Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Трета част

Шестнадесета глава

— Бих искал да разговарям за малко с теб, Мортън.

Мортън вдигна глава от документите на бюрото си и усети в гласа и отношението на вуйчо си известно недоволство. Той се облегна назад и посочи стола до бюрото си.

— Да, разбира се. Какво има?

Натежал от годините и измъчван от подагра, Крейтън Хамънд бавно прекоси офиса и се отпусна на стола.

— Разбрах — започна той мрачно, — че си продал дяла на компанията от товара на търговския кораб „Уейвъртрий“ на Едгар Хъмфрис.

— Да, и слава богу, че го направих. Както разбирам от съобщенията на канцеларията на адмиралтейството, „Уейвъртрий“ е потънал в открито море близо до Носа.

— Слава богу? — повтори Крейтън с неодобрение. — Мортън, Едгар Хъмфрис ми е приятел от двадесет и пет години.

— Зная това много добре. Да не би да искаш да кажеш, че трябва да се съобразяваме с това, когато правим бизнес с него?

— Разбира се, че трябва — изкрещя Крейтън. — Мортън, даваш ли си сметка, как ще погледнат на всичко това останалите?

— Изобщо не ми пука какво ще си помислят другите! — отвърна му остро Мортън. — Компанията ви не притежава 64 процента от товар, който е на дъното на океана и нищо друго не ме интересува!

— Но ти си му го продал, след като корабът е потънал!

— Но две седмици преди потъването да бъде обявено от канцеларията на флота! Да не би той да твърди, че съм знаел преди канцеларията?

Крейтън си пое дълбоко въздух и задържа гнева си, прокарвайки пръсти през бялата си коса.

— Той не твърди нищо, Мортън. Но ти знаеш много добре, както и аз, че понякога новината за потъване на някой кораб се предава от уста на уста и ние научаваме за него, преди адмиралтейството да бъде уведомено по официален път.

— Скапани слухове — отвърна Мортън, като отхвърли варианта, поклащайки нетърпеливо с глава. — Кой слуша несвързаните брътвежи на пияни моряци?

— Не, Мортън, не мога да оставя тази работа така.

Крейтън вдигна ръка, когато племенникът му започна да се противопоставя разпалено.

— Виж, Мортън, аз съм старшият съдружник и настоявам да възстановиш парите на Едгар. Аз самият ще се погрижа това да стане.

Мортън въздъхна раздразнен, вдигайки рамене.

— Много добре, но ти ще бъдеш старши съдружник на банкрутирала компания, щом толкова настояваш това да стане. Освен това, аз продадох дял от този товар на Фаръл Ибетс и той няма да получи обратно нито шилинг. Това си беше моя лична инициатива и продажбата е валидна.

— Фаръл Ибетс? — възкликна Крейтън, внезапно развеселен. — Този стар мошеник? Той е измамил толкова много хора, че изпитвам голямо удоволствие да видя как и той губи. Какъв дял му продаде?

— Една осма.

— Една осма? — зяпна удивен Крейтън. — Ти си купил една осма от този товар със собствени средства? Това е доста значителна инвестиция. На каква цена му го продаде, на костващата ли?

— Не, направих му намаление, тъй като се нуждаех спешно от налични пари.

Крейтън се облегна назад, като изучаваше с безпокойство племенника си.

— Това, че си решил да загубиш от продажбата на този дял, говори за паническа разпродажба. Нали не знаеше, че корабът е потънал?

— Как бих могъл да зная?

За миг настъпи мълчание и Крейтън навъси вежди обезпокоено, докато Мортън го гледаше иронично. Възрастният мъж бавно поклати глава.

— Когато човек е съдружник, Мортън — каза той сериозно, — принципите са по-ценни отколкото парите, това съм ти го повтарял неведнъж. Искрено се надявам, че помниш това, така че няма да говоря повече по този въпрос. Проучи ли колко ще струва инвестицията в овцевъдната ферма на юг от реката Мърей?

Мортън кимна и отдели един документ от купчината върху бюрото си и го бутна към вуйчо си.

— Да, и се разбра, че не е удачно да се инвестира.

— Купуването на земята и отпускането на пари за добитък и провизии означава да инвестираме в хора — четири добри, честни семейства. Те ще работят усилено и средствата ще започнат да се възвръщат само след няколко години.

— Не, аз по-скоро си мисля, че трябва да вземем пустеещите земи около река Мърей, а тези хора да си търсят някой друг, който да им осигури преживяването. Твърдо съм против сделката.

— В такъв случай, аз ще инвестирам лично — каза Крейтън примирено, като взе документа и се изправи бавно на крака.

Той излезе от стаята, а Мортън прогони от мислите си разговора с вуйчо си и се съсредоточи върху работата си по купчината документи. Бяха ипотеки с отдавна изтекъл срок, които той беше купил доста по-евтино от номиналната им стойност. Докато ги проучваше една по една, Мортън направи списък и изчисли каква печалба ще реализира над цената, за която ги бе купил, след като осигури документ върху цялата собственост.

Мортън беше изкупил няколко от ипотеките, които бяха на къщи, собственост на съдии, правителствени служители и на хора с други професии не толкова за директна печалба, колкото за други облаги. За да си осигури тези облаги, той беше изкупил още една ипотека, този път върху къщата на адвоката Джон Фицрой. Мортън предвкусваше с удоволствие пазаренето с него.

Беше му изпратил бележка, с която го молеше да се срещнат, за да обсъдят ипотеката. Фицрой я беше игнорирал напълно, доказателство за презрението от страна на някои високопоставени особи, с което се бе сблъскал Мортън, въпреки че мнозина, които доскоро му бяха обръщали гръб сега се отнасяха твърде приятелски с него. Парите бяха власт и той едва сега започваше да осъществява целта си — да натрупа огромно състояние и да съсредоточи в ръцете си могъщ контрол.

На вратата на офиса му се чу вежливо почукване и Мортън вдигна глава. Както често се случваше, денят незабележимо беше преминал в здрач докато работеше и главният чиновник на фирмата стоеше на вратата.

— Извинете, сър — каза той. — Мистър Хамънд си тръгна преди малко, а аз си свърших работата за деня. Ако се нуждаете от нещо, чиракът е тук.

— Добре. Пратете момчето да ми донесе огън за лампата.

Човекът излезе, а след малко в стаята се появи момче със свещ в ръка и запали лампата на бюрото. Мортън изчисли евентуалната печалба и направи два списъка — единия с имената на хора с добро социално положение сред купените ипотеки, а другия с ипотеките на търговски фирми, които той възнамеряваше да обяви за просрочени. Щом свърши, заключи документите в чекмеджето на бюрото и напусна офиса.

В тъмния и тих външен офис на едно от високите счетоводни бюра момчето работеше на светлината от свещта. Като се смъкна тромаво от табуретката, то отиде до закачалката с дрехи. Помогна на Мортън да си облече палтото, подаде му шапката и бастуна, след това отвори вратата.

Градът се беше успокоил след напрегнатия ден и калдъръмената улица в търговската част беше тиха, след като магазините и дюкяните в полудървените сгради бяха заключени и със спуснати кепенци. Тук-там светещи прозорци в жилищните помещения на вторите етажи хвърляха слаба светлина върху улицата. Докато вървеше, Мортън видя някакъв мъж да излиза от сенките на отсрещната страна на улицата и да се насочва към него. Той разпозна в него шкембестия Джон Фицрой, мъж на средна възраст.

— Хей, ти — викна надменно Фицрой. — Ако името ти е Керък, искам да поговоря с теб.

— Така се казвам, но не си върша бизнеса по улиците — отговори Мортън рязко. — Елате утре в офиса ми.

— Не, ще говоря с теб сега — настояваше арогантно Фицрой и посегна към ръката на Мортън. — Нямам навика да бъда снизходителен към всеки…

Той внезапно прекъсна думите си и се олюля назад, когато Мортън размаха бастуна срещу него.

— Боже господи! — озъби се Мортън. — Осмелявате се да ме хващате за ръката. Ще ти счупя тъпата глава, дебелокожа свиня такава!

— Как смееш! — извика разярено Фицрой. — Знаеш ли кой съм аз, ти келеш такъв? Ще те накарам да разбереш, че аз съм…

— Знам много добре кой си! Ти си онзи нечестен адвокат, който не отговори на бележката ми за ипотеката му, която аз притежавам. Така че утре в седем часа сутринта гледай да бъдеш в офиса ми.

— Няма да стане — отговори запенен Фицрой. — Ще ти дам да разбереш, че…

— В такъв случай, чуй предупреждението ми какво ще ти се случи. В неделя сутринта, когато всички са си вкъщи, ще наема десет от най-гадните, най-пияните моряци, които мога да намеря в Писмайър и ще ги изпратя да изхвърлят тебе, семейството ти и вещите ви на улицата, та всички да видят. Ако си мислиш, че няма да го сторя, изчакай, по дяволите, до неделя.

С провиснали и треперещи челюсти Фицрой поклати отрицателно глава.

— Няма да посмееш — просъска той с треперещ от страх глас. — Имам приятели и те ще предприемат всички възможни официални действия срещу теб, които…

— Не, няма да го сторят, тъй като не биха желали и за техните дългове да им бъде потърсена сметка по същия начин. Досега ти си работил с банкови директори, които са по-загрижени да получават покани за вечери, отколкото да печелят. Сега си имаш работа с мен, а аз вечерям единствено вкъщи. Бъди в офиса ми в седем часа утре сутринта.

Като остави мъжът онемял и вцепенен от ужас, Мортън продължи пътя си. Зави зад ъгъла и тръгна по другата улица към аптеката. Тя беше затворена и той изкачи стълбите от едната страна на сградата. Почука с бастуна на вратата на площадката в края на стълбището.

Аптекарят Джеймс Боланд, педантичен човек между четиридесет и петдесет години, преглъщаше и бършеше устата си, докато отваряше вратата.

— Добър вечер, мистър Керък. Тъкмо хапвах. Ще вечеряте ли с мен?

— Не, благодаря ви. Много ви моля да излезете навън и да затворите вратата.

Като кимаше любезно, Боланд излезе на площадката. Образован мъж, бивш производител в Англия, той беше осъден и прехвърлен в Австралия за фалшифициране на патентни права за производство на стомана. Освободен предсрочно, той бе докарал семейството си в Сидней, след това беше отворил аптеката.

Потънал в дългове и с голямо семейство, той често беше в безпаричие. Но осведомеността му за това кой е болен, кой оздравява или се очаква да умре, можеше да бъде твърде полезна за бизнес сделките в града, което той често разкриваше с желание пред Мортън. И сега Боланд му разказваше за всички лекарства, които беше продавал, откакто бе видял Мортън за последен път, както и на кого ги бе продал и за какво заболяване те обикновено се използваха. След като аптекарят каза всичко, което знаеше, Мортън му подаде една монета и си тръгна.

Следващото място, където Мортън спря, беше през няколко улици. Една кръчма, където се събираха моряците. Сравнително скъпа, нейна постоянна клиентела бяха капитаните и техните заместници. Съдържателят Харви Манкин, щом видя Мортън да влиза в претъпкания и шумен бар, го посрещна в тихия ъгъл до вратата. Манкин го беше снабдявал с изключително ценна и напълно достоверна информация, включително и онази за потъването на „Уейвъртрий“. От последната им среща досега, той не беше чул нищо важно, но имаше молба. Прехвърлянето на осъдени каторжници в Ню Саут Уелс беше прекратено преди три години, но мнозина продължаваха да излежават присъдите си. Отгоре на всичко, те продължаваха да бъдат транспортирани в Земите на Ван Дайъман и братът на съдържателя беше изпратен там преди няколко месеца.

Манкин беше получил писмо от брат си, в което той му описваше тамошните условия, и съдържателят искаше на всяка цена да го измъкне от затвора.

— Ако можете да му направите тази услуга, мистър Керък — продължи той неспокойно, — няма да ви взема нито шилинг повече. Ще работя още по-усилено да узнавам неща, които ви интересуват. Но трябва да измъкна Харолд оттам, преди да са го убили.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

Мъжът искаше да продължи да говори, да го умолява. Но за Мортън разговорът беше приключен. Нямаше повече интерес той да продължава и се запъти към квартирата си.

Живееше на една тиха улица над залива на Сидней, в къща, собственост на една вдовица, Клара Тейвиш, която беше някъде между тридесет и четиридесет години. Домът й беше приятен, а децата добре нахранени и облечени, училищните им такси платени с парите, които Мортън й даваше, така че той беше единственият й квартирант и Клара се бе отдала на удовлетворяването на всичките му нужди експедитивно и умело.

След като Клара пое палтото, шапката и бастуна му, Мортън влезе в трапезарията. Сиднейският вестник, който той беше донесъл в къщата, стоеше на масата заедно с лондонския „Таймс“, пристигнал през деня. Той се вглъби над вестниците, докато се хранеше, а Клара му сервираше яденето, което беше запазила топло за него. Щом свърши и с последното блюдо, тя разчисти масата и донесе димяща от запаления тютюн лула.

След малко Клара застана на вратата на трапезарията.

— Да идвам ли в стаята ви тази нощ? — попита тя.

Мортън я погледна разсеяно, след това поклати отрицателно глава и запуши с лулата, вглъбен във вестника.

— Не.

— Добре тогава. Лека нощ, мистър Керък.

— Лека нощ.

Къщата беше потънала в тишина и Керък анализира съобщенията във вестниците, премисляйки какви последици можеше да имат. Веднъж беше чел за ураган в британските Западни Индии, център на захарното производство. Тогава беше инвестирал в доставки от Малая и беше реализирал големи печалби. Оттогава се възползваше от съобщенията във вестниците по същия начин, но той беше един от малцината, които проучваха събитията с оглед на техните непосредствени последици. Повечето бизнесмени се придържаха към остарялата вече практика, като следваха това, което правеха колегите им, и реагираха единствено на съвсем очевидните неща.

Въпреки че беше уморен от дългия, изпълнен с ангажименти ден, той продължи да изучава вестниците до късно, като кипеше от неизтощима енергия. В началото неин отдушник бе гневът, който по-късно бе заменен от сегашните му занимания. Макар да му се свидеше времето, което прекарваше в сън, той знаеше, че почивката беше съществена, за да има ясна и остра мисъл, и той духна лампата на масата и понесе свещта нагоре по стълбището на път за стаята си.

На следващата сутрин, когато Мортън стигна до офиса си малко преди седем, пред сградата го чакаше Фицрой. Като не му обърна никакво внимание, Мортън го подмина, за да влезе вътре. Фицрой последва Мортън, с обтегнати нерви и съвсем несигурен.

Щом влезе в кантората си, Мортън седна зад бюрото и отвори мастилницата, потапяйки перото си в нея.

— Сигурен съм, че познаваш някои чиновници и служители в канцеларията на главния държавен адвокат — каза той рязко.

— Ами… да — отговори Фицрой объркан.

Мортън написа името на Харолд Манкин върху парче хартия и го блъсна към него по бюрото.

— Ето, в случай че паметта ти изневери, подобно на финансовите ти преценки. Човекът е затворник в земите на Ван Дайъман и искам да бъде освободен по-рано. Затова ще платя пет гвинеи, не повече.

— Искате да предложа подкуп? — зяпна втрещен Фицрой. — Никога през живота ми не съм правил нищо подобно, мистър Керък, и не мога…

— Тогава предложи някакъв коледен подарък, по дяволите! — отсече раздразнен Мортън, като отключи чекмеджето и извади списъците, които бе направил предната вечер. — Или застани на колене и моли, докато някой го стори вместо теб. Не ме интересува как ще го направиш. Просто искам това да стане днес.

Фицрой сложи хартията в джоба на жилетката си, като лицето му се изкриви и покри с петна.

— Хм, мистър Керък, останах с впечатлението, че ще обсъдим ипотеката на къщата ми — подхвърли смирено той.

— Именно това и правим — отговори грубо Мортън. — Ти нямаш пари, така че ние обсъждаме какво трябва да направиш, за да ми платиш. — Той блъсна към него единия от списъците. — Сигурен съм, че познаваш тези хора. Иди при всеки един от тях и им кажи, че си ми юридически съветник, и ги уведоми, че съм закупил ипотеките им.

Фицрой облещи очи, докато разглеждаше списъка, онемял за миг.

— Но, мистър Керък — запъна се той, — тези хора са мои приятели и те са твърде важни…

— Много добре знам кои са. Просто им кажи, че ако ми правят сечено, аз съм безмилостна свиня, за която няма пречки, когато трябва да вземе това, което е нейно. Трябва вече да ти е ясно, че трябва да обясниш това съвсем убедително.

— Но да ставам част от това, и да говоря с приятелите си по този начин, е направо позорно! — извика Фицрой, като от устата му хвърчаха слюнки. — Това е възмутително!

— Навярно — отвърна Мортън, като се изсмя студено. — Но ще разбереш, че всички вие сте на едно дередже. Те бързо ще си дадат сметка, че рано или късно ще поискам нещо от тях. — Той блъсна другия списък по бюрото. — Притежавам ипотеките за тези кантори и искам съдебни решения, за да вляза във владение на сградите и това, което е в тях. За такива неща мълвата бързо се разпространява, така че искам съдебните решения днес, преди да могат да изнесат вещите.

— Днес? — усъмни се Фицрой. — Но подаването на писмена молба за съдебно разпореждане може да се проточи от няколко дни до…

— Трябва да си много тъп! — прекъсна го нетърпеливо Мортън. — Не виждаш ли имената на двама съдии в този, втория списък. След като им обясниш ситуацията, дай на всеки един от тях половината от имената в списъка, и ще получиш веднага съдебните нареждания. А сега, кажи колко дължиш на зарзаватчията, на месаря и тем подобни?

Фицрой замига с очи от внезапната промяна на темата, след това се замисли.

— Ами, жена ми ми каза, че са някъде към трийсет гвинеи, мистър Керък.

Мортън извади кесията с парите и я отвори, преброявайки четиридесет гвинеи.

— Има допълнително за джобни пари и за разходи по домакинството. Когато му дойде времето, ще определим и подходяща заплата. Имаш достатъчно работа да вършиш днес, така че започвай. На първо място виж онази работа с предсрочното освобождаване на затворника.

Фицрой погледна към парите, които държеше в ръката си и се поколеба, сякаш възнамеряваше да протестира отново, но се обърна и излезе с бавни, тежки стъпки и присвити рамене. Веднага щом излезе, в кантората влезе главният чиновник и сложи два листа хартия върху бюрото на Мортън. Единият беше списък на пристигащите и заминаващи кораби, които единият от стажантите беше получил в капитанската канцелария на пристанището, а другият лист съдържаше списък на сутрешните съобщения от адмиралтейството. Мортън ги прегледа, отбелязвайки пристигащите кораби, в които той или компанията притежаваха дялове от товара.

По-голямата част от бизнесмените на града прекарваха огромна част от времето си по кафенетата, където разменяха клюки, продаваха и купуваха дялове от стоки, товари и вършеха всякакви други сделки. Както обикновено вуйчо му би трябвало да бъде по тези места поне до обяд, но Крейтън пристигна внезапно доста време преди това.

— Най-ужасната новина пристигна току-що на катер от Нова Зеландия — съобщи той, щом влезе в кантората на Мортън. — Хора от племето маори са изклали групата от землемери и няколко от заселниците в едно място, наречено Уайрау, и на територията на целия Северен остров племената са се разбунтували и са въоръжени. Тази работа е много лоша, Мортън, наистина много лоша.

Като знаеше, че Крейтън има предвид нещо повече от убитите, Мортън остави документите и се облегна назад в стола си. Когато Нова Зеландия стана колония, имаше големи спекулации с акциите за развитието на земите в новата територия за заселване. Мортън ги беше избягнал, защото предусещаше, че ще настъпят събития, подобни на това, за което току-що му беше съобщил вуйчо му. Но въпреки силните възражения на Мортън, Крейтън беше купил акции от името на компанията.

Като прекоси стаята, Крейтън седна на стола до бюрото и като въздъхна дълбоко, продължи:

— Ти беше напълно прав, като не одобряваше закупуването на акциите за развитието на Нова Зеландия, Мортън. Допуснах много сериозна грешка, като инвестирах доста от името на компанията.

— Да, и сега цената им пада рязко — каза Мортън.

— Рязко? Това е меко казано, Мортън. Когато излязох от кафенето, предлагаха 60 процента от номиналната стойност, но нямаше купувачи.

Отбивът от цената беше твърде голям и Мортън си спомни какво беше чел за Нова Зеландия. Мнозина от заселниците бяха прехвърлени там и продаваха земя чрез компания, създадена от човек на име Уейкфийлд, чиито акционери бяха едни от най-богатите и политически влиятелни семейства в Англия. Те щяха да настояват да се предприемат някакви действия и щяха да успеят, а освен това, правителството нямаше да остави стотиците заселници в Нова Зеландия незащитени.

За него беше ясно, че бизнесмените се надигаха един след друг, като причиняваха паника, но никой от тях нито знаеше, нито се замисляше върху всички страни на ситуацията. Сега, когато цената на акциите беше паднала доста по-ниско от тяхната действителна стойност, се създаваше възможност за огромна печалба.

— Ще купя акциите, които държи компанията ни — предложи той, — за 60 процента от номиналната стойност.

— Добре — отговори Крейтън мрачно, — преди всичко аз съм виновен, че ги закупих, но не мога да покрия нито една от тях. Финансирането на онази овцевъдна ферма на река Мърей с лични средства, почти изчерпа възможностите ми. — Той въздъхна унило и се надигна от стола. — Прибирам се вкъщи, Мортън. Не се чувствам много добре.

След като вуйчо му си отиде, Мортън започна да мисли трескаво. След няколко минути, вече решил как ще действа, той напусна кантората и се запъти към най-близкото кафене. Обикновено оживено от трескава дейност, сега мястото бе обхванато от гробна тишина. Мъже с палта и шапки седяха около масите и разговаряха разбъркано и непоследователно, а сервитьорите сновяха насам-натам, разнасяйки чашите.

— Какво, мистър Керък, дошъл сте да злорадствате — пошегува се иронично някакъв мъж, когато Мортън влезе. — Вие не купихте от тези проклети акции, нали така?

— Не — отговори Мортън, като седна на масата. — Чувам, че не вървят добре сега.

— Така е — съгласи се мъжът горчиво. Той извади няколко акции от джоба на палтото си и ги тръшна върху масата. — Хайде да ги разиграем с вас. Тяхната номинална стойност е петстотин гвинеи и аз предлагам 62 процента намаление.

— Дадено — отговори Мортън, като протегна ръка.

Около масата настъпи мъртва тишина, която се предаде и на останалите маси и накара хората да се обърнат към тях. Мъжът се опули от изненада, тъй като тонът му бе жлъчно шеговит, сетне той сграбчи ръката на Мортън й я разтърси енергично. Тишината бе нарушена от внезапен шум, когато останалите мъже на масата започнаха да крещят предложенията си и започнаха да падат столове, тъй като от всички страни на кафенето хората скачаха от местата си и тичаха към масата с акциите си.

Когато излезе, Мортън изпрати сервитьора до кантората да извика стажанта. Момчето се срещна с Мортън в следващото кафене и занесе акциите в кантората, със списък на банковите чекове, които трябваше да издаде. По-късно няколко от момчетата тичаха напред-назад до кантората и обратно, като следваха Мортън от едно място на друго. Те занасяха до кантората списъците и акциите, като ги заключваха в касата, след което се връщаха с бележки, върху които главният чиновник пишеше колко пари оставаха в личните сметки на Мортън.

След като свърши за този следобед, Мортън се върна в кантората да подпише банковите чекове и да провери сметката си. По време на последните покупки той се бе разпрострял прекалено много, и му бяха останали средства, недостатъчни за водене на нормална дейност, докато акциите се покачаха. Седна на бюрото си и се вглъби върху сметките по пристигналите през последните няколко седмици товари. След това, късно през деня той отиде да види търговеца на едро, който снабдяваше с провизии всички търговци на кораби и ремонтни работилници в града.

Изненадан, мъжът накара началника на склада да донесе инвентарния списък. Той го прелисти, като откри стоката, за която Мортън бе попитал.

— Имам малко повече от четиристотин големи бъчви от боров катран, мистър Керък — каза той. — Цената е точно по девет гвинеи за бъчва, но тук търсенето е много малко. Защо се интересувате от боровия катран?

— Ще го купя всичкия по шест гвинеи, ако вие го съхранявате на склад и се занимавате с него, докато го препродам — обясняваше Мортън на мъжа, без да обърне внимание на въпроса му.

— Ами, всичко това ми се струва още по-странно, мистър Керък. Но ще ви го дам за по седем гвинеи бъчвата, ако изнесете всичко, което остане след три месеца. Както ви казах, тук боровият катран не се търси много. Сигурно не знаете, но повечето от търговците, които снабдяват корабите и тези, които се занимават с ремонтните работилници тук в града, използват смола от новозеландско каури, която е малко по-евтина.

— Дайте ми парче хартия да ви напиша чек.

Докато вървеше обратно към кантората си и извърши всичко, което можа, Мортън си мислеше, че е достатъчно. Върху бюрото си намери бележка от Фицрой, който го информираше, че решението за предсрочното освобождаване на Харлод Манкин ще замине със следваща поща за Земите на Ван Дайъман. На път към квартирата си той се отби да каже новината на Харви Манкин, след което си тръгна бързо, тъй като нямаше настроение да слуша прочувствените излияния на благодарност.

Обикновено Мортън не спеше добре, но тази нощ сънят му беше изключително неспокоен. На следващия ден, за да прикрие положението на финансите си, той закупи една акция за товар, като в банковата му сметка останаха едва няколко гвинеи. Тази нощ той изобщо не можа да спи, но беше преодолял крайното изтощение. На другия ден почувства известно облекчение, но през следващите дни преумората му нарастваше.

С бързи съдебни действия и благодарение на усилията на Фицрой Мортън получи правото за законно притежание на имотите, върху които притежаваше просрочените ипотеки. Те включваха търговски обекти за търговия на дребно с налична стока, която други търговци чакаха нетърпеливо да закупят на намалени цени. Когато доставките с катран от каури от Нова Зеландия спряха да пристигат, търговците, които снабдяваха кораби и работилници, откриха, че количеството на наличния боров катран беше ограничено. Те се втурнаха да се запасяват като купуваха всичко, което се намираше в складовете на търговеца на едро, по 12 гвинеи бъчвата.

Ипотеките, които Мортън беше закупил, промениха отношението към него в града, като предупреждението, което Фицрой беше разпространил сред длъжниците, оказа огромен ефект. Пред кантората спираха карети и добре облечени мъже правеха приятелски посещения при Мортън със смътни обещания да платят, както и с конкретни предложения да използват влиянието си по начин, който ще му донесе облаги. Много други, които не бяха забелязвали съществуването му преди, промениха отношението си и за да не го обидят, го поздравяваха сърдечно по улиците.

Сестра му, четиринадесет годишната Диердри, учеше в академията Сайдънхам, скъп девически колеж за ограничен кръг хора. Когато педантичния и изпълнителен началник на чиновниците му напомни за рождения й ден, Мортън напусна работа за един час, за да й занесе комплекта от гребени и четки. По време на посещението тя отбеляза, че той вече ставал важна фигура в града. Въпреки че го каза с весело и приятелско чувство, което раздразни Мортън, това беше доказателство, че известността му вече е широко разпространена.

Когато губернаторът изпрати част от военизираната полиция в Уелингтън, новозеландските акции, които бяха останали в обръщение, започнаха да се разпродават с намаление, което обаче вече не беше 50 процента, а 30. А щом се разбра, че военните кораби, базирани в Тринкомалии бързат в същата посока, процентът падна до 20.

Около шест седмици, след като Мортън беше закупил акциите, от Индия пристигна кораб, който донесе новината, че полковник Оливър Бетун е тръгнал от Бомбай за Нова Зеландия с батальон от бенгалски улани. Същия този ден акциите започнаха да се търгуват по номиналната им стойност. През следващите дни, когато акциите започнаха да се котират на висока цена, Мортън започна да продава своите.

След като и последната акция беше ликвидирана, Мортън бе преминал важен крайъгълен камък и се превърна в богат човек. Други на негово място биха намерили начин да отбележат случая, но той продължаваше да е подвластен на присъщата си резервираност. Като следваше обичайната си рутина, напускаше кантората по същото време, както и преди, но вътрешно преливаше от радост, докато се движеше през тъмните и тихи улици.

Докато вземаше палтото, шапката и бастуна му, Клара Тейвиш го поздрави, както винаги.

— Приятен ли беше днешният ви ден?

— Да, твърде приятен.

Отговорът му контрастираше с обичайното му необвързващо сумтене и Клара го погледна отново, докато окачваше дрехите му. Отвърна на погледа й, и като продължаваше да не дава израз на щастието си, той като че ли за пръв път забеляза, че тя беше стройна и привлекателна, с приятни черти на лицето и огромни сиви очи. Той също си помисли за някакъв начин, по който да изрази чувствата си.

Бяха изминали седмици, откакто тя бе посещавала стаята му, тъй като всеки път щом имаше желание, то бе потискано от мислите му по работите, които не бяха уредени. Той си даваше сметка, че тя започва да се безпокои, тъй като се стремеше да задържи човека, който осигуряваше прехраната на децата й. Като изучаваше лицето му, тя се приближи по-близо към него и леко докосна ръката му. Той бързо улови ръката й и докато се изкачваха по стълбите, тя се усмихваше с облекчение.

Върху мекото й, поддаващо се тяло, той отпразнува победата си върху целия свят, постигната срещу онези, които се бяха опитали да мерят съобразителността си с неговата. Това беше пълно освобождаване на бушуващото в него опиянение, а и нещо повече. Неговата ликуваща наслада я докосна, като я караше да реагира. Докато преди покорно задоволяваше желанията му, сега неочаквано и тя се включи.

Сексуални партньори до неотдавна, сега те станаха любовници. Нейното гъвкаво тяло се изпъна, когато гладките й крака се вплетоха с неговите и пръстите й се забиха в гърба му. Сдържайки нежните си и тихи викове с разтворени устни, долепени до неговите, тя го посрещна със силна страст, която го накара да й отвърне, като актът между тях, по рано просто самозадоволяване, се превръщаше в съвсем ново преживяване за него.

Задоволяването им отне само няколко минути, но уталожването на страстите им продължи с часове и те отново и отново се съединяваха. Сетне, късно през нощта, те слязоха долу. Тя донесе късната вечеря в трапезарията. Устните й бяха наранени от страстните целувки и щом погледите им се срещнеха, те споделяха ново, тайно познание един за друг.

Като се замисли за несигурното си положение с нея, той реши да го направи по-трайно.

— Плащането на наема месец за месец не е задоволително — каза той. — Утре ще ти открия сметка в банката.

— Мен напълно ме устройваше досегашното положение — отвърна тя, усмихвайки се щастливо, — но съм загрижена за децата ми и тяхното бъдеще.

— Престани да се тревожиш. Тяхното бъдеще е осигурено, а ще се погрижа и сегашното ви материално положение да се подобри.

Нейната мълчалива и пламенна благодарност го ласкаеше и събуди отново копнежа му за онова тайнствено и блажено изживяване, което бе открил заедно с нея. Щом отново изкачиха стълбите, тя понечи да тръгне към стаята си, сетне се усмихна и влезе заедно с Мортън в неговата стая, а той я улови за ръка.

На следващия ден, след като се погрижи за банковата сметка на Клара, Мортън отиде в кантората, където предобедът мина бързо, докато той очертаваше стратегията си за непосредственото бъдеще. Следобед, когато чу вуйчо си да разговаря с някого във външната канцелария, той отиде до вратата. Докато неговото финансово състояние се подобряваше стремително, то това на Крейтън се влошаваше. Разговорът даваше основание да се смята, че вуйчо му е застрашен от поредния финансов неуспех.

Посетителят, облечен в дрехи на скотовъд, беше един от хората от овцевъдната ферма, която Крейтън беше финансирал. Човекът се жалваше от цяла поредица злочестини, между които и болести, сполетели семействата във фермата, както и огромни загуби на овце, изядени от дивите кучета динго. След това той започна да говори за допълнителни източници на приходи, които Крейтън му беше наредил да проучи.

— Има големи количества дървен материал, мистър Хамънд продължаваше той, — но извозването надолу по реката ще бъде много трудно и ще трябват месеци. Не открихме никакви залежи от въглища или нещо подобно, но не е изключено да има някакви минерали. — Той посочи към дървения сандък до краката си. — Един от хората там е работил преди в оловна мина и той намери скали, които може би съдържат минерали. Донесох тук няколко от тях в случай, че пожелаете да ги изследвате.

Крейтън поглади брадичката си, гледайки скептично към сандъчето.

— Добре. Колко пари ще са ви необходими за провизии?

— Около трийсет гвинеи, мистър Хамънд — отговори мъжът, като извади списък. — Написал съм всичко тук.

— Не ми е необходимо да го гледам — каза Крейтън, като махаше с ръка. Той кимна към главния чиновник, който започна да пише банков чек, след това се обърна отново към овцевъда: — Надявам се, болестта сред хората там да не е нещо сериозно.

— Не, не — уверяваше го мъжът. — Високо ценим вашето доверие в нас и ще положим всички сили, за да превърнем овцефермата в печеливша.

Доверието на Крейтън изглеждаше далеч не толкова голямо, ала той подписа чека и го подаде на мъжа. Те си стиснаха ръцете и човекът си тръгна, а Крейтън мрачно разглеждаше сандъчето. Главният чиновник каза нещо на помощника, и момчето намери нож и започна да откъртва капака. Мортън се приближи, наблюдавайки как момчето махна капака и го сложи встрани.

— Е, да, той каза истината — отбеляза Крейтън безизразно. — Донесъл е скали от реката Мъри. Какво ще кажеш за тях, Мортън?

Мортън заразглежда единия от късовете с цветни жилки, след това го върна обратно в сандъка и изтупа ръцете си от праха.

— Изобщо не разбирам от минерали. Но дори и да става въпрос за някаква руда, превозването й, за да бъде преработена, ще бъде немислимо скъпо.

— Това е така — съгласи се Крейтън. — А доколкото знам, в Сидней няма къде да бъдат изследвани минерали. — Той се огледа наоколо. — Хайде, нека да сложим сандъка някъде. Като се има предвид колко съм инвестирал там, не ми се ще да го хвърлям, дори и да не струва пукната пара. Но не можем да го оставим тук.

— Може да го сложим на пода в шкафа в моята стая — предложи Мортън. — Така и така използвам само рафтовете за счетоводните книги и папките.

Крейтън кимна в знак на съгласие и влезе в кабинета си, а Мортън се упъти към своя. Когато помощникът донесе сандъчето и го сложи в шкафа, Мортън си помисли за аптекаря Джеймс Боланд, който притежаваше опит, а може би и материали, с които да изследва скалите. Досега единственият ценен минерал, открит в Австралия, бяха въглищата, така че докато гледаше папките върху бюрото си, той с раздвоени чувства реши някой ден да занесе сандъчето на Боланд.

Когато на следващия ден отвори шкафа, за да вземе една папка от полицата, той погледна към кутията и отново се сети за нея. През следващите дни тя се превърна в познат предмет, който той почти не забелязваше всеки път, щом отваряше шкафа, тъй като си мислеше за по-важни неща.

Седмица по-късно пристигна посетител, който предизвика весело оживление в предната канцелария. Мортън чу радостните възгласи на вуйчо си, последвани от отговор, изречен със звучен баритон, който Мортън познаваше добре. Беше брат му Джонатън.

Изпълнен с обичайните противоречиви чувства към брат си, Мортън се надигна от стола. Той обичаше брат си, но в същото време го беше яд на него. С благия си, сърдечен нрав Джонатън лесно печелеше възхищение, а освен това, той бе и стройният, красивият, който никога през детството си не бе порицаван или мъмрен. Като въздъхна дълбоко, Мортън излезе от стаята си.

Над шест фута висок и тежащ повече от двеста либри, Джонатън изглеждаше прекалено огромен в канцеларията в дрехите си на овцевъд, на човек от Пустошта. Той приличаше на баща си не само по ръста. Имаше изсечени черти на лицето, мургав тен и беше обаятелна личност, на която не може да се устои. С грейнали сини очи и засмян до уши, той блъсна подадената му ръка от Мортън и го прегърна с обич, докато си разменяха поздрави.

Мортън, който винаги изпитваше някаква обърканост в близост до брат си, вдигна рамене, за да върне самоувереността си.

— Е, какво те носи в Сидней — попита той.

— Безброй поръчки — отговори Джонатън. — Трябват ни още мериносови овце от Камдън парк, както и седла и други разни дреболии. Мама иска да издаде офорти от скиците, които притежава, откак старият Бодънхем почина… — Гласът му заглъхна, сетне той се засмя и вдигна рамене: — Изобщо куп неща, за които някой трябва да дойде и да ги свърши.

— Първото нещо, което трябва да сториш — каза твърдо Крейтън, — е да идеш и да поздравиш леля си. Тя ще приготви стая за теб, а дъщерите ми ще се погрижат да не скучаеш, докато си тук.

Джонатън благодари за поканата и попита вуйчо си как е семейството му, а Крейтън му отговори, че всички са добре. Мортън забеляза, че помощниците не откъсваха очи от Джонатън, изпълнени със страхопочитание, а главният чиновник се усмихваше разсеяно, докато слушаше и наблюдаваше. Огромният мъж винаги правеше изключително благоприятно впечатление на околните.

Като приключи разговора, Джонатън каза, че трябва да заведе хората си в странноприемница, преди да отиде в къщата на Крейтън. Той се сбогува, като обеща да се види с Мортън, докато е в града, след което излезе. Както винаги, когато Джонатън тръгваше нанякъде, мястото след него изглеждаше някак си тихо и празно.

Мортън се върна на бюрото си, изпитвайки обичайната смесица от удоволствие и неприятно усещане от виждането си с брат си. Той обаче отново се съсредоточи напълно в документите върху бюрото, като всичко друго беше изместено някъде встрани от мислите му.

* * *

Същата тази вечер, докато се разхождаше по една тъмна и тиха уличка в жилищен квартал заедно с двете си красиви братовчедки и техните придружители, Джонатън беше засипан с въпроси относно Пустошта от двамата млади мъже. Те бяха от търговски семейства и имаха идеализирана представа за Пустошта, като гледаха на него, като на нещо по-възбуждащо и по-приятно от живота в Сидней.

— Уверен съм, че ще ми хареса — отбеляза единият от тях. — Ще ми бъде приятно да яздя из откритите широки простори, брулен от вятъра и слънцето.

— Ще ти излязат пришки от седлото — отбеляза Дора, най-младата от сестрите. — Ще си мечтаеш за бюрото и стола.

Всички се засмяха, после разговорът се насочи към събирането, към което бяха тръгнали. Братовчедка му Леона каза на Джонатън, че откакто той за последен път е бил в Сидней, местният духов оркестър давал представления за хората от града по няколко пъти всяка седмица. Оркестърът свирел в градската градина на улица Маккуайър и по време на представленията там раздавали закуски и освежителни напитки.

— Но само малко бира, лек пунш и такива неща — добави Леона. — По-силните напитки биха привлекли не когото трябва, което не е желателно. Двете с Дора често идваме тук сами, както правят и много други.

Тя продължаваше да говори, като изтъкваше нещо, което Джонатън ясно разбираше. Освен че беше място за развлечение на целия град, тук се срещаха младите в търсене на подходяща партия. Всеки път, когато идваше в Сидней, братовчедките му го запознаваха с цял куп привлекателни млади дами от добри семейства, но всички, които беше срещал досега, му се струваха безвкусни и плиткоумни, в сравнение с майка му.

Щом завиха зад ъгъла, чуха музиката да се носи от градината по улица Маккуайър. Паркът беше ярко осветен, около подиума от клоните на дърветата висяха фенери, както и над количките на търговците. Градината беше пълна с хора, чиито смях и гласове се явяваха като полутонове на музиката, която се носеше в меката вечер, а продавачите оживено търгуваха.

Веднага щом влязоха в парка, Леона и Дора зърнаха Мелиса, една от техните две по-възрастни и вече омъжени сестри. Мелиса водеше със себе си малко момченце. Тя поздрави Джонатън, като му каза:

— Я, какъв хубавец си станал. Този костюм и вратовръзката ти ще засрамят всичко, което съпругът ми има. Надявам се, че майка ти и баща ти са добре?

— Да, така е, благодаря. А как е мъжът ти?

— Той също е добре — отговори тя. — Тази вечер трябва да работи до късно, така че реших да изведа на разходка малкия Томи. — Тя вдигна на ръце малкото с уморен вид момченце. — Сега обаче ще е най-добре да го заведа вкъщи, преди да е заспал. Гледай, докато си тук, да намериш време да дойдеш у нас, Джонатън.

Той й обеща и Мелиса си тръгна. Другите две сестри го запознаваха предимно с млади жени. Въпреки че Джонатън предпочиташе да търси сам своите запознанства, той знаеше, че братовчедките му чувстваха, че изпълняват своя дълг и се бе примирил. Докато се поздравяваха и разговаряха с различни хора, Джонатън забеляза, че социалните бариери от миналото бяха се размазали още повече, като явно деца на бивши каторжници и тези на свободни имигранти се движеха в една и съща компания.

Докато се разхождаше с братовчедките си из тълпата, той забеляза в единия край на градината сама жена. Доволна, че е сама, тя слушаше музиката. Джонатън забеляза, че роклята и широкополата шапка, която отиваше на тоалета й, излъчваха блясъка на фин скъп муселин. Обикновено муселинените рокли бяха в ярки цветове, с нервюри, докато нейната беше семпла и в убит цвят. Ефекта от тоалета и поведението й му се сториха приятни, и оставяха впечатление за практична млада жена, която не се нуждаеше да има хора около нея. Роклята подхождаше на стройното й тяло много добре, а в полусянката от фенерите тя изглеждаше привлекателна с черната си коса.

Наблюдателната Леона, забелязвайки погледа му, хвана Джонатън под ръка и заяви, че тръгват да пият нещо. Като се отделиха от компанията, те се насочиха към една количка и спряха пред жената, която беше по пътя им.

— О, добър вечер, Катрин — каза Леона. — Почти не те познах на тази светлина. Да ти представя братовчед ми Джонатън Керък. Джонатън, запознай се, това е Катрин Бакстър.

След като си размениха любезностите, Джонатън забеляза, че тя беше много по-привлекателна. С необикновеното съчетание между огромните си зелени очи и блестящата, гарваново черна коса, пъхната под шапката, тя очароваше, а прекрасните й черти на лицето разкриваха силна личност. Погледът на красивите й очи беше спокоен и твърд, а брадичката й показваше непоколебим характер.

За миг Джонатън помисли, че забеляза интерес в очите й, но това усещане изчезна толкова бързо, че той не можеше да бъде сигурен. Интересът в очите й бе замъглен от явното й неудоволствие от натрапването им. Без да се усмихва, тя размени с него поздрави, след което се обърна към братовчедка му:

— Тази вечер съм в отвратително настроение, Леона — каза тя. — Моля ви да ме извините.

След това тя си тръгна, като се насочи към улицата, а Леона вдигна рамене учудена.

— Аз почти не я познавам — отбеляза тя, — но съм чувала, че често е рязка. Учителка е в общественото училище, така че човек само може да съжалява децата, когато я ядосат. А и не е нужно да си пророк, за да отгатнеш защо не е омъжена, след като вече е надхвърлила двайсетте. Меко казано тя е много хубава, но отблъсква мъжете по-бързо, отколкото красотата й ги привлича.

Докато наблюдаваше как тя изчезва в мрака, Джонатън си каза, че тези мъже трябва да са глупаци. За краткия миг, в който бе разговарял с нея, той беше видял, че дори в сравнение с майка му — еталон, на който малко жени можеха да отговорят, Катрин Бакстър беше всичко друго, но не и безинтересна и безцветна. Той беше сигурен, че те ще се срещнат отново. Всъщност той беше решен да направи всичко, за да се сбъдне това.