Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Птиците свиват гнезда

Американска. Първо издание

ИК „Пеликан Прес“, София, 1993

Редактор: Пеликан Прес

Коректор: Пеликан Прес

УДК: 820(94)-31

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Александра гледаше внимателно в сенките под храста и търсеше животното, което Дейвид й бе посочил, и след малко го видя. Уплашено от овцете, кучетата и конете, то се бе свило на топка с настръхнала жълто-кафява четина.

— Прилича малко на таралеж — замисли се тя, — но само малко. Какво е това животно?

— Мравояд — отговори Дейвид. — Четината му наистина го прави да прилича на таралеж, но това е козина, а не бодли. В много отношения мравоядът е доста необикновено животно. Вместо да ражда малките си, той снася яйца и ги носи със себе си в торба на стомаха си.

Говорейки, те подминаха храста. През последните няколко дни, през които местеха стадото на север, Дейвид непрекъснато й показваше различни неща. Александра знаеше, че той се опитва да отвлече мислите й от сполетялата я трагедия и до известна степен успяваше. Въпреки че беше виждала няколко кенгура и други необичайни животни близо до Сидней, Пустошта гъмжеше от чудновати създания.

Докато овцете хрупаха нежните филизи и семенните чашки на млади евкалиптови храсти, които растяха на големи групички, Дейвид привлече вниманието на Александра към могила от листа, клони и пръст от едната им страна. Върху нея пъстра птица малко по-дребна от кокошка ровеше усърдно с дългите си и силни крака.

— Тази птица е достатъчно голяма, за да бъде хищник — забеляза Александра. — Това тук бърлога на някое малко животно ли е и птицата се опитва да го изрови?

— Не, това е птица, която живее в евкалиптовите храсти, и се храни единствено с тези семена тук. Тази купчина е нейното гнездо, а яйцата й са отдолу.

— Нейното гнездо? — повтори учудено тя.

— Да, очевидно тя използва комбинация от топлината на слънцето и от разлагащата се растителност, за да мъти яйцата си. Те са големи колкото пачи яйца и птицата знае как да поддържа постоянна температура. През горещите дни тя покрива могилата с повече пръст, за да предпази яйцата от слънцето. Когато е по-хладно, разравя пръстта.

— Предполагам, че когато яйцата са готови да се излюпят, тогава птицата ги изравя на повърхността, за да не се задушат малките.

— Не, малките си проправят сами път навън от купчината. Щом излязат, те са напълно покрити с перушина и могат изцяло да се грижат за себе си. Доколкото зная, те никога не виждат родителя си. Навярно знаят инстинктивно как да оцеляват и как да вършат сложния процес на мътенето на яйца. Твърде любопитно, нали?

Александра въздъхна обезверена и отмести поглед встрани.

— Да, но и обезнадеждаващо за мен, като се има предвид положението, в което се намирам. От това следва, че детето, което нося, може да стане престъпник, но каквото ще да става. Така или иначе това ми беше известно и преди.

— Не, детето ти ще бъде човешко същество със свободна воля да избира между доброто и злото, а не животно. Освен това, децата могат да бъдат възпитавани, Александра. Фиданката ще израсне висока и права, ако се подпре, както трябва.

— Ние не сме пленници на миналото, но сме неговият резултат, като се стигне чак до деня на раждането ни. Хората избират по кой път да тръгнат, но кръстопътищата, до които стигат, са резултат от техни предишни решения. А една подходящо подпряна кленова фиданка никога няма да израсне като висок и изправен дъб.

Те никога не можеха да постигнат съгласие по основните си гледни точки, така че Дейвид се отказа да коментира по-нататък. Александра също млъкна, като размишляваше, че намира отдушник за лошото си настроение, като бе готова по-скоро да спори, отколкото да дискутира проблема. През изминалите дни към страданието й се прибави безпомощна ярост, отчаян, надигащ се гняв срещу положението, в което се намираше. От време на време нервите й не издържаха, но Дейвид никога не избухна.

Той започна да говори за градината в главната кошара, като изреждаше имената на различни зеленчуци, които беше посял.

— Чакам с нетърпение какво ще кажеш за тях, когато ги видиш — добави той.

— Както вече споменах, имам опит най-вече с цветя, но ми харесва да се занимавам с растения и за мен ще бъде удоволствие да видя какво мога да направя в градината. Остават ни още няколко дни, докато стигнем, нали?

— Да, след три-четири — отговори той, поглеждайки нагоре към слънцето — Недалеч от тук има билабонг с извор, който тече от малък хълм точно над него и там ще направим бивака за нощта. Вчера ти се занимава с него, затова аз ще избързам напред, за да го направя днес аз.

Александра протегна ръка назад към седлото и взе халката с въжетата, където бяха завързани товарните коне, които тя водеше, развърза ги и му ги подаде. Дейвид се обърна изчезна в гъсталака, заобикаляйки стадото. Като разви резервния камшик, който той й бе оставил, Александра започна да наблюдава овцете.

За първи път в живота си можеше да участва във всичко, което ставаше около нея, и тя го правеше с голямо удоволствие. Дейвид й беше показал как да управлява кучетата и овцете и тя знаеше, че целта му е да я отвлече от тъжните й мисли. Но освен това, той се стремеше да й се доверява във всичко и да я остави да прави онова, което искаше. Това бе непознато и удовлетворяващо преживяване за нея.

Освен това, по незабележим начин, който никога не изискваше отговори или налагаше някакъв натиск върху нея, той изразяваше все по-задълбочаващите се чувства към нея. Но това включваше бъдещето, а нейното нещастие беше прекалено живо, за да мисли за утрешния ден или да прави нещо друго, освен да понася болката си и миговете на негодувание и безпомощна ярост. Дейвид беше приятен и интересен събеседник и притежаваше качества, които тя харесваше и им се възхищаваше, но не искаше да търси нещо повече от това в чувствата си.

Докато следваше стадото, на излизане от гъсталаците с евкалиптови храсти, тя видя билабонга отсреща на откритото тревисто поле, където спънатите с въжетата коне пасяха. Между разпръснатите дървета на една ниска издатина над водата, Дейвид беше подредил на купчина багажа под едно дърво и събираше дърва за огъня. Овцете подушиха водата и покритите им с вълна гърбове се заклатиха забързано към нея.

Конете и овцете нагазиха във водата, а конят на Александра си пробиваше път между тях. След като изгради бивака, Дейвид излезе от дърветата, а овцете, напоени добре, започнаха да се връщат към полето да пасат. Той ги наглеждаше и в същото време правеше временната кошара в подножието на хълма, докато Александра разседла и спъна коня си и го пусна да пасе сред останалите животни.

Тя отиде до бивака и взе кофите за вода, след това ги занесе до извора, който представляваше малък вир с превъзходна студена вода в естествено каменно корито, засенчено от дървета и заоблени речни камъни от гранит. Докато пълнеше кофите, тя забеляза върху камъните резба, която по всичко личеше, че представлява силно стилизирани образи на хора, птици и други животни. Линиите върху камъните, навярно изрязани от аборигените преди векове, с течение на времето бяха загубили очертанията си.

Александра занесе водата до бивака, след това запали огън и започна да приготвя вечерята. Щом слънцето започна да залязва, Дейвид вкара овцете във временната кошара. Не след дълго, той се появи в бивака заедно с кучетата. Александра му спомена за резбата върху камъните при извора, и той й каза за други, които беше виждал.

В същия миг той внезапно млъкна, тъй като в далечината се чу виене на куче динго, натрапчив и потискащ звук. Някъде в евкалиптовите храсталаци му отговори друго. Тъкмо неговият вой изчезна, трето куче, близо до него започна да вие мрачно.

Овчарските песове се наежиха и оголиха зъби, а Керък се намръщи, докато слушаше виенето на дивите животни.

— Тези кучета, изглежда са съвсем наблизо — замисли се той. — След като веднъж разберат какво могат да направят огнестрелните оръжия, те обикновено стават по-предпазливи, когато решат да се приближат до някое стадо, освен когато са много гладни.

— Убивал ли си някога кучета динго? — попита Александра.

— Да, но това беше преди доста време — каза той, заслушан в друго виене, идващо от различна посока. — Тези вероятно скоро са се преместили в този район и изглежда са доста голяма глутница. Може да си имаме грижи с тях, така че тази нощ ще спя до кошарата.

Като изостави темата, той отново заговори за рисунките на аборигените. От време на време се чуваше как кучетата динго вият, докато Александра привършваше с готвенето, а песовете гледаха в тъмното, ръмжейки. Тя нахрани кучетата, след това сложи на Дейвид и на себе си.

Докато се хранеха, Александра отново се върна към забележката, която бе направила предната вечер. Разговорът им бе засегнал бандитите и Дейвид беше споменал, че ги познава отпреди. Като си спомни разговора между Хинтън и Краули за някакъв старши надзирател в Парамата, тя попита дали той е човекът, за когото бяха говорили разбойниците.

Дейвид кимна, като й каза, че е отговарял за един строителен обект, където двамата бандити са били общи работници.

— Те повече създаваха грижи, отколкото работеха — добави той, — така че когато избягаха, не липсваха на никого.

— Защо избягаха? Да не би да ги изпращаха в затвора на остров Норфолк или нещо подобно?

— Не, навярно и това в крайна сметка щеше да стане, но не това беше най-близката перспектива. Настоявах Хинтън да се ожени за момиче на име Обърта Маубрей, но мисля, че това само ускори нещата. Според мен двамата отдавна планираха да избягат.

— Да, да, Хинтън спомена някаква жена. Тя беше бременна от него, нали?

Изразът на лицето му говореше, че съжалява, че е споменал тази страна на въпроса, и той кимна с глава.

Изпепеляваща омраза към мъртвеца обхвана Александра, придружена от безпомощна ярост към съдбата. Като се бореше да обуздае чувствата си и да мисли за други неща, тя си помисли какво ли е станало с другата жена. Попита Дейвид и той й каза, че свещеникът й е осигурил място като прислужница в богато семейство в Сидней. Той се замисли за миг, сетне се сети за името на хората.

— Семейството се казваше Андъруд.

Александра кимна, като си припомни разговора си с Андъруд за същата тази прислужница, която се бе омъжила за корабостроител на име Хайръм Бакстър.

И след като приключиха с вечерята, кучетата динго продължаваха да вият на пресекулки в далечината и Дейвид взе одеялото си и две пушки, като се отправи надолу към кошарата, следван от кучетата.

След като се прибра, Александра влезе в колибата и заслушана във воя на дивите кучета и другите звуци на нощта, заспа. След няколко часа, тя бе събудена от кучетата, които ръмжаха с настървение в подножието на хълма. Ръмженето премина в боричкане и скимтене на безжалостна битка, а овцете блееха от ужас. Изстрел от пушка процепи въздуха, сетне друг и Александра скочи и излезе от колибата.

Поглеждайки надолу към кошарата, тя не можа да види нищо в тъмното, освен движещи се сенки. Врявата нарастваше от енергичната борба, която се водеше между овчарските песове и дивите кучета, и Дейвид стреля отново. Изстрелът почти потъна сред врявата, вдигана от овцете, след това тя чу по-зловещ звук. Ненадейно се чу силен бумтеж от тропащите копита на овцете, които се втурнаха стремително навън от временната кошара.

Вдигна се гъст прахоляк, който стигна до бивака, когато овцете се устремиха на изток, като постепенно шумът от копитата им заглъхваше. Борбата между песовете и дивите животни продължаваше, а Дейвид крещеше яростно, като удряше жестоко с пушката си по кучетата динго. Александра затича надолу по хълма и мина покрай конете, завързани в края на дърветата. Борбата приключи, когато дивите кучета се разпръснаха в мрака. Дейвид викна кучетата при себе си и ги прегледа.

— Ранен ли си Дейвид? А има ли ранени кучета? — извика Александра.

Дейвид говореше на кучетата, докато ги преглеждаше, след това й отговори.

— Не, добре съм. Кучетата са ухапани тук-там, но във всеки случай те нанесоха повече рани, отколкото получиха.

Като следваше посоката, от която идваше гласът му, Александра го откри, като той и кучетата едва се различаваха сред мрака и облаците прах.

— Има ли нещо, с което мога да помогна?

— Не — отговори той обезверен. — Може да се окаже така, че никой да не е в състояние да помогне, Александра. Ще оседлая един кон и ще ида след овцете да видя дали ще мога да ги открия, щом настъпи денят.

— Може би не са отишли надалеч — предположи тя с надежда.

— Може би, но не е много вероятно. По начина, по който се втурнаха да бягат, несъмнено вече са изминали доста мили. Ще се върна, щом разгледам наоколо.

Заедно с кучетата, той тръгна към конете. Александра се върна в бивака, където запали огъня и напълни канче с вода, чувайки чаткането на отдалечаващите се копита. Изпи чая си, докато чакаше да настъпи денят.

Щом слънцето изгря, тя слезе надолу по хълма, оглеждайки цената на опустошението. Седем мъртви кучета динго и една овца с разкъсано гърло лежаха върху земята. Коловете и въжетата от временната кошара бяха разхвърляни на всички страни, а широката пътека, която стадото беше направило в земята, беше осеяна с мъртви овце, стъпкани в суматохата.

След като прибра коловете и въжетата, Александра заведе конете в бивака. Оседла коня си и натовари багажа върху другите, подготвяйки всичко в случай, че Дейвид поиска да тръгнат веднага след стадото, когато се върнеше.

Час по-късно тя го зърна в далечината, подкарал овце към бивака. Когато го видя ясно, сърцето й се сви. Овцете не бяха повече от петдесет. Тя сложи канчето с вода върху горещата жарава и направи чай за Дейвид.

Керък влезе в бивака, като силното му, красиво лице бе помрачено. Докато пиеше чая, той говореше със спокоен, примирен глас, като й разказваше какво беше открил. В по-голямата си част овцете се бяха запазили като стадо, докато бяха бягали на изток няколко мили. След това пред една каменна скала, издигаща се внезапно насред терена, стадото се бе разделило. Част от овцете бяха отишли на север, а останалите на югоизток, като всички продължаваха да тичат.

— Поради това — заключи той, — ще изгубя почти половината си стадо. Когато преодолеят уплахата си и спрат да бягат, те ще започнат да се събират на групички, тъй като не обичат да бъдат сами. Но те ще бъдат разпръснати на две места, които се намират твърде далеч едно от друго.

— Не можеш ли да прибереш едната част, а после другата.

— Не, ще ми трябват няколко дни да събера само едната част. В това време другите ще са се разпръснали твърде далеч, за да могат да бъдат открити.

— Или ще умрат от жажда — замисли се Александра.

— Така е. Тези, които не попаднат случайно на вода, ще загинат, тъй като те не могат да я намират от разстояние, както би могъл да направи човек върху кон. Е, трябваше да наема овчар тази година, но каквото е сторено, е сторено.

— Как са се разделили овцете пред скалата, по равно ли?

— Не, като се има предвид пътеката, която са направили, повече от половината са тръгнали на север — каза Дейвид. Той изпи чая докрай, след това явно пропъди угризенията на съвестта си, докато се изправяше. — Именно след тях ще тръгна. Ако успея да открия повечето овце и ако агненето е сравнително добро през идната пролет, след година-две ще имам отново голямо стадо.

— Това означава една или две загубени години — отбеляза Александра.

— Така е, но както казва Пат, който не иска да рискува, да не се захваща с овцевъдство. Какво ще кажеш, ако те оставя с онези овце там и конете? Кучетата динго няма да дойдат отново, а аз ще се върна след няколко дни.

Александра се изправи, като тръсна глава.

— Не, не искам да оставам тук. Ще тръгна след овцете, които са се отправили на югоизток, Дейвид.

— И дума да не става, Александра — отсече той твърдо. — Знаеш много добре, че не можеш да се скиташ тук сама.

— Няма да се скитам, а ще събирам овцете. А няма да бъда сама, тъй като някои от кучетата ще бъдат с мен.

Дейвид пропусна забележката й, повтаряйки, че ще бъде сама. Припомни й свои преживявания, когато загубил пътя към Уайамба и за малко не загинал. Тя изтъкна, че е вървял пеша и без достатъчно запаси от вода и храна, докато тя ще язди и ще разполага с всичко необходимо.

Докато спореха, Дейвид настояваше, че тя можеше да се изгуби.

— Не, Дейвид, няма да се загубя — отвръщаше му тя. — Ти ми каза, че главната кошара се намира на север от тук, до потока Тибубура, а овцете са на югоизток. Аз просто ще събера всичките овце, които намеря, ще ги закарам на север към ручея и сетне ще тръгна нагоре по течението, докато стигна главната кошара.

Заставен да млъкне от пълното и логично разбиране на посоките и основните елементи на района, Дейвид се поколеба за миг, сетне отново се опита да я разубеди.

— Александра, тези овце не си заслужават риска.

— Рискът е незначителен и за мен си струва — каза му тя, обръщайки се към конете. — Да взема ли половината от товарните коне?

— Не, повече от един ще представлява бреме за теб, а и ще е по-добре аз да бъда с останалите. Но това е неразумно, Александра.

Обсъждането приключи, поне от нейна страна и тя свали товара от конете. Дейвид въздъхна, като й помагаше неохотно. Като прегледаха багажа, те извадиха екипировката, от която тя щеше да има нужда, заедно с кухненски прибори и храна за няколко дни. Александра си избра пушка и пищов, а Дейвид раздели прясното овнешко месо, увивайки го в брезент, след това опакова багажа във вързоп и го натовари на един от конете.

С пищов в колана си, Александра се качи на коня, като балансираше пушката върху предната част на седлото. Дейвид й подаде въжето на товарния кон, след това тръгна напред докато тя заслиза по склона. Той извика кучетата и избра половината, които щяха да вървят с нея.

Щом тя бе готова да тръгне, Дейвид се опита още веднъж да я разубеди.

— Може двамата с теб да отидем да съберем овцете, които се разпръснаха на север — предложи той. — Ако работим заедно, няма да отнеме много време, след това ще можем да видим другите.

— Не, ти знаеш много добре, че дори и да сме двама, ще ни отнеме почти същото време, колкото и ако си сам, Дейвид. Това е логичното разрешение на въпроса.

— Но то е и опасно. Внимавай, Александра.

— Ти също. Ще се видим в главната кошара след няколко дни.

Той кимна и се опита да се усмихне и докосна шапката си с ръка за довиждане. Александра обърна коня си и товарното животно тръгна след тях. Кучетата се колебаеха, поглеждайки към Дейвид, докато той не им даде знак да тръгнат след Александра. Те се затичаха да я настигнат, сетне тръгнаха покрай коня й, отправяйки се на изток.

* * *

Няколко часа по-късно, след като мина каменната скала, тя откри една дузина овце, наблъскани в един ров, встрани от отъпканата пътека, сторена от главната група овце. След като ги извади от рова, Александра завърза товарния кон и претърси всички дупки и шубраци наоколо.

Умните и опитни кучета схванаха какво прави и започнаха и те да търсят. От всички страни заблеяха овце, когато псетата ги откриваха на групички по две, по три или четири. Александра намери още, като ги караше към останалите и групата от животните растеше. Щом ги подкара пред себе си, повела отново товарния кон, животните бяха повече от петдесет.

Броят им растеше, докато тя караше бавно овцете и търсеше вода. Животните блееха от жажда, звук, който се чуваше на стотици ярда във всички посоки. Още малки групички и отделни овце бяха привлечени от него и от инстинкта им да се скупчват заедно, а и кучетата откриваха някоя и друга овца. Към залез-слънце, докато Александра ги караше към светлозелена растителност, която говореше, че наблизо има вода, тя вече беше събрала почти седемдесет и пет животни.

В центъра на зелената растителност имаше кална дупка, покрита с един-два инча топла, застояла вода, която напълно задоволи животните, но Александра отпи малко от бутилката с вода. След като изпъна въжето между фиданките, за да направи временна кошара, и вкара овцете в нея, Александра сготви набързо храна за себе си и кучетата, след това заспа край огъня.

Александра стана преди изгрев-слънце и беше готова за тръгване, когато стана достатъчно светло, за да вижда. Тя се движеше по отъпканата пътека между шубраците и стадото бързо се увеличаваше. Малко овце скитаха по единично, тъй като животните се бяха намерили и се бяха събрали на групички от по една дузина и повече. Александра проверяваше от двете страни, докато кучетата влизаха далеч навътре по фланговете и докарваха овцете на групи.

На залез-слънце, когато спря до един малък водоем за нощувката, стадото вече наброяваше над четиристотин овце. След като овцете, кучетата и конете пиха вода, водоемът се превърна в течна и покрита с пяна кал, която не показваше никакви признаци, че ще се прочисти с часове. Александра трябваше да изпие малкото вода, останала в бутилката й, а за да направи временната кошара за по-големия брой овце трябваше да използва цялото въже.

Докато палеше огъня и готвеше вечерята, тя видя, че на следващия ден ще трябва да заколи един овен. Овнешкото вече намирисваше силно и беше повечето кости и хрущяли. Направи питка и свари малко грах и ориз за себе си, а месото изпече за кучетата. Те бяха още гладни и след като го изгълтаха набързо и душеха за повече, ръмжейки едно срещу друго, оспорвайки си жилавите сухожилия и кокалите.

Още от първите няколко минути, след като се отправи на път на следващото утро, стадото растеше стремително. Пътеката, която овцете бяха направили, започна да се губи, докато съвсем изчезна, но Александра знаеше, че върви по следите на основната група овце поради броя на животните, които намираше. Те се бяха събрали в още по-големи групи и се присъединяваха към стадото на цели дузини.

Като излизаха от храсталаците и рововете от двете страни на пътеката, овцете бяха полудели от жажда и блееха жално. Някои от тях бяха толкова слаби, че нямаха сили да блеят езиците им бяха подути в отворените им уста, докато те се препъваха сред шубраците, бързайки да се присъединят към стадото. С някои от овцете, които се намираха в поносимо състояние и други, които едвам стояха на краката си, стадото ставаше все по-трудно за управление и се движеше изключително бавно.

Към средата на следобеда стадото вече беше прекалено голямо, за да може Александра да преброи овцете точно, но тя беше сигурна, че те са повече от седемстотин. Беше почти невъзможно да бъдат контролирани, но кучетата настървени връщаха овцете, които се опитваха да се отклонят, но те се движеха все по-бавно и по-бавно. Когато пресичаше едно ниско възвишение, Александра забеляза тъмнозелено парче земя и обърна стадото към него.

Щом овцете надушиха водата, Александра трябваше да заобиколи стадото и да застане пред него, за да забави хода му, тъй като беше вероятно по-слабите овце да бъдат прегазени. Стадото се разкъса, като овцете тичаха като обезумели към водата. Тя представляваше малък поток от изворна вода, която потъваше в изсъхналата почва на малко разстояние след източника си, и имаше място само за няколко десетки овце. Александра яздеше между тях, като гонеше от водата напоените овце, за да могат на тяхно място да застанат следващите.

Кучетата лочеха лакомо и бързо, като същевременно се нахвърляха срещу овцете, помагайки на Александра да ги прогонва, за да не настъпи бъркотия. Част от стадото започна да се изтегля от водата и да пасе тучната трева около нея, като постепенно натрупването намаля и по-слабите животни намериха място, за да пият и те. Щом и последната овца се махна от водата, Александра отиде и пи от началото на извора.

След като спъна конете си с въжета, тя направи бивак. Сетне си даде сметка, че непрекъснато отлага изключително неприятната задача да заколи овен. Като събра сили и преодоля гнусливостта си, тя приготви необходимите неща.

На известно разстояние от потока, намери дърво с удобен клон за окачване на заколеното животно, където да го одере и почисти. Изкопа дупка в земята за вътрешностите, след това взе въжето, ножовете и брезента. Най-тежкият наличен уред бе брадвичката и тя я сложи под дървото при другите неща.

Кучетата наблюдаваха приготовленията, очевидно усещайки, че не след дълго ще има пир с прясно печено овнешко месо, и когато тя тръгна между овцете, те я последваха. Като ги разглеждаше отгоре, Александра си мислеше, че ще бъде срамно да убие някое животно, което е било измъчвано от жажда. В същото време изпитваше вътрешно съпротивление да избере първото й попаднало животно, тъй като всички те някак си вече й бяха близки.

Освен това, липсата на отличителни знаци изглеждаше нечестен критерий да бъдеш обречен, но Александра избра едно животно, което приличаше на много други, без да е сигурна кога точно се е присъединило към стадото. Тя го изведе от стадото, а кучетата й помагаха нетърпеливо. Те се събраха покрай дървото да наблюдават, като дишаха радостно в следобедната горещина и махаха с опашки.

Застанала пред животното, тя взе брадвичката. Кучетата спряха да пръхтят, като застанаха напрегнати, а очите им следяха лъскавата стомана. Александра вдигна брадвичката на високо, изправи се на пръстите на краката си и събра сили. В този момент животното погледна към нея. Тя застина, гледайки втренчено надолу, докато то я изучаваше с печален поглед, сетне бавно започна да движи брадвичката надолу.

Кучетата се размърдаха нетърпеливо, като се почесваха от ухапванията на мухите. Александра заобиколи животното и застана откъм гърба му, извън погледа му. Хвана го за врата и вдигна брадвичката. Кучетата отново замряха, с очи вперени в сечивото. Александра събра сили, като гледаше към мястото, където Дейвид винаги удряше овните, когато ги колеше. Тя се сети за изпъкналите мускули на загорялата от слънцето му ръка, съкрушителната сила, която той влагаше в тежкия чук, за да убие животното само с един-единствен удар. В този момент тя изведнъж видя удареното от нея животно, което се въргаляше просто ранено на земята, и последните му мигове на предсмъртна агония и ужас, докато удряше неистово опитвайки се да го довърши. Замахна с брадвичката още веднъж и като отмести поглед от него, тръгна към бивака. Кучетата се колебаеха, поглеждайки ту към нея, ту към овена, сетне затичаха след Александра, за да я настигнат. Докато те се мъкнеха след нея, две от тях заръмжаха и оголиха зъби. Щом стигна бивака, тя захвърли брадвата, взе пищова си и се върна под дървото.

Като застана зад животното със заредения пищов, Александра го хвана здраво за врата. С опряно до главата му дуло, тя затвори очи и като обърна главата си настрани, натисна спусъка. Щом подсипът пламна, овенът и Александра подскочиха. След това пищовът изгърмя и вълнестата кожа на животното се изплъзна от ръката й, щом то се строполи на земята, умирайки на място.

Окачването на овена на клона за завързаните му задни крака беше борба от друг характер и Александра премести тежестта на тялото си върху въжето. Кучетата я наобиколиха и наблюдаваха, като я окуражаваха, скимтейки нетърпеливо и радостно. След като овенът най-сетне беше вдигнат от земята, Александра завърза парче брезент върху роклята си и се залови за работа.

Следващата спънка беше как да завлече животното до бивака и Александра залиташе насам-натам под тежестта на отпуснатото, покрито с брезент животно върху гърба си. Най-сетне то увисна на едно дърво до бивака и никоя от другите овце не видя убития си събрат. Изтощена, Александра направи временната кошара и вкара стадото в нея, след което запали огън.

Без да има апетит, но с разяждащ стомаха й глад, тя сложи на шиш едно голямо и едно малко парче месо и ги остави да се пекат. Кучетата гледаха към парчетата и скимтяха, предвкусвайки удоволствието, докато Александра приготвяше останалата храна. Веднага щом голямото парче беше готово, тя го извади от шиша и нахрани кучетата.

Сити и доволни, кучетата се излегнаха покрай огъня, а Александра си сложи ядене в чиния. Тя се опита да не обръща внимание на гаденето и да изяде една мръвка, но стомахът й се разбунтува. Като овладя пристъпите си да повърне, тя изплю хапката в огъня, а останалата част от месото хвърли на кучетата. Те я изгълтаха лакомо, а Александра изяде питката, заедно с ориза и граха.

Тъй като предишните две нощи беше спала лошо, тя едва стоеше на краката си от умора след още един дълъг и тежък ден. Но щом легна, воят на кучетата динго, който се носеше от всички страни, не й позволи да спи спокойно. Събуждаха я на няколко пъти и когато един час преди изгрев-слънце те отново я обезпокоиха, тя стана, разпали огъня и си направи чай.

На следващия ден, докато караше овцете на изток, тя откри какво беше привлякло дивите кучета. Сред храсталаците бяха разпръснати умрели от жажда овце, с обезобразени трупове, с които се бяха хранили през нощта дивите кучета динго. Няколко от тях все още се прокрадваха наоколо. Подплашени птици хвръкнаха нагоре и гущери, хранещи се с мърша се разбягаха, когато стадото мина покрай тях.

Мъртвите животни бяха доказателство, че Александра следва пътя, по който бяха тръгнали овцете, но тя започна да се чуди дали ще намери други останали живи. С кучетата динго наоколо, това ставаше все по-съмнително. Докато пресичаше едно възвишение, тя огледа местността наоколо, осветена от ярката слънчева светлина. Огромната Пустош стигаше до хоризонта във всички посоки и тя забеляза растителност, която говореше за наличие на вода в далечината пред стадото.

През цялата сутрин Александра караше стадото с бавен ход, като вече не откриваше дори мъртви овце. По обяд, водата беше точно пред тях, в една долина отвъд нисък хълм. Стадото се заизкачва по хълма, а когато стигна върха на възвишението, Александра внезапно дръпна юздите, слисана и възхитена от гледката, която се разкриваше пред погледа й.

Тревистата долина под нея беше осеяна с овце на купчини по четиридесет и повече. Като прецени броя им, Александра реши, че в долината имаше около два пъти повече от тези, които тя вече беше събрала. В края на долината се намираше билабонг, засенчен от гъсти дървета. Овцете бяха намерили достатъчно вода и пасище и бяха останали тук.

Като огледа отново овцете, Александра не видя никакви трупове на умрели животни сред тях. Мъртвите овце, покрай които мина от сутринта насам, бяха задоволили кучетата динго и те не бяха разкъсали нито една овца от тези в долината. Като се усмихваше щастливо, Александра подкара стадото надолу по склона.

Когато извика кучетата и обиколи долината, за да събере овцете, тя видя, че те са едни от най-добрите, от насочилите се на югоизток. В разцвета си, младите силни животни бяха продължили на изток, докато другите се бяха изтощили и изостанали назад. Тя изпрати кучетата в шубраците по околните склонове, откривайки още няколко, след което подкара всички животни към средата на долината.

В единия край на котловината се издигаше гранитна скала, висока повече от сто фута, чиято основа беше полегнала ниско, образувайки огромна висока пещера. След като Александра разтовари коня в нея, върху високия таван тя забеляза резби и рисунки на аборигени от отминали векове. Спънатите с въжета коне пасяха, а тя наблюдаваше хрупащите наоколо овце. Бяха прекалено много, за да може да ги преброи, но беше сигурна, че са близо две хиляди.

По-късно през деня следата от миризмата на овцете, които тя бе докарала в долината, привлече дивите кучета, които се бяха хранили с труповете на животните. Тя застана нащрек, предупредена от ръмженето на овчарските песове, започна да обикаля около стадото и зачака дивите кучета да се приближат достатъчно близо. Тя застреля едно с пищова си, след което хвърли оръжието и се прицели с пушката, и докато дивите животни се разбягаха, повали още едно.

Като отстрани опасността от дивите кучета, направи временната кошара между няколкото дървета близо до пещерата, използвайки цялото въже, което имаше. След като заведе да напои овцете на билабонга, тя ги върна в кошарата, която едва ги побираше. Щом падна вечерта, запали огън пред пещерата, чийто каменен под носеше следите от палени преди много години огньове.

Заедно с месото за кучетата, Александра сложи и малко парче овнешко на шиша и го пече дълго. Опита го предпазливо и разбра, че ще може да го яде с другата си храна. Въпреки че бе капнала от умора, тя спа съвсем леко, като се будеше от най-малкият необичаен шум откъм кошарата.

На разсъмване, докато приготвяше чая си, Александра реши да остане в долината и през този ден. Тя не беше много сигурна колко й остава до Тибубура, както и дали по пътя щеше да намери вода, но знаеше, че някои от животните са все още слаби от прекараните без вода дни. Щом съмна, тя изкара стадото в долината и отново спъна конете.

Докато животните пасяха, тя си помисли в колко необичайно положение се намира, в сравнение само допреди няколко месеца. И в най-безумните си моменти на въображение, тя нито за миг не можеше да си представи, че ще наглежда стадо овце в Пустошта. Но усещането беше изключително благодатно, тъй като най-сетне имаше свобода и независимост, за които винаги бе мечтала.

Докато оглеждаше пещерата, тя си помисли, че навярно аборигените са били принудени да направят скеле, за да рисуват върху високия таван. Нямаше и следа от него и поколения древни художници, които бяха създали загадъчните фигури и символи, бяха мъртви от векове. Единственото доказателство, че те изобщо са живели някога, бяха каменните рисунки в една пещера, затъкната сред безбрежните простори на Пустошта. Единствено мълчаливият вечен пейзаж бе оцелял, а хората бяха само изчезнали сенки, борили се срещу времето.

Като размишляваше върху това, тя видя собствения си живот в същата плоскост. В този контекст, бунтът й срещу отвличането, както и целият й живот дотук, бяха преходни, като проблясъка на прашинка под слънчев лъч. Тя постигна примирие със себе си за случилото се, като отчаяният й гняв бе изместен от вътрешно спокойствие и тя вече не мразеше живота, който растеше в утробата й.

На следващата сутрин, щом се показа първият лъч на изгрева, тя подкара овцете на север. Когато няколко часа по-късно забеляза яркозелено петно, Александра остави стадото и отиде натам. Сред дърветата беше останало само парче кална земя, чиято повърхност бе пресъхнала в лабиринт от пукнатини. Следобеда забеляза свежа растителност в северозападна посока и отиде до нея, за да открие друга пресъхнала от летните горещини водна дупка.

На залез-слънце на север до хоризонта се виждаха само сиво-кафяви и тъмнокафяви парчета изсъхнала земя и изгоряла от слънцето растителност. В една широка, пясъчна долина, Александра направи временната кошара, завързвайки въжетата между разпръснати тук-там малки дръвчета. Жадните овце блееха печално в знак на протест, докато влизаха неохотно в кошарата, подкарвани от Александра и кучетата.

Другите животни молеха за вода, като кучетата скимтяха, а конете бяха толкова жадни, че не можеха да правят нищо друго, освен да ръфат оскъдната кафява и прашна трева, която растеше близо до дърветата. Александра се опита да не обръща внимание на засилващата й се жажда, докато събираше дърва за огъня. След като го напали, тя извади шишето с вода и тенекиената чиния.

Кучетата я наобиколиха нетърпеливо, лакомо гълтайки водата, която тя насипа на два пъти в чинията. Отиде до конете и даде на всеки един от тях по една пълна догоре чиния с вода и течността свърши. Твърде жадна, за да яде и спи, тя опече само едно парче месо за кучетата и сетне седна край огъня в очакване на изгрева.

На следващото утро беше по-лесно да се карат овцете да вървят бързо, тъй като те бяха прекалено жадни, за да ядат и не правеха никакви опити да пасат. По-късно същата сутрин забеляза място с растителност, която говореше, че там през някои сезони има вода, но не направи никакъв опит да провери, като пазеше собствените си сили и тези на конете. Пред нея се ширеха само сухите, вълнообразни хълмове, покрити с прегоряла от слънцето растителност, и Александра се питаше дали животните ще оживеят след още една нощ без вода. Собствената й жажда предизвикваше безмилостни страдания, устата й бе пресъхнала, а устните й напукани. Но решимостта й беше непрекъснат източник на енергия, докато животните щяха да свършат мъките си, като се предадат и легнат да умират.

Когато следобеда горещината стана непоносима, овцете забавиха ход. По-старите и по-слабите постепенно изостанаха в края на стадото и Александра трябваше да размахва камшика си през няколко минути, за да ги накара да се движат. Кучетата също се изтощаваха все повече и повече, като дишаха задъхано с увиснали навън езици. Конете се намираха в същото състояние, движейки се тежко с бавни и провлечени стъпки.

Александра разбираше, че може да загуби всичките овце, ако прахосва енергията си, борейки се слепешката да спаси всяка една от тях, но тя не желаеше да се раздели с нито едно от животните. Като размаха камшика си над овцете, които се движеха едвам, тя ги връщаше обратно в стадото. Всеки път щом някоя стара овца или овен, клатушкайки се едва-едва излизаше от стадото, тя крещеше с прегракнал глас на някое от кучетата и му даваше знак да върне обратно изостаналото животно.

Съсредоточила вниманието си върху стадото, тя поглеждаше по-рядко пред себе си. Когато вдигна глава, тя забеляза някакво петно с по-различен цвят в далечината, но потисна надигащата се в нея надежда, страхувайки се от разрушителния удар от разочарованието, ако грешеше. Като сдържаше желанието си да погледне отново, тя впери поглед в овцете сякаш за цяла вечност, като размахваше камшика и държеше стадото накуп. Сетне тя вдигна очи отново и видя пред себе си широка ивица от блестяща, яркозелена растителност, която се простираше от изток на запад до хоризонта.

Тя нямаше сили да се радва, тъй като последните няколко мили бяха истинска борба да накара овцете да вървят, като няколко десетки от тях залитаха под изгарящите лъчи на слънцето. Много падаха внезапно, сетне залитайки се изправяха на крака едва-едва, щом Александра размахаше камшика над главите им. Изтощените кучета се движеха апатично напред-назад, когато тя ги засипваше с прегракналия си дрезгав глас, изпращайки ги да върнат овцете, които се бяха отделили от стадото отпред.

Когато прехвърляха последното ниско възвишение преди ручея, овцете надушиха водата, което доведе до нова криза. Стадото се задвижи на вълни, като овцете, които можеха, се затичаха стремително напред. По-слабите се запрепъваха и падаха в бъркотията, подложени на непосредствената опасност да бъдат стъпкани. Александра викна на кучетата и ги прати в предната част на стадото, а тя яздеше през него размахвайки с камшика, за да си проправя път.

Овцете се разделиха, тъй като се стремяха да избегнат кучетата пред себе си и силното плющене на камшика. Стадото се разпадна в неорганизирана маса с широчина около сто фута, като една групичка овце тичаше и припкаше през долината към ручея. По-слабите и по-бавни животни останаха назад, някои от тях продължаваха да подскачат надолу по последното възвишение.

Като подкара коня си в лек галоп, Александра мина пред овцете. Ручеят беше широк и плитък, с дървета наоколо, които бяха заобиколени от акри тучна трева и храсти. Като цопнаха във водата, конете спряха с подхлъзване и потопиха муцуните си, пиейки неистово.

Александра дръпна юздите, опитвайки се да ги извади от водата, преди да са пили прекалено много. Най-накрая започна да ги удря, за да ги накара да спрат. Изкара ги от водата и завърза товарния кон за едно дърво. Върна се отново в ручея, като размахваше камшика, за да изкара овцете от другата страна, преди да са се нагълтали прекалено много с вода.

Овцете гълтаха лакомо водата, като се пазеха от камшика и газеха през ручея. На отсрещната страна, утолили вече жаждата си, те започнаха да пасат лакомо тревата и храстите. Като яздеше нагоре-надолу по ручея, Александра изкара още овце от водата. Кучетата пиеха, като в същото време й помагаха да гони овцете на отсрещния бряг.

С пресъхналата си уста, да усеща пръскащата до седлото вода беше истинско мъчение за Александра. Но тя се сдържаше, защото знаеше, че овцете ще се разболеят жестоко и може да умрат, ако се надуеха с вода. Ако спреше, за да пие, някоя овца можеше да прекали, а тя бе решена да спаси всяка една от тях.

След малко останаха само онези, които имаха трудности с пристигането си до ручея. Като взе кучетата със себе си, Александра се върна към тях. Някои се препъваха и падаха след няколко слаби стъпки, докато други влачеха задните си крака, водени единствено от миризмата на вода. Силният плющящ камшик и кучетата ги подплашиха и те правеха последни усилия, когато Александра бавно ги подкара към ручея.

Водата ги съживи и последната овца прецапа ручея пред Александра и кучетата. Тя ги последва, като даде знак на кучетата да заобиколят стадото и да го придвижат още по-далече от водата. След това, като остави кучетата със стадото, тя завърза коня си, свали прашното си сако и шапка, хвърляйки ги на тревистия бряг. Нагази в ручея и седна, като водата минаваше през дрехите нагоре към гърдите й, когато тя потопи ръце и отпи с пълни шепи. Наплиска лицето си, сетне като задържа дишането си, се излегна по гръб, оставяйки приятно студената вода да я покрие цялата.

* * *

Четири дни по-късно, когато подуши слаба миризма от дим на дърва, носен от вятъра надолу по ручея, Александра обърна коня си и отиде встрани на стадото. Освен праха и миризмата на овцете, тя ясно различи миризмата на горящи дърва.

Тя впери поглед напред на няколкостотин ярда нагоре по ручея, до мястото, където той правеше завой. Висок хълм се издигаше над заобикалящия го терен и точно под билото му се бе скатало плато, където имаше голяма колиба, над която се виеше пушек от тлеещ огън. Това беше главната кошара и Александра изведнъж засия от радост, обхваната от предчувствието за пълно щастие.

Силата на чувствата й я изненада и тя си даде сметка, че чака с нетърпение да види радостта на Дейвид, щом зърнеше овцете. Освен това, тя жадуваше да види усмивката му, когато се срещнеха. Макар и да не бе изпитвала самота, той й бе липсвал.

Не след дълго главната кошара се изпречи в целия си вид пред нея. Градината — около пет акра земя, заобиколена от дървена ограда, се намираше на по-близката страна на хълма, а до водата имаше водно колело, с което да се напоява градината през периодите на суша. От другата страна на хълма стоеше кошарата, като че ли по-голяма, отколкото другите, които бе виждала, изградена от здрави колове и храсти.

Стадото пасеше на юг от хълма и върху едно възвишение над овцете Дейвид яхна коня и се запъти към нея. Докато конят му тичаше през хълмистия терен, той ту изчезваше, ту се показваше отново. Щом се приближи, тя видя, че загорялото му, красиво лице сияеше по детски от радост и той гледаше само към нея, без дори да забележи овцете, когато мина покрай тях. След това той дръпна юздите и спря до нея, а конят дишаше тежко от тичането.

Цял един миг никой от тях не проговори, изтръпнали и двамата в хипнотизиращо мълчание. Притеснението й от това, че е близо до него, беше изчезнало, заменено от напълно противоположна реакция. Неговият свеж, мъжки мирис й беше приятен и мисълта за мускулестите му ръце, които я прегръщат, предизвика в нея топло, нежно чувство. Сините му очи искряха от лъчезарна радост и излъчваха силната му любов към нея. Осъзнала новото си чувство към него, Александра му отговори с усмивка, която извираше от дълбините на душата й. В тяхното взаимно въодушевление, че отново са заедно след дълги дни раздяла, прекарани в безбрежната Пустош, думите бяха напълно неподходящи и в същото време ненужни.

Най-накрая той свали шапката си и отметна косата си назад, въздишайки щастливо.

— Виждам, че си добре, Александра.

— Да, а ти?

— Сега вече съм добре, но безпокойството беше започнало да ме обхваща все повече и повече. Ако бяха минали още ден-два, щях да оставя овцете да правят каквото искат и да тръгна да те търся.

Като се обърна да погледне за първи път овцете, които тя водеше, той се облещи от изненада.

— Боже, господи, Александра! Та тук има доста над две хиляди овце!

— Сигурна съм, че не успях да намеря няколко. За съжаление други бяха загинали от жажда, преди да успея да ги открия.

— Въпреки това, ти си се справила далеч, ама далеч по-добре, отколкото който и да е овцевъд. Цялата загуба от стадото не е повече от няколкостотин глави, което е направо чудо. Като се имат предвид трудностите, с които се сблъсках, само мога да си представя какво си преживяла, докато събереш тези овце и ги докараш дотук.

— Трудности? — попита с престорено учудване Александра. — Грижи? Нищо подобно, аз просто събрах овцете и ги подкарах на север към ручея, после дотук. Няма нищо по-просто и по-лесно от това, Дейвид.

Той замълча объркан, силно скептичен. Като не можа да задържи веселото си настроение, Александра се разсмя, сетне и той весело й пригласяше. Подкараха овцете към останалите, докато Александра му разказваше какво всъщност се бе случило през последните няколко дни.

Щом овцете се събраха заедно, Дейвид остави кучетата да ги наблюдават и тръгна с Александра към хълма, като й показваше къде възнамерява да построи комплекса от сгради за фермата. Спряха до градината, която беше засята със зеле, краставици, картофи, лук и други зеленчуци. Върху плодородната и влажна от напояваната с водното колело почва бяха избуяли плевели, но и растенията вирееха добре.

— Градината е в много по-добро състояние, отколкото очаквах, Дейвид — каза му Александра. — Има нужда от малко торене и плевене, с което ще се заема през следващите няколко дни. Зелето и краставиците вече могат да се ядат, и вярвам, че са вкусни.

— Несъмнено — каза Дейвид. — Чаках те да дойдеш тук, за да откъсна от тях. — Той посочи хълма. — Възнамерявам да построя къщата точно зад колибата, ей там.

Те изкачиха склона до колибата и спряха до нея. Равното плато, върху което бе издигната колибата, беше повече от един акър земя, защитен от господстващите ветрове от билото на хълма зад него. Александра се огледа наоколо, след това се върна да проучи околностите.

Тя остана изумена и пленена от неземната красота на гледката от хълма. На следобедната светлина с няколко леки и пухкави облачета, които хвърляха сенки върху земята, гледката беше панорама на хълмисти пасища и редки гори, простиращи се на разстояния, които зашеметяваха въображението. В сравнение с безбрежността на пейзажа, предишните сцени от живота й бяха незначителни и ограничени, съвсем нищожни по значение.

— Колко прекрасно е всичко, Дейвид — въздъхна тя благоговейно. — Никога преди не съм обхващала с поглед наведнъж толкова много от Пустошта. В целия свят едва ли има друга гледка прекрасна като тази.

— И аз изпитвам същото, но не е така с всекиго. Мнозина предпочитат да са заобиколени отвсякъде с шумни улици.

Александра се засмя, докато слизаше от коня и го разседлаваше.

— Аз бях точно такава по едно време, при това колкото по-шумно, толкова по-добре, но сега вече обичам Пустошта. Я гледай, каква здрава и голяма колиба си построил, Дейвид.

— Засега е добре — каза той, като разтоварваше другия кон. — Но един ден тук ще има къща, която ще отговаря напълно на гледката. Връщам се при стадото и ще оставя тези коне при останалите.

— Много добре, те ще могат да си починат и да попасат. Моят кон доста е поизтънял, както и аз самата.

— Всяка жена на света само може да мечтае да изглежда като теб — отговори й той категорично, отвеждайки конете. — По същия начин и аз само мога да искам да намеря думите, за да ти кажа колко съм щастлив, че си тук. Ще те видя отново малко след залез-слънце, Александра.

С огряно от лъчезарна усмивка лице той обърна коня и поведе останалите коне. Тя се усмихна и се изчерви от удоволствие. Когато той се скри от погледа й, тя отново впери очи в гледката, сетне отиде в колибата и разрови багажа, за да извади чисти дрехи.

При ручея Александра намери умивалник, който Дейвид беше направил от дърво, там бяха и бръсначът, огледалото и пръстеният съд със сапуна върху него. Наблизо висяха току-що изпрани дрехи, проснати върху въже, вързано между две дървета. Александра се изкъпа и изми косата си, след това се облече в чистите дрехи и изпра старите, окачвайки ги след това на въжето.

Върна се в колибата, за да вземе кофа и отиде в градината, където откъсна зеленчуци. Изми ги на ручея, отнесе кофата до колибата и започна да готви.

Преди залез-слънце Дейвид докара стадото до ручея, напои го и след това го вкара в кошарата. След няколко минути Дейвид дойде до колибата, следван от кучетата, а измитото му и избръснато загоряло от слънцето лице бе зачервено от студената вода.

Той се усмихна на Александра, настани се край огъня, след което отбеляза, че храната мирише много апетитно.

Нейният апетит също бе раздразнен от миризмите на готвенето и след като нахрани кучетата, тя напълни чиниите и подаде едната на Дейвид. Докато се хранеше, той повтаряше непрекъснато колко вкусно е яденето. Александра мислеше същото, тъй като дори обичайното овнешко месо и питка имаха друг вкус, когато вървяха заедно с киселото уханно зеле, крехките краставички и пържените картофи и лук, смесени с парченца хрускаво и ароматно свинско месо.

Александра сипа допълнително на Дейвид, а на себе си сложи още малко зеле и краставици. Щом свърши, той поклати отрицателно глава, когато тя предложи да му сипе за трети път.

— Толкова е вкусно, че ми се ще още, но не мога да сложа нито хапка повече — каза й той. — И кралят не е ял толкова вкусно ядене. Освен това, — добави той с усмивка, — всяко величество би ми завидял за компанията, която имам за вечеря.

Александра се усмихна, докато прибираше чиниите.

— Градината ще дава повече, отколкото ще имаме нужда. Трябва да помислим дали да не направим зимнина.

Дейвид се съгласи, като извади лулата и тютюна, Александра каза, че една изба ще бъде чудесно място за съхраняване поради постоянната температура в нея, а той й отговори, че ще започне да копае от едната страна на хълма през някой от следващите дни.

Докато Дейвид пушеше лулата, той отново заговори за плановете си, като обясняваше какви удобства възнамерява да създаде, които да направят живота тук приятен. Изведнъж той остави лулата и хвана Александра за ръката.

— Всичко това обаче не означава нищо за мен, ако ти не го споделиш с мен, Александра — каза той искрено. — Откакто те срещнах, открих повече смисъл в живота си, отколкото мислех, че има, защото разбрах какво е истинската любов. Моля те, кажи ми, че ще се омъжиш за мен.

Въпреки че бе очаквала това, предупредена от начина му на държане, когато чу да изговаря думите, тя остана някак си изненадана. Но това бяха словата, които тя копнееше да чуе повече от всичко на света. Изпълнена с радост и щастие, тя се усмихна и кимна в знак на съгласие.

— Да, Дейвид, ще се омъжа за теб — отговори тя.

Той я взе в прегръдките си и я целуна пламенно. Докато устните му покриваха лицето й, тя цялата пламна.

— Пат е мирови съдия — шепнеше той с устни срещу нейните. — Когато дойде, ще ни венчае.

Александра кимна, отдръпна се от него и се изправи.

— Много добре, Дейвид. Междувременно, тъй като нямаме съседи, които да ни шпионират и одумват, може да делим колибата от тук нататък.

Той се изправи, привлече я отново в прегръдките си и я целуваше, докато я занасяше в колибата. Докато я слагаше върху одеялата им, за момент тя бе обхваната от яростта, която бе изпитвала, когато Хинтън я бе обладавал. Но сега беше друго и усещането отмина и се изгуби сред засилващото се ново чувство, което нежните и внимателни ръце на Дейвид събуждаха.

Хладният нощен въздух обгърна голата й кожа и усещането за мускулестото му тяло до нея предизвикаха настойчивото желание да бъде още по-близо до него, с изгаряща болка за по-интимен контакт. Устните му възбуждаха още по-голямо желание, което се превърна в рафиниран жесток копнеж вътре в нея. Тя се примъкна до него и той легна отгоре й, като тежестта на тялото му нежно я притисна.

Изпита моментно чувство на удовлетворение, което изчезна, превръщайки се в зашеметяващото желание за още по-голямо удоволствие. Той се приближи, сетне се отдръпна, оставяйки я в приятно, ала мъчително очакване, а времето сякаш бе спряло, докато усещането идваше и си отиваше, на приливи и отливи, приближавайки се всеки път все повече и повече. И тя се притисна силно към него и телата им се сляха в екстаза на подлудяваща страст.

Сетне тя бе обладана от чувството за абсолютен покой, усещане за най-съвършеното задоволство, което някога бе изпитвала. То бе още по-прекрасно от усещането на ръцете му около нея, от устните му, които покриваха лицето й. Сетне той легна по гръб, притискайки я до себе си.

— Ти ме направи най-щастливият мъж на земята, Александра — каза той.

— И аз съм най-щастливата жена, Дейвид. — Тя въздъхна и сложи ръка върху стомаха си. — Единственото нещо, което би ме направило още по-щастлива, е това дете да беше твое.

— Но то ще бъде. Ти ще си моя жена, когато се роди, и ще носи името ми. Нима някой ще знае нещо повече от това?

Александра не каза нищо, като придърпа одеялата, за да се завият. Обърна глава на една страна, погледна към тлеещия огън и към безбрежния пейзаж зад него, чиито очертания чезнеха под меката лунна светлина. Няколко минути по-късно Дейвид вече дишаше с бавния и спокоен ритъм на съня, а тя прошепна.

— Съдбата ще реши.