Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Птиците свиват гнезда

Американска. Първо издание

ИК „Пеликан Прес“, София, 1993

Редактор: Пеликан Прес

Коректор: Пеликан Прес

УДК: 820(94)-31

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Застанал до огъня пред колибата, Пат свали шапката и се поклони, когато Дейвид му представи Александра.

— Истинско удоволствие е за мен да се запозная с вас, мистрес Хамънд — каза той. — Дейвид ми обясни какво се е случило с вас и приемете моите най-искрени съчувствия. Сега, когато виновните за вашето нещастие най-сетне са намерили смъртта си, вярвам, че вие ще се чувствате щастлива и спокойна тук.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Гарити — отговори тя. — Да, това, което започна като истинско нещастие, имаше щастлив край. За нищо на света не бих сменила мястото си тук с Дейвид, с положението на която и да е друга жена.

— Радвам се за вас и Дейвид. Както му казах вече, трябва ми свидетел, за да извърша церемонията по бракосъчетанието, но това лесно ще се уреди. Щом се върна във фермата, ще приготвя необходимото, за да дойдем със семейството ми и други хора тук. Освен това, ще изпратя конник до Сидней, който да съобщи на родителите ви къде се намирате, за да знаят, че сте жива и здрава.

— Много съм ви задължена, мистър Гарити. Надявам се, че това няма да наруши работата ви в стопанството.

Той я увери, че няма такава опасност и те продължиха да разговарят, като Дейвид сияеше целият, гордеейки се с Александра. Приказно красива, одухотворена и независима, тя бе наистина една несломима личност. Въпреки че вече бе бременна в петия месец, широката й дочена рокля прикриваше напълнялото й тяло. За първи път откакто Дейвид познаваше Пат, той виждаше едрия, самоуверен мъж леко объркан, който полагаше усилия да се изразява правилно докато разговаря с Александра.

— Вечерята ще бъде готова скоро — каза тя. — Междувременно мисля, че имате нужда от нещо освежително след дългото пътуване.

Тя наля ром в канчета и ги подаде на двамата мъже, след това се върна при огъня, а Дейвид и Пат отидоха нататък.

Взеха провизиите, които беше докарал Пат, и ги занесоха в колибата, след което седнаха. Пат изпи рома и поклати глава учуден, гледайки към Александра.

— Дейвид, срещал съм хора с късмет — каза той тихо, — но нито един от тях не може да се сравнява с твоя.

— Аз самият не мога да повярвам на щастието си, Пат, най-вече, че тя се съгласи да се омъжи за мен.

— Не си прав, Дейвид — изрази несъгласието си Пат. — Може да претърсиш целия свят и да не откриеш друга като нея, но и самият ти си рядко срещан човек. Казваш, че успяла да събере част от стадото, когато овцете ти се разпръснали. Човек може да си помисли, че жена с нейното положение никога не би направила нещо подобно, но погледът й излъчва особена непоколебимост.

— Тя може да направи всичко, което реши, Пат. В случая с овцете, тя се справи много по-добре от всеки друг овчар.

— Да, да, така е. Ти обаче рискуваш ненужно, като гледаш сам едно толкова голямо стадо, Дейвид. Трябва да наемеш помощници.

Дейвид се съгласи, но основната му причина бе, че искаше да бъде близо до главната кошара по време на бременността на Александра.

— Нямаш ли някои добри, стабилни помощници, от които да можеш да се лишиш, Пат?

— Нещо повече, Дейвид. Ако искаш, мога да ти пратя Адолариъс Бодънхем с цялата му дружина да работят за теб.

Предложението изненада Дейвид, тъй като Бодънхем беше изключително ценен работник. Пат обясни, че откакто Адолариъс работел при него, броят на стадата се е увеличил и овцевъди от близките кошари от време на време го посещавали, което никак не му се нравело. Бил недоволен, като изтъквал, че стопанството вече е прекалено населено и заплашвал, че ще напусне.

— Предупредих ги да не ходят при него — добави Пат, — но без никаква полза. Съвсем естествено е, когато ти се свърши тютюнът, солта или нещо друго да отидеш да си поискаш от най-близкия овцевъд. Това е нещо, което не може да се промени.

— Щом това му е оплакването — каза Дейвид, — тогава Адолариъс ще бъде щастлив до края на дните си в моята северозападна кошара. Тя е изолирана и пасищата са оскъдни, така че в тях никога няма да имам повече от едно стадо.

— Адолариъс ще се зарадва да чуе това, а освен това, най-големите от момчетата му ще работят в главната кошара. Ще трябва да им плащаш надници за помощници, но имаш предостатъчно пари в банковата си сметка.

— Дори още повече, тъй като у Хинтън открих кесия с доста пари. Освен това, видя и плячката, която разбойниците носеха със себе си. — Дейвид разклати канчето с рома и го изпи. — Дори този ром е от техния грабеж, а на мен не ми харесват подобни придобивки.

— Разбирам те, но по право те са твои, Дейвид. Не могат да бъдат върнати на истинските им собственици, а ти заслужаваш повече за това, че прати тези трима бандити в ада, където им е мястото. Ако имаш излишни пищови и пушки, ще бъда повече от доволен да ги разменя срещу овце. Оръжието на някои от моите хора е толкова старо и ръждясало, че не върши никаква работа.

Дейвид се усмихна многозначително и заведе приятеля си в колибата. Когато разтвори багажа с оръжието, Пат възкликна учудено.

— Та ти можеш да въоръжиш цяла рота войници, Дейвид! Покажи ми колко от тях можеш да ми дадеш, и срещу това ще ти предложа честна сделка.

Дейвид остави няколко пищова и пушки за себе си и посочи към останалите. С широка радостна усмивка върху брадатото си лице, Пат огледа оръжието и Дейвид го изнесе отвън. После увиха пушките в брезент, готови да бъдат натоварени на коня на Пат на следващата сутрин. В това време Александра ги извика за вечеря.

Беше краят на лятото, оставаха само няколко дни до началото на март, но градината все още даваше зеленчуци. Така че за гарнитура към овнешкото и питата Александра беше приготвила пресен грах, моркови и картофи, както и салата от маруля и краставици. Яденето беше отлично приготвено и Пат направи комплимент на Александра, като отбеляза също колко добре върви градината.

— Това се дължи на Александра — каза му Дейвид. — Благодарение на познанията й по градинарство и на упорития й труд имаме достатъчно зеленчуци за зимата в избата, които да стигнат за доста хора, както и няколко бушела със сушен фасул и грах.

— Ако семейството на Бодънхем дойде при вас, зеленчуците няма да пропаднат — пошегува се Пат. — Гърбовете на конете ми са се разтегнали от носене на провизии за тази банда, която обича да си похапва добре.

Дейвид и Александра се засмяха и темата на разговора се прехвърли към времето. Обикновено в края на лятото, когато растителността беше изгоряла от слънцето, мълниите от сухи и гръмотевични бури предизвикваха страхотни пожари, които се разпространяваха на много мили със скоростта на вятъра, опустошавайки всичко по пътя си. Тази година имаше само ограничени тревни пожари и Пат се надяваше, че положението ще се запази така, докато дойдат есенните дъждове.

След като се нахраниха, Пат отиде до купчината с багажа му, който се състоеше от седлото, увитото одеяло и провизиите, и донесе обратно при огъня голяма кожена торба. Извади хартия, шише с мастило и писалка и предложи на Александра ако иска, да напише писмо до семейството.

Александра му благодари с чувство на признателност и пое материалите за писане, а мъжете продължиха да разговарят. Пат повдигна въпроса за оръжието, като обясни как вижда сделката.

— Ако смяташ да наемеш Адолариъс и дружината му — каза той, — ще ти изпратя с него три хиляди овце и провизии, които ще ти стигнат до следващата доставка през пролетта. Ще гледам повечето от овцете да са млади, които ще се агнят.

— Струва ми се напълно честно, Пат.

— Още не съм свършил, Дейвид. Оръжието е дефицитна и ценна стока тук, а овцете са евтини. Затова ще ти дам още шест телни крави и една дузина прасета. Коне имаш предостатъчно, така че ще имаш всичко необходимо за полагането на една добра основа.

— Според мен това, което ми даваш, е прекалено много, Пат.

— Не е съвсем така. Самият ти знаеш, че една хубава двуцевка стига до 40 гвинеи, а аз имам предостатъчно добитък и прасета. Щом се върна тук за сватбата ти, ще докарам каруците и хора, да прокарат пътека. Идната пролет, ако всичко върви добре, ще имаш над 12 хиляди овце, и ще бъде безсмислено да ги караш при мен за стригането.

— Това е така, а с каруците могат да се докарат провизиите за следващата година. Ще имам нужда обаче от навес за стригане, бараки за хората, които ще се занимават с това, както и склад за провизиите.

— Разбира се. Когато разговарям с Адолариъс, ще му кажа, че искаш две от най-големите му момчета да работят тук. Те ще ти помагат да събереш дървен материал и да започнеш строежа на сградите, а докато съм тук с моите хора за сватбата, ще можем малко или повече да ги завършим.

— Благодаря ти, Пат, това наистина ще ми бъде от голяма помощ.

Вместо отговор на благодарностите на Дейвид, Пат вдигна рамене и започна да обсъжда подробностите. Решиха от къде е най-добре да минава пътят за Тибубура, така че да е лесен за построяване, да минава през няколко водни източници, като в същото време да следва най-пряката линия. След това Дейвид описа северозападната кошара и как най-лесно може да се стигне до нея със стадото, така че Пат да може да обясни на Адолариъс.

Докато разговаряше с приятеля си, Дейвид поглеждаше от време на време към Александра, която седеше край огъня и пишеше писмото си. Светлината от пламъците осветяваше прекрасното й лице и тя бе толкова поразително красива, че страстната любов, която Дейвид изпитваше към нея прерасна в мъчително-сладка болка. Знаеше, че й е трудно да напише това писмо, защото тя се бе изправила срещу семейството, давайки съгласието си да се омъжи за него и баща й щеше да побеснее, когато научеше.

Бяха обсъждали този въпрос и тя бе изразила съжалението си, но каза, че не може да направи нищо. Той знаеше обаче, че отношението на родителите й към брака й бе от изключителна важност за нея — обратно на впечатлението, което тя създаваше, когато говореха на тази тема — тъй като тя им бе дълбоко предана. Но както бе разбрал, Александра бе с изключително силен характер, за да понесе твърдо онова, което не можеше да промени и да продължи живота си с високо вдигната глава.

Освен това, той знаеше, че сега чувството й за преданост бе насочено към него, защото го обичаше. Любовта й към него продължаваше да бъде постоянен източник на учудване, нов крайъгълен камък, на който се крепеше всичко, което бе от значение за него. Той бе доволен върху своята си земя, от своите си овце, но това бе безлично и сиво съществуване, в сравнение с богатия на багри и изпълнен с радост живот, с който тя го бе дарила. В Пустошта той бе намерил живота, който бе търсил, а тя го бе направила пълноценен.

Пат си тръгна на другия ден сутринта, като обеща след няколко дни да изпрати Адолариъс и овцете, както и самият той и хората му да дойдат скоро, за да проправят път към фермата. Дейвид откара овцете на паша, като взе със себе си и брадва. Предишната пролет, когато бе засял градината си, той бе набелязал с кръгове корите на няколко десетки дървета. В горичката близо до пасящите овце, той започна да почиства и сече клони от мъртви и вече изсъхнали дървета.

През следващите дни гъсталаците около главната кошара бяха задръстени от трупи и цепеници и всеки път, щом Дейвид дойдеше тук, гледаше да види някакъв знак, че Адолариъс вече е пристигнал. Седмица след като Пат си бе заминал, облак прах се появи на хоризонта, когато сутринта Дейвид подкара стадото на паша. Докато слънцето се вдигаше по-високо, облакът бавно се бе преместил леко на север, което показваше, че стадото се движи към северозападната кошара.

Някъде към обяд, в единия край на стадото, кучетата се размърдаха неспокойно, явен признак, че наблизо има непознати. Дейвид остави брадвата и заобикаляйки стадото, отиде с коня до кучетата. От един гъст храсталак наблизо се показа Адолариъс върху коня си, придружен от две момчета на четиринайсет-петнайсет години, възседнали един неоседлан кон.

Високият мъж на средна възраст беше облечен в обичайното си облекло — редингот, права колосана яка, копринено шалче за врата и цилиндър, всичко износено. Свали шапка и поздрави със силно изразения си оксфордски акцент, а в същото време лицето му изразяваше силното желание разговорът да бъде кратък, за да може да се върне към уединението си, заедно със семейството.

Адолариъс направи знак на момчетата да слязат от коня и посочи към по-голямото.

— Това е Корнелиъс, а брат му се казва Юстас, мистър Керък — каза той. — Ще видите, че и двамата са отлични работници.

— Има доста работа за тях и те ще бъдат посрещнати добре — отговори Дейвид. — Ако продължите в същата посока, ще намерите северозападната кошара точно на юг от островърхите хълмове, които аз наричам Кулите. В центъра на пасището се намира кошарата.

— Ясно, мистър Керък. Кога възнамерявате да стрижете овцете?

— Хората и каруците ще пристигнат тук, след като свършат работа в Уайамба, което ще бъде някъде през третата седмица на септември. Дотогава пролетните агнета трябва да бъда отбити и вече да пасат.

— Така е. Ще се видим тогава, мистър Керък.

Адолариъс отново повдигна шапката си и навлезе обратно в храсталаците, водейки свободния кон. Дейвид се обърна към момчетата, които го изучаваха, като се усмихваха кротко и приветливо. И двете момчета бяха едри и мускулести за възрастта си, с тъмна кожа и черти на аборигени. Бяха облечени в широки и груби брезентови панталони и ризи, а принадлежностите им бяха увити в одеяла, прехвърлени през рамо.

По-голямото момче посочи към себе си, сетне към брат си, като говореше на някаква смесица от оксфордски английски и жаргона на овцевъдите, примесен с аборигенски акцент.

— Аз съм Корли, а той е Юли. Така е по-лесно, нали?

— Да, по-лесно е — съгласи се Дейвид и се засмя. — Идете да свалите въжетата от спънатите коне, ей там, след това ще ви покажа къде ще живеете. Можете да използвате всички коне, с изключение на дорестия, който е на господарката.

След като момчетата се качиха на конете, Дейвид им каза да преместят овцете по-нататък. Корли и Юли дадоха знак на кучетата, като умело придвижваха стадото към мястото, което Дейвид им бе посочил. Доволен от това, че всеки един от тях спокойно можеше да бъде оставен сам със стадото, Дейвид ги заведе в градината, където Александра работеше, и се запозна с тях.

Тя ги поздрави сърдечно, като ги разпитваше за различни неща, момчетата отговаряха срамежливо и неуверено. Дейвид ги разведе наоколо, като им обясняваше в какво ще се състои работата им. Щом свърши, той изпрати Корли да наглежда овцете, а Юли взе със себе си да подреждат трупите, които беше насякъл и почистил от клоните. Като използваха конски впряг, те изтеглиха материала на отсрещната страна на хълма.

До вечерта Дейвид разбра, че Адолариъс беше подценил възможностите на синовете си като работници. Обучени да вършат разнообразните задачи, с които един овцевъд трябваше да се справя, момчетата имаха силното желание да се харесат и работеха съсредоточено и с неизтощима енергия. На следващото утро те станаха преди Дейвид и започнаха да цепят дърва за огъня и да носят вода от ручея.

Няколко дни по-късно, щом купчината от трупи близо до кошарата стана доста голяма, Дейвид определи размерите на сградите и тяхното разположение. Броят на овцете, които Дейвид щеше да има през следващите две-три години, оправдаваше изграждането на не много голям навес за стригането на животните, а и за склад през този период щеше да му бъде достатъчна една малка сграда. По този начин, ако се съобразяваше само със сегашните си нужди, в крайна сметка щеше да се получи една смесица от малки постройки вместо добре организиран комплекс от големи и стабилни сгради. Когато обсъди този въпрос с Александра, тя нямаше никакви съмнения относно това, което трябваше да се направи.

— Строй с перспектива, Дейвид — каза му тя. — Ще дойде момент, когато ще имаме десетки хиляди овце и всичко, построено във фермата Тибубура, трябва да бъде стабилно и да издържи дълго.

Мнението й бе определящ фактор и Дейвид и Юли очистиха храстите и другата растителност върху огромна, равна територия от страната на хълма, която се намираше близо до кошарата. След като определи конкретните постройки за целия комплекс, Дейвид размери с крачки мястото за голям навес, където да стрижат овцете, както и за бараките и склада, а Юли го следваше и забиваше колчета в земята. След това двамата домъкнаха до мястото големи камъни и ги наредиха един до друг, запълниха дупките с подходящи по-малки камъни, изграждайки по този начин прави и стабилни основи за постройките.

След като завършиха основите, започна тежката работа по оформянето на трупите в масивни греди. Късно следобеда Корли и Юли помогнаха на Дейвид да изтърколи гредите по специално направено от камъни нанадолнище и да ги повдигне с лост до мястото им в основите.

След като работите по постройките започнаха, Дейвид отделяше част от времето си и за други задачи. Като използваха грубите трески при цепенето на трупите, двамата с Юли сковаха рафтове за избата и направиха обори за добитъка и свинете, които Пат щеше да докара. Щом момчетата разбраха, че има нужда от някакви съдове, в които да се държат подредени зеленчуците в мазето, те изплетоха кошници от трева, занаят, който бяха научили от майка си.

Рано един следобед, когато Дейвид работеше на постройките, Александра го извика от колибата. Тя слезе надолу по хълма при него, сочейки му на юг. Дейвид стъпи върху купчина камъни и видя Пат да се приближава през пасбището и двамата си махнаха с ръка за поздрав.

Пат дръпна юздите и слезе от коня, като свали шапка, за да поздрави Александра. Здрависа се с Дейвид, след което зяпна учуден, когато видя колко работа бе свършена.

— Дейвид, когато решиш нещо, действаш бързо, а? — отбеляза той през смях. — Изобщо не очаквах да си напреднал толкова много.

— Корли и Юли се оказаха изключителни помощници, Пат. Обсъдихме въпроса заедно с Александра и решихме, вместо малки сгради, които да ни вършат работа само за момента, да построим големи и стабилни, с перспектива за бъдещето.

— Аха, разбирам, освен това, виждам, че постройките ще бъдат добри. Веднага се забелязва, че си инженер с познания за лостове и други такива неща. Някои от тези греди сигурно тежат един тон и аз не бих се опитал да ги преместя, ако нямам половин дузина, ако не и повече яки мъже, които да ми помагат.

— Използвах наклонени плоскости и лостове, за да ги повдигна и сложа в основите, но не съм се опитвал да поставя отвесните подпори. За това ще трябва система от скрипци и въжета, както и няколко мъже, които да теглят въжетата.

— Ами, докарал съм ти и двете неща — каза Пат, — както и рамков трион за разрязване на трупите на дъски и всичко друго, от което ще имаме нужда. Каруците са на около пет-шест мили и ще бъдат тук час-два преди залез-слънце. Съгласен ли си сватбата да бъде утре?

Двамата мъже се обърнаха към Александра, тъй като тя трябваше да реши.

— Добре, нека да е утре сутринта — отговори тя. — Ще бъда заета тази вечер с приготвянето на храна за всички и ще…

— Не, не — прекъсна я Пат, като се усмихваше и клатеше глава. — Мъжете си готвят сами, а Майра ще сготви за семейството ми. Ще ви бъде тежко да готвите за цялата банда, а и аз няма да позволя. Носим всичко необходимо за едно добро хапване след сватбата и мъжете ще го приготвят. Вие трябва да се радвате на събитието, а не да работите като вол.

— Това е много мило и тактично от твоя страна — каза му Александра, — но аз настоявам ти и семейството ти да се храните с мен и Дейвид. Вечерята ще бъде готова, щом пристигнете.

— Е, добре — отговори Пат, доволен от подреждането на нещата. — Майра чака с нетърпение да се запознае с вас и по този начин ще има достатъчно време да ви гостува. Сега ще е по-добре да се върна и да пресрещна каруците.

Той отново се поклони на Александра, след това се качи на коня си и потегли. Дейвид се върна на постройките, а Александра тръгна да приготвя отрано вечерята. Щом свърши, Дейвид отиде до умивалника при ручея, за да се обръсне и посрещне гостите.

Късно следобед те се показаха на хоризонта, като двама от помощниците вървяха отпред и посичаха храстите и фиданките по пътя. Пат и още трима мъже яздеха след момчетата, следвани от две каруци, теглени от коне. Най-отзад трети помощник водеше добитъка и прасетата. Те приближаваха хълма, а зад себе си оставяха утъпкана пътека, която се виеше като панделка по хълмистия терен. Налице бе средството за връзка и контакти, което стигаше навътре в Пустошта и фермата Тибубура вече не беше изолирана от външния свят.

Дейвид и Александра поздравиха гостите в подножието на хълма, като овцевъдите и помощниците се кланяха несръчно и заекваха, докато й бяха представяни. Двете с Майра Гарити веднага се харесаха една друга, още докато си размениха сърдечни любезности, след което Майра запозна Александра с децата си.

Овцевъдите спряха каруците близо до кошарата и вкараха добитъка и прасетата в готовите и очакващи ги обори. Семейството на Гарити отиде към колибата заедно с Дейвид и Александра. Докато Александра завършваше приготвянето на вечерята, Майра и децата й помагаха, а мъжете седнаха да разговарят на канче ром. Пат отново отбеляза какъв късмет имал Дейвид с Александра.

— Сякаш съм открил златна планина — съгласи се Дейвид, — с тази разлика, че тя е по-скъпоценна и от най-огромното количество злато. Тя се чувства щастлива тук, но аз зная, че чака с нетърпение да получи отговор от семейството си.

— Навярно съвсем скоро ще има отговор — каза Пат. — Ездачът, когото изпратих в Сидней, е с добър кон. Ако не се случи нещо непредвидено, трябва да бъде тук до четири-пет седмици. Казах му да изчака отговора на семейство Хамънд, и ако нещата вървят добре, той трябва да се върне обратно тук някъде към края на есента.

Пат обясни, че пратеникът също така носи доклад до главния съдия за тримата разбойници.

Щом се стъмни, те вечеряха, като Майра и Александра разговаряха за дивите кучета динго. Аборигенката каза, че те са нещо повече от обикновена заплаха за овцете. На разваления си английски, тя обясни, че кучетата динго имат важна роля в Пустошта.

— Какво те ядат — каза тя, — то изчезва. Нещо не хубаво или не искано, няма го, ако динго ядат. Те правят лоши неща нелоши.

— Аха, те се хранят с мърша — намеси се Пат, като се смееше. — Ако мъртво кенгуру или нещо друго лежи и умирисва мястото, те ще го изядат. Всеки знае това, Майра. Що се отнася до мен, аз по-скоро бих избил всички кучета динго като оставя умрелите животни на папагалите.

Майра не отговори, но ако се съдеше от нейната сдържана усмивка към съпруга й, на Дейвид му се стори, че тълкуването на Пат на нейните думи беше изцяло погрешно. Беше прекалено буквално, но в същото време и самият Дейвид не беше уверен какво точно бе имала предвид тя.

Той и Александра размениха погледи, както изглежда и тя мислеше като него.

В края на вечерята, мъжете запалиха лулите си. Близо до каруците в подножието на хълма овчарите и помощниците свършили с яденето, бяха насядали около буйния огън и гласовете и смехът им достигаха слабо до колибата. Когато огънят започна да угасва, мъжете и момчетата разстлаха одеялата си и легнаха наоколо. На Колин му се доспа и той отиде да си легне в едната от каруците, а Шийла остана край огъня и слушаше как майка й и Александра разговаряха.

Пат се прозяваше от време на време, а и Дейвид се почувства уморен. Но тихият разговор между двете жени край огъня не показваше никакви признаци да свърши скоро — дъщерята от едно добро и заможно английско семейство и дъщерята на хора от каменния век се бяха сприятелили. Най-сетне Пат се изправи и обяви, че е време за лягане, и те тръгнаха в нощта, надолу по склона към каруците.

Щом се съмна на следващия ден, близо до каруците в чезнещия мрак лумна огън. Овчарите приготвиха прасето, което Пат беше донесъл специално за случая, и го набучиха на шиш над огъня, след това сложиха големи тенджери със зеленчуци да се задушават бавно на края на жаравата.

Късно сутринта всички от каруците дойдоха в колибата. Всеки зае своето място — Пат се изправи пред Дейвид и Александра, а зад тях застанаха Майра и децата й, а останалите се подредиха в редица най-отзад. Пат свали шапката си, последван от останалите мъже. След това отвори молитвеника си и започна да чете службата за венчаване.

Въпреки че церемонията беше изключително проста, на Дейвид му се струваше още по-значителна, тъй като нямаше никакви украшения, които да затъмняват важността на събитието, когато един мъж и една жена се свързваха в любовта. Обстановката беше много по-подходяща, от която и да е пищна венчавка, с огромното небе над Австралия вместо свода на катедрала, а музиката на органа бе изместена от шепота на вятъра в края на лятото. Но което бе най-важно, с нея се осъществяваше необходимостта животът му да бъде пълноценен.

Щом церемонията свърши, Александра и Дейвид се обърнаха един към друг за традиционната целувка. Устните им често се бяха срещали в страстта, но лекото докосване на устата й до неговата, беше нещо по-въодушевяващо от всичко преди, защото сега тя бе негова съпруга.

Мълчанието на малката групичка бе нарушено и премина в разговор и смях, докато мъжете се ръкуваха с Дейвид и се редяха непохватно в очакване да получат целувка от младоженката. След като официалната част свърши, хората тръгнаха на тълпи надолу по хълма към каруците, където овцевъдите бяха наредили импровизирана маса близо до огъня. Те свалиха тенджерите със зеленчуци от жаравата и ги поставиха на масата.

Прасето беше опечено точно колкото трябва и вятърът разнасяше неговата апетитна миризма, докато Майра и Александра го режеха на парчета. Дейвид взе чиния с тлъсто и сочно парче от прясно свинско, след това натрупа чинията догоре със зеленчуци. Храната не беше толкова вкусна, колкото когато Александра готвеше, но от приповдигнатото му настроение яденето му се стори апетитно.

Щом се нахрани, Пат извади от каруците кана с ром и я постави на масата заедно с канчетата. Мъжете веднага се насочиха натам, но той ги предупреди да не пият прекалено много, защото след малко ще започне работата по постройките. Дейвид и Пат разливаха рома, след това се отместиха встрани, като разговаряха.

По някое време Пат внезапно млъкна и се намръщи поглеждайки подозрително към Шийла. Близо до Пат и Дейвид седеше момичето — същинско олицетворение на пълно доволство, като мляскаше и едва сдържаше оригванията си. Беше подпряла едната си ръка на хълбока, а в другата държеше канче, като от време на време сърбаше от него.

— Шийла! — изкрещя Пат. — Какво има в това канче?

— Същото, каквото има и в твоето! — отвърна момичето. — При това ми отива също така добре, както и на теб!

— Я говори прилично! — каза й разярен Пат. — Няма да търпя нахални и безочливи забележки! И остави това канче с ром!

Намръщена, Майра се приближи до момичето и му взе канчето.

— Стига безочливост! — заповяда тя. — И никакъв ром!

Намръщена и обидена, Шийла премести встрани погледа си. Овчарите и помощниците също извърнаха очи от Пат, като едва сдържаха смеха си. Александра не одобряваше постъпката на Шийла, но същевременно се забавляваше, което съвпадаше с чувствата на Дейвид, с когото си размениха погледи.

Пат въздъхна дълбоко, като отпи от канчето си.

— Това момиче ще ме умори — измърмори той. — Някой ден ще получа удар, както непрекъснато ме ядосва. Но за нищо на света не бих я заменил. — Той промени темата, като сниши глас. — Дейвид, снощи, преди да заспим, Майра ме подсети за нещо…

— Така ли? — подтикна го Дейвид да продължи.

— Ами — започна неловко Пат, — аз самият никога нямаше да се сетя, но Майра ми каза, че Александра е в доста напреднала бременност.

— Да, така е. Александра възнамеряваше да каже на Майра по някое време, но не ми е споменавала, че са говорили по този въпрос. А, както и ти отбеляза, щом не личи, как е разбрала Майра?

— Дейвид, ако изобщо е възможно да се проумее как аборигените разбират някои неща, то и двамата щяхме да понаучим нещо. Питал съм Майра, но никога не получавам отговор, който да има някакъв смисъл за мен. Причината, за да заговоря по този въпрос е, че Майра иска да бъде близо до Александра, когато му дойде времето. Съгласен ли си?

— Напълно — отговори ентусиазирано Дейвид. — Всъщност ще съм й изключително благодарен, ако тя е тук, Пат.

— В такъв случай ще кажа на Майра да извести Александра, когато двете заговорят за това. Майра си има някакви способности да разбере няколко дни преди това, кога ще се ражда бебето, така че ще дойде тук на време, за да може да се погрижи за всичко. Навярно ще вземе със себе си Шийла и още няколко жени.

— Чудесно, много ти благодаря, Пат.

Пат отмина неловкия разговор с кимване на глава и започна да обсъжда реда, по който ще се работи на постройките. Дейвид почувства огромно облекчение. От време на време се сещаше за опасностите, пред които Александра щеше да бъде изправена след няколко месеца, когато трябваше да ражда. Сега, когато с нея щеше да има опитна жена, тази опасност нямаше да е толкова страшна.

* * *

Щом гостите си тръгнаха, мястото в подножието на хълма започна да придобива очертанията на главна кошара. От едната й страна, се издигаха големият навес за стригане на овцете, бараките и складът, на които им трябваше още малко, за да бъдат напълно завършени. Освен това, имаше купчини нарязани дъски и греди за бъдещия строеж.

Въпреки че бе доволен от постройките, Дейвид си даваше все по-ясна сметка за мизерния вид на колибата. Нощите ставаха студени, а Корли и Юли спяха в бараките, където имаше огнище, докато Александра все още трябваше да готви на огъня на открито. Изграждането на къщата предстоеше, тъй като те бяха обсъдили и стигнали до заключението, че това ще бъде голяма, каменна къща, за което щяха да са необходими материали от Сидней.

Когато той й предложи да се премести за момента в някои от постройките, тя отказа.

— Предпочитам да бъда тук, на хълма — обясни тя. — Имам изглед към пейзажа и свежа, приятна атмосфера. Колибата си има своите недостатъци, но въпреки това бих останала тук Дейвид.

— Навярно ще е по-добре да построя малка къща за момента.

— Строй с перспектива, Дейвид — напомни му тя. — Ние възнамеряваме да имаме каменно, представително жилище, а не обикновена къща. Засега колибата ни е достатъчна.

Той не продължи темата, но в него остана чувство на неудовлетвореност. Всеки път, щом видеше как Александра зъзне край огъня в хладния утринен въздух, изпитваше безпокойство. А всеки път, когато се връщаше към хълма контрастът между колибата и големите постройки близо до кошарата беше болезнено очевиден.

Друг по-маловажен проблем за него беше състоянието на пасбището, което се изчерпваше. Въпреки че в околностите имаше хиляди акра тревни площи, прекалено голямото стадо пасеше тук вече седмици в края на сухия сезон, където нямаше да порасне никаква нова трева. Но помощниците бяха прекалено неопитни, за да закарат стадото на друго пасбище, а на Дейвид не му се искаше да оставя Александра, докато не се родеше бебето.

Александра всеки ден разтъпкваше коня си, така че самата тя забеляза недостига на добра паша и повдигна въпроса пред Дейвид. Предложи му той с едно от момчетата да премести стадото на друго място, а другото момче да остане тук да пасе добитъка и да пуска прасетата да ровят в гората. Когато той й отказа, тя изтъкна, че е напълно здрава, дори няма характерното за бременните сутрешно гадене. Той продължаваше да й отказва, тъй като знаеше много добре, че ще се притеснява непрекъснато, ако я оставеше сама.

Александра беше недоволна, но не каза нищо повече по въпроса. Дейвид чувстваше ясно, че тя бе силна и здрава жена, че Майра Гарити ще бъде с нея при раждането, както и че овцете се нуждаеха от по-добро пасбище, за да осигурят здрави агнета и добра вълна. Но Александра беше животът му и той искаше да бъде с нея.

Една сутрин, след един студен и ясен ден, още в ранни зори заваля и първият дъжд. Въпреки че облаците се натрупаха бързо, вятърът и непрекъснатото тропане на дъждовните капки по покрива на колибата събудиха Дейвид. Той се облече, наметна мушамата, сетне излезе навън и разпали силно огъня, за да не позволи на дъжда да го угаси.

Щом се върна в колибата, дъждът се процеждаше през покрива и капеше върху одеялата, а Александра търсеше пипнешком в тъмното мушамата си. Дейвид й помогна да я намери и я разстла върху одеялата, след това сложи отгоре и своята мушама. Съблече се и легна отново, но одеялата бяха влажни и Александра трепереше, като се гушеше в него да се стопли.

На разсъмване закуската бе окайваща операция. Александра клекна до пушещия огън под дъжда, за да приготви кашата и чая, след което двамата с Дейвид се сгушиха един до друг в мократа колиба да закусят. Всичко това беше познато на Дейвид, тъй като колибите винаги пропускаха дъжда, и това да му е студено и влажно беше част от дъждовния период, но той знаеше, че Александра имаше нужда от удобства.

Същата сутрин Дейвид и Юли работиха по колибата. Въпреки че пластовете кора от дървета бяха доста дебели, конструкцията започна да пропада, като непрестанният дъжд намираше начин да се промъкне през покрива на няколко места. Юли обаче знаеше как да предпази огъня от дъжда в случаите, когато не духаше силно. Сложи тънки колове около огъня, върху които постави пръчки, образувайки нещо като наклонен покрив от кори на дървета, така че дъждът да се стича от едната страна.

На следващия ден продължи да вали и почвата около колибата се превърна в тресавище от кал. Дейвид разбираше, че трябва да направи нещо. След като прецени сегашните нужди и бъдещите планове, той взе решение. Изпрати Юли да доведе два коня, след което те откараха впряга до един товар дървен материал, който се намираше до постройките и го завлякоха нагоре по хълма.

Когато натовариха втория наръч с дървен материал и го откараха до платото зад колибата, Александра излезе навън.

— Да строиш дървена къща е противно на това, което ние решихме, Дейвид — каза му тя.

— Това не е къщата, която имам предвид, тъй като тази постройка ще се превърне в кухня и килер в задната част на сградата, която в крайна сметка ще построим като наш дом. Вътрешните стени няма да поддържат покрива, така че ще мога да ги извадя. Една каменна къща трябва да има вътрешно дървено скеле и това просто ще бъде част от него, когато започнем да строим с камъните.

Александра се поколеба, като преценяваше казаното, сетне се усмихна.

— Имам голям късмет да съм омъжена за един толкова интелигентен мъж — отбеляза тя. — Бързай да я построиш Дейвид.

Дейвид се засмя и двамата с Юли започнаха да подрежда дървения материал от първия товар, а Александра се върна в колибата. Когато момчето отведе конете, за да докара още материал, Дейвид размери с крачки мястото, върху което един ден щеше да издигне голяма каменна къща сред платото. Когато реши къде ще се намира кухнята и килера, той започна да събира камъни за основите.

В края на деня беше завършена само част от основите, но перспективата за суха и топла къща караше Дейвид и Александра да понасят по-леко студената и влажна колиба. Неудобството изчезна на следващия ден, когато дъждът спря и небето се проясни. През следващите дни топлината на късното лято се върна, когато слънцето изгря над пасбището, което се обагри в светло зелено от новопоникналата трева.

Нощите си оставаха хладни, а във въздуха се усещаше смяната на сезона, докато работата по къщата напредваше. Въпреки че тази част щеше да бъде в крайна сметка само дял от къщата, размерите й бяха значителни, разделени на четири стаи. Когато подът и скелетът за външните стени бяха завършени, Дейвид започна да гради огнищата в две от стаите. Тъй като нямаше време да направи хоросан, той използваше фина глина от източник близо до ручея, за да слепи камъните, както беше правил огнищата в бараките.

Докато глината съхнеше, ясното време продължи, и когато от запаления огън се образува здрава спойка между камъните, отново се появиха облаци. Дъждът продължи два дни, придружен от силен вятър, който разклати корите от покрива на колибата, предвещавайки още по-силни бури, които щяха да настъпят през следващите седмици. Когато небето се проясни отново, слънцето вече беше изгубило силата си и беше настъпила късна есен.

Дейвид посвещаваше по-голяма част от времето си на къщата, но от време на време отиваше до кошарата и пасбището около нея, за да провери какво става там. Имаше новопоникнала трева на пасбището, но тя нямаше да бъде достатъчна. Освен това, на отделни места щетите бяха големи, тъй като овцете бяха изгризали тревата до корен още преди да се развият новите кълнове.

За да се възстанови пасището, бяха необходими месеци, през които тук не трябваше да се пасат овце. Дейвид престана да мисли за това, все още твърдо решен да не напуска Александра. Тя работеше на постройката заедно с него, пробиваше дупки в дъските за заклиняване и изпълняваше други леки задачи. Съвместната им работа по тяхната къща беше едно от най-приятните преживявания в живота на Дейвид, но по всичко личеше, че зимните бури щяха да пристигнат, преди къщата да е завършена.

Рано един следобед, докато Александра шеташе насам-натам и чистеше пода от дървените изрезки, тя спря и погледна в далечината.

— Дейвид, по пътя идват конници.

Дейвид, който в това време дялкаше една дъска, се изправи и погледна. Единственият посетител, който той очакваше, беше пратеник от Уайамба, който трябваше да донесе писма за Александра от семейството й. Ако всичко беше минало добре, конникът, който бяха изпратили в Сидней, трябваше да се върне всеки момент. Но вместо един ездач в далечината се виждаха петима, които водеха три товарни коне, като се движеха бавно по пътеката.

— Кой може да бъде, Дейвид? — попита Александра.

— Нямам никаква представа — отговори той замислено. — Знам, че не са разбойници, тъй като те никога не се движат в групи, по-големи от двама-трима души и не се появяват посред бял ден.

Той се обърна към другия край на платото, където Юли водеше конете с поредния товар от дървен материал.

— Иди и оседлай един от тези коне, и го докарай до колибата, Юли! Бързай!

Момчето забързано отвърза конете и се затича надолу по хълма с тях, а Дейвид и Александра тръгнаха към колибата. Тя попита дали да започне да приготвя ядене за конниците, но Дейвид твърдо кимна отрицателно с глава.

— Не, няма нужда от това. Ние ще им дадем храна, както си му е редът, но те могат да си готвят в бараките. Сега поне вече има къде да слагаме посетителите.

— Така е — съгласи се Александра, като гледаше към конниците в далечината и въздъхна тъжно. — Надявам се поне да носят пощата.

— Аз също, любов моя. Скоро ще разберем.

Тя се усмихна и кимна, като отново въздъхна. Миг по-късно Юли се зададе, яхнал коня, като водеше със себе си оседлания кон на Дейвид, който се качи на него и тръгна надолу по хълма. В подножието на склона, той зави към пътеката, движейки се в лек галоп.

Поради вълнистия терен на хълма, през по-голямата част от времето мъжете не се виждаха. Щом Дейвид премина първото възвишение, конниците, които се намираха върху една по-висока част от пътеката на около миля, му махнаха с ръце. Дейвид се спусна надолу по една блатиста долина и след няколко минути мъжете отново се появиха на малко повече от половин миля разстояние. Те го поздравиха с викове и Дейвид махна в отговор, разпознавайки в тях работници от фермата на Франк Уилямсън при река Нипиън.

Щом се приближи, той видя, че мъжете бяха опърпани, а конете им изтощени и изкльощавели. Само два от товарните коне, които носеха увити в брезент сандъци, бяха в добро състояние. Сайлъс Доак и Руъл Блейки бяха станали мъже, докато останалите трима си бяха същите. Тъмното лице на Кунманара се освети от широка и весела усмивка, а Даниъл Корбет, главният овцевъд беше мрачен и сдържан. Джимбоб, старият готвач беше седнал малко накриво върху коня си поради сакатия си крак, и изглеждаше неподвластен на времето.

Мъжете поздравиха Дейвид сърдечно, с уважението на работници към собственик на ферма. Даниъл извади от джоба на сакото си пакет, увит в мушама, и му го подаде.

— Имаше писма в пощенската станция в Сидней за фермата ви, мистър Керък — каза той. — Освен това, вътре има няколко писма за господарката от семейството й. Нейните дрехи, книги и други лични вещи се намират в сандъците върху ей тези два товарни коня.

— Тя ще се зарадва много, най-вече на писмата. В такъв случай вие сте се срещали с конника от Уайамба?

Даниъл кимна утвърдително. Докато слизаха надолу по хълма, той обясни на Дейвид, че Джимбоб работел в странноприемницата в Сидней, където бил отседнал човекът от Уайамба. Докато двамата разговаряли, Джимбоб разбрал за Дейвид и Александра, след което се свързал с Даниъл. Главният овцевъд се срещнал с брата на Александра, който му предал писмата от нейното семейство и принадлежностите й, както и два коня, с които да ги закарат при нея.

— Изглежда от известно време вече не работите за Франк Уилямсън — отбеляза Дейвид. — Да не би да е починал?

— Да, сър. Малко след като синовете му продадоха фермата.

Даниъл заразказва с какво са се занимавали той и останалите мъже, след като фермата била продадена. Двама от помощниците си намерили добра работа в Камдън парк, но другите не успели да намерят нищо, което да ги задоволи. Освен това, Даниъл, Джимбоб и Кунманара копнеели да се завърнат в Пустошта, а Сайлас и Руъл пожелали да тръгнат с тях.

— Така че, затова сме тук — обобщи Даниъл. — Щом чух за фермата ви, свързах се с останалите и всички ние решихме да дойдем и да видим дали няма да може да работим за вас.

— Да, това навярно е най-доброто нещо, което може да ми се случи за следващите две-три години от сега нататък — каза Дейвид. — Но засега аз паса само десет хиляди овце, което не оправдава наличието на прекалено много работници.

— Ние очаквахме това — отговори бързо Даниъл. — Десет хиляди е много повече, отколкото мислехме, че притежавате. Ако може да ни давате храна, ние ще работим без надници докато вие можете да ни платите.

Щом стигнаха хълма, те дръпнаха юздите и зачакаха нетърпеливо да чуят какво ще каже Дейвид.

— Разбира се, бихме могли да обсъдим това — каза им той — Сигурен съм, че точно сега искате да си починете и да хапнете добре. Изберете си овен за колене от стадото, а аз ще ви изпратя зеленчуци в бараките.

Доволни от отговора му, мъжете предадоха двата товарни коня на Дейвид и се насочиха към бараките. Дейвид се заизкачва по хълма, отделяйки четирите писма за Александра от останалата поща в мушамения пакет. Щом стигна колибата и й съобщи за писмата, тя ги грабна нетърпеливо.

Докато Юли помагаше да разтоварят четирите тежки сандъка от конете, Дейвид му каза да занесе една кошница със зеленчуци в бараките и да заведе конете при останалите.

Александра седна до огъня и се надвеси над писмата, а Дейвид сложи вода за чай, сетне погледна към останалата поща. Тя се състоеше от писма от търговци на вълна и от фабрики за провизии. Те предлагаха бизнес, което говореше, че Тибубура ставаше добре известна ферма в Сидней.

Щом водата завря, Дейвид направи чай и зачака Александра да свърши с четенето на писмата. По всичко личеше, че те бяха всичко друго, но не и окуражаващи, тъй като прекрасното й лице излъчваше мъка и разочарование, докато очите й внимателно четяха редовете. Тя се усмихна само веднъж, при това тъжно, въздъхвайки замислено.

Тя сгъна писмата и докато пиеха чая, каза на Дейвид, че две от тях бяха от баба й и майка й, които й пожелаваха всичко хубаво в новия й живот.

— Въпреки това — добави тя — те очевидно мислят, че съм прокълната. Моето писмо до тях беше изключително весело, но, изглежда те смятат животът ми тук за трагична съдба. Писмото от брат ми не е толкова потискащо, но той е тъжен, че ще бъдем толкова далеч един от друг. От баща ми няма нищо, дори в другите писма не споменават за него. Ние често бяхме в конфликт с него и по всичко личи, че сега вече той изцяло ме е изхвърлил от живота си.

— Съжалявам за всичко това. От кого е другото писмо?

— От Ейми Годуин, прислужница в домакинството на баща ми. Тя не е доволна там и иска да дойде да работи при нас.

— Това лесно може да се уреди. Тя би могла да дойде с каруците, които карат провизии и хора за стригане на овцете. Мисля, че няма да е лошо да има друга жена с теб тук, Александра.

Потисната от писмата, Александра се съгласи разсеяно, като отпиваше от чая, загледана в огъня. След това разтърси рамене, прогонвайки мрачното настроение, и попита Дейвид за петимата мъже. Той й каза кои са и защо са дошли тук.

Изпитвайки силно желание да откъсне мислите си от писмата, Александра слушаше внимателно, заинтересувана от предложението на мъжете.

— Стадото може веднага да бъде преместено на по-добро пасбище — отбеляза тя, щом Дейвид свърши с обяснението. — Освен това, то би могло да бъде разделено на две части, които да бъдат държани винаги в различни кошари, което ще премахне опасността от загуби на животни от преместването им насам-натам.

— Вярно е — съгласи се Дейвид. — Има известни предимства да наемем тези мъже, а навярно ще можем да им осигурим и храна. Но ще имаме осем работници и десет хиляди овце, което не е много разумно.

— Ако възнамеряваме да имаме повече овце, то тези сега трябва да пасат на по-добри места, за да могат да родят здрави агнета. Сигурна съм, че ще можем да осигурим храна. Имаме предостатъчно зеленчуци, както и животни за прясно говеждо и свинско месо. След няколко години ще имаме силна нужда от овцевъди, а междувременно има достатъчно работа, която може да се върши тук в главната кошара.

Дейвид харесваше мъжете и му се щеше да ги наеме, но беше предпазлив към всякакви увеличения. Александра беше по-склонна да се възползва от всяка възможност, която обещаваше бъдещи облаги, дори и да имаше временни неудобства, които като че ли нарушаваха печалбата в момента. С падането на есенната вечер времето застудя, но те продължиха да разговарят и най-накрая тя успя да го убеди.

— Добре, ще опитаме — каза Дейвид замислен, като хвърляше дърва в огъня. — Освен това, ще има кой да помага за строежа на къщата, така че ще мога да я свърша по-скоро.

— А което е по-важно, овцете ще пасат на по-добро място. Те са нашият поминък и трябва да ни бъдат първа грижа.

— Не, Александра, ти си моята първа грижа — каза той твърдо. — Ще отида до бараките да съобщя на мъжете какво съм решил.

След като той се отдалечи, Александра започна да приготвя вечерята. Той се обърна и я погледна, и видя, че прекрасното й лице отново бе тъжно. Той знаеше, че тя отново си мисли за писмата от къщи. Това го тревожеше дълбоко, тъй като любовта му към нея превръщаше нейната болка в негова, но знаеше, че няма какво да се направи. Въздъхна тежко и заслиза надолу по хълма.

* * *

Следващата сутрин на разсъмване, Сайлас и Корли подкараха около три хиляди овце към кошарата на югоизток. Руъл и Юли тръгнаха с останалата част от стадото, подкарвайки го към югозападната кошара. След като овцете заминаха, Даниъл и Джимбоб започнаха да работят на постройката. Кунманара подкара конете, добитъка и няколко млади овце, оставени да пасат в главната кошара заедно с прасетата да ровят в гората за корени и растения. Когато се върна по-късно, той се включи в работата по строежа на къщата.

Строежът напредваше бързо, тъй като както Даниъл, така и Джимбоб имаха опит като дърводелци. Вечер двамата мъже сглобяваха капаците за прозорците и вратите на светлината от огъня в бараките. Край огъня до колибата Дейвид и Александра цепеха дъски за шинделите на покрива и дялкаха колчета за вклиняване на дъските.

Кунманара не само умееше да работи с дърво, той беше истински талант. Работеше нощем в бараките, като използваше клони във формата на вилка, от които правеше облегалки и крачета за столове и пейки с високи облегалки. След като направеше скелета на предметите, той изтъркваше дървото до мек блясък и тапицираше мебелите с пластове от овчи кожи.

Докато строежът вървеше към своя край, мебелите стояха складирани в постройката за провизии. Един студен и ветровит понеделник на разсъмване, тъмни облаци покриха небето, предвещавайки ранна зимна буря, която обещаваше да бъде жестока. През първата половина на деня вятърът се усили, а Дейвид и мъжете закрепиха последните шиндели върху покрива и поставиха капаците на прозорците. След това пренесоха провизиите от колибата и мебелите от склада в къщата.

По-късно през деня Дейвид и Александра се бяха преместили вече в топлата и уютна къща. Бурята започна, когато те вечеряха, като дъждът се изливаше върху покрива, а виенето на вятъра караше пламъците в огъня да се издигат по-високо. След вечеря Дейвид махна брезента от сандъците, които братът на Александра беше изпратил, и ги отвори. Александра прегледа вещите си, унесена в спомени, след това започна да ги подрежда.

Седнал край огнището и запалил лулата си, Дейвид наблюдаваше Александра, докато тя сновеше из стаята. Макар и да беше в напреднала бременност, тя стъпваше леко. Извади снежнобяло муселинено бельо и рокли от скъпи и пъстри платове и започна да ги поставя в сандъците и шкафовете за дрехи, които Кунманара беше направил от дърво. Имаше десетки книги, които бързо запълниха рафтовете.

Когато тя за малко не изпусна една книга от купчината, която носеше, и направи рязко движение, за да я хване, Дейвид стана от стола си.

— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна? — попита той.

— Не, благодаря — отговори тя, отнасяйки книгите до лавицата. — Очаквах с нетърпение вещите си и сега искам сама да свърша тази работа. Ако не успея тази вечер, ще продължа утре.

Дейвид разпали огъня, за да й бъде по-светло, после седна и запуши, като я наблюдаваше. След като изпразни единия от сандъците, лавиците вече бяха запълнени с книги и тя отбеляза, че сега вечерите им ще бъдат по-приятни. Дейвид се съгласи, тъй като според него единственият недостатък на Пустошта беше липсата на материали за четене. Когато свърши за вечерта, остана й още един пълен сандък. Книгите, картините и порцелановите украшения, които тя нареди наоколо, бяха изгонили безличната, спартанска атмосфера на къщата, превръщайки я в истински дом.

На следващия ден, докато отиваше към бараките, Дейвид си мислеше, че нещата, които оставаха да бъдат направени в главната кошара, сякаш нямаха край. Ето, една крава се беше отелила предишната нощ и това още повече потвърждаваше този факт. Това определи и следващия по важност проект, когато видя как кравата се гушеше в единия ъгъл на обора, опитвайки се да предпази телето от студения, шибащ дъжд. След като направиха навес от кори за кравата и нейното теле, Дейвид и мъжете започнаха да строят конюшня и обор за добитъка и кочина за прасетата. Както винаги, Дейвид размери с крачки мястото, така че да бъде достатъчно за предвидимото бъдеще.

Два дни по-късно, когато кочината за прасетата беше завършена и работата по конюшнята вече доста напреднала, бурята спря. Късната есен се върна за известно време, преди да настъпи началото на зимата с неясното и мъгливо небе и слабо слънце, което успяваше чак следобед да поразпръсне за кратко нощния студ. Строежът на конюшнята вървеше бързо през студените и сухи дни, и постройката за добитъка беше готова тъкмо навреме, когато се отели още една крава.

Щом се роди и третото теле, Джимбоб изтъкна предимствата, ако едното от тях бъде използвано за храна. Без телето кравата щеше да дава мляко и масло, а сирището от телето беше основна съставна част за сиренето, което той умееше да прави. Като се съгласи с готвача, Дейвид каза на Джимбоб да заколи едновременно и едно прасе. След това Дейвид изпрати Даниъл да провери стадата. Освен обичайните провизии за овцевъдите и помощниците им, той взе със себе си телешко и свинско месо.

Когато седмица по-късно главният овцевъд се върна и съобщи, че стадата са добре, се развихри нова буря. По време на отсъствието на Даниъл Дейвид и другите двама мъже бяха завършили оборите, а от онази страна на хълма, от която се виждаха сградите на главната кошара, те бяха изградили пещ, в която да приготвят глинени тръби. Един ден след завръщането на Даниъл, докато работеше с мъжете на пещта, Дейвид забеляза конници и каруца, които се движеха по калната пътека под дъжда, и яхна коня да ги посрещне.

С Майра и Шийла имаше и двама овчари. Всички те се бяха увили в дебели кожуси, които висяха от седлата на конете им. В каруцата десетина аборигени се гушеха заедно с вещите си под брезентовото покривало, по което се стичаше дъждовната вода. Дейвид и Майра си размениха поздрави и той й благодари за това, че е дошла, сетне се обърна към Шийла, която го разглеждаше навъсено, а от огромната за нея широкопола овчарска шапка се стичаше вода.

— Добре ли си, Шийла? — попита я той.

— Изглеждам ли добре, по дяволите? — отвърна тя сопнато. — Цялата съм мокра, а костите ми са измръзнали, ето, това ми е доброто.

— Без грубости, Шийла! — изкрещя майка й. — Дръж се любезно!

— Просто отговорих на тъпия му въпрос, какво толкова? — измърмори раздразнено момичето. — Какво лошо има в това, по дяволите? А колкото по-дълго стоим тук под този порой и тракаме със зъби, толкова по-мокри ще ставаме и ще ни бъде още по-студено.

Овцевъдите едва сдържаха смеха си, а Майра кипеше от гняв. Дейвид споделяше и едната, и другата реакция, докато се движеха по пътеката. В подножието на хълма каруцата свърна към дърветата покрай ручея, а Дейвид поведе останалите към къщата. Щом Александра посрещна Майра и Шийла на вратата с размяна на радостни поздрави, мрачното настроение на момичето се изпари. Дейвид отнесе багажа им в стаята, която Александра беше приготвила за тях, след това поведе овчарите към бараките.

До следващия ден посетителите се бяха настанили удобно. От огньовете пред колибите, които аборигените си бяха построили между дърветата край ручея, се издигаше дим, а Майра и Шийла бъбреха весело с Александра, докато й помагаха в къщната работа. Дейвид и неговите хора продължиха да работят на пещта, като овцевъдите от Уайамба им помагаха.

Освен провизии за следващата година Дейвид възнамеряваше да поръча необходими части за вятърна мелница и помпа, за да има в къщата течаща вода. Заедно с мъжете той бе изкопал дълбок ров, който те облицоваха с дърва за огрев и покриха с парчета от чим, като от всеки край оставяха отвори за влизане на въздух и за отдушник. В навес до пещта, върху поставки бяха наредени прави и равни дължини от тънки дънери, които бяха покрити с дебел слой глина от източника до ручея. В пещта дънерите се превръщаха в пепел, а глината се опичаше и така се получаваха твърди и трайни тръби за вода, както и водопроводи за къщата.

Дори и на студа под дъжда на открито, около пещта беше приятно и топло място за работа. Откъм ветровитата страна въздушна фуния, направена от кора и закрепена към скелет от прътове, насочваше вятъра към отворите за въздух. Течението от насочения въздух от силния вятър караше пламъците да излизат с рев от отдушниците на няколко фута височина, а силната горещина затопляше земята около пещта.

На четвъртата вечер след пристигането на посетителите, малко след като си легнаха с Дейвид, Александра започна да се върти неспокойно. Тя докосна ръката му и го помоли да извика Майра. Докато той забързано навличаше дрехите си, Майра влезе в стаята със свещ в ръка.

Тя погледна Дейвид, след това се приближи до леглото.

— Моля те сега да идеш в бараките — каза тя тихо.

Не, искам да остана с жена си — противопостави й се Дейвид. — Ако няма с какво да помогна, то няма и да преча. Но искам да остана.

Жената поклати твърдо глава в знак на отрицание, повтаряйки думите си. На трептящата светлина от свещта, Александра се усмихна умолително към Дейвид и го помоли да напусне. Неохотно, Дейвид се облече и излезе от стаята.

Малко по-късно мярна Шийла, която излизаше от къщата, понесла фенер. Като загърна палтото си и намести шапката си, Дейвид тръгна след нея. През светлината, дъжда и мрака той видя движещото се светло петно на фенера надолу по хълма, към колибите на аборигените сред дърветата.

По същия загадъчен начин, по който Майра бе разбрала, и аборигените в колибите очевидно знаеха, че природните сили стигаха своя апогей в къщата. Пред колибите горяха огньове и миг по-късно нощта бе изпълнена със странни звуци, към които се присъединиха гласове, които повтаряха едни и същи два отекващи тона.

Ритмични пръчки удряха в такт, сетне към тях се прибавиха към гласовете, които преминаха в монотонно песнопение. Звуците се смесиха в едно пулсиращо цяло, което сякаш идваше от всички посоки, а над хълма се виеше гъстия дим от огньовете. Шийла се върна от колибите и на светлината на фенера той едва я видя, когато мина на няколко ярда покрай него. Носеше кошница с треви и влезе в къщата. Дейвид се обърна и тръгна надолу по хълма към бараките.

Мъжете не бяха си легнали, и както си бяха облечени кладяха огън, а готвачът пълнеше канчетата да стопли вода за чай.

— Чухме короборито — обясни Даниъл, когато Дейвид влезе.

Мъжете преместиха пейките от масата към огнището и Дейвид седна заедно с другите.

— Какво точно означава коробори, Кунманара? — попита Джимбоб, докато слагаше канчетата на огъня. — Какво казват, когато пеят така, и за какво служи всичко това?

— Не ме питай — отговори Кунманара. — Вече от дълги години се храня с овнешко и питки, за да знам повече, отколкото ти.

Мъжете се разсмяха, след това замълчаха. Всички те бяха ергени и не можеха да посъветват и окуражат Дейвид. Щом стана готов чаят, Джимбоб го раздаде. Дейвид размени няколко думи с овцевъдите от Уайамба, обсъждайки овцете там. От време на време се чуваха безцелни разговори, следвани от дълго мълчание, нарушавано единствено от короборито.

Мигът, от който той се страхуваше, беше дошъл и Дейвид седеше, вперил поглед в огъня, без да отпие от чая в студеното канче, което държеше в ръцете си. Докато Александра преживяваше опасностите и агонията от раждането, Дейвид страдаше от страх да не я загуби, да не му отнемат единствения смисъл на живота му.

Всяка минута изглеждаше цяла вечност, но минаваха някак си превръщайки се в часове. Мъжете дремеха на скамейките, а огънят постепенно угасваше. Когато настъпващият студ събуди един от мъжете, той сложи дърва в огъня и отново заспа. За известно време огънят лумна силно, след това бавно се превръщаше в пепел, докато някой друг от мъжете се събудеше отново.

Смразяваща тишина настъпи внезапно през първите часове на утрото, когато звуците от колибите изведнъж млъкнаха. Дейвид подскочи от мястото си, което събуди останалите. Бараката беше студена и тъмна и мъжете коментираха тишината, докато един от тях слагаше дърва върху жаравата в огнището. Щом огънят се разгоря, Дейвид облече палтото си и тръгна. В този миг вратата се отвори и влезе Шийла с фенер в ръка.

— Свърши ли всичко, Шийла? — попита един от мъжете от Уайамба.

— Гледай си проклетото стадо и остави другите на мира, червей такъв!

Мъжът, към когото тя се бе обърнала, както и всички останали се разсмяха, а тя се обърна към Дейвид.

— Ако можеш да се откъснеш от другарите си, жена ти иска да те види. Имаш син.

— Как е Александра? — попита той, тръгвайки към вратата.

— Достатъчно добре — отговори Шийла, като тонът и изразът върху малкото и тъмно личице за първи път бяха сърдечни. — Мама казва, че ще бъде добре.

Напрежението от дългата нощ внезапно го напусна и Дейвид последва момичето навън, чувствайки слабост от облекчение. Шийла подтичваше, за да догонва Дейвид, който вървеше с огромни крачки, докато се изкачваха по хълма. Щом стигнаха къщата, той забързано влезе в спалнята, и когато видя Александра, отново го обхвана безпокойство.

На светлината от свещта, прекрасното й лице беше бледо, измъчено от болка и белязано от умората. Майра се отдръпна от леглото и направи знак на Шийла да я последва, а Дейвид се приближи и се надвеси над Александра, като я целуна.

— Как се чувстваш, любов моя?

Като не обърна внимание на въпроса му, тя погледна към бебето, сгушено близо до нея.

— Хинтън ми каза, че никога няма да се отърва от него — прошепна горчиво тя, — и е говорил истината. Бебето има белег, Дейвид.

Тъй като единствената му тревога беше за нея, Дейвид погледна към бебето за първи път сега. Тя дръпна края на мекия плат и му показа белега върху тъничкото му рамо. Беше в същия яркочервен цвят като белега, който покриваше едната страна от лицето на Хинтън.

— Това нищо не означава — успокои я той. — Нашият син ще порасне като добър човек, като уважаван и будещ възхищение мъж.

Като търсеше начин да отклони вниманието й от белега, той помисли за името.

— Ще го кръстим ли на вуйчо ти Мортън от Лондон, както бяхме говорили?

Александра въздъхна и кимна с глава, сетне се усмихна слабо.

— Ти си добър човек и добър съпруг, Дейвид. Жена, която носи чуждо дете, щеше да бъде тормозена от по-голяма част от съпрузите, докато твоята единствена мисъл е, как да ме развеселиш. Аз съм една щастлива жена и толкова много те обичам.

— Аз те обичам също толкова много и аз съм щастливецът. Освен това, няма причина да не бъдем весели и радостни. Ти ще се оправиш и ние ще имаме син, който ще ни кара да се гордеем с него.

Докато той я целуна отново, усмивката й леко загатваше за обичайната си лъчезарност, но дебнещата сянка на безпокойството се прокрадваше в сините й очи.