Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Пета глава

На запад от Батхърст, сред множеството коларски пътища, които се лутаха между кошарите и селото, Дейвид откри един, целият белязан от дълбоки отпечатъци от колела на тежки возила. Браздите явно бяха издълбани от товарни каруци, които превозваха продоволствия за стопанството Уайамба всяка година и се връщаха с вълна. По всичко личеше, че пътеката водеше на запад.

През по-голямата част от живота си той беше свикнал с ограничени пространства земя, където споровете за няколко инча от терена водеха до съдебни процеси. А тук, щом Сините планини останаха зад гърба му, Дейвид се почувства като малка прашинка сред огромния пейзаж около него. Макар и конят му да поддържаше добро темпо в продължение на часове, в края на всеки ден му се струваше, че е изминал съвсем малко разстояние, сякаш Пустошта се простираше в безкрая до хоризонта.

Пътят минаваше през огромни пространства от хълмист терен, покрит с буйна и тучна трева, гъсталаци от храсти и рядка гора. Беше прорязан от малки рекички, чиито брегове бяха осеяни с високи и бляскави евкалиптови дървета и смесени храсталаци. Стрелкащите се между дърветата папагали бяха като ярки цветни петна, а шумните им крясъци се смесваха със силните тракащи викове на козодоите и с мелодичното цвърчене на бъбриците, ластовиците, гроздовете и мушитрънчетата.

От гъсталаците изскачаха емута, а из тревистите долини подскачаха кенгура. От клоните на евкалиптовите горички коали гледаха втренчено Дейвид, дъвчейки листа. От време на време той зърваше по някой уомбат, а от дупки по земята надничаха насекомоядни двуутробни животни. Покрит с игли мравояд, който напомняше бегло таралеж, се сви в плътна топка за защита, когато Дейвид мина покрай него.

Денем, когато въздухът не помръдваше, мухите и комарите бяха голяма досада, а по пътеката се плъзгаха змии много — от тях и отровни. Един следобед покрай една рекичка Дейвид видя глиган. С готова двуцевка той изчака, докато глиганът сумтеше и ровеше в пръстта разлютено, а бивниците му проблясваха. Най-накрая глиганът се обърна и изчезна в гъсталака, а Дейвид продължи по-нататък.

Отначало не забелязваше аборигените, защото беше свикнал да ги вижда по селата, където те се набиваха на очи. Тук те бяха част от пейзажа, вписвайки се в него почти до пълно съвършенство. Когато един ден светложълто петно върху хълма привлече погледа му, той се загледа и видя под него малко личице.

Бяха светлорусите коси на едно дете, които при аборигените потъмняваха с възрастта. След това забеляза и останалите — един мъж, една жена и младеж, които стояха в шарената сянка на един храст до детето. Напълно неподвижни, те бяха изцяло изложени на показ, но същевременно почти невидими сред накъсаната игра на светлината и сянката върху тъмните им тела, докато той минаваше покрай тях.

От време на време срещаше и други аборигени, винаги на разстояние и неподвижни. Като си спомни, какво му беше казвал Франк за избягалите затворници разбойници, той започна да следи за пресни отпечатъци от конски копита върху пътя. С течение на времето теренът започна да става по-сух и растителността да се сменя. Саваните бяха покрити с избуяла трева с твърди и остри листа, която варираше от нежно зелено до цвета на узряло жито. Гъсталаци от храстовидни евкалипти покриваха склоновете надолу под безплодните гранитни хребети на хълмовете, а самотни пустинни дъбове се смесваха с гъсти евкалипти. С приближаването на лятото рекичките пресъхваха в блата, в подковообразни водоеми по завоите, където коритата им бяха по-дълбоки.

Това беше сурова земя, където хищник и плячка се бореха за оцеляване, но в нея липсваше жестокият аспект, тъй като беше напълно безлична. С непонятната си безбрежност тази земя притежаваше сурова и властна красота. Меката и приглушена дневна светлина на ранното зазоряване отстъпи пред блясъка на слънцето, което осветяваше пейзажа с почти заслепяваща яснота. След залез-слънце, синият здрач започна да се сгъстява, като мракът настъпваше от всички страни, осветяван от вечерното сияние отвъд хоризонта. Докато Дейвид навлизаше в този напълно нов свят, страданията от миналото му оставаха заключени някъде далеч в съзнанието му, както и часовникът в джоба му със затворен капак.

Късно един следобед той прекоси хълма, който се издигаше над река Кобдогла. Като си построи лагер до нея, той забеляза, че тя отговаря на името, което й бяха дали аборигените като земя на изобилието, тъй като широкия пояс от тучна зелена растителност, граничещ с нея, гъмжеше от животни. Освен това, реката отговаряше и на описанията на Франк, че тече с дъното нагоре, тъй като беше изключително кална.

На запад от реката дните ставаха все по-топли, а обедните горещини предупреждаваха, колко жарки щяха да бъдат дните през декември. Водните източници вече не бяха така начесто и Дейвид следеше манерката му — покрито с кожа шише, да бъде винаги пълна. Веднъж на всеки два-три дни му се налагаше да нощува не покрай река, и тогава делеше водата в манерката с коня си.

Един ден, когато шумовете от птиците замираха постепенно с настъпването на обедните горещини, сменени от песента на цикадите, на няколко ярда пред себе си Дейвид зърна земен папагал. Подплашен от нещо, той се стрелна от храста вдясно от пътеката и профуча над нея като зелена стрела. Конят наостри уши и се извърна към гъсталака, когато Дейвид видя между клоните насочена срещу него двуцевка.

От чифтето излезе пушек, а Дейвид едва успя да изрита дясното стреме, накланяйки се надолу към левия хълбок на коня. Двуцевката го проследи и изгърмя, конят изцвили, десният му преден крак се прегъна и той падна. Като се сгромоляса на земята, Дейвид хвана здраво пушката и лазейки, се добра до храсталака отляво на пътя.

— Ти, мръсен, кучи сине! — крещеше мъжът от храстите, от другата страна на пътя. — Ти, дяволско изчадие такова! Ти, ти ме принуди да стрелям по тъпия кон, ти подла свиня!

Гласът на човека, вбесен до безумие, отекваше рязко над цвиленето на коня, който се гърчеше от болка. Предният му десен крак беше отпуснат и немощен, кървава пяна бе покрила бърните му. Животното бе простреляно в хълбока и дробовете. Залегнал покрай гъстите акациеви храсти, Дейвид вдигна спусъка на пушката си и се прицели в задната част на главата на животното, за да сложи край на мъките му.

Щом стреля, животното подскочи, сетне падна неподвижно върху земята. Мъжът, от другата страна на пътя помисли, че куршумът беше предназначен за него и след остро щракане се чу гръм от пищов, като куршумът окастри клоните над главата на Дейвид. Изстрелът бе последван от нови безумни крясъци, с които мъжът обещаваше бавна смърт на Дейвид, тъй като конят е застрелян.

Като запълзя тихо назад, Дейвид застана така, че между него и преследвача му се изправи стена от гъсталаци, след което зареди пушката, придвижвайки се успоредно на пътеката. На няколко ярда от коня, той се промъкна към единия край на гъсталака. Кракът на мъжа раздвижи тревата зад храста, където се криеше, като протегна врат, търсейки Дейвид.

Като вдигна двуцевката си, Дейвид се прицели в стъпалото му. Натисна спусъка и стреля, след което се наведе, за да избегне пушека и да може да се прицели с другата цев. Когато куршумът се заби в крака му, мъжът изпищя от болка и уплаха и неволно се показа целия. Дейвид се прицели в гърдите му и дръпна другия спусък.

Още щом петлето на пушката щракна, мъжът разбра грешката си и се хвърли встрани. Той обаче закъсня точно с един миг, тъй като Дейвид извъртя цевите на пушката и го проследи по линията на мерника и оръжието гръмна. Тежкият куршум се заби в гърдите на мъжа и той се просна по гръб на земята.

Докато пресичаше пътя, Дейвид отново зареди пушката. Дрипавият и запуснат мъж в храстите беше близо до смъртта, гърдите му дрезгаво свиреха от недостиг на въздух, а от устата му течеше тънка струйка кръв. Той гледаше Дейвид със смъртна омраза, а дъхът му заседна в гърлото, докато той шептейки, изрече някакво проклятие.

— Имаш ли някого, на когото да кажа, че си умрял? — попита Дейвид. — В края на краищата бих могъл да им пратя съобщение. Или нещо друго, което искаш да бъде направено?

Устните на мъжа се изкривиха в подигравателна усмивка и той изсъска поредната си псувня. Сетне очите му се разшириха от болка и ужас, а тялото му подскочи в конвулсия и от устата му рукна кръв. Крайниците му се свиваха конвулсивно, той се задуши за миг, сетне тялото му спря да се движи и очите му станаха безжизнени.

Като претършува мъртвия, Дейвид намери старо писмо от Англия, адресирано до Хенри Болтън в каторжнически лагер в Сидней. В друг джоб имаше часовник със същото име, гравирано отвътре на капака, както и кесия с доста повече от сто гвинеи. Човекът беше разбойник от избягалите затворници, очевидно загубил коня си, причаквайки да мине някой, за да го нападне и да се сдобие с ново животно.

След като погреба трупа, Дейвид взе увитото на руло одеяло и брезентовата торба, закачени отзад на седлото на умрелия кон. Сега вече пешком и все още далеч от Уайамба, той знаеше, че положението му е несигурно, ако не и опасно, така че не можеше да носи повече неща. В торбата имаше чанта с пощата за Уайамба, която той беше взел от пощенската станция в Сидней с указания да я връчи в ръцете на Патрик Гарити.

Направи пакет от одеялото, като сложи вътре пощата, храната и амунициите. Завърза манерката и пушката на разбойника към пакета и го вдигна с мъка върху гърба си. С пищова, втъкнат в колана и с пушка под мишница, той тръгна надолу по пътеката.

Едва късно следобеда на следващия ден той успя да намери вода. Манерката му беше почти празна, а краката му бяха целите в пришки. Като се напи до насита от един билабонг — локва застояла вода, той потопи краката си в калта около локвата. На следващата сутрин с пълна манерка, превил рамене и като се стараеше да не обръща внимание на болката в краката си, той забъхти надолу по пътя.

През следващите дни ходилата му постепенно заякнаха и Дейвид вече можеше да се движи по-лесно, но водата беше постоянен проблем. Минаваха два, а понякога три дни, преди да стигне до следващия ручей или билабонг покрай пътеката, а освен това, му беше необходима повече вода, тъй като дните ставаха все по-горещи. Със спусната периферия на шапката си, която да го предпазва от блясъка на слънцето, той вървеше от изгрев до залез-слънце, като никога не си позволяваше манерката му да остане съвсем празна.

Поради липсата на кон, той се чувстваше по-неспособен да се справи с евентуално възникнали проблеми, тъй като в това положение Пустошта изглеждаше по-сурова и заплашителна. Като си мислеше за безразсъдното поведение на разбойника, той си спомни какво му беше казал Франк за начина, по който Пустошта се отразява върху някои хора. Макар и да му харесваше самотата, той можеше да разбере, защо някои реагираха иначе. Да бъдеш сам сред огромните пространства можеше да бъде и потискащо.

Една сутрин, след като въздухът дълго време се беше задържал неподвижен, силен вятър раздвижи храстите и дърветата. Дейвид се изкачваше по дълъг и нисък хълм, а гледката пред него беше отчасти закрита от листака, но се виждаше, че хоризонтът на юг беше обвит в мъгла. Той престана да мисли за това и продължи нагоре по хълма, като дръпна шапката си надолу, закрепяйки я добре срещу силен вятър.

На върха вятърът духаше още по-силно и непрестанно като усещането беше същото, като това от тяга горещ въздух на пещ. Халата вдигаше прах от земята и му пречеше да вижда, а гъст, тъмен облак от прах се носеше откъм юг. За миг си помисли да спре, докато премине пясъчната буря, но манерката му беше пълна по-малко от половината и трябваше да намери вода.

Скоростта на вятъра се усилваше, а прахолякът, който закриваше слънцето и превръщаше деня в здрач, заслепяваше Дейвид. Тъкмо когато реши, че трябва да спре, осъзна, че се беше отклонил от пътя, и забеляза пред себе си дълбоката яма едва когато стъпи на ръба й.

Понечи да спре, но краят на рова се разпадна под нозете му. Дейвид падна и хлъзгайки се през храсталаците по стръмната част на рова, се изтърколи до дъното. Сви се на кълбо, задушавайки се от прахоляка; затвори очи и покри лицето си с ръкава, за да може да диша.

Часове по-късно, когато вятърът утихна, Дейвид беше покрит с фин прашец. Той се изкачи по стръмното, преметна вързопа върху гърба си и тръгна към пътя. Измина няколко ярда в една посока, сетне в друга, но не го откри.

Беше заобиколен от гъста растителност, която не му позволяваше да вижда по-далеч от краката си, но стеблата не бяха достатъчно стабилни, за да се изкачи по тях и да се огледа. Като реши да се върне до рова и да започне методично да търси пътя, той откри, че се е движил насам-натам толкова много, че му беше невъзможно да открие ямата.

През останалата част от деня той чупеше клони по храстите, за да отбелязва през къде минава и рисуваше кръстчета по терена. До падането на нощта не успя да открие пътя, пиеше пестеливо от манерката си и се опита да похапне парче останала питка. Устата му беше прекалено суха, за да може да яде, и легна да спи.

На следващата сутрин, Дейвид тръгна на запад, докато най-сетне се измъкна от шубраците и стигна някакъв хълм. От върха му той не можа да открие никаква следа от пътя. Докъдето му стигаха очите на запад се виждаше тъмнозелен масив, вероятно източник на вода, и той се отправи нататък. През бездиханно горещия следобед стигна до една малка горичка, разположена до рекичка с пресушено корито. Гладът непрекъснато го глождеше болезнено, устата му бе съвсем суха. Той отпи една глътка вода и продължи да върви. При падането на нощта изпи останалата вода и заспа.

На разсъмване Дейвид бе прималял от глад, а устата му пареше. Изправи се с мъка, вдигна пушката си и се затътри напред. Всяка направена с огромно усилие стъпка сякаш изцеждаше и последните му сили, но намираше още и се насилваше да върви.

Той започна да се унася, а времето течеше шеметно. На моменти имаше усещане за тъмнина, сетне отново ставаше светло. С подут език, той не можеше да затвори уста. Беше си изгубил багажа и пушката. Запълзя нагоре по един гол склон към сянката на една скала, мъчейки се да избяга от палещите лъчи на слънцето, които безпощадно се сипеха върху му.

Когато дойде на себе си, беше късен следобед, а устата му бе влажна от вода с горчив вкус на минерали. Седеше срещу объл камък, близо до върха на скалист хребет, а пред него беше коленичила възрастна, гола жена, аборигенка. Тя изливаше в устата му глътки вода от малък дървен съд, издълбан от дебел клон.

Той гълташе лакомо водата, след което жената се отмести встрани. На няколко ярда по-нататък млад абориген и един по-възрастен мъж гледаха безучастно към него. И двамата стояха на един крак, облегнати върху копия, а другото им ходило беше вдигнато зад коляното на крака, върху който стояха.

Две млади жени, трима младежи, едно момиче и две малки деца, чиито все още руси коси се открояваха на фона на кръглия камък, го гледаха втренчено. Вързопът, пушките и другите му принадлежности бяха натрупани до него. Вероятно аборигените ги бяха прибрали от мястото, където той ги беше оставил.

Сцената имаше свръхестествено звучене за Дейвид, с цветове, обагрени в по-наситени оттенъци на кървавочервената светлина на залязващото слънце. Аборигените стояха безмълвни, като го гледаха втренчено с неразгадаеми лица, без да помръдват, с изключение на момичето. То държеше парче изсушено стебло от някакво растение, в чийто месест център тлееше огън с тънка лента дим. От време на време момичето разклащаше леко пръчката, за да поддържа горяща жаравата.

Както на вид, така и с поведението си те се отличаваха коренно от аборигените, които живееха близо до населените места. Вместо да бъдат облечени с износени дрехи, те имаха само изплетени от трева колани, на които бяха окачени каменните им инструменти и оръжието, а копията на мъжете завършваха с каменен връх. Бяха повече от примитивни, те бяха направо праисторически, живееха точно така, както бяха живели техните праотци преди хиляди години.

Дейвид заговори по-възрастния от мъжете, който очевидно беше главатарят на групичката.

— Разбирате ли английски? — попита той.

Стана ясно, че нито той, нито някой от останалите разбираше, когато мъжът отговори тихо със срички, които не говореха нищо на Дейвид. От едва доловимото объркване и смущение сред тях стана също ясно, че гласът му, макар и само и прегракнал според самия него, звучеше дразнещо високо за тях.

Мъжът погледна към старата жена, която стоеше до Дейвид, и й направи знак. Тя му даде да пие отново, сетне се присъедини към останалите жени и децата, а мъжът мълчаливо им даде знак с ръка. Те събраха плетените от трева торби и другите си неща, като двете млади жени носеха съдове за вода, подобни на този на старицата, и пристъпиха към близките два камъка.

Дейвид разбра защо гласът му бе прозвучал прекалено силно за тях — те се разбираха помежду си с жестове и тих шепот. Двамата мъже седнаха на една страна, докато останалите правеха лагер. Една от жените носеше наръч съчки, които мъжете начупиха. Момичето задуха в края на горящата пръчка, след което я докосна до тънките пръчици. Миг след това лумна малък огън и жените, и децата се преместиха около него, ровейки из торбите си.

Стана тъмно и срещу светлината на огъня се очертаха силуетите на хората. След малко старицата се приближи към Дейвид с парче от нещо, печено на огън, и с друго парче, което приличаше на две малки диви смокини. Дейвид си помисли, че печеното месо беше от гущер или някакво друго влечуго, докато го гълташе бързо. След това изяде и малкия горчив плод.

Докато огънят догаряше, аборигените се нахраниха и се настаниха да спят. Дейвид легна, като положи глава върху вързопа си. Храната изгаряше стомаха му и му се повдигаше, а освен това, имаше страшно главоболие, но той бе прекалено изтощен и заспа веднага.

На следващата сутрин двама от младежите взеха пушките и вързопа му и Дейвид последва аборигените навътре в гъсталака в подножието на хълма. Мъжете водеха, а жените и децата вървяха след тях, и Дейвид почти ги изгуби от погледа си. Те се разпръснаха, като се движеха безшумно сякаш бяха сенки и Дейвид само от време на време зърваше някой от тях.

Час по-късно краката на Дейвид вече бяха твърде нестабилни, което го караше понякога да залита и да се препъва. Бе обхванат от трескава слабост, а беше и гладен като вълк. Мъчително главоболие блъскаше черепа му, но най-вече от усилията да се движи изпитваше умопомрачителна жажда.

Сякаш прочела мислите му, една от младите жени неочаквано се оказа пред него. Като махна листата, които не позволяваха да се изпарява водата от съда, който носеше върху главата си, тя го свали и му го подаде. Дейвид пи жадно, след което върна съда. Младата жена го покри отново с листата и го сложи върху главата си, след което изчезна в гъсталака.

Дейвид полагаше неимоверни усилия да не изостава и точно когато почувства, че не може да върви повече, високите храсталаци свършиха. На малко разстояние пред него аборигените се промъкваха един след друг, между твърдите и остри листа на тревата спинифекс, вървейки към широко и дълбоко дефиле. Това беше сухо речно корито, но по време на обилните дъждове в него навярно бушуваше голяма река.

Аборигените се спуснаха в коритото и го прекосиха, стигайки до дълбока сянка под една широка скална издатина, образувана от прииждащите води, и Дейвид ги последва. Мъжете, младежите и децата спряха под надвисналата скала и седнаха на земята. Силно изнемощял, Дейвид се свлече близо до тях, а жените и момичето отидоха назад, където скалата беше само на няколко фута над дъното на дефилето.

Като сложиха встрани торбите си и дългите излъскани тояги, жените и момичето започнаха да дълбаят дупка, използвайки за целта пръчки и парчета от кора на дърво. Когато дупката стана няколко фута дълбока, момичето подаде горящото стъбло на една от жените и се спусна в издълбаното пространство. Започна да изхвърля жълтеникаво-червена песъчлива пръст, а останалите я избутваха встрани. Когато дупката стана по-дълбока, другата жена зае мястото на момичето.

Не след дълго дупката беше вече толкова дълбока, че дълбаенето стана много трудно. От дъното й младата жена подаваше пръстта, сложена върху парчета кори на момичето, което беше легнало с провесена надолу глава, а старата жена държеше краката й. От време на време те се сменяха и Дейвид видя, че пръстта по слабите им голи рамене беше влажна.

Дейвид си даде сметка, че аборигените имаха някакви практически познания по геология, тъй като бяха открили местонахождението на воден източник. Под дъното на дефилето се намираше гранитен или някакъв друг скален пласт, който водата не можеше да премине. По време на наводненията тя се просмукваше в почвата, след което беше задържана в по-долните пластове от скалата. Когато се изкопаеше дупка до това равнище, водата се събираше на дъното, отцеждайки се от почвата наоколо.

След малко младата жена, която се намираше на дъното на дупката, подаде навън съдове, напълнени с вода, а момичето ги разнасяше наоколо, докато всички се напиха до насита. Дейвид подаде манерката си на момичето да я напълни. То се озадачи не разбирайки предназначението й, докато той не наля малко вода в нея от съда. Тя я взе и я занесе до дупката, след което я върна обратно, пълна с вода.

Когато всичките съдове бяха напълнени отново с вода, жените и момичето върнаха обратно пръстта в дупката, стъпквайки я с крака и заличавайки всички следи. След това отвориха торбите си и извадиха гущери, малки змии и известно количество други мистериозни храни. По-възрастният от мъжете повика с ръка Дейвид, като той и останалите гледаха влечугите и червеите в очакване, докато се събираха наоколо. Не чак толкова зверски гладен, Дейвид разтвори вързопа и извади остатъците от питката, която вече беше доста изсъхнала.

След като младият мъж изяде своя дял от храната, размени няколко думи с останалите мъже и напусна заедно с едното от момчетата. Останалите свършиха, мъжете и момчетата легнаха, докато жените кърпеха торбите си от трева и извършваха други задачи, като разговаряха тихо. Отчасти задоволил глада си, Дейвид пи от манерката и легна. Жените погледнаха към манерката като хипнотизирани, сетне отново се върнаха към разговорите и заниманията си.

Дейвид заспа, но се събуди, когато следобеда аборигените се размърдаха наоколо. Отново тръгнаха на път, като двамата младежи носеха нещата на Дейвид, докато той се опитваше да не изостава, чудейки се къде ли отиват. Вървяха на север, както и през сутринта, но Дейвид нямаше никаква представа къде се намираше пътя за Уайамба. Хрумна му, че може би са решили да го приемат в групата си и той до края на живота си да се скита заедно с тях, като единствената друга алтернатива беше да умре от глад и жажда.

Главата отново го заболя, но през следобеда той се стремеше да не изостава от аборигените. Докато слънцето залязваше, Дейвид видя младия мъж и момчето, които го бяха придружавали, да слизат по един хълм, за да пресрещнат другия мъж, и момчето бе нарамило малкото кенгуру, убито от тях. Жените, които малко преди Дейвид бяха забелязали животното, започнаха да събират съчки за огън.

Направиха лагера си в едно сухо дере в подножието на хълма и жените взеха кенгуруто. Дейвид имаше храна във вързопа си, която би могъл да приготви на огъня, но беше прекалено уморен. Отново обхванат от вълчи глад, той наблюдаваше подготовката за готвенето на животното, разсъждавайки, че навярно то ще е много по-вкусно от суровите гущери, змии и тлъстите гърчещи се червеи.

Когато храната стана готова, младите жени занесоха част на мъжете, а старицата донесе голямо парче месо на Дейвид. Като говореше тихо, тя му подаде и няколко гъби, големи колкото яйце, които тя нарече уитита, както и една шепа малки, лукообразни корени, които на нейния език се казваха вийри.

Твърдото и жилаво месо на кенгуруто имаше остра миризма, но беше тлъсто и засищащо. Вкусът му бе компенсиран от този на гъбите и корените, които имаха необикновен, но много приятен аромат. Щом свършиха с храненето, аборигените се разположиха, за да нощуват.

Измъчван от мисълта, че може да броди за вечни времена в Пустошта, Дейвид отново направи опит да общува с аборигените.

— Трябва да стигна до Уайамба — каза той на стария мъж, сочейки с пръст на запад и надявайки се, че това беше посоката. — Уайамба, трябва да отида там.

И отново той долови леко смущение, навярно от гласа му, който аборигените намираха за твърде висок, но този път Дейвид имаше успех.

— Уайамба — рече тихо мъжът, сочейки на североизток. Той каза още нещо, сетне повтори името.

Като изпита огромно облекчение, Дейвид се усмихна и кимна с глава щастливо. Мъжът се усмихна в отговор. Останалите тихо коментираха помежду си, доволни от това, че най-сетне Дейвид и те се разбраха. Те заспаха и Дейвид, като въздъхна доволно, се разположи удобно за през нощта.

Малко след разсъмване на следващата сутрин те тръгнаха на север със същото стабилно темпо. Дейвид, чиято сила започна да се възвръща, не изоставаше от аборигените през сутрешните часове, но после започна да се уморява отново. По обяд той се тътреше зад групата между високите храсти, когато гъсталакът се разтвори пред него и той видя всички да го чакат. Вървейки към тях, той забеляза, че те стояха върху път.

— Уайамба — рече старецът, сочейки надолу по пътя на запад.

Керък развърза вързопа си и даде брадвичката си на по-възрастния от мъжете, а на младия мъж ножа си. Сетне даде манерката на старата жена. Те се усмихнаха щастливо, разглеждайки нещата и шепнеха възбудено. По-възрастният от мъжете каза нещо, очевидно благодарности и поведе аборигените обратно във високия храсталак. Дейвид сложи вързопа на гърба си, взе оръжието и тръгна надолу по пътя.

Късно следобед стигна до някакъв ручей. Тъй като беше в неизвестност колко още му остава да върви, той отдели малко парче от останалата му храна и я сготви. След като се нахрани, се изкъпа и изпра дрехите си, а на светлината от последните лъчи на залязващото слънце се обръсна. Следващата сутрин, напълнил тенджерката си за чай с вода, продължи пътешествието си.

* * *

Два дни по-късно, Дейвид забеляза прахоляк от стадо овце на няколко мили на юг. Той излезе от пътя, пресичайки хълмистия терен, и тръгна към стадото. На залез-слънце изкачи последния хълм и на върха на гребена му видя оградата от колове и въжета, колиба и коне.

Предупреден от кучетата, овчарят застана нащрек, опасявайки се от разбойници. Изправен зад една групичка храсти близо до ограденото място, той се провикна към Дейвид да се представи. Дейвид каза името си и му заяви, че е тръгнал да види Патрик Гарити. Висок мъж с брада се показа зад храста и се ръкува с Дейвид, представяйки се като Том Мейсън, работник в Уайамба.

Весел и дружелюбен, Том се радваше да види гост, който носеше новини от външния свят. Докато двамата с Дейвид разговаряха, той забърка една питка, сложи грах и ориз да се варят и отряза големи парчета от заден овчи бут, който висеше край навеса, и ги постави на огъня. Той имаше един кон в повече и предложи на Дейвид да язди на него до базата, предложение, което незабавно бе прието с благодарности.

След обилната и засищаща храна, те запалиха лулите си и пиха чай. Разговаряха още час, макар да се виждаше, че Том е доволен от самотата си, но се радваше на раздумки с редки гости. Сетне той разпали огъня за през нощта и влезе в колибата си, а Дейвид просна одеялото си край огъня.

На следващата сутрин след закуска, Дейвид се метна на свободния кон на Том. Измина много мили и след дълги мигове езда в посока към базата, най-сетне видя нейде в далечината прахоляк, вдиган от стада овце.

Когато стигна върха на един нисък хълм, се показа базата на стопанство Уайамба и Керък дръпна поводите на коня. Стопанството беше остров на цивилизацията сред огромното безбрежие на Пустошта, изолирана самозадоволяваща се независима общност. В центъра се намираше ручей, по бреговете на който растяха речни евкалипти и куандонги, чиито зелени корони се извисяваха над водата заедно с дървета от рода на липите и някакви други с твърда дървесина, които наподобяваха върби. Едноетажна къща с поставени до нея с високи резервоари за вода стоеше в дълбоката сянка на дърветата, като разстоянието от нея до ручея беше изпълнено с градини, а покрай водата бяха наредени малките къщички на женените овчари. По-надолу, по течението на водата, бяха групичката колиби за аборигените.

Навесът, където стрижеха овцете, беше построен на равно открито място на известно разстояние от къщите, и беше огромен, и в съседство с него се простираха много акри земя със заграждения за животните. От другата страна на навеса се намираха складовете, оборите, бараките, кокошарниците и другите сгради. Дейвид ги гледа замислено няколко минути, надявайки се някой ден и той да притежава същото, сетне продължи надолу по пътя.

Там се запозна с главния овцевъд Фред Джонсън, жилав мъж между четирийсет и петдесет години. Той поздрави Дейвид приятелски, след което му каза, че Пат се намира някъде по пасбищата.

— Ще се върне утре — добави Фред. — Вкарай коня в обора, ей там, някой ще го върне на Том тези дни. В бараките има предостатъчно място, а готвачът приготвя храна сутрин, обед и вечер.

Дейвид благодари и поведе коня към обора. Докато вървеше нататък, срещна двойка овчари, които се представиха веднага, силно заинтригувани от появата на непознат. След като остави коня и занесе вещите си в бараката, мълвата за неговото пристигане се разпространи бързо, и другите мъже идваха да му се представят.

На залез-слънце Дейвид отиде в готварницата. Вътре дългите дървени маси бяха направени така, че да могат да събират по двайсет и повече души по време на стриженето. Там се намираха пет-шест от овцевъдите, които работеха тук, в базата, както и склададжията, готвачът и двамата възрастни мъже, които някога са били овцевъди. Храната беше обилна и апетитна — печено прясно свинско с картофи и зеленчуци от градината, питка и чай.

Мъжете заразпитваха Дейвид за събитията в Сидней и отвъд океана, както го беше разпитвал и Том Мейсън. Подобно на Том, и те се отнесоха безпристрастно към информацията на Дейвид и той видя, че те проявяват слабо любопитство и по-скоро търсеха теми за разговор, отколкото да се интересуват истински от новините.

Техният свят беше Уайамба — техният единствен, истински интерес. Дейвид си спомни какво му беше казал Франк за хората, които можеха да живеят в мир със себе си и другите в Пустошта, и той разбра, че старият човек е бил абсолютно прав. Хората се бяха приспособили към откъснатостта си от света, като част от живота им, освен това, те бяха от особен сорт, притежаваха особени качества, които им позволяваха да пасват напълно на тази отдалечена от всичко земя.

След като се нахраниха, Дейвид и мъжете излязоха навън и седнаха на пейките на верандата пред готварницата. Готвачът изнесе фенер, за да запалят лулите си, а към тях се присъедини и Фред. Разговаряха още около час, докато от мрака ги връхлетяха насекоми, привлечени от светлината на фенера.

Около огньовете до колибите на аборигените надолу по ручея, забръмчаха нежни звуци на диджериду, които преминаваха в монотонно пулсиране от издигащи се и падащи тонове. Те бяха придружавани от енергичното тракане на ритмични палки, които потрепваха в такт, а миг по-късно към тях се добави и монотонното съгласувано пеене на женски и мъжки гласове. Звуците се сливаха в кадифено, хипнотизиращо цяло.

— От доста време насам, това е първото коробори — каза Фред на Дейвид. — Интересно каква е причината.

— Може би някой е умрял — предположи един от мъжете тъжно. — Всеки път, щом някой умре, те правят коробори.

— Не съм чул някой да е умрял — отговори Фред. — Освен това, тази не е единствената причина за коробори. Те празнуват по този начин и когато се роди дете, и по ред други причини.

Той се изправи, като се прозяваше.

— Май ми е време да си лягам. Ще се видим утре, момчета.

Щом той си отиде и останалите мъже напуснаха верандата и Дейвид тръгна с тях. В бараките дървените сгъваеми легла бяха покрити с няколко пласта овчи кожи и Дейвид заспа, заслушан в песента на аборигените.

На следващия ден Дейвид разгледа базата и сградите в нея, наблюдавайки как се извършва цялата дейност. Докато пресичаше широкия двор между навеса за стрижене на овце и къщите, Дейвид срещна Майра Гарити, която беше тръгнала с кошница към градината да набере зеленчуци.

Стройна, на малко повече от двайсет години, тя беше със същата шапка, каквато носеха овцевъдите, беше облечена в дочена блуза и пола, но държанието й я правеше по-ефектна, отколкото която и да било светска дама, украсена със скъпи тоалети и бижута. В своето собствено царство тя беше горда и величествена, въпреки дълбокия белег върху челото й.

Тя поговори с Дейвид няколко минути на развален и със силен акцент английски.

— Франк Уилямсън, добре? — попита тя.

— Когато го видях за последен път, беше добре — отговори Дейвид — и ме помоли да предам неговите най-искрени поздрави на вас и вашите деца.

— Добре, добре. Бараки и храна, добре?

— Отлични са и аз съм крайно благодарен за гостоприемството.

Тя се усмихна и кимна енергично, продължавайки пътя си.

— Приятен ден.

Дейвид отговори, повдигайки шапката си, сетне продължи да разглежда имението. Докато той беше в обора за кравите и воловете, откъм юг се зададе конник и мъжът, който работеше в обора, каза, че това е Пат. Дейвид се върна в бараката, за да извади пощенската чанта от вързопа си, след което отиде в конюшнята, където Пат разседлаваше коня си и разговаряше с Фред.

Дейвид беше виждал само няколко мъже огромни като него, но двамата с Пат бяха еднакво високи и теглото им беше с няколко фунта разлика. Между трийсет и четиридесетгодишен, с гъста, добре подрязана брада, която отчасти закриваше изсечените като гранит черти на лицето му, напълно хармониращи със спокойния поглед на сините му очи, той беше целият покрит с прах, а в ръцете си държеше навит скотовъдски камшик, който изглеждаше като част от него. Беше сдържан мъж, който бързо можеше да стане рязък и безцеремонен, но щом двамата с Дейвид се погледнаха, между тях мигновено се установи взаимно уважение.

След като се ръкуваха, те размениха приятелски поздрави, а Дейвид накратко обясни целта на своето посещение тук.

— Франк Уилямсън ми каза, че тук ще ми хареса — продължи той, — и се оказа, че е бил абсолютно прав. Той ми предложи да дойда тук и да разговарям с вас.

— Радвам се, че сте послушали съвета му — отговори Пат. — Той добре ли е?

— Добре се справя, като се имат предвид годините му, а както знаете, те не са малко. В чантата има писмо за вас от него.

Пат отвори чантата и прегледа пощата вътре, като подаде няколко писма на Фред.

— Тези са за хората в главната кошара — каза той. — Има писма и за онези, които са по пасбищата, така че който им кара продоволствието следващия път може да им ги занесе.

Той затвори чантата и отново се обърна към Дейвид.

— Заповядайте на вечеря вкъщи.

— О, благодаря за поканата. Има още нещо. Франк ми каза, че имате пълномощия като мирови съдия, а на идване убих един разбойник. В него намерих документи и лични принадлежности, които ще трябва да ви предам.

— Ами, ще трябва да напиша доклад до главния съдия в Сидней. Донесете нещата, когато дойдете вкъщи.

Дейвид и Пат си кимнаха един на друг, като Керък се упъти към бараките, повече от доволен от първата си среща с младия мъж. Въпреки че имаха различен произход, те притежаваха много общи черти, тъй като целите и отношението им към нещата си приличаха. Независимо дали щеше да успее някога да създаде овцевъдно стопанство, Дейвид знаеше, че е намерил приятел в Пустошта.

Малко преди залез-слънце, той се отправи към къщата на собственика на фермата, като взе писмото, часовника и оръжията на разбойника. Пат го посрещна на вратата и го въведе в просторната и удобна всекидневна, в която саморъчно направените мебели бяха за грамадни мъже. Пат наля канчета с ром, а Дейвид му подаде нещата на бандита.

Пат развърза кесията и погледна в нея, сетне я върна на Дейвид.

— Прибери това обратно в джоба си, Дейвид!

— То не е мое, Пат.

— Нито е мое — отговори Пат, като отиде до една полица и до кутия, пълна с документи. — То не е нито на чиновника в канцеларията на съдията, който ще си го сложи в джоба, ако го изпратя в Сидней.

Като пъхна кесията в джоба си, Дейвид седна и изпи рома. Пат затършува в кутията, обяснявайки на Дейвид, че от канцеларията на главния съдия са му изпратили имената и описанията на избягали каторжници в случай, че те се появят в Пустошта.

— Ха, ето го тук — каза Пат, поглеждайки някакъв лист. — Хенри Болтън, който изчезнал от Сидней преди две години. И така, ще изпратя доклад по човека, който взема годишните ни поръчки за продоволствени стоки в Сидней.

Той сложи часовника и писмото в кутията с документите и седна до Дейвид, подпийвайки, докато го разпитваше за пътуването му.

След като Дейвид разказа всички подробности, включително и преживяванията си с аборигените, Пат му обясни по какъв начин са избрали името на стопанството.

— То носи името на един граничен хълм на юг от тук, който аборигените наричат Уайамба — обясняваше той. — Преведено на английски, това означава пресечен, начупен хълм или нещо подобно. Но навярно те щяха да се сетят за мястото, към което си отивал, дори и да не беше споменал името на фермата.

— Как така, Пат? В крайна сметка аз можех да съм разбойник или някой, който просто броди наоколо.

Пат се поколеба, сетне вдигна рамене.

— Ще разбереш, че понякога аборигените знаят неща, които разумът ти казва, че те няма откъде да знаят — отговори той. — Те нямат оръжието, инструментите и всичко останало, което ние използваме в живота си, поради което ние ги смятаме за елементарни. В това отношение, те наистина са такива, но те са много по-сложни в неща, в които ние сме елементарни, неща, за които ние изобщо не се сещаме.

Той понечи да каже още нещо, но в този момент в стаята влезе Майра и съобщи, че вечерята е готова. Мъжете допиха рома си и я последваха през хола към просторната столова, където двете им деца чакаха на огромната, собственоръчно скована маса.

Колин, по-голямото дете, беше красиво, будно момче на около десет години. Беше светло като баща си и със сини очи, но чертите на лицето му разкриваха аборигенската кръв. Момичето, Шийла, беше с две години по-малка и съвсем различна. Чертите й бяха англосаксонски, но кожата й беше тъмна почти като на майка й, а косата й беше в процеса на смяна от светлоруса към черна.

Яденето беше същата обилна и вкусна храна като в готварницата и Майра разнасяше чиниите, докато двамата мъже разговаряха. Собственикът на фермата каза, че е платил на жената на главния овцевъд, която е с добро образование, да преподава основните предмети на децата в стопанството. Като се обърна към сина и дъщеря си, той ги попита как върви учението.

Беше съвсем очевидно, че характерите на децата, подобно на външността им, се различаваха също. Момчето беше спокойно и добро като майка си, докато Шийла притежаваше толерантността на баща си, на която трябваше обаче малко, за да избухне. Колин каза, че е доволен от училището, а Шийла заяви, че й е скучно.

— Трябва да отдадеш цялото си внимание на ученето, Шийла — каза й твърдо Пат. — Ако не, като пораснеш каква ще станеш?

— Каква искаш да стана, когато порасна? — отвърна бързо тя с въпрос на въпроса.

За миг Пат остана безмълвен, търсейки отговор, сетне се намръщи.

— Искам езикът ти да е по-малко пиперлив, така че започвай веднага — отговори той отсечено. — Гледай уроците си и не искам да слушам повече за това.

Като се имаше предвид държанието им, сблъсъците между Пат и дъщеря му не бяха чак толкова необичайни. Докато мъжът говореше за децата си, Дейвид разбра, че той възнамерява да ги възпита според нормите на собствената си натура, а не на майчината им. Това стана ясно миг по-късно, когато Шийла започна да говори нещо на майка си на езика на аборигените. Майра се опита да я прекъсне, но Пат чу момичето.

— Казал съм ти да говориш само на английски, Шийла! — сряза я той. — Също и с мама, тъй като тя разбира английски.

— Зная това — отвърна момичето, — но аз не мога да разбера половината от това, което тя ми казва, когато ми отговаря на английски.

Реакцията към отговора на Шийла беше урок по психология на личностите. Колин се хранеше кротко и мирно, докато лицето на Пат почервеня от ярост, а Майра се ядоса.

— Стига нахалство! — заповяда тя безцеремонно.

Като ръгна с пръст момичето, Пат му каза отново да говори само на английски. Шийла се намръщи в израз на несъгласие като клатеше глава, след което спорът беше бързо забравен, както и преди. Те продължиха да се хранят, като Пат говореше за други неща, но Дейвид изпита съчувствие към жената, чиято задача беше да обучава това малко, войнствено настроено момиченце.

По-късно мъжете се върнаха отново в хола. Запалиха пурите си и собственикът отбеляза, че възнамерява да замине на следващия ден и да занесе провизии на работниците в северните пасбища.

— Ще ми бъде приятна твоята компания, ако искаш да дойдеш с мен — добави той.

— Разбира се, ще бъда много доволен да те придружа, Пат.

— Много добре тогава. Ще тръгнем на разсъмване. Що се отнася до наемането на стадо, напълно съм съгласен с това. Ще обмислим всички подробности, докато сме заедно на пасбищата.

— Оценявам високо това и ще направя всичко възможно да спечелим и двамата от споразумението между нас.

— Ще се учудя, ако не спечелим, Дейвид. С препоръката от Франк, естествено аз щях да се съглася. Но сега, когато те познавам, нямаш нужда от препоръки. — Той замълча за миг, повдигайки рамене. — Има още една причина, която ме кара да приема. Тъкмо бях започнал да ти говоря за нея, когато тръгнахме да вечеряме.

— За какво става въпрос?

Пат изпускаше кълба дим от лулата си и, изглежда, искаше да смени темата.

— Ходи ли вчера долу при колибите, или някъде близо до аборигените?

— Не — отговори бавно Дейвид, докато мислеше. — Разбира се, видях ги, но от известно разстояние. Защо питаш?

— Ами, всеки, който разговаря с теб, може да каже, че ти не си обикновен овцевъд — каза Пат. — Но мисля, че трябва доста набито око, за да разбере човек това от разстояние. Във всеки случай, те имаха коробори[1] миналата нощ, защото мислят, че тук наоколо ще има друго голямо овцевъдно стопанство.

Той се засмя, сетне отново дръпна от лулата.

— Та така мислят аборигените. Не смятам да се изпречвам пред подобно начинание. Искаш ли още ром, Дейвид?

За миг Дейвид остана втрещен, без да промълви дума, сетне поклати глава.

— Ами, да, след всичко това мисля, че няма да е зле да изпия още едно канче ром, Пат.

Бележки

[1] Коробори — празник с танци в чест на победа или някакво друго събитие, обикновено вечер, при австралийските аборигени.