Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Десета глава

През следващите няколко дни неприятната и студена нощ, която Александра беше прекарала върху влажната земя, се превърна в приятен спомен. Колкото по на запад отиваха, толкова по-горещо и сухо ставаше. В Сидней началото на лятото беше приятен сезон, но тук от безоблачното небе през всичките душни часове на деня слънцето сипеше жестоките си лъчи.

Отгоре на всичко пелерината й се бе окъсала съвсем, а някъде по пътя бе изгубила и шапката си. Една нощ тя прерови торбите с дрехи, които разбойниците бяха откраднали от фермите. Откри мъжка шапка и палто и ги взе, за да я предпазват от слънцето, облече ги и нави маншетите на палтото. Това бе твърде рисковано действие, поради непредвидимостта на характера на Хинтън, ала той не каза нищо, когато я видя облечена с палтото и с шапката на главата.

С всяка изминала вечер той връзваше краката и ръцете й явно небрежно, докато най-накрая се отказа, а освен това, не показваше никакво желание да я изнасилва отново. Стана ясно, че похотта му се възбуждаше единствено от вътрешното му желание да наказва и господства и доколкото тя не го предизвикваше и не вършеше нищо, което да го ядоса, той не й обръщаше внимание.

Вечер, докато Хинтън разговаряше с Краули или вниманието му бе заето с други неща, Снайвли я изненадваше, когато е сама, и се опитваше да я закача. Тя се стремеше да избягва подобни ситуации, които щяха да вбесят Хинтън, ако той ги видеше двамата. Тези случки й напомняха, че животът й щеше да се превърне в ад, когато Хинтън я прехвърлеше на другите двама мъже, защото всяка нощ, навярно щеше да бъде насилвана по няколко пъти. В ръцете на Хинтън, тя зависеше от прищевките му и се чувстваше напълно безпомощна.

Една вечер, докато приготвяше вечерята, сред кухненските прибори, тя видя един малък нож и погледна на него по скоро като на оръжие, отколкото като на домакински уред. Сред заграбените от фермите неща имаше пищови, но беше невъзможно да скрие някой от тях под дрехите си. Ножът обаче беше достатъчно малък, за да го пъхне в подгъва на роклята си, където изобщо нямаше да се вижда.

Когато се увери, че бандитите не й обръщат никакво внимание, Александра направи отвор в подгъва на полата си и пъхна в него ножа. Няколко поредни вечери тя го точеше на един камък, докато не стана остър като бръснач. Въпреки че нямаше никаква представа какво може да направи с него, тежестта на ножа в подгъва й внасяше в нея успокоение.

Освен с горещините си, Пустошта се отличаваше и с изобилието си на мухи. При ручеите и потоците към тях се прибавяха и цели облаци от комари. Мъжете псуваха и напразно размахваха ръце, но Александра откри, че може да прогонва досадните насекоми с клон, по който имаше листа, и тя непрекъснато носеше такъв и си вееше с него.

Независимо от обстоятелствата, имаше мигове, в които Александра изпитваше удоволствие от пътуването. Пустошта всяваше страх, това бе жестока земя, изпълнена с опасности, които дебнеха от всички страни, но притежаваше груба първична красота, на която човек оставаше подвластен. Авантюрата да се намираш там, където малцина са били, напълно отговаряше на нейното чувство за необикновеност и за риск. Необятните пространства поразяваха въображението й, а те бяха напълно различни от всичко, което беше виждала до момента, и тя ги намираше за безкрайно удивителни и омайващи.

Разбойниците обаче изпитваха силно отвращение от всичко това. Безкрайните простори и пълната изолираност на безбрежните земи ги потискаха и те ставаха нервни и раздразнителни. Със смесица от презрение и удоволствие тя се забавляваше, когато ги наблюдаваше как реагират подобно на деца, които, за да си вдъхнат кураж, когато минават покрай някое гробище, си подсвиркват уж небрежно с уста. През деня бандитите разговаряха помежду си, като се провикваха силно, а след залез-слънце палеха огън и сядаха съвсем близо до него, като държаха на почтено разстояние от себе си огромната и тъмна паст на Пустошта.

Те непрекъснато живееха в страх да не ги забележи някой и един ден, когато всички се намираха близо до върха на един хълм, Хинтън внезапно обърна коня си.

— Махайте се от пътеката! — изкрещя той на Снайвли и Краули. — По-живо, глупаци такива! Махайте се от пътя и се скрийте в храсталаците!

Точно преди Хинтън да издърпа въжето, с което управляваше коня на Александра, за да го обърне, тя забеляза на отсрещната страна на хълма облаци прах, които се издигаха над пътеката. След това обаче вниманието й бе насочено към усилията й да се задържи на седлото, когато конят й се завъртя рязко около Хинтън, който поведе групата встрани от пътя, като продължаваше да крещи на двамата мъже да бързат.

Конете тичаха в галоп, проправяйки си път между гъстата растителност. На около петдесет ярда от пътеката Хинтън се насочи към гъсти и високи храсталаци и спря зад тях. Другите двама мъже, които се движеха непосредствено след него, заедно с товарните животни, дръпнаха юздите на конете си.

— Какво има, Хинтън? — попита Краули.

— Някой се приближава към нас по пътеката — отговори Хинтън, сетне се обърна към Александра: — Ако издадеш звук, това ще бъде последното нещо, което ще си правила в живота си — предупреди я той мрачно. — Ясно ли ти е?

Тя кимна с глава, като наблюдаваше пътеката зад прикритието на храстите и чу тропот от тежки колела и видя гъсти облаци прах. Миг по-късно седем огромни каруци, теглени от волове, се показаха зад върха на хълма на мястото, където Хинтън бе свил встрани от пътеката. Бяха натоварени с грамадни, покрити с брезент бали вълна, а четирима въоръжени ездачи ги придружаваха.

— Вълната струва цяло състояние — коментираше злобно Хинтън. — Защо някоя богата свиня трябва да притежава всичкото злато, което тя ще му донесе? То ще бъде повече от достатъчно, за да ни стигне до края на живота.

— Не можем да я вземем — отговори Краули, — но бихме могли да откраднем някои от овцете му, от които идва тази вълна. Лично мен това ме устройва напълно.

Хинтън се изсмя язвително, съгласявайки се напълно с Краули. Когато каруците изчезнаха зад завоя, той обърна коня си и се върна на пътеката. Александра и другите го последваха. След това конете отново се върнаха към обичайния си бърз ход, с който се движеха по пътя.

Вечерта те си направиха бивак край някакъв водоем. Когато Александра тръгна за вода, тя взе освен кофата и едно шише от вино, пълно с вода. Разстоянията между водните източници ставаха все по-големи и тя си мислеше, че ще дойде момент, когато те няма да могат да намерят вода. Бе споменала това на Хинтън, който само се бе засмял язвително и оттогава тя започна да държи винаги пълна с вода една бутилка от вино.

Щом стигна до водоема, тя изпразни шишето и го напълни с прясна вода, след това потопи и кофата, за да я напълни. Като криеше бутилката под дрехите си, тя я сложи обратно на мястото, където я пазеше — между хранителните провизии. След това се зае да приготвя обичайното ядене от осолено свинско, грах, ориз, питка и чай, които тя знаеше, че мъжете харесват. Но Александра знаеше също, че като постоянно меню тази храна в крайна сметка щеше да предизвика скорбут. Сред провизиите имаше пръстен съд с кисело зеле, което предотвратява болестта, но мъжете не го харесваха заради киселия му вкус. Единственият път, когато тя бе сипала от него върху чиниите им, Хинтън го беше хвърлил върху нея. Александра нямаше нищо против те да се разболеят от скорбут, дори го желаеше повече от всичко, така че напълни чиниите им с обичайната храна, а на себе си сипа от киселото зеле.

След като се нахраниха, както обикновено, разбойниците напалиха буен огън, тъй като безбрежният заобикалящ ги мрак ги караше да се чувстват неспокойни. Разговорът им беше на обичайната тема — ненавистта им към Пустошта. На няколко пъти Краули беше предлагал да се върнат обратно и сега, когато Хинтън за пореден път отказа, той стана още по-настоятелен. Започнаха да си разменят остри думи и почти бяха на границата да се скарат, но в крайна сметка засилиха огъня и разстлаха одеялата си край него.

На следващия ден, когато отново бяха на път, Хинтън извика на Краули и му посочи едно кенгуру на около двеста метра от тях сред храстите.

— Виждаш ли онова кенгуру, ей там, Краули? — извика той. — Пробвай да го убиеш.

Краули вдигна двуцевката си и стреля по животното. Той не улучи и кенгуруто заподскача, отдалечавайки се. Хинтън сипеше подигравки, докато вдигаше пушката си и се оглеждаше наоколо. Няколко минути по-късно видя друго кенгуру и стреля по него. Животното се преобърна и се просна на земята, като се гърчеше в предсмъртна агония.

— Това кенгуру беше по-близо от другото — крещеше ядосано Краули.

— Не повече от няколко фута — отговори Хинтън, като се смееше и зареждаше двуцевката си. — Я да те видим дали можеш да се справиш със следващото.

Не след дълго те видяха друго кенгуру и Краули стреля по него. Куршумът рани животното и мъжете се запревиваха от смях, докато животното кървеше силно и се мяташе като обезумяло в опитите си да избяга, като падаше на всеки няколко фута. По-късно и Снайвли се присъедини към стрелбата и тримата разбойници започнаха да се целят подред по животните и се обзалагаха помежду си кой е по-добър.

На Александра направо започна да й се повдига, тъй като си даде сметка защо Хинтън беше започнал стрелбата. Нито един от тримата не можеше да се похвали с каквато и да било интелигентност, но Хинтън беше хитър и беше измислил начин, който да отвлече вниманието на Краули от пътешествието им. Това беше жесток и брутален начин, който бе за сметка на мъките и живота на непредпазливите животни, които се бяха спрели, за да зяпат любопитно пътниците.

Но така или иначе, номерът на Хинтън постигна желания ефект и необузданият и жесток спорт продължи и през следващите дни, запълвайки времето на бандитите. А вечер, седнали край огъня, те вече се караха не за това, дали трябва да се връщат към Сидней, а за уреждане на плащанията по обзалаганията, които бяха правили през деня.

Александра забелязваше много повече животни от тях, тъй като те виждаха само тези, които бяха на открито. Тя бе разбрала не само че е по-издръжлива физически от разбойниците, но и отдавна бе забелязала, че има по-остро зрение и слух от тях. Въпреки това те забелязваха достатъчно, за да оставят зад себе си кървавите следи от убитите и ранени животни.

Докато една вечер, тя миеше съдовете покрай един билабонг, Снайвли отново се примъкна крадешком до нея. Този път той успя да стигне съвсем близо, преди тя да го забележи, и се нахвърли върху нея. Докато я прегръщаше, като мачкаше гърдите й и се опитваше да я целуне, тя се дърпаше като обезумяла да се изтръгне от прегръдките му и събори чиниите и канчетата.

Като чу тракането, Хинтън се изправи до огъня.

— Какво, по дяволите, става там? — изкрещя той, вглеждайки се внимателно нататък. Щом ги забеляза на лунната светлина той се впусна към тях.

— Снайвли, не те ли предупредих, мръсна свиня такава! — ревеше той.

— Тя ми каза, че мога! — крещеше Снайвли, като се мъчеше да избяга от Хинтън. — Тя ми каза, че може, щом искам!

— Хич не ме интересува, какво ти е казала! — крещеше Хинтън, като го гонеше. — Аз съм този, който заповядва тук, а не тя!

Хинтън улови за ръкава по-дребния Снайвли, завъртя го към себе си и го удари в лицето. От носа на разбойника потече кръв, той залитна назад и се просна на земята. Хинтън се доближи до него и започна да го рита, а Снайвли се мяташе като обезумял и се опитваше да избяга, а лицето му беше покрито цялото с кръв. Най-накрая Хинтън се върна, след като бе изритал Снайвли от другата страна на огъня.

— Така значи, казала си му, че може, а? — изръмжа Хинтън, пристъпвайки към Александра. — Предупредих те да не ми създаваш грижи, мръсна курво!

Александра знаеше, че е безполезно да протестира и да оспорва думите на Снайвли. Цялата трепереща от страх, тя се приготви в очакване на удара и когато Хинтън насочи юмрука си към нея, тя се сви и отчасти избягна удара, но все пак той успя да засегне главата и достатъчно, за да я зашемети. Тя падна на земята и Хинтън сграбчи косата й и я повлече към одеялото. Започна да смъква дрехите й и да разкопчава своите, след което я изнасили със злобни и ожесточени тласъци.

Когато Хинтън си завърза панталоните и се върна до огъня, похотливостта на Краули се разгорещи и те отново се спречкаха яростно. Вцепенена от болка и все още замаяна от удара по главата, Александра лежеше и слушаше как двамата вилнееха. Краули настояваше да я има, а Хинтън му отказваше. Караницата приключи с враждебно мълчание и Александра придърпа одеялото си по-близо и зачака съня като бягство от нейните несгоди.

Тягостната атмосфера продължи и на следващата сутрин, а лицето на Снайвли беше цялото подуто. По-късно през деня враждебността между Хинтън и Краули изчезна и те отново започнаха да стрелят по кенгурата. Снайвли се присъедини към тях по-късно, след като последиците от предната вечер бяха забравени и Александра се надяваше той най-сетне да я остави на мира.

Два дни по-късно се случи нещо, което тя беше предвидила. През целия ден тя и разбойниците бяха вървели по пътеката, без да срещнат вода или ручей. Хинтън псуваше раздразнен и увеличи темпото в лек галоп, но пътят продължаваше да се вие сред сушавия, изпечен от слънцето терен и без никакви признаци за наличие на вода.

Щом се спусна здрачът, тревогата на мъжете в огромната пуста земя излезе на преден план. Те спряха, изградиха бивак край пътя и запалиха обичайния си голям, буен огън. Александра попита Хинтън дали ще искат студена храна, и отскочи встрани, когато той започна да я бие разярен, псувайки и крещейки, че са прекалено жадни, за да ядат.

Докато мъжете седяха мрачни и навъсени край огъня, Александра измъкна тихичко бутилката с вода от торбата с провизии, заедно със сирене и сухари. Като съжаляваше дълбоко, че не може да даде на конете поне глътка вода, тя се върна до одеялото си. След като разбойниците заспаха, тя се нахрани и пи вода, после заспа. На следващата сутрин, тя скри бутилката под палтото си и я върна на мястото й в багажа.

През цялата сутрин, все още нямаше никакви признаци, че някъде наоколо има вода, а слънцето се вдигаше по-високо в безоблачното небе и неподвижният въздух ставаше все по-горещ и сух. Вместо да стрелят по кенгура, мъжете мълчаха мрачно, изпитвайки влудяваща жажда. Удоволствието на Александра от тяхното страдание беше помрачено от съжалението й към конете, по чиито устни беше полепнала изсъхнала пяна, докато те се движеха с мъка.

Рано същия следобед тя забеляза яркозелена растителност между треперещите горещи вълни на въздуха. Не след дълго конете вдигнаха глави и ноздрите им се разшириха, тъй като бяха надушили водата и преминаха в галоп. Озадачени разбойниците коментираха и погледнаха напред, без да виждат нещо по-различно. Най-накрая, когато вече бяха съвсем близо до билабонга, от едната страна на пътеката Снайвли, а после и другите двама го видяха.

Щом стигнаха до билабонга, мъжете се втурнаха и започнаха да пият, но Александра удържа конете, защото можеха да умрат, ако пият много и прекалено бързо. Деветте големи животни бяха обезумели от жажда и тя трябваше дълго да се бори с тях. Хвана юздите и въжетата за спиране и започна да тегли назад животните, след като изпиха няколко глътки вода. Сетне, когато силната им жажда вече премина, тя можеше да ги удържа да пият бавно.

Чак след като напои конете, Александра също пи, после отвори торбата, за да извади сиренето и сухарите. Докато гълтаха настървено храната, Хинтън отвори друга торба, в която имаше стомни с ром, откраднати от фермите. Като подбра съд, в който течността беше по-малко от половината, той изля съдържанието му. Обърна се към Александра и й подаде съда:

— На, вземи и напълни това! И го пълни винаги, когато минаваме покрай места с вода — нареди й той рязко. — Досега трябваше да го правиш, глупава крава такава!

Без да отговори, Александра взе стомната и отиде към билабонга. Коленичи в края на водата, която изглеждаше почти като огледало от отразените слънчеви лъчи. За втори път, откакто я бяха отвлекли разбойниците, тя обърна внимание на това, как изглежда.

Беше се променила до неузнаваемост, лицето й бе покрито цялото със сажди от огъня, а косата й съвсем се бе оплела под прашната периферия на мъжката й шапка. Под тъмното и безформено мъжко сако се виждаше роклята й, мръсна и разпокъсана като парцал. Потопи стомната във водата и я обзе отчаяно желание да бъде свободна. Също толкова силно тя бленуваше да отмъсти за това, което бяха направили с нея.

* * *

Няколко дни по-късно, когато си направиха бивак покрай една широка и кална река, те вече разполагаха с разточително количество вода. На запад от нея обаче теренът беше още по-сух, с дълги отсечки между източниците на вода. В крайна сметка на Краули до такава степен му писна да се занимава с кръвожадния спорт да убиват кенгура, че отново постави въпроса за връщането. Постепенно той ставаше все по-настоятелен, като се караше непрекъснато с Хинтън.

Докато една вечер обсъждаха въпроса край огъня, Хинтън се ядоса:

— Престани да хленчиш, Краули! — отсече той. — Вече трябва да сме близо до проклетата ферма.

— От седмици повтаряш това — отвърна му Краули. — Щях да понасям всичко много по-лесно, ако можех от време на време да оправям тази жена! Кога най-сетне ще ми дойде редът?

Легнала само на няколко фута от тях, Александра погледна мъжете и се заслуша по-внимателно в разговора, и чу как Хинтън отговори по обичайния си начин:

— Както ви казах — изръмжа той, — ще стане, когато аз кажа.

— Е, добре — съгласи се Краули. — Ти заповядваш и никой не ти оспорва това. Просто питам кога ще стане това.

Силно безпокойство обзе Александра, тъй като долови угоднически нотки в гласа на Краули, който беше съвсем различен от обичайния му настоятелен тон. Александра, която беше научила много за Хинтън и за неговата глупава самонадеяност и чувство за превъзходство, знаеше, че Краули беше намерил верния подход, който можеше да се окаже успешен.

Хинтън се намръщи и се замисли, като поглади с ръка мазната си руса брада, сетне вдигна рамене:

— Това ще стане, когато вземем овцете — отговори той. — Тогава тя е ваша и можете да правите каквото си искате с нея, по дяволите!

Перспективата беше съвсем далечна, за да задоволи Краули, който мрачно кимна и посегна към одеялото си, за да го разгърне край огъня. Сърцето на Александра се сви от ужас, обърна се по гръб и погледна към звездите — сега малко или повече, времето, когато щеше да започне още един голям кошмар за нея, беше определено.

Освен ужаса, който изпитваше физически, тя дълбоко се отвращаваше от това да бъде третирана като парцал, да бъде изцяло зависима от прищевките на другите. За първи път в живота си тя имаше силно желание да убива, но това не решаваше нещата. Единственото нейно оръжие беше ножът, в подгъва на роклята й, и дори ако нападнеше мъжете, докато те спяха, тя знаеше, че няма да може да убие всичките.

През следващите дни страхът й нарастваше, тъй като забеляза постепенна промяна в растителността. Дори и за нейното неопитно око земите вече изглеждаха по-добри за пасбища, отколкото терена, през който бяха минали. Разбойниците не бяха забелязали това, тъй като не направиха никакъв коментар, но голите отсечки се срещаха все по-рядко. И една сутрин, когато тъкмо бяха тръгнали отново на път, тя бе обзета от страх, тъй като видя облаци прах на няколко мили в северозападна посока. Бе причинен от стадо овце.

Минаха часове, но никой от мъжете не забеляза праха, докато Александра не го изпускаше от очи. По пладне той се оказа точно на юг от тях и много по-близо, и просто се набиваше в очи. Най-накрая Снайвли го забеляза:

— Ей, погледнете там! — извика той възбудено, сочейки с пръст. — Погледнете онзи прах там! Не мислите ли, че може да е от стадо овце?

Другите двама мъже впериха поглед на юг, сетне започнаха да издават викове на доволство.

— Така, така Снайвли — отговори зарадвано Хинтън. — Завържи товарните коне за онзи храст и да отидем да поогледаме.

Снайвли забързано завърза животните встрани на пътеката, след това се качи на своя кон. Тръгнаха на юг през вълнообразните хълмове в лек галоп. Около тях се вдигна прах и Александра се надяваше овцевъдът да ги забележи, но Хинтън предвиди тази възможност. След като изминаха половината разстояние до стадото, той забави ход, преминавайки в тръс, за да вдигат по-малко прах.

Когато Хинтън поведе групата към върха на хълма, за да се скрият зад дърветата, стадото се намираше в широка долина на една миля разстояние. Овцете току-що бяха преместени на друго пасбище и вдигнатият от тях прах се разсейваше. Те се въртяха наоколо на групи и хрупаха зеленината, докато един овчар и няколко кучета ги пазеха.

Александра забеляза още един овчар или по всяка вероятност това беше младеж, който чиракуваше, както и два коня на отсрещната страна на долината. Той стоеше зад една горичка, в края на която имаше колиба. Друг облак прах някъде в далечината привлече погледа й и тя се вгледа по-внимателно в него. Беше друго стадо, което се намираше на няколко мили разстояние.

Докато разбойниците самоуверено се хвалеха как безмилостно ще се справят с овчаря, Александра ги прекъсна и им показа какво беше видяла. Мъжете впериха погледи през долината. Краули поклати скептично глава и каза, че не вижда нищо.

— Аз също не виждам — потвърди Хинтън. — А ти Снайвли?

Младият мъж не отговори, продължавайки да се взира напрегнато, след което кимна с глава.

— Тя е права — заяви той. — Ей там до онези дървета, има два или три коня и, доколкото виждам, някакъв мъж. В същата посока по-нататък се вижда прах от овце. Няма що, добри очи има!

— И проклета голяма уста — добави Краули и забеляза, че изведнъж Хинтън стана по-нерешителен. — Хинтън, дори и да са двама пак ще се справим по същия начин, както ако е един.

— За проклетия, не е все едно — отговори натъртено Хинтън. — Ако на няколко мили от тук има друго стадо, как си мислиш, докъде ще можем да стигнем с това стадо, преди да започнат да ни преследват?

— По дяволите! — изрева Краули. — Не съм бъхтил целия тоя път само за да слушам причини, защо не можем да направим това, за което всъщност сме дошли тук.

— А аз не съм изминал целия този път, за да бъда застрелян от банда проклети овцевъди! — отвърна му Хинтън, като издърпа юздите на коня и го обърна. — Ще намерим друго стадо, което е по-безопасно за крадене, и точка!

Краули не можа да обели дума от гняв, като брадясалото му лице побеля от обида и очите му кървясаха. Той се обърна към Александра и тя се сви, като си помисли, че той ще я удари. Но той дръпна юздите на коня си, обърна го и последва Хинтън.

Двамата разбойници мълчаха ядосани, докато се връщаха на пътеката. Снайвли развърза товарните коне, след което Хинтън и Краули отново се скараха жестоко. Този път причината беше посоката, в която трябваше да вървят. Хинтън възнамеряваше да изостави пътеката и да яздят на северозапад, за да намерят друго стадо, а Краули искаше да продължат по пътеката на запад.

— Това проклето място е достатъчно гадно дори и когато се движим по утъпкан път! — крещеше Краули. — Но поне знаем, че вървим, където други вече са били. Ако се отклоним от пътеката, може да се загубим по тези тъпи места!

— Да се загубим? — подигра му се Хинтън. — Ние мъже ли сме или някакви си пикливи сополанковци? Можем да намерим пътя, без да се изгубим!

— Откъде знаеш? Никога не съм бил по-далече от няколко мили навътре от шосе или пътека, а и никой от вас не е бил! Открихме едно стадо, като следвахме пътеката, и може да намерим друго по същия начин!

— И да ни видят, глупако! Ние видяхме праха от стадото, докато се движехме по пътя, така че овцевъдите могат да забележат праха от стадото, което ние ще караме по него! Трябва да се махнем от пътеката!

Известно време двамата се псуваха и бесняха, сетне спорът приключи, както и предишния път. Хинтън гневно изкрещя, че тръгват в северозападна посока и че слага край на всички спорове. След това обърна коня си, остави пътеката и поведе коня на Александра. Другите двама го последваха, а Краули беше направо бесен.

Да яздят по неравния терен беше по-мъчителна и трудна работа, отколкото да се движат по пътеката и темпото беше по-бавно. Александра се пазеше от клоните на дърветата, като се навеждаше напред, а конете си пробиваха път през гъстите храсти и групи дървета, като се движеха с мъка през вълнообразните хълмове. В края на деня Хинтън спря конете в една долина до някакъв ручей, където щяха да нощуват.

Спорът между Хинтън и Краули отново се развихри и двамата мъже крещяха разпалено един срещу друг. В разтреперения глас на Краули, освен бесен гняв се усещаше непреодолим страх. Той продължаваше да повтаря, че могат да се изгубят в огромните земи на Пустошта. Снайвли си мълчеше благоразумно, но по всичко личеше, че е напълно съгласен с Краули.

Той събра дърва за огън и Хинтън му изрева, че може да ги забележат. Като чу това, Александра прибра граха и ориза и извади сиренето и сухарите. Наряза парчета сирене, взе шепа сухари и ги раздаде на мъжете.

След като се нахрани, се зави с одеялото си. Липсата на огън караше разбойниците да се чувстват още по-неспокойни в заобикалящия ги мрак. Въпреки враждебното си отношение Хинтън и Краули бяха седнали съвсем близо един до друг. Александра усещаше как мърдат неспокойно, тя се присмя на страха им, сетне погледна към звездите и заспа.

На следващия ден тя разбра, че има достатъчно основания да се съмнява в способността на Хинтън да води групата в Пустошта, тъй като той имаше изключително лошо чувство за ориентация. След като заобикаляха стръмни склонове и други прегради, които се изпречваха пред тях, той на много пъти значително се отклони от северозападната посока. През този ден минаха две стада, едното от тях толкова близо, че Александра усети миризмата на овцете, но разбойниците не успяха да ги забележат.

Когато вечерта си направиха бивак, Краули разпалено настояваше да запалят огън.

— Нямам намерение да прекарам още една тъмна нощ в това проклето място! — пенеше се той. — Няма никаква причина да не палим огън, след като освен скапаните диви животни няма кой друг да го забележи!

Хинтън се размекна и се съгласи явно поради това, че и на него самия му се искаше същото. След като запалиха огъня, Александра приготви обичайната топла храна, като сипа на себе си и голяма порция кисело зеле. Докато мъжете се хранеха, тя забеляза със задоволство, че по горната част на ръцете на Краули и Хинтън имаше кафяви петна, покрити с коричка. Това бяха първите признаци за скорбут.

На следващия ден Хинтън забеляза стадо, което вдигаше облаци прах, докато се местеше от едно пасбище на друго. Групата приближи стадото, като го заобиколиха от доста далече и после застанаха пред него, за да го наблюдават докато минава. Скрити зад гъсти храсти, Александра и разбойниците гледаха овцете, които се показаха на няколкостотин ярда разстояние от тях.

Вниманието на Александра беше привлечено от хората, които се движеха със стадото — овцевъд, жена аборигенка и тяхната челяд. Децата бяха повече от една дузина и на най-различна възраст, имаше едно бебе, което жената носеше на ръце, а на коня й имаше други, още непроходили или едва проходили дечица, както и големи момчета, които караха овцете. Най-странен от цялата компания беше мъжът, той изглеждаше като паднал от небето в Пустошта.

Вместо типичното облекло на овчарите, той носеше сукнен редингот, риза с висока якичка, копринен шал и цилиндър с широко дъно. Нещо повече, той беше единственият, който не правеше нищо, с което да помогне на семейството или на стадото. По-малките деца помагаха на по-големите си братя да карат стадото, дори съвсем невръстните дечица участваха, като от коня на майка си държаха въжетата на пет коня, натоварени с провизии и екипировка. В това време мъжът рисуваше върху скицник, поставен на предната висока част на седлото, напълно отнесен, без да забелязва какво става около.

Краули искаше да откраднат овцете, като коментираше радостно размера на стадото. Александра знаеше каква щеше да е съдбата на семейството и трябваше да се сдържа, за да не закрещи от ужас. Сетне се успокои, когато Хинтън заяви, че някои от момчетата са достатъчно големи, за да използват оръжие или пък че могат да избягат и да съобщят какво се е случило. Започна поредната бясна караница, като двамата мъже крещяха един срещу друг, в продължение на часове.

През следващите няколко дни, докато се движеха на северозапад, те не срещнаха повече стада и Краули държеше на своето, като повтаряше непрекъснато, че са се отдалечили прекалено много от пътеката, за да намерят каквото и да било стадо. На Александра й се стори, че той е прав, тъй като и самата тя не беше забелязала никакви следи от овце. Но на третия ден сутринта, те стигнаха до широк пояс от утъпкана растителност, където по всяка вероятност, преди няколко седмици огромно стадо е било преместено на север.

За пръв път Хинтън и Краули разговаряха, а не крещяха един на друг. Краули беше въздържан по отношение на това да продължат по следата като каза, че така ще се отдалечат още повече от пътя, и настояваше да се върнат обратно, преди да са се изгубили. Хинтън призна, че се намират на много мили разстояние от пътя, но твърдеше, че следите, оставени от стадото, са твърде обнадеждаващи.

Най-накрая двамата се съгласиха да открият овцете и да огледат обстановката, и ако имаше някаква причина, която не им позволява да откраднат стадото, да се върнат обратно.

Следите, които бяха оставили овцете, водеха към дълбок пояс от чемширови дървета. От другата страна на гората, стадото е било подкарано нагоре през скалиста и гола планина, разположена в посока изток-запад. Докато яздеше по билото й, Александра проучваше терена пред себе си и видя къде се намира стадото. Далеч на север тя забеляза неясно петно от прах на хоризонта.

На разбойниците им трябваха четири дни монотонна езда по следите на стадото, за да открият онова, което Александра бе разбрала за миг от върха на планината. Първоначално следата водеше на север до няколкостотин акра савана, в центъра на която, се намираше колиба и огромна, добре направена кошара от колове и храсти. Тук овцете бяха пасли известно време. След като изгубиха един ден в търсене, разбойниците откриха следата, по която стадото беше прехвърлено на друго пасбище на изток. Оттам овцете отново бяха преместени на северозапад.

На четвъртия ден следобед, Хинтън поведе групата през коритото на едно пресъхнало дере и сетне нагоре по гористия склон от отсрещната му страна. Между дърветата на върха на хълма, той дръпна юздите на конете и даде знак с ръка на другите да спрат. Пред тях се простираше долина, дълга около три мили и почти една миля широка, по която пасеше стадото. Краули и Снайвли се приближиха към Хинтън и тримата заоглеждаха стадото, обсъждайки го.

Александра се наклоняваше ту на едната, ту на другата страна, като се мъчеше да види нещо между дърветата. На отсрещната страна на долината, на върха на един хълм, се намираше друга голяма и стабилна кошара, а в сянката на дърветата от едната страна на хълма имаше колиба и водоем, заобиколен от високи дървета. Под кошарата се виждаше широка ивица гола земя, изпотъпкана от овцете, които минаваха на път за пасбищата.

Овцете бяха разпръснати на групички из цялата долина, заобиколени от около десетина кучета. Три коня пасяха върху малка могила, като два от тях бяха спънати, а другия оседлан. Близо до конете, на земята беше седнал един човек и тревогата на Александра нарасна, когато проточила врат, прегледа цялата долина. Въпреки че стадото беше огромно, по всичко личеше, че с него се занимава само един овцевъд.

Разбойниците бяха стигнали до същия извод и Краули злорадо отбеляза:

— Това е стадото, което търсим, Хинтън. Далече е от други стада и е най-голямото, което сме виждали, а освен това, има само един овчар.

— От тук не виждам друг, освен него — съгласи се предпазливо Хинтън. — Нека се приближим пеша и да огледаме по-добре.

След като завързаха конете, Александра последва мъжете надолу по хълма, като заобиколиха долината откъм страната на стадото. Когато дърветата се разредиха, Хинтън ги поведе към стадото през най-гъстите храсталаци върху склона и на няколкостотин ярда от него спряха.

От по-ниско долината се виждаше съвсем ясно, до най-малките подробности и Александра забеляза, че със стадото наистина имаше само един овцевъд. Разбойниците отбелязаха този факт доволни и настървени и започнаха да обсъждат как ще откраднат овцете.

— Ще си направим бивак до пресъхналото дере, от другата страна на хълма — каза Хинтън, — след това ще изчакаме и ще нападнем малко преди изгрев-слънце. Тогава ще ни бъде по-лесно да се справим с него, а и вероятността някой от нас да бъде застрелян е по-малка. Освен това, овцете ще бъдат в кошарата и ще ни бъде по-лесно да се справим и с тях.

Докато мъжете разговаряха, Александра наблюдаваше кучетата. Докато тя и разбойниците бяха слизали надолу по склона, кучетата седяха или лежаха на земята, наблюдавайки овцете. Сега онези от тях, които се намираха най-близо до стадото дишаха неспокойно, поглеждаха над овцете и към храстите, където се криеха тя и разбойниците. Тя се надяваше, че те ще излаят предупредително, но те продължиха само да се движат и да се оглеждат.

Овцевъдът се изправи, като пъхна под мишница двуцевката си. Той освободи спънатите два коня, сетне ги поведе с въжетата към оседлания кон и се качи на него. Обиколи отстрани стадото, насочи се към горната част на долината, след това размота дълъг камшик и го размаха, като звукът от силното му свистене прозвуча като изстрел от пушка.

Стадото се раздвижи на вълни, от плющенето на камшика овцете се обърнаха и заприпкаха към водоема и кошарата, и заслизаха по долината в бавен ход, като продължаваха да пасат. Кучетата тичаха напред-назад отстрани на стадото, препречвайки пътя на овцете, които се опитваха да се отделят.

— Този човек ми изглежда познат — замисли се Хинтън и прокара пръсти през опърпаната си руса брада. — Страшно прилича на проклетия надзирател, който се опита да ме ожени за онази жена, дето я бях оправил.

— Кой? Старши надзирателят? — отвърна Краули, клатейки глава в знак на несъгласие. — Какъв дявол ще търси онова копеле тук? Този овчар е също огромен като него, но той в никакъв случай не би могъл да бъде старши надзирателят. Де да беше той, цяла седмица щяхме да го измъчваме, парче по парче щяхме да го режем.

Хинтън се засмя зловещо, сетне вдигна рамене.

— Който и да е той, това е последният му залез. Хайде да се връщаме към онова сухо дере и да правим бивака.

Мъжът изглеждаше смътно познат и на Александра, но се намираше прекалено далече, за да може да види чертите и лицето му. Тя последва разбойниците, които започнаха да се връщат тихо назад по хълма, и като поглеждаше през рамо към непознатия, се опитваше да се сети къде може да го е виждала преди. След това се отказа, мислейки си за онова, което я очакваше.

Ако планът на разбойниците се осъществеше, Хинтън щеше да я прехвърли на Краули и Снайвли още на следващия ден. Единствената й надежда да избегне тази съдба тя виждаше в това, да изпълни човешкия си дълг. Трябваше да намери начин да помогне на човека или най-малкото да го предупреди, че разбойниците са наблизо и възнамеряват да го убият.

* * *

Дейвид Керък вече знаеше, че има някой наблизо. Както винаги, щом надушеха непознати, кучетата ставаха неспокойни. От другата страна на долината отвъд стадото имаше някой, но поведението на кучетата сега говореше, че неканените гости са напуснали мястото.

Докато следваше стадото към езерото, Дейвид си мислеше, че кучетата са надушили някакви аборигени. От време на време те обикаляха из района и често искаха овнешко месо, което той винаги им даваше. Понякога те се скитаха в околностите ден-два, преди да му се обадят, и това, което беше се случило днес, не беше нищо ново.

Вероятността да бъде някой друг беше много малка. Въпреки че сега пасеше свое собствено стадо, Дейвид беше сигурен, че Пат Гарити ще го посети, за да донесе малко провизии и да види как вървят нещата, като жест на приятелство. Но той беше напуснал Уайамба едва преди няколко седмици, така че беше прекалено рано за Пат да идва и ако беше той, просто щеше да излезе с коня си и да мине през долината.

Когато овцете стигнаха до езерото, слънцето беше вече ниско, и те се струпаха около водата, като пиеха жадно. Кучетата се присъединиха към тях, и Дейвид, докато яздеше между овцете, навлезе във водата, за да напои коня си. След като прецени всички възможности, оставаше само една — непознатите биха могли да бъдат единствено разбойници, дошли да го убият и да откраднат овцете.

Това беше малко вероятно, тъй като фермата се намираше на стотици мили разстояние от местата, по които обикновено вилнееха разбойниците, но той си спомни за един случай, за който му беше разказал Пат. Преди много години, разбойници нападнали Пат и Майра с намерение да ги убият и да откраднат овцете. Пат тогава бил прострелян в крака, а Майра останала с дълбок белег на челото.

Като тичаха между овцете, кучетата подкараха стадото. Дейвид размаха камшика, яздейки около овцете, и кучетата заеха позициите си встрани по фланговете, докато стадото се движеше нагоре по хълма към кошарата. Докато го следваше, Дейвид продължаваше да си мисли, кои ли можеха да бъдат непознатите. По всяка вероятност кучетата бяха надушили аборигени, но вътрешният му глас го предупреждаваше дали не е и по-зловещия вариант.