Сидни Шелдън
След тъмнината (17)

16.

Топлината в пикапа подейства на Грейс като удар с юмрук.

Пръстите на ръцете и краката й пулсираха болезнено, докато кръвообращението й се възстановяваше. Хубаво беше да не е на пътя, но съзнаваше, че не бива да вярва на никого. Колко време щеше да мине, преди новината за бягството й да стане обществено достояние? Часове или най-много ден? Вероятно вече го съобщаваха по радиото.

— Накъде си тръгнала?

Хубав въпрос. Къде отиваше?

Грейс погледна компаса на таблото.

— На север — отвърна тя.

Планът, ако можеше да се нарече такъв, беше да се срещне с Дейви Букола след три седмици. Имаха уговорена среща на Таймс Скуеър в Манхатън. Именно Дейви я убеди да не отива направо при Джон Меривейл. „Не рискувай да те разкрият, преди да узнаем всичко.“ Дейви беше убеден, че е на път да разбере кой е убил Лени. „Въпрос на няколко седмици. Повярвай ми“. Именно той предложи времето и мястото на срещата. Теорията му бе, че понеже Таймс Скуеър е широко достъпен и прекалено очевиден, никой няма да търси Грейс там. „Дори някой да те разпознае, ще го вземе за грешка. А и дотогава ти едва ли ще изглеждаш същата. Ще имаш време да промениш външния си вид“.

Грейс искаше да се срещнат по-рано, но Дейви не отстъпи. „Не и преди да събера повече информация, която да ти предам. Всяка среща е рискована. Трябва да е пълноценна“.

Междувременно Грейс щеше да си намери безопасно място, където да се скрие, да събере мислите си и — естествено — да започне да променя външния си вид. Тя вече изглеждаше съвсем различно от жената, която цяла Америка помнеше от времето на процеса. Никой, който познаваше Грейс през славните й дни като кралица на Уолстрийт, не би я разпознал сега. Счупеният нос, нездравият тен, късата коса и пълните с болка очи — всичко това ще я защитава в първите часове и дни. Но се налагаше да продължи да се променя всеки ден, всяка седмица — като хамелеон.

Не само външният й вид трябваше да се промени. Трябваше да се промени и вътрешно. Подобно на актриса, бе нужно да влезе в чужда кожа. Така щеше да придаде достоверност на образа, а не с перука или боядисана коса. Дни преди бягството Грейс си повтаряше следното като мантра:

„Грейс Брукстейн е мъртва. Аз съм Лизи Ули. Двайсет и осем годишна архитектка от Уисконсин.“

— На север, а? — Гласът на шофьора я върна в действителността. — Колко на север?

Грейс се поколеба.

— Питам, защото нямаш нито куфар, нито багаж. А и си облечена като за Флорида — ухили се той.

Грейс забеляза как той се вторачва в разголените й крака, инстинктивно ги кръстоса и придърпа полата надолу.

— Тръгнах внезапно. Сестра ми… се е разболяла.

Лъжата беше толкова очевидна, че тя се изчерви. Шофьорът сякаш не забеляза.

— Как се казваш, мила?

— Лизи.

— Хубаво име. А ти си хубаво момиче, Лизи. Но това го знаеш, нали?

Този тип я плашеше.

Без предупреждение сви от пътя и спря пикапа. Грейс подскочи.

— Извинявай. Трябва да пусна една вода — каза той, свали предпазния колан и скочи навън.

Грейс го видя да изчезва зад пикапа. Умът й работеше трескаво.

Да слезе ли? Не. Това би било лудост. Нуждаеше се от превоз и си го осигури. Ще го остави да я откара на осемдесет, сто километра и ще слезе край някое градче.

„Няма да се плаша от всеки, който се заглежда по мен. На мъжете това им е в кръвта, не забравяй.“

Две минути по-късно шофьорът се върна. Носеше термос и книжна кесия, пълна със сандвичи. Явно ги бе извадил от задната част на пикапа.

— Гладна ли си?

Стомахът й закъркори. Умираше от глад.

— Да.

Той включи двигателя и се върна на пътя.

— Тогава давай, Лизи. Аз вече хапнах, но жена ми винаги ми прави повече.

Значи беше женен. Тя моментално се отпусна.

— Благодаря. Много благодаря.

Започна да яде.

 

 

Грейс се събуди в задната част на пикапа с лице към пода. Вълнената пола беше събрана нагоре към бедрата й, а бикините й — смъкнати около глезените. Шофьорът лежеше върху нея с ръка между краката й.

— Точно така, Лизи. Отвори се широко и хубаво за татко.

Грейс изстена. Направи опит да помръдне, но под масивното тяло на шофьора това се оказа невъзможно. Със свободната си ръка той вкара пениса си в нея.

— Не!

Грейс не знаеше дали го изкрещя на глас. Нямаше значение. Мъжът проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко, но не бързаше. Наслаждаваше се. Грейс усети как ръцете му опипват гърдите й под сутиена.

— А какво ще кажеш за тези цици — шепнеше той в ухото й.

Грейс усещаше мустаците му върху бузата си.

— Вече се събуди, а, Лизи? Усещам те как мърдаш.

Отново проникна в нея.

— Как се чувстваш, скъпа? Хубаво ли ти е, когато те чукат? Обзалагам се, че ти е гот. Не се тревожи, скъпа. Цялата нощ е пред нас.

Продължи да я насилва. Понеже не можеше да помръдне, Грейс се опита да мисли. „Явно ме е упоил. Термосът. Сложил е нещо в чая.“ Запита се колко ли е часът и къде се намират. Все още ли бяха близо до „Бедфорд“, или бяха минали часове? Не чуваше шум от движещи се коли.

Сигурно бяха в някоя гора и дори да вика никой няма да я чуе.

Какво ли ще направи, когато приключи с нея? Ще я остави в гората? Ще я убие? Мъглата в главата й започна бавно да се разсейва. В бързината да я обладае шофьорът я беше оставил с дрехите и обувките.

Обувките…

Движенията му станаха по-бързи и резки. Краят наближаваше. Грейс стисна зъби, но той изведнъж спря и я обърна като парцалена кукла. Като го погледна в лицето и дръпнатите азиатски очи, в които танцуваше садистично пламъче, Грейс разбра, че ще умре.

Изнасилването беше само прелюдия.

— Отвори си устата — нареди й той.

Грейс вдигна крака, разтвори ги широко и като го обгърна с тях през кръста, го привлече обратно в себе си.

— Ей сега…

— Леле, леле — усмихна се той. — Значи ти харесва, а, Лизи? Много добре. Ще си прекараме страхотно.

Отново влезе в нея, но този път — по-бързо. Грейс го стисна по-силно с крака. Размърда пръстите на краката си в лявата обувка, докато не усети ножа на Кора.

— Да, точно така, скъпа… — задъхваше се той от възбуда.

Грейс усети как мускулите на гърба и раменете му се стягат. Кулминацията му наближаваше. Изведнъж той се измъкна от нея, хванал в ръка уголемения си пенис и придърпа главата й нагоре. Напъха члена си в устата й и тя усети първо вкуса на топлата сперма по езика си, а после как се спуска по гърлото й. Задавяше се. Той се разсмя и затвори очи, потънал в сексуална наслада. Сега беше моментът. Сега беше нейният шанс. Извивайки гръб, Грейс изхлузи обувката, грабна ножа и го заби между лопатките му.

За секунди шофьорът остана неподвижен, смаян и шокиран. После се просна напред, а ножът стърчеше от гърба му като ключе на навиваща се детска играчка. Грейс едва успя да се измъкне изпод него и да изтегли ножа. От раната шурна кръв.

Грейс го обърна. Той се опитваше да каже нещо, но се чуваше само къркоренето на кръвта в устата му. Тя го изрита силно в слабините, искаше да е сигурна. Претърси набързо джобовете му за пари и други ценности. Увери се, че комплектът на Керън за „оцеляване“ е още налице, оправи си бельото и дрехите и отиде при кабината на пикапа, откъдето взе ключовете за двигателя и дебелото кожено яке на шофьора.

Върна се при каросерията. Шофьорът още беше жив, но локвата кръв под него ставаше все по-голяма. Щом видя ножа в ръката й, очите му се разшириха.

— Не… Моля те…

Намерението й бе да го довърши; да го промушва с острието, както той я бе промушвал с члена си. Но като го чу да моли за милост, промени решението си.

Защо да умре бързо? Не го заслужаваше.

Щеше да го остави да умре от загуба на кръв, бавно и самотно.

Тя се обърна и побягна.

 

 

След два часа Грейс стигна покрайнините на някакво градче. Пътните знаци оповестяваха, че това е Ричардсвил. Зазоряваше се. Бледа оранжева светлина се прокрадваше по тъмното нощно небе. По пътя насам от време на време чуваше шум от хеликоптери. Вече я търсеха. Питаше се дали са открили шофьора. Дали са наблизо? Адреналинът бушуваше в натъртеното й тяло заедно с куп емоции: отвращение, ужас, болка, гняв. Изнасилиха я; почти уби човек, ала над всичко преобладаваше пълното изтощение.

Трябваше да се наспи.

Денонощният мотел приличаше на нещо извадено от филм на ужасите. Отпред напукана табела оповестяваше: „ЛУКСОЗНА ИНДИВИДУАЛНА БАНЯ и ЦВЕТЕН ТЕЛЕВИЗОР ВЪВ ВСЯКА СТАЯ.“ На рецепцията тихо похъркваше най-възрастният човек, който Грейс бе виждала. Бръчки браздяха дълбоко лицето му, а тялото му изглеждаше древно и съсухрено. Напомняше й на някого. На Йода!

— Извинете…

Човекът се събуди със сепване.

— Какво обичате?

— Стая, моля.

Йода я изгледа от глава до пети и тя усети как стомахът й се свива. Беше ли я разпознал? Искаше гласът й да е овладян и спокоен, но прозвуча разтреперан от страх. Съзнаваше обаче, че е прекалено изтощена, за да продължи.

Старецът изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото заинтригуван от присъствието й. След дълга пауза промърмори:

— Последвай ме.

Тръгнаха по дълъг, запуснат коридор. В края му, пред врата без номер, той обяви:

— Ето тази.

Вътре имаше единично легло, застлано с евтини чаршафи, пердета на цветя и бежов килим, осеян с безброй лекета. В ъгъла малък телевизор бе закрепен до стената, а до него зееше отворената врата към „луксозната индивидуална баня“. Вътре се виждаха тоалетна чиния без капак и душ-кабина с мухъл по плочките.

— Чудесно. Колко дължа?

— Колко ще останете?

— Не съм сигурна. — Давайки си сметка за неугледния си вид и за факта, че е без багаж, Грейс продължи нервно: — Скарах се с гаджето си. Тръгнах си внезапно.

Йода сви рамене отегчено.

— За днес двайсет долара.

Грейс пъхна банкнота в ръката му и той си тръгна. Тя заключи вратата зад него и дръпна пердетата. Съблече се и влезе в банята. Едва тогава се надвеси над тоалетната чиния и повърна. Когато нямаше какво повече да повръща, се изправи и влезе под душа. Под тънката, неравномерна струя хладка вода започна да се търка почти до кръв с използван калъп сапун. Усещаше ръцете на мръсника върху гърдите си, противното му семе по лицето и в устата си. Мина й през ума, че никога повече няма да се почувства чиста.

Подсуши се, отиде в спалнята и потъна в леглото. В стаята беше топло. Облегна се на тънката евтина възглавница и включи телевизора. На екрана се появи нейното лице. Или по-скоро лицето й, каквото беше много, много отдавна.

Слава богу, че бяха предоставили стара снимка. Щеше да промени външния си вид, щом се наспи и преди да са излъчили нова снимка.

Говорителят казваше:

— … водещата новина е бягството на Грейс Брукстейн от затвор с подсилена охрана в Ню Йорк. Брукстейн, вдовица на измамника Ленард…

Репортажът продължаваше, но Грейс не го чуваше. Чувстваше се по-уморена от когато и да било. Сънят я обгърна като кашмирено одеяло. Затвори очи и се потопи в него.

 

 

Гавин Уилямс беснееше.

— Сляп ли си?! Това е шансът, който чакахме! Грейс ще ни отведе право при парите.

Гавин Уилямс, Хари Бейн и Джон Меривейл бяха на работна закуска в старата сграда на „Кворум“. В това утро след бягството на Грейс всички телевизии и вестници въртяха само тази новина.

— Съмнявам се — поклати глава Хари Бейн. — Дори да знае къде са…

— Много добре знае!

— Дори да знае, няма да стигне далеч. Цялото полицейско управление на Ню Йорк я издирва. Предполагам, че до довечера ще е зад решетките. Или някое ченге ще я застреля.

— Не! Няма да го допуснем! — Уилямс обикновено не губеше контрол, но сега изглеждаше готов да се разплаче. — Грейс Брукстейн е ключът към този случай. Трябва да го поемем. Ще настояваме пред полицията да предадат разследването на ФБР.

— Да, и директорът им страшно ще се зарадва — засмя се Хари Бейн.

Гавин Уилямс погледна към Джон Меривейл за подкрепа, но страхливецът — естествено — се взираше в обувките си. Бесен, Уилямс се изправи и излезе.

— Знам, че не е м-м-моя работа — обади се Меривейл, — но стресът от този случай май идва в повече на агент Уилямс.

— Прав си — съгласи се Хари Бейн. — Ще го преместя. Вманиачил се е на тема Грейс Брукстейн. Преценките му не са точни.

— Точно така — въздъхна Джон Меривейл облекчен.

Нямаше да е напълно спокоен, докато не заловят Грейс. Или — още по-добре — докато не я застрелят. Новината за бягството й го разтресе дълбоко, ала днешното съвещание го обнадежди. В отсъствието на Гавин Уилямс по-лесно ще подведе Бейн и хората му в погрешна посока. По някое време щеше да им свърши или енергията, или парите, или и двете, и щяха да прекратят разследването. И тогава, най-после, ще бъде свободен; ще се махне от Ню Йорк, ще напусне Каролин. Живот без окови. Краят си заслужаваше.

— М-м-мислиш ли, че ще я открият бързо?

— Сигурен съм — отвърна Хари Бейн. — Става въпрос за Грейс Брукстейн в края на краищата! Къде ще се скрие?

 

 

В съня си Грейс чу тропане; приглушено, но настоятелно. Събуди се.

Пред вратата имаше някого!

Скочи, грабна ножа, загърна се с чаршафа и в тъмнината се отправи към вратата.

— Кой е?

— Аз.

Йода. Грейс скри ножа и открехна вратата.

— Още една нощ ли ще прекараш тук?

Грейс премигна, светлината в коридора я заслепяваше.

— Моля?

— Питам дали ще останеш още една нощ. Сега е обяд. Стаята се освобождава до дванайсет и половина.

— Да, да. Ще остана.

— Двайсет долара.

Грейс извади втора банкнота от пачката, която Керън й бе дала, и я връчи на стареца. Той я пое мълчаливо и като хлебарка се запъти към рецепцията.

„Дванайсет ли? Боже, спала съм непробудно.“ Грейс разтвори пердетата, но отново ги дръпна. Светлината й се стори прекалено ярка. Наплиска лицето си със студена вода и се облече. Дрехите й воняха на онзи негодник, но не разполагаше с други. Днес щеше да си купи нови. Телевизорът беше включен от снощи и тя увеличи звука. Предаваха икономически репортаж, но след минути лицето й отново се появи на екрана. Беше снимка от деня, когато я вкараха в „Бедфорд Хилс“. Беше неузнаваема.

Говорителката обясняваше:

— Грейс Брукстейн е на свобода от седемнайсет часа, а полицията не разполага с улики, по които да работи. Имаме връзка с детектив Мичъл Конърс от нюйоркското полицейско управление. Той ръководи издирването на Грейс Брукстейн. Детектив, хората вече говорят, че вие и екипът ви сте изчерпали идеите си. Наистина ли е така?

На екрана се появи привлекателно русо ченге.

— Не, Нанси, не е вярно. Работим в няколко насоки. Разследването започна едва преди няколко часа. Смятаме, че ще я заловим бързо.

Грейс се загледа в детектива. Напомняше й малко на зет й Джак Уорнър, но изражението му бе като на Лени. Очите му бяха добри и мили.

Той продължаваше да говори:

— Грейс Брукстейн и съпругът й причиниха големи страдания на хиляди хора, особено тук, в Ню Йорк. Повярвай, Нанси, никой не иска да я види обратно зад решетките повече от мен. Уверявам те — ще я хванем.

Грейс изключи телевизора.

Детектив Конърс може и да имаше добри очи, но беше неин враг.

Не биваше да го забравя.

 

 

Следобеда Грейс влезе в градчето. Едва удържаше зъбите си да не затракат, знаеше, че някой може да я разпознае всеки момент. Не можеше вечно да се укрива в мотела. Трябваше да се измъкне от Ричардсвил. И Керън, и Кора я бяха предупредили, че е опасно да се задържа прекалено дълго на едно място.

Загърнала се плътно с якето на шофьора, тя тръгна по алеите на универсалния магазин. На касата сърцето й биеше така силно, че бе на път да припадне. За щастие тийнейджърката зад касата беше далеч по-заинтересувана от счупения връх на ярко лакирания си нокът, отколкото от нервната клиентка.

— Общо осемдесет и осем долара. В брой или с карта?

— В брой.

— Благодаря, приятен ден.

Момичето дори не вдигна поглед.

Докато се върне в мотела, стана почти четири. Заключи вратата на стаята и изсипа съдържанието на торбите върху леглото: боя за коса, ножици, грим, бельо, три плътни тениски, джинси, плетена шапка и сив сак.

Захвана се за работа.

 

 

Възрастният мъж на рецепцията се взря в снимката във вестника. Зрението му доста бе отслабнало.

Възможно ли е?

Носът на това момиче беше различен; и косата. Но определено имаше прилика. А и пристигна посред нощ без никакъв багаж. Ченгето по телевизията бе казало да се докладва всичко подозрително, независимо колко е незначително.

Старецът вдигна телефона.

 

 

Грейс се погледна в пукнатото огледало в банята. Не, това не беше тя. Първата от новите й четири самоличности. Лизи Ули.

Здрасти, Лизи.

Внимателно заличи следите от боята и събра от пода кичурите отрязана коса. Пъхна ги в торба от универсалния магазин и ги пусна в сака при старите си дрехи. Облече се бързо. Новите, чисти дрехи я накараха да се почувства чудесно. За миг се сети за стария си начин на живот и се усмихна. Тогава не можеше да си представи, че чифт евтини джинси ще й се сторят като последен писък на модата. Беше похарчила две трети от парите, които Керън и Кора й дадоха. Скоро щеше да се наложи да влезе в контакт чрез имейл с тайнствения „приятел“ на Керън. Кора я бе уверила, че е лесно и анонимно да получи пари чрез „Уестърн Юниън“.

Вече беше проверила разписанието на автобусите. Следващият тръгваше в шест и петнайсет.

Разполагаше с много време.

 

 

Възрастният мъж потропа на вратата.

Отговор не последва. Офицер Маккинли, единственият полицай в Ричардсвил, го погледна скептично.

— Нали била вътре?

Още щом старият Мърдок звънна, офицер Маккинли знаеше, че от това няма да излезе нищо. Грейс Брукстейн да отседне в техния мотел? Няма начин. Всички в Ричардсвил знаеха колко не наред с акъла е старият Мърдок.

— Вътре е. Видях я да влиза, а не е излизала. Сигурно спи.

Извади резервния ключ от джоба си и отключи.

Стаята беше празна. Не само празна, но и подредена: леглото — оправено, прахът — избърсан. Имаше вид, все едно никой не я е обитавал от седмици.

Офицер Маккинли извъртя очи.

— Тук беше, уверявам те. Спа две вечери. Кълна се. Избягала е през прозореца.

— Да, да… Е, ако пак дойде, непременно да ми съобщиш.