Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Птиците свиват гнезда

Американска. Първо издание

ИК „Пеликан Прес“, София, 1993

Редактор: Пеликан Прес

Коректор: Пеликан Прес

УДК: 820(94)-31

История

  1. — Добавяне

Втора глава

От палубата на платнохода „Феба“, който изпълняваше рейсове между Сидней, Нюкасъл и пристанища в земите на Ван Дайъман[1], лейтенант Оливър Бетун слезе на стълбата към кабината на екипажа и извади табакерата с емфието. Отвори капака и смръкна от праха, задържайки за известно време напиращата кихавица. Въздъхна доволно и се изсекна в носната си кърпичка, след което се върна на брулената от студения зимен вятър палуба.

Под тежестта на товара си, от въглища в трюма и купчините дебели кедрови дъски на палубата, „Феба“ газеше дълбоко във водите. Бетун вдигна яката си, за да се предпази от вятъра и седна върху една от купчините дъски, които ухаеха приятно. Загледа се в брега, който се виждаше на няколко мили вдясно от борда, и се замисли върху възможността да бъде прехвърлен в някой полк в Индия или Африка. Изгледите бяха благоприятни, тъй като той бе потърсил помощта на семейството си и на приятелите си в Лондон, които имаха влияние във военните среди при назначенията. В Индия или Африка шансовете му за повишение щяха да са по-добри, но за него далеч по-важно бе, че той отново щеше да бъде войник, а не някакъв си тъмничар. Лейтенантът се надяваше, че в Сидней го очакват писма с окуражителни новини по този въпрос.

Лейтенант Бетун погледна към хоризонта и видя, че пътуването му от Нюкасъл е към своя край. На юг, в далечината, в открито море се открояваха платната на плавателни съдове, идващи откъм Сидней. А минути по-късно над гребена на вълните се показа и Джаксън хедс — входа на пристанището.

Докато платноходът се движеше покрай брега, носен от попътния вятър, двама моряци си почиваха на носовата част на палубата. Единият от тях стана и се обърна към мъжа, който беше на щурвала:

— Джаксън хедс вдясно от борда, капитан Барнс! — извика той. — Да се готвим ли за сваляне на платната?

— Я си налягай парцалите, глупак такъв! — отговори капитанът. — Аз заповядвам тук, и аз ще ти кажа, кога трябва да си готов!

Господарят и собственикът на „Феба“, висок и добре сложен мъж на двайсет и няколко години, говореше с акцента на хората, родени в Австралия. Този изговор не приличаше на нищо, което лейтенантът бе чувал преди. Въпреки че в него се усещаха нюанси от „кокни“ и от ирландския диалект, не можеше да се каже, че е някой от тях, нито пък, че прилича, на който и да е от местните диалекти на Великобритания. Характеризираше се с остър и рязък изговор, с накъсване на някои думи, което пък обременяваше съседните думи. Австралийският диалект не приличаше на никой друг и в никакъв случай не можеше да бъде сбъркан, както и земята на неговите корени.

Желанието му да бъде прехвърлен, караше лейтенанта да заема безпристрастната позиция на временен пътник, което го превръщаше в наблюдател на австралийците и техните обичаи. Тук съществуваха социални бариери, най-вече между свободните имигранти и останалите в страната бивши каторжници. Но сред самите свободни имигранти имаше групичка от богати земевладелци, наричана „недостъпните“, които се държаха надменно и страняха от всички. Социалното разделение обаче се определяше от положението, а не от богатството, тъй като някои от бившите каторжници бяха толкова заможни, колкото и „недостъпните“.

Всяко действие на „недостъпните“ беше обект на много шеговити закачки сред останалите, които често ги наричаха „аристокрацията бунип“. Този израз неизменно предизвикваше силен смях, тъй като „бунип“ беше част от митологията на аборигените. Според нея бунип беше грозно и отвратително същество, което живее край езерата и ручеите и изскача навън, за да погълне всеки, който има неблагоразумието да утоли жаждата си в тях.

Социалните разслоения не са успели да спрат прогреса в колонията, помисли си Оливър, когато с приближаването на „Феба“ към пристанището забеляза многобройните кораби. Важна спирка за прехвърляне на товари от сандалово дърво, естествен седеф, греди за мачти от всички точки на южната част на Тихия океан, Сидней водеше оживена търговия с пристанища в Англия, Ирландия, Индия, Китай и Съединените щати. Освен това, десетки китоловни кораба от различни държави използваха пристанището като преработвателна база.

Когато пристанището се показа точно на югозапад от „Феба“, капитанът викна към екипажа:

— Хайде по-живо, размърдайте се! Проверете въжетата на товара върху палубата, гледайте да не се разместят дъските, че ще се движим с насрещен вятър.

— Не се тревожете за товара върху палубата, капитане — отговори един от моряците. — Вързали сме въжетата така здраво, че по-скоро ще отвориш краката на монахиня, отколкото те да се развържат.

— По-добре си затваряй мръсната уста и иди да видиш въжетата — отвърна му подигравателно капитанът. — Преди попътният вятър да заработи в наша полза, ще бъдем тласкани от вълните и тези дъски не трябва да мърдат насам-натам. Ако се разместят дори и на косъм, ще фиксирам с летви щурвала, ще взема този умник оттам, и ще го набутам между въжетата да ги затегна с него.

Моряците се разсмяха и тръгнаха към купчините от кедрови дъски. Започнаха да проверяват въжетата, с които те бяха прикрепени към палубата. Щом забележеха, че някои от тях са леко разхлабени, те вместо лост използваха куките от лодките, за да затегнат по-добре въжетата и да завържат още веднъж възлите.

— Бъдете готови да спуснете платното — заповяда капитан Барнс, когато мъжете свършиха. — Лейтенант Бетун, внимавайте утлегарът[2] да не ви изхвърли зад борда.

Оливър се върна до стълбата, която водеше към кабината на екипажа и слизайки по нея, извади табакерата си с емфие. Щом рулът затрополи и „Феба“ започна да завива, капитанът изкрещя към моряците да отпуснат въжетата. Макарите тракаха, въжетата се намотаваха по тях и тежкият дървен материал се тресеше, докато платноходът завиваше към югозапад. Тъмната сянка от дебелия утлегар и от платното минаваше от люка на стълбата към онази страна от палубата, която беше обърната към пристанището.

Капитан Барнс даваше заповеди и моряците се разтичаха да закрепят утлегара и да оправят платното. Оливър се изсекна в носната си кърпа и отново излезе на палубата. Преди да се остави на попътния вятър, „Феба“ се наклони рязко към пристанището, като вълните се разплискаха върху палубата откъм тази му страна. Оливър пресече внимателно наклонената палуба, отиде отново до купчината дъски и седна върху тях.

Докато плаваше към входа на пристанището, платноходът мина на около сто ярда от три канута, пълни с мъже, жени и деца аборигени. Ловяха риба и я изяждаха, след като я приготвяха върху глинени плочи на огън, запален в средата на канутата, чийто дим се виеше нагоре. Капитанът им извика нещо на техния език и те се засмяха щастливо. Отговориха му хорово и повдигнаха високо няколко риби, за да ги види.

Няколко минути по-късно, платноходът се оказа между песъчливите скали, извисяващи се, на двеста и петдесет фута от двете страни над входа на пристанището. На равнището на ватерлинията имаше разпръснати огромни камъни с размери на къща. Покрай брега морето беше по-развълнувано. Дългите вълни, които бяха преминали необезпокоявани седем хиляди мили от Южна Африка, се удряха в огромните обли камъни и се разбиваха във водовъртеж от кипяща пяна, като пръскаха блестящи капки на височина сто фута във въздуха.

Носени от вятъра, пръските падаха върху палубата на „Феба“, която плавно заобиколи Норт хед и навлезе в пристанището. Под заслона на скалите платноходът забави ход, порейки огромната водна шир. Капитан Барнс крещеше заповедите си, а моряците тичаха наоколо, нагаждайки платното към по-лекия вятър. „Феба“ се понесе по пристанището, мина покрай един голям риф, заобиколен от по-малки скали, които носеха името Свинята и прасетата. Пясъчните скали вече ставаха по-ниски и отново се почувства свежестта на бриза.

Пред „Феба“ се движеше бавно товарен кораб, чиито кърпени платна бяха прокъсани от дълго и бурно пътуване. Вглеждайки се внимателно, Оливър успя да разчете името му — „Хармъни“ от Бристъл. Платноходът вече се изравняваше с кораба и един от моряците посочи към него и извика:

— Бива си ни, как само го настигаме, а, капитане!

— Проста работа — отговори нетърпеливо младият капитан. — Дъното на този дърт шлеп е скапан като задника ти, а за платна е вдигнал парцали, докато нашата „Феба“ може да напредва бързо дори при вятър, слаб като агнешка пръдня. Ние вече ще разтоварваме, когато той едва ще е намокрил котвата.

Разстоянието между двата плавателни съда продължаваше да се скъсява. Само на двеста ярда от кораба платноходът вече започна да го изпреварва. По фалшборда на кораба бяха застанали петнайсетина мъже и жени с няколко деца. По всичко личеше, че са свободни имигранти от Англия, и прекараните дълги месеци по море вече се забелязваха. Явно изпитваха неимоверно облекчение, че пътуването им свършва. Махаха щастливо и поздравяваха с викове платнохода. Над врявата се извиси мъжки глас, който питаше колко още им остава до Сидней.

— Сидней ли, казахте? — попита капитан Барнс с престорено учудване. — Дяволски далече сте от него… Сидней се намира в Австралия, а това тук е Островният залив, Нова Зеландия.

Хората млъкнаха вцепенени. Сетне всички вкупом се втурнаха към квартердека, като крещяха в настъпилата бъркотия с гневни гласове. Фигурата на капитана се открои, когато той се приближи към края на квартердека и погледна надолу към тълпата. Виждаше се как той непрекъснато клати глава в знак на отрицание, как им отговаря, сочейки към пристанището. Хората шумно изказваха несъгласието си и махаха с ръце към платнохода.

Капитанът на кораба погледна към „Феба“ и се втурна надолу по стълбата, която водеше към главната палуба. Надвесен над перилата на кораба, той размахваше юмрук и ревеше вбесен, наричайки капитан Барнс лъжец и мошеник. Капитан Барнс и екипажът се превиваха от смях, докато платноходът се отдалечаваше от кораба. Оливър се усмихна едновременно развеселен и изпълнен със съчувствие към изтощените от пътуването хорица.

В пристанището пясъчните камари изчезваха, преминавайки в рифове, разпръснати между множество малки заливчета. Те бяха гъсто залесени с евкалиптови дървета, под чиито огромни корони растяха храсти, борещи се за слънчева светлина. Случайно Оливър зърна едно дърво с огромно елипсовидно петно на него, явно аборигените бяха изрязали парче кора за корпус на кану във форма, която да пасва на дървеното му скеле.

Там, където теченията бяха издълбали навътре в пясъчните скали проломи, те бяха покрити с разноцветни водорасли и огромни палми разгръщаха клоните си, осигурявайки дебела сянка за многообразието от папрати и мъхове. Покрай брега имаше натрупани тонове черупки пред входовете на пещери, в които безброй поколения аборигени бяха се хранили със стриди, изхвърляйки навън черупките им.

До най-голямото бунище от черупки се виждаха няколко лодки, изтеглени на сушата. Около димящи каменни пещи работеха каторжници. Те горяха черупките, за да получат вар, от която приготвяха хоросан за строителните обекти. В някои от заливчетата се виждаха групи затворници, които сечаха дървета, подкастряха клоните им, като досами водата ги свързваха със салове, които трябваше да бъдат влачени на буксир до пристанището в Сидней.

Вече се виждаха островите Пинчгът, Гоут, Кокъту и още няколко други, като някои от тях представляваха просто голи каменни хълмове. Брегът беше избутан още навътре, образувайки по-големи закътани заливи, между които и заливите Парсли и Фарм Коув. Китоловни кораби и други плавателни съдове стояха на котва в някои от тях, докато екипажите им ги ремонтираха.

Пристанището продължаваше на запад, като при устието на река Парамата се стесняваше, и платноходът навлезе в скалистия залив Сидней. На запад от мястото на закотвянето, върху един скалист връх, покрай дълги и тесни виещи се пътеки, бяха наредени порутени колиби. В това свърталище на крадците, от колонията работеха като проститутки някои от бившите затворнички. Официално, мястото се наричаше „Скалите“, но беше по-известно като „Бардака“.

В широко заслонен пристан стояха на котва плавателни съдове от всякакъв вид, а между тях сновяха помощни кораби, които се използваха за товарене и разтоварване на онези параходи, които не можеха да се доближат до кея поради плитките води. Други бяха вкарани в дока. Складове, магазинаж, сух док и корабостроителница заемаха брега, а навътре градът се беше разпрострял нагоре по склоновете на залива. Беше спретнат и приятен град, чиито улици бяха изпълнение магазини и малки работилници. Още по-нататък се виждаха къщи с незамазани греди и спретнати едноетажни фермерски сгради с добре поддържани дворове пред тях, заградени с жив плет и огради от колове.

Когато платното беше прибрано и котвата пусната, един от моряците закара лейтенанта с лодка до кея. Отдалече градът винаги напомняше на Оливър за английските пристанищни градове и крайморски графства, но от по-близо усещането му за нещо познато изчезваше напълно. Вместо плетове от бръшлян и лигуструм, тук имаше акациеви храсти, шумни пъстри папагали заменяха сипките и мушитрънчетата, а от всички страни се носеше характерният австралийски акцент.

Най вече разликата се чувстваше в светложълтите вълнени панталони на каторжниците. Част от тях работеха, други се движеха под строй по улиците, отивайки по задачи, като след някои от групите вървеше охрана. Оливър мина покрай една групичка от затворници, която кърпеше дупките на една улица. Каторжниците бяха с вериги на краката си, което говореше, че или са новопристигнали, или осъдени за по-леки престъпления.

По-навътре в града се издигаха огромните луксозни частни къщи и жилищата на държавните служители. Администрацията се намираше в двуетажна каменна сграда в стила на регентството, построена навътре в парк близо до една тиха и сенчеста улица. На нея имаше черква и други големи сгради — доказателство за широкомащабната строителна програма на губернатора.

Оливър влезе в сградата на Администрацията, пресече високото и просторно фоайе и се заизкачва по широкото стълбище. Влезе в чакалнята пред кабинета на губернатора, седна и зачака. След малко от кабинета излезе военносъдебният съветник на колонията и помощникът на губернатора въведе лейтенанта в просторна и добре мебелирана стая.

Петдесети девет годишният губернатор Лаклън Маккуайър беше висок слаб мъж с поведение и маниери на военен в резултат на това, че бе прекарал целия си живот като професионален войник. Спирайки се нерешително до вратата, лейтенантът се поклони:

— Добър ден, ваше превъзходителство. Благодаря ви, че ме приехте толкова бързо.

— Очаквах вашето посещение, лейтенант Бетун, — отговори губернатор Маккуайър, отвръщайки на поклона, като в говора му се усещаше леко гърлен шотландски акцент. — Заповядайте, седнете. Прочетох доклада ви за дейностите, които развивате в Нюкасъл, и останах много доволен.

Лейтенантът седна на стола пред бюрото и извади документите, които беше донесъл със себе си, за да ги покаже на губернатора. Помощникът помогна на губернатора да намери доклада сред купищата документи върху бюрото, след което излезе. Губернаторът отмести встрани доклада и се облегна назад на стола си:

— И така, какво бихте искали да дискутираме, лейтенанте?

Подавайки на губернатора лист хартия, Оливър обясни, че това е списък на затворници, за които той предлага да бъдат освободени предсрочно, което би анулирало остатъка от присъдите им, така че да могат да си намерят работа в колонията, изобщо да правят каквото пожелаят. Но при първото провинение и нарушение действието на предсрочното освобождаване може да бъде отменено. Губернаторът си сложи очилата, погледна към списъка и заедно с Оливър започнаха да обсъждат поотделно всеки един от включените в него затворници. Доволен, той отдели списъка, за да могат чиновниците му да подготвят необходимия документ.

Другият документ, който лейтенантът му представи, беше по-сложен — предложение за помилване. Докато изучаваше предложението, губернаторът присви вежди и се замисли. Оливър добре разбираше причините за неговото колебание. Много от земевладелците в колонията, чрез влиятелни приятели в Лондон бяха успели да наложат по официалните канали известен натиск върху губернатора, заради големия брой на предсрочно освободените от него затворници и най-вече на помилваните.

Те не одобряваха действията му и се противопоставяха, изтъквайки като аргумент факта, че осъдените трябва да излежават цялата си присъда в интерес на правосъдието и справедливостта, но Оливър знаеше много добре техните истински мотиви. Земевладелците имаха право да вземат затворници да им работят. Срещу получената работа, те им даваха подслон, храна и дрехи. Но като се имаше предвид броят на каторжниците, които губернаторът използваше за обществени нужди, и на освободените предсрочно или на помилваните от него, то някои от земевладелците рядко можеха да разполагат с толкова осъдени, колкото биха желали.

— Хайръм Бакстър вече една година е старши надзирател — каза Бетун в подкрепа на препоръката си за помилване. — Той е изключително старателен при изпълнение на задълженията си и в досието му няма нито една забележка. Освен това, мисля, че помилването на този човек ще е от голяма полза за колонията.

— От голяма полза за колонията?

— Да, ваше превъзходителство. Бакстър е квалифициран и опитен корабостроител. Той се е свързал с Джеймс Андъруд, бившия затворник, онзи, който притежава корабостроителницата тук, в Сидней, и Андъруд му е предложил да го вземе на работа при себе си. Бакстър ще е много по-полезен в развитието на колонията, като работи по професията си, отколкото като старши надзирател в Нюкасъл.

Губернаторът присви устни, помисли още малко, сетне кимна в знак на съгласие и остави документа.

— Добре, ще го помилвам. Това ще налее масло в огъня, на който ме пекат в Лондон, но един по-малко или повече не е от голямо значение. Въпреки че Бакстър има добра характеристика, за мен по-важна е вашата препоръка за него, лейтенант Бетун.

— Силно съм поласкан от доверието, което ми оказвате, ваше превъзходителство.

— Вие не само спечелихте моето доверие — отвърна губернаторът и посегна да вземе доклада за работата в Нюкасъл. — Във всяко едно отношение вие постигнахте много повече от вашия предшественик. Освен това, при вас няма случаи на затворници, загинали при злополука. Беше ми изключително трудно да обяснявам на офицера преди вас, че нашата задача е да превъзпитаваме осъдените, а не да ги убиваме.

— Преди две седмици за малко не загинаха няколко мъже — призна честно Оливър. — В мината стана срутване и няколко души се оказаха заклещени вътре и за малко да се задушат, но единият от затворниците успя да запази самообладание и измъкна хората. Подпорите били недостатъчно, а и, както се оказа, мъжът, който спаси другарите си, е инженер. Казва се Дейвид Керък и в момента прави инспекция на подпорната конструкция на целия рудник.

— Инженер ли? — запита заинтригуван губернаторът и се замисли. — Какво престъпление е извършил и какъв е срокът на присъдата му?

— Бил е осъден на смърт чрез обесване за убийство, но по-късно присъдата е била заменена с доживотна каторга. Но — добави Оливър, когато видя, че губернаторът се намръщи — в досието на Керък открих факти, които обясняват по някакъв начин извършеното от него. Както изглежда, някой си Уедли Хамънд си е позволил волности със съпругата на Керък, докато той е бил в командировка по строежите. Когато се върнал, заварил Хамънд с жена си.

Губернатор Маккуайър въздъхна, кимвайки с разбиране:

— Да, това поставя нещата в друга светлина, нали? Навярно доста приятели на Керък е трябвало да помогнат, за да бъде заменена смъртната присъда с каторга.

— Ако се съди по досието, и от двете страни е оказван натиск. Бащата на Хамънд, сър Лиланд Хамънд е скуайър на Йоркшиър и очевидно е правел всичко възможно, за да види Керък окачен на въжето. От друга страна, самият Керък е бил главен инженер на няколко строежа в Йорк и за да му бъде оказано снизхождение, са дали препоръки много от членовете на градската управа и дори самият кмет.

Губернаторът кимна, като се хвана за брадичката.

— Съдбата му е висяла на косъм, но всичко е свършило добре. Тук, в Сидней, има един адвокат на име Невъл Хамънд. Мисля си, дали има нещо общо с Хамъндови от Йоркшиър.

— Нямам никаква представа, ваше превъзходителство, не го познавам. Името обаче не е много често срещано, така че изглежда твърде вероятно.

— Да, така е. Що за човек е Керък?

— Не е от тези, с които можеш да се шегуваш, от време на време понабива затворниците. Но в същото време, ако не го закачаш, няма да се занимава с теб. Освен това, се съобразява с хората, които работят за него, повече от всекиго другиго. Общо взето, за мен той е най-добрият старши надзирател в Нюкасъл.

— Това звучи доста благоприятно за него и той би ми бил полезен в работата тук, лейтенант Бетун. Имам доста работници и достатъчно майстори за строителните работи, но човекът малко или повече компетентен, за да ръководи цялостен обект, е само един-единствен. Това е моят архитект, за когото не може да се твърди, че е най-добрият сред надзирателите, а в момента обектите, които са в процес на строителство, са няколко. Един опитен инженер би трябвало да може да ръководи строеж на сграда.

Лейтенантът се усмихна малко накриво.

— Убеден съм, че ще може, но се оказва, че благодарение на собствените си приказки, се лишавам от един добър старши надзирател, ваше превъзходителство.

— Е, не губиш повече, отколкото в случая с Бакстър — отбеляза губернаторът. — Керък ще бъде от по-голяма полза за колонията, ако успее да завърши тук една сграда, а и ще бъде в по-добра позиция, за да си помогне. Аз винаги се отплащам за добре извършена работа и бих могъл да разгледам въпроса за евентуалното му предсрочно освобождаване или условно помилване. Разбира се, той никога няма да има право да напуска Австралия, но би могъл да използва по най-добър начин тукашната ситуация.

— Естествено това не е моя работа — започна колебливо Оливър, — но ако този адвокат в Сидней е свързан с фамилията Хамънд от Йоркшиър, той несъмнено ще узнае и вероятно ще бъде много разгневен, ако Керък бъде помилван. А ако има приятели в Лондон, може да създаде доста неприятности.

— Убеден съм, че има много приятели в Лондон, тъй като е оттам и се премести тук със семейството си едва преди няколко месеца. Но моето задължение е да раздавам правосъдие, а не да давам възможност за отмъщение. В такъв случай може ли да се надявам, че ще видя Керък в най-скоро време?

— Да, ваше превъзходителство. Веднага щом се върна в Нюкасъл, ще го изпратя със следващия платноход.

Губернаторът кимна доволно и разговорът се прехвърли на други теми. Докато беседваха, мислите на Оливър бяха раздвоени между разговора и догадките, дали, когато отиде в пощата, ще намери писма от семейството и приятелите си. Той силно се надяваше, че ще има писма с окуражаващи новини за шансовете да бъде прехвърлен в Индия или Африка.

* * *

Седмица по-късно, през един дъждовен и ветровит следобед, Дейвид пристигна в Сидней на борда на търговски тримачтов платноход, който извършваше рейсове между пристанища в Нова Зеландия и Австралия. Докато останалите затворници от местата близо до Сидней, всячески се опитваха да бъдат изпратени в столицата, на Дейвид му бе напълно безразлично. Всички места си приличаха. Но както се подразбираше, тук щеше да е зает непрекъснато, а той искаше тъкмо това. Работата ангажираше мислите му и го уморяваше, и той можеше да спи по време на дългите и самотни нощи.

С увито на руло и преметнато през рамо одеяло с вещите му, той стигна до брега в лодка, в която се намираше и част от екипажа. Моряците възбудено разговаряха, предвкусвайки посещението си в „Бардака“. От стрехите на сградите се стичаха дъждовни капки, улиците бяха потънали в кал и из града почти не се виждаше жив човек. Дейвид познаваше Сидней, тъй като непосредствено след пристигането си бе прекарал няколко седмици в него заедно с група каторжници, които бяха свързани с обща верига. Без да обръща внимание, че дрехите му прогизват от дъжда, той се движеше в посока към казармата.

В мръсната и разхвърляна канцелария на затвора, неграмотната на смяна стража предаде на чиновника разрешителното за пътуване на Дейвид. Той го прочете, като се хилеше иронично:

— Не само че носи кафяви панталони, ами тук ще бъде на лично разположение на губернатора, ефрейтор Аткинс — изкоментира мъжът. — Кой знае, между нас сега навярно ще има кралски благородник!

— Ъхъ, видях изящната каляска, с която пристигна тук — злобно измърмори човекът от охраната. — Как се казва и какво ще прави?

— Дейвид Керък и има заповед за него от коменданта — отговори чиновникът, като ровеше из папките на масата. Отдели един документ и се зачете в него. — Ето го, трябва да отиде в Парамата и да работи при Франсис Гринуей, онзи, който получи помилване от губернатора, веднага щом пристигна, тъй като знаел да строи черкви и други такива.

Човекът от стражата кимна и нетърпеливо махна с ръка:

— Знам добре кой е Гринуей. Пиши му пропуска за Парамата и гледай всичко да стане колкото се може по-бързо.

Като извади лист хартия и писалка, чиновникът надраска бързо и неграмотно пропуска за пътуване и го подаде на човека от охраната. Докато той го разглеждаше внимателно, придавайки си онази важност, типична за хората с по-долен чин, чиновникът стоеше встрани от него и правеше подигравателни физиономии.

— Иди да ядеш в готварницата — каза стражата на Дейвид, подавайки му документа. — След това си намери легло в казармата. Утре хвани пътя нагоре по реката и ще стигнеш до Парамата. Покажи това на някой от готварницата и утре ще ти дадат храна за из път. Пеша дотам е доста време.

— Сборът — напомни чиновникът на човека от охраната, когато Дейвид тръгна да излиза.

— А, вярно — сети се мъжът. — Всички затворници са длъжни да се съберат в двора утре на разсъмване. Каквото е времето, май няма да можем да видим изгрева на слънцето, но все пак гледай да си там.

— За какво е този сбор? — попита Дейвид.

— Скоро ще разбереш — отговори му троснато охраната, докато чиновникът се хилеше многозначително. — Гледай да си там.

Дейвид излезе от канцеларията и под ударите на дъжда и вятъра се присъедини към затворниците, които се тълпяха в мръсната и шумна готварница. След като получи парче стар хляб и варена безсолна риба, Дейвид седна на една от масите. Докато се хранеше, чу другите да говорят за сбора. Двама избягали затворници започнали да нападат и ограбват пътници и отдалечени ферми, но били заловени. На следващото утро щяха да ги бесят и всички каторжници, намиращи се в Сидней, щяха да присъстват на процедурата, като предупреждение към всеки, който би се изкушил да стори същото.

В едно от крилата на казармата, мръсно и мрачно, Дейвид откри свободно легло, всъщност груба дъска, закрепена към стената. През седмицата, в която беше прекарал в колибата в Нюкасъл, той с удоволствие беше привикнал със самотата и мястото, което поддържаше чисто. Ето защо сега мръсотията и стълпотворението от хора в бараките, му се сториха още по-отвратителни. През нощта спа дълбоко, а сутринта, преди изгрев-слънце бе събуден от охраната, която крещеше всички да се събират в двора. Все още продължаваше да вали слаб дъжд, когато Дейвид излезе навън и тръгна заедно с останалите към двора, който се намираше в единия край на лагера. Извън подслона на сградите силният леден вятър блъскаше ситния дъждец из целия двор и затворниците трепереха от студ, като псуваха ядосано. Когато най-сетне утрото дойде, макар сиво и мрачно, охраната започна да обикаля и крещеше на затворниците да се строят в редици и да млъкнат.

От другата страна на двора имаше дървен триъгълник с обърнат надолу връх, към който връзваха провинилите се затворници и ги бичуваха с камшик. До него се издигаше бесилката, от която висяха две примки, блъскани насам-натам от вятъра. Докато чакаха, Дейвид си помисли, че сборът изобщо не успяваше да постигне целта си на поучителен урок, тъй като много от каторжниците гледаха на бесенето като на забавление.

Няколко минути по-късно от сградата на охраната се зададе процесия, водена от двама души с барабани, които удряха в такта на някакъв марш. След тях вървяха комендантите и един свещеник. Най-отзад бяха двамата осъдени и охраната. Единият от затворниците беше мрачно предизвикателен, опитваше се да се откъсне от охраната, която държеше ръцете му, а другият хленчеше и едвам си тътреше краката, тъй че охраната почти го влачеше.

Щом стигнаха бесилката, барабаните млъкнаха, а охраната поведе осъдените към стъпалата. Нагласи двамата мъже върху сандъчетата точно под примките и хленчещият затворник се отдръпна уплашено, а от вятъра въжето се удари в лицето му. Свещеникът се изкачи по стъпалата и застана до ридаещия мъж, като извади молитвеника си. Сложи ръка върху рамото му и зачете от книгата, но Дейвид не можеше да чуе думите.

Когато свещеникът тръгна към другия осъден, мъжът се обърна и го заплю. Свещеникът пъхна молитвеника в джоба си и заслиза по стъпалата. Застанал долу под бесилката, комендантът заговори нещо на хлипащия осъден, а той клатеше глава в знак на несъгласие и продължи да ридае. Тогава комендантът се обърна към другия осъден.

— Да, имам да кажа няколко последни думи — объркано започна мъжът. — Вървете по дяволите всички вие, заедно с окървавения ви губернатор, застанал начело на този срамен парад, и вие, които осигурихте тъпите сеирджии, всички вие, вървете по дяволите, където ви е мястото.

Комендантът се извърна и тръгна към стражата, а вятърът рошеше пискюлите на еполетите му. Охраната нахлузи парцалени чували върху главите на осъдените, завърза ги около вратовете им, след това намести примките и нагласи сандъчетата. Единият от стражата застана до лоста в единия край на бесилото, сложи едната си ръка върху него и загледа коменданта право в очите.

Барабаните заудряха забързано, а звуците се въртяха и потъваха във воя на вятъра. Когато комендантът даде знак, барабаните млъкнаха и единият мъж от охраната рязко дръпна лоста надолу. Капакът под нещастниците се отвори и те увиснаха, въжетата се стегнаха силно и обесените подскочиха, в момента, в който вратовете им се счупиха. Телата им се гърчеха и друсаха конвулсивно, сетне застинаха неподвижно.

Напускайки двора сред тълпата от затворници, Дейвид чу как някои от тях се смееха и обсъждаха други случаи на бесене на затворници, които бяха гледали преди, и които по думите им били много по-забавни, защото обесените умирали по-дълго. Други от затворниците вървяха мълчаливо, настроението им отговаряше на неговото.

След като се нахрани в готварницата, Дейвид показа разрешителното за пътуване на един от затворниците готвачи, който му донесе парче хляб и два варени картофа. Когато стигна до пътя, който водеше към Парамата в края на града, вятърът и дъждът отслабнаха. Няколко минути по-късно дъждът спря, а вятърът започна да затихва. След като измина около една миля, облаците започнаха да се разкъсват. Настъпи светъл и весел зимен ден, а слънцето грееше достатъчно силно, за да изсуши дрехите му.

През първия час, Дейвид минаваше покрай къщи, разпръснати край пътя, който гъмжеше от хора — едни вървяха пеша, други яздеха коне, а трети превозваха в каруци селскостопански продукти за пазара в Сидней. Не след дълго, Дейвид се оказа сам на пътя, който лъкатушеше през една открита гора близо до река Парамата.

На обяд, той спря в горичка край реката, за да похапне. Гледката представляваше приятна идилия сред евкалиптови дървета с купчини паднала кора в основата им и висящи ивици на онази кора, която все още се държеше по стволовете им. По върховете на дърветата крясъците на стрелкащи се между клоните папагали, се смесваха с писъците на бъбрици и ластовички. На няколко крачки по-нататък, през сребърните стволове на дърветата се виждаше как реката се разлива нашироко и тече спокойна, а във водите й се отразяваха надвисналите отгоре й клони.

След като се нахрани, Дейвид седна и отдъхна няколко минути. В усамотението на горичката той се почувства почти доволен в пълно разбирателство и покой със себе си и света. Настроението беше необичайно за него, но сега всичките му мъки и терзания изглеждаха толкова далечни.

Това усещане изчезна, щом извади часовника. Като гледаше портрета на бившата си съпруга, той изпитваше силно желание да хвърли часовника в реката и да я прогони завинаги от живота си. Много по-лесно за него обаче би било да си отреже ръката, отколкото да направи това. Любовта му към нея продължаваше да бъде неразделна част от него, въпреки че бе разяждаща като рак. Прибра часовника, вдигна от земята навитото на руло одеяло, върна се на пътя и продължи нататък.

С фермите си и малките кошари, разпръснати наоколо, Парамата беше оживено селце с население от няколкостотин души. Улиците му бяха сенчести със спретнати къщи, разположени около калдъръмена улица с магазинчета. Сградите за затворниците се намираха в северния край на селото и се отличаваха с характерната си сивота и запуснатост. Докато вървеше към тях, той забеляза наблизо строеж на голяма двуетажна сграда.

Между казармата и готварницата имаше дълга, ниска сграда, разделена на отделни стаи, която в канцеларията на лагера му посочиха като квартирата на старшите надзиратели. Човек от охраната каза на Дейвид да се настани в крайната стая и да се обади на Франсис Гринуей, който в момента се намира на строежа. Дейвид остави нещата си в стаята и се отправи нататък.

Скелетът на огромната сграда бе завършен, както и част от покрива, и зидарите редяха камъните нагоре от основите. Дейвид се огледа, мина през зеещия вход, и видя, че на някои места дюшеметата бяха сложени, както и междинните греди. Тъй като покривът все още не беше завършен, вътрешността на сградата беше цялата прогизнала от дъждовете, валяли през изминалите няколко дни. Придружен от скрибуцането на трионите и кънтенето на чуковете, Дейвид си проправяше път между майсторите дърводелци и техните чираци към дървена стълба, поставена на мястото на бъдещото стълбище. Франсис Гринуей беше на втория етаж. Беше надвесен над чертежи, разпръснати върху работна маса, той се открояваше сред светложълтите панталони на затворниците с костюма и вратовръзката си. Архитектът беше нисък мъж, четиридесет и няколко годишен, набит, с оредяваща вече коса, с брада и мустаци твърди и редки като четина.

Беше човек с артистичен, неспокоен темперамент, като нормалното изражение на лицето му бе тревожно намръщено с неспокойно свити вежди.

След като си размениха обичайните любезности, Франсис изглеждаше облекчен от пристигането на Дейвид, но бързаше да си поднови прекъснатата работа. Той наистина имаше силно желание да си намери помощник, но същевременно не му се щеше да довери на никого част от работата. Показа на Дейвид чертежите на сградата, като го разпитваше подробно с какво се е занимавал преди.

— Няколко моста — отговори Дейвид на архитекта — на височина над 100 фута. Строил съм вълноломи и каменни кейове в Хъд и водопровод в Лийдс. Освен това, имах няколко обекта в Йорк, между които и нова водопроводна инсталация, но не дочаках завършването й.

— И нито една голяма обществена сграда? — запита учудено и подозрително Франсис.

— Не, но това тук ми изглежда достатъчно просто — отговори Дейвид, разглеждайки чертежите. — Очевидно, става въпрос за казарма.

Архитектът кимна, като обясняваше, че тази сграда ще побира около шестотин затворници. Той каза на Дейвид, че различните майстори, които работят на строежа, са повече от достатъчни. Освен това, доста от каторжниците в Парамата са били прехвърлени на този обект.

— Но — добави той, — сградата трябва да бъде приключена до лятото, а изоставаме страшно много. На всичко отгоре имам и други строителни обекти и непрекъснато снова между Сидней и Парамата. Но повечето от проблемите ми са свързани с тази сграда.

— Има още работа, докато се завърши — отбеляза Дейвид, оглеждайки се наоколо, — а нещата винаги вървят по-бавно през зимата.

— Така е — съгласи се Франсис. — През изминалите няколко дни, дъждовете бяха ужасни и тези греди, ей тук, много ме тревожат.

— Е, те са от добре изсъхнала твърда дървесина и все още им няма нищо. Ако покривът се завърши, преди да завали отново, гредите ще изсъхнат, без да се деформират или напукат.

— Надявам се да е така — въздъхна неспокойно Франсис, като слагаше чертежите в папка. — Ако строежът на тази сграда се забави още, губернаторът ще остане много недоволен. Ще обиколя обекта с вас да ви запозная с подробностите.

Докато обикаляха, архитектът обясняваше отделните детайли от работата, и разказваше за себе си. Обясни, че бил неправилно обвинен в подправянето на подпис върху договор за строеж на сграда в Бат, след което на процеса имал нещастието да му се падне коварен съдия. След като пристигнал в Австралия, бил помилван и докарал съпругата и децата си тук, сега имал удобно жилище в Сидней.

Историята му приличаше на разказите на други затворници с професии, много от които твърдяха, че са невинни. За разлика от тях, дребните престъпници често се опитваха да се представят за по-лоши, отколкото бяха в действителност в стремежа си да направят впечатление на останалите. Според Дейвид и в двата случая истината беше някъде по средата, като погрешните присъди и наистина несправедливо осъдените бяха малко.

Осъдените бяха утайката на пренаселените градове и на едно общество, терзано от катаклизмите на прехода от манифактура към фабрична промишленост. Веднъж отхвърлени като измета на обществото, те биваха изпращани в непознатата и неизследвана земя, скъсвайки напълно с миналото си и отваряйки нова страница в живота си. Що се отнасяше до самия него, Дейвид си даваше сметка, че присъдата му е повече от справедлива, в сравнение с обичайното наказание за убийство. Настоящето си той приемаше не като ново начало, а като мрачен и тъжен край на изживяното досега.

По време на обиколката из обекта, Дейвид разбра основната причина за изоставането. Различните майстори и техните чираци работеха усилено, но някои от общите работници се шляеха и разтакаваха, вместо да доставят материалите на нужните места. От това следваха забавяния и обърквания, избухване на нервите и непрестанни свади и крамоли. Вината беше на Франсис, който умееше да проектира сгради по-добре, отколкото да следи работата по тяхното изпълнение.

Денят клонеше към своя край и мъжете се разотиваха, когато Франсис приключи със запознаването на Дейвид с обекта. Архитектът отвърза коня си от кола, забит край тревистия път в единия край на обекта, като се оплакваше от разстоянието, което всеки ден трябваше да изминава, за да се прибере вкъщи и да се връща на следващия ден отново.

— Дайте ми списъците на хората и утре аз ще следя за тях по време на сбора — предложи Дейвид. — Така че не е необходимо да идвате толкова рано.

— Не мисля, че това е разумно, поне засега — предпазливо се противопостави Франсис. — Искам да ви опозная повече.

— Вие вече знаете, че съм се занимавал с работници — отговори нетърпеливо Дейвид. — Ако трябва да съм общ работник тук, добре. Но щом ще бъда надзирател, дайте ми списъка.

Ниският набит мъж с неудоволствие му подаде списъка, сетне възседна коня и тръгна.

Дейвид се изми, отиде да вечеря и отново се върна в стаята си да я почисти, преди съвсем да се е стъмнило. Щом приключи си легна, като изпитваше известно облекчение от това, че е тъмно и не може да гледа портрета на бившата си съпруга.

На сутринта, когато работниците се събираха на обекта, Дейвид ги изучаваше, докато извикваше имената им по списъка. Като цяло те бяха по-добри от средния екип в Нюкасъл. Никой от тях не беше доведен до пълно оскотяване, от страна на садистична охрана или надзиратели, което често се случваше на други места, за да се съпротивлява с животинско упорство на заповедите.

Онези майстори, които бяха извършили някакви престъпления в пияно състояние или попаднали в лоша компания, поради безработица или безпаричие, се възползваха от ситуацията по възможно най-добрия начин. Техните умения се търсеха навсякъде и те работеха усърдно, като избягваха да вършат каквито и да било нарушения с надеждата, че когато бъдат освободени, лесно ще си намерят работа и ще имат възможност да извикат семействата си.

По-голямата част от черноработниците идваха от онези райони на големите градове, известни с високата си престъпност. Далеч от обичайната си среда и с осигурени квартира и храна, при това по-добри от всичко, което бяха виждали през живота си, тук пред тях се откриваха нови възможности. Някои щяха да успеят, други не чак толкова, а трети вероятно щяха да свършат на остров Нюфолк.

Сред черноработниците Дейвид забеляза неколцина, които не беше видял предния ден. Той знаеше, че те се бяха измъкнали от строежа, както знаеше за други, които се бяха мотали, защото не им се работеше, но се страхуваха да напуснат обекта. За Дейвид също така важни бяха и онези от работниците, които бяха още момчета. Те щяха да се изкушат да следват лошия пример и в крайна сметка можеха да бъдат изпратени на острова.

Единият от мъжете, които липсваха предишния следобед, се открояваше сред останалите, и бе невъзможно Дейвид да не го забележи. Яркочервено петно по рождение покриваше едната половина на лицето му, а очите му бяха необикновено бледосини — студени и безпощадни очи, които сякаш бяха направени от парчета стъкло. Грубите и тъпи черти на физиономията му отговаряха напълно на очите му, а сплъстените му коси и брада бяха руси на цвят.

Среден на ръст, Енос Хинтън беше със силно развита мускулатура на тялото си и изглеждаше зъл, сякаш бе лишен, от каквито и да е компенсиращи външния му вид човешки качества. До него стоеше висок мускулест мъж на име Даниъл Краули, който също отсъстваше предишния ден. Докато Дейвид четеше списъка, двамата тихо си подхвърляха саркастични забележки, като инициатор на коментарите беше Хинтън.

След като освободи майсторите и чираците, Дейвид определи поименно отделните групи от хора, които щяха да изпълняват различни задачи. Затворниците се разпръснаха и се захванаха за работата, но Дейвид знаеше, че по някое време ще се случи нещо. То стана само няколко минути по-късно, когато Хинтън изпусна нарочно дъските, които той и още един мъж носеха към един дърводелец. Когато дъските се сгромолясаха на земята, Хинтън се изсмя подигравателно.

— Ха, каква стана тя — подметна той. — Да не очаква човек, че ще се окажат толкова тежки за мен.

Някои се изсмяха, но повечето мълчаха, чакайки, както и Хинтън, да видят реакцията на Дейвид. Понеже не очакваше физическа разправа, самодоволната и глупава усмивка помръкна върху грозната му мутра и той погледна изплашено Дейвид, който се приближаваше с огромни крачки към него. Хинтън се захили подигравателно и вдигна юмруци, смятайки, че има достатъчен опит в побоищата, за да преодолее предимството, което височината даваше на Дейвид.

Дейвид обаче притежаваше още едно предимство. Той изпитваше отвращение към свиванията и се хвърляше в тях с безмилостна ярост, за да ги приключи колкото е възможно по-бързо. Той удари Хинтън по лицето, а затворникът вдигна юмруци, оставяйки незащитена стомашната си област. Дейвид заби силно десния си юмрук в диафрагмата на Хинтън, който се олюля върху краката си. Затворникът размахваше юмруци, а Дейвид избягваше ударите, като успя да го удари здравата по лицето. Хинтън се сгромоляса върху земята.

Когато отново се изправи на крака, той изрева от ярост и поднови атаките с наведена глава, готов да нанася удари. Дейвид вдигна ръце, стягайки мускулите на стомаха си, готов и той да посрещне удара. Когато главата на Хинтън се заби в стомаха му, Дейвид заблъска с ръце по ушите на затворника. Хинтън изрева от болка, хващайки ушите си, залитна назад и се преви на две.

Дейвид тръгна след него, сграбчи мазните му заплетени коси и заби коляното си в лицето му. Краката на Хинтън се подкосиха и той започна да се свлича надолу. Дейвид ръгна още веднъж с коляното си Хинтън по лицето, като силата на удара изтегли от ръцете му косата на затворника. Той се строполи на пода, а от носа и устата му бликаше кръв.

Всичко това стана много бързо, само няколко секунди, след като Хинтън изпусна дъските. Мъжете гледаха объркано, а сетне, когато Дейвид хвърли поглед наоколо, забързано подновиха заниманията си. Затворникът, който помагаше на Хинтън да носи дъските, започна да ги подрежда, но Дейвид му направи знак с ръка.

— Остави това и започни да работиш с онези там — каза му той и ги посочи с пръст.

Човекът се отдалечи от дъските, а Дейвид се приближи до Хинтън и се надвеси над него.

— Днес ти сам ще пренасяш дъските — рече той спокойно, — и оттук насетне ще ти се наложи да работиш. Пропука ли се само една-единствена дъска, ако решиш да ги хвърляш пак насам-натам, ще ти счупя главата с нея! Ясно ли ти е?

Без да отговори, Хинтън се заизправя, опирайки се на ръцете и коленете си. Дейвид го ритна в корема и Хинтън изврещя от болка, като се затъркаля в посока към дъските. Дейвид отново се надвеси над него:

— Попитах те, дали си наясно — каза му той със същия спокоен тон.

По яркочервения белег на лицето му се стичаше кръв и грубите му черти излъчваха гняв и възмущение, а белезникавите му очи гледаха страшно.

— Да, разбрах — изхриптя мрачно той, а гласът му трепереше.

Като почти ревеше от ярост, Хинтън започна да подрежда дъските. Франсис беше пристигнал току-що и хвърли тревожен поглед наоколо и Дейвид му обясни какво се бе случило. Архитектът поклати глава, тъй като не беше много сигурен, дали Дейвид е постъпил правилно.

— Комендантът е този, който най-добре може да се справя с всички проблеми, свързани с дисциплината — каза той на Дейвид. — Но в края на краищата, това си е ваша работа. Смея обаче да си позволя да ви посъветвам да си държите очите отворени на четири.

Дейвид вече си беше помислил за това, само кимна с глава и си тръгна, а Франсис влезе вътре. Работниците сновяха живо насам-натам и Дейвид работеше заедно с тях, за да им покаже, че е готов да върши всичко, което изисква от самите тях.

Тъй като носенето на каменните плочи за покрива нагоре по паянтовата стълба беше изтощителна и опасна работа, то всички работници гледаха да я избягват. Дейвид носеше върху рамото си товара от плоските и тежки каменни плочи и всеки път, когато се връщаше надолу по стълбата, се оглеждаше наоколо, за да се убеди, че майсторите имат достатъчно материал под ръка. Когато видя, че имат достатъчно за целия ден, Дейвид започна да влачи трупи към мястото, където ги режеха.

Докато Дейвид следеше как напредва работата и същевременно помагаше, времето минаваше неусетно. Следващият проблем възникна следобеда, когато той дочу от единия край на сградата някаква караница и отиде да види какво става. Краули, чиято задача беше да бърка хоросан, се караше със зидаря, който твърдеше, че сместа е рядка.

Раздразнен от непознатото за него чувство да се труди в продължение на часове, мускулестият Краули заби юмрук в сбръчканото лице на възрастния човек.

— Забъркай си я сам, стара свиня такава — ръмжеше той. — Ако чуя още една дума от мръсната ти уста, ще усетиш вкуса на ей този юмрук!

Зидарят изплашено отстъпи назад, после се успокои, когато зад гърба на Краули видя да се приближава Дейвид. Краули се обърна, за да погледне и той. Дейвид го сграбчи за китката и изви ръката му зад гърба, издърпвайки я силно и рязко. Мъжът изрева от болка и се повдигна на пръсти, опитвайки се да облекчи напрежението в раменната става. Докато Краули се олюляваше, Дейвид го ритна отзад така, че затворникът падна на коленете си пред кофата с хоросан. Дейвид изви ръката му още по-нагоре, хвана го за врата и напъха главата му в сместа. Краули се замята неистово, като за малко не преобърна хоросана, по чиято повърхност започнаха да се появяват огромни мехури и да се пукат шумно.

Поглеждайки към чирака, Дейвид му направи знак с глава, посочвайки към една кофа с вода. Докато мъжът я преместваше по-близо, Дейвид изтегли рязко главата на Краули от хоросана и я натика във водата. Затворникът плюеше и се даваше, като плискаше с вода лицето си и чистеше очите си. Сетне скочи на крака с вдигнати юмруци и със сплъстена коса, цялата покрита с хоросан, който се стичаше надолу по изкривеното му от злоба лице.

Дейвид го подкани.

— Е, добре, Краули, хайде — каза му той спокойно, — ако искаш да се биеш, давай!

С настървени очи Краули за малко да започне, но сетне премисли и се отдръпна, скърцайки със зъби.

Дейвид му посочи към хоросана.

— Цял ден се занимаваш с тая работа, трябва вече да знаеш как става. Вземи да сгъстиш сместа, преди да е започнала да се втвърдява. И ако имаш поне малко акъл в главата, оттук нататък ще си гледаш работата и повече няма да създаваш никакви главоболия.

Краули грабна кофата и закрачи ядосано нататък. Зидарят и помощникът му се усмихнаха признателно на Дейвид. Останалите мъже, които бяха наблюдавали сцената, се върнаха отново към заниманията си, а Хинтън, който беше сред тях, изкриви грозната си физиономия в гримаса на омраза.

Франсис, който гледаше през отвора на един прозорец, поклати мрачно и заканително глава, обърна се и изчезна навътре.

Дейвид си даде сметка, че архитектът беше прав, когато му казваше да остави на коменданта дисциплината, и така правеха повечето надзиратели. Но Керък беше видял напоената с кръв и покрита с малки късчета човешка плът земя в двора на казармата пред скования дървен триъгълник, на който бичуваха провинилите се. Самият той можеше да убива, но да предава хора, които да бъдат наказани със смърт, дори и такива като Хинтън и Краули, означаваше да извърши нещо, което нямаше да може да понесе.

Като премина откъм другата страна на струпания дървен материал, близо до мястото, където режеха трупите, далеч от погледите на работниците, Дейвид разрови с крак дървените парчета и им хвърли един поглед. Забеляза къса и тежка цепеница, дебела в единия край и заострена в другия. Беше достатъчно къса, за да я скрие под палтото си. Той я взе и я пъхна под дрехата си с пълната увереност, че в крайна сметка тя ще му потрябва в някоя тъмна нощ.

Бележки

[1] Вам Дайъман — строго име на Тасмания.

[2] Утлегар (хол.). — Корабно дърво, на което се прикрепя първото платно.