Сидни Шелдън
След тъмнината (39)

38.

— Грейс, не бива да забравяш колко отдавна започна всичко. Ти беше дете, когато основах „Кворум“. Притежавах фондове и преди това, изкарвах пари, но знаех, че „Кворум“ ще е различен. Исках да управлявам света и успях.

Лени погледна към Джон Меривейл и се усмихна. Джон му отвърна със същото. В очите му имаше сляпо обожание. Грейс помнеше този му поглед.

„Той го обича. Винаги го е обичал. Как можах да забравя?“

Лени продължи:

— В началото беше борба. По онова време икономиката буксуваше, хора оставаха без работа, без покрив. Никой не искаше да инвестира. А аз вложих и последния си цент в „Кворум“. Ако пропаднеше, отново щях да съм на дъното. И без пари. — Лицето му помръкна. — Нямаш представа какъв е този ужас, Грейси. Мисълта да се върна там, откьдето тръгнах, ме плашеше. Не. Това нямаше да ми се случи. — Изрече го гневно, все едно тя бе искала да го дръпне назад. — И благодарение на Джон не се случи.

Джон Меривейл се изчерви от удоволствие като гимназистка, на която капитанът на училищния футболен отбор е направил комплимент. Грейс слушаше мълчаливо.

— Задвижих страхотна система. Безотказна. Но по онова време никой нямаше да се довери на тип като мен без подходящото образование. Но той — кимна към Джон, — той въртеше швейцарските банкери на малкото си пръстче. Благодарение на техните инвестиции стъпихме на крака, но именно дребните инвеститори ни направиха богати. Ние се грижихме обикновените хора да осъществят Американската мечта, да забогатеят. А забогатееха ли те, забогатявахме и ние. Това продължи дълго.

— Но дребните инвеститори загубиха всичко заради „Кворум“ — не сдържа гнева си Грейс. — Обедняха семейства, закриха се работни места, самоубиха се хора…

— Страхливци — отсече Лени. — Да сложиш край на живота си, защото си загубил пари. Не е трагично, а жалко. Съжалявам, Грейс, но е така. Правиш инвестиция и рискуваш. Никой не ги е насилвал да ми дават проклетите си пари.

Грейс се ужаси от обзелото я силно желание да го застреля. Едно натискане на спусъка и щеше да сложи край на тези бездушни приказки. Щеше да унищожи този новопоявил се призрак на онзи Лени, когото помнеше, когото обичаше, комуто вярваше. Жадуваше обаче да узнае истината и затова го остави да продължи.

— Години наред нещата вървяха чудесно. Всички бяха щастливи. Но към двехилядната нещо се обърка. Времената не бяха така благосклонни към стари динозаври като мен. Именно по това време се запознах с теб, скъпа. Най-щастливият период в живота ми. Винаги съм те обичал, да знаеш.

В очите му имаше сълзи.

„Той е луд — помисли си Грейс. — След всичко, което ми причини, ми говори за любов.“

— Продължавай — подкани го хладно тя.

— Продължих да инвестирам парите на хората, но вече не с предишния успех. Следващите две години загубих около десет милиарда.

Погледна към Меривейл за потвърждение.

— Поне — обади се Джон.

— Как е възможно? — смая се Грейс.

— Как е възможно ли? Ами залагаш, но губиш. Нашите залози бяха големи.

— А как никой не разбра?

— Просто не казвах на никого — промълви Лени отегчено. — Да не съм глупак? Бях предпазлив, Грейси. Прикривах следите си. Непрекъснато прехвърлях средствата от едно място на друго. Лесно е да докараш на хартия по-голяма печалба, отколкото всъщност имаш. После трябваше само да се унищожат някои документи, да се заличат данните в компютрите. Комисията за регулиране на борсата може и да ни е подозирала, но никога не започна истинско разследване.

— Значи си лъгал. Лъгал си инвеститорите, дребните хора, които са ти вярвали, така както си лъгал мен.

— Защитавах ги. Както защитавах и теб — възрази Лени.

— Защитавал си ме?

— Не разбираш ли? Ако никой не се бе паникьосал и бяха останали на моя страна, щях да им възстановя парите. Вече бях започнал, Грейс. Това е иронията. Именно онези окаяни семейства, за които говориш, са виновни за всичко. Ако не си бяха поискали парите едновременно, нямаше да паднем в пропастта като стадо глупави овце. Щях да оправя нещата. Имах способностите да го направя, но не ми дадоха шанс. Потапяха кораба ми, а аз не можех да ги спра. Оставаше ми единствено да направя така, че да не пропадна с тях. Трябваше да оцелея, Грейс. Трябваше. Идеята за яхтата хрумна на Джон. Решихме да инсценираме самоубийство. Отначало мислехме просто да изчезна, но преценихме риска. След като истината за „Кворум“ излезеше на бял свят, някой можеше да прояви настойчивост и да продължи да ме търси. Затова ни трябваше тяло.

Грейс се разтрепери. Тялото в моргата, липсващата глава…

— И… уби? Уби човек?

— Беше никой. Мързелив пияница, бездомник. И без това скоро щеше да умре. Аз само малко ускорих нещата. Качих го на яхтата, дадох му бутилка бърбън и зачаках. Когато припадна… направих каквото трябва.

Грейс сложи ръка на устата си. Повдигаше й се.

— Да, не беше красива гледка. — Лени свъси вежди погнусен. — Но както казах, налагаше се да го направя. Ченгетата трябваше да останат с впечатлението, че е моят труп, и затова се принудих да го… променя. Най-трудно поставих халката на пръста му. Вече се беше вкочанил. А и бурята. Нея не бяхме предвидили. На няколко пъти наистина щях да падна от борда. Никога през живота си не съм се радвал толкова много да видя Грейдън.

Грейдън. Грейдън Уокър. Име от друг живот. Грейдън Уокър, пилотът на хеликоптера на Лени — тих, изпълнителен човек, като мнозина от обслужващия персонал, и безкрайно предан на Лени.

— Грейдън ме откара на изоставена самолетна писта. Дез ме чакаше и ме докара направо тук.

Дезмънд Монталбано беше пилотът на частния им самолет. Млад, амбициозен военен летец, той имаше вкус към рискованите начинания.

— Знаех, че Грейдън ще запази тайната ми, но не бях сигурен за Дез.

— И него ли уби? — ахна Грейс.

— Да го убия? Не, разбира се. — Прозвуча обиден от подобно предположение. — Осигурих го богато за трийсет години напред. С такава солидна сума, че ще си държи устата затворена. Парите му идват от фонд в Джърси. Невъзможно е да бъдат проследени, впрочем — добави той гордо.

— Както и другите пари — отбеляза Грейс с горчивина. — Тях кой ги скри? Ти или Джон?

— Скъпа — усмихна се Лени, — не се ли досети вече? Няма други пари.

— Как така? — погледна го тя невярващо.

— Седемдесетте милиарда, които всички така усилено търсят, са мит. Те не съществуват. Никога не са съществували.

Грейс чакаше обяснение.

— Вярно, „Кворум“ изкарваше пари. Докато не започнаха загубите. По едно време достигнахме двайсет милиарда, но никога — седемдесет. Както и да е. До две хиляди и четвърта свършиха.

— Всичките?

— Останаха няколко милиона. Използвах ги, за да плащам дивиденти и други случайни разходи. И да поддържаме висок стандарт на живот, разбира се. Винаги исках да имаш най-доброто, Грейси.

Тя се сети за кошмарите от последните две години и промълви:

— Искал си най-доброто за мен, така ли?

— Да. Хората смятат, че успехът се мери с богатство, но не е вярно. Не и в Америка. Той се мери с представите за богатство. Хората ме смятаха за богат и проспериращ, затова продължаваха да ми заемат пари. Докато „Лемън“ не се сринаха. После всички станаха бдителни. Започнах да броят средствата си и разбрах, че е настъпил моментът да създам стратегия за оттеглянето си. Заделих малко пари настрана за мен и Джон. Не ни трябваха много. Винаги сме възнамерявали да живеем скромно, нали?

Джон кимна.

— На Мадагаскар се живее скромно, Грейс. Знаеш го. Именно затова с теб толкова го обичаме. — Изправи се и разтвори ръце, готов да я прегърне. — Ще бъде както някога — тримата ще сме заедно. Липсваше ми, Грейси. Липсваше ми повече, отколкото си представяш. Няма ли да оставиш пистолета? Забрави всичко случило се.

Грейс се разсмя високо и безрадостно. Смя се, докато от очите й не потекоха сълзи. После насочи пистолета към челото на Лени.

— Да забравя ли? Ти съвсем ли се побърка?! Захвърли ме в ада. Крал си, убивал си и си лъгал, а извъртя нещата така, че аз да поема вината! Затвориха ме и изхвърлиха ключа, а ти го допусна. Ти го инсценира! Видях трупа, Лени. Подпухналото осакатено тяло на човека, когото си убил. А толкова много ти вярвах. Смятах те за невинен — поклати тъжно глава. — Всичко, което ми се случи, е било заради теб. Знаеш ли защо дойдох днес тук?

Лени поклати глава.

— Да убия Джон. Да. Щях да го застрелям, защото мислех, че те е убил. Мислех, че е откраднал парите и е направил така, че ти да излезеш виновен.

— Джон да ме предаде? — Идеята се стори забавна на Лени. — Мило момиче, целият свят ме е предавал, а ти се насочваш към единствения човек, в чиято преданост никога не съм се съмнявал!

— А моята преданост, Лени? Моята любов? Бях готова да дам всичко за теб, да рискувам всичко, да изстрадам всичко. Защо не ми се довери? Защо не ми каза, когато нещата с „Кворум“ са тръгнали зле?

— Да говоря с теб за бизнес?! Стига, Грейси. Никога не си поглеждала етикета с цената на каквото и да било.

Това беше самата истина. Тя си припомни какъв наивен и безгрижен човек беше и се засрами.

— Може би трябваше да ти се доверя, Грейси. Може би. — За пръв път нещо като вина се появи за миг в изражението му. — Наистина те обичах. Но, както ти казах, трябваше да оцелея. Хората искаха изкупителна жертва за собствената си глупост. Искаха жертвен агнец за своята алчност. Въпросът беше ти ли да си, или аз, скъпа.

Лени сви рамене.

— И избра мен! — Грейс се готвеше да натисне спусъка. — Безсърдечен кучи син!

Джон Меривейл затрепери от страх.

— М-м-моля те, Грейс.

— Какво искаш от мен, Грейс? Да кажа, че съжалявам? — попита Лени.

Грейс се замисли, преди да отговори:

— Да, искам да кажеш, че съжаляваш, Лени. Съжаляваш за бедния човек, когото си убил, за милионите хора, чийто живот си съсипал, за мен и за онова, което ми причини. Кажи, че съжаляваш. Кажи го!

Вече крещеше истерично, а Лени я гледаше безизразно, както човек наблюдава животно в клетка на зоологическа градина.

— Не, няма. Защо да го кажа? Не съжалявам, Грейс. Никак даже. Ако има шанс всичко да се повтори, бих го направил пак.

Грейс отчаяно изучаваше лицето му, за да долови някакви следи от човека, когото познаваше; да зърне някакво разкаяние, състрадание. Очите на Лени бяха безизразни.

— Аз оцелявам, Грейс. Такъв съм. Баща ми е оцелял при холокоста. Дошъл е в Америка само с ризата на гърба си. Да, ужасно обърка живота си, но това стана, защото беше беден. Обаче оцеля. За това говоря. Имаше живот и дари мен с живот. А аз посветих своя да избягам от бедността. Нямаше да повторя неговите грешки. Нямаше да съм гражданин втора категория, да умолявам да ме приемат в клуба. Аз щях да съм собственик на клуба и други да ми се молят да ги приема! Дори се ожених за дъщерята на един от тях!

Грейс трепна. „Това ли представлявах за теб? Дъщерята на Купър Ноулс ти е била необходима за социален статус?“

— Очакваш да се извиня, че съм оцелял ли? Никога! Изградих се от нищото, Грейс. — Потрепери от гняв и продължи: — Какво знаеш ти за труда, за бедността, за страданието?

Грейс се сети за времето в „Бедфорд Хилс“, за последвалото преследване, когато целият свят беше убеден във вината й. А изнасилването? Загубата на кръв, от която едва не умря, след като предизвика аборта? Разкъсването на вените с иглата на брошката?

„Какво знам аз за страданието ли? Би се изненадал.“

— Ти беше американска принцеса — продължи Лени. — Животът ти поднасяше всичко на сребърен поднос, а ти го приемаше и смяташе, че ти се полага. Никога не се запита откъде се е появило. Не те интересуваше. Затова недей да ми четеш лекции по морал. Съжалявам, че си страдала, но някой трябваше да страда. Беше дошъл твоят ред.

„Моят ред?“

— Да. Не ме гледай така ужасено, скъпа. Все пак се справи. Оцеля. Гордея се с теб. Тук си, жива си, свободна си. Ние двамата — също. Настояваше да чуеш истината. Казах ти я. Какво друго искаш?

В този момент Грейс проумя.

— Мъст, Лени. Искам мъст.

Натисна спусъка. Лени вдигна ръка към гърдите си. Кръв потече между пръстите му и напои бялата ленена риза. Погледна я изненадано, а Джон Меривейл изпищя:

— Не!

Чу се изстрел, после — още един.

— Грейс!

Грейс се извърна. Мич Конърс тичаше от салона към градината с изваден пистолет. Русата му коса бе полепнала по челото от пот.

— Спри!

Ала тя не можеше да спре. Джон Меривейл се беше шмугнал в къщата. Грейс се обърна към Лени, но и той беше изчезнал. След миг го видя. Пълзеше към лятната къща и оставяше кървава диря. Грейс се прицели отново, но Мич Конърс изтича пред нея и й попречи да стреля.

— Свърши се, скъпа. Моля те, спри. Остави пистолета.

— Махни се, Мич — изкрещя тя. — Махни се!

— Не бива, Грейс. Знам, че искаш справедливост, но не това е начинът.

Лени щеше да се измъкне, а тя не можеше да понесе това.

— Махни се, Мич. Ще стрелям.

Откъм къщата се чу глъчка. Затръшваха се врати, тичаха хора. Лени почти бе стигнал до лятната къща. С периферното си зрение Грейс видя как Джон Меривейл изскача от къщата с пушка в ръце. Отвътре се чуха викове:

— Полиция! Оставете оръжията!

Сега или никога.

Грейс натисна спусъка за последен път и с ужас видя как Мич полита във въздуха, преди да се стовари на земята. Усети как куршуми проникват в плътта й. Потърси с поглед Лени, но не го видя. Видя само как тежка завеса се спуска пред очите й.