Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Австралия (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outback Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Аарон Флетчър. Птиците свиват гнезда

Американска. Първо издание

ИК „Пеликан Прес“, София, 1993

Редактор: Пеликан Прес

Коректор: Пеликан Прес

УДК: 820(94)-31

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

— Съгласен съм с теб — каза Мортън, след като прегледа отчета за баланса. — От практическа гледна точка ти си банкрутирал. — Седнал на стола до бюрото на вуйчо си, той му върна листа. — Имаш ли авоари, които не са вписани тук?

— Къщата, която наследих от баща ми — отговори унило Крейтън. — Заедно с мебелите тя струва няколкостотин гвинеи. Освен нея имам и няколко участъка земя, но такива, че не ми носят доходи. Както и съдружието ми във фирмата Хамънд и Керък, естествено.

— Е, това едва ли може да се нарече авоари. Преди месеци се съгласихме, че е само уставно положение, тъй като няма нито авоари, нито доходи.

— Дори и така, компанията дълги години имаше добра репутация и е добре известна. Доброжелателното отношение към фирмата е запазено. И това е ценно.

— Доброжелателно отношение! — повтори презрително Мортън. — Цялото доброжелателно отношение на света, заедно с шест пенса ще ти купи стока за шест пенса и нито за половин пенс повече. През изминалите месеци какво друго е донесло, а?

Крейтън се съгласи мрачно, тъй като предните месеци бяха катастрофални. Не само в Сидней, но и в Лондон, и във всяка друга столица на империята много стари и с добро име компании бяха фалирали. Като цяло всички бяха пострадали от недостига на пари и от търговия, почти замряла.

— По всичко личи, че ти обаче не си засегнат изобщо, Мортън — каза Крейтън.

— Не, защото приемах заплащания само в брой или в стоки и собственост със стабилна стойност. Предупредих те и ти да правиш същото, тъй като беше очевидно от съобщенията във вестниците, че ще има валутна криза, поради недостиг на пари в държавните резерви. И ето, кризата е тук.

— Така е, Мортън, ти ми каза. Но тогава не разбирах какво имаш предвид, пък и сега не съм напълно сигурен какво всъщност стана.

— Манифактурните стоки в повечето случаи се разменят в рамките на империята, но много суровини се купуват от други страни. Има стабилен недостиг на парични знаци и съгласно закона на Английската банка е забранено да се печатат пари, които да надхвърлят златния и сребърен резерв. По-голямата част от търговията се извършва на базата на дългове и заеми, естествено, но след като парите започнаха да не достигат, всеки искаше да получава плащането в брой. В резултат на всичко това е кризата, тъй като в обръщение има твърде малко пари, за да се поддържа търговската дейност на всички равнища.

С измъчено от тревоги и умора лице, белязано от годините, Крейтън кимна с разбиране.

— Така значи, за известно време си сравнявал съобщенията във вестниците за цените на вноса в империята срещу износа и си разбрал, че има изтичане на парични знаци. Това е много хитро, Мортън. Не че ще ми помогне, но предполагам, че правителството ще предприеме мерки, за да осигури повече злато и сребро.

— Да, но за да намери достатъчно, са необходими години. Недостигът ще продължи и в световен мащаб резервите на пари са ограничени. Междувременно, за да се намерят пари за ежедневния бизнес, ще бъдат създадени компании с основен капитал, за да издават банкноти, покрити от стойността на компанията. Поканен съм да присъствам на учредителното събрание на една такава компания тук.

— Човек няма нужда да пита, защо аз не съм поканен — отбеляза с горчивина Крейтън. — Накратко казано, аз няма да съм в състояние да осигурявам семейството си с храна и други средства за живеене. Предполагам, че бихме могли с жена ми да отидем в Тибубура. В последното писмо, което получих от майка ти, тя дава ясно да се разбере, че Марта и аз сме добре дошли да живеем там.

Мортън знаеше за поканата, тъй като той я беше предизвикал. Преди няколко месеца той бе написал кратко писмо до майка си и я бе осведомил, че финансите на брат й се намират в критично състояние. Крейтън продължи да говори за създалата се ситуация загрижен най-вече за дъщерите си, чиито възможности щяха да бъдат силно ограничени в изолираната обстановка на Пустошта. Той каза, че Дора и Леона биха могли да останат в Сидней, заедно с Мелиса и Аманда — техните омъжени сестри, докато си намерят я подходяща работа, я съпрузи.

— Не че аз бих искал да уреждам нещата по този начин — добави той с потиснато настроение, — но нямам друга алтернатива. Печално е да се случи подобно нещо на мъж на моята възраст, Мортън, и това ще разбие сърцето на жена ми.

— Несъмнено, но както казваш, можеш да отидеш с нея в Тибубура. Има много други в твоето положение, които не могат да прибегнат до подобно средство.

— Това е напълно вярно — съгласи се навъсено Крейтън. — Колкото и да ми е противно, че съм принуден да приемам подаяния, все пак има такива. Всички там изглеждат много доволни, така че животът може би е приятен. В писмото си Александра ми писа, че жената на брат ти очаква дете.

— Да, разбрах. Ако смяташ да отиваш във фермата, трябва да тръгнеш в началото на пролетта, за да избегнеш пътуването през летните горещини.

— Да, така ще направя. Всичко това е свързано с известни разходи и освен това, трябва да оставя някакви пари при Мелиса и Аманда за разходите по сестрите им. Ще купиш ли къщата с мебелите, Мортън? Тя е една от най-хубавите сгради в Сидней и според мен триста гвинеи са честно предложение.

Мортън се съгласи бързо, без да се пазари за цената, въпреки че нямаше никакво желание да купува къщата. Той имаше готовността да предложи известна финансова помощ на вуйчо си знаейки, че майка му би искала той да стори това, като се бе надявал да си възвърне парите, след като кризата бъде овладяна. Той разговаря още няколко минути с Крейтън, обсъждайки подробностите по прехвърлянето, след това се прибра в канцеларията си.

За разлика от хората, които бяха претърпели загуби, Мортън бе използвал създалата се ситуация. Изкупувайки акциите на банкрутирали компании срещу едно пени на гвинея, той бе положил основите да стане още по-заможен, когато финансовият климат се подобри. Като прочете бумагите върху бюрото си, той отново изучи поканата да участва в учредяването на компания с основен капитал, която ще бъде оторизирана да издава банкноти.

Тя обещаваше големи печалби, както и нещо друго, към което се стремеше така силно. Поне в известни отношения тя щеше да го постави в равно положение с останалите участници, повечето от които бяха от най-издигнатите слоеве на „отбраните“ в колонията. Освен признаването му, една здрава позиция в компанията би му дала силно влияние.

Целта на компанията бе да осигури минимум от двайсет хиляди гвинеи в парични знаци, като гаранция за издаването на емисия на банкноти. Гласуваните капитали щяха да се състоят от три хиляди акции с номинална цена от десет гвинеи акцията, която трябваше да бъде закупена с парични знаци на депозит в банката. Другите капитали щяха да бъдат предлагани на по-ниска цена и можеха да бъдат закупени или с пари, или срещу запазено право върху недвижимо имущество.

Вестниците бяха съобщили за учредяването на подобни компании в Лондон и другаде и Мортън беше запазил огромни резерви в брой за подобен случай. Учредителното събрание на компанията беше насрочено за другиден, така че той прегледа сметките си, за да изчисли колко може да инвестира, след това се върна към други работи.

Освен икономическата ситуация имаше и други фактори, които предлагаха възможност както за печалби, така и за различни уловки. В парламента се обсъждаше премахването на проекционната тарифа за износ на зърно, за да се намалят цените на хранителните продукти, което щеше да намали драстично цената на доставките на пшеница от Сидней. Като размисляше върху този проблем и други подобни, Мортън работи на бюрото си до късно.

Когато на следващия ден Мортън тръгна за заседанието, заваля суграшица примесена с дъжд, която бе последвана от силен вледеняващ августовски вятър, който прогони хората от улиците. В канторите над Банката на Нов Южен Уелс, един от помощниците взе палтото и шапката му, след това го заведе в стаята, където щеше да се състои събранието. В единия й край около петнадесет души стояха пред силните пламъци в огромна камина, а друг помощник предлагаше чаши с портвайн.

Единият от хората беше възрастен, съсухрен мъж на име Фаръл Ибетс, който в отделни случаи беше се конкурирал с Мортън, а в други — двамата си бяха сътрудничели.

— Никой да не се прозява! — предупреди той шеговито. — Този човек тук ще ви извади златото от зъбите, преди да успеете да си затворите устата.

Забележката предизвика оживление, а Мортън се усмихна слабо, разменяйки си поздрав с кимане на глава с Ибетс и останалите. Джеймс Макартър и Хауърд Монтаг, водещи фигури сред най-високите социални слоеве в колонията, се обърнаха дружески към Мортън, като го поздравиха. Управляващият директор на банката, Джилс Нюкоум, беше назначен от губернатора да свика заседанието. Внушителен мъж между четиридесет и петдесет години, той се забърза да поздрави Мортън.

— За мен е голямо удоволствие, че се съгласихте да приемете поканата, мистър Керък — каза той с кратка, заучена усмивка. — Заповядайте до огъня и се присъединете към останалите. Нали познавате мистър Осгуд, ковчежника на колонията? Да, да, мисля, че няма нужда да ви представям на никой тук.

Мортън отказа чашата с портвайн, предложена му от помощника, след това сгря ръцете си на огъня, докато разменяше с мъжете мисли за времето и за други общи теми. Малко по-късно Джилс Нюкоум погледна часовника си и съобщи, че събранието започва. Мъжете прекосиха стаята и заеха местата си покрай една дълга маса.

Събранието бе открито от ковчежника на колонията, който обяви, че говори от името на губернатора, като подчерта важността да бъде доставяно достатъчно количество пари за всекидневните операции в рамките на колонията. Той призова към патриотизъм на присъстващите, като ги молеше да инвестират щедро и да капитализират в акционерното дружество. Докато говореше, помощници раздадоха образци на банкнотите, които бяха поръчани за отпечатване и които наподобяваха тези, издавани от Английската банка.

Нюкоум пое ръководството на събранието, като обясни, че компанията ще бъде учредена за пет годишен срок и първоначално ще емитира банкноти с обща номинална стойност петдесет процента над капитализацията. В края на петте години, ако монетното обръщение на Английската банка все още е недостатъчно, срокът на дружеството ще бъде удължен. По време на съществуването на сдружението, банката ще разменя наличната парична маса на Английската банка за банкнотите на базата едно към едно.

— Естествено — добави той, — дълго време няма да има нищо. Целта е да пуснем нашите банкноти в обръщение, за да увеличим доверието в тях. Ако нямате въпроси, ще открия продажбата на акции.

Въпроси нямаше, но продажбата вървеше твърде бавно. Естеството на инвестициите беше ново и неопитвано и мъжете нямаха желание да рискуват прекалено. Чрез еднообразното и скучно проследяване на дейността на подобни компании другаде в откъслечните вестникарски съобщения, Мортън знаеше, че възможностите за печалба са далеч по-големи от риска, но изчакваше подходящия момент, след като видеше колко от акциите щяха да се продадат.

Ибетс и неколцина други представиха документи за собственост като гаранции за по-евтините акции, които не даваха право на гласуване, и подписаха банкови чекове, за да купят малки серии от акции, които позволяваха да участват в гласуването. Малцина, между които Джеймс Макартър и Хауърд Монтаг закупиха по-големи количества от акции с гласуване, като някои от тях стигнаха до четиристотин дяла. Помощниците записваха в книга и издаваха сертификати, като продажбата на акциите с гласуване стигна до две хиляди дяла, след което спря.

— Хайде, хайде, господа — подканяше Нюкоум. — Все още сме малко далеч от необходимите ни за капитализиране 20 хиляди акции, а компанията няма да бъде учредена, докато не изкупим всичко. Кой иска да купи от акциите с гласуване?

На масата настъпи тишина, когато мъжете поклатиха твърдо с глава в знак на отрицание. Джилс Нюкоум се обърна към Мортън.

— Няма ли да купите няколко акции, които дават право на гласуване, мистър Керък?

— Да, ще взема хиляда акции.

След като безизходното положение бе преодоляно, се чу обща въздишка, придружена с коментари за огромната инвестиция. Нюкоум сияеше от радост.

— Много добре — каза той, — изглежда, че работя за вас, тъй като притежавате контролния дял. Но за мен това ще бъде удоволствие, мистър Керък.

След като учредяването на дружеството бе осигурено, по-голямата част от акциите без право на гласуване бяха продадени, докато Мортън подписваше банков чек и взе сертификатите за акциите. Когато последните подробности бяха уточнени, Монтаг, Макартър и останалите изразиха високата си оценка за инвестираните от Мортън капитали. Секретарят на колонията също му благодари признателно, след което напусна, за да информира губернатора, че събранието е приключило успешно и компанията е капитализирана.

Когато помощниците донесоха още вино, за да бъде отпразнуван случаят, Мортън си тръгна. С него излезе и Нюкоум, като му помагаше да си облече палтото и обещаваше да поддържа тесни контакти с него. Мортън излезе в кишавицата и се върна в кантората си, за да продължи с другите си операции и сделки за времето, докато чакаше да види как ще тръгнат нещата с инвестирането в дружеството.

* * *

Банкнотите влязоха в обръщение следващия ден, натъквайки се на съпротива от страна на хората, които се страхуваха да ги приемат. На другия ден няколко акции бяха продадени в кафенетата с намаление, стигащо до трийсет процента. След това през последвалите дни банкнотите започнаха да се обръщат в паричната система, като работодателите настояваха работниците да ги закупуват по номиналната им стойност, а работниците от своя страна вършеха същото с търговците.

След като новата валута смени малкото останали в обръщение в Сидней банкноти на Банк ъв Инглънд, съпротивата срещу тях затихна. Цената на акциите на компанията, търгувани из кафенетата, се повиши, като намалението спадна до десет процента. Постепенно Джилс Нюкоум започна да пуска повече банкноти, увеличавайки количеството им в обръщение, докато потокът пари през банката възвърна номиналното си равнище отпреди кризата.

Когато директорът на банката спря пускането на банкнотите, общата номинална стойност в обръщение беше няколкостотин процента от капитализацията на компанията. Слуховете за това стигнаха до кафенетата и търгуването с акции веднага се увеличи и те започнаха да се котират на висока цена.

В деня, в който вуйчо му и леля му напуснаха Сидней на път за Тибубура, цената на дяла на Мортън се бе увеличила от десет на петнадесет гвинеи за всяка една от акциите.

Крейтън дойде в кантората сам, като обясняваше, че жена му е толкова нещастна, че не може дори да се сбогува.

— Веднъж да се установим, тя ще се почувства по-добре — говореше той с надежда, самият той готов за малко да заплаче. — Имаме удобен фургон, с който да пътуваме с достатъчно провизии и всичко, от което се нуждаем.

— Скоро и времето ще стане приятно — добави Мортън. — Няма нужда да бързате, така че пътуването ви ще е приятно, непрекъснато ще виждате нови неща около себе си. Мога ли да помогна с нещо?

— Не, това че купи къщата, е голяма помощ за нас, тъй като нищо не бих могъл да направя без тези пари. — Той подаде на Мортън връзка с ключове и папка с документи. — Това са ключовете от къщата и документите за няколко вложения. Нито едно от тях не носи доходи, но ги прехвърлих на теб, в случай че можеш да изкараш няколко гвинеи от тях.

— Много добре, благодаря ти. Желая ти всичко най-добро и те моля да предадеш поздрави на всички в Тибубура.

Като кимаше и отговаряше със сподавен от вълнение глас, Крейтън стисна ръката на Мортън. Сбогува се със служителите от кантората, като помощниците се разплакаха, и напусна. Мортън предаде ключовете и документите на главния чиновник, като му каза да наеме човек, който да пази къщата.

— Познавам един градинар, който е безработен, сър — отговори му чиновникът. — Човек може напълно да му се довери, а и той ще бъде повече от доволен да живее в сградата за колите и да охранява къщата. Какво трябва да направя с тези документи?

Като тръгна към стаята си, Мортън вдигна рамене и му каза да ги отнесе. Като седна на бюрото си, той се върна към баланса за печалбите от товарите от корабите, с които се занимаваше, преди да пристигне вуйчо му. Щом свърши, помисли дали да не погледне документите, оставени от Крейтън, но сетне се отказа, като посегна към други папки върху бюрото.

През следващите дни вуйчо му му липсваше и той изпита угризения от случилото се. Но вуйчо му не беше в крак с времето и беше се случило неизбежното. Крейтън обаче беше вършил всекидневно обиколките из кафенетата, носейки оттам информацията, която събираше. По-голямата част от нея Мортън смяташе за ненужна, но тъй като искаше да поддържа връзка със събитията в града, той започна да прекарва от време на време по час-два в кафенетата.

Когато дивидентите за първата четвърт бяха платени от акционерното дружество, Мортън получи около 2 процента от инвестициите си. Перспективата от годишна възвръщаемост от около петдесет процента напълно го задоволяваше, но някои от инвеститорите искаха повече. На събрание на акционерите те настояха Джилс Нюкоум да пусне повече банкноти в обръщение, за да се увеличат печалбите.

Директорът на банката отговори с технически термини, които малцина разбираха, а никой не искаше да слуша и протестите продължиха. Мортън се намеси, като без никакви церемонии обясни, че ако банкнотите станат прекалено много, хората ще имат по-малко доверие в тях и цената им ще спадне рязко, а акциите на компанията ще се обезценят.

Това сложи край на споровете, като Нюкоум и другите, които разбираха ситуацията, благодариха на Мортън с кимване на глава.

По-късно през този ден, когато Мортън се намираше в кантората, при него влезе главният чиновник. Той спря пред бюрото, като държеше два документа в ръка, а неувереността му говореше, че има някакви проблеми с тях.

— Мъжът от овцевъдната ферма е тук, сър — каза той. — Донесе ето тези документи.

— Овцевъдна ферма? Тибубура?

— Не, сър, от фермата на река Мърей.

Мортън се замисли за миг, след това се сети за овцевъдната ферма, която вуйчо му беше финансирал.

— Какво общо има това с мен?

— Вие я притежавате, сър — отговори смутено чиновникът. — Документът е сред онези, които мистър Хамънд ви предаде, и аз го регистрирах.

Мортън се намръщи, като посегна към документите, след това ги погледна, като не вярваше на очите си. Единият беше банков ордер за 36 гвинеи за вълна, а другият — сметка за малко по-малко от двеста гвинеи за превоз на вълната.

— Това, какво, смешка ли е? — попита той.

— Човекът каза, че работниците е трябвало да си проправят път през по-голямата част, за да мине фургонът — заобяснява бързо главният чиновник. — Той каза, че следващата година транспортните разходи ще бъдат по-малки, а стойността на вълната трябва да бъде много по-висока. Навън е и иска да обсъди нещата с вас, сър.

Вбесен, Мортън изтръгна документите, блъсна стола назад и се изправи. Понечи да излезе навън и да нареди на мъжа да махне хората от собствеността, и след това да изпрати документите на Джон Фицрой, за да прехвърли собствеността върху земята на колониалната управа. В този момент както ставаше всеки път, щом изпуснеше нервите си, мъчителни спомени от миналото нахлуха в главата му.

Беше гласът на майка му, която го наказваше, защото бе позволил гневът да вземе надмощие над него. Споменът беше толкова силен, че той почти я чуваше. Той реагира, като наложи контрол над гнева си. Щом се успокои, Мортън се сети за кутията с камъните, която почти година стоеше в шкафа на кантората му.

Като се замисли, му хрумна, че ако на тази земя имаше залежи от минерали, които можеха да имат някаква бъдеща стойност, то вместо да изоставя територията, той можеше да успее да я продаде. Поне щеше да възстанови разходите по транспортирането на вълната.

— Кажи на мъжа да дойде утре сутринта — каза той — и прати помощника тук.

Когато главният чиновник излезе, Мортън написа бележка до аптекаря Джеймс Боланд. Искаше от него да провери камъните, дали са минерали от някакво значение и да изпрати резултатите на следващата сутрин. Помощникът влезе, докато Мортън довършваше бележката, в която посочваше, че ако не е в състояние да направи такова изследване, да каже на младежа и да изхвърли кутията.

Момчето пъхна бележката в джоба, след това измъкна тежката кутия от шкафа и я затътри навън. Щом се върна обратно към бумагите си на бюрото, Мортън забеляза покана да се включи към група инвеститори, които създаваха морска застрахователна компания. Другаде учредяването на подобни компании бе сложило край на обичайната практика параходните компании да разделят рисковете помежду си чрез продажбата на акции за корабните товари, основен източник на доходи за много инвеститори. Винаги готов да се промени съгласно изискванията на времето, Мортън изучи подробно предложението.

Не след дълго помощникът стоеше отново на вратата и чукаше на рамката.

— Сър, човекът ми каза, че той ще може да го направи — каза младежът. — Каза още, че няма да е много точно с подръчните средства, но ще се постарае колкото е възможно и ще ви съобщи утре сутринта резултатите.

Мортън кимна, като се наведе отново съсредоточено над писмото за бъдещата застрахователна компания. След това го отмести встрани, за да го изучи отново по-късно, и започна да прелиства другите папки върху бюрото си. На здрачаване единият от помощниците влезе да запали лампата на бюрото на Мортън, а останалите си тръгнаха в края на работния ден. Час по-късно тишината на вечерта бе нарушена от трясъка на предната врата, която бе отворена бързо и след това силно затръшната.

Бързи, тежки стъпки прекосиха външната кантора и помощникът запита човека по какъв въпрос идва. Джеймс Боланд стоеше на вратата, а младежът точно зад него, опитвайки се да го спре. Изненадан и озадачен, Мортън махна с ръка на младежа да излезе и каза на аптекаря да влезе.

Обикновено маниерите му отговаряха на усърдната му външност, но дори и на слабата светлина се виждаше, че той е превъзбуден. Като вадеше камък от джоба си, той се приближи до бюрото.

— Злато — каза той стих и треперещ глас, поставяйки скалата пред Мортън. — Това е парче много богата златна руда, мистър Керък.

Като контролираше неочакваната си възбуда от шокиращото разкритие, Мортън седна отново на стола, мислейки ясно и логично. Първата му реакция беше скептицизъм. Досега не беше намерен и най-малък знак за съществуването на скъпоценни метали в Австралия.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Напълно! — възкликна бодро Боланд с пламнало лице и безумен поглед. — Казвам ви, че това е…

Той млъкна, когато Мортън се намръщи, вдигайки ръка да пази тишина, сетне посочи към вратата. Трескавата възбуда на аптекаря премина в разбиране и той отиде на пръсти до вратата и надникна през прозорчето към помощника в предната кантора. Като се успокои, той тихичко се върна на бюрото и седна на стола до него.

— Момчето не е чуло нищо — увери той Мортън тихо, после посочи към скалата. — Няма никакво съмнение, че това е златна руда, мистър Керък. Нямам материали за точен анализ, но рудата е много богата на злато.

— Всичките ли скали са златна руда?

— Не, някои съдържат известно количество сребро, ведно със следи от калай, мед и различни други метали. Имаше четири парчета златна руда и аз разбих останалите три, за да направя анализа. Те съдържат следи от други метали, и много висок процент злато.

Боланд продължи да шепне с напрегнат възбуден глас, като обясняваше, че е направил различни анализи, за да се убеди, че е прав, и всеки един от тях е дал положителен резултат. Докато слушаше, Мортън обмисляше развитието на нещата в негов интерес като цяло. Златна руда върху овцевъдната ферма беше очевидно възможност за натрупване на огромно богатство, но го изправяше пред дилема.

Акциите му в компанията сега струваха по двадесет гвинеи и той очакваше годишни дивиденти от около пет хиляди гвинеи. Но при първата новина за откритото злато, валутната криза щеше веднага да започне да намалява. Освен това, хората предпочитат сигурното усещане на златото пред това на хартията. В очакване скоро да получат злато, доверието им в банкнотите щеше да намалее, предизвиквайки рязко намаляване на цената.

Когато станеше това, неговите сертификати за акциите щяха да се превърнат в нищо повече от хиляда парчета хартийки без никаква стойност. Не можеше да се измъкне от ситуацията, тъй като беше инвестирал много в компанията. Ако започнеше да продава акциите си в по-големи количества, това щеше да предизвика размисли и спадане на цената на акциите.

Ако рудата в скотовъдната ферма беше в достатъчно количество, загубите можеха да бъдат възстановени, но това беше прекалено несигурно, за да рискува такава огромна сума пари. Дори и да се опита да открие какви са залежите, щеше да е прекалено опасно, тъй като работите там щяха да предизвикат светкавични слухове. Докато слушаше аптекаря, Мортън реши да остави акционерната компания да измине своя път, след това да проучи възможностите на златната руда.

— Само няколко унции злато от един тон руда може да донесат милиони — продължаваше да шепне въодушевено Боланд. — А от тази ще се получат няколко унции злато на тон. Мисля, че рудата произхожда от Тибубура.

Мортън се хвана за последната забележка, поглаждайки брадичката си.

— За съжаление — говореше той, — не притежавам никаква част от Тибубура. Подготовката за експлоатирането й ще отнеме много време, навярно няколко години.

Боланд се облегна назад, като остана безмълвен за миг от шок и разочарование.

— Няколко години? — ахна той. — Но защо да се чака? Казвам ви, откъдето идва тази руда има цяло състояние, мистър Керък, и ние можем да…

— Слушай ме внимателно — прекъсна го Мортън. — Не съм станал богат, защото съм се втурвал да правя неща, без предварителна подготовка. Необходимото оборудване ще струва скъпо, а в момента съм вложил много пари другаде. Ако започна да разпродавам бързо акциите си, за да купя машините и съоръженията, други ще разберат какво правим. Трябва да избегнем други хора да се хвърлят в това начинание, както и каквито и да било правни проблеми. Казал ли си на някого за това? Например на жена ти?

— Не, сър — отговори тихо аптекарят. — Дойдох тук направо от магазинчето ми. Никой друг не знае.

— В такъв случай дръж си устата затворена. Когато съм готов да действам, ще те назнача с добра заплата и с правен договор да имаш дял в печалбите. Ти знаеш как се добива и преработва тази руда, нали?

— Напълно, мистър Керък. Трябва да си опресня знанията в подробностите, но съм запознат с добиването и преработването на различни видове руда.

— В такъв случай ти си напълно подходящ избор за тази служба и имаш думата ми, че тя ще бъде твоя. Трябва да запазиш пълно мълчание по въпроса, както и да изчакаш до пет години. Но това ще е по-добре, отколкото да действаме сега и да загубим за сметка на други или да ни я вземат чрез законни средства? Не мислиш ли?

Боланд се колебаеше, сетне закима категорично.

— Да, разбира се, мистър Керък — съгласи се той. — Ще бъде безумие да рискуваме едно толкова огромно богатство. Аз съм късметлия, че съм свързан в тая работа с разумен човек като вас, а не с някой, който е прибързан като мен. Ще мълча и ще чакам колкото е необходимо.

Доволен, че Боланд щеше да направи каквото му бе казал, Мортън отново го увери, че ще получи достатъчно голяма част от печалбите. Те поговориха още малко, след това аптекарят стисна ръка на Мортън и си тръгна точно толкова щастлив, колкото бе, когато пристигна, макар и по-малко въодушевен.

Когато Боланд си отиде, Мортън се замисли за опасността, че някой друг може да открие златна руда близо до река Мърей. Той обаче отхвърли възможността като малко вероятна. Огромната част от продажбите на земя ставаха на запад и на север от Сидней, докато тази, която Крейтън беше избрал, се намираше на юг. Тъй като беше напълно незаселена, земята беше много по-евтина. Фермата щеше да бъде изолирана в предвидимото бъдеще и на много мили от нея нямаше други кошари.

Важното за момента бе да държи фермата заета и Мортън взе решение да вложи каквито средства бяха необходими в провизии и екипировката, за да бъде сигурен, че хората там ще останат доволни. Той реши също да ги накара да съсредоточат вниманието си изцяло върху овцете и да престанат да търсят други източници на доходи, тъй като всеки, който можеше да разпознава златната руда, можеше да прояви любопитство.

След като обмисли всички възможни фактори, той вярваше, че ситуацията ще остане стабилна, докато той станеше готов да действа. Погледна към камъка върху бюрото си, като му беше трудно да сдържа стремителния полет на надеждите си. Вместо богатство, което в крайна сметка да конкурира всички останали в колонията, той можеше след време да притежава състояние, което да се мери с всички останали по света.

В същото време той можеше да задоволи стремежа си да постигне целите си; мечта, която си оставаше все така силна, както и в самото й начало. Въпреки че беше заможен и известен в града човек, той все още се чувстваше така, сякаш успехът му се изплъзваше. Нещо, което той не можеше да определи точно, все още липсваше в живота му. Но ако той успееше да натрупа огромно състояние и да придобие световна слава, навярно тази вътрешна нужда, каквато и да беше нейната природа, щеше да бъде задоволена.

* * *

Седнала в дневната заедно със съпруга, сина и снаха си, Александра слушаше Крейтън и Марта, които разказваха преживяванията си по време на пътуването. Сега, след като си бяха починали, измили и преоблекли, а и вечеряли, видът им беше далеч по-малко ужасяващ за Александра. Но годините в жестоко напрежение бяха взели своето, откакто за последен път бе видяла брат си. Двамата със съпругата му изглеждаха много стари и немощни.

Повече от тяхното физическо състояние, обаче я тревожеше тяхното умствено и емоционално състояние. Бяха съвсем паднали духом, обзети от апатия и бяха неспособни да се концентрират. Вниманието им понякога блуждаеше, като от време на време те внезапно спираха разговора, за да се сетят за най-обикновени думи, което ги караше да изглеждат още по-стари. Александра знаеше, че това беше резултат от дълбоката промяна и липса на цел в живота, а не от възрастта.

Крейтън отново благодари на Александра и на Дейвид за радушното посрещане и щедрото гостоприемство.

— Макар и да бяхме поканени — продължаваше той — вашата любезност е изключителна. След едно толкова дълго и мъчително пътуване да бъдеш посрещнат така сърдечно е цяло удоволствие, за което нямам думи. Още повече, че по този начин зависимостта от подаянията става по-малко горчива.

— Крейтън — каза твърдо Дейвид, — това не е думата, която трябва да се използва между нас. Ти имаш правото да бъдеш тук, защото си от семейството.

— Напълно съм съгласна — намеси се Александра. — На теб не ти се дава нещо, а чисто и просто приемаш това, което по право ти се полага. Моля те, нека да оставим всичко това настрана, тъй като ние сме благодарни, че сте тук и ние можем да се радваме на компанията ви. Сега разкажете ни за семейството и как са всички.

Марта и Крейтън разказаха за децата и внуците си, като темата за техните най-близки същества ги оживяваше. Настроението отново стана тъжно, когато те им обясняваха как са уредили дъщерите си, сетне разговорът премина към други теми.

Катрин отиде до барчето за бренди и ликьор и доля чашите им. Докато пълнеше чашата на Александра, те си размениха усмивки, както винаги правеха, когато очите им се срещнеха. През изминалите месеци красивата млада жена се бе превърнала в любяща и любима дъщеря за Александра и дълбока привързаност се бе развила между двете, която обогатяваше живота им. Но по време на спокойните мигове в усамотение, Александра бе измъчвана от безпокойство за детето, което Катрин носеше.

Семейство Хамънд бяха донесли пощата от пощенската станция в Сидней, в която имаше писма за Катрин от майка й и баща й. Това бе доставило удоволствие на Александра толкова, колкото и писмото, която самата тя бе получила от Диердри. Тъй като беше виждала момичето малко преди да напусне Сидней, Марта каза, че тя все така се представя много добре в училище. В този момент Крейтън спомена, че е продал къщата с мебелите на Мортън.

— Там ли живее той сега?

Брат й се поколеба, сетне поклати отрицателно глава, объркан от въпроса.

— Не, продължава да живее на квартира, Александра.

За миг настъпи неловко мълчание. Марта и Крейтън бяха смутени, а Александра се притесни от косвеното заключение, че синът й продължава да живее постоянно с любовницата си. Зле прикритото весело настроение на Джонатън предизвика гневен поглед от страна на баща му, който продължаваше да е вбесен от ситуацията. Тогава Александра попита брат си за търговската дейност на Мортън.

Крейтън отговори, че знае малко подробности за операциите на Мортън, но финансовият му успех е очевиден. Спомена някои от инвестициите, които беше направил Мортън, между които и акционерното дружество за емитиране на банкноти.

— В него влизат Макартър, Монтаг и други като тях — обясняваше Крейтън. — Точно участието му в това дружество е показателно за несъмнения огромен успех на Мортън, тъй като тези хора не правят бизнес с когото и да било.

— Да, това е точно така. Движи ли се с тях в обществото?

— Не, Мортън изобщо не води светски живот, доколкото ми е известно. Прекарва седем дни от седмицата в кантората от ранно утро до късна вечер. Никой не може да каже, че не е изработил богатството, което е натрупал.

Той разказваше с удоволствие как други бизнесмени шпионирали Мортън, за да се възползват от неговата търговска съобразителност. За разлика от отношението на мъжа си, Александра мълчеше потисната, очевидно смяташе, че Мортън би могъл да направи повече, за да помогне на вуйчо си. За момента тя се въздържа да осъди постъпките му, но изпитваше неловкост от това, което Мортън вършеше.

През годините тя се бе гордяла от постиженията на сина си и бе още по-доволна, че той си бе намерил място в живота. Сега обаче изглеждаше, че той е тръгнал по лош път и е объркан относно целите си. Вместо да работи упорито, за да получи някои важен и достоен пост, което именно, както тя знаеше, той искаше, Мортън бе обхванат от натрапчивата идея да трупа състояние.

Когато разговорът свърши и всички се бяха прибрали по стаите за през нощта, Александра вече беше решила какво трябва да прави. Тя повдигна въпроса, когато двамата с Дейвид се приготвяха да си лягат и както очакваше, той й се противопостави решително.

— Няма нужда от това — каза той. — Можем да напишем писмо на Мортън и да му обясниш каквото имаш да му казваш. Освен това, не можеш да заминеш, когато Катрин очаква бебе.

— Няма да стане с писмо, Дейвид, а бебето на Катрин няма да се роди преди края на лятото. Освен това, има и други причини, заради които е наложително да замина.

— Какви причини, Александра?

— Не съм виждала дъщеря си през всичките тези четири години, Дейвид, и съм лишена от удоволствието да се наслаждавам на нейното детство. Обяснителните ми бележки към скиците са завършени и искам да разговарям с печатаря лично, преди да започне работата по албума. Марта може да се грижи за домакинството, докато Крейтън се занимава със сметките на фермата, което ще им създаде работа, докато се установят тук. И двамата имат нужда от някаква цел, иначе просто ще се погубят.

Дейвид клатеше глава в знак на несъгласие, като й предлагаше алтернативни решения за всяка една от причините да замине за Сидней. Някои от тях, като например Диердри да си дойде за кратко време във фермата, бяха почти смешно непрактични, но Александра знаеше, че той просто не искаше да бъдат разделени през трите или четирите месеца, колкото щеше да продължи пътуването и връщането от столицата. Тя споделяше чувствата му, но майчиният й дълг я викаше в Сидней.

Въпросът оста на неразрешен тази вечер, а през следващите дни тя отново го обсъждаше на няколко пъти с Дейвид. По време на един от разговорите им, той подхвърли да заминат заедно. Въпреки че щеше да й бъде изключително приятно, Александра го разубеди, тъй като тя знаеше, че той не може да понася Сидней — градът беше част от миналото му, което той си мислеше, че е останало назад.

Като най-сетне се съгласи, както обикновено ставаше за неща, които бяха важни за нея, Дейвид подбра хора, които да я придружават и започна да подготвя пътуването й. Крейтън пое сметките, а Марта домакинството, докато Александра приготвяше куфарите и се занимаваше с други неща, свързани с пътуването.

Една сутрин в края на пролетта през ноември Александра тръгна. Тя яздеше заедно с Руъл и Оли пред два фургона, карани от помощници, а други следваха с резервни коне. Когато процесията стигна пътя, всички от главната кошара излязоха да й кажат довиждане. Семейства и работници се събраха в къщата и оборите. Жените от къщите край потока излязоха навън, а Катрин доведе децата от училището, което се намираше в една малка съседна сграда. Всички викаха и махаха с ръце, а Александра им отговаряше.

Изоставила ежедневието си, Александра изпитваше чувство на изключителна свобода и се наслаждаваше на пътуването, докато вървяха на юг през земята, която обичаше. На втората вечер обаче удоволствието бе помрачено, когато спряха в кошарата „Разбойник“ за нощта. Лагерът, който построиха край пътя, се намираше в началото на долината, простираща се на изток от хълма, където бе станала битката с разбойниците, погребани в подножието му.

Самата кошара, като част от фермата, беше еднаква по значение за Александра, както всички останали. Но както призракът на Енос Хинтън продължаваше да бъде мрачна сянка върху важна част от живота й, така труповете на бандитите в подножието на хълма бяха опръскали с кръв земята. Поглеждайки към хълма, зад който слънцето залязваше, тя знаеше, че е безсмислено да вади костите им, за да ги разпръсне. Върху земята щяха да останат физическите остатъци от Хинтън точно както неговият омразен призрак преследваше живота й.

Същата нощ сънува, че помага на Катрин да ражда. Сънят й, който беше направо като истински, се превърна в кошмар, когато детето се роди. Поглеждайки към бебето, което държеше в ръцете си, Александра видя гротескно чудовище с огромни, подути мъжки полови органи. Грозното, белязано лице беше това на Енос Хинтън, който й се подиграваше злобно.

Потънала в пот, Александра се събуди навреме, за да не извика от ужас и силна болка. После, когато разбра, че сънува, тя продължаваше да усеща тежестта на бебето в ръцете си. Тя размърда ръцете си, но не успя да премахне усещането. Изпадна в смазваща депресия от кошмара, който бе като ужасно предупреждение.

В ярката светлина на следващия ден едва когато кошарата „Разбойник“ остана зад гърба им, тя можа да се отърси от потискащото чувство за предсказанието в съня й. Споменът за кошмара с неговата тревожна реалност, постепенно избледня, оставайки някъде отзад. Там той се сля с други мъчителни спомени и чувства, които се връщаха далече назад от съдбовния ден, в който напусна Камдън парк, за да търси Елизабет Макартър и баща й.