Сидни Шелдън
След тъмнината (28)

27.

Чу гласове.

— Линда? Линда?

— Никаква реакция.

— Приложи отново електрошок.

„Коя е Линда“ — питаше се Грейс. Усети как поставиха накрайниците върху ребрата й и последва невероятна болка.

После припадна.

 

 

Намираше се в стая, боядисана в резеда, със сив таван. От ръцете й стърчаха игли. Някой й говореше. Медицинска сестра.

— Линда?

Грейс се сети. Вече не беше Лизи Ули. „Аз съм Линда Рейнолдс, трийсет и две годишна сервитьорка от Чикаго, Илинойс.“

— Добре завърнала се — усмихна й се сестрата. — Знаеш ли къде се намираш, Линда?

— В болница. — Гърлото й беше пресъхнало. Едва чу собствения си глас. — Вода.

— Разбира се. — Сестрата натисна бутона за повикване. — Изчакай само минутка. Лекарят ще каже дали е безопасно да пиеш точно сега. Тръгнал е насам. Искаш ли да звънна на някого, скъпа? На роднина или приятел?

Грейс поклати глава и отново заспа.

 

 

Тя е в Ийст Хамптън, на събиране по случай Четвърти юли. Шестгодишна е. Баща й я взе на ръце и я сложи на раменете си. Чувства се като принцеса в светлосинята рокличка, с червени и бели панделки в косата.

Един от приятелите на баща й подвиква:

— Ей, Купър, коя е тази разкошна млада дама?

— Най-красивото момиче в Ню Йорк — ухилен отвръща Купър Ноулс. — Ще се омъжиш за крал, Грейси. Светът ще лежи в краката ти, ангелче.

Тя се смее.

Смехът й преминава в смеха на Лени. Те са в дома си в Палм Бийч. Лени чете вестник.

— Я слушай, Грейси. Наричат ме крал. Крал на Уолстрийт. Как се чувстваш омъжена за крал?

— Чувствам се прекрасно, скъпи. Обичам те.

— И аз те обичам.

— Линда. ЛИНДА!

Вълшебното усещане изчезна.

— Това е доктор Брюър. Психиатър е. Ще си поговори с теб.

 

 

Минаха дни. Появяваха се все нови и нови психиатри. Незаконните аборти бяха обичайно явление, но случаят на Линда Рейнолдс бе достатъчно необичаен, за да привлече внимание.

— Направила го е с билки. Така са абортирали жените през Средновековието. При нея се е стигнало до отравяне. Да не говорим за пристъпите и всичко останало.

Лекарите обясниха на Грейс, че е оцеляла по чудо. Концентратът беше убил плода, а черният й дроб щеше да остане увреден завинаги. Не я интересуваше. Не искаше да мисли и за бебето. Съзнаваше, че погледне ли назад, ще се срине. Най-важно бе, че е жива, че се възстановява и събира сили. Скоро щеше да излезе от тук. Още не бе свършила работата си.

 

 

В болничния коридор Хуан Бенитес прошепна на приятеля си Хосе Гало:

— Es ella. Estoy seguro^[1].

Хосе надникна в стаята на Грейс.

— Не може да е тя. Изключено.

Хуан и Хосе бяха санитари. Не се случваше кой знае какво интересно, докато миеха подовете в болницата. Това обаче не пречеше на развинтеното въображение на Хуан.

— Ella es horrible^[2]. Грозна е — не се предаваше Хосе. — Грейс Брукстейн era hermosa^[3].

— Les digo que, es elle. Quieres que la recompesa o no^[4]? — настояваше Хосе.

Разколеба се. Щеше му се да вземат наградата, но той и семейството му пребиваваха незаконно в Щатите. Не искаше да е човекът, пратил нюйоркското полицейско управление за зелен хайвер.

Отново погледна пациентката. С прораслата руса коса, измъчено лице и безжизнени очи въобще не притежаваше излъчването на красивата млада жена, която беше виждал по телевизията. От друга страна, имаше известна прилика…

 

 

Лекарите разрешиха на Грейс да се разхожда из стаята. Вече не й слагаха системи. След продължителното лежане чувстваше краката си като от пластилин; от пристъпите беше скъсала мускул в прасеца. Изкуцука до прозореца.

Долу на паркинга млада двойка отнасяше новороденото си бебе у дома. С ужасено изражение бащата трескаво оправяше седалката, докато майката нежно люлееше детето в ръцете си. Грейс се усмихна тъжно.

„Какво прекрасно, нормално семейство. Никога няма да имам такова.“

Не разполагаше с време за мечти. На паркинга спря полицейска кола; после още една; и още една. Изведнъж полицаи заобиколиха цялата болница и плъзнаха като термити към сградата. Сърцето й подскочи. Нея ли търсеха?

Светлокос полицай излезе от една кола и още преди да вдигне поглед, тя разпозна атлетичното му тяло. Мич Конърс. Значи търсеха нея!

Адреналинът й скочи.

„Мисли! Трябва да има начин да се измъкнеш.“

 

 

Мич Конърс влезе в асансьора. От напрежение едва дишаше. Последните три дни бе изучил подробно показанията на Джон Меривейл за деня, когато Лени Брукстейн бе изчезнал. Имаше да каже на Грейс толкова неща; имаше да свърши още толкова неща…

— Пазете всички входове и изходи. Искам хора на аварийното стълбище, в кухнята, в пералното помещение. Навсякъде.

— Моля?!

Главната лекарка спря вратите на асансьора, преди да се затворят. Към петдесетгодишна, със сива коса, тя имаше вид на човек, който няма намерение да търпи глупости.

— Какво правите тук, по дяволите?! Това е болница. Кой ви дава право да нахлувате така?

Мич размаха значката си и същевременно натисна копчето за шестия етаж. Вероятно трябваше да предупреди персонала на болницата, но обаждането бе дошло толкова изневиделица, че не успя.

— Извинете, но според наша информация Грейс Брукстейн е в сградата. Ако обичате…

— Не обичам! Не ме интересува, дори Елвис Пресли да е в сградата. Работата ми е да спасявам живота на хората. Нямате право…

Четирима полицаи вече влизаха в интензивното. Мич я избута навън и последното, което видя, беше гневното й лице.

Надяваше се Грейс наистина да е тук, иначе щеше да има сериозни неприятности.

— Линда Рейнолдс? В коя стая е?

Дежурната сестра се поколеба.

— Не е разрешено да даваме такава информация. Роднина ли сте?

Мич размаха значката си.

— Да, аз съм чичо й. Къде е тя?

— Шестстотин и пета. В дъното на коридора, вдясно.

Мич хукна натам с изваден пистолет и нахлу в стаята.

— Полиция. Арестувана си!

Сепнатият санитар вдигна ужасено ръце.

— Боже?! Какво съм направил?!

— Къде е тя? Линда. Пациентката. Къде е, по дяволите?

— В тоалетната — отвърна плахо санитарят. — Третата врата по коридора. Сега ще дойде.

 

 

Грейс погледна тясната решетка, покриваща вентилационната шахта. Стъпи на тоалетната чиния и се пресегна нагоре. Очите й се напълниха със сълзи. Прониза я неописуема болка в левия прасец. Прехапа устни, за да не изкрещи.

Оказа се лесно да свали решетката. Докато я избутваше, в очите й се посипа прах и за момент я заслепи. Грейс се надигна и се навря в тясната вентилационна шахта. Внимателно върна решетката на място. От праха очите я смъдяха, но нямаше значение. Пред нея беше тъмно. Започна да се промъква напред сантиметър по сантиметър.

 

 

Мич влезе в дамската тоалетна. И трите кабинки бяха празни.

Понечи да излезе, но спря. Влезе в средната и прокара пръст по тоалетната чиния. По нея имаше дебел слой прах. Погледна нагоре и видя решетката. Възможно ли бе човек да се навре вътре?

Изхвърча в коридора и изкрещя в миниатюрната радиостанция:

— Искам плана на вентилационната система. Веднага! Накъде отвежда тунелът?

Главната лекарка излезе от асансьора и посочи към него:

— Ето го! Със синята риза!

Трима едри охранители го хванаха и го повлякоха към аварийното стълбище. Мич видя злорадата усмивка на главната лекарка.

— За бога, полицай съм! Съзнавате ли какво ще ви се случи за това? Пуснете ме!

Най-едрият от охранителите промърмори:

— За теб не знаем, но знаем какво може да ни стори тя. Повярвай, не бихме рискували.

 

 

Грейс вече виждаше по-добре. Отначало светлината беше съвсем слаба, но постепенно се засили. Тунелът се разделяше наляво и надясно. Светлината идваше отляво.

Грейс продължи натам.

 

 

— Ако е успяла да избяга заради твоята намеса, кълна се, че ще се погрижа да не се приближиш повече до пациент, пък било то и да му сложиш лепенка!

Лейтенант Дъбрей, шефът на Мич, прахоса цели петнайсет минути, за да получи съдействието на болничния персонал, и то след като изпрати нужните документи. Едва когато се озоваха в ръцете на главната лекарка, тя позволи на Мич да напусне кабинета й.

— Не ме плаши, детектив. Не ме е страх от теб.

Мич се канеше да продължи със заканите, ала един от неговите хора влетя с плана на сградата.

— Ето го — обяви той и бързо го разгърна върху бюрото.

 

 

Грейс погледна надолу. Стаята беше празна. Този път се оказа по-трудно да свали решетката на вентилационната система, но все пак успя. По гърба й се стичаше пот. Огледа се.

Беше в рентгеновата лаборатория.

Запита се колко ли време ще мине, преди да въведат следващия пациент. Гласове зад вратата й дадоха отговора.

 

 

Мич внимателно изучаваше скиците. Шахтата на шестия етаж имаше шест отвора. Всеки представляваше потенциален изход. Той разпрати полицаи при всеки от тях. Лошото бе, че загуби петнайсет минути, докато се пребори с главната лекарка. Хубавото бе, че нямаше излаз от сградата.

— Кой е най-близкият кабинет до дамската тоалетна?

— Рентгенът.

Мич хукна натам.

 

 

— Невъзможно — повтаряше рентгенологът. — Бях тук през цялото време. Излязох буквално за трийсет секунди. Дори да се е вмъкнала, докато съм отсъствал, трябва да е минала през гишето за записване. Лиза със сигурност щеше да я види.

— Моите хора също. — Мич се почеса по главата. — Има ли друг изход от тук.

— Не.

— Нито служебен асансьор, нито аварийно стълбище, нито прозорец?

— Не, детектив — това е всичко.

Мич се огледа. Рентгенологът имаше право. Помещението бе почти херметически затворено.

— Добре. Продължаваме към следващия кабинет.

 

 

Грейс изчака да излязат и се измъкна иззад апарата. Засега успяваше да заблуди Мич Конърс, но колко време спечели? Минута? Три? Пет? Обзе я отчаяние.

Цялата болница бе заобиколена. Никога нямаше да се измъкне.

Помисли си дали да не се предаде. Преди да узнае за Кони и предателството на Лени, не си задаваше въпроса защо бяга. Правеше го заради Лени. Да изчисти името му, паметта му. Сега си даде сметка, че това не е достатъчно. Трябваше й друга, по-добра причина. Тя се бореше за себе си; за собствения си живот.

„Няма да се предам.“

Без да се замисля, облече синя предпазна престилка, взе изтривалката и кофата за дезинфекциране на пода и се хвана на работа.

Придвижваше се постепенно към аварийния изход. Трябваше да се измъкне от този етаж, да опита да стигне до партера. Там щеше да мисли как да надхитри полицаите.

Момичето на рецепцията я погледна, но нищо не каза. На вратата пред рентгена стояха двама полицаи. Грейс се притесни дали няма да я спрат, но те я оставиха да мине. Вече се намираше съвсем близо до аварийния изход. Само още няколко крачки…

— Ей, ти, със синьо+о.

Грейс не спря.

— Ей! Спри!

Грейс отвори вратата.

— Не може оттам! Има аларма!

В този момент се чу оглушителен вой и Грейс застина. Не можеше да слезе цели шест етажа. Всеки вход бе заварден от полицаи.

Хукна нагоре.

 

 

Радиото на Мич изпука: „Тя е на източното стълбище. Шест етажа.“

— Завардете всички изходи!

— Вече е направено, сър.

— Всички да са с готово оръжие, но да не се стреля! Ясно ли е? Никаква стрелба!

Пред болницата вече се събираха представители на медиите. Мич знаеше, че никой от неговите хора не е съобщил за акцията, но тълпата от полицаи, обградили болницата, бе привлякла вниманието.

Изведнъж му се прииска да предпази Грейс, да я защити. Да е в безопасност при него.

Хукна към покрива.

 

 

Грейс се огледа. Това бе краят на пътя. Изход нямаше.

Осеметажната болница се намираше между две двайсететажни сгради. Ако беше филм, долу щеше да има платформа или тента, на която да скочи. Пред нея обаче стърчеше единствено противопожарното стълбище, по което се изкачи.

Чу стъпки зад гърба си.

Очите й се напълниха със сълзи. Щяха да я върнат в затвора и никога нямаше да узнае истината.

В този момент, докато вратата към покрива се отваряше, тя разбра.

Няма за какво повече да живее.

Скочи.

 

 

Мич изскочи на покрива, но видя единствено как една фигура се премята през парапета.

— Грейс! НЕ!

Но беше късно.