Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Птиците свиват гнезда

Американска. Първо издание

ИК „Пеликан Прес“, София, 1993

Редактор: Пеликан Прес

Коректор: Пеликан Прес

УДК: 820(94)-31

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Пътуването на запад, което започна седмици по-късно, отколкото Александра първоначално бе възнамерявала, бе изпълнено с протакания, които започнаха още от самото начало. През първия ден те едва стигнаха до Парамата и на единия от конете му падна подковата. Единственият ковач в селото беше отишъл да търси изгубил се кон и се върна чак късно следобеда. Но след като конят бе подкован, вече бе станало прекалено късно, за да се продължава по-нататък.

На следващия ден конете се движеха с мъка под горещото слънце, като теглеха фургоните нагоре по стръмния източен склон на Сините планини. След като пресякоха билото, конете се завлачиха бавно пред фургоните, а от спирачките се вдигаше пушек, който премина в пара. Двама от чираците хвърлиха кофи вода върху кожените наколенници, за да ги охладят. Но когато момчетата не успяха с водата за първия фургон, той се спусна по стръмното нанадолнище, като кожата се запали от силното търкане.

Кожата бързо изгаряше и стоманената рамка на спирачките скърцаше срещу повърхността на колелото, докато фургонът набираше скорост. Конете зацвилиха побеснели от ужас, когато фургонът се обърна и ги заблъска пред себе си. Руъл завъртя обратно коня си и запрепуска към фургона. Навеждайки се от седлото, той сграбчи от пътя един дебел клон, след това го хвърли в предното колело на фургона.

Щом клонът приклещи бързо движещото се колело, дървените спици се разцепиха с трясък. Колелото се сгромоляса и предната част на фургона се удари върху оста. Конете рязко спряха и се препънаха, а тежката кола се подхлъзна сред облаци от прах, като спря само на няколко инча от края на пътя, който гледаше към една пропаст.

Момчето, което караше фургона, погледна надолу към бездната и очите му се разшириха, а лицето му стана бяло като платно.

Другият фургон и резервните коне спряха, а Руъл слезе от коня и се запъти разгневен към чираците, които бяха охлаждали спирачките.

— Не се приближавайте до мен! — крещеше яростно той. — Ако само се приближите, ще ви извия гръкляните.

Чираците бързо се свиха зад фургона, когато той се обърна към този, който беше на седалката.

— Казвал съм ти, че когато фургонът ти излезе от контрол на хълм, трябва да го караш в края на пътя. Ако искаш да се пребиеш, твоя си работа, но този фургон и тези коне са ценни. Сега слез, и ела да ми помогнеш за тези коне!

Все още изплашена до смърт от премеждието, Александра последва Юли, когато той се върна обратно и слезе от коня, за да помогне да откачат впряга. Тя дръпна юздите близо до колата, докато чираците поведоха конете настрана, а Руъл коленичи да види в какво състояние беше оста. Изправи се, като клатеше мрачно глава и каза на Александра, че оста е повредена.

— Нищо не може да се направи с това, което току-що стана — каза тя. — Бързите ви действия предотвратиха една трагедия, Руъл.

— Но не и счупването на оста — отговори той иронично. — Резервните ни колела няма да ни свършат работа, мистрес Керък. Ще отидем в Батхърст и ще вземем стая за вас в странноприемницата, след това заедно с другите мъже ще докараме фургона.

— Познаваш ме твърде добре, за да си мислиш, че ще седя в странноприемница, докато ти и останалите работите тук през цялата нощ, Руъл. Нека да действаме както е необходимо, а аз ще почивам с всички останали.

Той кимна и каза на Юли да откачи и другия впряг коне. Няколко минути по-късно двата чифта коне бяха впрегнати в извадения от строя фургон и животните се напрегнаха и изтеглиха колата към другия край на пътя. След това, като оставиха Юли и единият от помощниците да наглеждат повредения фургон, Александра и останалите мъже се отправиха с другата кола към Батхърст, като чираците непрекъснато поддържаха спирачките му мокри.

В странноприемницата, в която бяха отседнали на идване, хазаинът им предложи да използват празния навес. Руъл и чираците разтовариха фургона там и го заключиха, след това Александра отиде заедно с тях в работилницата за коли.

Собственикът — беззъбо, весело старче, претършува коларските части, натрупани край работилничката му, и откри една счупена ос със здрава главница. Той метна шипа на оста във фургона, след това се покачи в него и те потеглиха.

Щом стигнаха повредената кола, те започнаха тежката работа по прехвърлянето на товара от нея в другата кола. Сред него бяха провизиите и кухненските прибори и Александра запали огън, за да приготви вечеря. След като товарът беше прехвърлен, мъжете и чираците използваха дебели клони като лостове, за да повдигнат предната част на повредения фургон. Майсторът колар завърза осовия шип към счупената ос, след което намести резервното колело върху него.

След като свършиха работата, всички се събраха около огъня и Александра им сервира храната. Щом вечеряха и прибраха съдовете, тръгнаха бавно по пътя сред гъстия мрак, като чираците носеха фенери и наблюдаваха колелото. Спираха често, за да затягат въжетата и стигнаха до работилницата на коларя късно през нощта.

Задържаха се в Батхърст два дни, докато възрастният майстор старателно поставяше нова ос на фургона. Овцевъдите и чираците му помагаха, а в това време Александра съчиняваше подготвителни бележки за книгата си за Пустошта, която бе решила да напише. Беше й трудно да се съсредоточи, тъй като знаеше, че времето, когато Катрин трябваше да роди, наближава неумолимо. Най-накрая, на третия ден на разсъмване, те потеглиха по пътя в западна посока.

През годините малки ферми с овце се бяха появили край пътя. За хората в тях огромните Тибубура и Уайамба далеч на запад бяха легендарни, а техните собственици — кралете на Пустошта. Както и по време на пътуването им на изток, и сега се беше разнесла мълвата, че Александра и групата й щяха да минат. Късно всеки следобед някой собственик на ферма стоеше на пътя, за да им предложи вечеря и подслон за през нощта.

Пристигането им представляваше дълбока промяна в абсолютната самота и еднообразие на малките ферми, и винаги предизвикваше огромно вълнение. С непретенциозна официалност Александра биваше представяна на жените и семействата, а децата щастливо отстъпваха стаята си на нея. След продължителни обилни вечери тя сядаше на верандите и разговаряше със собствениците и съпругите им, докато в същото време овцевъдите, чираците и децата се събираха покрай светлината на фенерите, за да слушат.

Считана в тези ферми, като безспорен авторитет по цените на вълната, отглеждането на овцете и управлението на фермите, Александра отговаряше на въпроси и даваше съвети. Просяците и мошениците, които бяха посещавали кошарите, бяха описвали Тибубура и разказвали за случили се там неща, като техните описания и разкази бяха неизменно по-интересни и внушителни от самата действителност. От години Александра и съпругът й бяха известни сред по-малките ферми, като свръхестествени герои и хората винаги оставаха учудени, когато откриваха, че тя е само младееща четиридесет и три годишна жена, без бръчки по лицето и коси, все още недокоснати от сивия цвят.

Александра обичаше тези посещения, но тяхното заминаване беше забавяно, докато чакаха да поправят я някоя част от сбруята, я счупената верига на ремъка, я охлабения бандаж на колелото на фургона. Веднъж поели по пътя, скоростта им бе досадно бавна, тъй като конете се уморяваха бързо от жестоката януарска горещина, а и други неща предизвикваха забавяне. Една сутрин се натъкнаха на болен просяк мошеник и прекараха по-голямата част от деня да го закарат до една ферма, докато друг път денят бе загубен да помогнат в потушаването на пожара, подпалил тревата на едно от малките овцевъдни стопанства.

Логически погледнато, това беше поредица от несвързани помежду си събития, но на Александра й се струваше, че имат някакво друго, по-важно значение. По време на нескончаемите часове, докато яздеше по пътя под палещите лъчи на слънцето и с размазания от треперещите от горещината въздушни пластове хоризонт пред нея, тя се сещаше за други моменти, когато планове и разписания бяха ставали безсмислени, тъй като се бяха сблъсквали с непредвидими неща на всяка крачка. Тайнствена и безлична, Пустошта изглежда си имаше своите настроения, като определяше ритъма и хода на събитията. Понякога тази инерция помагаше, друг път пречеше, но съпротивата срещу нея беше безплодна и водеше единствено до пълен провал.

Най-сетне последното малко стопанство за овце остана зад гърба им и пътят беше единствената следа от човешка дейност в огромните пространства на дивата природа. В тази обстановка Александра още по-трудно възприемаше дребните нередности като просто съвпадение. Безкрайната и сурова красота на пейзажа винаги щеше да убягва от разума й, като оставаше за нея девствено и тайнствено място, което бе населено от непознати… Тя го обичаше, ала единствено аборигените, с тяхното странно и загадъчно познание за събитията, преодолели дистанцията на време и пространство, бяха напълно пригодени към него и представляваха част от вековната земя на Пустошта.

Една сутрин, веднага щом тръгнаха на път, на хоризонта се появиха гъсти облаци прах и групата забързано свърна от пътеката към една малка, скътана долина. Притъмня, а вятърът бързо премина във вихрушка, която насити въздуха с прах до задушаване, докато Александра и мъжете връзваха конете към фургоните. Когато успяха да се качат в едната от колите, другата вече се виждаше като неясна сянка между облаците прах.

Вятърът виеше около фургона и удряше по брезентовото покривало, а Александра и мъжете седяха, покрили с одеяла главите си, за да могат да дишат. По лицето й се стичаше пот от задушаващата горещина под одеялото в очакване пясъчната буря да свърши. Часове по-късно, когато вятърът утихна, вече беше станало твърде късно, за да продължат, а и липсваше един кон.

Голяма част от следващия ден бе загубена в опитите им да открият коня. Руъл смяташе за загуба на време да го търсят, но независимо от неотложната нужда да стигне до фермата, Александра настояваше да направят още усилия, за да не загине бедното животно от жажда или да бъде убито от дивите кучета динго. По обяд, след като единият от чираците за малко да се изгуби, докато го търсеше, тя се предаде и те отново поеха надолу по пътеката.

Няколко дни след пясъчната буря пресякоха река Дарлинг. На запад от нея се разрази лятна гръмотевична буря, породена от непоносимата горещина. Тъмни, гъсти масивни облаци превърнаха деня в здрач, изливайки се от време на време в порой от дъжд или градушка. По-често обаче облаците бяха придружавани единствено от поредица светкавици, които подпалваха тревата, и от силния рев на вятъра, който разнасяше пожара.

Гръмотевичната буря предизвика още по-голямо забавяне и Александра, и работниците подслониха конете под дърветата в случай, че започнеше да се сипе натъртваща градушка. Нощем яркочервените контури от пламъците на горяща трева се виждаха понякога в далечината и злокобната тежка миризма на пушек се носеше непрекъснато във въздуха. Тълпи кенгура, емута и други животни минаваха покрай тях и бягаха панически от пламъците, но нито един от пожарите не достигна до пътеката. И въпреки безбройните препятствия, най-сетне пътуването навлезе във финалната си фаза.

Денят, в който пресякоха Голите Планини в южния край на стопанството, Александра си спомни вцепеняващия, ужасно реалистичен кошмар, който бе сънувала и преживяла в „Кошарата на разбойника“ по време на пътуването си към Сидней, Практическата страна на нейния характер й говореше, че да се правят асоциации между съня и кошарата е абсурдно, но емпиричната, насочена навътре страна на нейната природа, сочеше кошарата като директната причина за кошмара.

Тя отстъпи пред тази страна на характера си и каза на Руъл да не спират в кошарата за нощуване. Човекът пригоди скоростта на пътуването, разпределяйки по време спирането им за през нощите, така че да преминат през цялата територия на „Кошарата на разбойника“ денем. Прекосиха южната й граница рано един ден, разполагайки с достатъчно време, за да успеят да стигнат в най-северната част на стопанството на залез-слънце.

За първи път през време на пътуването нещо уплаши резервните коне, като ги принуди да бягат напосоки, и мина цял час, докато чираците се опитваха да ги уловят. Няколко мили по-нагоре по пътеката фургонът, който се движеше пръв, затъна в калта, докато прекосяваха един билабонг. Трябваше да впрегнат двата чифта коне, за да изтеглят каруцата, което отне още близо час.

Когато стигнаха мястото, където бяха лагерували по време на предишното пътуване към Сидней, вече беше късен следобед. Беше потискащо горещо, въздухът не помръдваше под все още тъмните облаци, а в далечината се чуваше тътен от гръмотевици. Когато минаха покрай пепелта на предишния огън, Александра погледна надолу през долината към хълма, където бяха погребани бандитите. Точно в този момент отзад се чу трясък от разцепване и фургоните спряха.

Като проклинаше под носа си, Руъл се върна обратно заедно с Юли. Александра ги последва и видя, че лявото задно колело на първия фургон беше се огънало.

— Погледни тук! — изкрещя Руъл на момчето, което караше колата. — Докога ще ни създаваш неприятности?

— Вината не е у мен, мистър Блейк — оправдаваше се чиракът. — Ей онзи камък отскочи и счупи спиците. Откъде да знам, че ще стане така!? Не мога да заобикалям всеки камък, който ми се изпречи на пътя.

Двамата овцевъди слязоха от конете и започнаха да оглеждат колелото. Александра спря коня си близо до фургона и видя, че колата явно беше минала по края на голям плосък камък, който бе хвръкнал във въздуха с достатъчно сила, за да счупи спиците. Ставаше въпрос наистина за пълна случайност, подобно на многото други несгоди, които им се бяха случили по време на пътуването им на запад.

Руъл въздъхна, примирен със съдбата, и като се обърна към Александра, й каза:

— Ще трябва да поставим резервното колело, мистрес Керък, което ще ни отнеме известно време. Ще прехвърлим провизиите от този фургон в другия, след което можете да тръгнете към следващата кошара, за да приготвите лагера за нощувката. Ние ще ви настигнем.

Овцевъдите и чираците изнемогваха от жестоката жега и на Александра не й се искаше да ги кара сега да работят допълнително.

— Не се безпокой, Руъл — каза тя. — Ще лагеруваме тук тази нощ.

— Не, вие искахте да нощуваме на територията на следващата кошара и точно това ще направим — настояваше той. — Ще стане късно, докато ви настигнем, но ние можем да…

— Наистина няма никакво значение — прекъсна го тя и слезе от коня. — Това беше просто една моя прищявка, ще лагеруваме тук.

Мъжът само кимна и прие промяната в решението й, но чираците изглеждаха облекчени, тъй като им бе спестена допълнителната работа. Докато мъжете и младежите се заеха да работят по фургона, Александра разседла и завърза коня си. Пусна го да пасе, след което седна на една скала и погледна към долината, в която стадо овце се движеше бавно на път към временната кошара на хълма.

Тя наблюдаваше овцете, като се стремеше да не поглежда към хълма, но усещаше остро съществуването му. Той се извисяваше като огромен паметник над гроба с тленните останки, които бяха омърсили тази земя, като призрака им се бе вгнездил дълбоко в живота й. Силната й тъга отговаряше на пейзажа — адската горещина на деня, помрачен от навъсените тъмни облаци и злокобния тътен от гръмотевица някъде далеч.

Същият този следобед, когато резервното колело бе поставено на място, преместиха двата фургона встрани от пътя. Докато младежите и двамата по-възрастни мъже оправяха конете и приготвяха бивака, Александра извади нещата си от фургона и запали огън. Взела бе решение да не спи тази нощ, така че започна да приготвя храна за себе си, въпреки че нямаше апетит.

Към залез-слънце, когато стадото се намираше вече във временната кошара, Александра видя овчаря да язди нагоре по долината. Когато се приближи, тя видя, че това е Айзък Логън. Той спря коня до огъня и я поздрави със сваляне на шапката. Тя му отговори и го попита дали има новини от главната кошара.

— Ъхъ, точно преди два дни, мадам — каза той, — когато мистър Джонатън докара новите провизии. Жена му е добре и очаква да роди всеки момент. Мистър Керък и главния овцевъд са нагоре в кошарите Кубар и Куандонг, където е имало няколко пожара, но не големи. Нито една овца не е загубена.

— Имахте ли пожари тук?

— Не, мадам, но ми бяха повече от достатъчно проблемите с кучетата динго. Преди няколко седмици цяла една глутница дойде тук, а не мога да им открия леговището. Трябва да е някъде там, от другата страна на онова възвишение, отвъд хълма с кошарата, но това е всичко, което знам.

— Успяха ли да умъртвят някоя овца?

— Не, но създадоха доста работа на мен и чирака на няколко пъти, когато стадото се намираше извън оградата. Мистър Джонатън каза, че веднага щом се освободят хора от главната кошара, ще ги прати тук да ми помогнат да намерим леговището и да убием кучетата.

— Много добре. Щом стигна в главното стопанство, навярно Руъл и Юли ще могат да се върнат заедно с чираците и да ти помогнат.

Човекът кимна одобрително и се сбогува с нея. След това върза коня си и седна край другия огън за дълъг разговор, като извади нащърбено, почерняло от огъня канче от джоба на палтото си. Едното от момчетата го напълни с вода, за да му приготви чай, а той и двамата овцевъди си приказваха, като Александра дочуваше откъслечни думи от време на време.

Добрата вест за Катрин повдигна настроението й, а освен това, съобщението, че не е имало големи пожари успокои Александра. Нахрани се и постави остатъците в покрит съд, след което разгърна одеялото си и легна да си почине от задухата на деня, която бе започнала да намалява с настъпването на нощта.

Около другия огън младежите лежаха върху одеялата си, а мъжете разговаряха. Точно когато Айзък споменаваше нещо за кучетата динго, Юли се надигна и се наведе към огъня да вземе канчето си и светлината от пламъците огря неговите отчетливи черти на абориген. Съчетанието от думите и зърването на лицето на Юли извикаха дълбоко от съзнанието на Александра един спомен.

За съвсем кратък момент той само докосна съзнанието й, сетне изчезна отново сред неясните глъбини на други спомени. Твърде слаб и отколешен, той по-скоро приличаше на неопределено усещане за нещо важно, отколкото свързан в едно цяло спомен. Тя се мъчеше да си го спомни, но не успя.

Общото впечатление за нещо важно обаче остана и тя се чудеше дали не е някакво моментно объркване на различни спомени. Не можа да измисли никаква очевидна връзка между това, че бе чула Айзък да казва нещо, и това, че бе видяла в същото време лицето на Юли. Възможността тези две неща да са свързани с нещо важно й се струваше малко вероятна.

Тя продължи да мисли за това, тъй като много пъти преди бе извиквала в едно събития от миналото си, които нямаха връзка помежду си. След известно време Айзък си тръгна, Руъл и Юли заспаха. Оставаха много часове до зазоряване и Александра лежеше с отворени очи, вгледана в мрака на покритото с облаци нощно небе, като продължаваше да рови в паметта си.

Точно преди зазоряване тя се събуди, заобиколена от зловещ мрак, като си даде сметка, че е заспала, въпреки твърдото решение да стои будна. Споменът, който се бе опитвала да отдели, бе напуснал глъбините на съзнанието й, обладавайки изцяло мислите и чувствата й.

Той не бе просто важен, той бе от първостепенно, жизнено значение. Бе блещукащият лъч на надеждата, който предлагаше начин за прогонване на мрачната сянка, която дебнеше живота й и заплашваше семейството й от десетилетия. В същото време от гледна точка на практическата страна на нейната природа, посоката на мисълта, възбудена от спомена й се струваше напълно абсурдна, прекалено безсмислена, за да заслужава размисъл.

В момента, в който предупредителните сигнали се надигаха вътре в нея, мъжете и младежите се размърдаха, сложиха на огъня да подгреят остатъка от вечерята за закуска и застягаха багажа. Александра се насили да закуси, след което оседла коня си. Не след дълго те поеха по пътеката, пред тях бе още един задушен горещ ден.

Предната вечер, когато Айзък бе споменал кучетата динго и в същото време тя бе зърнала лицето на Юли, Александра се мъчеше да си спомни за един свой разговор около огъня преди години, когато бе говорила с едни аборигени за кучетата динго. Сега споменът изплува ярък в съзнанието й и тя се сети, че това се бе случило през нощта срещу деня на нейната сватба, когато бе разговаряла с Майра Гарити.

С несъвършения си английски Майра бе търсила думи, за да предаде мисълта си, че кучетата динго прочистват земята. Пат я бе чул и според него тя бе искала да каже, че те са чистачи, които поглъщат вредните отпадъци, мършата, но съдържанието, което Майра бе искала да предаде, бе по-дълбоко от това. Тя бе искала да каже, че дивите кучета изяждат онова, което е зло, като го превръщат в добро.

От личен опит Александра знаеше, че аборигените притежават средства за възприемане и други способности, които изглеждаха необясними, но практическата страна на природата й отхвърляше свръхестественото обяснение. Вместо това тя смяташе, че тези неща идват от народната мъдрост и расова памет, произтичащи от прекараните хилядолетия в Австралия, които ги бяха надарили с изострени сетива и по-тясна връзка със земята. Някои от техните вярвания, включително и това за кучетата динго, изглеждаха чисти суеверия.

Но тя искаше да вярва на това, което Майра й бе казала. Поради религиозните си убеждения тя приемаше съществуването на влияния от по-високо място и за нея съдбата бе нещо, което съществуваше реално. Освен това, докато бе сама в Пустошта, тя бе изпитала моменти, в които бе почувствала жизнената сила на земята. С тайнствени качества, които се простираха отвъд физическите характеристики на земята, някои неща в нея не се поддаваха на анализ от практическа гледна точка.

Като яздеше по пътеката покрай овцевъдите, Александра се опитваше да помири противоречивите си мисли. Като по чудо нямаше забавяния и конете усетили, че са близо до дома, се движеха с темпо, което щеше да позволи да стигнат територията на главното стопанство до залез-слънце. Руъл и Юли обсъждаха облачното небе, което предвещаваше гръмотевични бури. До края на деня обаче не се появи никаква буря, а Александра все още се колебаеше.

Когато потеглиха на следващия ден, земите на главната кошара бяха на няколко мили пред тях, Александра все още беше обхваната от вълнение и смут. Най-накрая тя разреши конфликта в себе си. Никога не приемаше пасивно нещастията и винаги бе готова да се изправи срещу съдбата, като предпочиташе да направи нещо, а не да стои със скръстени ръце. Взела решение, тя се замисли как да осъществи това, за което бе говорила Майра. Когато земите на главното стопанство се изпречиха пред тях, тя вече бе решила всички подробности, знаейки с точност какво да направи. Чираците нададоха радостни викове, а Руъл и Юли коментираха помежду си доволни. Дългото пътуване бе свършило.

Като прекъсна забележките им, Александра каза на Руъл какво искаше от него и от останалите мъже. Дори и да бяха разочаровани, те скриха настроението си напълно, тъй като и двамата винаги бяха готови да изпълняват заповедите енергично и всеотдайно.

— В такъв случай не трябва ли да тръгнем веднага, мистрес Керък? — попита Руъл.

— Да, веднага щом вземем нови коне и се приготвим. Нека да вземем фургона с провизиите. Ако имаме нужда от повече храна за три или четири дни, вземете я от склада. Освен това, ще ни трябва един от големите котли, в които топим овнешката лой, както и няколко кирки и лопати. Оставете фургона, в който е моят багаж, и кажете на Кунманара да го разтовари и прибере.

— Много добре. Какво ще правим, мистрес Керък?

— Ще ви кажа, когато стигнем там.

Руъл кимна с глава, сетне се обърна и извика на чираците, които водеха резервните коне, да тръгнат напред. Когато младежите минаха върху конете покрай фургоните с животните, Руъл им каза да яздят напред към кошарите и да подберат нови коне за всеки един от тях, както и впряг за фургона.

Надеждите им за почивка след дългото пътуване се изпариха и единият от тях възкликна разтревожено.

— Затваряй тъпата си уста! — изкрещя Руъл. — Сега, закарайте тези коне в кошарите и изберете други!

Младежите подкараха конете по пътеката в галоп и Александра напълно разбираше как се чувстват. Огромната къща в края на пътя беше спокойно убежище и тя с голямо удоволствие би предпочела да остане там, вместо да потегля отново за нещо, което може съвсем спокойно да се окаже глупава загуба на усилия. Тъмните облаци се сгъстиха още повече и тя бе сигурна, че съпругът й продължаваше да се намира някъде из кошарите, като наблюдаваше за пожари, което я освобождаваше от необходимостта да му обяснява неща, които бяха трудно обясними и за самата нея.

В подножието на хълма Александра извади пощата от фургона и се отправи на коня към къщата. Юли я последва, за да отведе коня в конюшнята и да го замени с нов. Когато влезе вътре, Марта слезе по стълбите, а Крейтън излезе от дневната. Те я поздравиха радостно и вече изглеждаха някак си по-силни и по-удовлетворени, отколкото при пристигането си в стопанството.

Когато им съобщи, че ще тръгва отново, те останаха изненадани.

— Има нещо, което трябва да направя, но ще се върна най-много след три-четири дни — обясняваше им Александра, като отдели писмата за Катрин от пакета и подаде останалите на Крейтън. — Мелиса и сестрите и са много добре и са щастливи. Писмата им до вас са вътре. Когато се върна, ще ви разкажа всичко за тях. Къде е Катрин?

— В градината до къщата — отговори Марта. — Наистина ли трябва да тръгваш отново толкова скоро? Сигурно си много уморена?

Изтощена както психически, така и физически, Александра повтори, че трябва да замине незабавно. Тя се сбогува с тях, след което прекоси коридора и тръгна към вратата с градината. Щом излезе от къщата, видя Катрин, която четеше книга, седнала на пейка в едно сенчесто кътче на беседката от розови храсти, където често разговаряха. Разкошните рози от късното лято прекрасно хармонираха с бременната Катрин, която сега бе по-красива от всякога.

Щом зърна Александра, тя извика от удоволствие, остави книгата си и понечи да стане. Александра се втурна към нея, сложи ръка върху рамото й, седна до нея, след което я прегърна и разцелува.

— Така се радвам, че вече се върнахте, мистрес Керък — каза безкрайно щастлива Катрин. — Дните минаваха толкова бавно, докато ви чаках да си дойдете.

Александра въздъхна със съжаление, като целуна снаха си отново, след което взе ръката й.

— Катрин, страшно съжалявам, но трябва да се върна незабавно и няма да ме има още три-четири дни. Но ще се върна колкото е възможно по-скоро, а след това ще остана тук задълго.

Радостта на Катрин премина в разочарование и тя кимна примирено.

— Зная, че нямаше да тръгвате, ако наистина не е необходимо, мистрес Керък. Моля ви върнете се колкото е възможно по-бързо — тя се усмихна малко накриво, като сложи ръка върху корема си. — Ще се опитам да накарам внука ви да изчака.

— Моля те, постарай се да бъде така — каза Александра, като се смееше. — А ето тук са писмата от родителите ти. Всички в семейството са живи и здрави, а аз прекарах една много приятна вечер в тяхната компания. Ще ти разкажа всичко, когато се върна, мила моя.

Катрин й благодари за писмата, после те се прегърнаха и разцелуваха отново, след което Александра си тръгна, като заобиколи по пътеката, която водеше към предната част на къщата. Там тя срещна Джонатън, който току-що се бе върнал от една от кошарите, където бе занесъл провизии. Той изрази по-голямо безпокойство от останалите от факта, че пак ги напуска, тъй като желаеше Александра да остане с Катрин, но той никога не оспорваше нейните решения.

Към къщата яздеше един от чираците, който водеше нов кон за Александра, и Джонатън й помогна да се качи върху седлото. Тя тръгна по пътеката с младежа, а в същото време от конюшнята се отдалечаваше и фургонът, пред който яздеха овцевъдите и след тях младежите, яхнали резервните коне. Групата излезе на пътя и Александра се присъедини към нея.

След нормалната и благоразумна обстановка, която цареше в къщата, това, което Александра възнамеряваше да направи, изглеждаше повече от всякога просто като една глупост и тя искаше да приключи с нея. Конете бяха добре отпочинали и изпълнени с енергия и тя и овцевъдите яздеха по пътеката в лек галоп, а фургонът и резервните коне се опитваха да се движат в темпо. Когато се смрачи, те извадиха фенери, с които да осветяват пътя, като продължаваха да се движат до късно през нощта. На разсъмване на следващия ден, след като бяха починали няколко часа, те отново поеха на път. Заплахата от гръмотевични бури, надвиснала през последните няколко дни, вървеше към своята връхна точка, а плътните черни облаци се носеха над главите им и непрекъснато се чуваха гръмотевици съвсем наблизо. Беше непоносимо горещо, неподвижният въздух бе изпълнен с напрежението на огромни сили, натрупани до пределната си точка, които всеки момент щяха да се разразят в силен катаклизъм.

Щом късно следобеда стигнаха до центъра на кошарата на Разбойника, Айзък Логън и неговият чирак закараха стадото обратно във временната кошара поради зловещото време. Александра и придружителите й свиха от пътя надолу по долината, а фургонът се тресеше и клатеше след тях, като преодоляваше камъните и дупките, скрити дълбоко под тревата. Когато слязоха в долината, отдолу гъстите облаци изглеждаха сякаш се блъскаха във върха на хълма, който гледаше към гроба.

В свръхзаредената атмосфера по върховете на шубраците и разпръснатите между тях самотни дървета проблясваха искри, получени от изпразването на електрическото напрежение и огнени струи танцуваха по най-горните клони. Овцете бяха подплашени от всичко това и трудно можеха да бъдат контролирани, докато Айзък и чиракът ги караха да бързат нагоре по хълма към кошарата. Кучетата тичаха наоколо и връщаха овцете, които се опитваха да се отделят от стадото.

Огромна сияйна топка от електрическо изпразване се понесе откъм хълма близо до гроба и тръгна надолу по долината, като танцуваше по върховете на тревата. Зловеща и ярка в мрака под тъмното небе, докато се движеше към групата на Александра, тя се разпадна в маса от огнени езици и подплаши конете. Те зацвилиха и се замятаха панически, а Александра обузда своя, като го удряше с камшика и го караше да галопира в посока към хълма. Останалите я последваха вкупом, а зад тях с лудешка скорост подскачаше фургонът.

Когато стадото вече бе прибрано във временната кошара и Айзък и младежът се върнаха обратно по хълма, Александра и мъжете спряха в подножието му.

— Не очаквах да ви видя отново тук, мистрес Керък — извика с любопитство Айзък.

— Ами, ето ме, Айзък — отговори тя. — Накарай момчето да прибере тези коне в оборите заедно с останалите, за да не избягат, след това елате да помогнете. Работата, която трябва да свършим, е повече от времето, с което разполагаме.

Няколко минути по-късно впрягът беше отвързан от фургона и младежът поведе конете и другите два оседлани коня към обора близо до временната кошара. Овцевъдите извадиха кирките и лопатите от колата и двамата помощници измъкнаха от нея огромния тежък котел. Промушиха пръчка поддръжката на котела и го вдигнаха на раменете си. Понесли лопатите, останалите мъже тръгнаха около хълма към гроба, докато Александра изкачваше склона.

Застанала близо до колибата, която се намираше под кошарата, тя се опита да си спомни къде Дейвид бе изкопал гроба. Споменът, стар и неясен от объркването й през онзи ден, още повече се разми от новоизникналите дървета. Светкавиците и грохота от гръмотевиците непрекъснато се приближаваха и искрите от разреденото напрежение се въртяха наоколо, докато тя крещеше и сочеше с пръст. Овцевъдите и помощниците им копаеха яростно, но първият опит, а сетне и вторият се оказаха неуспешни.

На третото място, което тя посочи, след няколко минути работа Руъл спря да копае и извика нагоре по склона, като гласът му се носеше над тътена от гръмотевиците.

— Намерихме кости тук, мистрес Керък!

Храстите закачаха роклята й, докато Александра тичаше надолу по хълма. Тя си проправи път между мъжете и младежите, заобиколили дълбоката дупка и скочи в нея, когато на дъното видя да светлеят белите кости. Коленичи и започна да изгребва пръстта с ръце, докато стигна до изгнил ботуш, след това до очните дупки и гротескната зловеща усмивка на един череп.

— Руъл, нека двама от младежите останат тук да ти помагат и сложете всичките тези кости в котела — каза му тя, като излезе от дупката. — И като казвам всички, имам предвид абсолютно всички, не желая нито една става, нито един зъб, нито най-малката костица от пръстите да остане в земята тук.

Той махна на две от момчетата, които вдигнаха тежкия капак от котела и го домъкнаха до дупката. Александра каза на Айзък да вземе един чирак, който да му помогне да събере наръч дърва, като посочи към едно оголено място на едната страна на хълма под колибата, където трябваше да занесат дървата. Когато Айзък и младежа тръгнаха да събират съчки, Александра, заедно с Юли и другия чирак, които носеха кирките и лопатите, се заизкачваха по хълма към мястото.

Мълниите и гръмотевиците приближаваха и въздухът се раздвижи, предвещавайки бурята. Искри танцуваха по дърветата и храстите, които се движеха от адски горещия вятър. Александра изкачи хълма заедно с Юли, като му каза, че възнамерява да направи глинена пещ.

— Същата, каквато мистър Керък правеше за печенето на глинени тръби и тухли — обясняваше тя. — Ако си спомняш, той използваше голямо приспособление, подобно на фуния направено от пръчки и кора, за да събира вятъра и да вкарва въздух в пещта. Искам да направиш такава пещ, Юли.

Мъжете отдавна бяха престанали да се чудят какво прави тя и просто следваха заповедите й по обичайния си бърз и решителен начин. Оглеждайки горичката наоколо, която се движеше от вятъра, Юли обаче изрази мнението си.

— След известно време, вие ще имате достатъчно вятър за пещта, без никаква друга помощ, мистрес Керък.

— Сигурно, но аз искам вътрешността на пещта да бъде толкова гореща, колкото е в Долния свят, Юли. Направи пещта широка и ниска, като отрежеш пръти, които да я подпират така, че вятърът да не я събори.

Той махна с ръка към единия чирак и тръгна към горичка от евкалиптови дървета, за да събере парчета кора, а Александра се отправи към тревистата част на хълма с останалите младежи. Взе една лопата, отбеляза огромен правоъгълник върху земята и накара младежите да изкопаят маркираното място на квадратни чимове. Когато те бяха подредени в единия край, Александра очерта линии върху голата земя, оставяйки издатини, които да подкрепят чимовете като покрив за пещта. Като се хванаха отново за работа, момчетата изкопаха дълбок ров между маркираните линии.

С увеличаването на дълбочината Айзък и неговият помощник донесоха тежки връзки дърва и ги натрупаха наблизо. Върху голия склон на хълма от време на време около Александра и младежите танцуваха огнените искри от разредено електричество, предизвиквайки в тях чувство за леко изтръпване. Когато това се случи на чираците, те се засмяха, като се шегуваха и се перчеха, докато младежките им лица бяха пребледнели от напрежение и страх, предизвикани от странното явление, както и от силната буря, която връхлиташе.

Вятърът ставаше задушен и Александра изпита облекчение, когато се обърна да погледне задаващата се буря. Сега вече едва на няколко мили тъмни дъждовни завеси следваха черните буреносни облаци, като потушаваха по пътя си всеки пожар, възникнал от мълниите. Айзък забеляза бурята, когато донесе поредната връзка дърва, и я обсъди щастлив с Александра.

Руъл също я забеляза, когато се изкачи на хълма, виждайки я от друг ъгъл. Младежите го последваха с котела, който носеха закачен на един прът. Най-напред той увери Александра, че е намерил всички кости, сетне посочи към настъпващата буря.

— Когато това ни връхлети — каза той, — по-добре ще е да влезете на завет, мистрес Керък. Има достатъчно място в колибата на Айзък, а ако искате, може да отидете във фургона.

— Не, искам да остана тук, Руъл. Когато свършим с всичко това, обаче предпочитам ти и останалите да отидете в колибата или фургона.

Той се намръщи, като понечи да й се противопостави, но промени решението си и се спусна надолу по хълма към фургона. След малко се върна с мушамата й и парче квадратен брезент. Заедно с младежите той заби колове в земята и направи палатка от брезента, като закрепи краищата му срещу настъпващия вятър, след което сложи мушамата и одеялото на Александра вътре.

Когато ровът стана достатъчно дълбок, мъжете сложиха дърва в него, като подредиха плътно съчки и цепеници в обща маса, докато половината от ямата се запълни. Александра погледна в котела, за да види безразборната смесица от кости, след това отново сложи похлупака на място. Мъжете поставиха котела върху дървата, след което натрупаха съчки и цепеници върху и около него, докато рова се напълни догоре.

Юли и помагачът му бяха приключили с оформянето на голяма въздушна фуния от здравите стебла на тревата спинифекса, с които бяха завързали парчетата кори над скелета от колове. Младежите дойдоха да им помогнат да завлекат съоръжението нагоре по хълма, докато Руъл и Айзък покриваха рова с чимовете трева. Като оставиха отвор за изгорелите газове в единия край, те наредиха дебелите пластове пръст плътно един до друг до отсрещния край, където отново оставиха отвор за всмукване на въздух.

Бурята се приближаваше стремително и здрачът бе разкъсван от ярките блясъци на мълниите, последвани незабавно от трещенето на гръмотевиците, което правеше разговорът труден. Щом въздушната фуния бе домъкната до рова, мъжете помогнаха на Юли да забие колове, които да я държат здраво на място, а Александра събра суха трева и я набута в пещта.

Тревата пламна веднага щом приближиха запалена кибритена клечка, като подпали и дървата, а засилващият се вятър правеше течение през цялата пещ. Мъжете поставиха въздушната фуния на място, като широкия й край бе насочен срещу вятъра, а по-тесният — към отвора за всмукване на въздуха. Течението вътре в пещта се превърна в сгъстена въздушна струя, а димът бавно се измъкваше от отвора за изгорели газове, като се превръщаше в гъст пушек, който се издигаше високо над земята.

Внезапно вятърът премина в хала и бурята връхлетя с бясната сила на пращящи светкавици и заглушаващи гръмотевици. Щом завързаха въздушната фуния към коловете, Руъл викна на младежите и им показа колибата. Те побягнаха благодарни, и изглеждаха сякаш се движат на пресекулки поради светлинния ефект на пейзажа, който се променяше непрекъснато между здрач и заслепяващ блясък от светкавиците.

Назъбена мълния разцепи небето, като се спусна от облаците към един самотен евкалипт на няколкостотин ярда от тях. Дървото се разцепи на две, а наоколо се разхвърчаха тлеещи трески и кори от него, а трясъкът от падналия гръм бе толкова силен, че имаше въздействие на физически удар. Парчетата кори паднаха на земята и подпалиха тревата, като пожарът бързо се разпространяваше, блъскан от ревящия вятър. Мъжете приключиха с въздушната фуния и погледнаха отчаяно към огъня, когато започнаха да падат тежки дъждовни капки, които бързо преминаха в пороен дъжд.

Мъжете се засмяха от облекчение, а Айзък и Юли побягнаха към колибата под дъжда, докато Александра си обличаше мушамата.

Руъл се поколеба и се обърна към нея:

— Може би ще е по-добре да остана тук, мистрес Керък — предложи той.

— Не, всичко ще е наред, Руъл. Отивай с другите в колибата.

Той докосна шапката за поздрав и се отправи нататък, а Александра седна в брезентовата палатка. Щом огънят минеше през плътно наредените дърва в пещта, в дъното на дима, излизащ от отвора за изгорелите газове се появяваха пламъци. Те постепенно се издигаха все по-високо и по-високо сред дима, докато най-сетне от отвора забълваха буйни пламъци огън, шибани от вятъра.

Привечер първоначалната сила на бурята вече бе преминала и мълниите проблясваха в далечината. Пещта буботеше от преминалата през нея страхотна буря и излъчваше изгаряща топлина. Дъждът, който падаше отгоре й, моментално се изпаряваше, като огненият стълб, бълван от отвора, осветяваше парите, които вятърът въртеше на талази.

Загледана как парата се разделяше на тънки струйки, които отлитаха в мрака, Александра беше изключително доволна. В адското сърце на пещта, тленните останки на бандитите намираха своя заслужен край, така както душите им се мъчеха във вечните пламъци на ада. Всичко това и даваше усещане, че най-сетне е успяла, протягайки се назад във времето да постигне своето отмъщение.

От дъжда и мрака изскочи единият от чираците, понесъл канче с чай и чиния с храна, като ги предпазваше от дъжда с друга тенекиена чиния. Александра хапна, след което се зави с одеялото. Целта, която я бе изпълнила с тази невероятна енергия, наближаваше своя край, и тя позволи на умората да се спусне върху нея, подобно на огромна тежест, а потропването на дъждовните капки я унасяше в сън. Не след дълго пред затворените й клепачи, ярките пламъци от отдушника на пещта се превърнаха в слабо сияние.

Малко преди изгрев-слънце вятърът вече стенеше слабо и жално, докато минаваше през пещта. Александра се събуди от печалния му стон, както и от облака разсеяна зловеща светлина в дъждовния мрак, като парата, която се издигаше на талази над пещта, осветяваше като образуваше ореол около нагорещените до бяло въглени, които светеха през отвора за изгорелите газове.

Като се уви с мушамата, Александра излезе от палатката. Развърза въжетата, които придържаха въздушната фуния към коловете, след това я завлече встрани, така че пещта да започне да се охлажда. Когато след няколко минути гъстият мрак започна да се повдига, единият от младежите й донесе чиния с каша и канче с чай.

Докато закуси, започна да просветлява и светлината премина в сив влажен изгрев, а мъжете се заловиха за работа. След като разглобиха въздушната фуния, те използваха коловете като лостове, с които откъртиха чимовете от пещта. Парчета пръст се бяха опекли и втвърдили като камъни, а тревата по повърхността им се бе сбръчкала до чупливи парченца. Докато останалите разкриваха пещта, Юли отсече и подкастри висока фиданка, която имаше широк клон ниско долу на стъблото си.

Като присвиваха очи срещу съсипващата горещина на нажежените въглени, мъжете спуснаха фиданката в рова и закачиха дръжката на котела на клона долу и го повдигнаха. Дъждът засъска и ставаше на пара, щом се докоснеше до горещия метал. Всички се дръпнаха на безопасно разстояние от огромния черен котел, докато мъжете го поставяха близо до рова.

Във временната кошара на върха на хълма овцете блееха от глад и Айзък каза на Александра, че трябва да изведе стадото и конете на паша.

— Веднага щом ги оправя, ще изпратя чирачето да ги наглежда, а аз ще се върна тук да помагам.

— Много добре — отговори Александра — Щом изведеш стадото, остави една овца в кошарата.

Тя се обърна към останалите мъже:

— Юли, вземи едно от момчетата да ти помогне да заколите овцата, след това я донесете тук. Руъл, ти можеш да развалиш палатката, а някой друг нека да донесе ножовете. Искам овцата да бъде обезкостена и месото нарязано на парчета в котела.

Мъжете и младежите тръгнаха да изпълняват задачите. Когато дъждът започна да се стича по котела, а не да става на пара, Александра внимателно докосна съда. Щом капакът изстина достатъчно, за да бъде хванат, тя го повдигна и погледна вътре. От горещината костите се бяха превърнали в ситен прах. Като поклати доволно глава, тя затвори капака.

От другата страна на хълма се чу грохот от копита, след като овцете и конете бяха изведени на паша. Малко след това тя видя, че Юли и един от чираците носят надолу по хълма одраната овца, а Руъл и останалите младежи наточиха ножовете. Те започнаха да обработват трупа на животното, като хвърляха костите му в рова, а месестите части в котела. Александра разбъркваше месото и праха с един прът, докато напълно се смесят.

След като месото бе нарязано в котела, а чираците хвърляха в рова последните лопати пръст, Айзък се върна, докато останалите разчистваха мястото. Също както през изминалия ден той и останалите просто изпълняваха заповедите, без да си задават въпроси за техния смисъл. Когато Александра помоли да й покажат къде са виждали кучетата динго, само един от групата реагира. Това беше Юли, който имаше замислен израз върху лицето си.

Руъл и Юли носеха тежкия котел на един дебел прът, а Айзък вървеше напред, за да показва пътя през едно възвишение на запад от хълма, а след това и надолу в едно скалисто, обрасло с храсталаци дефиле. Когато котелът беше сложен на откритото място, Александра отвори капака и го сложи настрани, след това се изкачи по склона, който гледаше към дефилето, и седна под едно дърво. Мъжете и младежите се събраха под друго дърво на няколко ярда от нея, като разговаряха тихо помежду си.

Дъждът тропаше по листата над главата й, а Александра гледаше котела и слушаше разговора между работниците. След няколко минути вятърът разнесе миризмата на сурово месо из дефилето и тя забеляза светлокафява фигура да се промъква между храстите до котела.

Айзък също я забеляза и я показа на останалите.

— Помолих за помощ, за да убия кучетата динго — каза той иронично. — И аз мога да ги храня с овнешко, но точно това искам да избегна.

Мъжете и младежите се засмяха, с изключение на Юли. В храстите около котела се запромъкваха още диви кучета, сред които едно, явно по-гладно или по-смело от останалите, се осмели и излезе на открито. Щом грабна парче месо от котела, без да му бъде направено нищо, и останалите излязоха от прикритието си и се струпаха наоколо.

Котелът се скри зад тълпата гърчещи се, космати животни, които се хапеха и блъскаха едно друго, докато гълтаха лакомо овнешкото месо. Някои скачаха в центъра на скупчилите се животни, като се опитваха да стигнат до месото, а други се търкаляха извън групата, вкопчени в люта битка. За няколко минути всичко приключи и дивите кучета отново изчезнаха в храсталаците.

Когато слезе по склона долу в дефилето, следвана от работниците, Александра забеляза, че дъждът бе спрял и си свали мушамата. Кучетата бяха облизали до шушка котела и вътрешността му изглеждаше сякаш е била търкана и лъскана дълго време.

— Хайде, Руъл, да се приготвим да тръгваме — каза тя, след което погледна към него и останалите: — От сега нататък тази кошара ще се казва „Кошарата на кучето динго“. Разпространявайте го, а и аз ще правя същото, като променя и картата вкъщи. Искам всички да знаят и не желая тази кошара да бъде наричана другояче.

Работниците кимнаха и отговориха с разбиране, след което Руъл започна да дава нареждания на останалите. Две от момчетата хукнаха да доведат конете, други две изтичаха към фургона да приготвят хомота. Други отнесоха котела до фургона, като следваха Александра и останалите.

През следващия час на забързани приготовления за тръгването Александра беше прекалено заета, за да се замисли върху евентуалните последици от стореното. Когато обаче тя и останалите напуснаха долината и поеха по пътя, тя си каза, че трябва да има някакъв забележим резултат, иначе тя щеше да е изпълнила безсмислен ритуал. Но нищо забележимо не се бе случило, не бяха настъпили никакви промени.

Тя си даде сметка, че е по-щастлива от преди, но нямаше явни причини за това. Облаците се бяха разпокъсали и небето се виждаше, дъждът, който бе спрял преди малко, бе божи дар, тъй като бе малко прекъсване на сухия сезон, което щеше да съживи пасбищата за овцете. Той също така сложи край на опасността от пожари за годината. Освен това, Александра най-сетне бе приключила онова, което искаше да направи, и си отиваше у дома.

Тъй като тръгнаха късно през деня едва стигнали северната част от територията на главното стопанство, те трябваше да спрат да нощуват. Александра осъзна, че предишното й нежелание да остава на територията точно на тази кошара бе изчезнало. В съзнанието й тя се наричаше „Кошарата на кучето динго“, просто една от всички други и част от земята, която тя обичаше.

По-късно, с плътно увито около глезените й одеяло, докато чакаше да дойде сънят, тя се остави мислите й да блуждаят безцелно. Усещането от одеялото извика спомени от времето, когато бе държана в плен, легнала върху одеялото си за през нощта с вързани крака и ръце. Преди тя щеше да зарита с крака неистово, за да се освободи от одеялото, но неизвестно поради какви причини сега тя изпитваше безразличие.

Внезапно тя осъзна, че гледа спокойно на онзи период от нейния живот, чувство, което бе напълно противоположно на предишните й усещания. Преди тя винаги бе избягвала да мисли за нещастията, които бандитите й бяха причинили, тъй като спомените бяха прекалено болезнени. Сега, след като имаше усещането, че бе успяла да достигне и разруши причината за нейното страдание, тя разглеждаше онова време и свързаните с него събития, просто като нещастен епизод от живота й и не изпитваше никаква болка.

Докато размишляваше над промяната в отношението си, тя дойде до едно разумно обяснение. За примитивните хора, както и за онези, които смятаха себе си за всичко друго, но не и за такива, ритуалите даваха резултати, просто защото се смятаха за нещо ефикасно. Истинският двигател на промяната бе съзнанието, разумът със способността си да възприема онова, в което вярва. След като бе убедила себе си, че е прогонила бандитите от живота си, тя може би наистина бе сторила именно това. В същото време обаче тя не бе в състояние да отхвърли поне възможността, че е направила повече от това. След толкова години тя никога не успя да свикне с мисълта да празнува Коледа по време на изтощителните горещини, които настъпваха през декември в Пустошта. Тя знаеше, че имаше далеч по-значителни, макар и незабележими неща, към които не бе успяла да се приспособи. Това бяха отделни аспекти на Пустошта, които тя никога нямаше да може да разбере, тъй като тепърва трябваше да осъзнава, че изобщо съществуват.

На следващата сутрин, докато оседлаваше коня си, Юли също приготвяше своя. Руъл и чираците се намираха на няколко крачки по-нататък. Юли тихо заговори за това, което тя бе направила:

— По всичко личи — продължаваше той, — че вие знаете нещо от заклинанията на аборигените, мистрес Керък.

— Може би малко. Сигурна съм, че ти знаеш повече.

— Не, аз съм като Кунманара — отговори той, подсмивайки се. — Аз съм се хранил с овнешко и питки прекалено дълго, за да зная каквото и да било за способите на аборигените. Но това, което вие направихте, ме накара да си спомня за неща, които мама имаше обичай да върши.

— Какво по-точно, Юли?

— Ами, тя вярваше, че ако човек има нужда да се отърве от нещо завинаги, трябва да намери куче динго да го изяде. Когато някое от нас, децата се разболееше, тя ни караше да плюем върху нещо, което кучетата обичат, сетне го оставяше да го изядат. Това трябваше да срази болестта.

— Е, и ставаше ли така, както майка ти вярваше, че ще стане?

Юли се поколеба, след това вдигна рамене.

— Мисля, че понякога да, но имаше моменти, когато със сигурност може да се каже, че не. Когато обаче станеше така, мама винаги казваше, че някоя птица или нещо такова е намерило храната преди кучето динго. — Той се засмя от все сърце: — Така, че си имате извинение за всеки случай.

Александра се засмя, като се съгласи с него. Тя яхна коня, докато другите се заприготвяха да тръгват. Няколко минути по-късно те вече тръгнаха по пътя.

Настроението й беше още по-леко от предния ден, но заобикалящата я обстановка, такава, каквато бе в момента, предразполагаше единствено към весело настроение. Няколко пухкави облачета се носеха по небето, а слънцето огряваше пейзажа, който бе ярък и обновен след дъжда. Растителността бе реагирала моментално на влагата и изгорялата от слънцето трева вече просветляваше от ново по каралите светлозелени стръкове, а дърветата бяха изумрудено зелени.

Непоносимите горещини бяха свършили, подухваше освежителен вятър и денят бе приятно топъл. Във въздуха се носеше полъх от наближаващата есен, неизразимо усещане, което навяваше мъчителни носталгични размисли за бързия ход на времето. Предстоящата смяна на сезона й даваше усещане за контакт с циклите на тази земя, която тя обичаше толкова много, тъй като това бе единственото място в света, което тя винаги щеше да смята за нейния истински дом.

Пътеката минаваше покрай приятни сенчести гори от огромни дървета и през тучни пасища, а от храстите изскачаха кенгура и други двуутробни животни, които сетне изчезваха. Коали гледаха надменно надолу от високите клони на дърветата, докато дъвчеха евкалиптови листа, а емута, опосуми с рошави опашки и други най-различни животни бягаха, подплашени от конете. Ята пъстри птици от най-различни видове крещяха и се рояха наоколо. Както винаги птиците караха пейзажа да оживява със смайващото си разнообразие и многочисленост.

Часовете минаваха бързо и Александра се оглеждаше наоколо радостна и щастлива, докато яздеше надолу по пътеката заедно с мъжете. Но някъде в подсъзнанието й я терзаеше безпокойство за бебето на Катрин. Ужасният кошмар, който бе сънувала преди месеци, бе реален като самия свят, и прекалено много приличаше на зловеща поличба, за да може да не мисли за него.

Късно през деня пред очите им се появи главното стопанство. На запад слънцето бе слязло ниско, светлината бе с топъл оттенък и багреше облаците и пейзажа в богати, златисти нюанси. Огромната каменна къща, заобиколена от градините, се извисяваше на хълма и на Александра й се струваше, че никога не е била така красива с дългите сенки, падащи от нея. Извисена над комплекса от стопански сгради и обори от едната страна на хълма и над къщите на женените овцевъди и аборигенски колиби от другата страна, тя бе нейният замък, както и нейният дом, центъра на нейното царство.

Само миг след като зърна за първи път главното стопанство, Александра видя, че оттам наблюдават пътеката, в очакване на нея и групата й. Един конник тръгна от конюшните в галоп и тя знаеше, че това е или съпругът й, или Джонатън, тъй като и двамата изглеждаха еднакви от разстояние. Като се наклони напред, тя пришпори коня с тока на обувката в галоп, като остави другите зад себе си. Конят й се опитваше да бърза още повече, нетърпелив да стигне конюшнята, но Александра държеше юздите изпънати, поддържайки галоп. Вятър брулеше лицето й, тя лесно балансираше върху седлото и щом разстоянието се скъси, тя погледна към конника. Тогава видя, че това е съпругът й.

Погледна отново към стопанството и забеляза, че от колибите на аборигените излиза пушек. Без съмнение, имаше коробори, защото Катрин раждаше. Отпускайки юздите, тя остави коня да тича на свобода.

В същия момент Дейвид пришпори коня си и Александра знаеше причината. И тя изпитваше същото, тъй като месеците, които бяха прекарали разделени, бяха много дълги и за нея. Няколко минути по-късно те дръпнаха юздите и спряха един до друг на пътеката, а конете им дишаха тежко. Загорялото красиво лице на Дейвид се озари от широка радостна усмивка и той се наклони към нея да я целуне.

Свежата миризма на топлото му тяло и усещането на мускулите на ръката му, с която я бе прегърнал събуди в нея огромно желание. Тя се притисна силно към него и го целуна страстно. След като едва не изгуби равновесие, тъй като конете им заподскачаха и се заизправяха на задните си крака, тя се отдръпна и седна върху седлото.

— Боже господи, колко ми липсваше — каза той с едва сдържана емоционалност, след това отново се усмихна. — Но какво те накара отново да напуснеш така внезапно, скъпа? Какво беше това важно нещо, което не можеше да чака?

— Ще ти обясня по-късно — отговори тя, като сочеше към колибите. — Защото Катрин ражда ли имат коробори аборигените?

— Да, започна тази сутрин. Марта е при нея, както и жената на Айзък Логън, Манди. Ейми също е там, тъй като очаква да се грижи за поредното бебе, а Ема помага на останалите. При нея има достатъчно жени, скъпа.

Александра въздъхна, изпълнена със съжаление, и обърна коня си в посока на къщата.

— Знаех, че ще има, Дейвид, но толкова исках да бъда с нея от началото. Нищо не може да се направи, но мога да отида сега при нея.

Дейвид кимна с глава, докато конят й се отдалечаваше, след това се засмя и извика подир нея:

— По-добре да не напускаш никога вече! Това е последният път, когато те изпускам от очи!

Александра се смееше, докато му отговаряше и му обеща, че ще стои при него, след това отново остави коня да препуска. Не след дълго сред тропота на копитата тя чу звуците от ритуала на аборигените, които вятърът разнасяше. Тъжните стонове, ведно с ритмичното тракане на пръчките и с гласовете хармонираха в монотонно пеене, което предизвика у Александра спомени за раждането на нейните деца, както и за други събития, които за аборигените се бяха оказали важни.

В подножието на хълма конят й се опита да завие към оборите. Като дърпаше едната юзда, тя насочи коня нагоре по склона. Когато стигна до алеята с дърветата, която водеше към къщата, тя видя Джонатън седнал на стълбището пред нея. Той слезе и се приближи да помогне на Александра да слезе от седлото, докато тя дърпаше поводите.

— Чакам тук цял ден, майко — каза той тревожно, докато тя слизаше, — и никой нищо не ми казва. Ще влезеш ли да видиш и да ми казваш понякога как е Катрин?

— Сигурна съм, че е добре, Джонатън — увери го Александра. — Това, което тя прави, е толкова естествено, а самата аз съм родила три деца, не забравяй.

— Моля те, мамо — настояваше той. — Трябва да зная.

— Много добре — предаде се тя, развеселена. — Ако ще продължи още дълго, ще ти кажа.

Той се усмихна с благодарност, като стисна нежно ръката й и я целуна, след което Александра влезе в къщата. Докато прекосяваше входното антре и изкачваше стълбите, къщата й се стори прекалено тиха. Не се чуваха никакви звуци на болка и усилие, които придружават идването на бял свят на нов живот. Но когато тръгна по коридора чу бебешки плач. Тя спря за миг пред вратата, изричайки мълчалива молитва, след това я отвори.

Четирите жени стояха до умивалника и къпеха плачещото бебе, а красивото лице на Катрин, която лежеше в леглото, бе белязано от умората и изтощението и носеше белезите на болката. Лицата на жените не показваха нищо, въпреки че всички те бяха уморени след деня, прекаран в напрежение и тичане насам-натам. Още когато Александра тръгна към умивалника, Катрин я видя и помаха с ръка. Александра се втурна към снаха си и я улови за ръката.

Като се наведе над леглото, Александра целуна младата жена.

— Катрин, съжалявам много, извънредно много, че не бях тук — каза й тя. — Върнах се в минутата, в която бе възможно, но очевидно не достатъчно бързо, за да дойда точно навреме.

— Вие не можехте да родите бебето вместо мен — отговори Катрин, като се усмихна изнурено. — Аз съм много щастлива, че сега сте тук.

Александра се усмихна, като отметна гарвановочерните коси от лицето на Катрин.

— Не повече от мен. Толкова съм щастлива, че съм с теб, скъпа моя. Как се чувстваш?

— Достатъчно добре, но изтощена. Може ли да видя бебето си, моля ви?

— Да, ще ти го донеса, след това ще ида да кажа на Джонатън, че може да дойде при теб за няколко минути. После ще трябва да си почиваш.

Катрин кимна, като се усмихваше сънено. Александра отново се усмихна, след това тръгна към умивалника, където Марта повиваше бебето с меко одеялце. Загрижена и изпълнена с нетърпение, Александра прекоси стаята и Марта й подаде бебето.

Когато го взе, за миг Александра изпита ужас, тъй като усещането, което имаше, докато държеше телцето му, бе същото като онова, което си спомняше от кошмара. Тя си наложи и погледна надолу, като повдигна одеялото. Беше красиво момиченце без никакви белези. Главичката му бе обрамчена с черна коса, подобна на тази на Катрин, но дребните, сладки черти на личицето му напомняха твърде много на Джонатън като новороден.

Обзета от слабост, облекчение и чисто, пълно щастие, Александра занесе бебето до леглото. Сложи го до Катрин и ги погледна — младата жена и нейното дете бяха изключително красива гледка заедно. После, докато Марта и останалите жени подреждаха стаята, Александра излезе, за да извика Джонатън и да съобщи добрата новина за внучката си.

Сама в дневната, тя се отдаде за миг на радостта и по лицето й потекоха сълзи на щастие. Продължаваше да се съмнява дали това, което бе извършила, е успяло да промени нещо. Тя обаче знаеше, че след десетилетия следите от зловещото присъствие на Енос Хинтън завинаги бяха изчезнали от живота й. Дори нещо по-важно, позорното петно на неговата покварена кръв не представляваше повече заплаха, тъй като не се бе проявило в новото поколение.

Бъдещето сега бе изпълнено с обещания, освободено от неговото зловредно влияние. Нейният щастлив и богат живот със съпруга и семейството й щеше да бъде още по-възнаграждаващ. Но тя и съпругът й бяха смъртни и все някога щеше да настъпи моментът, когато нямаше вече да стопанисват фермата, която бяха изградили и създали в Пустошта. Тогава щеше да дойде времето на Джонатън и Катрин да поемат отговорността да я съхранят за следващите поколения.

Сега, когато първото дете от следващото поколение бе дошло на бял свят, приемствеността бе осигурена. Някои от рода Керък щяха да търсят други пътища както навремето Мортън, но други ще останат в Тибубура и ще го съхранят, като семейното имение за бъдещите поколения. Това придаваше в крайна сметка значение на това, което бяха сътворили тя и съпругът й, превръщайки живота си в победа. Те бяха основателите, хората, които бяха сложили началото на една династия и нейното наследство в Пустошта.

Бъдещите поколения щяха да се борят с пожарите, наводненията, засушаванията и другите опасности по изпълнения с трудности стръмен и лъкатушен път на живота. Те също така щяха да бъдат изправени пред по-коварни опасности, както например нейната битка с призрака на Енос Хинтън, но тя знаеше, че те щяха да победят и Тибубура щеше да пребъде. Възторжено щастлива тя избърса очите си докато вървеше по коридора и стълбите към сина си.

Край