Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Птиците свиват гнезда

Американска. Първо издание

ИК „Пеликан Прес“, София, 1993

Редактор: Пеликан Прес

Коректор: Пеликан Прес

УДК: 820(94)-31

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

— Къде се дяна всичко това? — ревеше Хинтън и удряше Александра. — Имаше толкова много сирене и сухари.

Александра избегна удара, като се отдръпна назад.

— Просто са изядени — протестираше тя. — Стигнаха само дотолкова.

— Не, ти си ги опропастила, това е станало! — крещеше той. — Ти си една проклета, негодна за нищо курва! За нищо не ставаш!

— Много хубаво, че са се свършили — измърмори Краули, — защото ми писна да ям само сирене и сухари. Хинтън, няма причини да не запалим огън и да сготвим нещо. Овцевъдът няма да го забележи.

Хинтън се колебаеше, оглеждайки се наоколо, застанал в края на дърветата покрай сухото дере, а в това време вече се смрачаваше. Сетне вдигна рамене и кимна в знак на съгласие.

— Хайде, давай — изръмжа той. — Може и така да е, но не искам голям огън. И няма да спъвате конете, вържете ги! Ако са жадни, ще искат да пият вода и може да тръгнат към долината, където онзи ще ги види.

Мъжете вързаха конете, докато Александра събираше съчки за огъня, след което извади съда за вода и торбите с храна. Няколко минути по-късно, докато огънят гореше в края на пясъчното корито на сухото дере, мъжете седнаха около него и започнаха да разговарят, а тя приготвяше храната. Беше останало съвсем малко от осоленото свинско, така че тя изпържи само няколко тънки парчета от него в тигана.

— И свинското е прахосала — изръмжа Хинтън, поглеждайки към тигана. — Но утре ще имаме всичкото овнешко на света, което можем да изядем.

Краули коментираше в знак на съгласие, сетне внезапно протегна ръка и ощипа грубо Александра по бедрото.

— Овнешкото няма да е единственото нещо, което ще имам утре — добави той, хилейки се похотливо.

Разбойниците завиха от смях, а Александра хапеше устни, за да не заплаче от болка, като се отдръпна от Краули.

— И за мен овнешкото няма да е единственото нещо, което ще имам утре — отбеляза щастливо и Снайвли.

— Ще си чакаш реда! — изкрещя Краули. — Ти ще вземеш каквото остане, когато аз свърша с нея, а то няма да е много.

— Ще ми стигне — отговори Снайвли, като хвърляше цинични погледи към Александра. — Докато е жива и здрава, аз съм доволен.

Мъжете отново се изсмяха грубиянски, а бедрото на Александра туптеше от болка и стомахът й се бунтуваше от страх и отвращение. Като свърши с готвенето и сервира храната, мъжете започнаха да обсъждат плана си как ще убият овцевъда и ще откарат овцете на изток. Александра се отмести встрани от огъня с чиния в ръка, след това я постави на земята, без да се докосне до нея, тъй като не можеше да сложи залък в устата си от притеснение и страх.

Докато слушаше разбойниците, тя си даде ясна сметка, че няма свой собствен план. Ако застанеше на страната на непознатия и се опълчеше срещу Хинтън и останалите, тя със сигурност беше обречена, освен ако и тримата не бъдат убити. Но овцевъдът беше сам срещу трима жестоки убийци и се намираше в изключително неизгодно положение. Тя трябваше да помогне на този човек да се пребори с престъпниците, но не знаеше какво да стори.

Помисли си, че дори и да бъдат убити разбойниците, тя може би щеше да размени трима жестоки мъчители с един, който нямаше да бъде по-добър от тях. От това, което бе чувала, някои от овцевъдите бяха безпътни и развратни. Тя се умисли за непознатия, като се чудеше дали го беше виждала преди, или може би той просто й напомняше на някого, когото беше срещала. След това отхвърли тази мисъл, тъй като нейният непосредствен проблем бяха разбойниците.

След като се нахраниха, тя отиде да прибере чиниите. Докато подреждаше съдовете и канчетата, Краули се протегна да я ощипе отново, а тя се дръпна встрани. Мъжете се запревиваха от смях.

— Чакай да видиш! Утре ще трябва да се мърдаш по-бързо, за да се измъкнеш от мен! — изрева той, усмихвайки се мрачно. След това се обърна към Хинтън: — Тя трябва да остане тук, докато се оправяме със скотовъда.

— Ъхъ, така трябва — съгласи се Хинтън. — Но за да сме сигурни, че няма да ни създаде грижи, ще я вържа като свиня, каквато е тя самата!

Александра отново се отдалечи от огъня. Като пестеше водата от стомната, тя миеше чиниите и слушаше разговора. Като отговаряше на въпрос от Снайвли, Хинтън каза, че ще отидат до колибата на скотовъда пеша, тъй като конете ще вдигнат повече шум. След това добави, че ще стоят будни цяла нощ, за да не се успят, така че да бъдат до колибата точно преди изгрев-слънце.

След като изми съдовете, Александра се зави с одеялото си, след това изведнъж се сети за двуцевките и пищовите, които се намираха сред откраднатите вещи. Помисли си, че би могла, след като бандитите тръгнат към кошарата, да се освободи с помощта на ножа, който криеше в подгъва на роклята си, да вземе оръжие и да ги проследи. Щом наближаха колибата, тя може да започне да стреля с надеждата да убие поне единия от тях и да предупреди с гърмежите непознатия.

С всеки изминал миг надеждата й растеше, но тя потисна съзнателно оптимизма си, като се опита да разграничи желаното от онова, което можеше да направи в действителност. Всичко бе една възможност, но нищо повече.

Бе виждала оръжията само веднъж, когато разбойниците бяха подреждали плячката си в скривалището, и не можеше да си спомни дали сред ограбените вещи имаше барутници, или торбички за патрони. Логически погледнато, бандитите би трябвало да са задигнали и тях, но ако не бяха го направили оръжието щеше да е безполезно. От друга страна, дори и да имаше патрони, не беше изключено Хинтън да се сети за оръжието и да го вземе като допълнителна предпазна мярка.

Въпреки неизвестността, надеждата не я напускаше. Най-малкото съществуваше възможност да успее, перспектива, че утрешният ден може би щеше да й донесе освобождението й от разбойниците, а не по-страшни мъки. Тя се обърна и погледна към бандитите и сцената й напомни за мрачен и мъчителен сюжет в стила на Хогарт.

Пламъците осветяваха изпъкналите черти на сбръчканото, брадясало лице на Краули, като хвърляха тъмни сенки върху кухините му, карайки го да изглежда още по-жесток. Очите и зъбите на Снайвли блестяха на изкривеното му, злобно лице, докато той и останалите двама обсъждаха зловещия си план за убийството. Хинтън изглеждаше като самия дявол, белегът му приличаше на кърваво петно на светлината от огъня. Върху дебелите му устни блестеше храчка, студените му сини очи бяха безмилостни, а мазните му руси коси и брада обграждаха грозната му физиономия. Изпълнена с отвращение към тримата, Александра се обърна на другата страна.

Разговорът ставаше все по-вял, докато накрая съвсем секна. От време на време някой от тях хвърляше дърва в огъня, които лумваха със силен пламък за няколко минути, сетне бавно догаряха. Александра лежеше, загледана в звездите и в луната, която се движеше съвсем бавно, а времето течеше и тя гореше от надеждата планът й срещу разбойниците да успее.

Късно през нощта Хинтън неочаквано изкрещя някаква псувня и удари с юмрук Снайвли.

— Казах да не заспиваш! — викаше ядосано той. — Щом ние с Краули можем да стоим будни, и ти трябва да можеш!

Снайвли изкрещя от болка и изненада, катурна се встрани от седналото положение, в което се намираше и се просна целия върху земята, после се изправи в цял ръст.

— Всъщност не спях — защитаваше се той. — Просто си бях затворил очите за миг.

— Спеше! Сега стой буден!

Снайвли въздъхна и като хвърли дърва в огъня, отново седна на земята. Огънят се разгоря, и мъжете седяха около него, без да говорят, след това отново угасна. Александра беше твърде напрегната, за да може да заспи, но затвори очи и се опита да си почине, подготвяйки се за изненадите на утрешния ден. В очакване да мине времето, тя се вслуша в цвъртежа на насекомите, в печалните писъци на нощните птици и другите звуци на Пустошта нощем.

Най-после Хинтън измърмори нещо на другите, хвърляйки дърва в огъня. Разбойниците се изправиха на крака, протягаха се и се прозяваха, докато проверяваха оръжието си. Хинтън взе въжета от багажа и се наведе над Александра. Хвана ръцете й и я обърна по гръб.

— Няма да можеш да се освободиш — ръмжеше той, като увиваше здраво въжето около китките й. Той ритна краката й един до друг, завърза глезените й, като стегна силно въжето, което се впиваше в кожата, докато той го завързваше.

— Така, това ще те държи, докато се върнем обратно.

— А аз ще те развържа, щом си дойдем — добави Краули, като се хихикаше, надвесен над нея, предвкусвайки удоволствието си.

— Остави това за по-късно — каза раздразнено Хинтън. — Сега имаме много по-важни дела. Провери дали наблизо няма някой остър камък или нещо подобно, с което тя може да пререже въжето.

Краули отиде до огъня, взе горяща пръчка и се върна до Александра. Претърси мястото около нея и доволен от проверката отново отиде до огъня и хвърли пръчката в него. Тя чакаше, затаила дъх, за да види дали Хинтън или другите щяха да се сетят за оръжието в багажа, след това се успокои въздъхвайки облекчено, когато те тръгнаха между дърветата и заизкачваха хълма.

Като си наложи да изчака, докато се увери напълно, че те са се махнали, Александра събра с пръсти полата на роклята си и приплъзна ножа от подгъва. Като придържаше ножа си със стъпалата си, тя започна да реже въжето, с което бяха вързани ръцете й. Всеки път, щом въжето се впиваше надълбоко в китките й, тя се задъхваше от болка, докато най-сетне то се разхлаби съвсем и освободи ръцете й.

Тя разряза въжето, с което бяха стегнати глезените й, и бързо отиде до багажа. Намери продълговатия и тежък вързоп с оръжието, замъкна го до огъня и го отвори. Отмести двуцевките и пищовите и се усмихна зарадвано, когато откри една дузина барутници и торбички с куршуми. Сърцето й обаче се сви, когато разгледа оръжието по-отблизо. Затворите и петлетата, които възпламеняваха барута в подсипите липсваха.

Без тях оръжието беше толкова безполезно, колкото и ако нямаше амуниции. Александра изсипа вързопа и търсеше напразно да намери поне един затвор, сетне се отпусна на земята, въздишайки обезверена. Изглежда, че по някое време Хинтън беше изхвърлил затворите на пушките, в случай че тя успее незабелязано да вземе някоя от тях и да я зареди. С единственото оръжие, което имаше сега, малкия нож, планът и бе неосъществим, и тя трескаво започна да мисли какво да прави.

Погледна към багажа, след това към конете, които стояха завързани наблизо. За първи път, откакто разбойниците я бяха заловили, тя имаше пряк достъп до предостатъчно провизии и коне, идеален шанс да избяга. Щяха да минат часове, преди те да се върнат, давайки й време да изчезне, а можеше и да ги остави в безизходица, като вземеше всичките коне със себе си.

Нищо досега не бе я изкушавало толкова много, тъй като щеше най-сетне да се освободи от разбойниците. Но тя щеше да бъде съвсем сама в изпълнената с опасности, непозната и дива земя, а освен това, за нея бягство означаваше малодушие. Един мъж бе белязан да умре и за нея бе истинска мерзост да избяга и да го остави на съдбата, без дори да се опита да го предупреди.

Еднакво важно за нея бе и изгарящото я желание да отмъсти на разбойниците. Да ги остави безпомощни в Пустошта, не беше достатъчно. Тя ги мразеше със сила, която я изпепеляваше, по-натрапчива от всяко познато й досега чувство, и тя желаеше да ги види мъртви.

Размишлявайки отново върху ситуацията, тя не можа да измисли нещо, което да изравни шансовете между разбойниците и непознатия. Разбойниците обаче мислеха, че тя е здраво вързана, което й даваше предимството на изненадата. Освен това, тя знаеше, че има пред себе си единствената възможност да си помогне сама, а времето изтичаше. Трябваше да направи нещо, каквото и да е.

Най-накрая тя реши да тръгне след бандитите и да изчака появата на благоприятен случай и да се възползва от него, а ако това не станеше, просто да извика и да предупреди овцевъда. Тя се запъти към дърветата.

Когато стигна до другата страна на хълма, луната вече беше залязла, ала небето беше ясно и звездите светеха ярко в часа преди изгрев-слънце. Гората остана зад нея и тя се движеше бързо през високата трева и на бледата светлина храсталаците хвърляха по-тъмни сенки.

Напрягаше очи, но едва различаваше хълма, където се намираха овцевъдът и кошарата, почти на четиристотин ярда разстояние. Голата ивица земя под кошарата, отъпкана от овцете, беше светло петно, заобиколено от високи храсти и треви. Александра тръгна през долината, като се ослушваше и оглеждаше за разбойниците, но очевидно те бяха някъде напред. Докато притичваше от храст на храст, първите лъчи на изгрева докоснаха хоризонта.

Александра извървя тичешком последните сто ярда, като зави към един храст, отдясно на голата ивица земя под кошарата. Щом стигна до него, тя напрегна очи и забеляза неясните фигури на тримата мъже, които пълзяха нагоре по хълма към кошарата. Поколеба се за миг, сетне пое дълбоко въздух, сложи ръце на уста и започна да крещи с всички сили.

Писъците й разцепиха тишината и около кошарата на върха на хълма кучетата започнаха да ръмжат. Уплашени от псетата, овцете се замятаха насам-натам и започнаха да блеят, вдигайки невъобразима врява в кошарата. Извисявайки се над бъркотията, гласът на Хинтън трепереше от ярост.

— Да знаеш, ще те убия за това, мръсна курво! Хай размърдайте се по-бързо!

Разбойниците затичаха нагоре по хълма и Александра погледна към колибата, за да види има ли някакво движение там. Като не забеляза нищо, тя въздъхна отчаяно, когато разбойниците се втурнаха в колибата. По неизвестна причина овчарят не бе могъл да реагира, а кучетата не бяха в състояние да му помогнат, тъй като очевидно бяха завързани зад кошарата. Александра зачака да чуе изстрелите, които щяха да убият непознатия.

Изстрели обаче нямаше. Миг по-късно, когато слънчевите лъчи на изгрева осветиха небосклона, бандитите излязоха от колибата.

Объркани и разярени, те се заоглеждаха наоколо, докато в същото време врявата в кошарата продължаваше. Хинтън вдигна двуцевката си, изливайки яда си върху Александра.

— Ти, мръсна, хитра, кучко! — крещеше той. — Ще ти дам да разбереш, какво значи да си против мен!

Той вдигна пушката и Александра понечи да скочи в храсталака. В този момент, някъде по средата на хълма, сред гъсталака вляво на голата отсечка, в зараждащата се светлина на утрото, нещо проблесна. Яркият пламък от възпламенен барут бе последван от огнения език на двуцевка и силен изстрел разцепи въздуха, надмогвайки врявата в кошарата.

Снайвли, който стоеше на открито, напълно незащитен, политна назад и падна.

Другите двама се втурнаха объркани надолу по склона да търсят прикритие в гъстата растителност. Александра скочи в близкия храст, давайки си сметка, че през цялото време непознатият е знаел, че разбойниците са наблизо и ги е очаквал. Но проблемът далеч не бе разрешен. Човекът беше един срещу двама хитри и зли престъпници. Тя запълзя през храсталаците нагоре по хълма, да вземе оръжието на Снайвли.

От другата страна на голата отсечка, мъжете си разменяха изстрели, докато Александра се изкачваше с мъка нагоре. Овчарят беше добре въоръжен, тъй като стреля три пъти едно след друго, когато бандитите се опитаха с непрекъсната стрелба да не му дават време да реагира. Краули изкрещя от болка, очевидно одраскан от куршум, и двамата с Хинтън станаха по-предпазливи. Смъдящата мъгла от барутния дим се разстилаше над голата отсечка и стигна до Александра, когато тя отмина бандитите.

Слънцето вече се показваше, когато тя излезе от храсталаците близо до върха на хълма, овцете продължаваха да вдигат врява с блеенето си, която заглушаваше изстрелите от оръжието долу по хълма. Снайвли се помръдна леко и Александра извади ножа от джоба на палтото си, докато прекосяваше голата отсечка под кошарата, до която той лежеше на няколко ярда от нея.

В този момент тя разбра, че той вече не представлява заплаха за когото и да било. Прострелян през белите дробове, той бе съвсем близо до смъртта, ризата му бе прогизнала от кръв, лицето бяло като платно. Погледът му я проследи, докато вземаше оръжието му, а когато тя започна да изтегля пищова от колана му, повдигна слабо ръка и я постави върху нея.

— Помогни ми! — прошепна той. — Моля те, помогни ми.

— Не мога да направя нищо — отговори тя студено, като отстрани ръцете му и измъкна пищова. — Освен това, и не искам, защото без теб светът ще бъде по-хубав.

Тя взе торбичката му с куршуми и барутника и ги сложи в джоба на палтото си.

— Ти си избрал как да умреш, още когато си решил какъв живот ще водиш, Снайвли.

Като се отдалечи от него, тя се заслуша в изстрелите и погледна към барутния пушек, който се издигаше над храсталаците. Единият от бандитите се намираше долу на хълма по права линия от нея, а другият беше вдясно и доста по-надолу и се опитваше да заобиколи овчаря, и да го изненада с кръстосан огън. Помъкнала дългата и неудобна двуцевка и тежкия пищов, Александра тръгна надолу по склона към бандита, който бе по-близо до нея.

Като пълзеше тихо през шубраците, Александра погледна оръжията и видя петна от ръжда по тях. Никой не беше се грижил за тях и подсипите навярно бяха наблъскани с барутни сажди и ръжда, което можеше да предизвика засечка. Като нямаше никакво време да ги проверява, тя спря колкото да насипе още барут в барутниците в случай, че подсипите бяха частично запушени.

Под ранните лъчи на слънцето гъстата растителност, през която Александра минаваше, докато се спускаше по хълма бе комбинация от ярки петна и тъмни сенки. Когато на около трийсет фута от нея изпищя куршум, тя протегна врат, за да вижда пред себе си, докато се местеше от един храсталак на друг. В този момент забеляза бандита. Беше Краули, който лежеше по корем зад един шубрак със сплетени клони и вперил поглед надолу по склона, трескаво презареждаше двуцевката си.

В гъстата растителност Александра трудно боравеше с голямата и неудобна двуцевка и реши да я остави на земята, докато коленичеше зад един храст. Тя дръпна петлето на пищова, като го придържаше с двете ръце, и подпря дебелата му цев върху клона на един храст. Примижа с очи и се прицели в гърба на Краули, сетне си пое дъх, напрегна тялото си, за да посрещне отскока на пищова, когато падна петлето, и натисна спусъка.

Петлето щракна напред, кремъкът между челюстите му натисна капака на барутника и той се отвори, разпръсквайки дъжд от искри върху барута. Щом чу силното, металическо щракване на спусъчния механизъм, Краули се подпря на земята и погледна през рамо. Грубото му, брадато лице изразяваше учудване и ужас, когато от препълнения подсип на пищова изскочи фойерверк от огън и дим, и той се преобърна на една страна.

Стиснала здраво зъби, Александра не обръщаше внимание на огъня, който леко опърли веждите й и покри лицето й със сажди. Погледна през дима и започна да следи Краули, като движеше пищова. Миг по-късно, пищовът избълва огън, придружен със силен гърмеж. Огромна дупка се появи върху ризата му над колана, когато тежкият куршум раздра стомаха му. За миг лицето му се изкриви от невъобразима болка и пълен шок, сетне почервеня от ярост и той понечи да се изправи, олюлявайки се, и насочи пушката си към Александра.

Щом Краули се изправи, Александра понечи да скочи обратно в шубрака, но в същия миг изстрел процепи въздуха, куршум от двуцевка улучи Краули в шията и изведнъж гърлото му се превърна в кървава маса от разкъсана плът. С широко отворени очи и уста, той изпусна пушката и се строполи на земята. Агонизиращ, той издаваше предсмъртни хрипове, а крайниците му се мятаха конвулсивно, разбърквайки шумата около него.

От известно разстояние вдясно и по-надолу по хълма, Хинтън стреля по овчаря, който отвърна на изстрела с изстрел. Въпреки че очите й смъдяха от барутните сажди, а ръцете й трепереха от напрежение, Александра издуха цевта и подсипа, за да отстрани горещи частици от тях, ако бяха останали. Зареди отново оръжието, като нагласи пълнителя и протривателя под цевта, след което насипа барут и затвор капака. В това време Хинтън и овчаря продължаваха да си разменят откъслечни изстрели, а Александра взе двуцевката и запълзя надолу по хълма към разбойника.

Стигна на около четиридесет ярда от Хинтън, когато той очевидно започна да се безпокои, тъй като другарите му бяха престанали да стрелят.

— Краули! — извика той. — Къде си? Добре ли си?

— Той не може да ти отговори, Хинтън! — извика Александра през смях. — Той гори във вечния огън! Когато и ти след малко се присъединиш към него, двамата отново ще си бъдете подходяща компания!

Хинтън изкрещя цяла канонада от псувни и се затича надолу по хълма, като мачкаше всичко пред себе си. Александра се втурна след него, решена на всяка цена да не му позволи да вземе кон и да избяга. Докато тичаше през шубраците, жилавите клони я удряха в лицето и закачаха двуцевката й, но Хинтън бягаше бавно и тромаво и тя почти го догонваше.

В подножието на хълма храстите бяха по-малки и започваха да оредяват и Александра виждаше разбойника. Спря и пусна двуцевката на земята, след което вдигна пищова. Докато той бягаше зигзагообразно между групичките храсти, тя се прицели в него, като изчакваше да излезе на открито. Щом той излезе зад един храст, за да пресече на откритото, тя натисна спусъка, петлето щракна и пищова гръмна.

Куршумът счупи няколко клона зад Хинтън и той започна да тича по-бързо. Александра втъкна пищова под колана си, взе двуцевката и като притичваше от шубрак на шубрак пресече долината. Достигна до отсрещната страна, като през цялото това време Хинтън нито веднъж не спря, за да стреля срещу нея. Уверена, че в даден момент той все пак ще го направи, Александра сви наляво, когато той започна да качва отсрещния склон на хълма.

Въпреки шума от собственото й тичане, Александра чуваше отчетливо тромавите и тежки стъпки на Хинтън, под които трещяха клоните. Като тичаше на около петдесет ярда вляво от него, тя постепенно се изравни с разбойника. Той спря, очевидно, за да я изчака и да стреля по нея. Александра намали темпото и премина в бърз ход, като се движеше тихо нагоре по склона. Когато след няколко минути той отново започна да тича, Александра беше стигнала до дърветата близо до върха на хълма.

Навлезе в гората и като прехвърли хълма, заслиза по другата му страна. Щом стигна коритото на сухото дере, тя се движеше крадешком покрай дърветата в посока към бивака. В мига, в който видя конете, тя чу как Хинтън се подхлъзна и препъна, докато тичаше нагоре по склона. Александра притичваше от дърво на дърво, докато най-сетне пред погледа й се разкри мястото, където бяха издигнали бивака си. Скри се зад едно голямо евкалиптово дърво и като вдигна пушката, от време на време надничаше да види какво става.

Задъхан от тичането, Хинтън се промъкваше към мястото, където бяха струпани седлата и багажите, сетне спря до тях и погледна назад, готов да стреля. След малко, когато видя, че никой не го преследва, той се успокои. Свали по-ниско пушката, без да престава да наблюдава гористия склон, и постепенно дишането му стана нормално. Най-накрая той разхлаби пищова в колана си, остави двуцевката на земята и като взе едно седло, тръгна към конете. Александра излезе иззад дървото и се прицели с пушката в него.

Хинтън подскочи като ужилен от оса и изпусна седлото. Тръгна към двуцевката си, но спря, когато пръста й натисна леко спусъка. Небелязаната му половина на лицето стана бяла като платно, сините му очи излъчваха страх и той облизваше с език пресъхналите си устни.

— Нищо лошо не съм ти направил, което наистина да те е наранило — защитаваше се той. — Всеки на мое място щеше да го стори рано или късно, нищо повече от това не съм направил. Позволи ми да взема един кон, а аз ще ти оставя парите и всичко останало.

— Не, ти разруши живота ми, сега е мой ред и аз ще отнема твоя.

По грозното му лице блестяха капки пот и той отново облиза устните си. След това той зачака тя да отпусне спусъка, готов да се опита да избегне куршума в онази част от секундата между искрата в подсипа и изстрела на пушката. Александра се изпъна, за да завърти тежката пушка и да я държи насочена към него, докато стреля, сетне дръпна спусъка.

Щом петлето щракна, от пушката изскочиха огън и дим, поради свръхзареждането на подсипа. Хинтън се хвърли на една страна, легна на земята и започна да се търкаля. Със смъдящи очи Александра не обръщаше внимание на болката и продължи да следи разбойника с пушката, като я държеше прицелена в него. След малко димът се разсея напълно, но двуцевката засече.

Хинтън тромаво се изправи на крака, измъкна пищова от колана си и го насочи към Александра. След като вече той владееше ситуацията, страхът му на часа бе изместен от обичайното му арогантно поведение и той се ухили победоносно.

— Така значи, ще ме убиваш, а! — надсмиваше й се той подигравателно. — Я си помисли по-добре, глупава курво!

С крайчеца на окото си Александра забеляза някакво движение и отмести поглед натам. В този момент непознатия тъкмо излизаше безшумно от гората, която бе извън поглед на Хинтън, и насочи двуцевката си към бандита.

Когато тя отново погледна към Хинтън, той й се хилеше зловещо.

— Ах, ти мръсна курво, ще ме подвеждаш, а? Иска ти се да ме накараш да погледна нататък, а ти да ми избягаш между дърветата? Да знаеш, не съм чак толкова глупав, няма да се отървеш от мен! Аз мога да се отърва от тебе, но ти — никога.

Той понечи да каже още нещо, но остана като гръмнат, когато чу шумното щракане на двете петлета на пушката. Докато той обърна глава, за да види какво става, оръжието изтрещя силно и от цевите му забълваха облаци дим. Шапката на Хинтън отскочи, косата от лявата страна на главата му се разбърка, а дясната половина на черепа му се пръсна и наоколо се разхвърчаха кръв, кости и коса. Куршумите го подхвърлиха на едната страна и докато падаше на земята, пищовът му гръмна безцелно с насочено надолу дуло.

Овцевъдът излезе от пушилката и Александра веднага го позна, бяха се срещали в Парамата. Шокът от разпознаването, примесен с непреодолимо чувство за облекчение, я остави безмълвна за миг. Овчарят също изглеждаше твърде изненадан и я гледаше втренчено, без да казва нищо. Александра първа дойде на себе си.

— Казвам се Александра Хамънд — рече тя, — и съм ви много благодарна за навременната помощ. Вие веднъж вече ми помогнахте, когато ситуацията беше далеч по-малко опасна. Това беше в Парамата, тогава вие оправихте падналото колело на двуколката ми. Но едва ли ще помните.

Той се държеше сдържано, но по всичко личеше, че му бе необходимо почти физическо усилие, за да откъсне погледа си от нея. После кимна, като отмести погледа си встрани, към багажа.

— Спомням си много добре — отвърна той тихо.

Озадачена от резервираното му отношение, внезапно й хрумна, че нейният отблъскващ, раздърпан вид навярно го кара да мисли, че тя е жена на бандитите, обърнала се против тях, поради неизвестни нему обстоятелства.

— В случай че си мислите, че съм искала да бъда с тези хора, уверявам ви, че напълно грешите. Те ме отвлякоха близо до Сидней…

— Как бих могъл да си помисля подобно нещо? — прекъсна я той нетърпеливо, мръщейки чело. — Съвсем очевидно е, че сте била отвлечена.

Той се обърна към багажа и започна да преглежда съдържанието му.

— Виждам, че не сте уличница, мистрес Хамънд, както би видял всеки, който има поне малко ум в главата.

— В такъв случай не съм в състояние да разбера причината за вашето държание — отвърна тя. — Бихте ли бил любезен поне да ми кажете вашето име? Независимо от това, че разговорът ни нещо не върви, като се имат предвид обстоятелствата, бих искала да зная с кого разговарям.

Той погледна към нея, след това вдигна двете товарни седла и ги занесе към конете.

— Казвам се Дейвид Керък.

След бързия ход на събитията през последния един час, на Александра й трябваше секунда, за да си спомни, защо името му й е толкова познато. Тя го изгледа потресена, давайки си сметка, че той бе убиец с присъда и смъртен враг на семейството й, мъжът, който беше убил нейния братовчед.

* * *

Час по-късно, в колибата под кошарата, Александра все още се опитваше да проумее случилото се. Погледна надолу към хълма, наблюдавайки Дейвид Керък. След като подреди багажа до колибата, той натовари телата на убитите на трите коня и ги закара в подножието на хълма, където ги погреба.

Щом свърши, той се върна на хълма с конете и Александра започна да изпитва растящо притеснение, което потисна всички други чувства. Беше нещо напълно непознато за нея, реакция към Дейвид Керък просто като към мъж, и не бе свързано лично с него. Като анализира чувството си, тя си даде сметка, че грубото отношение на бандитите към нея бе причината да изпитва недоверие към мъжете като цяло.

Той се спря до едно дърво близо до колибата, където беше завързал останалите коне. Щом ги развърза, предпазливите им погледи се срещнаха, мълчаливо потвърждение за съществуващата между двамата пропаст на враждебност. Докато събираше въжетата за спъването на конете, той понечи да се обърне, сетне погледна отново към нея.

— Овнешкото, което виси зад колибата, е прясно — каза й той. — Чувствай се свободна да използваш всичко тук, което може да ти потрябва.

Чувството й за вежливост изискваше отговор, но Александра успя да си наложи само да му кимне студено с глава.

Дейвид откара конете към кошарата и развърза кучетата. След това отвори вратата и овцете наизскачаха навън, като тръгнаха надолу по хълма. Кучетата тичаха край тях и ги държаха в широка колона, а Дейвид тръгна след стадото яздейки, като водеше със себе си останалите коне.

Щом изчезна, Александра седна покрай тлеещата жарава на огъня пред колибата. Безцелно хвърли съчки върху въглените, а в главата й се блъскаха неясни и объркани мисли. Тя бе зашеметена най-вече от развоя на събитията, от прищевките на съдбата, освободила я от бандитите, за да я остави с Дейвид Керък.

През дългите седмици, прекарани с разбойниците, единствената мисъл, която ангажираше изцяло вниманието й и часовете, в които бе будна, беше на всяка цена да избяга от тях. Сега, когато се бе освободила от тях, тя отново се намираше в капан, макар и по друг начин — този път между нея и семейството й лежаха стотици мили безлюдна Пустош. Дори да се опита да намери овцевъдите на юг, пътят й щеше да бъде изпълнен с опасности. Можеше да се изгуби, да загине от жажда и глад. А близо до нея нямаше никой, освен убиеца на братовчед й.

От съчките, които хвърли върху въглените, започнаха да се издигат тънки ленти дим и след малко дървата лумнаха в пламъци. Александра гледаше огъня и в нея се обади вроденото й чувство да не приема никакво поражение. Независимо от това, че семейството й се намираше далеч от нея, бандитите бяха мъртви и тя не трябваше вече да живее в непрекъснат страх от това да бъде изнасилена. В крайна сметка тя щеше да намери някакъв начин да се върне при семейството си и да се опита да започне живота си отначало.

Александра се изправи, и като си мислеше единствено за най-неотложните си нужди, си наложи да отхвърли за момента всичко останало. Беше гладна и изтощена, но първата й грижа бе нейният одърпан и отблъскващ външен вид, който я бе дразнел в продължение на седмици. В подножието на хълма, водоемът даваше начало на ручей, напълно подходящо място, където най-сетне тя щеше да се изкъпе необезпокоявана от никого. Започна да рови из багажа, като търсеше някаква рокля и други неща сред дрехите, откраднати от бандитите.

* * *

Дейвид се обърна, погледна назад и видя, че Александра се движи из колибата. Въпреки че тя бе възкресила мъчителните чувства, които смяташе, че е загърбил в миналото, той изпита съжаление към нея. Разбираше какво е изпитвала като пленница на бандитите, и почувства облекчение, че е заета с нещо, вместо да седи потисната и мрачна, както преди.

Искаше му се да й помогне, да я успокои и същевременно изпитваше силно желание да избяга от нея. Мъчителните спомени за изневярата, които тя възкреси в него, бяха мрачно предупреждение за наказанието, което той веднъж бе платил, поради това, че се бе поддал на красотата и очарованието. Размаха камшика и подкара по-бързо овцете през долината, към мястото, където тя правеше завой, изпълнен с желание да остави зад себе си колибата и красивата жена.

Близо до горната част на долината овцете пасяха шубраците. Той спъна конете и седна под едно дърво, наблюдавайки животните. Долината си беше съвсем същата, както и преди, и въпреки това мигът изглеждаше напълно различен. Предишните дни тя бе сцена на новия живот, който си бе изградил. Сега миналото му се бе появило отново и се бе домогнало до него, като предишният му живот и всичките му страдания бяха нахлули и в новия му живот.

Разбойниците не бяха нищо, освен неприятност, която го заплашваше само физически. Премахването им беше рисковано, но ясно действие. Те обаче бяха довели със себе си човек, който бе напълно невинен от гледна точка на някакво престъпление, но представляващ далеч по-голяма опасност. Александра го атакуваше отвътре, предизвикваше в него състояние на криза, която го глождеше и измъчваше и той не бе в състояние да се бори срещу всичко това.

Въпреки че любовта към бившата му съпруга да бе отровена от нейната изневяра, която я превръщаше в разяждаща и болезнена сила, той не можеше да се откаже от нея. Вместо това той я бе сложил някъде дълбоко в съзнанието си и бе ангажирал ума си с други мисли, но тази любов продължаваше да бъде твърде голяма част от самия него, за да може да я прогони от живота си.

За първи път от почти две години, той извади часовника си и го отвори, гледайки миниатюрния портрет. От момента, в който се бяха срещнали, любовта му към нея се бе превърнала в единствената цел в живота му. Всичко друго беше подчинено на нея, дори и работата му, която се превърна просто в източник на средства, за да купува подаръци, които да накарат прекрасното й лице да се усмихва. Тази липса на мярка беше подготвила почвата за катастрофата, правейки го сляп за недостатъците й и оставяйки го без никакво убежище, когато тази нестабилна основа на живота му се бе сгромолясала.

С часове Дейвид остана в същото положение, вгледан втренчено в портрета. Късно следобед, изпълнен със смесени чувства, той стана и подкара овцете обратно надолу по долината. Нямаше особено желание да се връща в колибата, защото не искаше да среща Александра, но се тревожеше за нея след мъките, които бе преживяла и се питаше какво ли прави в момента. В същото време — и това предизвикваше още по-остър конфликт вътре в него — той чакаше с нетърпение да я види.

Пред очите му се показа колибата. От огъня се издигаше дим, а щом стигна по-близо до хълма, Дейвид забеляза, че Александра беше облечена с тъмна рокля вместо опърпаните дрехи и готвеше. Стадото стигна до водоема, като овцете и кучетата нацапаха във водата да утолят жаждата си. Възседнал коня си, Дейвид навлезе във водата и остави конете да пият, след това даде знак на кучетата и подкара стадото по хълма. Докато вървеше след овцете към кошарата, той мина покрай колибата. Александра не му обърна внимание, дори не го погледна. Беше коленичила покрай огъня и бъркаше в тенджерата. Като се замисли, той си даде сметка, че държането към него беше точно такова, каквото Дейвид бе очаквал — като към осъден престъпник, убил неин роднина.

Той се опита да се държи с нея също така резервирано, но това бе невъзможно. Тя омайваше с класическата красота на нежното си лице, което обаче говореше и за горд, решителен нрав, който бандитите не бяха успели да сломят. То бе обрамчено с дълги и гъсти кестеняви коси, които улавяха проблясъците на залязващото слънце. Въпреки безформената си дочена рокля и груби обувки, тя беше рядко красива, точно така, както и в скъпото облекло, с което бе облечена, когато я бе видял за първи път.

След като прибра овцете, Дейвид завърза конете за през нощта и се насочи към колибата, следван от кучетата. Тъй като не беше ял нищо от предишната вечер, той изпитваше силен глад, а храната, която Александра приготвяше, миришеше много по-апетитно, отколкото когато той си готвеше сам. Тя продължи да не му обръща внимание, когато той сложи оръжието до колибата и тръгна към огъня. Напрегнато, наситено с враждебност мълчание лежеше между тях.

Дейвид се огледа наоколо и разбра, че през целия ден тя бе работила усърдно. Багажът и кухненските прибори около огъня и в колибата бяха подредени педантично, а от едната страна на огъня беше натрупана спретната купчина с дърва за горене.

— Не е необходимо да вършиш каквото и да било — каза той. — Във всеки случай от теб не се очаква да правиш каквото и да било тук.

— Не обичам да безделнича — отговори студено тя, като продължаваше да не поглежда към него, докато обръщаше овнешкото върху огъня. — Докато съм тук, ще върша моя дял от работата. Скоро вечерята ще бъде готова.

Дейвид взе от колибата нещата си за бръснене и отиде до ручея. След малко се върна, прибра нещата си на място и седна до огъня.

Между двамата отново настъпи неловко, изпълнено с напрежение мълчание, стена от безмълвно недоверие. Александра взе едно от парчетата овнешко месо от огъня, наряза го на дребно и нахрани кучетата. След това сипа от яденето в чиниите за себе си и за Дейвид. Тя вършеше нещата съсредоточено, като явно се стараеше да контролира както смущението си, че се намира близо до мъж, така антипатията си към Дейвид в частност. Взе чинията и чая си и седна, от другата страна на огъня.

Докато ядеше, Дейвид откри, че храната не само миришеше по-апетитно, отколкото когато си готвеше сам, но и беше много по-вкусна, а и Александра беше прибавила към неговите провизии и тези от багажа на разбойниците. Печеното месо беше крехко и сочно, а излишните мазнини, които придаваха специфичния тежък вкус на овнешкото, бяха изрязани. Тя беше прибавила към граха и фасула парчета пържено свинско месо, а киселото зеле беше вкусна гарнитура.

— Яденето е много вкусно — отбеляза той.

Александра повдигна рамене, погледна към него през пламъците на огъня, после отмести погледа си.

— Ще стигне за едно ядене — отговори безразлично тя.

Отблясъците от огъня осветяваха прекрасното й лице, превръщайки я в красиво видение и Дейвид трябваше да си наложи да не я гледа непрекъснато. След малко той отново проговори.

— Зная, че искаш да се върнеш в семейството си колкото е възможно по-скоро. Фермата Уайамба се намира на юг от тук и е собственост на Патрик Гарити. Той може да ти помогне да се завърнеш в Сидней, но аз не мога да оставя стадото и да те закарам до Уайамба. Но аз съм сигурен, че Патрик ще дойде да ме посети и ти ще можеш да тръгнеш с него.

Забележките му говореха за загриженост, която изненада Александра, тъй като от резервираното му отношение не бе очаквала подобно нещо, а и след прекараните седмици с грубите и жестоки бандити й се струваше непривично и странно един мъж да се отнася към нея с такава доброжелателност.

— Разбирам ви, че не можете да оставите овцете — каза му тя. — Кога очаквате да дойде мистър Гарити?

— Навярно в края на лятото, след като премине опасността от пожари. Когато си тръгнеш, можеш да вземеш конете и багажа на бандитите, те са си твои. Струват повече отколкото трябва, за да си наемеш придружител до Сидней.

— Баща ми ще плати за транспорта. Онзи, скопеният кафяв кон е мой, но останалите коне и нещата са ваши по право, вие убихте бандитите, не аз.

— Бе ми оказана голяма помощ, която високо ценя.

Александра пропусна темата с вдигане на рамене и двамата отново замълчаха. След като се нахраниха, тя изми чиниите в кофата за вода и Дейвид отиде да си вземе одеялото и го донесе до огъня. После седна и запуши с лулата, като се обърна към Александра.

— Ако искаш, можеш да спиш в колибата — предложи той.

Александра благодари с кимване, като подреждаше чиниите до огъня. След това отиде до багажа, взе оттам одеяло и го отнесе в колибата. Заобиколена от вещите на Керък, тя бе обхваната за миг от безпокойството, което след пребиваването си с разбойниците изпитваше, когато се намираше в близост до някой мъж. Повдигна рамене, опитвайки се да се отърси от това чувство, и се питаше дали то щеше да продължи да я преследва и когато се върне в Сидней. Това обаче беше без значение, тъй като знаеше, че след пленничеството й никой мъж, когото тя би харесала, нямаше да прояви интерес към нея.

Погледна през вратата към Дейвид и си помисли за отношението му към нея. Неговата доброжелателност изглежда беше мотивирана от нещо повече от вроденото му чувство за вежливост. Въпреки че той беше убил братовчед й, тя осъзнаваше, че той не беше обикновен престъпник. Нямаше друг мъж, който да се различава до такава степен от представата за разбойниците, както Дейвид.

Докато пушеше лулата си, Дейвид взе пръчка широколистно дърво и извади ножа от джоба на сакото си. Той бе застанал с гръб към Александра и тя не можеше да види какво прави, но като че ли започна да дялка пръчката, но много скоро я сложи на място и прибра ножа си. След това извади часовник и отвори капака му. Отначало тя си помисли, че гледа колко е часът, но той дълго не откъсваше поглед от него. Когато Александра заспа, той все още седеше край огъня и гледаше в часовника.

Тя се събуди преди изгрев-слънце. Дейвид разчистваше пепелта и запали огън сред все още плътния мрак. След това отиде да провери овцете и конете, а кучетата го последваха. Александра сгъна одеялото си и излезе от колибата. Взе приборите и приготви за закуска каша и чай. Щом чу стъпките на Дейвид, тя сложи тенджерата и канчето върху една скала край огъня.

Дейвид седна и започна да яде.

— Много е вкусно — отбеляза той, — благодаря ти. Но не си длъжна да правиш нищо, Освен това, което ти е необходимо.

— Разбирам — отговори тя. — Но след като ми е даден подслон, докато съм тук, ще върша част от работата, както ви казах снощи. — Тя уви в кърпа останалите от вечерта овнешко и питка, и завърза краищата й. — Това е за обяд.

Дейвид протегна ръка да вземе вързопа, но вместо да му го подаде, тя го остави върху един камък между тях. След това отиде в другия край на огъня. Дейвид забеляза, че тя избягва да стои близо до него и реши, че това се дължи на нейната омраза към него.

Дейвид взе вързопа с храна от камъка и отиде при конете. Оседла и яхна един от тях, поведе останалите със себе си и затвори вратата на кошарата. Овцете наизскачаха вкупом и се понесоха надолу по хълма, а Дейвид вървеше след тях. Когато мина покрай колибата, Александра вдигна очи от огъня и го погледна. Той докосна с ръка шапката си, а тя кимна в отговор.

Докато овцете и конете пасяха, Дейвид се почувства по-доволен, отколкото през предния ден. Вместо да бъде потиснат от нахлуването в живота му на външен човек, напомнил му за стари страдания, той чувстваше, че не е самотен. Въпреки враждебността между тях, Александра беше забележителна жена. Тя бе не само изключително красива, но и най-смелото човешко същество, което той бе срещал. Тя бе устояла на жестокостите и гаврите на разбойниците.

Чувствата му бяха засенчени от предупредителен глас, някъде вътре в него, който му напомняше за страданията, които бе преживял заради друга жена. Той обаче знаеше, че с Александра положението беше временно и най-много да продължи няколко месеца. Той никога нямаше да я види отново, след като си тръгнеше с Пат и се върнеше у дома си в Сидней.

Имаше други непреодолими причини, поради които предишният му опит даваше погрешна основа да прави изводи по отношение на Александра. Докато ядеше храната, която тя бе приготвила за него, той си мислеше как тя настояваше да върши част от работата. Тя правеше това, което смята за правилно, независимо дали й се искаше, или не. Бившата му жена беше лишена от подобни принципи, живееше за моментното удоволствие, което настоящето й поднасяше.

Още отдавна той съвсем логично беше дошъл до извода, че не е честно да съди всички жени според бившата си съпруга. Но страданията, през които бе преминал, емоционално не му позволяваха да приеме това заключение, а и той самият не искаше. Хванал се като удавник за мъчителните и осквернени късчета, останали от любовта му, той не желаеше да има нищо общо с жените. И докато следобедът минаваше в мисли за Александра, отношението му започна да се променя.