Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Птиците свиват гнезда

Американска. Първо издание

ИК „Пеликан Прес“, София, 1993

Редактор: Пеликан Прес

Коректор: Пеликан Прес

УДК: 820(94)-31

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

— Добър ден, аз съм Франк Уилямсън.

Дейвид спря на пътя, отвърна на поздрава и се представи. Откакто започна да ходи при реката, всяка неделя той срещаше този мъж в теглена от кон каруца. С груби работни дрехи и шапка на австралийски говедар с периферия, обърната нагоре в единия край, преди години Франк Уилямсън навярно е бил едър, широкоплещест мъж. Той се бе смалил с годините, дългата му брада и мустаци бяха изцяло побелели, но погледът му беше все още жив и младежки.

— Не съм човек, който се бърка в чуждите работи — каза Франк. — Но самият аз ще съм благодарен, ако някой ме предупреди за пасбище, което не познавам добре. Може да си намерите белята, докато лагерувате покрай реката.

— Да не би да навлизам в нечия земя, като ходя там? Тя изглежда така, че аз си помислих, че е собственост на колониалните власти.

— Границите на моите земи наистина достигат до брега на реката, но не става въпрос за това. По този път минават често избягали затворници и е възможно да забележат огъня ви. Дори ако в джоба ви има само две монети, за тях е достатъчно основание да ви убият.

Дейвид оцени загрижеността на човека и му благодари.

— Не съм забелязал никого досега — продължи той — и не си давах сметка, че мога да привлека вниманието на когото и да било. Вие как разбрахте, че лагерувам там?

— Не беше трудно да отгатна — отговори Франк развеселено — Когато започнах да ви срещам всяка неделя на отиване до Сидней, където живее семейството ми, вечерта на връщане забелязвах пушек между дърветата долу край реката. Помислих си, че това трябва да сте вие.

— Да, напълно логично е — съгласи се Дейвид, смеейки се. — Това значи е вашето стопанство, до реката откъм южната страна на пътя?

Възрастният човек се усмихна тъжно, повдигайки рамене.

— Да, така е. Навремето пасях животните и яздех кон. Сега имам няколко хиляди овце върху това парче земя, а повечето време се возя в тази каруца.

— На мен, имотът ми се струва много добър, а сигурно и мнозина други мислят така. Ваша ли е една от онези големи кошари над Батхърст?

— Не, това са само отделни парчета земя, Дейвид — отговори Франк, втренчил изпълнен със спомени поглед в далечината. — Навремето притежавах истинско стопанство за овце в Пустошта и земя толкова, колкото човек си пожелае.

— Пустошта! — възкликна Дейвид като хипнотизиран, беше доволен, че най-сетне е срещнал човек, който в действителност е бил по онези далечни места. — Чувал съм да говорят за нея, но твърде малко са хората, които наистина са били там.

— Ъхъ, съвсем малко — съгласи се Франк. — Сега там, на територията на онова, което беше моето стопанство, се намира един мой добър приятел. Една транспортна компания, от Сидней го снабдява всяка година с необходимите провизии и продава вълната му. Чувам, че превозвачите с удоволствие се връщали обратно, тъй като предпочитали шума и тълпите на града. — Човекът вдигна юздите. — Ако тази вечер останете край реката, на връщане от Сидней ще спра и може да си поговорим.

— Наистина, много хубаво ще бъде — отговори ентусиазирано Дейвид.

Франк кимна с глава, докосвайки с върховете на пръстите шапката, и като дръпна рязко поводите на коня, каруцата потегли. Дейвид продължи да върви по пътя с приповдигнато настроение от срещата си с приятния и дружелюбен човек, който притежаваше информация от първа ръка за Пустошта, и той очакваше с нетърпения да разговаря с Франк надълго и нашироко.

Беше средата на август и времето беше студено и променливо, а локвите по пътя бяха покрити с ледени корици. Силният вятър нищеше пушека, който се издигаше от комините на фермите, а хората, дебело облечени срещу студа, вървяха по задачите си. На миля след последната ферма по пътя, Дейвид разпозна пътеката, която водеше към фермата на Франк. Тясна и кална, пътеката се простираше на юг през вълнистите хълмове, покрити с акации, трева и редки гори.

Като стигна пътеката, която се отклоняваше от пътя край реката, Дейвид тръгна по нея през дърветата към лагера си. Предишните недели той беше разширил подслона си, като си беше направил колиба от дървесни кори, като за скеле беше използвал здрави и дебели клони. Запали огън в кръга от камъни пред колибата, сетне разгърна одеялото си и извади храната и кухненските съдове, които беше си купил от селото.

С надниците си той можеше да си позволи да си купува чай и други подобни неща, считани за лукс. Напълно в стила на овцевъдите, той запари чая в специална тенджерка — висок и тесен половинлитров съд с дръжка. Напълни я с вода от реката, както и малкото тиганче, което си бе купил, и ги сложи върху огъня, след което наряза зеленчуци, които пусна в тигана. Когато водата в тенджерката завря, той я отстрани от огъня, и сложи на шиш едно парче овнешко месо.

Храната, която си купуваше, беше толкова по-добра от каторжническата дажба, че едно от нещата, които той очакваше с нетърпение през свободните недели, беше яденето. Главното удоволствие засега, обаче си оставаше безбрежната самота и мисълта кога ще може да започне нов живот. След като се нахрани, той прекара дълги часове край реката, като се разхождаше и си мислеше кога ли ще има собствена ферма.

Късно следобед, той се върна на мястото, където беше колибата. Не след дълго чу тракане на вериги и трополене от колела на каруца, явно Франк завиваше от пътя надолу по пътеката. Дейвид се показа между дърветата, размени поздрави със скотовъдеца, докато той слизаше с мъка от каруцата. Щом стъпи на земята, той разпрегна коня и го пусна да пасе.

Разстоянието до Сидней си беше дълго, и Дейвид отбеляза, че Франк трябва да е прекарал съвсем кратко време там.

— Да, така е малко стоях — съгласи се Франк. — Градовете не ми харесват много. Пък и съпругата ми и децата обичат да им ходя на гости точно толкова, колкото и аз самият.

— Чудя ви се тогава защо го правите.

— Защото те са моите съпруга и синове и мисля, че трябва да ги посещавам — отговори Франк, като изваждаше от торбата си почерняла от огъня тенджерка и чай. — Аз съм от тия хора, които правят това, което смятат, че трябва да се направи.

Двамата се запътиха към реката и Дейвид отбеляза, че това е добро правило. След като напълниха с вода тенджерите, те направиха чай и запалиха лулите си. Дейвид разказа накратко за себе си, като отбеляза, че е инженер по професия и сега е ръководител на строежа в Парамата.

Франк не направи никакви опити да разбере нещо повече и избягваше да задава лични въпроси, тъй като смяташе, че много мъже си имат причини да не желаят да се рови някой в миналото им.

— Е, в такъв случай, след като те освободят или помилват — отбеляза той, — няма да ти е трудно да си намериш добре платена работа.

— Сигурно е така, но аз искам да стана овцевъд.

Франк пушеше лулата си и изучаваше с поглед Дейвид, сетне кимна.

— Аха, имаш вид на човек, който може да издържа на самотата, ако не и нещо повече — на човек, който я предпочита. Въпреки това, началото може да се окаже трудно. Земята тук е изключително скъпа, но в Батхърст цените, като че ли са по-умерени.

— А в Пустошта сигурно цените са по-приемливи.

— Така е, защото ползването им е безплатно. Просто трябва да получиш разрешително за овцевъд и да се заселиш върху колкото си искаш акра държавна земя. Разрешителното струва само една гвинея, но земята няма да ти принадлежи, а и не всеки може да живее в Пустошта. Там не е възможно нищо средно, или ти харесва, или го мразиш.

Като отпи от чая си, Дейвид попита:

— Как е земята там, прилича ли на тукашната?

Франк поклати отрицателно глава и отговори, че там е по-сухо и растителността се различава от тази по бреговите области. Върху един акър земя могат да бъдат пасени по-малко овце, а и водата недостига. Пожари на тревните площи, наводнения и засушавания представляват потенциална заплаха, както и австралийските диви кучета динго. Но ако тези трудности бъдат превъзмогнати, това е отличен район за отглеждане на животни и стадата се умножават бързо.

Франк започна да разказва за Пустошта и за преживяванията си там. Здрачът вече се бе спуснал, когато той спря да говори, замисляйки се за момент. Сетне, когато светлината от огъня затрептя по покритото му с бръчки лице и бяла брада, той заговори отново, като се опитваше да предаде една по-абстрактна представа за Пустошта. Той не умееше да се изразява особено добре и търсеше думи, с които да опише красотата, необятността и въздействието, което Пустошта оказваше върху онези, които отиваха там.

— Така или иначе — продължи замислено той, втренчил поглед в огъня, — това е нещо, което стига до кръвта и костите ти. Що се отнася до мен, аз исках да остана там вечно, там да свърша дните си, и там да бъда погребан. Но жена ми мисли точно обратното, изглежда нещо й стана, а и синовете ми мислят като нея. Бяха още момчета, когато ги върнахме обратно, но те все така продължават да не искат да виждат нищо, което се различава от улиците на Сидней.

— А самотата? — подсети го Дейвид.

— Да, да, самотата, както и чувството да бъдеш съвсем сам. Има огромна разлика между двете. Освен това, изглежда хората, на които им харесва там, трябва да могат да погледнат себе си честно и открито и да останат доволни от това, което виждат. Каквато и да е причината, но моето семейство не можа да понесе живота там, и аз разбрах, че моя е отговорността да ги върна обратно. Така и направих.

— И продаде стопанството на приятел.

Франк изпи чая, кимвайки с глава.

— Продадох го на Пат Гарити, който работеше за мен още от съвсем млад. Синовете на моята плът са в Сидней, но синът на моята душа е Пат. Той нарича мястото Уайамба и засега това стопанство е най-голямото в Австралия. Има жена и деца и за него работят доста скотовъди, които харесват живота в Пустошта.

— В такъв случай изглежда, че неговата жена и децата му харесват живота там.

— Естествено — отвърна Франк развеселено. — Жена му, Майра, е от аборигените и много помага на Пат. Заедно те могат да се справят с избягали затворници или какъвто и да е друг проблем, който би могъл да възникне.

— Значи има избягали каторжници в Пустошта?

— Те не скитат много по онези земи, защото обикновено разбойниците обичат да са близо до проститутките и рома, а и не са от онези хора, на които би им харесвало да живеят там. Но има случаи, когато ходят там, убиват овчари и им задигат стадата. Има и такива, които изчезват в Пустошта, умират я от жажда, я от глад, а други направо полудяват.

— Откъде започва Пустошта, Франк?

— Зависи кого питаш. Повечето хора ще кажат на запад от Батхърст, но според мен започва далеч по на запад оттам. Има голяма река, която аборигените наричат Кобдогла, което ще рече земята на изобилието или нещо подобно. Аз бих казал, че когато човек стигне до река Кобдогла, вече е в Пустошта, защото се намира в места, където нещата са различни. Например това сигурно е единствената река, която тече обърната с дъното нагоре.

— С дъното нагоре? — повтори Дейвид през смях.

Франк се засмя, клатейки глава.

— Ако някога я видиш, ще разбереш какво имам предвид. Това трябва да е най-калната река в света.

Разговорът продължи и Дейвид ставаше все по-омаян и по-омагьосан от огромната земя на запад. Отдалечеността и изолираността й, както и от другите й характеристики, които хората разглеждаха като недостатъци, но за него бяха предимства. Докато възрастният овчар говореше, в гласа му се долавяше изпълнено с копнеж желание да се върне там, и това беше чувство, което Дейвид можеше да разбере. Дейвид придоби увереност, че става въпрос наистина за място, където би могъл да създаде едно ново бъдеще за себе си, оставяйки миналото зад гърба си.

Стана късно и двамата мъже се умълчаха. Дейвид разбърка въглените и хвърли съчки върху тях. Дървото запращя, когато се запали, прогонвайки мрака с пръстен от светлина.

— Ще ми се да имам стопанство с овце там, Франк — каза тихо Дейвид. — Желая това най-много от всичко, което съм искал през живота си.

— Да, да, разбрах, че искаш да отидеш там. — Старецът се усмихна под мустак, сетне стана сериозен и замислено погледна младия мъж. — Ти си от хората, на които ще им хареса там, Дейвид. Мисля, че един ден ще имаш стопанство в Пустошта, защото Освен това, ти си от онези хора, които предприемат нещо, когато дадена идея се загнезди в съзнанието им. — Той въздъхна, вдигна тенджерата си и тромаво се изправи на крака. — Крайно време е да положа старите си кокали в одеяло.

— Ще ти помогна да се оправиш с коня — предложи Дейвид, като се изправи.

— Благодаря ти. Този кон може да създаде трудности, а и ще се нуждаем от светлина, за да не ни изрита, но в каруцата имам фенер.

Те тръгнаха към каруцата, минавайки през дърветата. Дейвид взе фенера, занесе го до огъня и го запали, сетне се върна до колата и помогна на стареца да впрегне коня. Докато затягаха сбруята, Дейвид изказа надежда, че в скоро време отново ще имат възможност да си поговорят.

— О, имаме още много неща да си говорим — увери го Франк. — Докато разговаряхме, се сетих за нещо, което може да е от полза и за двама ни. Ако искаш да работиш в стопанството през неделните дни, ще ти плащам по три шилинга на ден. Какво ще кажеш?

— Ами, изглежда ми прекалено щедро предложение за момента, Франк. Аз дотолкова нищо не разбирам от овце, че са ми много дори три фартинга, да не говорим за три шилинга.

— Ще се научиш, и ако не съм се излъгал в предположенията си, ти ще се справиш много по-бързо от когото и да било тук. Освен това, ще научиш неща, от които ще имаш полза, ако мислиш да ставаш овцевъд. Наближава времето да се появят и агнетата и за теб ще е много важно да се научиш какво да правиш с една овца, когато тя се агни. Освен това, ще бъдеш много полезен точно тогава, защото много от овцете се агнят едновременно и всеки човек е безценен.

— Нямам нищо против, но не виждам как бих могъл. Само докато стигна стопанството ти, част от деня ще е вече минала. А и ще трябва да се връщам в Парамата навреме, за да събера работниците си в понеделник сутринта.

— Това лесно може да бъде разрешено. От доста време си мисля да ходя при жената и синовете в събота вместо в неделя, което ще е по-добре за всички. Така ще започна да правя и на връщане през Парамата в събота вечер, можеш да ме чакаш и да дойдеш с мен до стопанството. В неделя вечер можеш да вземеш кон оттам и да се върнеш в Парамата, а някой от овчарите може да дойде с теб, за да го върне обратно.

Дейвид затегна веригата, после се обърна към стареца на бледата жълта светлина на фенера. По време на разговора им до огъня между двамата мъже се бе зародило едно истинско приятелство, но Дейвид чувстваше, че предложението, което овцевъдът му бе направил, го задължава много.

— Предложението ти е повече от любезно, Франк — каза му той, — но ми се струва, че си създаваш голямо главоболие с човек, който ще ти работи само един ден в седмицата.

— Зависи кой е този човек, Дейвид — отговори твърдо Франк. — Това ще бъде от полза и за двама ни и е нещо, което искам да направя. Стигнал съм онзи период в живота, когато човек може да си позволи да прави онова, което желае, а освен това… — той млъкна, сетне се засмя: — Странното е, че Пат и ти сте напълно различни един от друг, но в същото време си приличате много. Пат ми признава заслугата, че му помогнах да започне, а аз искам да направя същото и за теб.

Дейвид се поколеба, след което се съгласи.

— Добре, Франк. Няма нужда да ти казвам колко съм ти признателен, знаеш, че това ще е от голяма полза за мен.

— За двама ни — поправи го Франк. — И така, ще те чакам идната събота вечер в Парамата.

Двамата мъже си стиснаха ръце, след което Франк се качи тромаво в каруцата заедно с фенера. Возилото потегли и Дейвид гледаше как петното жълта светлина ставаше все по-малко. От физическа гледна точка, мислеше си Дейвид, той щеше да бъде на същото място, където бе прекарал предишните недели, но от друга страна, в резултат от запознанството си с Франк, правеше гигантска крачка към неизследваните земи на Пустошта.

Следващата събота, щом здрачът се спусна рано в края на един ветровит облачен зимен ден, Дейвид посрещна Франк на пътя в края на Парамата. Старецът се усмихваше щастливо и Дейвид беше също така доволен да го види отново. Те се поздравиха сърдечно и Дейвид сложи одеялото и другите си вещи зад седалката, качи се в каруцата и седна вътре.

Каруцата се движеше бързо по пътя, конят тичаше в тръс, а Франк разказваше перипетиите си. Бил сред осъдените на едни от първите кораби, изпратени да установят колония в Австралия, известни като Първа флота, пристигнали през лятото на 1788 година. Началните години били трудни, лоша реколта, корабите с продоволствия пристигали със закъснение и това причинило глад, както и недостиг на облекло и други стоки от първа необходимост.

След като Сидней постепенно започнал да се формира, Франк бил един от хората, изпратени да създадат селище в Парамата, тогава известна под името Роуз хил. С неуморен тежък труд, той заслужил земя, която да му бъде отпусната след излежаване на присъдата, и си избрал териториите, на които сега се намираше стопанството му при река Нипиън. Вече женен, той се установил, станал фермер и гледал овце като стадото му бързо се увеличило от няколко десетки на няколкостотин глави добитък.

Овцете, мериносова порода, внесена от Кейптаун, се оказали удачен избор за отглеждане. Когато първите големи доставки вълна от стадата в колонията стигнали в Англия, вносът на дълговлакнестата вълна от мериносовите стада в Испания току-що бил прекъснат поради Наполеоновите войни. Вълната се котирала на висока цена и Франк, и останалите овцевъди изоставили всичко останало и се съсредоточили изцяло върху отглеждането на овце.

След като стадата му се увеличили до хиляда овце, Франк се опитал да получи още земя. В околностите на река Нипиън нямало свободни места, а други овцевъди били прекосили отвъд Сините планини, за да установят стопанства близо до първите къщи на сегашния Батхърст. Когато над стопанството му надвиснала заплахата да остане без необходимите пасища, Франк напуснал мястото заедно със семейството си, овчарите, конете, кучетата, натоварените с продукти фургони и половината овце. Като подкарал бавно животните на запад, оставяйки ги да пасат по пътя, са му трябвали цели осем месеца, за да стигне до желаната земя.

— Но в крайна сметка отново се върнах тук — каза Франк, завършвайки дългата си история — и добре, че запазих земята давайки я под аренда, вместо да я продам.

Дом вид не виждаше лицето на стареца, тъй като нощта бе настъпила час по-рано, но гласът му беше изпълнен с тъга и примирение.

— Други мъже биха изпратили обратно семействата си, а те биха останали там — отбеляза Дейвид.

Франк въздъхна.

— Ъхъ, мнозина биха го сторили — съгласи се той. — Навярно и аз също, ако жена ми не беше мръднала. Но тогава реших, че ще продам всичко и ще ги върна обратно, и точно това направих.

Двамата мъже замълчаха, каруцата се движеше по пътеката към кошарите, а конят сам намираше пътя в непрогледния мрак. Когато започнаха да падат първите капки дъжд, Дейвид се протегна отзад на седалката да вземе мушамата си, широко палто, изработено от тънък лен и импрегнирано с китова мас, Франк затършува под седалката да търси своята и мушамите зашумоляха, докато мъжете ги разгъваха и обличаха.

— Поне е само дъжд, без суграшица или сняг — отбеляза Дейвид. — И засега не е толкова силен.

— Ъхъ, това го прави по-поносим — захили се Франк. — Но във всеки случай, каквото и да е, вече почти стигнахме.

Минути по-късно Дейвид усети мириса на изгорели дърва и осветени прозорци гледаха през дъжда и мрака пред тях. Каруцата мина покрай тъмните сенки на оборите, след това навлезе в двор пред готварницата, в която горяха лампи с китова мас. До готварницата имаше бараки, а няколко ярда по-нататък през прозореца на една къща се виждаше да гори лампа, намалена до крайност.

Вратата на готварницата се отвори и от нея излезе мъж с фенер.

Дейвид скочи от каруцата и взе нещата си, които бяха зад седалката. Мъжът вдигна фенера и пристъпи по-близо. Дейвид видя, че е абориген, облечен в дрехи на овчар и широкопола шапка. Франк ги запозна, докато слизаше тежко от каруцата.

— Дейвид, това е Кунманара, градинар и момче за всичко. Кунманара, това е Дейвид Керък, новият ни овцевъд, който ще работи тук през неделите.

Добре сложен мъж между двадесет и тридесет години, Кунманара се усмихна приятно и белите му зъби светнаха.

— Добре ли сте, Дейвид? — каза той с носов английски акцент, характерен по-скоро за тука роден бял човек, отколкото за абориген.

— Да, добре съм, Кунманара — отговори Дейвид, здрависвайки се с човека. — А ти как си?

— Добре съм, сам ще се оправя — отговори той и тръгна да прибира коня и каруцата. — В готварницата има горещ гювеч и чай, мистър Уилямсън.

— Много добре — отговори Франк. — Хайде, ела с мен Дейвид, нека идем да се стоплим и да хапнем малко.

Когато Кунманара отведе коня, по пътя към готварницата Франк обясни на Дейвид кой е този абориген и защо има такъв акцент. Докато бил в Пустошта, Франк го намерил, тогава той бил малко сираче, чиито родители били загинали от глиган. Франк го взел, и когато пораснал достатъчно, за да се грижи сам за себе си, го оставил в бараките, и оттогава Кунманара е при него.

Готварницата излъчваше весела домашна атмосфера. В единия й край лумтеше огънят в огнището, а до него имаше сандъци с храна, един шкаф и умивалник. Върху дълга и масивна маса с ярко горящи газени лампи седяха двама мъже над канчета с чай. Те се изправиха и Франк ги представи.

Дребният и енергичен мъж с побеляващи коси и със сакат крак се оказа готвачът и магазинерът Джеймс Робъртс. Като се усмихваше приветливо, той каза на Дейвид да го нарича Джимбоб. Другият мъж — висок и ъгловат, беше някъде между тридесет и четиридесет годишен. Сърдечен, но по-делови от Джимбоб, Даниъл Корбет беше главният овцевъд.

След като размени любезности с двамата мъже, Дейвид се настани на масата, където Франк и Даниъл също седнаха, а Джимбоб отиде до огнището. Франк каза на Дейвид, че има още четирима работници, които бяха нови във фермата и все още се учеха. Бяха излезли с овцете, обясняваше той, и Дейвид ще се запознае с тях на следващия ден.

Пъргав и енергичен, въпреки сакатия си крак, Джимбоб се суетеше около огнището, тракайки с чинии и канчета. Не след дълго, пред Франк и Дейвид бяха сложени метални чинии с димящ гювеч с овнешко, канчета с чай и чиния с натрупани питки, печени на жарава — хляба на овчарите, приготвен от брашно, сол и вода. Обилният и тлъст гювеч, пълен с огромни парчета месо и зеленчуци, и сос, сгъстен с лющен ечемик, беше най-вкусната храна, която Дейвид ядеше за първи път от много време насам.

Джимбоб седна на масата, а в стаята влезе Кунманара. Докато мъжете разговаряха, Дейвид разбра от забележките им, че Джимбоб и Даниъл са били в Пустошта заедно с Франк. Подобно на Кунманара, годините на близко сътрудничество и споделени преживявания в далечните земи беше създало здрава връзка между двамата мъже и старият овчар.

След като се нахрани, Франк отиде в къщата си, а Дейвид в бараките заедно с останалите мъже. Дървеното му сгъваемо легло с твърдите си дъски, покрити с няколко пласта обработени овчи кожи, беше меко и удобно като най-добрия пухен дюшек, но сънят му се стори твърде кратък, когато много преди изгрев-слънце двамата мъже се раздвижиха из стаята. Дейвид отиде с останалите в готварницата и Франк се присъедини към тях за закуска, която се състоеше от пресни пити и дебели парчета пушен бекон.

Още с пукването на зората в тази студена и дъждовна утрин, Дейвид отиде заедно с Даниъл да оседлаят конете. Малкото заградено място от конюшнята около къщата и другите сгради, включваше и навесът за стригане на овцете и прилежащите му кошари. От едната страна на сградите имаше голяма градина, където се намираха обор, в който имаше няколко крави, и свинарник с прасета. Главният овцевъд му каза, че пасбището е разделено на две части — северна, граничеща с пътя за Парамата, и южна, към която отиваха двамата с Дейвид.

Докато вървяха на юг по хълмовете, покрити с дървета сред трева и храсти, Даниъл каза на Дейвид, че новите работници остават с двете стада овце, като периодично ходят в главното стопанство да вземат храна и други продоволствия. Не след дълго, пред погледа им се появи стадо от около хиляда и петстотин овце. Двамата младежи, които бяха със стадото, разваляха оградата от въжета и колове, където бяха държали животните през нощта, и товареха нещата си на един кон. Те се готвеха да отведат стадото в друга част на пасището.

Като спря коня до младежите, Даниъл представи Дейвид. Високото, русо момче на име Сайлъс Доак, беше на около шестнайсет години, а другото, грубо и недодялано с буен перчем тъмнокафява коса, се казваше Руъл Блейки и изглеждане около петнайсетгодишен. Даниъл им каза, че той и Дейвид ще преместят стадото, така че те биха могли да отидат до главното стопанство да вземат още продукти. Момчетата се усмихнаха радостно и се затичаха към конете си.

Двамата мъже довършиха приготовленията по преместването на стадото. Главният овцевъд обясняваше, че овцете ще опасат тревата до корените и ще унищожат пасбището, ако бъдат оставени прекалено дълго на едно място. Той показа с пръст към туфите трева, обяснявайки на Дейвид, как да разбере кога животните трябва да бъдат преместени. Сетне, като извика четирите кучета при стадото, Даниъл му показа сигналите с ръка, на които отговаряха кучетата и можеха да бъдат направлявани от разстояние.

Временната ограда бе превърната в подредени в наръч колове, увити с въжета, едно от които, Даниъл завърза за коня, за да може да я тегли. Възседнал коня си и уловил свободното въже от товарното животно, той каза на Дейвид да подкара овцете. Дейвид подсвирна на кучетата и им даде знак да заобиколят стадото и да заберат овцете, което завърши с пълна бъркотия. Овцете пасяха, разпрострени върху доста голяма територия. Кучетата не разбраха правилно намеренията на Дейвид и се втурнаха през средата на стадото, като раздалечиха овцете още повече, а отделни групички животни се защураха насам-натам. Даниъл седеше на коня си и чакаше, без да предложи нито помощ, нито съвет.

Дейвид се отчайваше все повечеи повече и му бе необходим цял час, за да разбере, че именно сигналите му объркват кучетата. Той се съсредоточи и успя да насочи правилно едно от кучетата, за да събере животните тъкмо навреме, тъй като стадото съвсем се бе разпокъсало и овцете лудо се въртяха в едно разстояние от няколко мили. Когато най-сетне успя да ги събере и да ги поведе заедно в една посока, Даниъл сухо му напомни, че стадото трябва да върви на изток, а не към главното стопанство, към което всъщност се бяха упътили.

Някъде по обяд, Дейвид най-сетне успя да поведе стадото на изток бавно по хълмистия терен. Но вместо в широка колона, овцете се движеха на групички. От време на време кучетата разбираха погрешно неговите намерения и се нахвърляха право срещу стадото, което караше отделни групи от по една дузина овце да се откъснат от него. Като изпрати кучетата към отцепилите се животни и направи още един опит, Дейвид най-накрая успя да формира стадото в колона.

Късно следобед стадото стигна новото пасище. Докато Дейвид и Даниъл разтоварваха нещата на младежите от товарния кон и слагаха оградите, Дейвид подхвърли няколко забележки за трудностите му с овцете, пълни със самоирония.

— О, това не беше нищо — категорично не се съгласяваше главният овцевъд. — Мистър Уилямсън каза, че вие ще се научите бързо и е прав. Обикновено на другите им трябват толкова дни, колкото на вас часове, за да се научат как да се справят с овцете. Когато Сайлъс и Руъл пристигнат тук, ние ще се върнем в базата. Мистър Уилямсън иска да му помогнете за едни болни овце.

Двете момчета пристигнаха след малко. Яхнали конете, Дейвид и Даниъл се върнаха обратно през хълмовете. В главното стопанство Дейвид разседла коня си и го закара в обора при другите коне, след което отиде при Франк в кошарата, където множество слаби и болнави овце стояха апатични и отпуснати. Старецът отвори дървена кутия с лекарства и примитивни медицински инструменти, а Дейвид му помагаше да лекува овцете.

Повечето от тях бяха инфектирани около местата, където по рано са били опашките им. Франк обясни, че когато се отреже опашката на агне, кожата около ануса се маха, така че да не може на това място да расте вълна. Когато процедурата е извършена неправилно, вълната започва да расте и задържа изпражненията, които привличат мухите месарки. Дори и през зимата в събралите се изпражнения тези мухи снасят яйца, които се превръщат в червеи и причиняват инфекции.

Отстраняването на изпражненията и отварянето на получилите се от инфектирането джобове предизвикваше гадене, но Дейвид просто прие факта, че това е част от работата с овцете. След като приключиха, той и старият овчар се запътиха към един обор, който беше изолиран от останалите с негасена вар, разпръсната около него. Там се намираха една дузина овце с петна оголена кожа, които се виждаха през рядката им и проскубана вълна.

След като преминаха през негасената вар и влязоха в обора, Франк предупреди Дейвид да пипа овцете само с ръце.

— Болни са от краста — обясняваше той, — която може да бъде предадена много лесно и на останалите. Ако допреш дрехите си до някоя от болните овце и после ги докоснеш до друга, то е достатъчно, за да я заразиш.

— Разбрано. С какво ги лекуваш?

— Най-доброто лекарство е чукът между очите — отговори Франк и извади глинен съд от кутията с лекарства. — Но сега опитвам ето с това. Мехлем от сяра и стипца, забъркани с китова мас.

— Е, какво, лекува ли?

Старецът поклати весело глава.

— Засега не, но навярно ще е необходимо повече време. Дай да направим това, и да свършим за днес. Както ти бях споменал преди, ще можеш да използваш коня, за да се върнеш в Парамата, а Кунманара ще дойде с теб, за да върне животното. Но първо нека да видим какво е сготвил Джимбоб за вечеря.

Той отвори глинения съд, като се смееше от сърце.

— Нищо друго не може да възбуди така апетита ти, като лекуването на болни овце.

Дейвид се засмя, правейки гримаса на отвращение, и се приближи заедно с Франк към овцете. Дейвид беше сигурен, че всеки друг овцевъд би унищожил овцете пред риска болестта да се разпространи върху стадата. Това потвърждаваше общото мнение, което той имаше за Франк и неговото стопанство. В него имаше достатъчно много работници за около трите хиляди овце, а и мястото беше достатъчно голямо, за да побере още няколко хиляди. Очевидно фермата беше печеливша, но това беше от второстепенно значение за Франк. В есента на живота си, той държеше около себе си приятелите си от Пустошта и работеше с овцете единствено според разбиранията си, просто наслаждавайки се на годините, които му оставаха.

* * *

Сутринта на следващия ден Франсис Гринуей пристигна на обекта изключително щастлив. Сред новопристигналите кораби с каторжници имало двама строителни предприемачи, негови партньори, които били осъдени за мошеничество. Те били определени за ръководители на обекти в Сидней и се оказало, че се справят много добре с работата си като такива.

Губернаторът останал доволен, а Гринуей бил още по-удовлетворен, тъй като вече не се занимавал с дреболии по строежите. Новината беше добра и за Дейвид. Строежът на казармата вървеше по разписание и дори започна да напредва по-бързо и шансовете му да получи помилване изглеждаха благоприятни. По всичко личеше, че вероятността да бъде помилван до голяма степен зависеше от работата му на обекта.

В сряда следобед на обекта пристигнаха свещеник и млада жена. По-скоро момиче, отколкото жена, тя бе около 16-годишна и по всяка вероятност осъдена или слугиня, което личеше от облеклото й — дочена рокля и остаряло палто. Момичето обаче беше чисто и спретнато. Палтото беше внимателно закърпено, косата й беше акуратно прибрана под бонето й.

Свещеникът — дребен и благ човечец с лице, изразяващо търпение и загриженост, се представи с името Терънс Карлсън. Той попита Дейвид, дали могат да говорят насаме, сетне му каза, че младата жена е Обърта Маубрей, каторжничка.

— Но — добави той, — тя живее в едно семейство в селото и работи като слугиня. Не пребивава изобщо в Женската фабрика. Разбрах, че човек на име Енос Хинтън работи тук. Той насилствено е влязъл в контакт с мистрес Маубрей и сега тя се намира в деликатно положение.

Физиономията на Дейвид помръкна, когато разбра, че Хинтън е изнасилил младата жена и сега тя е бременна.

— Напълно в стила на Хинтън. Ами, ако искате да бъде наказан за деянието си, ще трябва да говорите с коменданта, а не с мен, отче.

Викарият замига с очи глуповато, сетне поклати глава в знак на несъгласие.

— Не, аз бих искал той да постъпи почтено и да се ожени за нея.

— Да се ожени? — възкликна Дейвид. — Вие не познавате Хинтън, отче. На първо място, залагам дясната си ръка, ако той е извършил нещо почтено през целия си живот. Освен това, няма жена на света, която да струва толкова малко, че да бъде наказана да се омъжи за него.

— Разбирам, че той е пропаднал тип — съгласи се свещеникът. — Но когато семейството, при което живее мистрес Маубрей, открие положението, в което е тя, ще я изхвърли от дома си. В такъв случай момичето ще трябва да отиде в Женската фабрика, а то коренно се различава от жените там. Освен това, такова е желанието и на мистрес Маубрей.

— Сигурна ли си? — попита я Дейвид. — Не съм срещал по-отвратителен човек от него, мистрес Маубрей.

— Аз знам по-добре що за човек е той, мистър Керък — отговори тихо и спокойно тя. — Независимо от това какъв е той, това е моето желание.

Въпреки че тя беше твърде млада и очевидно объркана от затрудненото положение, в което се намираше, лицето и очите й говореха за една одухотворена и решителна личност. Като я изучаваше, Дейвид си мислеше, че тя би била идеална съпруга за някой добър човек. Сетне той пропъди тази мисъл, приемайки решението й. Каза на един от общите работници да иде да извика Хинтън от ямата за рязане на трупи.

Няколко минути по-късно Хинтън се появи зад сградата, целият покрит със стърготини. Щом като видя жената и свещеника, изражението на грубото му лице ясно говореше, че е виновен и ледените му очи излъчваха страх, но той се опита да се измъкне, сипейки заплахи.

— Не съм я виждал никога преди, по дяволите. А какво толкова ви е грижа?

— Мери си думите, Хинтън — отряза го гневно Дейвид. — Говориш на духовно лице, а не на някоя свиня като тебе!

Хинтън се обърна и го изгледа кръвнишки, сетне отмести поглед, когато Дейвид се вторачи в него. Възвръщайки си до известна степен самообладанието след избухването на Хинтън, свещеникът започна отново да говори спокойно, насърчавайки го да поеме своята отговорност и да се ожени за момичето. Хинтън поклати отрицателно глава, твърдейки упорито, че никога не я е виждал. Обърта се обади, като гласът й трепереше от отчаяние, когато описваше кога и къде той я беше изнасилил.

Работниците си намираха поводи да минават покрай тях, като си намигаха един друг и се хилеха, щом чуеха за какво става въпрос, сетне казваха на останалите. След няколко минути из целия обект всички се смееха и говореха затова, като се забавляваха с неприятното положение, в което беше изпаднал Хинтън. Той обаче продължаваше да се кара с жената и с викарий Карлсън.

— Добре, стига толкова — каза Дейвид, като прекъсна разговора им. — Хинтън, за всеки тук е ясно, че нагло лъжеш. Или решавай сега да се ожениш за нея, или ще бъдеш затворен в карцера и оставен на половин порцион, докато решиш да го сториш.

От гняв лицето на Хинтън се покри с червенина от другата страна на белега му, а бледосините му очи щяха да изскочат и мускулите на грубата му физиономия трепереха.

— Да те вземат дяволите, не можеш да ми сториш това! — ревеше той. — Не можеш да ме тикнеш в карцера на половин порцион само защото не искам да се оженя за нея!

— Разбира се, че няма да е за това — съгласи се Дейвид. — Ще те пратя в карцера за кръшкане.

— Кръшкане? — изкрещя Хинтън. — Задникът ми се скапа от работа в онази дяволска яма, не можеш да кажеш, че съм кръшкал!

— О, и още как! — отсече Дейвид. — Аз съм този, който преценява работата тук, и комендантът ще приеме онова, което аз му кажа. Така че ще отидеш в карцера за кръшкане от работа и аз ще реша, че си стоял достатъчно там, когато ти решиш да се ожениш за нея. Така че, Хинтън, какво предпочиташ — църквата или карцера?

От гняв и злоба мъжът онемя за миг, сетне безпомощно вдигна рамене.

— Ами добре, ще се оженя за нея — измърмори мрачно той.

— Какво трябва да направя, отче? — попита Дейвид, обръщайки се към Терънс Карлсън. — Може би в неделя да обявим в църквата имената на встъпващите в брак?

Свещеникът се колебаеше, тъй като проблемът се беше разрешил бързо, сетне кимна щастливо с глава.

— Ами да, трябва да обявим в църквата имената им две последователни недели, след което може да стане бракосъчетанието.

— Много добре — отговори Дейвид. — Хайде, Хинтън, връщай се да работиш.

Мъжът се затътри нататък, скърцайки зъби от отчаяние и ярост. Свещеникът и Обърта изказаха дълбока благодарност на Дейвид, като му благодаряха отново и отново, след което си тръгнаха. Когато се върна към работата си, Дейвид започна да изпитва силно съмнение за това какви щяха да бъдат последиците. Решението зависеше от Обърта, но според него тя щеше да е далеч по-добре в Женската фабрика, отколкото като жена на Хинтън.

Вместо да отшуми, интересът към случката продължаваше. Работниците се забавляваха с нещастието на Хинтън. Те му се подиграваха, карайки го от време на време да излиза от ямата със свити юмруци и изкривено от злоба лице, готов да се бие. По-нататък през целия ден, както и през останалата част от седмицата, Дейвид трябваше да се намесва на няколко пъти, за да предотврати сбиванията.

В събота вечер, когато Франк се показа с каруцата си на пътя, Дейвид чакаше в края на селото. Неделята отново беше дълъг и изпълнен с работа ден, като Дейвид прекара част от сутринта в ковачницата заедно с Кунманара, учейки се да подковава коне. След това отиде до едно от пасбищата и премести овцете на ново място, а после до доста късно, след като се стъмни, помагаше на Франк да лекува болните овце.

На следващата сутрин по време на проверката както Хинтън, така и Краули не се появиха. Когато свърши с извикването на имената по списъка и освободи майсторите и чираците им, Дейвид разговаря с общите работници, дали знаят къде може да са двамата мъже. Те клатеха глави и вдигаха рамене, като се оказа, че от неделя никой от тях не беше виждал нито Хинтън, нито Краули.

След като им каза кой какво ще работи, Дейвид отиде до канцеларията на лагера. Капитан Барнит беше там, вглъбен над някакъв доклад. Той поглади замислено брадичката си, когато Дейвид му каза за изчезналите двама каторжници, след което му подаде доклада, който четеше. Беше писан предния ден, когато един фермер от село Уиндзор беше дошъл в канцеларията, за да съобщи, че два коня и храна са били откраднати от стопанството му през нощта в събота.

— Заключението се налага само по себе си — отбеляза капитанът, докато Дейвид му връщаше доклада. — Така че имаме още двама разбойници на свобода.

— Кражбата на двата коня и храната през нощта, в която те изчезнаха, не може да бъде просто съвпадение — съгласи се Дейвид. — Изобщо не съм учуден, тъй като и Хинтън и Краули само създаваха главоболия.

— Да се надяваме, че ще бъдат заловени в най-скоро време. Ще изпратя двама души да ги заместят и ще съобщя за случилото се в Сидней. Ако разберете нещо повече от работниците за Хинтън или Краули, уведомете ме.

Дейвид отговори утвърдително, след което напусна. На връщане към строежа, той срещна викарий Карлсън, който беше се отправил към канцеларията. Свещеникът беше ходил на обекта, за да разговаря с Хинтън за сватбата, и безпокойството му растеше, докато Дейвид му разказваше какво е най-вероятното обяснение за отсъствието на Хинтън.

— Боже мой! — въздъхна той обезверено. — Мистър Керък, какво ще прави сега мистрес Маубрей?

— Честно казано, мисля, че ще е по-добре, отче. Вие видяхте що за човек е Хинтън и той щеше да направи живота й невъзможен.

— А може би тя щеше да успее да го превъзпита — предположи свещеникът, като вдигна рамене. — Човек никога не знае, нали? Сега обаче тя ще бъде изхвърлена от къщата, в която живее, и ще има незаконно дете. А и ще трябва да отиде в Женската фабрика — въздъхна той отново. — Ами добре, довиждане, мистър, Керък.

Дейвид отговори на поздрава и се отправи към строежа. Докато работеше, той си мислеше за двамата работници, които щяха да му изпратят на мястото на изчезналите, чудейки се дали ще бъдат добри работници, или ще създават неприятности, като тези, на чието място идваха. Макар че вниманието му беше заето с други неща, той внезапно изпита съжаление към Обърта Маубрей, което чувство остана с него и направи студеният зимен ден да изглежда още по-мрачен.

Той продължаваше косвено да се сеща за момичето, тъй като работниците около него обсъждаха двамата изчезнали затворника. Когато разговорите за Хинтън и Краули започнаха да намаляват на следващия ден, пристигнаха двамата техни заместници. Тъй като изглеждаха добри работници, Дейвид им възложи задачи, като всеки път щом погледнеше към някой от тях, мислите му отново се връщаха към Обърта Маубрей.

Към края на седмицата, докато Дейвид проверяваше отвеса за каменното стълбище при входа на сградата, зад него пристъпи викарият Карлсън.

— Добър ден, мистър Керък — поздрави го бодро свещеникът. — Минах тук, за да ви съобщя една много добра новина.

— Добър ден, отче — отговори Дейвид. — Що за новина носите?

— Засяга мистрес Маубрей. Случайно да сте чували за мистър Джеймс Андъруд, бизнесмен от Сидней?

Дейвид кимна утвърдително, тъй като беше чувал за собственика на корабостроителница в Сидней.

— Да, чувал съм за него, отче.

— Познавам мистър Андъруд и съпругата му и стана така, че вчера се срещнахме. Обясних им… ами, затрудненото положение, в което се намира мистрес Маубрей, и той се съгласи да я вземе за прислужница при себе си.

— Това наистина е много добра вест, отче.

— Знаех, че ще бъдете доволен да узнаете за това, така че дойдох да ви кажа. Ами добре, да си тръгвам. Довиждане, мистър Керък.

Дейвид се сбогува и продължи да си върши работата както облекчен, така и доволен, че нещастието на младата жена е намерило разрешение, при това по-добро от женитбата й с Хинтън.

* * *

През втората неделя от септември, когато пролетта вече беше настъпила с по-дългите си дни, Дейвид чакаше Франк малко преди да залезе слънцето. Вместо стареца, с отделен кон за него пристигна Кунманара. Работникът обясни, че Франк е останал във фермата за деня, тъй като овцете са започнали да се агнят.

Здрачът се сгъстяваше, когато те стигнаха до пътеката, а зад един хълм встрани се виеше гъст пушек. Кунманара погледна нататък, като каза на Дейвид, че там Франк се грижи за едно от стадата заедно със Сайлъс и Руъл, а Даниъл бил при другото стадо, заедно с новите работници.

Не след дълго, пред погледите им се появи едно стадо, като част от овцете бяха оградени с колове и въжета. Останалите бяха разпръснати на групички, заобиколени от кучетата. От запалени зелени клони близо до агнещите се овце, някои от които вече си имаха агънца, се издигаше пушек, а Франк и двете момчета се бяха надвесили над овце, които се агнеха върху земята.

Докато Кунманара и Дейвид яздеха към тях, Франк извика силно, опитвайки се да надвика блеенето на овцете.

— Кунманара, донеси още дърва и зелени клони за огньовете. После иди до стадото на другото пасбище и виж дали имат нужда от нещо там.

Кунманара се отдалечи, а Дейвид завърза коня си при другите близо до оградените овце. Хвърли одеялото върху вещите си пред колибата до оградата и отиде при Франк. Димящите огньове бяха предназначени да пропъждат мухите, които ставаха все по-досадни със затоплянето на времето, но ефектът им беше само частичен. Привлечени от кръвта и от плацентата, облаци от насекоми жужаха наоколо.

Освен това, огньовете даваха светлина, като с увеличаването на тъмнината пламъците им изглеждаха като червено-кафяви светлинни локвички сред купчините овце. Франк току-що беше приключил с една овца и слагаше пред нея агънцето й. Когато майката започна да лиже малкото дългокрако създание, старецът потопи ръцете си в кофа с вода.

Като вдигна нагоре ръцете си и ги изтърси от водата, той разказа на Дейвид за проблемите, свързани с агненето. Обясни, че по-старите овце, които преди са агнили, рядко срещат трудности, когато агнето е едно, но някои от тях може да си имат неприятности, ако става въпрос за близнаци.

— Някои млади овце се справят трудно с едно агне — добави той, — но основният проблем е с младите овце, които имат близнаци.

Дейвид погледна към дузината овце, които се напрягаха и блееха бясно.

— Как разбираш кои от овцете имат проблеми? — попита той.

— По звуците, които издават. Скоро и ти ще се научиш да разпознаваш овцата, която ражда нормално, и друга, чието агънце се е запънало. Добре, хайде да започнеш с някоя.

Старецът приклекна до една раждаща овца и пъхна ръка в детеродния канал. Той опипа положението вътре, сетне извади ръката си.

— Това тук е тръгнало неправилно — каза той. — Малко го пообърни, и ще излезе, както трябва — засмя се той, като правеше място на Дейвид. — След като вече си махал пълни с червеи изпражнения от болни овце, тази работа тук не трябва да те притеснява чак толкова.

Дейвид се засмя, правейки гримаса, и коленичи пред овцата. Пъхна внимателно ръка в канала, опипвайки, за да усети агнето. Като го побутна внимателно, той полекичка го преобърна. Щом извади ръката си, овцата започна да се напъва. Миг по-късно агнето плавно заизлиза навън.

— Добре, Дейвид — каза одобрително Франк. — След като животното излезе, забърши го с малко трева и го сложи пред овцата да го ближе. След това си измий ръцете, тъй като съм открил, че чистите ръце обикновено предпазват от инфекции, когато човек помага на овцете да се агнят.

Като следваше указанията на Франк, Дейвид изплакна ръцете си в кофата и последва стареца, който тръгна към друга овца. Ситуацията тук беше по-трудна, защото ставаше въпрос за млада овца с близнаци в канала, и Франк обясни как да бъдат отделени агнетата, за да излязат едно по едно. След като приключиха и тук, старецът наблюдаваше и даваше съвети при агненето на още две овце, сетне се махна и остави Дейвид сам.

Не след дълго, както беше предсказал старият овчар, Дейвид вече можеше да разпознава по блеенето овцете, които раждаха нормално, и тези, които имаха проблеми. Последните сякаш нямаха край, тъй като веднага щом свършеше с една, друга настоятелно търсеше неговото внимание. Франк, Сайлъс и Руъл работеха вече в продължение на дълги часове, но докато двете момчета бяха изтощени, старецът изглеждаше неуморим.

Той също следеше работата на младежите, като внезапно извика на единия от тях:

— Ей, ти, Сайлъс! Не си изми ръцете, преди да отидеш при тази овца. Ако го направиш още веднъж, ще те накарам да пиеш от кофите. Докато свършиш с пиенето, вече ще помниш, че трябва да си миеш ръцете.

— Съжалявам, мистър Уилямсън — отвърна Сайлъс, упътвайки се към кофата. — Така съм капнал от умора, че не зная какво върша. Следващото нещо, за което ще ми направите забележка, сигурно ще е, че си пъхам ръката в устата на овцата вместо в другия край.

Старецът се засмя от все сърце.

— Добре, момчето ми — каза той със съчувствие. — Тежката работа ще те направи добър човек. Когато Джимбоб пристигне с яденето и чая, ще си отдъхнем малко.

С напредването на работата, студът в пролетната нощ се усилваше. Съчетанието от студ и пушек от огньовете постепенно разреди гъстите облаци от мухи. Готвачът пристигна, като спря каруцата край един от огньовете. Дейвид изми ръцете си и се присъедини към останалите, а Джимбоб разтоварваше от каруцата покрити кофи с пити, пържено свинско и чай.

Готвачът раздаде храната и канчетата с чай, като говореше с Дейвид за агненето, а Руъл си изказа мнението.

— Ако някога стана собственик на стадо — отбеляза той, — ще имам овце, заплодени през различни периоди от годината, така че да не се агнят по едно и също време.

— В такъв случай, няма задълго да останеш такъв — отговори Франк, като той и Джимбоб се засмяха — Част от овцете ти ще бъдат целите във вълна, защото ще си пресрочил да ги острижеш, други ще бъдат прекалено млади, за да бъдат стригани, а трети — някъде по средата. Ще трябва да разплождаш, стрижеш и да обагняш овцете едновременно.

Руъл повдигна рамене разочарован, а Франк и готвачът се засмяха пак. Разговорът продължи още няколко минути и почивката свърши. Джимбоб върна в каруцата празните кофи и потегли в нощта, а Дейвид и останалите отидоха при овцете, които блееха неистово като обезумели.

Късно през нощта, момчетата легнаха близо до един от огньовете, а Дейвид и Франк продължиха да работят. Най-накрая енергията на стареца се изчерпа и той си легна. Тогава Дейвид застла одеялото близо до огъня. Все още беше тъмно, когато се събуди. Една овца блееше отчаяно на няколко ярда от него и той й помогна, а Франк стана и събуди момчетата.

На разсъмване, когато Руъл и Сайлъс изкараха овните и яловите овце да пасат, към тях се присъединиха стотици овце, които имаха по едно или две клатушкащи се покрай тях агънца. Стотици други продължаваха да стоят край огньовете, като едновременно се агнеха по една дузина от тях. Джимбоб пристигна с още храна и чай, а когато си тръгна, работата продължи отново.

Следобеда времето беше меко и мухите бяха постоянен тормоз, но с падането на температурата след смрачаване, те намаляха. По-късно тази нощ, Кунманара пристигна да вземе Дейвид, но той продължи да работи и отлагаше тръгването до последния възможен момент, като пристигна в селото точно когато се пукаше зората.

* * *

Работата по новата казарма вървеше предсрочно и Гринуей идваше периодически на обекта, за да следи напредването. Той направи посещение отново в средата на седмицата и остана много доволен, докато разглеждаше наоколо. С практически приключени дърводелски и покривни работи, в сградата оставаше само да бъдат завършени корнизите, прозорците и още някои други довършителни работи. На другия ден, от Сидней пристигнаха стъкларите и дърводелците мебелисти за окончателното завършване на сградата.

Следващата събота, докато се движеха в каруцата на път за кошарата, Франк изрази пред Дейвид задоволството си от агненето. Последните няколко овце се бяха обагнили в понеделника, разказваше той на Дейвид, като значителен брой от тях са родили близнаци. Агнетата, които се бяха появили първи на бял свят, сега бяха достатъчно големи, за да им бъдат отрязани опашките, една работа, далеч по-методична от препускането по време на агненето.

Разговорът премина към шансовете на Дейвид да получи помилване. Франк вярваше, че това ще стане.

— Губернаторът Маккуайър е далеч по-добър в сравнение с онези, които управляваха по времето, когато носех светложълтите панталони — каза старецът. — Когато става дума за помилване или предварително освобождаване на осъдените, той не е така тежък при вземане на това решение.

— Вярно е — съгласи се Дейвид, — но няма да се успокоя, докато не го получа. След като веднъж го имам, мога да започна да събирам парите, които ще ми трябват за стопанството. Това може да ми отнеме години, но ще стане.

— Има един начин, за който не са необходими години — каза му Франк, — но е свързан с риска на хазартен играч и труда на черноработник. Може да наемеш едно стадо на основата на дялово участие, което в края на годината ще ти донесе половината остригана вълна и половината от агнетата. Но ще трябва да разчиташ само на себе си, помисли си само как би могъл да се справиш с агненето сам-самичък. Освен това, ако нещо стане със стадото, ти ще трябва да платиш на собственика загубата.

— Не мога сам да намеря стадо, което да закарам в Пустошта, Франк.

— Разбира се, но мога да ти напиша писмо до Пат да ти даде едно стадо под аренда. С моята препоръка, той ще се съгласи.

— Това е нещо, върху което си заслужава човек да помисли — разсъждаваше на глас Дейвид. — Ще имам нужда от кон, продоволствия и инструменти, но бих могъл да спечеля пари за тях за сравнително кратко време.

— Няма нужда, Пат ще те снабди с продоволствия, докато държиш стадото под аренда. Що се отнася до кон, оръжие и екипировка, аз ще имам грижата.

— В никакъв случай, Франк, ти вече толкова…

— Не искам да слушам нищо — каза твърдо старият овцевъд, прекъсвайки Дейвид. — Когато си отида от тоя свят, семейството ми вероятно ще раздели стопанството и ще го разпродаде като ферми или каквото там е необходимо, за да му вземат най-много пари с най-малко грижи. Така че, Дейвид, аз ще правя с нещата си каквото сметна за добре.

Тъй като отношението между стареца и неговото семейство беше деликатен въпрос, Дейвид се върна към основния проблем:

— Ами, отглеждането на овце под аренда си заслужава да бъде обмислено — каза той, — но също и проблемите, свързани с него.

Франк напълно се съгласи с него, като изтъкна, че Дейвид може да потъне в дългове за години напред, ако вземе по този начин стадо и нещо се случи с овцете. Разговорът продължи, докато той и Дейвид стигнаха базата, а на следващия ден те обсъдиха надълго и нашироко този въпрос, докато се грижеха заедно за агнетата. Старецът обаче избягваше да дава препоръки, оставяйки изцяло на Дейвид вземането на решението.

Следващата седмица Дейвид обмисляше идеята, като знаеше, че наближава времето, когато трябва да реши. То бе определено, когато Гринуей му съобщи, че губернаторът ще инспектира новата сграда идната сряда. Така че в събота вечерта Дейвид каза на Франк, че ако получи помилване, ще замине за стопанството в Уайамба и ще помоли Пат да му заеме едно стадо.

В срядата работниците тъкмо бяха измели дървените стърготини и другите боклуци, когато губернаторът пристигна да види сградата в компания, която включваше няколко помощници и Гринуей. Стъпките им отекваха из огромните празни стаи, докато мъжете бавно минаваха през различните части на казармата и преглеждаха всичко внимателно.

Щом свършиха и се върнаха на входа, губернатор Маккуайър се обърна към Дейвид:

— Както ви бях споменал преди — каза той, — осъдените за най-тежкото престъпление никога няма да могат да напуснат колонията. Но аз ще ви помилвам условно, което ще ви даде възможност да бъдете свободен в рамките на колонията.

— Много съм ви признателен, ваше превъзходителство — отговори Дейвид. — Завършването на тази сграда нямаше да бъде възможно без усилията на множество от работниците, които правеха повече, отколкото се изискваше от тях. Ако бихте ми позволили, мога ли да ви помоля да преразгледате техните присъди и евентуално те да бъдат помилвани или предсрочно освободени.

— Много добре, ще си помисля върху това и ще разпитам и другите надзиратели, при които те са работили. Елате утре при моя секретар и оставете списък с имената им. При него ще бъде и документът за вашето помилване.

Дейвид поблагодари още веднъж, след което губернатор Маккуайър и неговата компания заслизаха по стълбището към официалната карета. Надолу по улицата, тя се размина с каруцата на Франк, който идваше да попита дали Дейвид е помилван.