Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Шеста глава

След като превалиха хълма, Дейвид и Пат дръпнаха поводите на конете си и товарните животни зад тях спряха. В далечината долу пасеше едно стадо, а по-нататък овцевъд седеше до коня си и наблюдаваше овцете.

— Това е Джон Бауън — каза Пат. — Неговата територия е северната част на пасбището Бълу, върху което могат да пасат около три хиляди овце.

Спомняйки си какво му беше казал Пат за имената и местата на пасбищата, Дейвид знаеше, че се намират между централната част на стопанството и северната му граница. Те бяха тръгнали от северозападния край на фермата, попълвайки запаса от провизии на овцевъдите. Дотук това им бе отнело два дни, като се движеха със стабилно темпо, и Дейвид си помисли, че изчисленията му за размерите на Уайамба продължават да надминават очакванията му.

Щом прехвърлиха върха на хълма и заслизаха надолу по склона, кучетата накараха овцевъда да застане нащрек. Тренирани да не лаят, което може да хвърли овцете в паника, те се движеха насам-натам неспокойно, гледайки към Дейвид и Пат. Овчарят се изправи, засенчи очи с ръка, оглеждайки широката долина, след което махна с ръка и скочи върху коня си.

Джон Бауън беше дребен, слаб мъж малко над двайсет години, и грееше от удоволствие, че има посетители. Той ги поздрави, докато се приближаваше към тях на коня си.

— Ще можете ли да останете за през нощта, мистър Гарити?

— Няма да мога, денят далеч не е свършил, а ние имаме да изминем още много мили — отговори Пат. — Къде са оградата и колибата ти?

Мъжът отговори, като посочи с пръст на север и Пат протегна ръка към свободното въже на товарния кон, който Дейвид водеше. Повели конете с товара, двамата мъже се отправиха на конете си към колибата. Дейвид остана да наблюдава стадото. Не след дълго те се върнаха, след като бяха разтоварили провизиите.

Дейвид и Пат яздеха през хълмистия, шубрачест терен на изток, тъй като стадата се намираха на различни пасбища на много мили едно от друго. След няколко часа те стигнаха до една долина, която изпущаше зловония и смрад от гниене и разкапване. Пат се намръщи мрачно, докато двамата с Дейвид търсеха и най-сетне откриха източника на зловонието — труповете на десетина-дванайсет овце гниеха в една яма. Близо до нея, от един клон на дърво висяха скелетите на две кучета динго.

Стадото, на няколко мили по-нататък, беше по-голямо от предишното и беше наглеждано от един овцевъд и един младеж, който му помагаше. Овцевъдът знаеше, че ще си има неприятности за умрелите овце и понечи да обясни, но Пат го прекъсна:

— Ако си беше отварял очите, когато овцете ти са били в долината — каза сърдито брадатият мъж, — нямаше да бъдат убити толкова много животни. А и наоколо има още много кучета динго, освен ония двете. Помощникът може да наблюдава стадото, докато ти преследваш останалите диви псета.

— Ъхъ, така ще правя, мистър Гарити — разкайваше се човекът. — Прихванете ги от надницата ми за умрелите овце.

— Не искам парите, искам овцете ми да са живи. Следващия път, когато главният овцевъд или аз докараме провизии, искам да си окачил по дървото повече от две кучета динго. Кажи на помощника си да ни покаже пътя до колибата и кошарата, за да ти отделя провизиите.

Мъжът отново се заизвинява, сетне направи знак на помощника си да дойде. Докато следваха младежа, Пат обясни на Дейвид, че овцевъдите в по-отдалечените райони трябва да бъдат особено бдителни, тъй като там животните по-малко се страхуват от хората.

— Те не са чак толкова лоши, колкото бяха преди — добави — преди да изпитат вкуса на огнестрелното оръжие. Но когато се установиш върху земя, на която никога преди не са пасли овце, нещата няма да стоят така и кучетата динго ще представляват сериозен проблем за теб.

Когато стигнаха колибата, Пат премери брашно, сол, кафе, тютюн и други продукти за овчаря и неговия помощник. След това двамата с Дейвид се качиха на конете си и се отправиха на изток, като им остана да снабдят с продоволствия само още една кошара.

Малко преди залез-слънце те спряха до един билабонг и си направиха бивак за нощуване. Останалите провизии, които трябваше да занесат, изглеждаха прекалено много за един скотовъд, което направи впечатление на Дейвид и той го спомена на Пат, докато се хранеха. Собственикът на стопанството му обясни, че овцевъдът Адолариъс Бодънхем има жена аборигенка, която му е родила няколко деца.

Като продължи с шеговит тон, Пат каза, че Бодънхем е саможив човек, който не желае да има нищо общо с когото и да било, освен с жената и децата си, и миналата година се появил в Уайамба, след като дълги години се е скитал из Пустошта. Очевидно произхождаше от много добро семейство в Англия, и бе имал живот, който бе изоставил заради друг, който бе открил в Пустошта.

— Това са скицници — продължи Пат, като посочи пакет, увит с мушама. — Той е художник и ми струва доста да поддържам него и малките му бандити, но всички те заедно отглеждат повече овце, отколкото всеки друг. — Той се засмя и отпи от чая. — Адолариъс е чудак, но човек среща какви ли не типове сред овчарите.

— Така е — съгласи се през смях Дейвид. — Кунманара работи много добре за Франк. При тебе има ли работници аборигени?

Пат поклати отрицателно с глава, като обясни, че Кунманара е едно изключение, тъй като повечето от аборигените не могат да схванат идеята за личната собственост.

— Ако някой от тях притежава стадо, той ще даде на останалите, колкото овце му поискат и няма да види нищо нередно в това. Освен това, те могат всеки момент да тръгнат на „разтъпкване“ и няма сила, която да ги спре, когато решат.

— Какво е разтъпкване, Пат?

— Ами нещо като „похот“ към скитането, което може да ги удари в главата внезапно. Майра ми казва, че е нещо повече от това, но когато говори за аборигените, не мога да разбера и половината от това, което тя иска да ми каже. Мисля, че е така, защото ние нямаме думи на английски за нещата, които тя иска да ми обясни. Във всеки, случай аборигените в моята ферма ловят кучета динго и вършат различни домашни работи, но нищо повече.

— Аз обаче щях да съм мъртъв сега, ако не бяха аборигените. Ако някога притежавам ферма и някои от тях пожелаят да дойдат в нея, ще са добре дошли.

Доволен от отношението на Дейвид, Пат се усмихна и поклати глава. Поговориха още малко, докато пушеха лулите си и пиеха чай, след което разстлаха одеялата си близо до огъня.

На следващата сутрин при изгрев-слънце те хапнаха набързо, разтуриха бивака и продължиха на изток. След около два часа по-късно сред хълмовете пред тях забелязаха да се издига пушек от огън, на който се готви, и малко по-късно пред погледа им се появи кошарата. Вместо колиба до нея имаше бивак. На въже близо до два големи навеса от кора висеше пране, а една жена аборигенка и няколко деца се движеха насам-натам около огъня.

Щом видяха Пат, лицето на жената грейна от радост, а децата заподскачаха щастливи. След като разтовариха провизиите, Пат извади тенекиена кутия с бонбони и я подаде на жената. Децата закрещяха радостно и се въртяха наоколо, докато тя им раздаваше по бонбонче. Когато провизиите бяха наредени близо до огъня, тя им посочи с пръст мястото, където пасеше стадото, зад близкия хълм.

Огромното стадо беше разпръснато из цялата долина. Между овцете се виждаха кучетата и още няколко деца на възраст между тринайсет и шестнайсет години. Децата поздравиха Пат и го упътиха към групичка храсти до един завързан кон, който пасеше наоколо. Пат и Дейвид се приближиха на конете си към храстите, като дръпнаха юздите им малко преди това.

— Ей, тук ли си, Адолариъс? — извика Пат.

— Да, да, тук съм, мистър Гарити — отвърна мъжки глас откъм храстите. Акцентът му беше на преподавател от Оксфорд, тонът му издаваше търпеливо смирение, че е нарушено уединението с жената и децата му.

— Разбирам, че учите децата на английски — каза Пат. — Надявам се, че също ще ги научите на смятане, писане и четене.

— Правя всичко, което казвате, мистър Гарити — отговори Адолариъс. — Въпреки че съм длъжен да заявя, все още имам дълбоки резерви по отношение на това, да се объркват умовете на невинни, естествени създания.

— Те не са точно това, Адолариъс. Те няма да знаят как да се справят като аборигените, когато пораснат, така че ще трябва да работят и обучението ще им е от голяма полза. Донесох ви още материали за рисуване, но се надявам да не събирате повече кучета динго тук.

— О, не. Използвам за модели мъртви. Но те не са същите.

— Така е, и овцете биха се съгласили, ако можеха да говорят. Добре, значи, трябва да си тръгвам. Довиждане, Адолариъс.

— Сбогом, мистър Гарити.

Те тръгнаха, като Пат яздеше отпред с лек галоп. През ранния следобед двамата с Дейвид стигнаха до място с гъсти чемшири, като земята между дърветата беше гола. На север, непосредствено след тях се издигаше ниска и безплодна скалиста планина, осеяна с камъни и пропукана глина. Дълга няколко мили, тя беше разположена в почти права посока изток — запад.

Те изкачиха планината и от хребета й на север земята приличаше на рай. Чак до хоризонта хълмистият терен бе покрит с тучна и гъста трева с твърди и остри листа, с храсти виреещи върху солена почва, с евкалиптови гъсталаци. Отлично пасбище за овце, то бе изпъстрено с рядка горичка и храсти, които говореха за наличие на водни източници.

— Наричам тази планина Безплодната — каза Пат, — тя е моята северна граница. Непрекъснато се безпокоя, че ще дойде някой друг овцевъд тук и ще нахлуе незаконно на юг. Мога да се боря за земята си, ако трябва, но предпочитам, ако ще има някой тук, той да бъде мой приятел.

— Като че ли изглежда добра земя — каза Дейвид.

— От тук изглежда така. Непрекъснато съм зает с Уайамба и никога не съм ходил по-далеч от Безплодната планина, но съм чувал да говорят за това място. На известно разстояние на север има ручей, който аборигените наричат Тибубура. Още по-нататък има верига от остри хълмове, които приличат на набучени шила. Оттук до онези хълмове има, колкото си искаш земя.

— Стига да мога да се установя стабилно на нея — добави Дейвид.

Пат се съгласи и заговори за особеностите на договора.

— Парите в кесията на онзи разбойник изглеждаха да са някъде към сто гвинеи — каза той. — За тази сума ще ти продам коне, кучета, и цялата необходима екипировка, както и хиляда овце. Това ще ти осигури агнетата и вълната, а също така ще можеш да вземеш и стадо под аренда.

— Колко голямо, Пат?

— Колкото решиш. То ще иска работа, от която повечето мъже ще бъдат смазани, но ако желаеш, може да вземеш и четири хиляди. При това положение най-много до две години ще си имаш собствено стадо.

— Или дълг за много години напред, ако загубя овцете при наводнения, горски пожари, кучета динго и кой знае още какви неща.

Пат поглади брадата си, усмихвайки се.

— Щом не желаеш да рискуваш, значи не искаш да бъдеш скотовъд, Дейвид — усмихна се той под мустак.

Дейвид се засмя, съгласявайки се с него. Като се замисли за миг, той си даде сметка, че не е способен да вземе обосновано решение, тъй като прекалено много зависеше от шанса. Сетне реши, че щом ще рискува, да рискува докрай.

— Ще купя хиляда овце и ще взема четири хиляди под аренда, Пат — каза той.

Пат се усмихна и му протегна ръка. Дейвид я разтърси, като по този начин двамата приятели скрепиха сделката, след което те обърнаха конете си и се отправиха към Уайамба.

* * *

Една седмица по-късно Дейвид подкара към кошарата на север пет хиляди овце. Двата му товарни коня бяха отрупани с провизии и екипировка, като единият от тях мъкнеше и коловете за изграждане на временна ограда. Като плющеше с камшика си, той караше овцете да се движат по-бързо, а кучетата пазеха от двете страни на дългата колона, като препречваха пътя на всяка овца, която се опитваше да се отклони от стадото.

Всеки ден на залез-слънце той вкарваше овцете във временната кошара — опънато около колове въже. Той знаеше, че въжето задържаше овцете само защото те мислеха, че то им пречи, тъй като бяха свикнали през нощта да бъдат в кошара. Ако нещо ги изплашеше обаче, овцете щяха да стъпчат въжето и да се разпръснат на мили в мрака, като някои от тях щяха да отидат твърде далеч, за да може Дейвид да ги намери.

Това беше част от риска, който беше приел, и един от недостатъците да управляваш сам едно огромно стадо. Дейвид спеше не повече от два-три часа на ден, като всеки път щом някоя от овцете се раздвижеше неспокойно, той се будеше и ходеше да наглежда стадото. Докато караше овцете с постоянно темпо, той започна да задрямва върху седлото за по няколко минути, което още повече го изтощаваше.

Денят, през който Безплодната планина се изпречи пред погледа му, брадата на Дейвид беше пораснала, а той целия беше покрит с прах и изпитваше такава умора, че беше напълно безчувствен. По-късно същата сутрин, той се събуди от леката дрямка върху седлото си точно навреме, за да види друго стадо на около миля на запад, което овчарят забързано подкарваше в обратна посока. Дейвид подсвирна на кучетата, за да ги събере вляво от стадото.

Ако стадата се окажеха твърде близо едно до друго, овцете щяха да се омешат за нула време. Главният проблем за Дейвид беше не това, че щяха да разделят стадата много трудно, а това, че в стадото му можеха да се върнат не точно неговите овце. Като оставим настрана овцете за колене и няколкото овена, той беше избрал само животни в отлично състояние, много от които щяха да родят близнаци.

Кучетата подтичваха от лявата страна на стадото и обръщаха овцете на изток. Дейвид и другият овцевъд си махнаха с ръка, докато двете стада се отдалечаваха на безопасно разстояние. След няколко минути той даде сигнал на кучетата и обърна овцете в посока към Безплодната планина.

Овцете се движеха с добро темпо през планината, сетне го забавиха от другата й страна, където имаше тучни пасбища и те пасяха лакомо трева, клони и семенни чашки от храстите. Дейвид размаха камшика, за да поддържа стадото в движение. Късно следобеда, щом стигнаха до билабонга, той започна да огражда мястото за нощуване на стадото, напои овцете и ги пусна да пасат.

На следващата сутрин той пусна кучетата сред пасящите овце и започна да изгражда постоянна кошара. Щом оградата придоби известна форма, той зася покрай нея туфи с акациеви храсти, така че с течение на годините те да се вплетат между коловете и да образуват плътна стена от дърво и храсти.

Като знаеше, че миризмата на овцете рано или късно щеше да привлече кучетата динго, той започна да патрулира стадото всеки ден, късно следобед, когато дивите кучета излизаха на вечерен лов. Първия път, когато видя светлокафяво жълтеникаво животно да изскача иззад един храст, насочвайки се към овцете, той го застреля. Дейвид зърна няколко кучета динго да се отдалечават от стадото крадешком през гъсталаците, а същата нощ наоколо се чуваше зловещото им виене.

На другия ден следобед той взе двуцевките, своята и онази на разбойника, която беше заредил с куршуми с дребни сачми. Някои от кучетата бяха започнали да се наежват и той заобиколи стадото и отиде при тях. Докато две кучета динго тичаха към стадото по откритото, той уби едното и рани другото. Сетне вдигна другата двуцевка, прицели се към останалите диви кучета, които бягаха между храстите. Сачмите минаваха през клоните, обрулвайки някои от тях, а свистенето им се смесваше със скимтенето на ранените кучета.

Това му осигури спокойствие през следобедите, тъй като дивите кучета, изплашени от стрелбата бяха прогонени. От време на време Дейвид ги забелязваше как се спотайват в храсталаците, но те повече не нападнаха стадото. Заплахата обаче, продължаваше да съществува през нощта, когато дивите кучета можеше да дойдат, да уплашат овцете и те да излязат от временната кошара, ако се опитаха да ги нападнат. Ето защо побърза да завърши постоянната кошара.

Когато тя бе готова, за първи път откак бе напуснал главното стопанство в Уайамба, Дейвид намери време да се изкъпе, обръсне и да изпере дрехите си. Освен това, той вече можеше да спи спокойно през нощта, но откри, че повече нямаше нужда от дълбок сън. Да спи леко, да става при най-малкия шум и да проверява овцете, се превърна в навик, и през деня — той вече не се чувстваше уморен.

След като изгради кошарата, дните му продължаваха да бъдат изпълнени с трескава дейност. От време на време той колеше по една овца, за да има храна за него и кучетата. Одираше кожите и ги обработваше с вътрешна кора от ментово дърво, начин, който Франк му бе обяснил. Някои от кожите използва, за да си направи удобно легло, а от другите си скрои и уши топъл, дебел кожух за настъпващата зима.

Като първа стъпка в създаването на овцевъдната си ферма, Дейвид възнамеряваше да раздели земята на пасбища, с постоянна кошара в центъра на всяко едно от тях. Следвайки плана си, той премести стадото на няколко мили по на север и започна да строи втората кошара. Отново си имаше проблеми с кучетата динго, но ги прогони, като уби и рани няколко от тях.

Когато премести стадото отново към северозапад, времето стана студено и дъждовно. Като броеше резките, които дълбаеше върху пръчка от дебело дърво, която му служеше вместо календар, Дейвид видя, че е дошъл март. Времето беше отвратително, грижите му по овцете бяха постоянен товар и всекидневният му тежък труд, от ранни зори до късна вечер, беше неумолим и ожесточен. Но грижите за стадото го правеха безкрайно щастлив, защото то бе неговият капитал, а и щеше да сложи началото на неговите собствени стада. Щастлив бе също от възможността да изследва огромните територии, където щяха да пасат бъдещите му стада.

Дойде юни, а с него и зимата, която завари Дейвид да проправя път на север към ручея Тибубура, широк и бърз поток, покрай бреговете, на който растяха гъсти гори. При един от завоите му, той откри висок хълм, от който се откриваше панорамна гледка на заобикалящите го земи. Под върха му имаше закътано плато, идеален терен за къща. Мястото беше невъобразимо красиво, като хълмът се издигаше над огромни пространства хълмист пейзаж, и Дейвид вече знаеше къде ще построи центъра на бъдещото си стопанство.

Някъде по средата на зимата Дейвид достигна до веригата от хълмове, за които му беше казал Пат. И те като Безплодната планина, щяха да послужат като естествена граница на овцевъдно стопанство с огромни размери. Когато видя хълмовете за първи път, той се съгласи с Пат, че те наистина приличат на остри шипове и той реши да ги нарече Кулите. Водата, която се оттичаше по стръмните им склонове в земите на юг от тях, ги превръщаше в изключително тучни пасища. Теренът обаче бе насечен от проломи, които предупреждаваха за опасност от внезапни наводнения. Като откри широка, тревиста могила, която се издигаше над лежащата ниско земя, Дейвид започна да строи кошара, която тук щеше да бъде защитена от наводненията.

В една влажна и сурова сутрин, три седмици след като кошарата беше готова, вятърът се усили и леките превалявания от последните няколко дни прераснаха в непрекъснат дъжд. Дейвид започна да прибира овцете в кошарата рано, тъй като ямите по терена започнаха да се изпълват с вода. Когато стигна хълма, където се намираше кошарата, дъждът се лееше като из ведро и сухите дерета преливаха от пенещи се, ревящи води, които се изливаха в дефилетата.

На откритите склонове на хълма вятърът виеше като хала и пръскаше дъжда във всички посоки. Докато Дейвид успее да прибере овцете в кошарата, неговата колиба от кора беше вече изравнена със земята, а огънят угаснал. Той обаче имаше по-спешни грижи от собственото си удобство. Земята наоколо беше започнала да се наводнява, когато пороищата от Кулите я достигнаха, и животните бягаха към по-високите места.

Ведно с огромния брой най-различни видове животни на хълма дойдоха и кучета динго. Змиите също изпълзяха, повечето от тях безопасни, но имаше и няколко пепелянки и смъртоносни тайпани. Дейвид винаги носеше със себе си дебела тояга, с която да убива отровните змии, а стадото охраняваше с двуцевката си, чиито спусъци беше покрил с мушамата, за да не се мокри барута в подсипите на оръжието. Овчарските песове прогониха по-голямата част от кучетата динго, а той застреля онези от тях, които давеха кучетата.

За да не измокри барута, докато зареждаше пушката под силния дъжд, Дейвид се преви на две близо до кошарата и скри барутника в овчия си кожух. Тъкмо беше заредил и двете цеви, когато чу кучетата да ръмжат и да се борят от другата страна на стадото, а стоящите до него кучета се втурнаха да заобикалят овцете, за да се присъединят към другарите си. Дейвид ги последва в очакване да види кучета динго.

След като заобиколи стадото и излезе от другата му страна, Дейвид видя огромен див глиган, гонен от кучетата, които го бяха притиснали до оградата на кошарата. Кучетата лаеха и се зъбеха срещу животното, а то грухтеше разярено, като се въртеше и фучеше с дългите си лъскави бивници. След това животното се обърна към Дейвид и се втурна да напада, а кучетата се струпаха около него и го ръфаха със зъбите си. Дейвид се прицели внимателно в гърба на глигана, за да не засегне някое от кучетата, и натисна и двата спусъка. Едната цев засече, а куршумът от другата се заби в центъра на гърба на животното, счупвайки гръбначния му стълб. Задните крака на глигана се огънаха и той зари с предните си нозе в калната почва в отчаяни опити да стигне до Дейвид, като квичеше разярено и издаваше писъци, докато кучетата се нахвърлиха върху него с ръмжене.

Оглушен от врявата, Дейвид коленичи до оградата и зареди барутника на цевта, която беше засякла. Тръгна към глигана и опря оръжието в главата му, докато челюстите на разяреното животно тракаха и от устата му течаха лиги. Пушката гръмна и го доуби. Дейвид извика кучетата и ги огледа, за да се убеди, че никое от тях не беше ранено, сетне презареди двуцевката и продължи да обикаля, и да наблюдава стадото.

Следобеда вятърът отслабна и дъждът намаля, преминавайки в остри капки. Хълмът беше заобиколен от море с вода, над която стърчаха само върховете на дърветата и някои други високи точки от терена. Малки и големи кенгура, други тревопасни двуутробни животни и всякакви твари мирно съжителстваха под надвисналата обща угроза.

Под онова, което бе останало от колибата, Дейвид откри достатъчно сухи дърва, за да напали огън. Опече на шиш парчета овнешко месо, нахрани кучетата и седна да яде в мрака. Овцете бяха гладни и жадни, блееха и се движеха неспокойно насам-натам из кошарата. Това продължи и през дългите часове на влажната и мразовита нощ и Дейвид седеше до огъня, а от оградата го гледаха блестящите очи на животните.

На разсъмване водата се беше отдръпнала, като в най-ниските части на терена бяха останали локви сред калната земя. Нямаше ги нито змиите, нито останалите животни. Дейвид извади овцете от кошарата и ги подкара заедно с конете. В долината в подножието на хълма животните газеха в калта, лочеха жадно водата от локвите и лакомо хрупаха зелените листа.

През деня земята започна да изсъхва, локвите ставаха все по-малки и до утрото на следващия ден, единственото доказателство за отминалото наводнение бяха висящите по дърветата отчупени клони, кори и съчки. Няколко дни по-късно, Дейвид подкара стадото обратно на юг, към потока Тибубура.

* * *

Заедно с последните августовски дни, дойде и началото на пролетта. Точно по това време Дейвид и стадото бяха изминали обратния път и пресичаха водите на Тибубура. Агненето започна късно една нощ, когато Дейвид бе събуден от познатото му блеене на овца в трудно положение. Набързо запали огън близо до кошарата и занесе овцата на светло. Бръкна в нея, за да оправи заплетените малки телца и крайници. Преди да е приключил с тази овца, други животни в подобно положение настояваха за вниманието му с блеенето си.

През останалата част от нощта той носеше овцете една след друга до огъня и на светлината от пламъците им помагаше да се агнят. В същото време десетки други раждаха, без да имат трудности. Когато слънцето изгря, той изведе стадото на паша и много от овцете си имаха агънца, които се мъкнеха неуверено подире им, а други лежаха в очакване да се обагнят.

Агненето продължи през целия ден, като винаги имаше много овце, които раждаха едновременно, а някои доста трудно. Прибирането на стадото вечерта беше бавна и досадна работа, тъй като и по пътя се агнеха овце. Щом мръкна, Дейвид набързо приготви храна за себе си и за кучетата, като едновременно с това се занимаваше и с овцете. Остана на крак през цялата нощ.

От умора, след втората безсънна нощ, Дейвид започна да губи чувство за времето. Тялото го болеше, но все пак намери сили да продължи, като залиташе насам-натам и реагираше механично на блеенето на някоя овца в затруднено положение. Дните и нощите се сляха, от време на време се събуждаше, задрямал за миг, докато коленичеше до някоя овца, помагайки й да ражда, или докато палеше огъня, за да приготви храната, след което продължаваше с това, което знаеше, че трябва да се свърши.

По време на този смазващ, тежък труд се довлякоха и кучетата динго, привлечени от миризмата на кръв и плацента. Отслабнали и изгладнели в края на зимата, те бяха изключително нагли. Един следобед, когато чу ръмженето на кучетата и блеенето на обхванати от паника овце в другия край на стадото, Дейвид получи нов прилив на сили. Взе двуцевките, скочи върху коня и започна да обикаля стадото.

Овчарките се бореха с част от дивите кучета, а в същото време останалите вече отмъкваха четири овце, които отчаяно се съпротивляваха. Изцяло погълнати от атаката, дивите кучета не забелязаха Дейвид до момента, в който той започна да стреля. Уби две, а докато останалите бягаха, той се прицели с втората пушка и ги обсипа със сачми, като уби още две и рани останалите.

Нямаше никакви изгледи четирите нападнати овце да се оправят и той беше принуден да ги застреля. Занесе труповете им върху едно голо място, натрупа съчки и изгори дреболиите, за да не могат кучетата динго да се хранят от тях. След това се върна, подкара бавно стадото към кошарата, като продължаваше да помага на агнещите се овце. Щом прибра овцете на безопасно място за през нощта, той се разтича да събере дърва и запали огньове около кошарата. Беше разтревожен, защото предполагаше, че в района наоколо вече се е събрала огромна глутница кучета динго.

Още през същата нощ подозренията му се оправдаха. Замаян от умората, Дейвид се движеше сред овцете, когато чу кучетата да ръмжат предупредително в единия край на кошарата. Взе оръжието и се затича към оградата точно навреме, за да види трийсетина и повече диви кучета, които препускаха на светлината на огньовете, около кошарата.

Дейвид стреля с пушката, уби две от тях и рани други. Част от останалите се движеха освирепели между огньовете и овчарските песове се хвърлиха върху някои от тях, докато други динго напираха към кошарата. Дейвид застреля едно с пищова си, а други две с двуцевката, докато те дращеха по задната страна на кошарата. След това използвайки двуцевката си като тояга, той помете дивите песове от оградата.

Тежките цеви трошаха костите им и дивите животни виеха и се мятаха в агония. След като престанаха да нападат кошарата, Дейвид прескочи оградата и се присъедини към кучетата. Най-накрая дивите кучета избягаха в мрака, песовете се върнаха към ранените динго до кошарата, а Дейвид ги последва, размахвайки пушката.

Когато всичко свърши, една дузина умрели кучета бяха натръшкани по земята. Всички овчарски песове бяха хапани, но никое от тях не беше сериозно ранено. От време на време Дейвид виждаше в мрака зад огньовете да проблясват очи. Всеки път той стреляше с пушката към тях и когато куршумът улучеше диво куче динго, силен рев от болка раздираше нощта.

На разсъмване Дейвид видя, че до кървавите петна около ранените кучета динго имаше още пет убити разпръснати наоколо. Денят мина без нападения, но от време на време Дейвид виждаше как дивите кучета се прокрадват наоколо и търсеха сгоден случай да отмъкнат някое агне. Същата нощ той заспа в кошарата и след около два часа бе събуден от блеенето на една от последните агнещите се овце.

На следващия ден агненето приключи и за първи път Дейвид преброи овцете като цяло и получи пълна представа за резултатите от последните няколко дни. Огромната част от овцете се бяха агнили без проблеми, около половината от тях имаха близнаци. Стадото беше станало огромно, над седем хиляди агнета щъкаха между овцете.

След като вечерта прибра стадото в кошарата, за първи път от няколко дни той си сготви пълноценно ядене, след което спа чак до сутринта, без да бъде събуждан. На другия ден дивите кучета динго продължаваха да дебнат стадото и той следеше внимателно храстите, готов да стреля веднага щом беше необходимо. Когато между храсталаците забеляза светложълто петно, той се прицели внимателно, стреля и рани дингото.

Докато то виеше и бягаше, Дейвид остави кучетата да пазят стадото и тръгна по кървавите следи. Те го отведоха до един гол, каменист хълм. В подножието му откри дупка и кучешки косми около нея, а пръстта около входа й беше зацапана с кръв.

По-нагоре, върху склона на хълма откри още четири дупки. Огромна пещера с множество вътрешни тунели бе бърлогата на глутницата. Дейвид натрупа камъни до дупките върху склона и събра огромна купчина от сухи дърва и храсталаци в подножието на хълма, след което се върна при стадото.

Призори, когато кучетата динго щяха да си бъдат в леговището след нощния лов, Дейвид се качи на коня си и отиде до хълма. Премести дървата и храстите срещу главния вход и ги запали, сетне бързо се изкачи по склона и изтъркаля камъните, с които запуши и четирите дупки. Докато се отдалечаваше, възседнал коня си, изпод земята се чу виене на боричкащи се животни, а изпод камъните, покриващи дупките върху склона, излизаше пушек. Камъните се тресяха докато обезумелите диви кучета напразно се опитваха да ги изместят и да избягат навън.

След като опасността от дивите кучета бе премахната, Керък се зае с новородените агнета — подрязваше опашките им и кастрираше мъжките. От тази работа гърбът му се схващаше и го болеше, тъй като от сутрин до вечер стоеше наведен над агнетата, като работеше много внимателно, за да избегне по-дълбоки наранявания. Времето продължаване да бъде студено, все още имаше сравнително малко мухи, които да инфектират отворените рани по опашките на агнетата. Когато най-накрая завърши, беше наясно, че ако не стане някакво бедствие, ще е притежател на огромно стадо, състоящо се от неговите овце плюс дела, който му се полагаше от агнетата.

Няколко дни по-късно, когато Дейвид Керък вече беше готов да поведе стадото обратно към кошарата, с настъпването на вечерта кучетата обърнаха глави в посока на юг. Поведението им говореше, че някой идва насам и Дейвид обиколи южната страна на стадото, възседнал коня си. Тогава той видя високия набит Патрик Гарити на няколкостотин ярда, който водеше със себе си и товарен кон.

Изненадан и радостен, Дейвид се насочи към него, махайки с ръка. Пат му отговори, като брадатото му лице грейна в усмивка. Те се поздравиха сърдечно и Пат обясни защо е дошъл.

— Помислих си, че провизиите ти вече са на привършване, а не ми се щеше да живееш само на овнешко месо.

— Така е, само овнешко ми е останало — отговори Дейвид, смеейки се. — Страшно съм ти благодарен, Пат. Как ме откри?

— Струваше ми известно усилие, тъй като земята, която си отделил, е доста, така вървях по следите, които овцете оставят, когато се местят от едно място на друго. Кошарите, които си изградил, са много добри, Дейвид.

Те разговаряха, докато възседнали конете, вървяха към стадото и Пат дръпна юздите, когато видя овцете пред себе си.

— Мили боже! Дейвид! — възкликна той. — Сигурно не си загубил нито една овца, а изглежда, и повечето от овцете са близнили.

Дейвид кимна доволен.

— Около половината, бих казал, и агнетата са силни и здрави. Имах късмет.

— Ама си и работил здравата. Ще отида до оградата, за да видя по-добре как са овцете и колко са.

Пат обиколи стадото, като водеше със себе си и товарния кон. Дейвид извика кучетата и ги изпрати да съберат овцете, сетне размаха камшика си и ги подкара.

Овцете вдигаха облаци прах, докато се тътреха към кошарата. Възседнал коня си, близо до вратата, Пат гледаше овцете, докато те се приближаваха и влизаха в кошарата, след това слезе от коня и помогна на Дейвид да затвори вратата. Докато разседлаваха конете, той каза, че несъмнено Дейвид вече притежава своето първо собствено стадо.

— Освен това, и голямо — добави той, — някъде около шест хиляди, та и повече. Трудно ще ти бъде да се справяш с него, Дейвид.

— Щом мога да се оправям с пет хиляди, ще мога и с шест — отговори Дейвид с усмивка.

Пат се засмя и кимна в знак на съгласие, докато двамата носеха провизиите към колибата. Освен брашно, сол, чай, ориз, тютюн, имаше и деликатеси като петмез, глинени съдове със сладко, туршии и сирене.

— Донесох ти и някои семена — каза Пат, като посочи към няколко торби. — Помислих си, че може да искаш да си направиш градина, така че донесох семена за картофи, лук, зеле и други такива.

— Добре си направил. Разчистил съм едно място при поточето за градина, където възнамерявам да си построя главната кошара с къщата — каза Дейвид. — Почти нищо не разбирам от градинарство, но почвата изглежда плодородна. Благодаря ти много за семената, както и за провизиите, Пат.

Пат отмина благодарностите с повдигане на рамене, като палеше огъня, а Дейвид приготвяше продуктите за готвене. По време на разговора Дейвид отбеляза, че още от следващата година, когато вече щеше да пасе собствено стадо, ще трябва да си поръчва сам провизиите.

— Ще имаш достатъчно пари да ги платиш — каза Пат. — Цената на вълната варира от година на година, но ти ще вземеш най-малко триста гвинеи за твоя дял от стриганата вълна.

— Това е далеч повече, отколкото ми трябват за провизиите.

— Да, но в скоро време ще трябва да започнеш да наемаш работници и тогава процентът от печалбата ти ще бъде по-малък. Никой няма да гледа стадото ти така, както ти си го гледаш, а освен това, ще имаш и разходи за плащането на надниците и храната на работниците. Но дори и така, печалбата ти няма да е лоша.

— Надявам се да е така, Пат. Как плащаш за провизиите?

— Чрез банкова сметка в Сидней. Когато изпратя поръчката си, ще поръчам провизии и за теб и ще пиша до банката да отворят сметка на твое име. Ще им платя от парите, които ще получиш за вълната. Трябва да им посоча името на фермата. Как ще я наречеш? Керък?

— Не, Пат, мисля да се казва Тибубура.

Докато пълнеше с вода канчетата за чай, Пат каза, че името е добро за овцевъдна ферма. Дейвид хвърли поглед върху заобикалящите ги земи сред отблясъците на залеза.

Преди тук имаше просто някаква земя, а сега тя му се струваше напълно различна, защото си имаше име. Въпреки че това беше само начало, неговото стопанство беше действителност и той бе изпълнен с щастливо блаженство.

Той бе открил новия живот за себе си, такъв, какъвто го беше виждал в мечтите си. Живот, изпълнен с тежък физически труд и много лишения, но и с доволство от притежаването на собствена овцевъдна ферма в самотата на Пустошта. Бяха изминали месеци, откак бе погледнал за последен път снимката на бившата си съпруга и измъчвал душата си с горчивата мъка от любовта си към нея.

Всичко това сега беше в миналото, толкова далеч от него, колкото и външният свят. След като на стотици мили наоколо нямаше нито жива душа, нито нещо, което да съживява агонизиращата болка в него, Дейвид знаеше, че тя ще си остане в миналото, а стадата му ще се увеличават и той ще продължи това, което бе започнал.