Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Птиците свиват гнезда

Американска. Първо издание

ИК „Пеликан Прес“, София, 1993

Редактор: Пеликан Прес

Коректор: Пеликан Прес

УДК: 820(94)-31

История

  1. — Добавяне

Втора част

Седма глава

— Всеки знае, че Австралия е предопределена да бъде велика земя — коментираше шеговито Мери Рийби. — В края на краищата, по-голяма част от населението е специално подбрано за Австралия от най-добрите съдии в Англия.

Александра Хамънд се засмя, но темата беше деликатна, тъй като Мери беше бивша каторжничка. Докато отговаряше, Александра внимателно подбираше думите си.

— Вашето присъствие тук е истински благодат, мисис Рийби. Вие допринасяте неимоверно много за напредъка и благоденствието на хората от колонията.

Жената се засмя иронично, като отговори, че това, което е сторила, го е направила за децата си и за самата нея, но очите й светеха насмешливо, и Александра знаеше, че тя е леко раздразнена. Тя знаеше за даренията, които Мери бе направила за различни благотворителни организации, както и че тя лесно можеше да си ги позволи.

Докарана в Австралия на тринадесетгодишна възраст за кражби, Мери се беше омъжила за търговец от свободния имигранти. След смъртта му през 1811 година, тя бе останала със седем деца и едва кретаща фирма, която бе започнала да разширява. В момента притежаваше ферми в околните райони, както и сгради в центъра на Сидней, и складове, и двумачтови кораби за крайбрежна търговия.

Останалите гости в просторната, добре обзаведена гостна в дома на семейство Хамънд, също бяха бивши осъдени, постигнали финансов успех. Освен това, те бяха клиенти на бащата на Александра — Невъл Хамънд, адвокат. Въпреки че той имаше и други клиенти, които бяха свободни имигранти, двете групи никога не се смесваха в обществото. За Александра това беше досадно, тъй като имаше приятели и сред двете групи и тя трябваше да внимава да не ги смесва.

Прислужницата поднесе питиета преди вечерята, докато Невъл и съпругата му Аугуста разговаряха с гостите. Освен адвокатската си практика, Невъл имаше инвестиции в различна собственост, в търговската флота и други финансови ереси, които управляваше братът на Александра Крейтън, който заедно с привлекателната си съпруга Марта, разговаряше с гостите в другия край на стаята. Висок и елегантен в изискания си костюм, той беше на тридесет и две години или тринайсет години по-голям от Александра.

Александра се усмихваше замислено, докато отговаряше на въпроса на Мери Рийби, как й се струва Австралия.

— Далеч съм от мисълта да омаловажавам колонията — каза тя, — но все още ми липсва Лондон. По-малкият ми брат Робърт ходи на училище там, така че аз му завиждам.

— Наистина ли? — попита учудено Мери. — Мислех, че вече сте свикнали и сте се настанили добре. От известно време се носи слухът, че се виждате с онзи адвокат, който работи с баща ви от време на време.

— Джон Фицрой? О, нещата се преувеличават, мисис Рийби. Имам много приятели в града, между които е и мистър Фицрой.

— Вероятно самият той разпространява слуховете — предположи усмихната Мери, — като по този начин се опитва да държи другите далеч от вас.

Усмивката изчезна от лицето на Александра и тя повдигна вежди.

— Въпреки че работи с баща ви, чувам, че той не ще да има нищо общо, с когото и да било другиго, освен с аристокрацията „бунип“. Предполагам, че това е така, защото не го виждам тук тази вечер.

— Бе ми съобщено, че работи върху нещо спешно — отговори Александра, като казваше истината, понеже знаеше, че каквото и да й беше казал Джон, щеше да бъде лъжа. Откакто го знаеше, Джон си беше сноб.

Като смени темата, Мери попита за бабата на Александра по майчина линия Кристин Уейвърли, която живееше със семейството.

— Много добре е за възрастта си — каза Александра на Мери. — Тя е над седемдесетте и тази вечер предпочете да си остане в стаята. Може би се е уморила прекалено много.

Мери се съгласи напълно с нея, след което разговорът се прехвърли върху други теми. Андрю и Хенриета Томсън, богати земевладелци, разговаряха наблизо с Хенри Кейбъл и съпругата му Джейн, които контролираха голяма част от тюленовата и китоловната промишленост във водите на Австралия. Мери дочу някаква забележка, която привлече вниманието й, и се включи в техния разговор.

Александра ги остави и се упъти към прислужничката. Някои от гостите все още нямаха питие, а слугинята създаваше голяма бъркотия, докато буташе сервизната масичка из стаята. Въпреки че беше тромава и несръчна, нямаше опасност да загуби работата си, тъй като в Австралия беше трудно да намериш домашни помощници. Александра започна да й помага и прислужницата се усмихна в знак на благодарност. Докато минаваха сред гостите, забеляза, че повечето от разговорите се въртяха около новия губернатор, сър Томас Брисбейн, който беше пристигнал съвсем неотдавна.

Както можеше да се очаква, гостите бяха недоволни от смяната, тъй като Брисбейн беше по-строг с осъдените, отколкото неговият предшественик. Общото мнение на гостите бе обратно на мнението на свободните имигранти, които смятаха губернатора Маккуайър за прекалено снизходителен по отношение на осъдените. Александра беше склонна да се съгласи с мнението на свободните имигранти по въпроса, защото й се струваше, че губернатор Маккуайър беше показал непростима небрежност поне в един случай.

Нейният братовчед в Лийдс, Уесли Хамънд, беше убит от човек на име Керък, който бе докаран в Австралия, заради извършеното от него престъпление. Тя не знаеше нищо за делото, освен голите факти и единственият път, когато беше срещала Уесли, той й се бе сторил красив като жребец, но беше нехранимайко с повърхностни интереси. Но той беше убит, а губернатор Маккуайър бе помилвал Керък, факт, който беше вбесил семейството й.

Слугинята успяваше да поддържа чашите пълни и когато всичките гости имаха в ръцете си питиета, Александра започна да ги обикаля. Дочу интересен коментар, направен от Самюъл Тери, и тя се насочи към него. Известен като Ротшилд на залива Ботъни, Тери навремето е бил неграмотен черноработник от Манчестър, прехвърлен в Австралия за кражба. След като бил освободен предсрочно, той отворил кръчма, а станал и лихвар. Сега притежаваше десетки хиляди акри земя с ферми, в които работеха десетки осъдени. Освен това, беше основният акционер в Банката на Нов Южен Уелс.

Той разговаряше със Саймън Лорд и жена му Алма, собственици на фабрики, в които се произвеждаха свещи, сапун, стъкло и други предмети за широка употреба. Разговорът им беше за Пустошта, която интересуваше Александра повече от всичко. Откакто за първи път бе чула за съществуването на необятни пространства неизследвана земя на запад, тя бе останала запленена от разказите за тях.

Те разговаряха за хората, които живееха там, което учуди Александра.

— Разбрах, че прекалено малко са онези, които се осмеляват да отидат в Пустошта — отбеляза Александра, — та тя дори не е изследвана.

— Това е така — отговори Тери. — Само шепа хора са виждали Пустошта и дори на картата я няма. Но преди няколко години, там беше създадено стопанството Уайамба, а съвсем скоро в банката пристигна молба за откриване на сметка на името на още една ферма. Казва се Тибубура.

Имената извикваха в съзнанието й образи на нещо усамотено, далечно и тайнствено и тя попита защо официалните власти не знаят нищо за тези земи, след като в тях живеят хора.

— Австралия е наказателна колония — изтъкна Тери — властващите не са любопитни. Територията, която в момента е населена, е достатъчна за колонията и служителите в Лондон не са особено склонни да правят каквито и да било усилия за неща, които няма да доведат до непосредствени резултати.

Александра продължи темата, тъй като искаше да узнае нещо повече от накъсаните и както изглежда, измислени разкази, които бе чувала за Пустошта, но се оказа, че Тери й бе казал всичко, което знаеше. Още повече, че подобно на това, което беше казал за колониалните власти, и самият той не беше любопитен. След известно време тя остави компанията и отиде при Уилям Редфърн. Въпреки че беше бивш каторжник, той беше един от малцината, които бяха повече от добре дошли при свободните имигранти.

Като млад хирург във военната флота, той бил осъден заради подкрепата му на моряшкия бунт от 1797 година във флотата, чиято база се намираше при устието на река Темза. Засега нямаше по-опитен лекар в колонията, към когото да се обръщат както бившите каторжници, така и свободните имигранти и колониалните служители. Освен това, той беше домашен лекар на семейство Макартър, най-богатите и най-аристократичните от свободните имигранти. Той отделяше точно толкова внимание и грижи към болестите инфектираните рани от бичуването и незаконните раждания на осъдените, колкото и на доходната си клиентела.

В сиднейската болница той имаше клиника за каторжниците и бедните. Известно време Александра му беше помагала през следобедите с пациентите му жени и деца, докато един прекрасен ден баща й не беше научил и избухна в гняв. Докато разговаряха, лекарят се пошегува със случилото се:

— Поканата да вечерям тук днес — отбеляза той, — говори, че отново се радвам на благоволението на баща ви.

— О, мисля, че отново го тормози подаграта — предположи Александра. — Навярно скоро ще трябва да се обърне към вас за преглед.

Доктор Редфърн се засмя от сърце, съгласявайки се напълно с нея. Те поговориха още малко, след което в столовата се чу удар на гонг. Гостите се насочиха натам, а лекарят предложи на Александра да я придружи и тя го хвана под ръка. Докато минаваха през хола, бащата на Александра я погледна с пронизващ поглед, очевидно раздразнен от нещо, което тя бе направила или пропуснала да направи.

Къщата — една от най-големите и добре мебелирани в Сидней, беше олицетворение на вещото ръководство на Аугуста Хамънд и таланта й на домакиня. В трапезарията кристалите, порцеланите и сребърните прибори блестяха върху снежнобялата покривка от ирландски лен под светлината на високите и тежки свещници, разположени по протежение на дългата маса. Александра помогна на майка си да насочи гостите по местата им, след което седна на своя стол. След тостовете за краля и губернатора, икономката с помощта на една прислужница сервираше от съдове, които други прислужници носеха от кухнята и поставяха на помощната маса.

Седнала между семейство Томпсън и Джеймс Андъруд и съпругата му Арлийн, Александра разговаряше с тях по време на вечерята. След вкусната супа от костенурка, бе сервирано рибно ястие — пушена треска, варена на пара, залята с маслен сос. Основното ястие беше сочно и ароматно говеждо месо по шотландски с гарнитура от ориз с къри, поднесено с отлежало, гъсто вино от района на Кейптаун.

Хенриета Томпсън беше любителка градинарка, също като Александра. Те обсъждаха проблемите с цветята в различния климат и почва на Австралия, както и какво щяха да посеят в края на пролетта и началото на лятото. Хенриета спомена между другото, че била чула, че Джон Макартър бил засял лозя в имението си Камдън парк.

Тази тема беше доста деликатна, тъй като Александра беше приятелка със семейство Макартър и особено с дъщеря им Елизабет. Единственият начин бивш каторжник да стъпи в имението Камдън парк беше като работник. Александра не беше чувала за лозята, но това я заинтригува и тя реши да отиде и да ги види при първа възможност.

По-късно, когато семейство Томпсън разговаряха с гостите от другата им страна, Александра се заприказва със семейство Андъруд. Между различните предприятия, които двойката притежаваше, бе и единствената корабостроителница в Сидней. Неотдавна тя беше разширена и Джеймс Андъруд приписваше заслугата за това до голяма степен на Хайръм Бакстър, бивш осъден, когото той бе наел след помилването му.

— Хайръм не само е специалист в корабостроенето — каза Джеймс, — но е и способен ръководител. Малко след като го наех, го направих старши майстор и го натоварих да отговаря за строежа на един плавателен съд.

— Но за домакинството ни мистър Бакстър не се оказа от голяма полза — допълни иронично Арлийн. — Всъщност точно обратното. В началото на пролетта, миналата година, наехме превъзходна прислужница — млада жена на име Обърта Маубрей. Но тя стоя при нас само няколко дни и се омъжи за мистър Бакстър.

— Тук да си намериш персонал за домакинството е проблем — отбеляза Александра. — Трудно е да наемеш прислужници и да ги задържиш, дори и при най-добро заплащане.

— Аз не мога да правя сравнения — отговори през смях Арлийн, — защото естествено не съм имала слуги в Англия. Но и аз си имах проблеми да ги задържа тук. В случая с Обърта, моята загуба се оказа нейна придобивка, защото двамата с мистър Бакстър са много щастливи. Имат си бебе, красиво и здраво момиченце.

Александра отвърна нещо подходящо за случая, след което разговорът премина към други теми, докато икономката и прислужницата сервираха десерта. Беше шоколадов пудинг с ябълки ала рус, поднесен със сладко и ароматно malvasia. След вечеря мъжете отидоха в библиотеката за коняк и пура, а жените се върнаха в салона. Докато двете групички се разделяха, бащата на Александра отново я изгледа строго, очевидно все още раздразнен от нея. Тя не беше сигурна каква е причината, но знаеше добре, че в подходящ момент щеше да стане ясно.

Разбра малко след като гостите си отидоха и баща й се качи в стаята си. Майка й я спря на стълбите и й каза, че баща й е ядосан, защото е помагала на прислужницата да разнася напитките преди вечеря, което според него е слугинска работа, и майка й е съгласна с него.

— Ти си дъщерята в тази къща, Александра, а не слугинята — каза Аугуста. — Трябва да се научиш да правиш разлика кога са ти дошли приятели вкъщи и кога семейството приема гости.

Според Александра разликата беше много тънка и досадна, но се съгласи с майка си и се извини, за да избегне по-нататъшно обсъждане на въпроса. Качи се в стаята си и след като се приготви за лягане, отиде до голямата, добре заредена библиотека, разположена в единия край на стаята.

Само преди няколко дни беше получила „Сърцето на Мидлотиън“ от Уолтър Скот и чакаше с нетърпение да я прочете. Взе я в леглото и като се облегна на възглавниците, и дръпна свещника от нощната масичка по-близо до себе си, я отвори.

* * *

Александра винаги изчакваше баща й да излезе от къщи, и тогава слизаше долу, ето защо на следващия ден тя стана от леглото, без да бърза. Изми се, погледна в гардероба и избра светлозелена муселинена рокля с бледозелена дантела върху корсажа, маншетите и яката. Седна пред тоалетката, разчеса косата си и я вдигна нагоре, закрепяйки я с гребени. После излезе от стаята и слезе долу във всекидневната.

В изряден тоалет, привлекателна и с аристократична жилка, петдесетгодишната Аугуста седеше на бюрото и преглеждаше сметките на домакинството. Майката на Аугуста Кристин Уейвърли, се бе отпуснала удобно в едно кресло, с дебел шал. Крехка и прегърбена от годините, тя надничаше през дебелите стъкла на очилата си и плетеше бавно на една кука с фините си съсухрени пръсти.

Старата жена отговори на поздрава на Александра с глас, излъчващ топлина и привързаност, а по сбръчканото й лице се появи усмивка, изпълнена с нежност и любов. Отговорът на Аугуста обаче бе по-сдържан.

— В Библията има само едно Възкресение — отбеляза тя сухо, — но в тази къща подобно чудо става всеки ден, когато най-сетне успееш да излезеш от стаята си, Александра.

— По този начин избягвам конфликтите с татко, така че той да може да отиде на работа спокоен — отбеляза Александра и седна. — Въпреки че едно лошо настроение може да се окаже предимство за него, ако той трябва да обяви за пресрочена дадена ипотека, изхвърляйки някое бедно семейство на улицата.

— Баща ти просто защитава интересите на клиентите си — отбеляза с твърд тон Аугуста. — И няма да е зле да помниш, че с работата си той те издържа, Александра.

— Щях да бъда много по-доволна, ако го правех сама, мамо.

— Александра — въздъхна търпеливо Аугуста, — знаеш, че баща ти никога няма да ти позволи да работиш. Нека да не започваме отново.

Тя взе звънчето от бюрото и го разклати. Щом прислужницата се появи, Аугуста й нареди да донесе таблата с чая и кифличките.

Прислужницата излезе, а Аугуста отново запреглежда сметките.

— По време на закуската тази сутрин — вметна тя небрежно, — баща ти спомена, че може би ще искаш да отидеш утре на тържеството, когато губернаторът ще прави официален преглед на полка. Мистър Фицрой ще ходи и би могъл да те придружава.

Възмутена и обидена от непрекъснатите усилия на баща й да насърчава връзките й с адвоката, Александра не отговори нищо. Тя излизаше с Джон от време на време, за да избегне конфликта с баща си, но търпението й вече се изчерпваше. Тъй като мълчанието се проточи доста дълго, бабата на Александра се опита да внесе успокоение в тягостната атмосфера.

— Летните конни надбягвания в Парамата ще започнат скоро, миличка — каза тя с мекия си, дрезгав глас. — Както и състезанията с яхти. Всичките ти приятелки ще бъдат там и навярно ще ти бъде приятно.

Александра се съгласи с баба си, макар че удоволствието от състезанията беше съмнително. На тях присъстваха както бивши осъдени, така и свободни имигранти, което изнервяше обстановката, тъй като непрекъснато трябваше да внимава да не пропусне някого, като в същото време да се съобразява да не обиди другиго. Освен това, състезанията много често бяха помрачавани от караниците на пияни каторжници при обзалаганията и от грубиянските действия на войниците, които ги биеха безмилостно и пращаха в ареста.

Прислужницата донесе таблата и я сложи на помощната масичка. Аугуста наля чай и сложи от сухите сладки в чинийки, подаде ги заедно с чашите на майка си и на Александра и занесе своите на бюрото. Като бъркаше чая, тя подхвана тема, която преди няколко дни двете с Александра бяха обсъждали. Ставаше въпрос за това, че в сиропиталището не достигаха учители и Александра искаше да преподава там през следобедите.

— Все още не съм питала баща ти — каза Аугуста, — защото не беше в подходящо настроение. Трябва да знаеш, че неща от рода на това, което направи снощи, поставяйки се на равнището на персонала, не го предразполагат. Освен това, той е несигурен, дали ще отидеш на парада заедно с мистър Фицрой.

Александра, която вече бе свършила със сладките и чая, започна да се ядосва.

— В такъв случай ще разреша проблема му с неговата несигурност. Досега излизах от време на време с Джон, защото татко искаше това, но по време на вечерята довечера ще му кажа, че нямам какво повече да правя с този мъж.

— Да не си посмяла да разговаряш с баща си с този предизвикателен тон — отсече строго Аугуста. — Няма да позволя това в никакъв случай.

Александра запази самообладание и изгледа майка си с премерено спокойствие.

— Ще повторя пред татко точно думите, които казах сега. Освен това, възнамерявам да му съобщя, че вместо да се съобразявам с изискванията му, отсега нататък ще си избирам сама приятелите.

— Миличка — намеси се с умиротворителен тон Кристин, — ако баща ти насърчава интереса ти към подходящ мъж, то е само защото е загрижен за твоето бъдещо благополучие и желае да си щастлива.

— Не, бабо — изказа внимателно несъгласието си Александра, — вместо чрез кантората си, татко се опитва да си осигури съдружник чрез мен. И ако той беше толкова загрижен за моето щастие, щеше да ме остави при роднините ни в Англия, както исках аз. Толкова много неща имах да върша там.

— Грешиш — каза Аугуста на дъщеря си, — баща ти наистина смята мистър Фицрой за подходяща партия, но той казва, че е малко вероятно те двамата да станат пълноправни съдружници. А той отказа да те остави в Англия, защото иска семейството ни да бъде заедно.

— Така ли? — засмя се Александра, като гневът й изчезна. — В такъв случай, той ще е очарован да чуе, че нямам никакви намерения да се омъжвам за Джон и да напускам семейството. Всъщност, както вървят нещата, татко е изправен пред перспективата дъщеря му да остане стара мома, която да му вгорчава живота на стари години.

Едновременно раздразнена и развеселена, Александра въздъхна и се усмихна иронично.

— Мъжете никога няма да ти позволят да останеш стара мома, Александра, тъй като си твърде красива. Що се отнася до мистър Фицрой, аз, а не ти, ще кажа на баща ти, че неговата компания вече не ти е приятна.

— Чудесно — отговори Александра. — Това ще ми спести необходимостта да слушам цяла лекция за недостатъците ми. Той сигурно е ядосан, така че според мен ще трябва да изчакаш още няколко дни, преди да говориш с него за сиропиталището.

— Ще е по-добре да се изчакат няколко седмици — отбеляза сухо Аугуста. — Това обаче предполага, че през това време няма да го ядосваш, което е доста разтегливо нещо. Какво смяташ да правиш днес?

Александра допи чая си и стана.

— Хенриета Томпсън спомена снощи на вечерята, че семейство Макартър са засяли лозя. Отивам в Камдън парк да ги видя и да гостувам на Елизабет.

— Камдън парк? — попита Аугуста загрижено. — Твърде далече е, за да яздиш дотам без придружител, Александра.

— Разстоянието не е малко, но пътуването не се различава много от това да яздиш по улиците на Сидней, тъй като дотам има обществен път. И преди съм ходила сама до Парамата и Камдън парк, мамо.

— Вярно е, но това не прави нещата по-малко безразсъдни. Защо не отидеш до кантората на брат си да видиш, дали не може да дойде с теб?

— Ако Крейтън има свободно време, — отговори спокойно Александра, — той сигурно ще предпочете да го прекара със семейството си. Това, че съм в приятелски отношения със семейство Макартър, е едно от малкото неща, които се харесват на татко, и сигурна съм, че той няма да има нищо против да отида сама до Камдън парк.

— Аз обаче не съм много сигурна — каза Аугуста, — но щом си решила, добре. Пази се и гледай да се върнеш преди вечеря.

Александра успокои майка си и я целуна, разцелува и баба си и излезе от всекидневната. В коридора видя прислужница, която вървеше към стълбището и я спря.

— Еми — каза тя, — моля те, иди до конюшнята и кажи на коняря да оседлае коня ми.

Прислужницата се поклони в реверанс и тръгна към задната врата, а Александра се качи в стаята си. Докато си слагаше шапката, ръкавиците и пелерината за езда, тя си помисли за тревогата, която изказа майка й, че ще язди сама дотам, сетне пропъди тази мисъл, убедена, че няма да й се случи нищо лошо.

Отвори единия от шкафовете, за да вземе камшика си за езда, и на полицата до него видя пистолета си. Крейтън й го беше подарил за последния й рожден ден, което бе вбесило баща им. Според него боравенето с оръжие е неподходяща дейност за една жена, но брат й я бе научил да стреля и с пистолет, и с двуцевка.

Помисли си дали да не вземе пистолета за всеки случай, ако изскочеше някоя непредвидена опасност. Сетне се засмя на страховете си, като си мислеше, че прекалената предпазливост на майка й е развихрила собствената й фантазия. Затвори шкафа, сложи камшика под мишница и излезе от стаята.