Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Птиците свиват гнезда

Американска. Първо издание

ИК „Пеликан Прес“, София, 1993

Редактор: Пеликан Прес

Коректор: Пеликан Прес

УДК: 820(94)-31

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

— Ти си шефът и това е твоя работа, Джонатън — каза Руъл Блейки. — Не е нужно да ти го казвам.

— Да, така е — отговори Джонатън. — Аз обаче имам други неща да върша, а ти разбираш повече от овце. Така че естествено е ти да избереш овните в Камдън парк.

Набитият, брадат овцевъд се намръщи недоволен, докато двамата с Джонатън стояха пред конюшнята заедно с другия овцевъд и четиримата чираци.

— Щом си зает днес, можеш да избереш овните утре — подхвърли Руъл.

— Не, казахме, че ще отидем днес да подберем животните и точно това ще сторим — посочи Джонатън пакета, който носеше. — Имам писма и неща от фермата за сестра ми и искам да отида при нея сега. След това имам други неща, които трябва да направя днес.

Корли Бодънхем, другият овцевъд, погледна към изрядния костюм, вратовръзка и шапка, в които се беше издокарал Джонатън.

— Тези други неща са по женската част или може би се лъжа — гадаеше той.

— Ако случаят е такъв — отбеляза весело единият от помощниците, — ще е далеч по-добре мистър Блейки да избере овните. Не е изключено шефът да обърка нещата и вместо овни да избере овце.

Руъл хвърли гневен поглед към младежите, чийто смях секна. Той се обърна отново към Джонатън и като вдигна рамене, се предаде:

— Добре, ще се погрижа за това. Какво трябва да направя?

— Просто се срещни с главния овцевъд там и той ще ти покаже всичките овни. Щом избереш една дузина от тях, те ще ги отделят, докато тръгнем. Е, това е всичко.

Мъжът кимна с разбиране, като даде знак с ръка на останалите да го последват към конюшнята, за да вземат конете. Когато той се отдалечи, Джонатън изпита чувство на вина, като си даде сметка, че се е измъкнал от отговорност.

Но ако беше отишъл той, вече щеше да бъде тъмно, когато се върнеше в Сидней, а той бе решен на всяка цена да бъде в училището късно следобед, когато ученици и учители свършваха учебния ден.

Междувременно той прекоси центъра на града и зави по Кингстрийт, която минаваше покрай големи, луксозни къщи, разположени на склона с изглед към залива. На върха на хълма висока стена ограждаше сградите и огромните площи на Академията Сайдънхам. В канцеларията до входните порти, една строга на вид жена го разпита за целта на посещението му, след което му посочи административната сграда.

Зад стените на оградата, между сенчести поляни минаваха пътеки, които водеха към каменните спални и академичните сгради, към игрището за крикет и други спортни терени. Повечето от сградите бяха строени скоро, но бръшлянът по каменните стени и спокойната атмосфера придаваше на училището достолепен вид.

В централния дом икономка го покани в стаята за гости и изпрати да извикат сестра му.

Диердри дотича след няколко минути и задъхана от вълнение и радост се хвърли към Джонатън. Той я прегърна и разцелува, като се смееше радостно. Наследила ръста си от Керък, тя беше висока за възрастта си и бе едно очарователно и хубаво момиче, което много приличаше на майка си.

Те седнаха на дивана и Джонатън й предаде пакета, в който имаше подаръци и писма от родителите им. Той понечи да я разпита за училището и други такива обичайни неща, но тя щеше да се пръсне от нетърпение да му каже нещо.

— Чул ли си за любовницата на Мортън — попита тя възбудено.

Джонатън запремигва от изненада, сетне се усмихна.

— Не, не знаех, че си има някого. Диердри, когато използваш тази дума точно по този начин, става ясно, че не разбираш нищо по тези въпроси. Пък и не ти трябва. Трябва да я използваш само като…

— О, не ставай смешен, Джонатън! Искам да кажа, че си има държанка, разбира се.

— По дяволите — възкликна ядосан Джонатън! — Какво ви учат в това… — Той млъкна и погледна към вратата, за да се увери, че никой не ги чува, сетне сниши глас: — Диердри, извинявам се за ругатнята, но възнамерявам да разговарям с директорката по въпроса.

— Джонатън, Джонатън — въздъхна Диердри, учудена и нетърпелива. — Вече съм на четиринадесет години, не съм дете. Та значи, не знаеш?

Обсъждането на тази тема със сестра му предизвикваше неловкост у Джонатън и той подръпна яката си и заклати отрицателно глава.

— Никой от Хамъндови не ми е споменавал, но те може и да не знаят.

— Сигурна съм, че им е известно, тъй като съседите на жената знаят. Едно от момичетата тук разбрала за това от прислужницата, която работи в къщата на съседите, след това един ден ми я показа в обществената градина. Вдовица е с три деца, и затова е любовница на Мортън?

— Какво искаш да кажеш?

— Когато момичето ми я показа, аз разговарях с нея. Тя е много приятна, изобщо не е някаква мръсница. Разбрах, че тя просто се старае, доколкото може да осигури децата си. С Мортън не може и да бъде нещо повече, като се има предвид, че е безчувствен като дърво, никаква романтика.

Джонатън насочи разговора в друга посока, като я попита как върви учението и тя му разказа как стоят нещата. Тя се усмихваше, изпълнена с надежда, когато му изтъкваше, че като ученичка в горните класове, тя може да получи разрешение да отсъства няколко часа, за да вечеря с роднините си. Джонатън я увери, че ще се погрижи да вечерят в дома на вуйчо Хамънд, докато е тук.

Когато стана време да си тръгва, те се запътиха към входната врата. Докато наблюдаваше сестра си, Джонатън си даде сметка, че тя вече е пораснала. В спретнатата си ученическа униформа, тя беше висока почти колкото повечето жени, издълженото й стройно тяло започваше да придобива форма. Той беше доволен, но в същото време му липсваше малкото момиченце. В нея все още имаше много детски неща, но докато стоеше на стълбите с пакета под ръка, тя изглеждаше твърде самотна и когато той тръгна по пътеката, тя му махна с ръка за довиждане.

Общественото училище се намираше в далеч по-малко изискано място, в края на търговския квартал и беше обградено от търговски сгради. Представляваше безлична триетажна каменна постройка, проектирана преди години от архитект на име Франсис Гринуей. Малко след като Джонатън стигна до нея, учениците започнаха да излизат от входната врата и се разпръснаха по всички посоки.

Малко след това учителите излязоха от сградата и Джонатън се вглеждаше внимателно във всяка една от жените сред тях. Това обаче беше излишно, тъй като Катрин Бакстър изпъкваше сред останалите, сякаш улицата беше празна, и тя тръгна по нея, отдалечавайки се от Джонатън. Като прекоси улицата между коне и карети, той се забърза да я настигне.

С високо вдигната глава и рамене, тя си проправяше път сред многолюдната тълпа със забързан ход. Като се изравни с нея, Джонатън повдигна шапката си в знак на поздрав:

— Добър ден, мистрес Бакстър. Много се радвам да ви срещна отново.

Изненадана, тя реагира по съвсем очевиден начин — смарагдовите й очи заблестяха от радост, а лицето й се освети от усмивка. Тя присви устни, сдържайки усмивката си, и забави ход.

— Добър ден, мистър Керък. Радвам се да ви видя.

— Това не е случайно — каза й той, отхвърляйки обичайните любезности. — Аз ви чаках. Ако позволите, бих желал да ви придружа до вкъщи, така че да можем да разговаряме.

Неговият интерес към нея, изразен прямо, без заобикалки, отново я свари неподготвена, и тя се изчерви леко, отмествайки поглед от него. Той чакаше тя да му отговори, докато си проправяха път между хората. Когато стигнаха до един ъгъл, тя посочи към друга улица.

— Може да вървим по този път, тъй като тук винаги има по-малко хора. Но само до вратата, тъй като майка ми не обича нечакани гости.

Отговорът й беше знак, че тя поне възприемаше интереса му към нея. Настроението на Джонатън се повиши, щом тази гигантска пречка беше преодоляна. Щом свърнаха по тихата уличка и започнаха да разговарят, той си даде сметка, че предишната вечер, тя наистина е била разстроена. Сега тя се държеше приятно, беше духовита и приветлива, най-очарователната жена, която той бе срещал.

Когато я разпитваше за работата й, той откри причината за нейното безпокойство от предишната вечер. Тя си обичала работата, но правела големи изключения от предприетите от директора мерки по дисциплината.

— Ако някое от момчетата се държи неприлично в клас — продължи тя, — аз бих го ударила с линията веднага. Но да се бият децата с пръчка по краката, докато потече кръв, както сам директорът го направи преди няколко дни, е дивашки жестоко и отвратително.

— Родителите не го ли държат отговорен за това?

— Обикновено те са притеснени да намерят средства да платят училищната такса и повечето пъти просрочват датата, така че не обичат много да се противопоставят. Понякога си мисля, че ще напусна, но родителите на моите деца правят огромни жертви, за да платят таксите ми за по-горните класове, така че да мога да бъда учителка. Обичам да преподавам, но най-много от всичко бих искала да имам собствено училище в някое малко селце. Но обикновено в селата се справят, като назначават за учител някого, който може да чете и пише.

Джонатън си помисли за положението във фермата, което беше същото за около едната дузина деца на работещите в главната кошара. Родителите му често бяха изказвали желание да наемат квалифициран учител, но беше малко вероятно да се намери човек, който би дошъл да живее в Пустошта. Той понечи да каже за това на Катрин, но реши да не го прави засега. Въпреки че бяха малко повече от познати, той усещаше, че още малко и ще започне да търси начини да й представи Пустошта като привлекателна.

Като си мислеше за това, той отбеляза със задоволство, че неговата компания очевидно й се нравеше. Оживеният им разговор се прехвърляше от една тема на друга и забавиха ход, щом започнаха да се изкачват по една улица с непретенциозни, добре поддържани къщи с дворове, пред които бяха спретнати и оградени с жив плет и с огради от колове. Като спря пред вратата на една от къщите, Катрин продължи да говори с Джонатън още известно време, сетне хвана резето.

— Това бе най-приятния разговор, който изобщо съм водил някога — каза й той искрено. — Бих желал да се срещнем отново утре, както и да ви представя на семейството ми, когато на вас ви е удобно.

— Приятно ми беше да разговарям с вас, Джонатън и ще се радвам да се срещнем отново. Ще попитам майка ми да ви поканим… — Тя спря, тъй като от къщата излезе една жена. — А, ето и майка ми. Предполагам, че ни е видяла да разговаряме и иска да се запознае с вас.

Тонът й изразяваше учудване и обърканост от това, че майка й бе излязла навън. Жената дойде при тях по пътеката и Катрин я представи на Джонатън. С изрядно поддържана външност, Обърта Бакстър беше около четиридесет годишна, със спокойно и строго излъчване, което говореше за източника на самоувереността на нейната дъщеря. След като бяха представени един на друг, тя обясни причината накарала я да излезе да се срещне с Джонатън.

— Погледнах навън и забелязах, че сте цяло копие на мистър Дейвид Керък — каза тя. — Сигурно сте негов син.

— Точно така, мистрес Бакстър и хората казват, че си приличаме много. Сигурно го познавате отдавна.

— Ами, има близо четвърт век, горе-долу, това беше в Парамата. Той ми направи впечатление, като най-изтънчения от господата, с неговите сдържани обноски. Вашият баща не е човек, който може лесно да бъде забравен. — Тя тръгна към къщата. — Покани младежа вътре, Катрин. Той може да се запознае с баща ти и братята ти, когато се приберат и да вечеря със семейството ни.

Зарадван от неочаквания обрат на нещата, Джонатън се усмихна щастливо, докато отваряше портата и я държеше, за да влезе Катрин. Тя беше всичко друго, но не и недоволна, с усмивка върху лицето си, докато вървеше след майка си по пътеката. В скромно мебелираната, но безупречно чиста дневна, тя го покани да седне, доведе по-малката си сестра и я представи. Срамежливото седемгодишно момиченце бързо напусна, за да помогне на майка си в кухнята.

Не след дълго бащата и братята на Катрин се прибраха от работа. Баща й, Хайръм Бакстър беше приятен мъж малко над петдесетте, корабостроител по професия, който работеше в корабостроителница, собственост на семейство Андъруд. Тримата му синове бяха по-малки от Катрин, най-малкият от тях беше около петнадесетгодишен и работеха като чираци в същата корабостроителница.

Семейството беше задружно и любящо, нямаше караници и пререкания между децата, а по всичко личеше, че Хайръм обожаваше съпругата си. Кроткият, трудолюбив мъж се държеше приятелски с Джонатън, докато разговаряше с него в дневната до времето за вечеря. По време на разговора той спомена, че си спомня бащата на Джонатън отпреди години, когато и двамата са били в Нюкасъл.

Когато яденето стана готово, те отидоха в кухнята, която беше и трапезария. Върху дългата тежка маса бяха натрупани чинии със зеленчуци, пресен хляб, свинско печено и домашно приготвена бира. Храната беше майсторски приготвена, вкусна и засищаща, а момчетата се хранеха лакомо и с апетит.

Докато Джонатън и Бакстър разговаряха, стана ясно, че семейството е имало изцяло различен подход при възпитанието на Катрин в сравнение с останалите деца. Образованието й бе далеч над средното за дете на занаятчии, докато братята й бяха получили само основно образование, преди да започнат чиракуването. Когато стана въпрос за това, Обърта направи коментар, който даде да се разбере, че това е било въпрос на избор.

— Майките обичат всичките си деца еднакво — отбеляза тя, — но първородното дете винаги получава повече внимание.

— Изглежда, че това е така — съгласи се Джонатън. — На мен винаги ми се е струвало, че майка ми отдаваше повече време на брат ми Мортън.

— Чувал съм за вашия брат — каза Хайръм. — Не му беше необходимо много време, за да стане един от водещите бизнесмени тук. А във вестниците съм чел за вашата ферма. По всичко личи, че баща ви е успял в това дело. Говори ли често за Нюкасъл?

— Не, аз зная съвсем малко за живота му като млад. Винаги когато заговорим за това, той казва, че е оставил миналото зад себе си и е започнал нов живот, когато се е запознал с майка ми. — Джонатън се усмихна, като повдигна рамене: — Но съм чувал майка ми да казва, че това не е възможно. Според нея всеки изминал ден е една тухла в къщата на живота на човека.

— Майка ви е права — съгласи се тихо Обърта.

Хайръм се засмя, като поклати глава в знак на несъгласие.

— Не съм съгласен с теб и с майката на Джонатън, скъпа. Аз не се срамувам от факта, че пристигнах тук като осъден, но постъпих точно както и бащата на Джонатън.

Отговорът на жена му се изрази единствено в тиха усмивка, която обаче даваше да се разбере, че мнението й си остава непроменено. След вечеря момчетата и малката сестричка се погрижиха за съдовете, а Джонатън и възрастните отидоха в дневната. Като не искаше да прекалява с любезната покана, след час той се сбогува и благодари на семейство Бакстър за тяхното гостоприемство.

Катрин го изпрати по пътеката, като вървеше с него под лунната светлина.

— Вечерта беше много приятна — каза й той, когато спряха до портата. — Вечер, която аз няма да забравя никога.

— За мен също беше приятна, Джонатън, а майка ми и баща ми явно също прекараха добре. Майка ми ми каза, че си добре дошъл и утре вечер за вечеря, ако желаеш.

— С най-голямо удоволствие, но не искам да се натрапвам.

— Това няма да е натрапване. Надявам се братовчедките ти да не са ти осигурили срещи, които ти да предпочетеш като по-забавни.

— Нищо не може да се сравни с удоволствието, което изпитвам в твоята компания, Катрин. Бих могъл да кажа и нещо повече, но мисля, че все още не бива.

Лунната светлина блестеше върху прекрасното й лице и се отразяваше по блестящата й черна коса. Тя мълчаливо му се усмихна и тръгна обратно по пътеката. Джонатън затвори портата и тръгна през града към дома на Хамънд, като стъпваше леко, изпълнен от радостно чувство.

* * *

Четири дни по-късно, след като бе прекарал всяка една вечер с Катрин и семейството й, Джонатън бе абсолютно сигурен, че я обича и никога няма да бъде щастлив, ако тя не му стане съпруга. Нещата изглеждаха благоприятни, тъй като очевидно Катрин бе силно привлечена от него, а родителите й го харесваха. Той обаче предполагаше, че ако се оженят, те ще искат да се установят в Сидней или някъде наблизо. Ако я помолеше да живее с него в Пустошта, навярно щеше да предизвика неблагоприятна реакция от нейна страна, от родителите й или пък от всички заедно.

Времето също се оказваше проблем, тъй като той беше планирал да прекара не повече от седмица в Сидней. Времето се беше изнизало, докато той посещаваше Диердри всеки ден в училището. От време на време виждаше за малко Мортън и се занимаваше с проблемите на фермата. Щом свършеше работата си по тях, което навярно щеше да отнеме още четири-пет дни най-много, родителите му очакваха той да се върне с провизиите, необходими за фермата. Дори и ако Катрин се съгласеше да му стане жена и да тръгне с него, имаше прекалено малко време за сватбата.

След като прекара поредната вечер със семейство Бакстър, Джонатън обсъждаше с Катрин плановете си за следващия ден, докато двамата вървяха към портата. Следващия ден беше събота и нямаше учебни занятия. Джонатън желаеше да има време да разговаря насаме с Катрин и предложи да се разходят до Парамата и обратно.

— Мога да взема карета от конюшнята, където държим конете си — добави той. — Ще бъде приятен излет.

— Да, наистина не е лошо. Да приготвя ли обяд?

— Не, ще намерим място, където да напаля огън и ще приготвя ядене като овчарите. Това ще бъде нещо ново за теб, нали?

— Наистина — съгласи се тя, като се смееше. — Много добре, Джонатън.

— Ще взема разрешение от училището на Диердри, за да вечеряме с нея у вуйчо ми в неделя вечерта. Съгласна ли си да дойдеш на вечерята и ти? Леля ми и вуйчо ми ще се радват да се запознаят с теб, както и Диердри.

— С удоволствие, Джонатън. Аз също бих искала да се запозная с тях.

Когато спряха пред портата, тя стоеше приканващо близо до него. Щом той я прегърна и се наведе да я целуне, силното привличане между двамата премина в страстна прегръдка. Тя се притисна към него за миг, сетне се отдръпна и тръгна към къщата. Той продължаваше да чувства сладкия вкус на устните й и когато излезе от портата, се понесе по улицата, изпълнен с радостна еуфория. Той обаче се питаше дали на следващия ден, когато я помоли да прекара остатъка от живота си в Тибубура, като негова съпруга, тя щеше да се съгласи да се омъжи за него само ако останат в Сидней.

На другата сутрин, когато докара каретата пред дома й и тя излезе по пътеката, сигурността му, че не може да живее другаде, освен в Пустошта се разколеба. Роклята й, скъпа, но без украшения, както обикновено беше от бледозелен муселин, който подчертаваше блестящите и смарагдови очи. С усмивка върху прекрасното си лице и с гъстите си, гарвановочерни коси, втъкнати под шапката и огрявани от слънцето, тя бе толкова обаятелно красива, че никаква жертва не можеше да бъде достатъчно голяма, ако тя щеше да му бъде съпруга.

Двойката млади, буйни коне, впрегнати в леката двуколка, минаха бързо през града и тръгнаха нагоре по пътя покрай река Парамата. Времето беше слънчево, но лек ветрец разсейваше сухата горещина на ранния януари, като правеше деня приятен. Разговорът с Катрин беше оживен, както обикновено, и Джонатън знаеше, че те са родени да бъдат заедно.

Поглеждайки към кухненските съдове и торбата с храна зад седалката, Катрин коментира шеговито колко много е взел само за едно ядене.

— Можеше и повече — отговори той в същия дух. — А може би съм взел достатъчно за доста време и възнамерявам да те отмъкна.

Катрин се засмя, след това замлъкна, като гледаше природата със замислена усмивка. Точно когато той възнамеряваше да засегне темата по-сериозно, тя го попита за нещата, които той трябваше да оправи в града, свързани с фермата. Той й разказа какво е купил, а това включваше и каруцата, с която трябваше да ги превози, след това разговорът премина на други теми.

Беше пазарен ден в Парамата и фермерите от околностите бяха докарали добитък, продукти и ръчно изработени изделия да се пазарят и продават. Когато стигнаха главната улица, Джонатън дръпна юздите и конете забавиха ход, проправяйки си път между стълпотворението от хора и коли. В другия край на селото, последните къщи останаха зад тях и пътят беше пуст.

Катрин никога не беше ходила по-далеч от Парамата и тя се заоглежда любопитно наоколо, докато двуколката се движеше по пътя. От двете страни земята беше частна собственост и Джонатън подкара колата към реката. На няколко ярда от моста се виждаше тесен път отляво на главното шосе и той сви по него. Пътят водеше до края на гъста горичка, която растеше от двете страни на реката и след няколко минути стигнаха до тревиста поляна, където конете можеха да пасат, той спря двуколката и помогна на Катрин да слезе.

След като разпрегна конете и ги остави да пасат, Джонатън извади одеялото и другите неща от двуколката. Докато търсеше камъни, с които да обгради огъня, той откри изграден кръг от големи камъни и останки от колиба, в която някой беше лагерувал преди десетки години. Той разстла одеялото до камъните и събра съчки за огъня.

Като се наслаждаваше на преживяването да се готви върху открит огън, нещо съвсем ново за нея, Катрин седна върху одеялото и помогна на Джонатън. Той беше донесъл дебели парчета от отбран пушен бекон, пресни зеленчуци, бутилка вино от Камдън парк, сладко от плодове, кисели краставички в горчица и тъмен, гъст петмез, бутилиран от лондонската фирма „Крос & Блекуел“. Катрин отбеляза, че храната е твърде много изобилна, напомняйки на Джонатън, че щяха да ядат овчарска храна.

— Няма да е съвсем типично овчарска — призна той, като се смееше. — Но и овчарите нямат компанията, която имам аз, когато се хранят.

Катрин се усмихна и го попита как е организирана работата във фермата. Джонатън обясни, че е разделена на отделни кошари, които през годините са придобили различни имена. Някои, като Куандонги Джидий носят аборигенските имена на растения или характерни черти на терена. В други случаи имената са свързани с някои инциденти. Главният овцевъд на име Даниел Корбет е бил убит от див глиган в кошарата Глиган, а кошарата Разбойник се нарича така, защото в нея са били убити трима бандити.

— Много ли са разбойниците, които се осмеляват да действат в Пустошта?

— Не, само веднъж неколцина се осмелили, но аз не знам нищо повече от това, тъй като е станало, преди да се родя, а мама и татко не говорят за това. През последните години обаче все по-често се появяват скитници.

— Какво правят те?

Джонатън обясни, че те са хора, които бродят по пътищата, като посещават кошара след кошара. Във всяка една от тях, поради неписания закон на Пустошта за гостоприемство им се предоставя нощувка и достатъчно храна, за да стигнат до следващата кошара. Те могат да свършат някоя и друга работа, като например да помогнат, когато се запали тревата или при някое друго природно бедствие, но нищо повече и винаги изчезват още на разсъмване.

След като храната беше готова, Катрин сервира, докато Джонатън отваряше бутилката с вино. Яденето беше вкусно, но за Джонатън, седнал на горската поляна до огъня, близо до Катрин, това беше най-прекрасната храна през живота му. Той продължи да разказва за фермата и Пустошта, като запази за по-късно онова, за което бе чакал дни, за да й съобщи.

След като се нахраниха, доволни и отпуснати от богатата и вкусна храна, той доля виното от бутилката. Докато го пиеха, Джонатън й каза какво си е мислел през първия ден, когато я бе изпратил от училището до вкъщи. Обясни й, че във фермата има няколко семейства, тъй като част от овчарите бяха женени.

— Всичко на всичко — продължаваше той — има около една дузина деца. От дълги години родителите ми искат да назначат квалифициран учител за тях.

Катрин повдигна вежди и се усмихна.

— Искаш да кажеш, че ми предлагаш учителско място там, Джонатън?

— Не — отговори той, като отмести канчето с вино. Взе нейното и го постави до неговото, след това я прегърна и придърпа към себе си. — Предлагам ти и съпружеско място там. Давам си сметка, че се познаваме отскоро, но не бих могъл да те обичам повече, дори и да те бях познавал през целия си живот. Колкото и да те обичам, не мога да не виждам, че и ти изпитваш някакви чувства към мен. Моля те, кажи ми, че ще се омъжиш за мен, Катрин.

Тя бе вперила поглед в ръцете си, отпуснати върху скута й, докато той говореше, нейде от дълбините на душата й се появи усмивка, която разцъфна и огря изчервеното й прекрасно лице.

— Аз също те обичам, Джонатън — прошепна нежно тя и като вдигна глава, го погледна. — И, да, ще се омъжа за теб.

Сърцето му се изпълни с радост, той я притисна до гърдите си и я целуна. След това, като покри с нежни докосвания на устните цялото й лице, той я попита:

— А какво ще кажат родителите ти? Няма ли да са против, че ще отидеш толкова надалеч?

— Надявам се, че не — въздъхна тя. — Аз ги обичам и желая тяхната благословия. Но независимо от всичко, аз ще дойда, тъй като от всичко на света най-много обичам теб.

Замаян напълно от щастието, той трябваше да обуздае силата си, когато я притисна още повече до себе си и отново я целуна. Тя даде воля на чувствата си, ръцете й се плъзгаха по лицето му и като прокара пръсти през косите му, тя ги сграбчи силно. Вкопчила здраво ръце около врата му, тя го блъсна назад върху одеялото и отпусна тялото си върху неговото, като се притискаше силно към него, докато се целуваха.

Любовната жар, която я изпепеляваше, се разгоря в силна страст, а неговата радост се възпламени в лудо желание. Устните му срещнаха нейната влажна и гореща леко отворена уста. Косите й се разпиляха върху лицето му, покривайки го с гъсти, ухаещи кичури и тя пъхна ръце под ризата му, като притискаше страстно гърдите му. Разкопчавайки роклята й и смъквайки дрехите й, той галеше меките й, гладки рамене и податливата твърдост на гърдите й.

Миг по-късно, захвърлили дрехите на една страна, телата им се вкопчиха в ритъма на любовната полуда. Пръстите й се забиваха в гърба и раменете му и тя извиваше тялото си нагоре, за да посрещне неговото и нежните й викове се сливаха с крясъците на птиците, пеещи под откритото небе сред зеленината на дърветата. Чувственото отдаване на гъвкавото й стройно тяло го възпламени до пълна забрава и двамата се сляха в изгарящото безумие на пълен екстаз.

Страстта отстъпи място на любовна нежност и взаимна благодарност, докато те лежаха прегърнати и нейното сърце биеше срещу неговото. Тя потръпна от хладния, влажен въздух откъм реката и той дръпна одеялото и я покри.

— Недей, по-добре сложи дърва в огъня — каза му тя, като отметна одеялото. Тя се усмихна, и когато той седна и я погледна, тя се изчерви силно от стеснение и покри очите си с ръце.

— Безсрамна съм, но единствено за теб, Джонатън.

Голото й тяло излъчваше по-мъчителна красота, от който и да е шедьовър на гениален скулптор. Той я погали, сетне махна ръцете от лицето й и я целуна по очите.

— Ти си най-чудесната, най-прекрасната жена в света. А аз съм най-щастливият мъж.

Тя се усмихна и отпусна глава върху ръката си.

— Аз изпитвам същите чувства, така че и двамата сме щастливци, Джонатън. Надявам се родителите ти да ме харесат.

Той хвърли дърва в огъня, като я уверяваше, че доколкото познаваше майка си и баща си, те щяха да бъдат очаровани от нея. После двамата започнаха да обсъждат плановете си за сватбата, като се съгласиха, че тя трябва да стане колкото е възможно по-скоро. Джонатън знаеше, че и за най-обикновената сватба, с трикратното обявяване в църквата на имената на сключващите брак, бяха необходими най-малко три седмици. Въпреки че това представляваше проблем, той реши да не й казва, решен на всяка цена да го разреши.

Джонатън взе канчетата и отпи от своето, сетне подаде другото на Катрин. След като изпиха почти всичкото вино, тя потопи пръст в последните капки и остави канчето. Докосна зърното на едната си гърда, сетне на другата:

— Ето още вино за теб, Джонатън — прошепна тя, привличайки ръката му към тялото си. — Хайде, накарай ме да изгоря, сетне го изпий.

Като я галеше, той потопи устните си в кадифената, податлива топлина на гъвкавите й гърди. Миг по-късно желанието им се разпали отново и те нетърпеливо се затърсиха един друг. Телата им се съединиха в безспирно дълбоки, горещи целувки, сливайки се напълно във все по-забързани и страстни пориви. След като страстта им бе задоволена отново, те останаха прегърнати в блажено опиянение.

Късно следобеда те се облякоха, а Джонатън помогна на Катрин да подреди косите си, наслаждавайки се на уханието и усещането на нейните лъскави кичури.

Здрачът вече падаше, когато стигнаха Парамата и Джонатън спря, за да запали предните лампи на двуколката. Докато тя се носеше по пътя към Сидней, те стояха прегърнати и се целуваха.

Пред дома й Джонатън я целуна още веднъж и си тръгна, като си мислеше колко още трябва да остане в Сидней за венчавката. Най-простото разрешение на въпроса му беше ясно, но това щеше да е за сметка на другите му отговорности и задължения. След като размисли надълго и нашироко, най-накрая реши, че няма друга алтернатива и че родителите му ще проявят разбиране.

Когато на следващия ден отиде на църква заедно със семейство Хамънд, службата имаше особено значение за него, тъй като обстановката бе близка до една друга, когато двамата с Катрин щяха да дадат тържествения си обет. След обяда той отиде в странноприемницата, където овцевъдите и помощниците бяха отседнали, като възнамеряваше да се договори с тях, за да си осигури необходимото му време в Сидней за венчавката.

В малката разхвърляна стая, която делеше с Корли, Руъл беше седнал върху леглото си, слушаше с растящо недоволство и поклати отрицателно с глава, когато Джонатън свърши.

— Ние всички можем да останем да чакаме, мистър Джонатън — предложи той. — Три седмици не са кой знае от какво значение.

— Не е така — отговори Джонатън. — Седлата и другите подобни неща могат и да чакат, но не е така с овните. Щом стигнете там, ще бъде вече март и вече ще е малко късно за периода на оплождането. Двама овцевъди и четирима помощници могат да се справят с овните и другите неща.

— Ако някога дойде времето, когато няма да мога сам да се грижа за тях — изръмжа гневно Руъл, — ще предам камшика си на някой от помощниците. Но вие сте шефът и вашето място е с тези овни, а не да се шляете тук, по каквато и да е работа.

Легнал върху леглото си с лице, покрито с шапката му, Корли се засмя.

— Тази работа — отбеляза той с приглушен от шапката глас, — дали няма нещо общо с Катрин Бакстър, а?

— Да, има — призна Джонатън. — Ще се женя.

Като отметна шапката от лицето си, Корли седна и се ухили до уши. Руъл гледаше Джонатън изненадано, след това се засмя сърдечно.

— Разбира се, че в никакъв случаи не бих попречил на подобно нещо, мистър Джонатън — възкликна той. — Какво друго ще желаете да направя, освен тази работа с овните?

Джонатън продължи да разговаря с овцевъда по различни задачи, които трябваше да бъдат изпълнени и след като уточниха подробностите, той отиде в конюшнята и нае двуколка. После се отправи с нея към дома на Хамъндови и се приготви за вечерята.

Когато се стъмни, той отиде с двуколката да вземе Катрин от тях. Докато пътуваха към Сайдънхам Академи, тя му каза, че майка й е много доволна от годежа им и е приела факта, че тя ще отиде да живее в Пустошта. Вечерта Обърта възнамерявала да съобщи новината на мъжа си и очаквала той да сподели мнението й. Джонатън и Катрин се уговориха да не казват нищо за годежа си, докато той не разговаря с баща й.

Щом стигнаха училището, видяха Диердри да чака пред вратата на канцеларията, облечена в хубава рокля, и да гледа за двуколката по улицата. Диердри и Катрин, които се бяха виждали тук-там из града, се поздравиха сърдечно и докато пътуваха към дома на Хамъндови бъбреха приятелски. Когато влязоха в къщата, Джонатън вървеше след тях и всички бяха посрещнати с радостни възгласи. Братовчедка му Мелиса беше тук със съпруга си — Стивън Джилбърт — представителен мъж с брада, който беше търговец. Другата му омъжена братовчедка — Аманда, беше отклонила поканата, като бе останала вкъщи с болното си дете.

Вечерята беше празнична и весела, храната приятна, а разговорите оживени. Джонатън сияеше от гордост от впечатлението, което Катрин бе направила на всекиго и че бе център на внимание на масата. С умерена сдържаност в усмивката и смеха си, очарователната красива жена беше обаятелна, приятна и находчива.

След като се нахраниха, всички отидоха в дневната. Разговорът продължи гладко още известно време, но когато Леона отбеляза пред майка си отсъствието на Мортън, той стана противоречив. Марта Хамънд, привлекателна и властна, повдигна дяволито рамене.

— Мортън знае много добре, че винаги е добре дошъл в този дом… сам.

— Клара Тейвиш ли имаш предвид, лельо? — обади се Диердри. — Мисля, че ще ти хареса, ако се запознаеш с нея, тъй като е съвсем приятна жена.

Всички останаха като ударени от гръм и настъпи мълчание, като единствено Катрин нямаше представа за какво става въпрос. Останалите започнаха да си разменят неловки погледи и вторачиха озадачено очи в Диердри, в пълно недоумение. Лицето на Марта се покри с червенина от гняв, в пълен контраст с бялата й коса.

— Диердри — каза тя с гневен глас, — би ли била така добра да ми кажеш откъде знаеш името на тази жена.

Равнодушна към фурора, който беше предизвикала, Диердри теглеше ръкавите на роклята си.

— Една приятелка от училище ми обясни ситуацията, лельо, и веднъж ми показа мистрес Тейвиш в градската градина. Тогава аз се обърнах към нея и проведохме един приятен разговор. Истината е, че тя е добра жена, вдовица, и осигурява децата си по възможно най-добрия начин.

— Би могла да опита някоя почтена работа — промърмори неодобрително Стивън Джилбърт.

Разбрала вече за какво се спори, Катрин се обърна към него, като очите й блестяха.

— Казано от мъжка гледна точка — рече тя рязко. — Жена, която се е отдала да робува на един мъж и на децата си може да работи единствено като прислужница. Тя би могла да изкара в най-добрия случай някой друг пенс, но нещата от първа необходимост струват шилинги.

— Това е точно така — обърна се към мъжа си Мелиса, като сестрите й се съгласиха с нея категорично. — Запази си добродетелността за църквата, Стивън.

Щом Стивън замълча под погледа на жените, Марта вдигна ръка за тишина.

— Въпросът е — обяви твърдо тя, — направеното от Диердри. Скъпа моя, единственото, което мога да направя, е да не одобря постъпката ти. Училището ви трябва да предотвратява подобни неща и аз възнамерявам да попитам директорката ви, защо сте се разхождали свободно из градската градина.

— Тя ще ти отговори, че сме били там за часа по ботаника, лельо — отговори любезно Диердри. — Когато разговарях с мистрес Тейвиш, бях си свършила записките за необходимите наблюдения на растенията и класът чакаше учителката да свърши следобедната си дрямка под едно дърво.

Смутена от бързото обяснение, както и от оживлението, което то бе предизвикало, Марта опита друг подход:

— Ти не й каза името си, нали? Това би било нечестно.

— И смущаващо за двете — добави Диердри. — Наистина не й го казах, лельо. Тя ме попита и аз й съобщих, че се казвам лейди Диердри Аугуста Джулиана Хановър, посмъртно родена дъщеря на граф Йорк, втори син на крал Джордж Трети. Обясних й, че моите претенции към трона са били отхвърлени в полза на братовчедка ми, кралица Виктория. Въпреки това моята кауза продължава да бъде защитавана от фракция, предвождана от лорд Кастълрей и аз съм била изпратена в чужбина, тъй като принц Албърт не е бил съгласен да бъде принц консорт в една монархия, която може да бъде оспорвана.

Щом свърши, тишината бе нарушена от изблик на веселие. Като се смееше от все сърце, Джонатън си помисли, че това е напълно в стила на сестра му. Способна да имитира всякакъв акцент и с непоклатима самоувереност, тя можеше да бъде твърде убедителна. Като се засмя против волята си, Марта поклати неодобрително глава:

— Скъпо дете, но това е било възмутително! — възкликна тя.

Диердри се усмихна, повдигайки рамене.

— Щом ти се налага да лъжеш, то нека да е колкото се може по-забавно и интересно.

Катрин се наведе и целуна момичето:

— Направо си възхитителна! — каза тя, като се смееше. — Жената повярва ли ти?

— Да, напълно — отвърна весело Диердри. — Нищо лошо не съм направила, когато приятелката ми, която чу разговора, се обърна към мен с титла.

Отново всички се засмяха бурно, завършвайки една приятна вечер с весел тон. В настъпилата суматоха по откриване на палтата и шапките, гостите благодариха на домакините. След сбогуване с прегръдки и целувки Джонатън поведе Катрин и Диердри към двуколката и им помогна да се качат.

Той остави сестра си в училището, след това се върна през целия град до дома на Катрин и завърза коня за портата. Майка й ги посрещна със свещ на вратата, като им се усмихваше сърдечно и ги преведе през тъмната и тиха къща до кухнята. До лампата на масата, на която седеше Хайръм, стояха готови чаши и бутилка.

Останалите деца бяха си легнали, така че той говореше тихо, когато поздрави Джонатън и го покани да седне на масата.

— И така, разбирам, че искаш да вземеш дъщеря ни със себе си, когато тръгнеш, Джонатън.

— Точно така, мистър Бакстър. Мога да разбера какво чувствате, но ние се обичаме и искаме да живеем заедно.

— В такъв случай вие имате нашата благословия. Но ако ти беше различен, от това, което си, щях да направя всичко възможно да не допусна да замине толкоз надалеч. Ти си добър човек, Джонатън и както тя, така и ти имате късмет.

Джонатън благодари за комплимента, отбелязвайки за себе си, че мълчаливото одобрение на мисис Бакстър беше още по-голяма похвала. Седнала на масата, уловила между ръцете си ръката на Катрин, Обърта светеше от радост от предстоящата женитба на дъщеря си. Хайръм наля вино в чашите и като ги подаде на останалите, вдигна тост за годежа.

След тоста и кратки обяснения за плановете по венчавката, Джонатън и Катрин излязоха. На портата тя се притисна неспокойно към него и те се целунаха. Като улови ръцете му, които бяха обхванали тялото й, тя ги вдигна и сложи върху гърдите си.

— Желая те до болка, Джонатън — прошепна тя, докосвайки устните му. — Моля те, успокой ме.

Долепил устните си до нейната влажна и топла уста, той погали нежно гърдите й, сетне по-силно, а тя сподавено мъркаше и хапеше устните му. Изведнъж тя въздъхна дълбоко, отмествайки ръцете му от гърдите си.

— Изгарям, Джонатън. Кога може да се върнем отново на нашето място до реката?

— Кога ще подадеш молба за напускане?

— В понеделник, всъщност утре.

— В такъв случай ще отидем на реката във вторник.

Тя го целуна силно и пламенно, притисна се към него в мълчаливо обещание, след това се обърна и си тръгна. Когато се качваше в двуколката, той гореше от страстно желание, но знаеше, че времето ще мине бързо и в крайна сметка ще дойде вторникът. Знаеше още, че тяхното бъдеще щеше да бъде изпълнено с моменти на силна страст и по-спокойни мигове на нежност и любов.

* * *

Един есенен ден през март Александра Керък седеше на бюрото си в семейната дневна и разглеждаше скицниците на Адолариъс Бодънхем. Докато изучаваше един от тях, усети как лицето й се изчервява, което винаги се случваше, когато погледнеше именно тази рисунка. От една страна, тя представляваше просто една скица на фигура, изпълнена със съвършено майсторство и с едва доловима, неизказана докрай чувственост, която вдъхваше живот на всички скици, издигайки занаята до изкуство, което стигаше до зрителя и го вълнуваше.

От друга страна, тя вникваше в скритата страна на мекия и аскетичен на пръв поглед характер на Адолариъс и разкриваше факта, защо бе дал живот на толкова много деца. Скицата — сцена на къпеща се аборигенка, беше чувствено еротична с деликатни полусенки, които привличаха погледа върху гърдите, окосмения й пубис и блестящите капки вода по бедрата. Положението на ръцете нямаше някаква особена важност, ала подобно на всички останали скици, то имаше своята цел и значение. Жената миеше гениталиите си след любене и може би току-що бе заченала едно от многобройните деца на Адолариъс.

Зад гърба си Александра чу леко покашляне и тя покри скицата с друга, след което се обърна и видя на вратата Ема.

— По пътя се задават конници с каруца и овце, мадам — каза тя.

Тъй като очакваше всеки миг завръщането на Джонатън и останалите, Александра се усмихна щастливо, стана от бюрото и забързано излезе от хола. Прекоси антрето и излезе през входната врата, като се спусна надолу по стълбището. Усмивката й изчезна, когато погледна към конниците с покритите каруци и овцете. Колкото и далеч да бяха, тя можеше да види, че нито един от мъжете не беше нейният син.

Сърцето й се сви от мислите, които й минаха през ума за нещастен случай или някакво друго бедствие. Единият от мъжете яздеше по-напред в бърз галоп, оставяйки зад себе си другият мъж, каруцата и помощниците с овцете. Той изчезна по наклона на пътя, сетне отново се появи и тя разпозна набитата и яка фигура на Руъл Блейки.

Той се изкачи по хълма, след това се насочи към къщата по алеята, обградена от двете страни с дървета. Спря коня пред стълбището и докато слизаше от него, вдигна шапката в знак на поздрав.

— Добър ден, мистрес Керък. Мистър Джонатън остана в Сидней да се жени, след което идва директно тук. Мисля, че ще дойде не повече от месец след нас.

С усилие на волята Александра успя да сдържи чувствата си, след като тревогата отстъпи място на обхваналата я за момент защитна паника. Синът й женен за жена, за която тя не знаеше нищо! Тя кимна и го поздрави:

— Добре дошъл отново у дома, Руъл. Джонатън значи, вече е женен! Коя е младата дама?

— Не зная нищо за нея, мадам — отговори мъжът, като отвързваше закрепените отзад на седлото мушамени пакети.

— В пощата тук има писмо за това от Джонатън. Големият пакет е с онези ваши рисунки от печатаря в Сидней. Вестниците и книгите ви са в каруцата.

Като потисна силното си желание да разкъса пакета с пощата и да прочете писмото от Джонатън, Александра го пъхна под ръката си.

— Добре, Руъл. Как са овните?

— Е, разбира се, няма да им е излишно малко поохранване, но иначе са в добра форма. Нямаме случай на нито едно възпалено копито!

— Това е добра новина. Стадото в кошарата Уитита изкара най-дълго време без примес от чиста мериносова порода, така че вземи Корли и помощник и ги закарайте там. Занеси новото желязо на ковача и прати момчета да помагат там, защото няколко коня чакат да бъдат подковани. Мистър Керък и главният овцевъд са из кошарите, а Кунманара строи нов кокошарник. Виж дали има нужда от помощ.

Руъл докосна шапката за довиждане, качи се на коня и замина.

Александра занесе пакетите в дневната и седна зад бюрото, като нетърпеливо разпечатваше пощата. Като отдели писмото на Джонатън от другите, тя го отвори и бързо го прегледа. По-скоро бележка, отколкото писмо, то съдържаше само някои факти за неговата съпруга.

Те бяха твърде благоприятни и страховете й намаляха, като си каза, че синът й беше здравомислеща личност. Щом е учителка по професия, тя сигурно ще е интелигентна, помисли си Александра с по-широк поглед върху света, който излиза извън заниманията с децата и готвенето. Освен това, тази професия изискваше равнище на образование, което бе необичайно за дъщеря на занаятчия. Това от своя страна говореше, че родителите й са се жертвали, за да й дадат възможните предимства в живота. А колкото до това, дали ще бъде щастлива, единствено времето щеше да покаже.

Фамилното й име Бакстър изглеждаше смътно познато на Александра, извиквайки бледи асоциации от някакво място и време от преди години. След като не успя да свърже името с нищо от спомените си, тя се зае да разглежда останалата част от пощата. Освен обикновения набор от писма, свързани с обичайните дела на фермата, имаше писма от сър Джефри Бодънхем в Лондон, от Диердри и Крейтън, но, както обикновено, нищо от Мортън.

Докато четеше писмото от Диердри, Александра се усмихна, тъй като всеки ред отразяваше чаровната, действена личност на дъщеря й. Тя се бе измъчвала от това, дали да я изпрати да учи в Англия, сетне се бе спряла на Сайдънхам Академи като най-добрия избор поради това, че беше по-близо. Тъй като привличаше ученици от цял свят, атмосферата там беше необичайно космополитна. Освен това, предлагаше отлична програма и възможност за дъщеря й да се сприятели с хора, които щяха да й бъдат от полза през целия й живот.

Четейки по-нататък писмото, усмивката на Александра секна, когато стигна до подробното описание на връзката между Мортън и Клара Тейвиш. Съвсем наивно Диердри беше включила информация, която издаваше лично запознанство с жената. Това смути Александра, но новината, че Мортън си има метреса я разтревожи силно, извиквайки в нея надеждата, че все пак това беше временно положение.

Писмото на Крейтън съдържаше лоши новини за фирмата, което беше позната тема. Отгоре на всичко неговите лични финансови работи бяха тръгнали наопаки, което също така следваше схемата на писмата му от няколко месеца. В писмото той казваше, че знае малко за личния бизнес на Мортън, но съществуват доказателства, че е натрупал значително състояние.

Откакто Адолариъс беше умрял, Александра си пишеше често с брат му, сър Джефри, държавен служител в колониалната канцелария. Писмото му отразяваше засилващия се личен и приятелски тон на тяхната кореспонденция. Имаше и новини за текущи събития в Лондон, както и коментари за семейството му. Той беше очарован от идеята й за албум със скиците на брат му и я молеше да му изпрати сто екземпляра от него, независимо от цената, така че той да може да ги подари на свои приятели.

Когато разопакова офорта от печатаря в Сидней и го сравни с оригинала, остана много доволна. Тя се бе страхувала да не се изгубят безценните произведения, ако трябваше да изпраща скиците до Лондон, за да бъдат направени офортите там. Но отпечатъкът беше съвършен, изпълнен майсторски и повтаряше вярно скицата.

Александра продължи да преглежда пощата, свързана с фермата, след това прочете отново бележката от Джонатън. След като размисли, тя остана доволна, че се е влюбил и оженил, тъй като единствено му желаеше щастие. Освен това, искаше да има внуци около себе си, пък и новото поколение щеше да е добре дошло, за да поеме стопанисването на Тибубура. Тя сложи бележката настрана, като неясното чувство, че фамилното име на жената й е познато, продължаваше да я тормози.

Същата вечер, докато лежеше в леглото и мислите й постепенно ставаха неясни с идването на съня, нещо за името Бакстър изскочи от глъбините на съзнанието й. Щом се събуди, то отново й се изплъзна, оставяйки само неясното усещане за нещо неприятно. Като реши, че си търси проблеми, Александра твърдо го отхвърли от съзнанието си и заспа.

В деня, в който Дейвид се върна, заваля и първият сериозен дъжд за сезона. Той се носеше върху коня си към Александра, когато тя излезе от склада с провизии, където беше проверявала дали покривът не тече. Из кошарите бе достигнала вестта за сватбата на Джонатън и той бе радостен от това.

— Доколкото разбрах, Джонатън и жена му ще бъдат скоро тук — каза той щастливо.

— Да, сигурно — отговори Александра. — Според това, което каза Руъл, трябва да пристигнат съвсем скоро. Нейното фамилно име е Бакстър и ми се струва познато. Спомняш ли си нещо за някакви Бакстър?

Дейвид се замисли за миг, като дъждът се стичаше от шапката и мушамата му, сетне поклати отрицателно с глава.

— Не, със сигурност не си спомням нищо, Александра, но името е доста разпространено. Познавах няколко Бакстър в Англия, а навярно и ти самата си срещала някого с това име в даден момент. Покривът добре ли е?

— Да, няма му нищо, същото е положението и с този на къщата. В сградите за семейните овцевъди тече на няколко места, но Кунманара ще се погрижи за тях. След няколко минути ще се видим там.

Той се усмихна и кимна, като се отправи към оборите, а тя се заизкачва по хълма. В къщата тя закачи мушамата и шапката си, след това оправи кичурите си и зачака Дейвид. Той пристигна няколко минути по-късно. На 50 години той продължаваше да бъде силния и активен мъж, за когото тя се бе омъжила. Бракът им бе минал през годините сякаш отлежало отбрано вино, като зрялото удоволствие от сърдечната семейна любов беше белязано от привкуса на страстта, когато двамата се прегръщаха и целуваха.

Щом той започна да чете пощата, тя наля портвайн за него и шери за себе си. Както бе предположила, той забеляза онзи момент в писмото на Диердри, в който се подразбираше, че тя познава Клара Тейвиш. Също така, както бе предугадила, той остана не само раздразнен от това, но и вбесен от факта, че Мортън си има любовница. Двамата с Александра се съгласиха, че ситуацията е напълно неудовлетворителна както от морална, така и от практическа гледна точка, но бяха безсилни да сторят каквото и да било.

Дъждът продължи и през следващите няколко дни. Това създаваше у Александра познатото й чувство на напрежение и тя спеше леко. В случай че пристигнеше съобщение от кошарата Глиган и от останалите райони на север, че наводнението е в критичната си точка, тя беше готова всеки миг да изпрати конници от южните кошари, които се намираха на голяма височина да помагат. Междувременно тя следеше нивото на потока долу под хълма, готова да премести семействата и аборигените в къщата.

Заплахата мина, когато няколко дни по-късно дъждът спря. На следващия ден небето беше ясно и мекото есенно слънце огряваше с лъчите си през надигналата се омара новата сочна растителност, сменила изгорялата от слънцето земя на простиращите се върху огромни мили вълнообразни хълмове.

Два дни по-късно Дейвид се върна, целият окалян и уморен, но доволен, тъй като нито една овца не се бе удавила по време на наводненията.

На другия ден Александра беше зад бюрото си в дневната, когато чу Дейвид да я вика. Тя изтича до входната врата и излезе навън, докато той яздеше бързо към къщата.

— Джонатън и жена му идват по пътя! — извика той въодушевено, дърпайки рязко юздите на коня, който спря с приподхлъзване, след което го завъртя в обратна посока.

— Отивам да ги посрещна!

Александра се усмихваше и махаше с ръка, докато Дейвид яздеше бързо по алеята с дърветата от двете страни. Като засенчи с ръка очите си, тя погледна към пътя и видя в далечината двама конници, придружавани от товарни коне. Единият от тях определено беше Джонатън. Въодушевена и възбудена като съпруга си, когато влезе отново вътре, Александра трябваше да спре за миг, за да се сети какво трябва да направи първо.

Изтича в кухнята, за да решат с Флора менюто за вечерята. Спря се на екстравагантния избор за пълнено прасенце. След това се втурна по стълбите нагоре, за да се убеди, че стаята на Джонатън е чиста и подредена. Като излезе оттам, тя се спря за малко в нейната, за да оправи косата си, сетне отиде долу и излезе отпред на стълбището на къщата да чака.

Всеки посетител тук продължаваше да предизвиква жив интерес, дори и мошениците, които минаваха от време на време. Но пристигането на наследника на Керък със съпругата му бе събитие от първостепенно значение. Близо до оборите, човека от склада, помощници и овцевъди се бяха събрали да гледат, докато семействата се бяха скупчили пред къщите си покрай потока. Момчето от конюшнята минаваше ту от едната, ту от другата страна на стълбите, протягайки шия да види по-добре.

Когато най-сетне конете стигнаха до алеята, Александра вдигна ръка в отговор на щастливото махане на сина й, но очите й не се отместваха от съпругата му. Тя разглеждаше с нежност изключителната красота на Катрин, но видя също, че Джонатън бе избрал нещо повече от хубавица. Откритият поглед на зелените й очи беше поглед на силна, самоуверена жена.

От по-близо Александра видя дълбочината в прекрасните очи на Катрин и твърдата линия на брадичката и устата, които говореха за въздържаната пламенност на природата й. Напълно доволна, Александра се завтече надолу по стълбите, за да помогне на Катрин да слезе от коня. Катрин се усмихна в отговор, спускайки се от седлото в ръцете на Александра.

— Добре дошла в новия ти дом, Катрин — каза Александра, докато двете жени се прегърнаха и целунаха. — Толкова съм доволна, че си тук.

— Много се радвам, че съм тук, мистрес Керък. Надявах се, че ще бъда добре дошла, и е изключително приятно да видя, че това е така.

— Наистина е така, скъпа. Трябва човек да има каменно сърце и да е пълен глупак, за да не те приеме с огромно удоволствие.

Александра се обърна към Джонатън и го поздрави, след това заведе Катрин вътре в къщата, докато мъжете внасяха багажа. По-късно, когато Джонатън и жена му се качиха в стаята си, Александра и Дейвид дадоха указания, на следващия ден завръщането му у дома, да се отпразнува с угощение. Дейвид отиде до оборите, за да организира овцевъдите и момчетата, а Александра стори същото с жените в къщите покрай потока.

Въодушевена от радостните чувства, Александра прекара остатъка от деня в трескава дейност. Както можеше да се очаква, щом падна здрачът, от колибите долу при потока започна провлачено биене на тъпани с ритмично потракване на пръчки и монотонно пеене — ритуала на аборигените за подобни случаи. Звуците достигаха вътре в къщата, докато Александра се приготвяше за вечерята. Синът й и снаха й слязоха долу и сърцето й се изпълни с гордост, щом видя каква прекрасна двойка бяха двамата.

Вечерята беше поредният триумф за Флора. Сочното и крехко свинско месо беше подправено до съвършенство, а и останалите ястия бяха също толкова вкусни. Александра изпитваше удоволствие от разговора си с Катрин далеч повече, отколкото от храната, тъй като младата жена беше колкото хубава, толкова и интересна. Липсата на подходящо образование за децата в главната кошара отдавна я безпокоеше и тя остана изключително доволна, когато Катрин изрази желание да организира училище за тях, колкото е възможно по-скоро.

Когато след вечеря отидоха в дневната и Катрин заговори за семейството си, върховното щастие, което Александра изпитваше, внезапно пропадна в бездната на тъгата. Като си спомни разговори отпреди десетилетия, тя се сети защо името Бакстър й се бе сторило познато. Тя също разбра защо Катрин има толкова прекрасно образование. Майка й, навярно единствената, която знаеше страшната тайна, бе вярвала, че тя ще се нуждае от всяко възможно предимство в живота.

Александра трябваше да скрие чувствата си за кратко време, тъй като след няколко минути всички се качиха горе и се разотидоха по спалните си. Докато двамата с Дейвид се приготвяха за лягане, и слушаше как той бърбореше щастлив за Катрин, тя разбра, че ще трябва сама да носи бремето на това, което знаеше. Забравил напълно отколешния им разговор, който й бе разкрил цялата история, Дейвид щеше да отхвърли като безпочвени нейните страхове. Той все още вярваше, че миналото може да бъде забравено, но тя мислеше тъкмо обратното, а сега й бе ясно, че и Обърта Бакстър беше на същото мнение.

Вече по нощница и чехли, Александра взе един от свещниците.

— Прекалих с вечерята, Дейвид — каза му тя. — Не ми се ляга още. Ще отида да разгледам скиците.

— Добре, но не стой до много късно. Нали няма да искаш да се чувстваш уморена на тържеството утре.

Тя кимна и го целуна, след което излезе от стаята. Като следваше петното светлина от свещта, тя мина по коридора и слезе по стълбите в тъмната и тиха къща, до която още достигаха звуците от ритмичните пръчки и монотонното пеене на аборигенския ритуал. Тя се питаше дали техният тайнствен начин на познание и ритуалните танци не бяха опит да се прогонват призраците от миналото и да ги връщат обратно назад с десетилетията.

Седнала зад бюрото си, тя не докосна скиците. Вгледана в потъналия в мрак ъгъл на стаята, тя си спомни разговора със семейство Андъруд по време на една вечеря в бащината й къща. Бяха говорили за прислужница на име Обърта Маубрей, която се беше омъжила за корабостроителя Хайръм Бакстър. По-късно Дейвид й бе разказал за случката с Обърта в Парамата, която обясняваше докрай ситуацията, в която беше изпаднала жената.

Александра разбираше, че ще трябва да свикне със случилото се, без да си позволява нито за миг то да влияе върху отношението й към Катрин, в каквато и да било степен. В сърцето си тя оставаше дълбоко убедена, че Джонатън е направил идеалния избор за другарка в живота. Но развратната и зла кръв може би щеше да се предаде на техните бъдещи деца и да ги бележи с печата на позора.

Докато седеше в полутъмната и тиха стая в ушите й закънтя зловещият и отмъстителен смях отпреди много години. Той й бе казал, че тя никога няма да може да се отърве от него, и той бе казал истината. Неговата изгнила ръка продължаваше да се пресяга към нея и вонящото й докосване омърсяваше нейния живот и този на близките й. Нейният първороден син бе създаден от покварения престъпник, а ето сега другият й син се бе оженил за дъщерята на Енос Хинтън.