Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Дванадесета глава

Късно същия ден, докато караше овцете надолу по долината, Дейвид знаеше, че Александра трябва да е в колибата, но изпитваше ирационално, неудържимо чувство да се увери, че това е така. Когато между него и склона, на който се намираше колибата, остана само едно разклонение на хълма, той се отдалечи от стадото, поглеждайки към колибата. Заслонила очи с ръка, Александра гледаше в посока към долината. Щом го видя, тя се обърна към огъня, а Дейвид отиде отново при стадото.

По време на вечерята разговорът им беше по-непринуден и студенината между тях започваше да изчезва. В отговор на комплимента му за яденето, тя каза, че до съвсем скоро опитът й в готвенето е бил ограничен. Тя започна да му обяснява, но когато очевидно трябваше да спомене, че е готвила за разбойниците, изведнъж млъкна. Разбирайки напълно нежеланието й да говори за бандитите, Дейвид бързо смени темата и я попита още колко окаченият близо до колибата овнешки бут може да изтрае, без да се развали.

— Около два дни — отговори тя. — След това няма да може да се яде.

— Добре тогава, вдругиден ще доведа стадото по-рано и ще заколя един овен. Имам достатъчно излишни.

— Навярно е така, тъй като вие имате най-голямото стадо, което съм виждала. Ваши ли са овцете?

Дейвид кимна, обяснявайки й как се е сдобил с тях.

— Рисковано е за сам овчар да пасе толкова много овце — продължи той, — но миналата година изкарах без големи загуби. Ако успея и тази година по същия начин, идната година ще наема няколко души да ми помагат.

— Уверена съм, че ще успеете, и разбира се, ви желая късмет. Това фермата Тибубура ли е?

— Да — отговори Дейвид учуден. — Откъде знаете?

— Чух да я споменават в разговор с мистър Самюъл Тери, един от основните акционери в Банката на Нов Южен Уелс. Той каза, че в банката е открита сметка на ново овцевъдно стопанство в Пустошта и го назова по име. Какъв бяхте в Англия, овцевъд или фермер?

— Не, по образование съм инженер.

Сега беше ред на Александра да се учуди, но само до известна степен. Очевидно Дейвид беше добре образован и се различаваше в много аспекти от средния фермер или овцевъд. Беше космополит и интересен събеседник. Беше силна и властна личност и изглеждаше по-скоро като човек, свикнал да упражнява контрол над другите, отколкото да работи сам.

Докато Александра миеше съдовете, тя спомена, че е видяла стадо, подобно по размери на това на Дейвид във ферма на изток. Овцевъдът бил придружаван от жена аборигенка и многобройна челяд. Дейвид й каза, че овцевъдът се казва Адолариъс Бодънхем. Той описа семейството и странностите на Адолариъс толкова забавно, че Александра се усмихна и за малко да се разсмее.

За първи път, откакто бандитите я бяха заловили, тя се развесели, и когато си легна, усещането за лекота не я остави. Легнала върху одеялото в колибата, тя погледна през вратата към Дейвид. Както и предната вечер, той седеше край огъня и гледаше часовника. Заспивайки, Александра видя, че той продължаваше да гледа втренчено в него.

На другия ден, след като Дейвид тръгна със стадото и преди да се залови за работа, Александра се замисли за разговора им от предната вечер. Тя си каза, че е имала изключителен късмет разбойниците да изберат Дейвид и стадото му, като прицел на техния злокобен план. Някои други, които биха били способни да убият бандитите, нямаше да притежават благородството, което Дейвид беше показал към нея.

Освен това, тя си даде сметка, че е имала късмет и с това, че пленничеството й свърши в отдалечените пространства на Пустошта. Съчетанието от подигравки и непристойно любопитство, и доброжелателна, ала досадна загриженост, на което тя неминуемо щеше да бъде обект в Сидней, щеше да бъде непоносимо, непосредствено след мъчителните й изживявания с разбойниците. Тук тя имаше съвсем обикновена работа, с която да се занимава, и самота, която й помагаше да се приспособи, както към случилото се, така и да се подготви за онова, което я чакаше, щом се върнеше у дома.

На вечеря Александра и Дейвид разговаряха по-дълго от предната вечер. Безгласно те се бяха споразумели да говорят единствено на безобидни, неутрални теми и на Александра й беше приятно. Напомняше й за разговори с приятелите й в Сидней, което изглеждаше толкова отдавна. След като прибра и изчисти, вместо да си легне, тя отново седна до огъня.

Дейвид пушеше лулата си и й разказваше за овцевъд близо до Парамата, който му бе помогнал и показал как да гледа овцете.

— Франк Уилямсън помогнал и на Пат — добави той. — Наел го още като момче. Най-напред собственик на Уайамба бил Франк. Той продал стопанството си на Пат и се върнал обратно до река Нипиън. Тогава стопанството не се казвало Уайамба и не било толкова голямо, овцете били далеч по-малко от тези, които сега Пат притежава.

— Мисля, че съм чувала за мистър Уилямсън — замисли се Александра и се сети за разговора си в Камдън парк със стария градинар, който бе споменал името на Уилямсън. — Да, сега се сещам. Мистър Уилямсън има син, който държи магазин в Сидней, и той се свързал с мистър Джон Макартър с предложение да му продаде имота на баща си. Тъжно е да ви кажа, че здравословното състояние на приятеля ви е лошо и не се очаква да се оправи.

Дейвид се натъжи, клатейки загрижено глава.

— Съжалявам, Пат също ще съжалява. Но Франк беше твърде стар, пристигнал в Австралия още с Първата флота и ако наистина е починал, има зад гърба си дълъг живот.

— Защо избрахте да бъдете овцевъд? Като инженер щяхте да бъдете много добре в Сидней.

— Сигурно е така. Но в Сидней винаги ще съм бивш каторжник, а след това инженер. Тук аз съм просто овчар.

Отговорът му засегна факта, който силно озадачаваше Александра, тъй като бе напълно несъвместим с Дейвид. Въпреки че изобщо не приличаше на обикновен престъпник, Дейвид беше осъден за убийство. Като знаеше, че рано или късно ще трябва да го попита, тя реши да зачекне въпроса.

— Защо убихте Уесли Хамънд, моя братовчед?

Въпросът наруши мълчаливото им съгласие да не обсъждат спорни въпроси, но Дейвид го очакваше. Смъртта на нейния братовчед беше основата за непримиримостта между тях и след като взаимната им резервираност започна да се стопява, този въпрос трябваше да излезе наяве. Докато отговаряше той наблюдаваше как ще реагира Александра.

— Защото, когато се върнах неочаквано вкъщи един ден, го заварих в леглото на жена ми.

Красивото й лице не говореше нищо, но в огромните сини очи той видя, ако не съгласие, то поне разбиране за това, което бе извършил. Тя кимна с глава, докато се изправяше, и отиде в колибата, за да си легне. Разговорът за вечерта беше приключил. Дейвид беше повече от доволен, как той бе завършил, защото не искаше тя да си мисли лошо за него.

Дейвид постави лулата настрани, взе ножчето и пръчката календар, за да издълбае поредната чертичка. После ги прибра, и сложи дърва в огъня за през нощта. След това, без да изпитва особено силно желание да погледне портрета на жена си заспа.

На следващото утро, докато закусваше, Александра си припомни, че имат нужда от прясно овнешко.

— Ще приготвя всичко, за да заколиш овена веднага щом прибереш овцете в кошарата — добави тя.

— Добре, ще върна овцете един-два часа по-рано. Щом се оправя с овена, ще запаля огън в подножието на хълма и ще изгоря каквото остане от закланото животно, за да не привлича кучетата динго.

Разговорът създаваше домашна атмосфера между двамата, която Дейвид намираше за изключително приятна. Александра уви в кърпа остатъците от овнешкото и питката от вечерта за обяда му, като продължаваше да слага вързопа върху камъка, вместо да му го подаде. Но щом той подкара стадото надолу по хълма, тя му се усмихна, когато мина край нея. Прекрасното й лице се преобрази и засия с цялата си красота, а слънцето изглеждаше мрачно в сравнение с нея.

В този момент си каза, да не забрави, че жена като Александра Хамънд никога няма да отдаде живота си на овцевъд, дори той да притежава огромни стада. С енергичния си и практичен характер, тя можеше да се занимава и с най-обикновен тежък труд, ако реши, че трябва, но по законно право принадлежеше към богатата, привилегированата класа.

Сполетялото я нещастие бе причина техните пътища да се пресекат, но в крайна сметка нейният път щеше да я заведе в посока, напълно различна от неговата.

Докато караше стадото, Дейвид забеляза, че тревата беше започнала да оредява. Само след няколко дни ще трябва да премести овцете на север в друга кошара. Беше рискована работа, стадото щеше да е уязвимо към нападения на кучетата динго, тъй като нямаше да има сигурността на постоянните кошари. Освен това, преместването беше трудоемка и тежка работа. Но с Александра, която щеше да се грижи за нещата, които поглъщаха много време, като правенето на бивак и готвенето, за него щеше да е по-лесно, отколкото преди.

Докато овцете пасяха, Дейвид се стараеше да не мисли за месеците, които бяха пред него, когато Александра вече щеше да си е отишла. Изпълнен с нетърпение да я види и да поговори с нея отново, часовете минаваха прекалено бавно. За да запълни времето, той на два пъти премества овцете на пасища с по-сочна трева. След това, някъде към обяд, подкара стадото обратно в долината, като ги оставяше да пасат по пътя.

Още щом я зърна, му стана приятно. Дори от разстояние тя излъчваше красота, която причиняваше болка. Когато я поздрави с махане на ръката, тя му отговори по същия начин.

Докато овцете пиеха вода в езерото, тя отиде при кошарата, Дейвид подкара животните нагоре по хълма, а тя стоеше до вратата на оградата и я затвори, щом овцете се прибраха, а след това му помогна да оправи конете.

— Всичко е готово — каза му тя. — Избрах място долу между дърветата, далече от колибата и изкопах дупка, за да заровим карантията. Ножът, въжето и платнището са там.

Дейвид кимна одобрително, свали седлото от коня си и го постави встрани.

— Отивам да взема чук и да избера овена.

— Не го убивай пред останалите, Дейвид! — възкликна тя. — Няма смисъл да се плашат бедните животни, а чукът се намира при ножа.

Никога досега тази процедура не беше предизвиквала някакво видимо страдание сред овцете, но Дейвид кимна в знак на съгласие, развеселен от контраста между практичната и нежната страна на нейната природа. Избра един овен от стадото и го поведе надолу по хълма, а Александра вървеше пред тях. Щом стигнаха мястото, подготвено от нея, той свали сакото си и нави ръкавите на ризата, а Александра отмести поглед встрани, когато той взе чука и уби овена с един-единствен бърз удар.

Задните крака на овена бяха омотани с въже и Дейвид закачи животното на един нисък клон. Александра нави ръкавите на роклята си и завърза парче брезент около тялото си, за да предпази дрехите си, след това му помогна да одерат кожата и да изчистят вътрешностите на овена. Вдигнала нагоре под определен ъгъл брадичката си и стиснала устните си до побеляване, Александра, изглежда се бореше с гнусливостта си. Дейвид й каза, че той може да се справи и сам, както е свикнал.

— Не — отговори тя твърдо. — Това е по-скоро мое задължение, отколкото твое, а двама могат да се справят с работата далеч по-бързо, отколкото един.

Работеха съвсем близо един до друг и след малко Дейвид разбра, че поне голяма част от нейното безпокойство нямаше нищо общо с кървищата, с които се занимаваше. Докато дереше кожата от предния крак, ръката му се плъзна и докосна нейната. Тя се отдръпна рязко като опарена и се отмести по-далеч от него.

— Не си ти причината — обясни тя, като се изчерви смутено. — След престоя ми с онези грубияни, изпитвам неприятно чувство да бъда близо, до който и да е мъж и… — Тя млъкна, повдигайки безпомощно рамене. — Зная, че е странно и неразумно, но не мога да се отърва от това чувство. Нямах намерения да те обидя.

Като си даде сметка, че това е причината тя да не му подава нещата директно и да стои на разстояние от него, Дейвид заклати глава.

— Не се обиждам, Александра. Сега, когато зная за това, ще бъда по-внимателен да не ти причинявам страдание. Знаеш ли, аз също изпитвах чувства, които не са съвсем различни от твоите.

— Какво имаш предвид?

Той се обърна към овена, теглейки кожата.

— След като жена ми ми изневери, аз бях склонен да не вярвам на никоя жена. Това е дори още по-странно и по-неразумно, отколкото твоите чувства, Александра.

Когато отново се върна към животното, Дейвид застана от задната му страна. Те довършиха работата в мълчание. Александра уви закланото животно с брезент, за да не го нападнат мухите, а Дейвид зарови в дупката вътрешностите. Тя свали брезента от себе си и уви в него ножовете, след това сакото на Дейвид и тръгна към колибата. С трупа на одраното животно върху едното си рамо, той взе кожата със свободната си ръка и я последва.

Александра остави сакото му до огъня и слезе по хълма. След като закачи трупа, Дейвид сложи кожата на покрива на колибата да се суши и влезе вътре да вземе бръснача, сапуна и огледалото. Когато пристигна до водоема, Александра переше брезента и миеше ножовете.

Тя погледна към него, когато той коленичи в края на водата да изплакне кръвта от ръцете си.

— В известно отношение, това, което се е случило и с двама ни, е едно и също — отбеляза тя. — И двамата сме страдали поради грехове на други и двамата сме били изправени пред обстоятелства, опропастили живота ни.

— Но същевременно нещата, които са се случили с нас двамата, се различават — противоречеше й той. — Ти си напълно невинна, не си извършила никакво злодеяние, докато моята беда е резултат главно на това, което аз извърших. Не трябваше да убивам братовчед ти.

— Да, това е така. Наистина е неразумно човек да позволява гневът да контролира действията му. Но бандитите успяха да ме отвлекат, защото постъпих неразумно, движейки се без придружител.

— Навярно е така, но една жена трябва да може да се движи сама, където си поиска. И ако онези, които живеят само от плячкосване и нападения над други хора се третират така, както заслужават, жените ще могат да правят това. Във всеки случай, както казваш ти, обстоятелствата опропастиха живота ми. Но това стана, само защото аз позволих да стане така, и ти трябва да избягваш да правиш същото.

— Как мога да го избегна? То вече е сторено.

— Не, нищо в живота не е последно, освен смъртта. След като бях докаран в Австралия, аз можех да забравя страданието си и да оставя миналото зад себе си. Но не стана така, защото аз не го желаех. Ти трябва да забравиш какво се е случило и да продължиш да живееш, както преди.

Александра въздъхна нервно, докато изцеждаше водата от брезента, като държанието й говореше, че той бе пропуснал нещо жизненоважно. Тя мълчаливо вдигна ножовете и брезента и се върна в колибата. Докато сваляше ризата, за да се измие и обръсне, Дейвид си мислеше за разговора, но не можа да открие някакво друго значение в това, което тя бе казала.

Слънцето вече беше съвсем ниско, когато той се заизкачва обратно по склона, където Александра готвеше. Държанието й не предразполагаше към разговор и той сложи нещата си в колибата, след което започна да проверява екипировката, за да види дали беше в добро състояние, имайки предвид преместването на стадото на север. След като прегледа товарните седла, той провери внимателно въжето, което използваше за временните кошари.

Когато вечерята беше готова, Дейвид сложи на място навитото на спирала въже и отиде до огъня. Докато се хранеха, Александра разговаряше с него, но само за обикновени, безлични неща. Като избягваше предишните сериозни разговори за самите тях, тя очевидно смяташе, че той не е способен да разбере чувствата й.

По време на една пауза в разговора, той зачекна темата, за която бяха разговаряли край езерото. Дори с риск да й досади, той смяташе за важно да я предупреди да не повтаря неговата грешка. Каза й, че трябва да вземе живота си в ръце и да остави случилото се зад себе си.

— Това е просто въпрос на твърдост — продължи той, — и аз зная, че ти…

— Не, не е — прекъсна го рязко тя. — Дейвид, животът ми преди такъв, какъвто го знаех, е опропастен. Ако трябва да бъда откровена и ясна до болка, аз съм опозорена и нямам никаква перспектива да се омъжа.

— Глупости! — отговори разпалено той, сетне премисли. — Е, вярно за мъже с ограничено мислене, онези от безгръбначния вид, които разчитат на другите да вземат решения вместо тях. Защо трябва да обръщаш внимание какво мислят хората? Ти си била жертва на престъпници, не си имала никакъв контрол над ситуацията, и точно така всеки разумен мъж ще мисли за случилото се с тебе.

Като го изучаваше, Александра се питаше дали той само се опитваше да й вдъхне кураж, но видя, че е напълно искрен, макар и да грешеше. Тя бе виждала резултатите от опетнена репутация и смазващото въздействие на общественото мнение, срещу които малцина мъже биха се изправили. Дейвид беше един от тези рядко срещани мъже с вътрешна сила, позволяваща им да следват собствените си убеждения, и тя си помисли, че бившата му жена трябва да е била изключително глупава, за да му изневери.

— Не, ти грешиш — каза му тя, като подреждаше на купчина чиниите. — Освен това, общо казано, миналото оформя настоящето и да се опитваш да игнорираш какво е станало преди, е безполезно. Но нека да не говорим за това сега.

— Добре. Така съм устроил кошарите с пасбищата тук, че едно-две стада от по три хиляди овце могат да пасат из тях до безкрайност. Време е обаче да преместя стадото в близките дни.

Александра беше доволна, тъй като това място предизвикваше неприятни асоциации в нея.

— Кога възнамеряваш да го местиш?

— През следващите два-три дни. Ще отидем на север, към базисната кошара. Засях градина там през пролетта и искам да видя как вървят зеленчуците.

— Плевелите със сигурност вървят добре, мисля аз — отбеляза тя шеговито. — Когато човек засее градина, не я оставя да се отглежда сама.

Дейвид се засмя и каза, че за него е по-важно да осигури добра паша на овцете, отколкото да гледа градината. Те обсъдиха как ще стане местенето на стадото и Александра попита къде ще държи овцете през нощта. Той й описа подробно как се прави временна кошара, а след това й обясни недостатъците и рисковете, свързани с преместването на стадото от едно пасбище на друго.

Разговорът им продължи по-дълго от друг път и огънят отслабна. Дейвид сложи дърва в него, след това извади ножа и пръчката, която Александра беше забелязала преди време. По нея имаше редица от резки и когато той добави още една, Александра разбра за какво служи тя.

— Аха, значи по този начин следиш датата? — отбеляза тя. — Съвсем съм забравила каква дата сме.

— Когато човек е извън града, лесно забравя — отговори Дейвид. — В Пустошта дните си приличат един с друг, но за овчаря е необходимо да следи датите, за да може да започне стригането на овцете навреме.

Той погледна резките и ги преброи, след това прибра пръчката.

— Днес сме 14 ноември.

Вперила поглед в огъня, Александра се сети, че съдбовният ден, в който бе яздила до Камдън парк, беше осми септември. На нея й се струваше, че са изминали около два месеца откакто бандитите я бяха отвлекли, но не беше съвсем сигурна. Нещо, свързано с датата, се мярна за миг в съзнанието й, но в този момент Дейвид заговори отново за преместването на стадото, и тя се заслуша. После стана късно и тя отиде да спи.

Седнал покрай огъня, Дейвид извади часовника и отвори капака. За миг се загледа в портрета, след това затвори капака и захвърли часовника далече в тъмното. Изненадана, Александра се надигна от одеялото си и седна, понечи да извика, за да го попита защо хвърля часовника си, после промени решението си.

Очевидно предметът бе свързан с миналото му, което той мислеше, че може да бъде загърбено, но Александра знаеше, че не е прав. Дори рана върху детски пръст оставяше, макар и блед, белег за цял живот.

На другия ден, след като Дейвид излезе с овцете, Александра се зае с домакинската работа, мислейки за семейството си. Страшно желаеше да намери някакъв начин да им съобщи, че е жива. Особено се тревожеше за баба си, как й се бе отразила непрекъснатата тревога, която тя изпитваше за внучката си, сега, когато седмиците от нейното изчезване вече бяха станали месеци.

Докато си мислеше за всичките тези месеци, Александра изведнъж се сети за един факт, свързан с това време, който предната вечер бе минал през ума й само за миг. До този момент точните дати на дните нямаха особено значение за нея, тъй като през цялото време, докато беше в плен на бандитите, съзнанието й бе ангажирано с мисълта, как да избяга. Но една дата, свързана със събитията от последните няколко седмици, беше от решаващо значение. По всичко личеше, че беше минал повече от месец от последния й мензис.

Като тръгна като сляпа към огъня, Александра се опита да отхвърли смразяващото опасение, за да може да разсъждава трезво. Като започна от предния ден, тя се опита да си припомни отделните моменти, като броеше дните между тях и щом стигнеше до числото 28, все още имаше неща, които се бяха случили в периода след една седмица и повече от последния й мензис.

Ужасът й растеше все повече и повече, когато тя отново и отново броеше дните с надежда да е сгрешила. Тя не беше много сигурна за събития, станали три или четири седмици преди това, но вероятната грешка беше в най-добрия случай два или три дни. Заключението беше както неизбежно, така и пагубно. Закъснелият й с повече от седмица мензис означаваше, че тя е бременна от Хинтън.

Сега изпитанието, което тя предварително знаеше, че я очаква при завръщането й у дома, щеше да бъде несравнимо по-лошо от съжаления, подигравки и многозначителни усмивки. Опозоряването й щеше да има видим резултат — незаконородено дете, което щеше да носи завинаги и още едно позорно петно — да бъде заченато чрез изнасилване от търсен престъпник.

Изведнъж болката й стана нетърпима, знаейки, че бъдещето й обещаваше единствено безкрайна мъка. Последните думи на Хинтън се оказаха пророчески, тъй като тя не можеше да се отърве от него, дори и сега, когато той бе мъртъв. По време на мъките си като пленница, тя нито за миг не се бе подала на отчаянието, ала този последен съкрушителен удар бе прекалено силен за нея, хвърляйки я в безнадеждно страдание. Тя се строполи край огъня и избухна в горчив плач.

Когато сълзите й свършиха, тя продължи да подсмърча в отчаяние и унижение, знаейки, че сега животът й е повече от безсмислен. Лежеше безчувствена до огъня, времето губеше своето очертание, всичко бе в мъгла, в даден момент часовете й изглеждаха цяла вечност, а в следващия само миг. Внезапно се оказа, че е късно следобед, тъй като тя чу далечната глъч на блеещите овце, които приближаваха към водоема.

Реагирайки от чувство за отговорност и необходимост, Александра се изправи на краката си, цялата трепереща от неимоверното бреме на мъката си. Подутите й очи я пареха от плача, но тя продължи механично да върши рутинната работа по приготвянето на вечерята.

След малко се чу тропотът от копитата от овцете, които забързано се катереха по стръмния склон. С приподхлъзване конят спря и Дейвид скочи от него, като се втурна към нея.

— Какво има, Александра? — попита разтревожено той. — Какво е станало?

Александра нямаше никакво желание да разговаря и само мълчаливо поклати глава в знак на отрицание и продължи да реже от овнешкото месо. Дейвид се огледа тревожно наоколо, сетне изтича до колибата, погледна надолу от другата страна на хълма и се върна обратно.

— Александра, не виждам нищо нередно. Моля те, кажи какво има?

Като отново поклати отрицателно с глава, Александра му даде знак да се махне, след което отнесе месото на огъня. Дейвид се огледа наоколо още веднъж, поколеба се за миг смутен, след това неохотно отиде до коня си.

— Трябва да погледна стадото, но ще се върна колкото е възможно по-бързо.

Той яхна коня и тръгна обратно надолу по склона, а Александра сложи месото да се пече. Раздуха огъня, след това забърка питата и сложи ориза и граха да се готвят, като вършеше работата си, без да мисли, напълно безчувствена.

Малко след като овцете минаха край нея, придружавани от кучетата, Дейвид дръпна юздите на коня си и другите коне зад него спряха и погледна за миг към Александра, сетне продължи нагоре по хълма. След няколко минути той се върна забързан до огъня.

— Александра, трябва да ми кажеш какво има — настояваше той. — Моля те, кажи ми, и аз ще направя всичко, за да ти помогна.

Като капитулира пред факта, че рано или късно трябва да му каже, Александра понечи да заговори, но гласът й секна. Отново избухна в плач и зарови лице в ръцете си.

— Бременна съм — ридаеше тя, а раменете й се тресяха от хълцанията й. — Нося в себе си детето на долен и мръсен престъпник.

Дейвид понечи да каже нещо, сетне вдигна безпомощно рамене и седна край огъня. Александра избърса очите си и хвана вилицата с треперещи ръце. Обърна месото върху огъня, после разбърка яденето и махна питката от жаравата. Нахрани кучетата и напълни чинията на Дейвид.

Загубил апетита си, той занесе чинията настрани и изсипа яденето на земята за кучетата. Седна, напълни лулата си и запуши. Прекараха дълги часове в мълчание.

Късно през нощта той взе одеялото на Александра от колибата и уви с него раменете й. Физически и психически изтощена, тя спа няколко часа на пресекулки, събуждайки се всеки път, щом той слагаше дърва в огъня. Към изгрев-слънце тя отново се събуди, когато той се раздвижи.

Като взе вързопа с обеда си, Дейвид тръгна към кошарата. Щом първите лъчи на зората осветиха небето, той се върна с нейния кон, оседлан с дамско седло. Завърза коня до колибата, влезе в нея и когато излезе, държеше в ръцете си мъжкото сако и шапката, които тя носеше.

— Хайде, ела с мен, Александра — каза той и когато тя понечи да откаже, той вдигна ръка. — Не, днес не бива да оставаш сама. Стадото трябва да отиде на паша и аз не мога да тръгна с него, ако ти не дойдеш с мен.

Докато тя кимаше с глава покорно, той се върна при стадото. Александра облече сакото и сложи шапката, след това провери седлото на коня си. Коланът му беше малко по-стегнат, отколкото тя предпочиташе, и след като го нагласи се качи на коня. Като подскачаше на задните си крака, игрив и буен след дните, прекарани в почивка и добра паша, конят бързо се подчини, когато Александра ловко и сръчно приложи практическите си умения.

Когато Дейвид мина със стадото и конете, Александра го последва, поддържайки умерено темпо. Щом стигнаха подножието на планината, той изсвири с уста и даде знак на кучетата да обърнат стадото нагоре по едната страна на долината. Александра отиде към другия й край, като пусна коня си в галоп, за да може да изразходва излишната енергия.

С лице срещу вятъра, тя почувства, че лети далеч от съкрушителното бреме на страданието си, и отпусна юздите. Младият и мощен кон се впусна с пълна сила напред, като копитата му удряха силно и шумно по земята. За Александра, това беше пълно бягство от мъката, тъй като стремителният бяг на коня през храсти и други препятствия, изискваше цялото й внимание и умение, което тя бе придобила като малко момиче, докато яздеше през пресечените терени в Англия.

Докато овцете се движеха бавно нагоре по едната страна на долината, тя отиваше и се връщаше от другия й край, като прескачаше ровове и храсти. После, когато овцете започнаха да пасат и спънатите с въжетата коне хрупаха листа по склона, тя пресече долината и отиде до тях. Слезе от коня и Дейвид й помогна да го разседлае и върза краката му с въжето.

— Виждал съм няколко много добри ездачи — коментираше той, с чувство на възхищение, — но ти си най-добрата.

Александра кимна в стремежа си да бъде вежлива, знаейки, че сега умението й да язди нямаше никакво значение, тъй като никога вече нямаше да бъде поканена да се запише в никой ловен клуб. Търсейки сянката на едно близко дърво, тя седна, затваряйки се в нещастието си, и Дейвид приседна до нея мълчаливо.

Часовете минаваха, но Дейвид не правеше никакви опити да я заговори. На обяд той сложи между тях шише вода и вързопа с остатъците от вечерята.

— Опитай се да хапнеш нещо, Александра — подкани я той, докато развързваше кърпата. — Моля те, само опитай.

Тя взе малко парче питка, което раздвижи соковете в празния й стомах. Взе парче и от овнешкото месо.

— Навярно сега не е най-подходящият момент да разговаряме за положението ти — каза той, докато се хранеше, — но не мисля, че изобщо някога ще настъпи подходящ момент. Като виждам как се чувстваш, мисля, че няма да желаеш да се върнеш в Сидней.

Очите й се изпълниха със сълзи, когато си даде сметка, че той е навлязъл в същността на проблема, изразявайки онова, за което тя самата избягваше дори да мисли, тъй като бе твърде болезнено. Но това беше така, нямаше къде да избяга от факта. Освен това, което самата тя трябваше да изтърпи, а и щеше да е унижение за своето семейство, дори и да се върнеше в Англия.

Като сдържаше сълзите си, Александра избърса очите си.

— Не, сега вече не мога да се върна у дома — прошепна тя покрусена.

— Следователно, ще трябва да останеш тук. С течение на времето болката ти ще премине. Напълно естествено е да тъгуваш за семейството си, но нищо не може да се направи срещу това. Що се отнася до всичко останало, трябва да го оставиш зад себе си навреме и да си създадеш един добър живот, Александра.

Александра отново изтри очите си, без да отговори. Тя знаеше, че той греши, като смята, че миналото може да се загърби. Той някак си бе сляп за факта, че радостите и мъките са плодовете на предишни действия и решения. А що се отнася до това да си създаде добър живот тук, тя не беше в състояние дори да мисли. Можеше единствено да скърби, тъй като всяко подобие на предишния й живот, бе безвъзвратно загубено за нея.