Сидни Шелдън
След тъмнината (15)

14.

Директор Макинтош нахлу като буреносен облак в детския център. Децата вече се бяха прибрали по домовете си и една затворничка раздигаше последните играчки.

— Сама ли си тук?

— Да, сър. Чакам сестра Агнес да се върне и да заключи.

— Днес в четири бе планирано прибиране на доставка. Състоя ли се?

— Май да, сър. Кора Бъдс беше в склада.

— А Грейс Брукстейн? Виждала ли си я днес следобед?

— Не, сър. Кора каза, че е в килията.

Надзирател Макинтош се успокои. Лайза Халидей беше сбъркала. Въпреки това процедурите трябваше да се спазват. Вдигна телефона на бюрото на сестра Агнес.

„Ще умра!“

Грейс едва дишаше. Усети как камионът спря и се напрегна. Бяха стигнали пропускателния пункт.

Вече седмици наред се страхуваше от този момент; ужасяваше се, че пазачите ще я открият. Сега се страхуваше от друго: ако не я откриеха, щеше да се задуши.

— Какво носиш?

Шофьорът подаде пътния лист.

— Глина за моделиране. Най-малко два тона.

— Добре. Дай да видим.

Двама пазачи започнаха да отварят кашоните.

На Грейс й се искаше да изкрещи за помощ, но в този момент си помисли, че не иска да умре; поне не още.

„Първо трябва да намеря убиеца на Лени. Трябва да го накарам да плати.“

Започна да й се вие свят. Давайки си сметка, че ще загуби съзнание, тихо извика.

Един от пазачите спря.

— Чу ли нещо? — обърна се той към колегата си.

— Само тракането на зъбите си. Адски студено е. Хайде да действаме по-бързо.

Постави поредния кашон на земята и го отвори. Направи същото и със следващия… Вдигна кашона над Грейс и в нейния влезе малко въздух. В този момент шофьорът се обади:

— Хайде, имайте милост. Знаете ли колко време товариха всичко това? Чака ме дълъг път, а умирам от студ.

Пазачите се спогледаха. Телефонът в топлата им стаичка звънеше.

— Добре. Готов си. — Подпечатаха пътния лист и му го върнаха. — Лек път.

След минута камионът мина през портала на затвора.

Грейс Брукстейн все още беше в него.

Грейс усети как скоростта се увеличава и изпита огромно облекчение.

Можеше да диша! Беше жива. Истинско чудо бе, че не я намериха.

За няколко секунди я обзе еуфория. „Избягах от «Бедфорд Хилс». Успях!“ Бързо обаче се върна в действителността. Още не беше свободна. Поразмърда се и бутна капака на кашона. Макар и почти схваната, успя да се измъкне от скривалището си. В камиона беше студено и тъмно. Мина минута, преди кръвта отново да зациркулира в краката й. Тръгна пипнешком към вратите и напипа дръжката. За миг се уплаши да не би шофьорът да е заключил вратите отвън, но с радост откри, че дръжката подава.

Всичко стана за секунди. Вратата се отвори широко и повлече Грейс навън. Тя се вкопчи в дръжката, борейки се за живота си. Движеха се по пуст, неосветен път с голяма скорост. Грейс се опита да прецени шанса си да оцелее, ако скочи. В този момент шофьорът направи остър завой. Грейс усети как дръжката се измъква от дланта й и тя полетя като парцалена кукла към канавката. Последното, което чу, бе как главата й се удря в земята.

— Защо, по дяволите, я прати отново в центъра? — крещеше Макинтош на Хана Дензел. — Кой ти даде това право?!

Дени се наежи. Ако Грейс Брукстейн наистина бе избягала, това беше проблем на директора.

— Разполагам с това право, сър. Разпределението на работата в крило А е моя задача. Делегацията си беше тръгнала, а Грейс не си беше свършила нормата. Но с какво право сестрите са разрешили на затворнички от крило А да участват при товаренето?

Двамата пазачи от портала също се намираха в кабинета на Макинтош. Той се обърна към тях:

— Сигурни ли сте, че Грейс Брукстейн не е била в камиона? Всички кашони ли проверихте?

Пазачите решиха, че не е особено благоразумно да кажат истината.

— Всички кашони, сър. Камионът беше „чист“.

Главата на Макинтош щеше да се пръсне. „Тогава къде, по дяволите, е тя?!“ Обърна се отново към Хана Дензел:

— Искам Кора Бъдс и Керън Уилис веднага тук. Междувременно съобщете на полицията. Искам камионът да бъде открит, спрян и претърсен. — Изгледа мрачно пазачите. — Ако вие двамата сте пропуснали нещо, ще ви откъсна главите.

— Да, сър.

Но всички в стаята бяха наясно, че първо ще падне неговата глава.

Грейс отвори бавно очи. Усети буйна растителност под себе си; явно тя бе омекотила удара. В главата й нещо жужеше.

„Не, не е в главата ми. Това са хеликоптери. Търсят ме.“

Нямаше представа колко дълго е лежала в безсъзнание. Минути? Часове? Умираше от студ и й бе трудно да помръдне. Знаеше, че е в смъртна опасност. За краткото време, което прекара в камиона, едва ли се бяха отдалечили много от „Бедфорд Хилс“.

Изправи се на крака, по някакво чудо нямаше счупени кости. Очите й постепенно привикнаха с тъмнината. Намираше се до горичка край тих селски път.

„Трябва да се махна от тук.“

Лявата й страна беше натъртена, но установи, че може да върви, без да изпитва особена болка. Горичката се простираше нагоре по хълм. На билото Грейс видя светлините на движещи се превозни средства.

Полицията щеше да варди главния път. Там шансът да я заловят бе много по-голям.

Но нямаше друг избор.

Тръгна да се изкачва.

На върха на хълма някой беше засадил редица тополи. Вероятно за да действат като звукова бариера. Грейс приклекна зад една от тях. Катеренето я беше изтощило. Пътят беше натоварен и тя се запита колко ли е часът, но нямаше време да разсъждава за това. Отърси полепналите по дрехите й тревички, пристъпи напред и вдигна палец, както бе виждала да правят по филмите.

„Колко ли време ще мине, преди някой да спре? Ако не ме качат скоро, ще умра от студ.“

Чу се вой на сирена, край нея всеки момент щеше да профучи полицейска кола. Грейс рязко отстъпи назад, за да се скрие в сенките на дърветата. Стъпи накриво и глезенът я заболя. Очакваше колата да намали или дори да спре до нея. След няколко секунди обаче воят на сирената изчезна напред и тя отново излезе на пътя.

Стоеше вдигнала палец и пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Леко залиташе. Почти не беше хапнала през деня, а заради падането от камиона още й се виеше свят. Светлините на колите започнаха да се сливат и да образуват огромно жълто кълбо. Стори й се, че е топло и я кани примамливо. В полусъзнание и залитайки, тя тръгна към него. Оглушителното изсвирване на клаксон я върна в действителността.

— Ти луда ли си? — изкрещя някой от прозореца на спрял пикап.

Мъж на средна възраст, с гъсти черни мустаци и тъмни очи я гледаше смаяно. Леко дръпнатите му очи говореха за азиатски произход, но в тъмнината й бе трудно да определи. На светлосиния пикап имаше надпис с големи черни букви: „Всичко за градината от Томи“.

— Нямаш ли палто?

Грейс поклати глава. Цялата трепереше от студ и изтощение. Мъжът отвори вратата от страната на пътника и каза:

— Качвай се.