Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Петнадесета глава

Изминаха шест години от сватбата й, и въпреки че оттогава беше виждала Патрик Гарити от време на време, Александра забеляза бели кичури в косата на едрия мъж, които той нямаше по време на онзи паметен случай. Докато той се покланяше и отговаряше на поздравите й, спомена косвено онова, което тя вече бе забелязала.

— Добре съм, мистрес Керък — каза той, — но вече чувствам леко бремето на годините.

— Изобщо не ви личи — увери го тя. — Изглеждате все така здрав и бодър, какъвто бяхте, когато се видяхме за първи път, преди няколко години. Моля, заповядайте, дайте нещата си да ги сложа в стаята. Двамата с Дейвид с нетърпение чакаме да чуем нещо за Майра и децата, а съм сигурна, че бихте пийнали нещо освежително.

Ратаят от конюшнята хвана поводите на коня на Пат, готов да го отведе в обора. Пат развърза навитото на руло одеяло и други принадлежности, сложени зад седлото. Взе ги под мишница, а момчето поведе коня надолу по алеята с насадени от двете страни дръвчета, през подредената с лехи площ пред къщата. Александра и Дейвид тръгнаха по стълбището, за да влязат вътре, но Пат остана пред къщата, като я оглеждаше.

Построена от местен камък, тя бе на три етажа с крила от двете страни, простиращи се назад. Освен входния портал, подпрян с две колони, фасадата беше обикновена, като лишените от всякакви орнаменти прозорци подчертаваха огромните размери на сградата. Липсата на архитектурни детайли й придаваха елегантна простота, докато в същото време правите, изчистени линии предизвикваха усещане за могъщество. Огромната къща се издигаше като каменна кула на крепост, властваща над околностите.

От двете страни на алеята пред къщата имаше тревни площи, а отстрани и отзад на сградата се виждаха цветни градини и огромни дървета. В меката октомврийска пролет, лехите започваха да се изпълват с цъфнали цветя, а дърветата оживяваха от песента на птичките.

— Никога няма да ми омръзне да разглеждам тази къща — отбеляза Пат, докато се изкачваше по широкото каменно стълбище заедно с Александра и Дейвид. — Напълно си заслужава пътя от Уайамба само и само отново да я погледне човек.

— Ще ни се да изминавате по-често този път, мистър Гарити — каза му Александра. — Толкова отдавна не сме ви виждали.

— Да, и аз не съм ви виждал отдавна — съгласи се Пат. — Ала понякога овцевъдите имат прекалено много работа, за да могат да се радват на плодовете на своя труд. Уверен съм, че и с тебе е така, Дейвид.

Дейвид кимна с глава и отговори, че само преди един ден се е върнал след триседмична обиколка на кошарите и пасбищата. В широкото входно антре, те бяха посрещнати от прислужницата Ема Бодънхем, едно от многото деца на ексцентричния овцевъд. Тя взе нещата на Пат и се изкачи по стълбите, за да ги сложи в стаята за гости, а мъжете последваха Александра във всекидневната, където в мраморна камина гореше слаб огън.

Мъжете седнаха в широките и удобни кресла. Застанала пред барчето с напитки, Александра напълни чаша с портвайн за Дейвид и друга с ром, който Пат винаги предпочиташе и подаде напитките на мъжете.

Тя излезе и отиде горе, за да доведе синовете си да поздравят Пат. На мецанина над входа, тя зави по големия хол към източното крило и влезе в първата врата. Това беше учебната стая с чинове, лавици за книги и големи дъски за писане с тебешир, като пред всяка имаше по една табуретка.

Двете момчета работеха над задачи със събиране, които тя бе изписала върху дъските сутринта. Мортън беше слабичко, русо момченце с бледосини очи и добре оформени черти. Шестгодишно, то беше сдържано, меланхолично дете. Той погледна към Александра, сетне отново се обърна към дъската. Брат му Джонатън, русичко като ангелче петгодишно дете, се усмихна на Александра, излъчвайки слънчево настроение.

Като сложи настрана плетката си, Ейми Годуин стана от стола под прозореца, когато Александра влезе в стаята. Тридесетгодишна яка жена, бившата прислужница в дома на Александра в Сидней, беше пристигнала заедно с каруците, които доставяха провизии и отнасяха вълната. Тя се бе оказала идеалната бавачка. Любяща и безкрайно търпелива, тя гледаше на грижите си към децата повече като удоволствие, отколкото като работа.

Александра провери задачите, които Джонатън беше свършил, като му посочи грешките. Реагирайки с обичайното си добро настроение, той бързо коригира числата. Но когато тя стори същото с Мортън, той започна да се отбранява раздразнен. Въпреки че тя го обичаше също така предано, както и Джонатън, Александра бе твърдо решена да пресече всяка проява на прилика с биологическия му баща, а според нея той притежаваше няколко такива черти.

— Това са същите задачи, които вече няколко дни решаваме — напомни му тя. — Не ги ли разбираш? Ако е така, ще започнем отначало. Но ако ти просто не се съсредоточаваш, това е друг въпрос.

Навъсено, момчето повдигна рамене в отговор, като отмести погледа си от Александра.

— Мортън, трябва да зная къде е трудността, иначе не мога да ти помогна — настояваше тя. — Моля те най-любезно да ми кажеш каква е причината да допуснеш тези грешки.

— Ще оправя грешните отговори — промърмори той мрачно.

— Не става въпрос за това, Мортън. Аз не мога да бъда с теб през целия ти живот и да поправям всяка твоя грешка, която допускаш. Само мога да ти помогна да се научиш как да избягваш грешките. И така, каква е причината да допуснеш тези грешки?

— Не зная — отговори момчето ядосано.

— Не ме предизвиквай! — извика рязко Александра. — Гледай ме, когато ти говоря!

Момчето се обърна да я погледне, а тя предупредително размаха пръст.

— Ако сега си оформиш навик да се противопоставяш на законния авторитет, това няма да те доведе до добър край, когато пораснеш. Аз няма да ти позволя това.

Момчето я погледна, като мълчеше сърдито и атмосферата в стаята стана напрегната. Джонатън винаги се притесняваше, когато се караха на Мортън, а Ейми се отнасяше към децата като тяхна закрилница и неизменно ги защитаваше, независимо от това, какво бяха извършили.

— Мадам — започна тя неуверено, — навън е толкова прекрасен ден и за тях е трудно да седят тук и…

Гласът й заглъхна, когато Александра я погледна изкосо с пронизващ поглед. Като се стараеше да контролира гнева си към своя син, Александра коленичи до табуретката му и го прегърна, миризмата и усещането на малкото му телце в ръцете й й достави истинска радост.

— Неподчинението е пречка към усъвършенстването, Мортън — каза тя с нежен, но нетърпящ възражение глас. — Когато посочвам пропуските, то е защото ви обичам и искам да избегнете всичко, което може да ви ощети и нарани. А ако ти ме предизвикваш, аз трябва да те накажа, докато не спреш. Моля те, не ме карай да правя това.

Момчето кимна и измърмори някакъв отговор, но тонът му беше по-скоро отбранителен, отколкото извинителен. И тъй като не направи никакво явно движение да се отдръпне от нея, Александра усети как той се затвори в себе си. Като изостави въпроса за момента, тя се изправи и посочи допуснатите от него грешки. Той поправи числата, след което тя изведе двете момчета от стаята и ги поведе надолу.

По-дребен от по-малкото си братче, Мортън не притежаваше и буйния темперамент на Джонатън. Той вървеше невъзмутимо по коридора и стълбите, докато Александра непрекъснато трябваше да прави забележки на Джонатън да не подскача по стълбите и да не безпокои цялата къща. Докато поздравяваха Пат, явните разлики в характерите на двамата изпъкнаха още повече.

Момчетата се поклониха любезно, както ги беше учила Александра, но Пат искаше нещо повече от това. Като се смееше весело, той ги придърпа към себе си и ги прегърна с любов. Джонатън веднага беше готов да се покачи вскута му, тъй като винаги беше приятелски настроен, а Мортън се отдръпна от Пат толкова резервиран, колкото брат му бе общителен.

Когато върна децата обратно горе, Александра каза на Ейми да ги изведе навън, след като свършат задачите си. После тя отиде в кухнята, за да уточни вечерята с готвачката. Между четиридесет и петдесетгодишна, Флора Блейнли беше омъжена за скотовъд и тъй като бе работила в няколко семейства в Сидней като готвачка, притежаваше голям опит. Почти толкова важен бе и фактът, че тя и семейството й харесваха живота в Пустошта, съществено изискване за един надежден работник.

Като знаеше, че Пат обича простите яденета, обемисти и насищащи, отначало Александра помисли за няколко вида предястия, много приятни на вкус, но те не засищаха, и тя ги отхвърли. Спря се на киевски котлет със задушени в масло зеленчуци и огретен от картофи.

— Не слагай прекалено много чесън в пилето — каза тя на Флора. — Ще имаме ризлинг от Камдън парк, а той не върви особено с прекалено много подправки.

— Ясно, мадам. В такъв случай за супа ще е добре пилешкият бульон.

— Да, но го сгъсти с грис от просо. Рибното блюдо ще бъде сушена треска, задушена в масло, за да върви с основното ядене. Не слагай яйчена глазура върху хляба. Зъбите на нашия гост не са здрави като преди. За десерт ще имаме ябълки с ориз.

Готвачката кимна и след като Александра излезе, двете с помощницата започнаха да шетат из просторната, безупречно чиста кухня.

Като се върна във всекидневната, Александра напълни отново чашите на мъжете, а на себе си сипа в малка чаша шери, сетне седна и се включи в разговора.

През последните четири години добивът на вълна в Тибубура беше толкова голям, че вместо каруците, които ходеха до Уайамба, трябваше да идват специални каруци от Сидней, за да приберат вълната. Оттогава и връзките между двете ферми бяха намалели. Когато темата на разговор се върна към развъждането на овцете, Пат се учуди, когато разбра, че през изминалата година Александра и Дейвид са докарали от Камдън парк няколко чистокръвни мериносови овни за разплод.

Дейвид обясни, че Александра е приятелка на семейство Макартър, които се съгласили да им продадат овните, а двама овчари били изпратени да докарат животните във фермата. През следващите две-три години, добави той, средствата, платени за овните, ще бъдат компенсирани от увеличеното производство на вълна. Пат помоли да му съобщят за резултатите, а когато Дейвид спомена да му покаже подобренията в главната кошара, той отговори, че за съжаление трябва да си тръгва рано на следващата утрин. Дейвид се противопостави, като се опитваше да го убеди да остане още, но Пат повтори, че трябва да се върне колкото е възможно по-бързо.

Александра се включи към протестите на мъжа си, но вече беше усетила, че посещението на Пат щеше да бъде кратко. Чувствителна към нюансите в поведението на онези хора, които тя познаваше добре, тя бе стигнала до извода, че Пат е дошъл по конкретен повод, който щеше да разкрие, когато реши, че му е дошло времето.

Малко преди вечеря, докато децата се хранеха в трапезарията за работниците до кухнята, Александра отиде, за да ги нагледа. След като прекара известно време с момчетата, тя излезе разстроена и притеснена. Мортън се хранеше охотно до момента, в който тя влезе в стаята, след което започна да рови в чинията си.

Вечерята мина добре, ястията бяха както винаги умело приготвени, и мъжете се нахраниха добре. Александра си помисли, че вместо ризлинга, Пат може би щеше да предпочете чай и въпреки че на нея й харесваше виното, тя се съобразяваше с неговите предпочитания. От време на време тя изпитваше желание да пие чай от почерняло от огъня канче с привкус от евкалиптово дърво.

След вечеря те се върнаха в салона, където мъжете натъпкаха лулите си, а Александра наля бренди за Дейвид и отново ром за Гарити и малка чашка с ментов ликьор за себе си. Около час разговорът продължаваше да бъде като между приятели, които отдавна не са се виждали. Но когато Пат започна да говори за някакъв чиновник в канцеларията на главния съдия в Сидней, Александра разбра, че той стигна до целта на своето посещение.

— Като мирови съдия — продължаваше Пат, — аз често съм разменял кореспонденция с него през годините. Отношенията ни са съвсем приятелски и той често ми съобщаваше за различни неща, които стават там. В последното си писмо той казва, че губернаторът и хората му са решили да заснемат кралските земи, така че те да могат да бъдат продадени, за да наберат средства.

— Той мисли ли, че това ще ни засегне? — попита Дейвид. — Тази земя дори не е официално изследвана, Пат. Тя не може да бъде размерена, тъй като върху картите на колонията тя е бяло петно.

— Да, засега — съгласи се Пат. — Но някои от белите петна започват да се запълват. — Той извади сгънат лист хартия от джоба си и го подаде на Дейвид. — Това е копие на най-новата карта на колониалната земемерска служба. Вземи я за себе си.

След като погледна картата, Дейвид я подаде на Александра, и продължи да разговаря с приятеля си. Тя започна да я разглежда внимателно, като я държеше под светлината на лампата върху масата до нейния стол.

Въпреки че обхващаше предимно източното крайбрежие на север и на юг от Сидней, картата беше много по-пълна от всяка друга, която тя бе виждала. Бяха показани нови селища, включваше речни системи и други елементи в обхват на около двеста мили навътре от Сидней.

Тя сгъна картата и я сложи встрани, като слушаше какво казва Пат. Той разсъждаваше, че след няколко години областта ще бъде проучена, след което земите ще бъдат обявени като кралски владения.

— Ние притежаваме само разрешителни за използване на земите за паша, Дейвид — отбеляза той. — Това е доста различно от правото на собственост и ще се окажем върху твърде хлъзгава почва.

— Навярно е така, но все пак има права, свързани с условията за ползване. Не съм адвокат, но зная, че съществуват подобни права в закона за правото на ползване на чужди пасбища.

— Има един адвокат в Сидней, с когото няколко пъти съм имал делови контакти, така че му писах за този проблем. Ако фермата ми бъде застрашена, първо ще опитам чрез съда, след това с оловото и най-накрая барута. Мислех си, че ще е най-добре да ви предупредя и вас двамата, за да можете да планирате какви мерки ще предприемете.

Дейвид и Александра сърдечно му благодариха. Започнаха да обсъждат други теми и разговорът продължи още известно време. Приятелството им бе калено от годините на общи преживявания, и на тримата не им се искаше вечерта да свършва. Най-после, когато вече стана много късно, Дейвид заведе Пат до стаята му, а Александра се упъти към детските спални.

Джонатън спеше дълбоко, но се размърда, когато тя се надвеси над него да го целуне. Сънен, той обви ръце около врата й и я целуна, сетне отново сложи глава върху възглавницата и почти мигновено заспа.

Другото дете беше будно и дишаше повърхностно, но се правеше, че спи.

— Няма да те оставя на мира, докато не ми дадеш целувка, Мортън — каза тя закачливо.

Той се обърна и я целуна, но го направи формално и тя усети студенината му. Без да обръща внимание на отношението му, тя прокара пръсти през косицата му, след това подпъхна завивките около него и излезе от стаята му.

В спалнята, докато Дейвид се приготвяше за лягане, Александра застана пред тоалетката и разреса косите си. Те обсъдиха накратко въпроса, по който ги информира Пат, след което Александра сподели безпокойството си за Мортън.

— Напоследък той сякаш ми е сърдит и се държи по-студено с мен — разсъждаваше тя. — Чудя се дали не съм прекалено строга с него.

— Строга ли? — повтори Дейвид, като се смееше. Застанал зад нея, той отмести косата й и я целуна отзад по врата. — Ти си толкова мила и нежна, че дори не можеш да бъдеш твърда с момчетата, освен в случаите, когато това е напълно заслужено.

Александра му се усмихна в огледалото, сдържа въздишката си и продължи да реше косата си, след като той се отдръпна от нея. От доста отдавна тя бе открила, че му липсва умереност в чувствата, черта, която го бе направила подозрителен към всички жени след изневярата на първата му съпруга. Вместо да бъде обичана, тя бе обожавана и от негова гледна точка тя не притежаваше никакви недостатъци. Това бе изключително приятно, но си имаше и своите недостатъци.

* * *

На следващия ден, след като Пат си замина, Александра се занимава около час с уроците на момчетата, след което отиде да язди. Тя слезе надолу по хълма и излезе на пътя, за да бъде сама, тъй като имаше три неща, които искаше да обмисли. Първото бе, че може би отново е бременна. Двамата с Дейвид копнееха за дъщеричка и тя се чудеше дали да не му каже веднага. След това реши да изчака докато се увери, че наистина е така, за да не предизвика напразни надежди в него.

Другите две неща — вероятността техният район в крайна сметка да бъде въведен във владение на краля, както и отношенията й с Мортън — бяха далеч по-сложни, поради което решенията им някак си й се изплъзваха. Все по-често тя откриваше в Мортън черти, които й напомняха за Енос Хинтън. Точно както Хинтън бе казал, тя не беше в състояние да прогони разбойника от живота си.

Замислена над проблемите си, тя се спря на пътеката и погледна към главната кошара. Складовете, кухнята, бараките, навеса за стригане на овцете, оборите и другите постройки покриваха акри земя в северната част на хълма. На изток около ручея се бяха разпрострели градини със зеленчуци, с овощни дръвчета и десетина колиби за семейните овцевъди. По-нататък до ручея беше селцето на аборигените. Каменната къща се издигаше над всичко това и гледаше към околния пейзаж от платото на хълма.

За нея фермата имаше стойност, в която парите не играеха никаква роля. Тя бе начин на живот и Александра потръпна от мисълта, че може да я загуби. Главната кошара беше оживен център на различни дейности в огромната Пустош и съсредоточаваше милиони акри земя, където пасяха седемдесет и пет хиляди овце. Тя осигуряваше пълна заетост на десетки и десетки хора, както и значителни приходи за още хиляда души, свързани с производството на вълната, която в крайна сметка стигаше чак до английските фабрики.

Внезапно в мислите й се породи идеята, как да спаси собствеността си. Беше премислила начина, който бе избрал Пат, но това можеше да отнеме години по съдилищата, и тя го отхвърли. Искаше да вземе мерки, които да дадат бързи и неоспорими резултати и да завършат с безспорното право на собственост върху земята, вместо условното право на владеене, какъвто резултат щеше да даде уреждането в съда.

Неоспоримото право на собственост можеше да бъде получено единствено чрез дарение, което изглеждаше невъзможно. Земята край Сидней беше разпродадена на парцели, които стигаха до сто акра. Затова изглеждаше малко вероятно искането да бъде отпусната земя, възлизаща на милион акра да бъде посрещнато благоприятно, да не говорим за повече. Но докато мислеше върху идеята си, тя си спомни картата, която Пат бе донесъл и внезапно й хрумна начин, как да спечели благоразположението на хората от най-високо равнище. Мисълта й течеше бързо и тя си даде сметка, че дори възприемането на тази идея щеше да бъде спорен въпрос, но в най-лошия случай предлагаше една възможност. Тя реши да проучи въпроса, след което се върна обратно към къщата.

Щом влезе вътре, тя видя, че Ейми слизаше по стълбите, а по кръглото й розово лице беше изписана обърканост.

— Слава богу, че сте тук, мадам — каза бавачката. — Мистър Мортън днес се държи направо ужасно.

Александра си пое дъх и въздъхна мрачно, докато се качваше по стълбите, а бавачката се забърза след нея.

— Какво е станало?

— Забелязах, че изобщо не се е захващал със задачите — обясняваше Ейми, — така че му казах да се захване с тях, защото в противен случай вие няма да сте доволна от него. Тогава той се разгневи силно и… Ами, вие сама ще видите, мадам.

Жената отвори вратата пред Александра. Седнал върху табуретката и намръщен сякаш целият свят му е крив, Мортън не обърна никакво внимание, когато Александра влезе в стаята. Неговата черна дъска беше преобърната върху пода, а задачите, които тя беше изписала върху нея, бяха надраскани с тебешир. Джонатън трескаво пишеше, като хвърляше неспокойни погледи към майка си.

— Ейми, изведи мистър Джонатън в градината навън — каза тя.

Бавачката му махна с ръка, момчето се затича към нея и след малко вратата се затвори след тях.

— Мортън — започна спокойно Александра, — ако можеш да ми дадеш някакво разумно обяснение за всичко това, аз няма да те наказвам.

Но когато той мълчаливо поклати рамене, търпението й се изчерпа.

— Кажи ми защо направи това, Мортън — изкрещя тя.

— Бях ядосан — измърмори той, като продължаваше да избягва погледа й.

Като си даваше сметка, че е безсмислено да го разпитва повече, Александра се помъчи да убеди себе си, че става въпрос за действие на едно упорито, своенравно дете. Искаше й се да вярва, че е така, но не успяваше. Неговият гняв й приличаше твърде много на необуздаността, която тя бе забелязала в Енос Хинтън, когато той грубо, безразсъдно удряше по някой предмет или човек, стоящ близо до него.

— Трябва да помисля и да взема решение за подходящо наказание — каза му тя. — Стани и застани в ъгъла, докато се върна.

Той я погледна гневно, сетне отвърна очи и отиде в ъгъла. Кръвта й застина и Александра сви пръстите си в юмруци с такава сила, че ноктите й се забиха в дланите и изпита желание да закрещи. В мига, в който очите му бяха срещнали нейните, тя бе видяла върху личицето на сина си дивия поглед на Енос Хинтън. Разтърсена из основи, тя излезе от стаята.

Вече на долния етаж, тя се бореше да отхвърли видението за изпълнения с омраза поглед и съсредоточи вниманието си върху идеята, как да получат документ за земята, чудейки се дали това бе възможно. Когато успя, трудностите, които имаше с Мортън, съвпадна с идеята, като се сети за евентуално разрешение на проблемите със сина й. Изтича навън от къщата, оглеждайки се за Дейвид.

Той беше при вятърната мелница, като двама от чираците му помагаха да я ремонтира. Докато вървеше към него, Александра изпита чувство на спокойствие, на емоционалната и физическа сигурност, които Дейвид й даваше. Издигащ се над момчетата, огромният и силен мъж, когото тя силно обичаше, изглеждаше способен да се справи с всичко. Александра обаче знаеше, че само тя можеше да разреши проблемите с Мортън, ако изобщо имаше някакво решение.

След като го извика настрана и започна да му обяснява идеята си, тя се зарадва, че не му е казала нищо за още несигурната си бременност. Знаеше, че ако го беше сторила, той щеше упорито да настоява тя да не пътува никъде. Той и сега се противопостави, тъй като винаги искаше да бъдат колкото е възможно повече заедно.

— Мога да изпратя да извикат Адолариъс — каза й той. — Начинът ти да се доберем до разрешително е отличен и не е изключено да успеем. По всяка вероятност Адолариъс може да свърши каквото е необходимо, няма смисъл ти да ходиш там. Той много ще се зарадва да дойде тук, като се има предвид дрехите и другите неща, които му изпращаше през годините.

— Но той може просто да не пожелае да дойде тук, а и това, което аз искам, е изцяло извън неговите задължения като овцевъд. Но има друга причина, заради която искам да отида.

Тя накратко му обясни какво е сторил Мортън, като добави, че иска да го вземе със себе си.

— Докато сме само двамата, без да бъдем разсейвани от нищо, може би ще успея да се разбера по-добре с него.

— Може би му трябва един добър бой — предположи Дейвид мрачно.

— Дейвид, аз бих го напердашила с камшика, ако мислех, че ще помогне. Но от един бой неподчинението му само ще се засили.

Лицето му се проясни и той й се усмихна нежно.

— Не е ли възможно да виждаш в момчето черти от някого, които всъщност то не притежава? — попита внимателно той. — Зная, ти винаги си се страхувала от това, любов моя. Но той е твой и мой син и на никого другиго, а и толкова много момчета са трудни за контролиране.

— Аз съм само една простосмъртна, Дейвид. Ако бях всемогъща, щях да виждам природата му като в кристална чаша. Но сега само мога да тълкувам какво той притежава и да действам съобразно убежденията си.

— Ти си най-съвършеното човешко създание, което Бог е сътворил — убеждаваше я искрено Дейвид. След това извърна поглед от нея, като въздъхна и кимна с глава. — Добре, Александра. Ще пратя няколко мъже, които да те придружат до северозападната кошара.

— Дейвид, не се нуждая от много хора, защото…

— С теб ще дойдат толкова души, колкото е необходимо — каза той твърдо, прекъсвайки я. — Освен това, ще имаш всичко необходимо за твоята безопасност и удобство, тъй като възнамерявам аз да се заема с това.

Александра се усмихна, като се повдигна на пръсти, за да го целуне, след което се върна в къщата.

Джонатън би посрещнал новината за пътуването с радост и би гледал на него като на приключение. По всичко личеше обаче, че Мортън го приема като наказание за нервното му избухване, защото кимна начумерено, когато тя му каза.

На разсъмване на следващия ден, Александра и Мортън тръгнаха заедно с придружителите. Когато за първи път си помисли да отиде да се срещне с Адолариъс, Александра смяташе да бъде придружавана от един овцевъд и някой от чираците, но сега от къщата тръгна дълга процесия. Двама скотовъди водеха четирима чираци със себе си, ведно с осем коне, натоварени с всичко, от което тя евентуално щеше да има нужда, включително и брезент за палатка, ако завали.

Но нямаше никаква заплаха от дъжд и когато слънцето изгря, по тъмносиньото небе се виждаха само няколко леки облачета.

Конете се движеха в лек тръс между големи площи с остра и твърда трева и гори от изсъхнали дървета карая, и сребристи и призрачни евкалипти. На места мъртвите дървета представляваха само загнили скелети с протегнати към небето голи, сиви клони.

Мортън яздеше зад Александра, без да говори. Тя знаеше, че в крайна сметка той ще я заприказва, ако не за друго, то от чувство за самотност, сега, когато се намираше далеч от брат си и Ейми. Двете чирачета бяха само с няколко години по-големи от него, но Александра знаеше, че той ще избягва тяхната компания. Момчетата се шегуваха шумно един с друг, което не се харесваше на Мортън.

Александра не правеше опити да разговаря с него, като се наслаждаваше на пътуването и чакаше той да я заприказва. Сред непрестанното пеене на прекрасни пъстри папагали и какадута, тя наблюдаваше кенгура и други животни, които притичваха насам-натам, подплашвани от конете. След всеки завой на пътеката пред очите й се откриваше поредната гледка към земята, която тя обичаше — Пустошта.

На залез-слънце те си направиха бивак до един билабонг и чирачетата запалиха два огъня на няколко ярда един от друг. Тъй като бе отвикнала да готви, Александра опари единия от пръстите си на огъня, докато приготвяше вечерята, но яденето си го заслужаваше. И най-вкусните гозби на готвачката им не можеха да се сравнят с простата храна, приготвена на открития огън и изядена под отблясъците на вечерната заря отмиращи в спускащия се над огромната Пустош здрач.

На следващия ден Мортън заговори Александра, най-вече, за да мърмори. Мухите кръжаха наоколо и той заяви, че би желал един ден да бъде някъде, където няма насекоми и изобщо няма да му се налага да язди кон. Подхващайки подадената тема, Александра го попита какъв иска да бъде.

— Просто искам да се махна от тук — отговори той, докато удряше по мухите.

— Това е напълно възможно — каза му тя. — На мен ми харесва тук, но това не означава, че и на теб трябва да ти харесва. Можеш да живееш в Сидней, ако искаш.

Очевидно момчето никога не беше се замисляло сериозно, че може да живее другаде, така че той я погледна замислено, докато преценяваше казаното от нея. След това се отказа от темата, като започна да говори за други неща. Но вечерта край огъня той отново повдигна въпроса и й каза какви са стремежите му, които естествено бяха неясни. Искаше да води уседнал живот и да работи в градска среда.

— Навярно някоя работа в колониалната управа — подсказа му тя. — Или нещо в бизнеса като брат ми Крейтън.

— С какво се занимава той? — попита Мортън.

Досега той не беше проявявал никакъв интерес към вуйчо си, но се заслуша внимателно, когато тя започна да му разказва за брат си Крейтън. След смъртта на майка им, той се бе преместил да живее в семейната къща заедно със съпругата си и трите си дъщери. Продължаваше да управлява семейния бизнес, докато баща й се занимаваше предимно с адвокатската си практика. През всичките тези години, тя и Крейтън си разменяха изпълнени с нежност и любов писма, но тя не беше получила никакво послание от баща си, дори и след смъртта на майка им.

В някои от писмата, Крейтън й беше споменал за отделни факти от семейния бизнес. Александра разказваше на Мортън за тях, както и за всичко, което можеше да си спомни за времето, когато беше живяла със семейството си. Просто и ясно тя му обясни принципите на инвестирането в корабостроенето, в земя и други бизнес интереси, с които Крейтън се занимаваше.

Момчето беше заинтригувано и разговорът продължи и през следващите дни, докато те яздеха по пътеката. Един ден, след като бяха стигнали до огромното северозападно пасбище, по обяд, пред тях се показа постоянната кошара разположена в центъра му. Александра подкара коня към групичката колиби до кошарата, а останалите слязоха от конете, докато я чакаха.

Между колибите надзъртаха няколко дечица, които разглеждаха Александра с плахо любопитство, а край огъня една аборигенка държеше в ръце бебе и друго дете, достатъчно голямо, за да е проходило. Тя посочи на север към долината, където овцете били на паша и след като й благодари Александра обърна коня и се упъти нататък. Не след дълго стадото се показа. Въпреки че пет от децата му работеха в Тибубура, Адолариъс все още имаше достатъчно помощници, тъй като четири момчета държаха под око стадото, застанали до кучетата.

Високият, дългокрак мъж беше седнал под едно дърво на близкия склон и рисуваше в скицник. Благодарение на дрехите, които Александра му беше изпращала, той изглеждаше колкото елегантен, толкова и не на място сред Пустошта с обичайното си официално облекло. Вместо да се скрие, което често правеше, когато се появяха неочаквани гости, той остави скицника и зачака, докато тя се приближаваше към него.

Финото му, аристократично лице, набръчкано от годините и атмосферните условия се озари от усмивка и той свали шапката си, когато Александра спря коня.

— За мен е удоволствие, мистрес Керък — каза той.

— Удоволствието е и мое, мистър Бодънхем. Надявам се, че сте добре.

— Чувствам се съвсем добре, мила лейди, въпреки напредналите ми години — отговори той. — Човек няма нужда да пита как се чувствате вие, защото сте същинско олицетворение на здраве и щастие. Заповядайте при мен на сянка.

Седнаха под дървото и тя отклони благодарностите му за дрехите и материалите за скициране, които му бе изпратила.

Разговаряха за децата му, които работеха в нейната ферма. След като му разказа за онези от тях, които не беше виждал скоро, тя подхвана темата, която бе причина за нейното посещение. Когато той потвърди, че е обходил надлъж и на шир Пустошта, преди да започне работа в Уайамба, тя извади картата, която Пат им беше дал.

— Спешно ми трябва карта на района, който се намира на запад от този — каза му тя. — В идеалния случай, тя трябва да обхваща колкото е възможно по-големи територии и да включва района около фермата Тибубура. Вие сте образован човек с художествени умения, който е пътувал из Пустошта. Ето защо ми хрумна, че вие бихте могъл да направите карта, която да показва какво сте видели.

Озадачен, той не отговори директно, докато разглеждаше картата.

— Аз съм изумен, мистрес Керък — отбеляза той. — Това надминава очакванията ми, не знаех, че само толкова малка част от Австралия е проучена.

— Официално проучена — уточни тя. — И други сигурно са пътували доста, подобно на вас, но това, което са открили не е документирано. Но има признаци, че в крайна сметка ще бъдат предприети официални действия в тази насока.

— И областта ще бъде обявена за кралска земя — добави Адолариъс, уловил идеята й с пъргавия си ум. — Та вие имате нужда от картата, с цел да защитите фермата Тибубура. Навярно за да получите разрешение за собственост?

— Точно така. Ако имам карта на тази област, ще мога да преименувам река Кобдогла в река Дарлинг, в чест на губернатора. При разглеждане на молбата ни за оформяне на документ, това поне ще ни осигури известна проява на съчувствие.

— И още как — възкликна Адолариъс, като се засмя. — Прекрасна идея, мила лейди. Както се оказва, аз имам рядкото щастие да мога да ви бъда от полза. Преди години чертаех карти на пътуванията си. Те обхващат земите около реките Дачлан и Миримбиджи на юг от тук, на север са скицирани стотици мили, а на запад — чак до пустинните земи. Те са на ваше разположение и може да правите с тях каквото пожелаете.

Александра беше изключително доволна, тъй като бе очаквала, че Адолариъс тепърва ще рисува картата и ще й я изпрати. Докато вървяха към конете си, той извика четирите момчета и им каза, че отива до кошарата и ще се върне скоро.

На път към кошарата Александра попита Адолариъс за семейството му. Във вестниците, които тя бе получила по пощата, беше прочела за сър Джефри Бодънхем, назначен за заместник-секретар в колониалната служба в Лондон. Той бил от рода Съри на фамилията Бодънхем, изтъкнато семейство, за което Александра отдавна беше чувала. Когато тя спомена името му, Адолариъс с неохота отговори, че това е неговият по-млад брат.

— Предпочитам това да си остане между нас — добави той. — А което е по-важно, в момента предпочитам семейството ми в Англия да не знае къде се намирам.

Тъй като причините за това му желание не бяха нейна работа, Александра веднага се съгласи да не казва никому. Щом стигнаха в кошарата, Адолариъс влезе в една от колибите и започна да тършува вътре, след това излезе с три карти, рисувани върху хартия за скициране. Александра ги разгледа внимателно, като се чудеше колко голяма територия обхващаха те, с подробно обозначение на реки, планински вериги и други елементи. Върху една от картите се виждаха добре Голите планини в южните граници на фермата, а на север Кулите. Беше посочена и фермата Уайамба и Адолариъс беше сложил имена на някои от местата.

Едно име близо до северната частна фермата предизвика любопитството й. Тя посочи към него и попита:

— Счупеният хълм? Защо сте го нарекли така, мистър Бодънхем?

— Превод е на аборигенското име Уайамба — отговори й той.

Тъй като знаеше, че богата информация от картите щеше да бъде посрещната в Сидней с голямо задоволство и благодарност, което правеше по-големи шансовете им и Александра поиска да се отплати на Адолариъс по някакъв начин. Когато попита дали има нещо, което би могла да направи за него, той отговори, че би желал, когато умре семейството му в Лондон да бъде уведомено за смъртта му.

— Това ще разреши всички проблеми, свързани с наследството и предизвикани от моето заминаване от Англия — обясни той. — Освен това, се надявах, че досега всичките ми деца трябваше да са достатъчно големи да се оправят сами, но съпругата ми е изключително плодовита жена. Така че, бих желал да се грижите за тях и жена ми.

— Бих го направила и без да ме молите, естествено, така че бъдете спокоен за тях. И макар и да съм убедена, че ви остават още много години да живеете, когато заминете за вечния покой, веднага ще уведомя брат ви. Не се ли сещате и нещо друго, с което мога да ви бъда полезна, мистър Бодънхем?

— Да, скиците ми. Онези, които според мен са най-добрите, са подредени в кутии и увити с брезент. Бих искал да направите с тях каквото сметнете за най-добре.

Александра се съгласи да се погрижи за рисунките му след неговата смърт, след това попита няма ли още нещо, което да може да стори за него. Той не можа да се сети за нищо повече, тъй като простият живот, който си бе избрал, включваше малко неща, които трябваше да бъдат уредени. Тя продължи да разговаря с него още известно време, като изпитваше удоволствие да разменя мисли с един интересен и ексцентричен мъж. След това го остави насаме с жена му и многобройната му челяд, както той предпочиташе, и тръгна с коня, за да се присъедини към сина си и придружителите им.

Същата вечер край огъня Александра отново разгледа внимателно картите и остана много доволна. Показа ги на Мортън и му обясни какво възнамерява да прави, но той не прояви онзи интерес, който тя по-малко или повече бе очаквала от него. Но все пак не бе напълно безразличен и любезно изказа надежда тя да успее, което беше твърде обещаваща промяна в неговото поведение.

Докато пътуваха назад към основната кошара, разговорът за нейния брат продължи, като Мортън все още бе силно заинтригуван от работата на Крейтън. Като се ровеше в паметта си за подробности, тя разширяваше описанията за семейния бизнес. В крайна сметка момчето изрази желание да върши същото, когато порасне.

— Ако смяташ да правиш това — каза му Александра, — ще трябва да насочиш всичките си усилия към постигане на тази цел. Брат ми е с добро образование, а също така и баща ти. На твоята възраст те здравата са се трудили върху уроците си, вместо да се мръщят пред черната дъска.

Жегнат от откровения съвет, Мортън остана мълчалив за известно време, като в него пак се появи нещо от предишното му поведение. Александра също мълчеше, очаквайки той да проговори и да поеме инициатива да общува с нея. Най-насетне той се престраши, макар и неохотно и попита дали би му помогнала да разбере повече неща за бизнеса.

— Разбира се — отговори тя. — Мортън, винаги ще бъда готова да ти помогна да постигнеш това, което искаш. Нали знаеш, че те обичам?

— Казваш, че е така, а непрекъснато ме критикуваш.

— Мортън, знаеш много добре, че ако ядеш много пресни плодове, ще те заболи корема. В живота има много неща, които могат да имат още по-лоши последици, но вместо да се явят веднага, те се проточват с години. Живяла съм доста и разбирам от тези неща, докато ти си съвсем малък и още не разбираш. Когато те поправям, то е защото искам да избегнеш тези неща, а не защото ми харесва да го правя.

Момчето замълча за известно време, като преценяваше казаното от нея. Тогава, както безброй пъти преди, Александра му обясни колко е важно да съсредоточава вниманието си върху уроците не само за да ги научи, но и за да развие умствена дисциплина. За първи път момчето слушаше и изглеждаше, че я разбира.

Край огъня вечерта той заговори за уроците.

— Невинаги зная какво трябва да правя с остатъците от сумите — каза й той. — Ще ми обясниш ли пак?

Александра разчисти място върху земята и взе една пръчка, за да изпише числата върху пръстта и да покаже действието. Като си спомни грешките, които беше допускал, Александра си даде сметка, че неразбирането му бе причина за някои от тях. Чудеше се дали от гордост, инат или нещо друго той не й бе казвал досега.

Най-важното обаче бе, че той бе споделил. Освен, че бе получила необходимите й карти, тя бе постигнала несравнимо по-важен за нея успех по време на пътуването. Знаеше, че трудностите с Мортън щяха да продължат, както и че винаги ще се страхува относно произхода на някои черти на характера му. Но поне сега вече можеше да работи с него, след като най-сетне бе успяла да пробие студената му резервираност.

* * *

През седмиците след завръщането си у дома, Александра се убеди, че отново е бременна. Дейвид се зарадва, когато му каза и двамата хранеха надежда, че този път ще имат дъщеря. През това време Александра трябваше да започне да преподава други уроци на синовете си. Много интелигентен, както и по-зрял за възрастта си, Мортън изпревари Джонатън по аритметика, както и по другите предмети, които тя им преподаваше. Понякога поведението му създаваше проблеми, но той се подчиняваше, макар и често неохотно, и залягаше упорито над уроците.

Всеки ден, след като свършеше с уроците и другите си задължения, Александра се захващаше с картите, седнала зад бюрото в салона. Върху огромен лист хартия тя обединяваше картите на Адолариъс и тази, която Пат им бе донесъл. Като ги превръщаше в приблизително еднакъв мащаб с линията, тя скицираше линиите с остър и твърд молив, след това ги повтаряше с мастило.

След като картата беше завършена и река Кобдогла наречена река Дарлинг, Александра знаеше, че това е само началото. Картата щеше да предизвика благоприятно мнение, но една молба за предоставяне на земя за собственост трябваше да бъде напълно съдържателна. Искането й съдържаше достатъчно много аргументи. На първо място, Тибубура допринасяше значително за развитието на икономиката на колонията, а на второ, тези земи бяха прекалено сухи, за да бъдат раздробени на по-малки имения, които нямаше да могат да бъдат независими. Но освен това, имаше още много други причини, поради което отпускането на земята бе в интерес най-вече за колонията.

Тези аргументи трябваше да бъдат представени убедително и Александра работеше усилено върху проекта на молбата, за да бъде всяко изречение точно. Тя знаеше, че е важно молбата да попадне в ръцете на губернатора, а не някой чиновник просто да я заведе в регистрите или да я изпрати на колониалния инспектор. Уверена по пътя на логиката, че в най-лошия случай брат й поне ще познава губернатора, затова тя възнамеряваше да прати молбата до Крейтън и да го помоли да я предаде лично на губернатор Дарлинг.

Тази част от плановете й отпадна един декемврийски следобед в началото на лятото, когато спокойствието в къщата бе нарушено от ударите на чукалото на главния вход. Посетителите все още бяха изключителна рядкост и изпълнена с любопитство, Александра излезе от салона в антрето, когато Ейми се запъти към вратата. Прислужницата я отвори и Александра остана изумена, когато видя брат си да стои на входа.

Освен че видът му беше раздърпан от дългото пътуване, Крейтън се бе променил през годините, по лицето му се бяха появили бръчки, а в косата му се виждаха бели кичури. За първи път Александра си даде сметка колко много той прилича на баща им. Но той си беше нейния любящ брат и лицето му се озари от нежна усмивка.

— Крейтън! — извика тя възторжено. — Скъпи мой, Крейтън!

Като се смееше радостно, той прегърна Александра и я целуна.

— Милата ми Александра — каза той. — Заслужава си човек да измине целия този път само за да те види. Нямам думи да ти кажа колко ми липсваш.

— Аз също копнеех да те видя, Крейтън — отговори тя. — Ела, влизай, нека първо те настаним, а после докато пиеш нещо освежително, ще говорим. Искам да знам всичко за жена ти и семейството, както и всичко, което е ставало през тези дълги години, откакто не съм те виждала.

Момчето от конюшнята отведе конете, след като Крейтън и Александра с помощта на Ейми свалиха багажа от товарния кон.

— Дейвид е на обиколка из пасбищата — говореше Александра на брат си, докато влизаха вътре. — Ще се върне тези дни. Веднага щом си оправиш багажа, може да се опознаеш със синовете ми.

Крейтън кимна щастливо, като говореше колко много искал да се запознае с мъжа и децата й. Те продължиха да разговарят весело, докато се изкачваха по стълбите, но от неуловимите нюанси Александра знаеше, че носи лоша вест. След като майка им и баба им вече не бяха сред живите, новината можеше да се отнася единствено до баща им или до по-малкия им брат Робърт, който беше офицер от флотата. Когато останаха сами в стаята за гости, Крейтън й каза, че става дума за баща им.

— Получи инфаркт — обясняваше той, като извади едно писмо. — Живя така няколко дни, през които изпитваше силни угризения на съвестта относно това, как се бяха развили нещата между вас. Написа това писмо до теб и след няколко часа почина.

Александра взе писмото, като радостта й от срещата с Крейтън внезапно помръкна. Въпреки че баща й я бе наранил дълбоко, предизвиквайки негодуванието й, той все пак й беше баща.

— Добре, Крейтън. След като се освежиш от пътуването, ела при мен в градината, която се намира встрани на къщата.

Той се усмихна и кимна утвърдително, сетне се целунаха, и Александра слезе долу. Каза на прислужницата да донесе питиета и леки закуски, когато Крейтън слезе, след това отиде в градината. Встрани от пътеката, която се виеше между дърветата и цветните лехи, в беседка от розови храсти имаше каменни пейки и маса, като сенчестото кътче за разговори ухаеше приятно. Александра седна и отвори писмото.

Докато четеше извиненията и изказаните съжаления, Александра си даде сметка, че баща й наистина бе страдал от разрива помежду им. Негодуванието й срещу него изчезна, а очите й се изпълниха със сълзи и тя заплака. Покри лицето си с носна кърпичка, като си спомни хапливите аргументи, които тя бе по-скоро търсила, отколкото избягвала и винаги му бе отговаряла с младежко упорство, вместо с желание за компромис.

Крейтън седна до нея, като обгърна рамото й с ръка.

— Сълзите ти ти правят чест, Александра — каза й той. — Изправен пред смъртта, той искаше да се помири с теб. Но докато беше жив, той се отнасяше с теб прекалено жестоко.

— Така е — съгласи се Александра, като изтриваше очите си. — Но това можеше да не се случи, ако аз бях по-малко своенравна и го бях накарала да ме обича повече.

— Родителят е водещата фигура при постигане на разбирателство с детето си. Използваните подходи могат да бъдат най-различни — от нежни до строги, ала отговорност носи родителят. Самият аз стигнах до този извод, а както смятам, и ти самата.

Припомняйки си преживяванията с Мортън, Александра кимна утвърдително с глава.

— Дори и да е така, мъчно ми е, че не се помирихме, докато беше жив.

— Пак ще ти повторя, това не беше твоя грешка. Освен това, сега той най-сетне намери покой, защото след като мама почина, той беше много нещастен.

Моментът й напомни за времето на нейното детство, когато Крейтън я утешаваше, и тя избърса очите си. Измит и преоблечен в чист костюм, сега повече приличаше на себе си. Тя го попита за семейството му и той й отговори, че всички са добре и че има четвърта дъщеря, след което разговорът им премина към други по-весели и приятни теми.

Когато прислужницата донесе поднос с портвайн и шери, Александра й каза да доведе момчетата в градината.

След малко те се появиха, като Мортън за първи път беше по-нетърпелив от Джонатън да се запознае с техен гост. Продължаваше да бъде резервиран, отдръпвайки се назад, докато брат му си разменяше нежна прегръдка с Крейтън, но затова пък нямаше търпение да задава въпроси. Александра остави брат си да разговаря с момчетата, а тя отиде да обсъдят вечерята с Ейми.

Когато се върна в градината, Александра изпрати момчетата да играят, като трябваше два пъти да повтори на Мортън да напусне. Най-накрая той си тръгна, мъкнейки се едва-едва и недоволен.

— Мортън иска да стане бизнесмен като теб — обясни тя на брат си.

— Да, каза ми — отговори Крейтън. — По всичко личи, че е умен и ще успее. Трябва да обсъдим нещо с теб, Александра, и то е завещанието на баща ни.

Той й обясни, че малко преди да умре, баща им направил ново завещание, с което наследството му трябва да се раздели поравно между трите му деца. Семейният бизнес включваше по-голямата част от имението, но стойността му се намираше в различни инвестиции и ценни книжа. Можеха да се съберат пари, за да се покрие частта на Робърт, но ако трябва да се направи същото и с дяла на Александра, го грози банкрут.

— Двамата с теб може да станем съдружници — предложи Крейтън. — Ще трябва да вземем пари на заем, за да покрием дела на Робърт, но ще можем да го изплатим за година. Ще извадя средствата за заплатата ми по управлението на бизнеса, а печалбите ще делим годишно. Сумата няма да е малка.

Като се замисли, Александра видя начин за разрешаване на потенциалния проблем, който щеше да се появи в близките години. Ако Мортън решеше да се занимава с бизнес, той щеше да се нуждае най-малкото от известен капитал, който трябваше да получи от печалбите от фермата. Но с едно сътрудничество в семейния бизнес на Хамънд, който можеше да му бъде прехвърлен като наследство, Мортън щеше да започне като равен с онези, които бяха от десетилетия в търговията.

— Естествено ще трябва да обсъдя въпроса с Дейвид — отговори Александра, — но предложението ми се струва твърде разумно, Крейтън. Сега аз искам да обсъдя нещо с теб, което засяга Тибубура.

Крейтън веднага разбра за какво става въпрос, когато тя му обясни безпокойството си от превръщането на този район в кралски територии, а щом тя му каза за плана си да получи разрешително, той кимна утвърдително с глава.

— Идеята е отлична — каза той. — Както казваш, става въпрос за огромно количество земя, така че одобрението е под въпрос. Но мога да те уверя, че молбата ще бъде предадена в ръцете на губернатора, той лично ще я разгледа, тъй като двамата сме в добри отношения.

Като си даваше сметка, че не може да иска нищо повече, както и че фактически тя имаше изключителен късмет, че брат й познава губернатора, Александра знаеше, че предстоящите месеци нямаше да бъдат лесни. За нея фермата Тибубура беше самият живот. Заплахата за фермата извикваше в нея нещо повече от страх, предизвикваше чувства на вледеняващ ужас, застрашено бе самото й съществуване.

Докато стане време за вечеря, Крейтън й обясняваше колко се е променил Сидней и й разказваше светски клюки за старите им приятели. Момчетата се присъединиха към тях в трапезарията, а яденето беше безупречно, като Флора беше надминала себе си. Говеждото месо беше крехко и сочно, а сосът беше силно ароматен от подправките и лука. Зеленчуците и другите гарнитури бяха отлично подправени, а гъстото ароматно вино с оттенъците на дъбовата бъчва, в която беше отлежавало, слагаше венец на цялата прекрасна вечеря.

След вечеря Александра и Крейтън отидоха в салона и разговаряха до късно през нощта, спомняйки си годините в Лондон.

На следващото утро Крейтън пожела да прекара известно време с момчетата и да работи с тях по уроците им, а Александра написа окончателния вариант на молбата за земята, за да може брат й да я занесе. Следобеда Дейвид се върна от кошарите.

Александра искаше двамата най-важни мъже в живота й да се разбират и тя бе изключително доволна, когато мъжът й и брат й веднага се харесаха. Следобедът мина в оживен и приятен разговор, последван от вкусна вечеря.

Същата вечер, докато се приготвяше за лягане, Александра каза на Дейвид за предложението на Крейтън за съдружие в семейния бизнес. Тя обясни възможността евентуално да прехвърли нейния дял от наследството на Мортън и Дейвид напълно се съгласи с плановете й. На следващия ден, докато Дейвид отиде да нагледа работата в конюшнята и оборите, Александра и брат й отидоха на езда, като тя го разведе из главната кошара. Щом стигнаха до най-отдалечения край на аборигенското селце и обърнаха конете, Крейтън отбеляза очевидното задоволство на Александра от живота й във фермата.

— Това ме радва изключително много — добави той. — Имаш причини да бъдеш доволна, тъй като живееш в лукс, за който по-голяма част от аристокрацията „бунип“ в Сидней би ти завиждала. Но има нещо повече от задоволството, което виждам, а това е, че ти си изключително щастлива, а Дейвид е един прекрасен съпруг.

— И двете неща са верни — съгласи се Александра. — Живеем добре, но Пустошта не е за всеки, Крейтън. Бих искала да задържа и двете момчета тук, но мисля, че Мортън ще се чувства по-добре, ако прави това, което желае. Той ще е по-добър бизнесмен, отколкото овцевъд. Ти какво мислиш?

— Мисля, че си права. Сега, когато го опознах по-добре, смятам, че той ще постъпва по-различно от мен. Но той може и да успее повече и вярвам, че има нюх към бизнеса.

— Тогава нека да обсъдим съдружието, което ми предлагаш. Дейвид и аз възнамеряваме да пратим момчето в колеж в Сидней. След като Мортън завърши там, бих искала да го вземеш във фирмата като младши съдружник. Щом стане пълнолетен, ще му прехвърля моя дял в компанията и той ще бъде твой съдружник. Искам да променим името на компанията на „Хамънд и Керък“. Имаш ли нещо против всичко това?

— Във всеки случай не и против смяната на името на компанията — отговори Крейтън. — То трябва да отразява кой владее фирмата. — Той се поколеба и замисли за миг, след това се усмихна горчиво: — Както вече споменах, Мортън може и да има по-различно отношение към нещата от мен, но мисля, че ще мога да се справя с това. А по всичко личи, че няма да мога да имам син, който да ме последва в бизнеса, така че приемам тези условия.

Александра кимна доволна и те обсъдиха по-нататък въпроса, докато яздеха назад към поточето. Малко след като стигнаха къщата, Дейвид се присъедини към тях в градината. Тримата обсъдиха от всички страни бъдещата роля на Мортън в съдружието, като се съгласиха по всички подробности.

След като нещата бяха установени, Александра с право бе уверена, че бъдещето на Мортън е осигурено. Но за другия й син, бъдещето не беше толкова ясно. По всичко личеше, че интересите му изцяло ще се съсредоточат върху фермата, но дали тя щеше да остане да съществува, зависеше изключително от това, как ще бъде приета молбата им за предаването на земята в тяхна собственост.

Молбата и картата бяха в багажа на Крейтън, когато два дни по-късно той си тръгна. Дейвид отново замина да достави провизии на овчарите и да провери стадата. Къщата изглеждаше много тиха, след постоянното суетене и разговори, и Александра се почувства самотна и изпълнена с безпокойство, като се надяваше, че губернаторът ще удовлетвори молбата. Но щом се върна отново към изпълненото с безброй задължение всекидневие, чувството й за самота се изпари.

След няколко дни Дейвид се върна и стечение на времето посещението на Крейтън се превръщаше в приятен спомен. Но молбата и картата продължаваха да тревожат мислите й като почти не минаваше час от деня, без тя да се сети за тях.

Когато измина достатъчно време, през което Крейтън вече трябваше да е стигнал до Сидней, безпокойството й нарасна. Като желаеше да има някакъв начин да надскочи разстоянието, за да чуе думичка за реакцията на губернатора, тя се примири и зачака пристигането на каруците с провизии. Дотогава имаше месеци, но тя се надяваше, че в пощата, която те щяха да донесат, щеше да има отговор на молбата й.

Отговорът обаче пристигна доста по-рано. Докато разхождаше коня си, през един горещ февруарски следобед в края на лятото, Александра забеляза двама конници, следвани от товарен кон, да вървят по пътеката. Тя се запъти да ги посрещне и видя, че единият от тях бе жена с бебе в ръцете си.

Младата двойка спря върху едно възвишение и погледна към главната кошара със страхопочитание, като жената почти се разплака от щастие и облекчение. Мъжът докосна шапката си, когато Александра стигна до тях.

— Добър ден, мадам. Аз съм Айзък Логън, а това тук е моята съпруга Манди. Имам поща за собствениците тук.

— Добър ден. Аз съм Александра Керък и ще взема пощата.

— Пардон — заизвинява се Логън, като свали шапката си. — Трябваше да се досетя коя сте, мадам.

Той извади мушамения пакет от джоба на палтото си и като се наведе напред го подаде на Александра.

— Срещнах мистър Хамънд — вашия брат, в Сидней, мистрес Керък. Той каза, че ще ми даде препоръка за назначение при вас, ако донеса пощата, и ето ме тук. Освен това, той ми даде тези два коня, за да можем да стигнем дотук с Манди.

Александра погледна към пакета, измъчвана от желанието да го отвори, но си наложи да се обърне към жената.

— Добре ли сте двете с бебето?

— О, сега вече да, мадам — отговори жената, като се усмихваше през сълзи. — След този ужасно дълъг път по тази тясна пътека, не очаквах да видя всичко това тук. То е като чудесен малък град с тази прекрасна къща, издигаща се над него. Почти онемях, когато го видях.

— И аз се сепнах — присъедини се Логън. — Бях чувал, че фермата Тибубура е голяма, но не мислех, че ще бъде нещо такова. Пресякохме южната й граница преди няколко дни. Дали ще мога да получа работа тук, мадам? Работил съм с овце и кучета от съвсем малък.

— Не всеки се чувства добре в Пустошта. Но мисля, че няма да ни е излишен още един овчар, така че ще видим как вие и семейството ви ще понесете пребиваването си тук. Последните две къщи до ручея са празни. Настанете се в едната от тях, след това идете до склада, който се намира до навеса за стригане на овцете, и нека ви дадат провизии. Склададжията ще ви даде също лампи и други неща за къщата.

Младото семейство благодари сърдечно, а Александра едва сдържаше нетърпението си, докато те повтаряха отново и отново благодарностите си. Най-накрая те тръгнаха надолу по пътеката. С треперещи ръце Александра отвори пакета. Той съдържаше писмо от Крейтън и един по-дебел плик с печата на губернатора върху него.

Като разчупи печата, Александра извади кратка бележка и дебел документ върху пергаментова хартия. Бележката, подписана от губернатора Дарлинг, съдържаше благодарности за отличната карта и за честта голямата река да бъде наречена на негово име. След като погледна бележката, Александра разтвори пергамента.

С големите и ярки официални печати и подписа на губернатора под текста, това беше документ, който предаваше земята на Дейвид и Александра Керък и техните наследници и пълномощници за вечни времена. Земите включваха Голите планини на север до Стръмните хълмове, след това на изток и на запад от главната кошара на разстояние от осемдесет и осем хиляди ярда, като общата територия бе един милион и шестдесет хиляди акра.

Продължилото с месеци постоянно и разяждащо безпокойство изведнъж се изпари и Александра изпита облекчение и слабост, а очите й се изпълниха със сълзи. Като стискаше здраво пергамента и другите писма, тя бавно се смъкна от седлото с поглед, премрежен от сълзите й.

Сграбчи шепа пръст и я пусна да тече на тънки струйки през пръстите си. За нея земята винаги е била безценна, но само няколко мига преди това всичко бе много по-различно от сега. Сега беше сигурна, че земята им не можеше да бъде присвоена от някой завистлив натрапник. Огромни пространства земи, разпрострени във всички посоки щяха да принадлежат на семейството й и щяха да се предават от поколение на поколение.