Сидни Шелдън
След тъмнината (3)

Книга първа

1.

 

Ню Йорк, шест месеца по-рано

— Какво ще кажеш, Грейси? Черният или синият?

Лени Брукстейн показа два безупречни костюма. Беше вечерта преди благотворителния бал на „Кворум“ — най-бляскавото годишно събитие в Ню Йорк за набиране на средства — и те се готвеха да си лягат.

— Черният — отвърна Грейс, без да поглежда. — По-класически е.

Седеше пред безценната си тоалетка от орехово дърво от времето на Луи XVI и решеше дългата си руса коса. Копринената роба с цвят на шампанско, която Лени й бе купил миналата седмица, обгръщаше изваяното й тяло на гимнастичка.

„Щастливец съм“ — помисли си Лени Брукстейн.

 

 

Лени Брукстейн беше всепризнатият крал на Уолстрийт. Днес всички в Америка разпознаваха петдесет и осем годишния мъж: чупливата сива коса, счупения нос от сбиване през детството, който така и не оправи (Защо да го оправя? Нали той бе победил?), блестящите интелигентни кафяви очи. Всички тези черти широката публика познаваше добре. В много отношения Лени Брукстейн олицетворяваше Америка: амбициозен, работеше здраво, щедър, сърцат. Никъде не го обичаха повече, отколкото в родния му Ню Йорк.

Но в началото не беше така.

Роден като Ленард Алвин Брукстейн, пето дете и втори син на Якоб и Рейчъл Брукстейн, Лени имаше ужасно детство. По-късно в живота му малко неща предизвикваха гнева му и това бяха книгите и филмите, които представяха бедността в идиличен вид. В бедността нямаше нищо възвишено, нито благородно. Лени Брукстейн израсна сред бедност; тежка, съсипваща бедност. Подобно съществувание не предлага никаква романтика. Не беше романтично, когато баща му се връщаше пиян и биеше майка му до безсъзнание пред него, братята и сестрите му. Не беше романтично, когато любимата му по-голяма сестра Роза се хвърли под вагон на метрото, след като три момчета от мръсния им бедняшки квартал я изнасилиха една вечер на връщане от училище. Нямаше нищо благородно, когато в училище нападаха него и братята му, защото ядат „миризлива“ еврейска храна. Нямаше нищо идилично, когато майка му почина от рак на трийсет и четири години, защото не можеше да си позволи да отсъства от работа, за да отиде на лекар заради болките в стомаха. Бедността не сплотяваше семейството на Лени Брукстейн; тя отчуждаваше. И постепенно, един по един, унищожи всички, с изключение на Лени.

На шестнайсет Лени заряза гимназията и напусна дома си. Никога не погледна назад. Постъпи на работа при собственик на заложна къща в Куинс. Работата само го въоръжи с нови доказателства — не че му трябваха още такива — че в тежки моменти бедните не се „сплотяват“. По-скоро са готови да си прережат гърлата. Тежко беше да наблюдава как възрастни жени залагат предмети с огромна сантиментална стойност за тях — часовник на починал съпруг, сребърната лъжичка от кръщенето на дъщерята — в замяна на няколко мръсни банкноти. Господин Грейди, собственикът на заложната къща, беше претърпял операция на сърцето година преди Лени да постъпи на работа при него. Очевидно хирургът бе изрязал и състраданието му.

Господин Грейди често му повтаряше:

— Стойността не е онова, което едно нещо струва, хлапе. Това са детски приказки. Стойността е онова, което човек е готов да плати. Или иска да му платят.

Лени Брукстейн не изпитваше никакво уважение към господин Грейди, но запомни тези негови думи. По-късно, много по-късно, те се превърнаха в основа за състоянието на Лени Брукстейн и сензационния успех на „Кворум“.

Беше длъжник на стария негодник за този урок.

Историята как Лени Брукстейн израсна от чирак в заложна къща до уважаван в цял свят милиардер се превърна в американска легенда, част от националния фолклор. Лени Брукстейн не правеше неизгодни вложения. След няколко успешни залагания на конни надбягвания в края на юношеските си години (Якоб Брукстейн, бащата на Лени, бе непоправим комарджия). Лени реши да опита късмета си на стоковата борса. На конните надбягвания научи колко е важно да си разработиш система и да се придържаш към нея. На Уолстрийт наричаха системата „модел“, но ставаше въпрос за същото. За разлика от баща си, Лени умееше да спре и да се оттегли при необходимост. Във филма „Уолстрийт“ героят на Майкъл Дъглас — Гордън Геко — изрича крилатата фраза: „Алчността бе хубаво нещо“. Лени Брукстейн бе дълбоко несъгласен с него. Алчността не бе хубаво нещо. Напротив — тя бе причината за провала на всички търпящи неуспехи инвеститори. Дисциплината бе хубаво нещо. Намирането на правилния модел, придържането към него, каквото и да става — това беше ключът.

Лени Брукстейн се срещна с Джон Меривейл вече като милионер. Двамата нямаха почти нищо общо. Лени — самоизградил се, уверен, жизнерадостен, представляваше ходещо кълбо енергия. Никога не говореше за миналото си, защото никога не мислеше за него. Проблясващите му кафяви очи винаги гледаха напред, в бъдещето, в следващата сделка, в следващата възможност. Джон Меривейл — стеснителен, мекушав и склонен към депресии, произлизаше от висшите слоеве на обществото. Слабоватият червенокос млад мъж получи прякора Кибритената клечка в бизнес факултета на „Харвард“, където завърши като първенец на випуска, също като баща си и дядо си. Всички, включително самият Джон Меривейл, очакваха той да постъпи в някоя от водещите фирми на Уолстрийт и от там да започне бавното, но неизменно катерене към върха. Ала в този момент в живота на Джон Меривейл като метеор връхлетя Лени Брукстейн и всичко се промени.

— Ще открия фонд — каза Лени на Джон вечерта, когато се запознаха на събиране у общ познат. — Аз ще вземам решения за вложенията, но ми трябва партньор. Някои с добри връзки в горните слоеве на обществото, за да докарва външни капитали. Някой като теб.

Джон Меривейл остана поласкан. До този момент никой не му бе гласувал доверие.

— Благодаря, но не съм п-п-п-азарен тип. П-п-п-овярвай: аз съм мислител, не п-п-п-родавач.

Изчерви се. Дяволите да го вземат това заекване! Защо не успяваше да го преодолее?

В същия миг Лени Брукстейн си помисли: „И заеква! Това го прави точно човека, който ми трябва.“

— Слушай, продавачи има под път и над път — заяви Лени на Джон. — На мен ми трябва ненатраплив човек. Човек, който печели доверие. Човек, способен да убеди осемдесет и пет годишен швейцарски банкер да му повери спестяванията на майка си. Аз не мога да го направя. Прекалено съм… — замисли се за най-подходящата дума. — … напорист. Трябва ми някой, който да накара управител на пенсионен фонд да си помисли: „Всъщност този тип е честен. И си разбира от работата. Далеч повече ми харесва от онзи наперен хлапак от «Морган Стаили».“ Уверявам те, Джон, идеален си.

Този разговор се състоя преди петнайсет години. Оттогава „Кворум“ се разрасна и стана най-големият и най-доходният фонд на всички времена, а дейността му обхващаше всички аспекти на американския живот: недвижими имоти, ипотеки, производство, услуги, технологии. Един от всеки шест нюйоркчани — един от шест — беше нает от компания, чиито заплати зависеха от сделките на „Кворум“. А сделките на „Кворум“ бяха надеждни. Дори сега, в най-голямата икономическа криза от 30-те години насам, когато гиганти като „Лемън Брадърс“ изпитваха затруднения, а правителството полагаше неимоверни усилия да закрепи положението, „Кворум“ продължаваше да трупа скромни, но постоянни приходи. Светът гореше, Уолстрийт бе на колене, но Лени Брукстейн се придържаше към системата си. И нещата вървяха по мед и масло.

 

 

От години Лени Брукстейн вярваше, че притежава всичко, което иска. Купи си къщи по целия свят, но рядко напускаше Америка. Прекарваше времето си в имението в Палм Бийч, апартамента на Пето авеню и къщата на първа линия до водата на остров Нантъкет. Устройваше приеми, на които идваха всички. Даряваше милиони за любимите си каузи и изпитваше приятна топлина в себе си. Закупи трийсетметрова яхта, обзаведена от Терънс Дисдейл, и частен еърбъс А-340, който летя само два пъти. От време на време преспиваше с някоя от манекенките, които непрестанно се стараеха да се навъртат около него. Никога обаче не завъди „гаджета“. Заобикаляха го хора, повечето от които харесваше, но нямаше приятели в традиционния смисъл на думата. Всички познати на Лени Брукстейн го обичаха, ала самият той не раздаваше интимност, както околните добре знаеха.

Докато не срещна Грейс Ноулс.

 

 

По-млада поне с трийсет години от Лени Брукстейн, Грейс Ноулс беше най-малката от прочутите сестри Ноулс — от каймака на нюйоркското общество, дъщери на покойния Купър Ноулс. В резултат от сделки с недвижими имоти Ноулс бе натрупал няколкостотин милиона долара. Беше харесван, дори бизнес съперниците му неизменно го описваха като „чаровен“, „джентълмен“, „стара школа“. Подобно на по-големите си сестри, Констанс и Онър, Грейс обожаваше баща си. Той почина, когато тя беше на единайсет, и смъртта му остави празнина в живота й, която нищо не можеше да запълни.

Майката на Грейс се омъжи отново — още три пъти — и се пренесе за постоянно в Ийст Хамптън, където животът на момичетата до голяма степен продължи постарому: училище, пазаруване, партита, ваканции, пак пазаруване. Кони и Онър бяха хубави и доста търсени от престижните ергени на Ню Йорк. По всеобщо мнение обаче Грейс беше най-красивата от сестрите Ноулс. Когато на тринайсет се захвана със спортна гимнастика, за да се разсее от непреодолимата тъга по баща си, по-големите й сестри изпитаха облекчение. Гимнастиката означаваше тренировки и пътувания извън щата — по много и от двете. След като те се омъжат благополучно, нямаше да има лошо в това Грейс отново да започне да ходи по събирания с тях. Но дотогава неприкрито насърчаваха увлечението на най-малката си сестра по успоредката.

Когато навърши осемнайсет, Грейс изостави състезанията. Междувременно Кони се омъжи за инвестиционния банкер Майкъл Грей, който не само изглеждаше като актьор, но и имаше надеждна кариера в „Лемън Брадърс“, а Онър удари джакпота, като хвана Джак Уорнър, конгресмен на републиканците от Двайсети избирателен район на Ню Йорк. Джак вече сериозно бе спряган за кандидат за Сената, а един ден дори за президентството. Много вестници отбелязаха сватбата им, а снимки от медения им месец се появиха в национални таблоиди. Като евентуална бъдеща първа дама, Онър можеше да прояви великодушие към малката си сестра. Именно тя покани Грейс на градинското парти, където „малката“ се запозна с Лени Брукстейн.

През последвалите години и Лени, и Грейс описваха първата си среща като пословичната „гръмотевица“. Грейс, едва на осемнайсет, все още дете, нямаше никакъв опит извън защитения си, охолен живот в Ийст Хамптън. Дори приятелките й от гимнастиката бяха заможни. Независимо от това притежаваше удивителна неподправеност. Лени Брукстейн беше свикнал с жени, които майка му би нарекла „изискващи“. Всяка, с която бе спал, искаше нещо от него — пари, бижута, кола… Грейс Ноулс беше пълната им противоположност. Тя притежаваше качество, което винаги му бе липсвало, а силно го желаеше. Нещо толкова ценно и убягващо, че той вече се съмняваше дали въобще съществува — невинност. Лени Брукстейн искаше да залови Грейс Ноулс. Искаше да държи тази невинност в ръцете си. Да я притежава.

За Грейс привличането беше още по-просто. Тя имаше нужда от баща. Някой, който да я обича и защитава заради самата нея, така както Купър Ноулс я беше обичал и защитавал. Всъщност Грейс жадуваше да върне времето назад и отново да бъде малко момиче. Да се върне в дните, когато беше напълно и блажено щастлива. Лени Брукстейн й предлагаше тази възможност и тя я грабна с две ръце.

Шест седмици по-късно се ожениха в Нантъкет, пред шестстотин от най-приближените на Лени. Джон Меривейл им беше кум. Съпругата му Каролин и сестрите на Грейс бяха шаферки. Една вечер по време на медения им месец на остров Мустик на Карибите Лени се обърна към нея притеснено:

— Ами деца? Никога не сме го обсъждали. В даден момент, предполагам, ще искаш да станеш майка.

Грейс погледна замислено океана. Мека, златиста светлина танцуваше по вълните. Най-накрая промълви:

— Не особено. Разбира се, ако ти искаш деца, с радост ще ти родя. Но съм щастлива и така. Нищо не ни липсва, Лени. Разбираш ли какво имам предвид?

Лени Брукстейн я разбираше.

Това бе един от най-щастливите мигове в живота му.

 

 

— Знаеш ли вече как ще се облечеш?

Лени извади някакви документи от дипломатическото си куфарче, сложи очилата за четене и се настани в леглото.

— Знам — отвърна Грейс. — Но е тайна. Искам да те изненадам.

По-рано същия следобед бе прекарала три щастливи часа във „Валентино“ с по-голямата си сестра, Онър. Онър притежаваше невероятен усет за стил и двете обожаваха да пазаруват заедно. Управителят затвори магазина, за да могат да разглеждат и пробват тоалетите на спокойствие.

— Чувствам се като палавница — засмя се Грейс. — Да го оставя за последния момент.

— Правилно, но пък се забавляваме, Грейси.

Балът на „Кворум“ беше социалното събитие на сезона. Винаги се провеждаше в началото на юни и бележеше началото на лятото за привилегирования елит на Манхатън, който щеше масово да се оттегли в Ист Хамптън след седмица. Повечето дами, които щяха да присъстват на следващата вечер в „Плаза“, бяха започнали да планират облеклото си, както генерали планират военните си кампании — преди месеци. Поръчваха коприни от Париж, диаманти от Израел и гладуваха от седмици, за да са в идеална форма.

Тази година, естествено, щеше да се долови леко затягане на коланите заради бедстващата икономика. Последствията се усещаха навсякъде из страната. За Грейс Брукстейн и приятелите й нищо не можеше да се сравни с шока, който преживяха в деня, когато се разчу, че „Лемън Брадърс“ са банкрутирали. Сривът на „Лемън“ ги засягаше пряко. Зетят на Грейс — Майкъл Грей — видя как целият му свят се срива изневиделица. Горката Кони. Сигурно се чувстваше ужасно.

— Трябва малко да променим тона тази година — бе казал Лени на Грейс, — но балът на „Кворум“ ще се проведе. Хората имат нужда от парите, които благотворителност като нашата събират.

— Разбира се, скъпи.

— Но не бива да сме прекалено показни. Състрадание. Състрадание и въздържание. Това трябва да са водещите думи.

С помощта на Онър Грейс купи много скромна черна рокля от „Валентино“ почти без никаква украса. А обувките от „Лубутин“? И те бяха толкова семпли! Нямаше търпение Лени да я види с тях.

Мушкайки се в леглото до него, Грейс загаси нощната лампа от своята страна.

— Само секунда, сладката ми. — Лени се пресегна и отново я запали. — Искам да подпишеш нещо. Къде изчезна? — Започна да рови из листата. — А, ето го.

Подаде й документа и тя взе писалката от него, за да подпише.

— Чакай — засмя се Лени. — Няма ли първо да го прочетеш?

— Не. Защо?

— Защото не знаеш какво подписваш, Грейси. Баща ти не те ли е учил да не подписваш нищо, преди да го прочетеш?

Грейс се обърна към него и го целуна.

— Да, скъпи, но нали ти си го чел? Бих ти поверила живота си, знаеш го, нали?

Лени Брукстейн се усмихна. Грейс имаше право. Знаеше го. И всеки ден благодареше на Бога за това.

 

 

Пред входа на „Плаза“ на ъгъла на Пето авеню и Сентрал Парк се бе събрал гарнизон от представители на медиите. Лени Брукстейн даваше бал — партито на годината — и както винаги звездите бяха на фокус. Милиардери и принцове, супермодели и политици, филантропи. Всички, които щяха да присъстват на бала на „Кворум“ тази вечер, имаха нещо общо и то не беше изгарящото желание да помогнат на нуждаещите се. Всички те бяха победители!

Сенатор Джак Уорнър и съпругата му Онър дойдоха сред първите.

— Обиколи квартала още веднъж! — скастри шофьора сенаторът. — Защо ни докара тук толкова рано?

А всъщност само преди десет минути го бе мъмрил, че кара прекалено бавно.

— Да, сенаторе. Извинявайте, сенаторе — отвърна шофьорът и продължи.

Онър Уорнър се вгледа в гневното лице на съпруга си, докато завиваха по Западна Петдесет и седма улица. Беше такъв цял ден, откакто се върна от срещата си с Лени. Надяваше се да не й развали вечерта.

Онър Уорнър се стараеше да е разбираща съпруга, съзнаваше, че политиката е напрегната професия. Достатъчно тежко беше, когато Джак беше конгресмен, но от издигането му в Сената (на забележително ранна възраст — трийсет и шест) стана по-лошо. Светът познаваше Джак Уорнър като месията на републиканците — един консервативен Джак Кенеди на новото хилядолетие. Висок, рус и строен, с решителна брадичка и сериозни сини очи, сенатор Уорнър беше обожаван от гласоподавателите, особено от жените. Олицетворяваше почтеността, старомодните семейни ценности и искаше една добра и силна Америка, за която мнозина се опасяваха, че се срива под краката им. Като гледаха сенатор Уорнър по новините, хванал за ръка красивата си жена, докато двете им момиченца подскачаха около тях, мнозина си възвръщаха вярата в Американската мечта.

„Само да знаеха! — помисли си Онър. — Но от къде да знаят? Никой не може да знае.“

Предпазливо заговори съпруга си:

— Харесва ли ти роклята ми, Джак?

Сенатор Джак Уорнър погледна жена си и се помъчи да си спомни кога за последен път му се е сторила сексуално привлекателна. „Не че нещо й има. Хубава е, предполагам. Не е дебела.“

Онър Уорнър беше много повече от хубава. Имаше раздалечени зелени очи, руси къдрици и високи скули — всички я смятаха за красавица. Не толкова красива като сестра си Грейс, но все пак впечатляваща. За тази вечер Онър беше избрала от „Валентино“ рокля по тялото без презрамки със същия морски нюанс зелено като очите й. Определено й стоеше великолепно. За непредубедения наблюдател Онър Уорнър беше страшно сексапилна.

Джак отвърна навъсено:

— Хубава е. Колко струва?

Онър прехапа долната си устна. Не биваше да плаче. Щеше да й се разтече гримът.

— Взех я под наем. Както и изумрудите. Грейс използва влиянието си.

Сенатор Уорнър се изсмя кисело:

— Много великодушно от нейна страна.

— Моля те, Джак.

Онър постави ръка на бедрото му за примирие, но той я отблъсна, после потропа по стъклената преграда и каза на шофьора:

— Можеш да ни закараш вече. И дано тази вечер свърши по-скоро.

 

 

До девет часа кремаво-златният салон на „Плаза“ беше претъпкан до пръсване. В двата края на помещението, под великолепно реставрираните арки, бяха разположени маси с излъскани до блясък сребърни прибори. Светлината в полилеите се отразяваше от диамантите на дамите, струпали се в центъра на залата, където взаимно се възхищаваха на скъпите си тоалети и споделяха истории за най-новите финансови беди на съпрузите си.

— Няма начин да си позволим ваканция в Сен Тропе тази година. Изключено е.

— Хари ще продава яхтата, представяш ли си? Толкова я обича. Би предпочел да продаде децата, стига някой да склони да ги купи.

— Чу ли за семейство Джонас? Обявили са градската си къща за продан. Люси иска двайсет и три милиона, но при този пазар Карл смята, че ще извадят късмет, ако я продадат на половин цена.

Точно в девет и половина поднесоха вечерята. Всички очи бяха приковани към централната маса. Там, заобиколени от най-близките сътрудници на „Кворум“, седяха Лени и Грейс в царствено величие. Двамата видимо не можеха да откъснат очи един от друг. Други домакини вероятно щяха да настанят най-известните гости на своята маса. Присъстваха принц Алберт на Монако, Брад и Анджелина, както и Боно и съпругата му Али. Но семейство Брукстейн предпочиташе близките си приятели и роднините: Джон и Каролин Меривейл, вицепрезидентът и втората дама в „Кворум“; Андрю Престън, друг висш служител в „Кворум“, и похотливата му съпруга Мария; сенатор Уорнър и съпругата му Онър; най-голямата от сестрите Ноулс — Констанс — и съпругът й Майкъл.

Лени Брукстейн вдигна тост:

— За „Кворум“ и всички, свързани с него.

— За „Кворум“.

Андрю Престън, привлекателен, добре сложен мъж на около четирийсет и пет, с топли очи и нежна усмивка, видя как жена му става с чаша шампанско в ръка и с ужас установи, че тя пак е с нова рокля.

Не че не изглеждаше чудесно с нея. Мария винаги изглеждаше чудесно. Бивша актриса и оперна прима Мария Престън беше впечатляваща: гривата от кестенява коса и стегнатите бели гърди, които не се подчиняваха на законите на гравитацията, я превръщаха в красавица. Но по-скоро маниерът й, блясъкът в очите, дълбокият гърлен смях и предизвикателното полюляване на бедрата краха мъжете да падат в краката й. Никой не разбираше защо огнена жена като Мария Кармайн се е омъжила за обикновен, стандартен бизнесмен като Андрю Престън. Самият Андрю също не разбираше.

Тя можеше да се омъжи за всеки — за филмов актьор, за милиардер като Лени… и вероятно щеше да е по-добре, ако го беше направила.

Андрю Престън обичаше съпругата си безрезервно. Именно поради любовта си и дълбокото си чувство, че е недостоен за нея, той й прощаваше изключително много неща: изневерите, лъжите, прекаленото харчене. Андрю изкарваше добри пари в „Кворум“; едно малко състояние според стандартите на повечето хора. Но колкото повече печелеше, толкова повече харчеше Мария. При нея това се бе превърнало в болестно състояние, пристрастеност. Месец след месец теглеше стотици хиляди от кредитните им карти. Дрехи, коли, цветя, диаманти, хотелски апартаменти по осем хиляди долара на вечер, където прекарваше нощите бог знае с кого… Нямаше значение. Мария харчеше заради тръпката да харчи.

— Искаш да приличам на просякиня ли, Анди? Искаш да седя до онази самодоволна кучка Грейс Брукстейн облечена в парцали, така ли?!

Мария завиждаше на Грейс. Всъщност тя завиждаше на всички жени. Това беше част от огнения й италиански темперамент, който Андрю Престън обожаваше. Опитваше се да я убеди:

— Скъпа, ти си два пъти повече жена от Грейс — казваше й той. — Можеш да навлечеш чувал и пак ще я засенчиш.

— Искаш да навлека чувал ли?!

— Не, не, разбира се. Но, Мария, вноските за къщата… Облечи някоя от многобройните си рокли. Само тази година…

Не биваше да го казва. Мария го наказа, като не само си купи нова рокля, но купи най-скъпата, която успя да намери — обсипана със скъпоценни камъни феерия от пера и дантели. При вида й сърцето на Андрю се сви. Дълговете им ставаха все по-сериозни и по-сериозни.

Щеше да се наложи отново да говори с Лени. Но той вече бе проявил невероятна щедрост. Колко ли още можеше да го притиска, преди да му откаже?

Андрю Престън бръкна във вътрешния джоб на смокинга си и когато никой не го гледаше, пъхна три хапчета ксанакс в устата си и ги преглътна с шампанско.

„Винаги си знаел, че трудно ще задържиш Мария. Измисли начин, Андрю. Измисли начин.“

— Добре ли си, Андрю? — Каролин Меривейл, съпругата на Джон Меривейл, бе забелязала посивялото му лице. — Приличаш на човек, върху чиито рамене са се стоварили всичките грижи на света.

— Нищо подобно. — Андрю се насили да се усмихне. — Изглеждаш ослепително тази вечер, Каро, както обикновено.

— Благодаря. С Джон се постарахме да сме малко по-скромни, предвид сегашното икономическо състояние.

Това бе злобно подмятане по адрес на Мария. Андрю го отмина без коментар, но за сетен път си помисли колко ненавижда Каролин Меривейл. Съжаляваше Джон, задето е свързал живота си с такава вещица. Нищо чудно, че винаги изглеждаше толкова унил.

За всеки, който има очи, бе видно колко нещастен е бракът на семейство Меривейл. За всеки, с изключение на Лени и Грейс Брукстейн. Двамата бяха много влюбени и явно предполагаха, че всички останали се къпят в щастие като тяхното.

„Лесно е да поддържаш любовта жива, когато разполагаш с милиарди долари, които да наливаш в нея“, помисли си Андрю? Но може би не беше справедлив. Младата госпожа Брукстейн очевидно не се бе омъжила заради парите. Тя просто беше наивна и истински вярваше, че Каролин Меривейл й е приятелка. Никога не забелязваше завистта, която проблясваше в очите на по-възрастната жена. Но Андрю Престън я виждаше. Каролин Меривейл беше кучка и беснееше, че Грейс е първата дама на „Кворум“. Тя, Каролин Меривейл, бе толкова по-подходяща за ролята. По-скоро привлекателна, отколкото красива, със силни, интелигентни черти и късо подстригана черна коса, Каролин някога бе имала преуспяваща кариера като адвокат. Това, разбира се, беше преди години. Благодарение на Лени Брукстейн съпругът й Джон бе станал изключително богат и работните дни на Каролин бяха свършили отдавна, но амбицията й далеч не беше угаснала.

За разлика от нея, Джон Меривейл никога не бе притежавал амбиция. Работеше здравата в „Кворум“, приемаше толкова, колкото Лени решаваше да му даде, и изглеждаше благодарен. Каролин му се присмиваше:

— Ти си като пале, Джон. Свил си се в краката на господаря си и предано махаш с опашка. Нищо чудно, че Лени не те уважава.

— Лени ме у-у-уважава. Ти не-е-е го п-п-правиш.

— Така е, а и защо да те уважавам? Искам мъж, Джон, не лакей. Настоявай за справедливост. Изправи се и се докажи.

Андрю Престън погледна към Джон Меривейл от другата страна на масата. Лени разказваше анекдот, а Джон попиваше всяка дума. „Умен е, но е слабохарактерен“ — помисли си Андрю. В „Кворум“ имаше място само за един крал и Каролин Меривейл с нищо не можеше да промени това положение. Всички се бяха впили в Лени. И те бяха щастливците. Горкият Майкъл Грей. Седеше вдясно от Мария и също внимателно слушаше Лени. Сполетялото семейство Грей беше като обица на ухото за всички. В един миг бяха центърът на вниманието в Манхатън, живееха в Гринич Вилидж. Летата прекарваха в Южна Франция, а през зимата отскачаха в ремонтирания си малък замък в Аспен. В следващия миг — бум — и всичко изчезна. Говореше се, че Майк Грей е вложил всичките си пари в акции на „Лемън Брадърс“. Децата им — Кейд и Купър — още учеха в частни училища само защото Грейс Брукстейн бе настояла да поеме разходите по образованието им.

Мария прошепна в ухото на Андрю:

— Аукционът започва след няколко минути, Анди. Хвърлила съм око на стар часовник „Картие“. Ти ли ще наддаваш за него, или аз?

 

 

По време на наддаването Грейс Брукстейн се усмихваше и ръкопляскаше, но изпита облекчение, когато аукционът приключи и дойде време за танците.

— Мразя тези неща — прошепна тя на Лени, докато той я водеше по дансинга. — Егото на всички тези мъже ги кара да наддават един през друг. Всеки иска да се потупа по гърдите.

— Знам — Лени нежно я погали по гърба, — но тези биещи се в гърдите мъже току-що събраха петнайсет милиона за фонда ни. При сегашното състояние на икономиката това не е никак зле.

— Може ли да ти отнема кавалера? Цяла вечер не съм разменила и дума с любимия си зет.

Кони, най-голямата сестра на Грейс, постави ръце върху кръста на Лени и Лени и Грейс се усмихнаха.

— Любим зет, така ли? — попита Грейс развеселено. — Моли се Джак да не те чуе.

— О, Джак… — Кони махна пренебрежително с ръка. — Мрачен е цяла вечер. Мислех, че да си сенатор е забавно. Човек би решил, че той е загубил къщата, работата и спестяванията си. Хайде, Лени, развесели момичето, ако обичаш.

Грейс загледа как съпругът й танцува със сестра й. Беше притиснал Кони, за да й нашепва утешителни думи. Обичаше ги и двамата. И им се възхищаваше заради начина, по който Кони се шегуваше със себе си, когато преживяваше тежки моменти, и заради неизчерпаемото и неподправено състрадание на Лени. Хората постоянно повтаряха колко е щастлива, че се е омъжила за него. И тя беше съгласна с тях.

Разбира се, имаше и лоша страна да си омъжена за най-прекрасния мъж на света. Толкова много хора обичаха Лени и разчитаха на него, че Грейс рядко разполагаше с цялото му внимание. Следващата седмица щяха да летят за Нантъкет — любимото й място, — за да изкарат двуседмична ваканция. Но понеже бе великодушен домакин, Лени, естествено, покани всички, които седяха с тях на масата, да се присъединят.

— Обещай ми да прекараме поне една вечер само двамата — помоли Грейс, когато най-после си легнаха.

Балът беше забавен, но изтощителен. Мисълта за още светски живот и общуване с хора я изпълваше с ужас.

— Не се притеснявай. Няма да дойдат всички. А дори да дойдат, ще прекараме заедно повече от една вечер. Обещавам. Къщата е достатъчно голяма, за да се измъкнем от компанията им.