Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Девета глава

Следобедните сенки се стелеха над поляната пред пещерата, когато Александра се събуди от крясъците на Снайвли, който викаше Хинтън. В мига между съня и пълното събуждане, спомените за ужасното преживяване нахлуха в нея и тя се почувства така сякаш имаше ужасен кошмар, от който ще се събуди в леглото си у дома. Сърцето й се сви, когато се разбуди напълно и кошмарът се оказа напълно реален.

— Хинтън — извика уплашено Снайвли отново. — Пълно е с конници! Има десетки от тях нагоре и надолу по пътя.

Хинтън и Краули отметнаха одеялата от себе си, скочиха на крака и изтичаха от пещерата към стълбата. Докато се катереха по нея, Александра седна и се заслуша в разговорите между мъжете. Хинтън ръмжеше на Снайвли, като го обвиняваше, че е задрямал, вместо да гледа внимателно. Снайвли се каеше, след като си призна, че наистина е заспал, побърза да добави, че било само за малко.

Той внезапно млъкна и изрева от болка, когато Хинтън замахна от върха на стълбата и го перна. В този момент обаче Краули извика уплашено и каза на Хинтън да погледне към пътя.

— Снайвли е прав — каза той, — пълно е с тях. Търсят следи от всяка страна от пътя. Сетили са се, че някъде по пътя сме свърнали и търсят следата.

Хинтън се съгласи с него и се замисли угрижен. Александра съжаляваше повече от всякога, че не бе успяла да пусне парче плат при последния завой. Разбойниците бяха както озадачени, така и разтревожени, и обсъждаха случаите, когато и преди бяха правили набези във фермите на изток от планините, без да бяха предизвиквали толкова силна реакция. Александра обаче знаеше причината. Семейството й беше поискало съдействие от губернатора и го бе получило.

Хинтън и Краули обсъждаха доколко е възможно скривалището да бъде открито от войниците. Гъстата растителност в долината им пречеше да видят докъде са стигнали войниците в търсенето си встрани от пътя. Краули напомни на Хинтън, че ако войниците стигнат на двеста ярда навътре от пътя, ще открият следите от копитата, водещи направо в скривалището.

— Още не са открили нищо — отбеляза Хинтън. — Ако бяха открили някаква следа, щяха да тръгнат по нея и нямаше да има никой на пътя. И дори да успеят да я открият сега, няма да им стигне деня, за да проследят пътя до скривалището.

— Тази нощ не — отвърна Краули, — но утре със сигурност.

— Е, да, възможно е — съгласи се Хинтън. — Не може да останем тук.

Мъжете продължиха да разговарят, докато слизаха по стълбата. Краули настояваше да тръгнат веднага, но Хинтън отхвърли предложението му, като заяви, че вече слънцето залязва и те няма да могат да стигнат далеч в мрака.

Щом влязоха в пещерата, Краули изведнъж спря и ръгна с пръст Александра.

— Тя е причината да ни търсят толкова много войници! — изрева той. — Семейството й е богато и губернаторът е извадил целия гарнизон на Сидней, защото са се сетили, че ние сме я хванали.

Когато тримата мъже впериха кръвнишки очи в нея, Александра бе обхваната от пронизващ страх. Но Хинтън беше особено чувствителен на тема кой командва и по тази причина не се съгласи с Краули.

— Не, просто губернаторът се опитва да се отърве от всички разбойници — изказа предположението си той. — И преди е ставало.

— Този път случаят не е такъв — настояваше Краули. — Тя е причината.

— Откъде знаеш? — попита Хинтън. — Да не си в личния съвет на губернатора? Във всеки случай, каквото е, такова.

— Лесно е да се каже — измърмори недоволен Краули. — Трябва да й прережем гърлото тук, преди да тръгнем и да приключим този въпрос.

Хинтън се намръщи, като поклати глава в знак на несъгласие.

— Нашият проблем в момента няма нищо общо с това, дали тя е жива или мъртва. Ще я вземем с нас — захили се той похотливо. — Ще си имаме хем готвач, хем развлечение за през нощта.

— Развлечение? — повтори нервно Краули. — Развлечение за кого, по дяволите? За теб, ето за кого! Кога ще си взема моя дял?

— Когато аз кажа, тогава, глупако! — отвърна му Хинтън. — Щом решиш, че не ти харесва това, което правя, можеш да си вървиш, Краули!

Краули млъкна и се обърна на другата страна. Когато се стъмни, Хинтън изкрещя на Александра да запали огън и да сготви, а тя се чудеше откъде да започне. Докато тя успешно можеше да управлява домакинство, то опитът й в готвенето беше ограничен до няколко десерта, които бе приготвяла за семейството си, разхладителни напитки и леки закуски за приятелките й, когато идваха на гости.

Огнивото и праханта още стояха до камъните, където ги бе оставил Снайвли, когато бе направил опит да запали огън през деня. По пътя на логиката Александра успя да напали огъня, след което разгледа продуктите. На някаква вечеринка, една приятелка й беше обяснила как се правят питки. Извади необходимите продукти, след което отряза парчета осолен свински бут, за да ги изпържи и сложи грах, ориз и чай в канчета да завират върху огъня.

Резултатите от първия й опит в готвенето й се сториха в най-добрия случай посредствени. Но мъжете очевидно бяха доволни, гълтаха храната, без да я коментират. След като свършиха, Снайвли разстла одеялото си близо до огъня, а Хинтън и Краули разговаряха край него. Александра се върна на мястото си до стената в пещерата, където бе постлала одеялото си.

Александра слушаше мъжете и се питаше с вледеняващ страх, дали Хинтън, преди да си легне щеше да я изнасили отново. Въздъхна облекчено, когато двамата с Краули свършиха разговорите и легнаха върху одеялата си. След малко Хинтън се сети нещо и като взе едно въже, дойде при Александра и завърза краката и ръцете й, сетне се върна обратно до одеялото си и миг след това вече хъркаше. Постепенно Александра се унесе и заспа.

Преди изгрев-слънце мъжете напалиха огън в мрака, събудиха я и Хинтън я развърза. След като приготви закуската, тя оседла коня си. Мъжете изгълтаха лакомо останките от вечерята и чая, оседлаха конете и натовариха багажа. Александра изяде парче питка, докато слагаше съдовете в торба, която също трябваше да натоварят. Щом слънцето изгря, те се измъкнаха от пещерата.

Когато стигнаха долината, Хинтън сви на запад към планината. Тя беше много по-стръмна от склона под скривалището, а в гъстите храсти и треви нямаше никакви пътеки. Хинтън си пробиваше път през гъсталаците, като водеше коня. Александра пазеше лицето си от клоните, докато го следваше с коня си. Зад нея Снайвли и Краули псуваха, докато превземаха планината.

Като пресякоха пролома в билото на планината, те отидоха от другата й страна. В подножието на планината имаше друга тясна долина, през която течеше ручей. Хинтън повдигна Александра да се качи на коня, след това той и другите също се качиха на своите. Хинтън поведе групата нагоре по средата на потока, без да оставят следи, по които войниците можеха да ги намерят.

След като изминаха няколко мили нагоре по ручея, те стигнаха до водопад, който препречваше пътя им. Отново слязоха от конете и Хинтън ги поведе нагоре в планината, откъм западната страна на течението. След още едно дълго и трудно изкачване, те стигнаха върха. Предпланината беше пред тях, а Батхърст се виждаше в далечината на югозапад, като купчина от сгради. В предпланинските части и равнината на запад от селището се виждаха разпръснати ферми и овцевъдни стопанства.

По пладне те вече бяха на по-ниските склонове на планината и приближаваха предпланинските части. Снайвли и Краули се оплакваха от темпото, което им се струваше трудно за поддържане, а Хинтън им отговори със саркастична богохулна тирада, като ги наричаше мухльовци. Двамата мъже измърмориха обидени, сетне млъкнаха, като едвам се влачеха зад Александра. Щом навлязоха в предпланината, тя и двамата мъже отново се качиха на конете. Като заобикаляха фермите и кошарите, Хинтън водеше групата на запад през покритите с гори склонове.

Следобеда теренът премина във вълнообразни хълмове, покрити с редки гори и храсталачести поляни, а фермите и кошарите останаха доста далеч на юг зад тях. Хинтън спря покрай поточе в подножието на хълма и заяви, че ще нощуват тук. Докато слизаше от коня, каза на Александра да не пали огън, а да раздаде от студената храна.

Александра разрови торбите с храна и намери сиренето и сухарите. Дългият тежък път през деня беше голямо изпитание за нея, но мъжете бяха още по-изтощени и бяха седнали покрай седлата и багажа, като разговаряха вяло. Александра раздаде храната, след което седна да изяде своя пай.

Докато се хранеше, залезът избледня в здрач, и тя си мислеше, че вече е малко вероятно да бъде спасена от войниците, а съвсем скоро ще стане невъзможно да избяга. Ако се опиташе да се измъкне на кон, след като разбойниците заспяха, размърдването на животните със сигурност щеше да събуди мъжете. Но Батхърст съвсем скоро щеше да остане толкова далеч, че нямаше да може да стигне дотам пеша.

Или трябваше да избяга следващите един-два дни, или да чака, докато стигнат друго населено място, което можеше да отнеме и седмици. Като премисляше шансовете си за успех, ако избягаше тази нощ пеша, тя знаеше, че може да мине в тъмното през хълмовете, но мъжете щяха да бъдат на коне и щяха да се движат далеч по-бързо. Ако се разпръснеха и започнеха да я преследват с изгрева на слънцето, знаейки, че е тръгнала към Батхърст, със сигурност щяха да я заловят. Обмисляйки бягството си, тя разсеяно гледаше поточето, което течеше покрай бивака. По време на силните дъждове, очевидно тесният ручей се превръщаше в широк и буен поток, тъй като между огромните дървета от двете му страни имаше купчини от храсти и плевели. Вперила поглед върху една такава купчина, изведнъж Александра разбра как ще избяга, без да бъде заловена.

Щом се стъмни, мъжете си легнаха, Александра също. Мисълта й отново се върна към ужасяващата възможност, че Хинтън може да я изнасили отново, но той само донесе въжето и завърза ръцете и краката й. Беше уморен и невнимателен и остави възлите на китките достатъчно хлабави, така че тя би могла лесно да се освободи.

Като се ориентираше по дишането на мъжете, Александра изчака да заспят дълбоко. Хинтън захърка, а няколко минути по-късно Краули запухтя и засвири в съня си. Снайвли не издаваше никакви звуци, но по-младият разбойник беше спал тихо и предишната нощ.

Когато Александра започна да развързва въжетата от китките си, Снайвли се измъкна изпод одеялото. Запуши устата й с мърлявата си ръка и легна до нея.

— Тихо — прошепна той с хриптящ глас. — Ако ми позволиш да направя това, което искам, ще ти помогна да се измъкнеш.

Когато той започна да си играе с гърдите й със свободната си ръка, Александра се изви, отдръпвайки се от него.

— Махай се! — изкрещя гневно тя. — Махай се и ме остави на мира!

Снайвли всячески се опитваше да я накара да млъкне и да запуши устата й отново с ръката си, но другите двама мъже се събудиха. Хинтън скочи на крака и се развика гневно. Той издърпа младия мъж за краката и го заудря. Снайвли виеше от болка.

— Остави го на мира, Хинтън! — извика раздразнен Краули. — Той само си иска това, което му се полага!

— Ще му дам да разбере, какво му се полага, кучия му син — ръмжеше Хинтън, като запокити Снайвли на земята и започна да го рита. — Ето какво ти се полага, свиня такава! Ето ти един ритник, на ти още един!

Той изрита Снайвли още няколко пъти, докато мъжът виеше и протестираше, сетне се примъкна пълзешком към одеялото си.

— Нека това да ти е за урок — изръмжа Хинтън. — Следващия път, когато направиш нещо против това, което съм заповядал, ще те накарам да съжаляваш защо не са те хванали войниците. Ами ти, мръсна кучко — продължи той, като я риташе яростно, — престани да си въртиш задника и да ми създаваш проблеми или ще те удуша!

Големият пръст на крака му се забиваше в тялото на Александра, докато тя се гърчеше от болка, обръщайки се насам-натам в опитите си да се предпази от ударите. После Хинтън се върна обратно до мястото, където бе разстлал одеялото си.

— Трябваше да я убием в скривалището — недоволстваше Краули. — Тази жена създава повече грижи, отколкото струват десет жени. Всички ние разделяме тези грижи, но не и ползата от нейното присъствие тук, по дяволите!

— Ще стане, когато му дойде времето — отсече Хинтън и легна върху одеялото. — Казах ти, че двамата със Снайвли ще правите каквото си искате с нея, когато аз кажа, че може. Дотогава ще я оставите на спокойствие и двамата.

Краули промърмори нещо под носа си, сетне млъкна. С болки в хълбоците, по които я бе ритал Хинтън, Александра трябваше да изчака отново, като се ослушваше кога най-сетне мъжете ще заспят. След малко Хинтън отново захърка, Краули издаваше обичайните си звуци. Най-сетне и Снайвли започна да диша тихо и равномерно. Александра дръпна възела на въжето около китките си. След като освободи ръцете си, тя придърпа нагоре краката си и развърза въжетата около глезените.

Цялата в напрежение, Александра се изправи тихо, после се сниши и запромъква към ручея. След като прекоси потока, без да чуе никаква врява зад гърба си, тя се затича по брега. На стотина ярда от бивака, огромната маса от храсталаци и съчки, натрупани от пороищата между три дървета изглеждаше като по-тъмна сянка в мрака.

Александра тичешком заобиколи купчината, застана на колене и започна да си проправя път навътре в нея. Остри върхове на клони я драскаха и късаха дрехите й, но тя не им обръщаше внимание и пълзеше все по-навътре сред заплетените клони и съчки. Чу някакво шумолене и си даде сметка, че е възможно да има малки животни или дори змии, за което не беше се сетила. Преодоля пристъпа на гадене и малодушие и продължи да пълзи.

В центъра на купчината тя стигна до част от дънер, под който имаше свободно малко местенце. Набута се в отвора му и зачака. Когато бандитите открият, че е изчезнала, те щяха да я търсят в посока към Батхърст. В крайна сметка те щяха да се откажат и да изчезнат от страх да не бъдат заловени, а от мястото, където се намираше, можеше да види какво правят. След като веднъж си тръгнеха, тя щеше да се отправи към селото.

Александра прекара с широко отворени очи, без да мигне нито за миг цялата нощ чак до изгрев-слънце, когато Хинтън откри, че я няма. Крещеше и псуваше Краули и Снайвли. Двамата мъже отговориха нещо, а след това настъпи врява, тъй като разбойниците бяха обезпокоени и изненадани. Те бяха прекалено далеч от Александра, за да може да разбира какво говорят, но няколко минути по-късно тя ги чу да оседлават конете.

Щом изгря слънцето, гъсталаците бяха не толкова сигурна защита, отколкото изглеждаха от разстояние и Александра се чувстваше изложена на показ. Тя можеше ясно да види как разбойниците свалят букаите от конете и ги завързват за дърветата, за да не се изгубят. След това те яхнаха конете си и тръгнаха покрай ручея към скривалището й в посока към Батхърст.

Обля я студена пот, когато забеляза, че беше оставила широка, зееща дупка в купчината, докато се беше промъквала навътре. Не смееше да мръдне, чакаше, притаила дъх, докато мъжете яздеха към нея. Те минаха, без дори да погледнат към купчината от клони и съчки.

Александра се обърна и погледна през мъртвите клони. Мъжете се разделиха, като Краули зави наляво, Снайвли надясно, а Хинтън тръгна направо към Батхърст. Когато изчезнаха, Александра изпълзя до края на дупката и я закри с клон, сетне се върна до дънера и се скри отново под него.

Времето минаваше твърде бавно и слънцето постепенно се издигаше по-високо. Изтощена от безсънната нощ, тя беше и гладна, но най-вече изпитваше жажда. Шумът от ручея на няколко ярда от нея и прясната влажна миризма, носеща се из въздуха оттам я измъчваше и тя непрекъснато облизваше пресъхналите си устни.

Денят ставаше по-горещ и някакъв шум в мъртвите, сплетени треви и листа на няколко фута от Александра привлече вниманието й. Тя замръзна от ужас, когато очите й се приковаха в една змия. Тъй като не знаеше нищо за австралийските змии, не беше сигурна дали е отровна, но беше огромна и дълга доста над 4 фута. Лъскавото й тяло се извиваше под дънера на дървото на няколко фута от мястото, където тя лежеше, после изчезна. Когато Александра най-сетне се отпусна, чу тропот от приближаващи се в далечината копита.

Разбойниците отново бяха заедно, трите коня се движеха в бърз галоп. Александра се притисна към земята, наблюдавайки през храстите. Тропотът от копита се усилваше, след което се появиха тримата мъже. Страхът на Александра стана почти непоносим, щом те се приближиха, после я отминаха и отидоха към бивака.

След като слязоха от конете, мъжете отидоха до другите животни и ги закараха до багажа, после започнаха да слагат нещата върху товарните коне. Като работеха енергично и мълчаливо, те свършиха бързо. Хинтън сложи седлото на Александра върху коня, който тя беше яздила и го поведе, напускайки бивака в посока на запад. Другите двама го последваха, повели товарните коне.

Като наблюдаваше как изчезват от погледа й зад хълма, от облекчението Александра почувства слабост, но едновременно с това и радост. След мъките, които бе преживяла, тя не вярваше, че е успяла да се измъкне от разбойниците. Първата й реакция бе да изпълзи навън от дупката и да се затича към Батхърст, но се сдържа и започна да премисля какво да прави.

Въпреки че не беше уверена за разстоянието до селото, тя беше сигурна, че ще й трябват няколко часа, за да стигне дотам. Искаше да пристигне на дневна светлина, но най-вече трябваше да бъде абсолютно сигурна, че разбойниците са напуснали района. След като премисли добре, реши да изчака до обяд. Дотогава мъжете щяха да са далеч, а тя щеше да може да стигне до Батхърст, преди да е паднала нощта.

Задуха слаб вятър и по небето се появиха разкъсани облаци, които предвещаваха дъжд. Час и нещо, след като разбойниците бяха напуснали мястото, Александра изпълзя от скривалището. Оглеждайки се внимателно наоколо, тя не забеляза нищо друго, освен раздвижени от вятъра дървета и прехвръкващи птички. Тръгна да пие вода от ручея, но жаждата й бе преминала от силното желание да стигне до Батхърст, където щеше да бъде на сигурно място.

Тя вървеше забързана към селото през високите треви и храсти, когато си представи как изглежда — мръсно лице, разчорлена коса, разкъсани и зацапани дрехи. Дълбоко в нея говореше измъчен глас, който й казваше, че изобщо няма значение как изглежда сега, когато животът й бе опропастен. Тя престана да му обръща внимание, решена да посрещне смело клюките, подигравките, презрителното отношение и всичко онова, което я чакаше там.

Ветрецът премина в силен вятър и облаците се сгъстиха покривайки небето, а в далечината тътнеха гръмотевици. Дъждът изглеждаше неизбежен и като погледна небето Александра се забърза. В този миг, когато стигна до един гъсталак с храсти внезапно зад него се показа Хинтън на коня, с победоносна усмивка върху грубото му, обезобразено лице и със святкащи очи. Александра замръзна, парализирана от ужас.

Измина дълъг миг на мълчание, докато те се гледаха един друг, вятърът развяваше мръсната му руса коса и брада. Сетне той се засмя саркастично.

— Ти, глупава кучко — присмя й се той. — Наистина ли мислеше, че ще ми се изплъзнеш? От тук до Батхърст има няколко овцевъдни ферми и посетих няколко от овчарите, които се грижат за стадата. Казах им, че жена ми е избягала и ги попитах дали не са я виждали. Никой от тях не беше виждал никаква жена, от което разбрах, че се криеш някъде и чакаш да си отидем.

Като слушаше безчувствена, Александра знаеше, че мъките, които беше изживяла, не бяха нищо в сравнение с това, което й предстоеше. Жестоката му усмивка изчезна, но гласът му стана още по-свиреп.

— Войниците може да разпитват овчарите, с които говорих — изръмжа той, — и могат да се досетят кой съм аз. Така че трябва да прибера другарите си и да изчезна далеч оттук, но ти ще платиш за грижите, които създаде.

Като измъкна въже от седлото си, той й посочи към бивака.

— Марш обратно там.

Мъченията й започнаха отново. Хинтън яздеше зад нея, като я удряше с въжето и оставяше ивици от парещи болки по гърба й. Александра тичаше и плачеше въпреки желанието си, а разбойникът я следваше и продължаваше да я налага с въжето.

Денят беше станал мрачен и предвещаваше буря. Гръмотевиците се чуваха все по-близо и по-често, черни облаци се носеха с вятъра, който брулеше дърветата и храстите. Александра едва си поемаше дъх, но тичаше колкото се може по-бързо, като се опитваше да избегне ударите на камшика и конските копита, които тропаха зад гърба й. Хинтън й крещеше да тича по-бързо и я шибаше с въжето.

Като стигна до ручея, Александра прецапа през него и се заизкачваха нагоре по хълма на отсрещната страна, но Хинтън дръпна юздите на коня си и я заобиколи, заставайки пред нея.

— Сега си свали дрехите — изръмжа той, докато слизаше от коня и го връзваше за едно дърво. — Хайде, бързай, кучко!

Желанието му я накара да се поколебае, понеже се срамуваше да се съблече пред него и това чувство за последно поражение беше по-непреодолимо от страха й. Грубото лице на Хинтън се изкриви в жестока наслада, когато видя страданието й и той скочи към нея, удряйки я разярено с въжето.

— Сваляй си дрехите, евтина кучко! — крещеше той. — Твоята порода е добра да дава команди, а сега ще трябва да се научиш да се подчиняваш. Махай тези дрехи!

Като се препъваше, тя се отдръпна назад, опита се да избегне въжето и започна да се съблича трескаво. Хинтън се хилеше вулгарно, като спря да я бие и я наблюдаваше, като от време на време размахваше въжето, за да я накара да подскача. Бурята приближаваше и на няколкостотин ярда светна мълния, последвана от грохота на падналата гръмотевица. Дърветата се мятаха насам-натам от вятъра и първите няколко огромни капки дъжд започнаха да падат.

Трепереща от страх, Александра свали и последната си дреха. Гледаше встрани, но продължаваше да чувства как изгарящият му поглед я поглъщаше, докато тя стоеше напълно изложена на неговата похот, а вятърът рошеше косите й и огромните тежки дъждовни капки удряха по голото й тяло. В агонията от унижението си тя почти изпита облекчение, когато той разкопча дрехите си и я дръпна на земята заедно със себе си.

Александра хапеше устни, за да сподави плача си от болката, докато той я обладаваше с дивашки тласъци и преднамерено я измъчваше по всички възможни начини. Сетне, докато продължаваше да я опустошава с животинските си звуци на задоволство, бурята се разяри с пълна сила. Отделните капки дъжд преминаха в силен порой и вятърът задуха като хала, която късаше листата и клоните от люлеещите се дървета. Заслепяващи мълнии разкъсваха мрачния здрач и заглушителни гръмотевици кънтяха от всички страни.

Светкавиците и гръмотевиците преминаха, заглъхваха нейде в далечината под писъка на вятъра и плющенето на дъжда. Хинтън най-после се изтърколи встрани от нея, сетне се изправи и закопча дрехите си.

Александра едвам успя да се вдигне на крака и облече прогизналите си дрехи с треперещи ръце, удряна от дъжда. След като се облече, тя тръгна нагоре по хълма, като криеше болката и страданието си зад стоическо изражение на лицето. Вървеше по следите на копитата, оставени от разбойниците през същия ден, а Хинтън водеше коня си, и я следваше.

На съвсем кратко разстояние едва до отсрещната страна на хълма, под едно дърво чакаха Краули и Снайвли, а конете стояха до тях. Краули излезе напред, като се хилеше саркастично и кимаше глава в знак на одобрение, докато Хинтън и Александра се приближаваха.

— Изглежда, че си й дал добър урок, задето се опита да избяга, а, Хинтън? — говореше той. — Ние ще довършим урока, за да не го прави друг път.

— Не, няма да я закачате засега — нареди Хинтън, заставайки пред Александра. — Казах ви, че ще можете да я имате, когато аз ви кажа, а дотогава искам да я оставите на мира.

Краули избухна гневно.

— По дяволите, проклета, подла свиня! — ревеше той. — Достатъчно дълго съм чакал за нея!

Хинтън отговори с още една поредица от псувни, като за малко двамата мъже да се сбият, блъскайки се един друг. Александра се отдръпна назад, за да не бъде блъсната, облекчена от това, че Хинтън не я даваше на другите, като се чудеше каква ли може да е причината. Снайвли не обръщаше внимание на разярените мъже, а очите му, вперени в Александра, излъчваха силна похот.

— Всички сме в опасност заради нея — крещеше Краули. — Ти говори с онези овчари, те ще кажат на войниците за теб. Щом трябва да се излагам на такава опасност, бога ми, аз също трябва да я имам!

— Да, в опасност сме — ревеше Хинтън. — И колкото по-дълго висим тук, толкова по-опасно ще става!

Той избута Александра, посочи й коня и каза на Снайвли да приготви товарните животни. Сетне отново се обърна към другия разбойник.

— Тръгваме, Краули, така че ти можеш да дойдеше нас, или да си продължиш по собствен път.

Снайвли тръгна към товарните коне, докато Хинтън и Краули се гледаха кръвнишки в гневно мълчание. Краули се обърна, хапейки устни от ярост. Александра се качи на коня си и няколко минути по-късно те тръгнаха под дъжда, като Хинтън водеше коня й, а Снайвли и Краули следваха с товарните коне.

Час по-късно Хинтън спря коня на една тясна пътека, направена от впрегатни животни, от тежки каруци и коне.

Като водеше направо на запад, далеч от Батхърст, пътеката предлагаше по-добър път, отколкото открития терен и Хинтън сви по нея.

Дъждът намаля, след което спря, и слънцето се показа през облаците на залеза. До едно поточе край пътеката, те спряха да направят бивак за през нощта. Хинтън и Краули продължаваха да бъдат враждебно настроени един към друг, като никой от тях не обелваше дума, докато разседлаваха и разтоварваха конете. Снайвли също мълчеше, тъй като не искаше да дава повод на нито един от тях да си излива гнева върху него.

С напълно мокра коса и дрехи, Александра трепереше от студ. Докато разседлаваше коня си, Хинтън й крещеше да донесе студената храна. Тя извади сиренето и сухарите от багажа.

Хинтън нетърпеливо грабна храната си, когато тя му я подаде, а Краули я гледаше с ненавист и негодувание, когато тя му даде неговия дял. Снайвли впери горещия си лъстив поглед, докато взимаше храната си, но и тримата мълчаха. Александра се нахрани, след това взе одеялото си, което беше сложено зад седлото. Когато легна, Хинтън й завърза здраво ръцете и краката.

Въжето се впиваше в китките и глезените й и Александра лежеше върху влажната земя, увита с мокрото одеяло. Въпреки че беше изключително изтощена, тъй като не беше спала предишната нощ, ужасът й от събитията от деня и неудобствата я държаха будна. Тя мислеше за отказа на Хинтън да разреши на Краули и Снайвли да я имат, надявайки се, че той ще продължава да бъде непреклонен в това отношение.

Като си мислеше каква ли може да е причината, тя реши, че Хинтън я използва, за да демонстрира надмощието си над другите двама. И когато постигнеше целта си според неговите схващания, щеше да им я прехвърли. С тази страшна мисъл в главата, с тяло, което я болеше от умора, тя потъна в неспокоен сън.

На другия ден, докато наблюдаваше действията на мъжете, Александра се убеди, че беше права за причините, които караха Хинтън да я пази от другите. С поведение на човек, който бе действал напълно в правата си, той продължи да пази каменно мълчание към Краули и чакаше той да проговори пръв. Когато спряха до едно езеро да напоят конете, Краули заговори на Хинтън, който постепенно излезе от мълчанието.

Към залез-слънце те избраха за нощувка мястото, където пътеката се пресичаше с един ручей. Докато разседлаваха конете, Хинтън каза на Александра да запали огън и да сготви, след това я сграбчи за рамото и я притегли по-близо до себе си.

— И ако огънят пуши, да знаеш — изръмжа той, — ще натикам лицето ти в него.

Като я пусна, той се обърна и разседла коня си. Александра събра съчки, които бяха изсъхнали на слънцето през деня. След като запали ярък, без пушек огън, тя изпържи ивици осолено свинско месо и свари грах с ориз. Разсипа храната и щом всички свършиха, занесе съдовете до ручея да ги измие. Хинтън и Краули седяха до огъня и разговаряха, напълно забравили за караницата.

Щом коленичи покрай ручея и нареди съдовете да ги отнесе обратно до огъня, Александра чу тихи стъпки зад себе си. Преди да успее да се обърне, Снайвли я обгърна с ръце и започна да гали гърдите й, докато се опитваше да я целуне. Тя се извъртя с отвращение. Никой от тях не продума, тъй като не желаеха Хинтън да забележи тяхната разправия и да излее яда си върху двамата.

Снайвли хвърли уплашен поглед към Хинтън, сетне погледна към Александра, хилейки се тържествуващо и лъстиво, докато се оттегляше. С треперещи от гняв и отвращение ръце, Александра занесе съдовете до огъня. След това грабна одеялото си и легна, слушайки разговора между Хинтън и Краули.

Преди известно време Хинтън беше споменал, че обмисля начин как да се сдобият с много пари и сега разказваше на Краули подробностите на плана. Смяташе да откраднат стадо овце и да го откара до река Хънтър, след това да продаде животните на части на различни фермери и овчари в областта.

Краули се съмняваше в плана, изтъквайки важен недостатък.

— Непрекъснато ни набиваш в главите за опасността да бъдем заловени — каза Краули, — така че аз нито за миг не съм я забравил. Овцете не могат да бъдат карани повече от десет-петнайсет мили на ден и войниците ще бъдат по следите ни най-много ден-два, след като сме задигнали стадото. Лесно ще ни настигнат.

— Да, това е основната пречка, която и аз видях — отговори Хинтън. — Огледах я от всички страни и не можах да измисля нищо. Но сега, когато открих пътеката, по която се движим от вчера, аз измислих начина, по който ще успеем да се справим и с това.

— Какво имаш предвид?

— Всичките овцевъдни ферми около Батхърст са близо една до друга и не можем да откраднем стадо от нито една от тях, без да привлечем внимание. Чух обаче за огромно стопанство в Пустошта, със стада разпръснати на големи разстояния едно от друго. Навярно тази е пътеката, която води дотам, тъй като ние вече сме били отвъд всички ферми около Батхърст. Можем да вземем едно стадо оттам и по всяка вероятност останалите няма да разберат за това в продължение на седмици, а може би и месеци, а дотогава ние ще сме продали овцете.

— Колко далеч е фермата, за която говориш?

Хинтън вдигна рамене и поклати глава.

— Всичко, което знам е, че е много далече. Това обаче е по добре, тъй като, докато стигнем дотам, гюрултията около нас ще е поутихнала. Мисля, че ще си струва труда. Овцете ще се продадат бързо по два или три шилинга едната, така че хиляда и повече овце ще ни докарат доста пари, които ще ни стигнат за дълго време.

Интересът към идеята нарастваше и Краули съвсем се ентусиазира, когато Хинтън спомена за каква сума става въпрос. Двамата обсъдиха плана, а Александра слушаше ужасена.

Тя си мислеше, че известно време те ще се крият, след това ще отидат до река Хънтър, където можеше да има някакъв шанс за нея да избяга и да стигне до някое село. Сега се оказа, че щяха да се отправят към далечните диви земи на Пустошта и тя щеше да остане пленница на разбойниците бог знае колко време.