Сидни Шелдън
След тъмнината (37)

36.

Улиците бяха пусти. Антананариво спеше. След седмица започваше сухият сезон. Щяха да задухат студени ветрове. Днес обаче въздухът беше гъст като супа. Грейс вървеше като призрак из пустите улици.

Вчера се бе паникьосала. „Ами ако не е там? Ако не той е мистериозният купувач? Какво ще правя, ако не е Джон?“

Но сега, докато се изкачваше по хълма към „Льо Кокон“ и първите слънчеви лъчи озаряваха небето, съмненията й се изпариха. Джон Меривейл беше тук. Усещаше го, както шаман усеща присъствието на зъл дух.

Пъхна ръка под якето и докосна пистолета.

Моментът беше настъпил.

 

 

— Съжалявам, сър. Ранният полет за Антананариво е отменен — съобщи с безразличен глас момичето на гишето. Идеше му да я сграбчи и разтърси. Вместо това стисна зъби и процеди:

— Кога е следващият?

Тя погледна монитора на компютъра.

— В девет. Но всичко зависи от времето. Ако се разрази буря, може да затворят летището.

Защо Джон Меривейл беше дошъл в Мадагаскар? С Хари предполагаха, че е заради липсата на споразумение за екстрадиране със Съединените щати. Тук щеше да се чувства в безопасност и далеч от ръцете на властите. Но, от друга страна, беше споменал пред управителя на хотела, че има среща с приятел. Първата мисъл на Мич беше за Грейс. Може би бе успяла да се свърже по някакъв начин с него и го е убедила да се видят? Обяснила му е колко е разумно като двама издирвани от закона престъпници да забравят миналото и да се съюзят. Може би го примамваше в смъртоносен капан.

Звънна на Каролин Меривейл. Събуди я.

— Джон ходил ли е някога в Мадагаскар? Има ли познати там?

Отговорът на Каролин подсили убеждението му. Знаеше къде е Джон; знаеше накъде е тръгнала Грейс. Щеше ли да стигне там навреме, за да предотврати неизбежното?

— Билет за полета в девет, моля.

Служителката пак погледна екрана.

— О, всичко е продадено. Да ви сложа ли в чакащите?

„Поеми си дълбоко дъх. Брой до пет.“

— Разбира се.

Мич отново направи опит да се свърже с Хари.

 

 

На пода до спалния чувал на Хари Бейн мобилният тихичко звънеше. Беше пет сутринта. В националния парк „Исало“ най-нетърпеливите туристи пиеха кафе и нагласяваха биноклите и фотоапаратите си. Богатото разнообразие от птици беше една от атракциите на „Исало“. За разлика от спътниците си обаче, Хари Бейн никак не се интересуваше от птици. Дойде тук да търси Джон Меривейл, но се оказа напразно. Авторът на бележката или грешеше, или нарочно го бе пратил за зелен хайвер. Пазачите в „Исало“ не си спомняха да са виждали Джон.

Хари планираше да се върне в Антананариво вечерта, но закъсня за летището. Макар и неохотно, реши да преспи в заслона на националния парк.

Телефонът му иззвъня пет-шест пъти и млъкна. Благодарение на тапите в ушите си Хари Бейн продължи да спи непробудно.

 

 

Грейс свали раничката от гърба си. Вътре носеше въже, клещи, тебешир, квадратно парче черен плат и малък диктофон.

Направи примка в единия край на въжето и го метна към стърчащия метален прът на върха на оградата. Да хвърлиш ласо се оказа по-трудно, отколкото си представяше. Минаха десет минути, преди да успее да надене примката на пръта. Работата й се затрудняваше още повече, защото непрекъснато поглеждаше през рамо, за да види дали не се задава някой подранил минувач. Натри длани с тебешира, хвана въжето и започна да се изкачва. Дори с туристическите обувки напредваше бавно по гладката и хлъзгава от сутрешната роса ограда. Мускулите на ръцете започнаха да я болят. Усещаше как въжето жули дланите й. Потта й отми тебешира и тя започна бавно да се плъзга обратно към улицата.

И в този миг дочу гласове — на момичета или млади жени. Бъбреха и си подмятаха закачки на френски. Чуваха се все по-ясно. Всеки момент щяха да се появят иззад ъгъла.

Грейс погледна нагоре. Ръбът на оградата беше на три метра над главата й. Гласовете станаха още по-високи. Вкопчвайки се във въжето, тя мобилизира всичките си сили.

Човекът от другата страна на оградата бе убил Лени. Беше й отнел всичко. Живееше в нейната къща, криеше се в нейното убежище, харчеше нейните пари!

Гневът я изстрелваше нагоре. Кръвта по дланите й се смесваше с потта, но тя не усещаше нищо. Ръбът вече бе съвсем близо. Успя да го достигне. Набра се, преметна крака от другата страна и издърпа въжето. Момичетата бяха вече почти под нея: и трите в униформи на продавачки в супермаркета. Отиваха на работа. Смееха се и се шегуваха. Бяха щастливи. Грейс изпита облекчение, когато я подминаха.

Спусна се в градината на „Льо Кокон“.

 

 

Мич погледна през люка на самолета. Виждаха се единствено сиви облаци. До него млада жена стенеше от страх при всяко пропадане на машината във въздушна яма.

Стараеше се да не мисли за Грейс, за Джон Меривейл и какво може да се е случило вече в Антананариво. Ако беше в Ню Йорк, щеше да се обърне към колегите си, да поиска подкрепление. Ала в момента последното, което искаше, бе да прати въоръжени мадагаскарци да щурмуват „Льо Кокон“.

 

 

Грейс се придвижваше с гръб към стената. „Льо Кокон“ беше огромна къща с плетеница от коридори, заобиколена от множество градинки и тераси. Първо трябваше да изключи алармата, камерите за видеонаблюдение и телефоните. Лени постоянно се оплакваше от архаичната система за сигурност на „Льо Кокон“ с изнесените й навън кабели, но така и не я подмени. Тя се надяваше Ян Бееренс също да не го е направил.

Стигна до кухненската врата и с облекчение установи, че охранителната система не е подменена. Като внимаваше да не попадне в обхвата на камерата, тя приближи, извади от раничката черното парче плат и го метна отгоре й, после бръкна за клещите и преряза жиците и кабелите.

 

 

Самолетът на Мич се приземи. Жената до него се прекръсти и започна благодарствена молитва. А той се надяваше да не е закъснял.

 

 

Хари Бейн разтърка очи. Някой го разтърсваше за раменете. За миг не се ориентира къде е.

— Ако ще хващаш самолета, побързай.

Мадагаскар. „Исало“. Джон Меривейл.

Посегна към телефона. Червената лампичка светеше укорително и той натисна копчето за гласова поща.

— Имате седем нови съобщения…

Седем?!

Започна да ги прослушва.

 

 

Грейс натисна дръжката на вратата и тя поддаде.

Джон явно се чувстваше в безопасност тук.

На две места по света с Лени оставяха вратите отключени — в Мадагаскар и Нантъкет.

Прекоси кухнята. Зад вътрешната врата се намираше малко антре, откъдето слугинското стълбище свързваше мазето с тавана в западната част на къщата. Грейс извади пистолета и тръгна нагоре.

В къщата цареше пълна тишина и тя чуваше собственото си дишане, шумоленето на дрехите си. Само преди няколко дни седеше тук с Ян Бееренс, но сега персоналът беше освободен. Джон беше сам.

Внезапно се затръшна врата. Шумът — толкова силен и неочакван — я стресна и тя едва не изпищя. Почти беше стигнала до втория етаж, а шумът дойде отдолу. Обърна се предпазливо и заслиза към приземния етаж.

Встрани от слугинското стълбище се влизаше в осмоъгълен вестибюл. Осемте му арки водеха към различните стаи — трапезарията, библиотеката, салоните. Френските прозорци на централния салон гледаха към основната градина на имението. Усети полъх върху лицето си. Вратата беше отворена. Пристъпи предпазливо към градината и спря.

Ето го!

Виждаше го в гръб: крачеше бавно напред, все още по пижама и халат. Червеникавата му коса беше разрошена. В едната си ръка държеше чаша с кафе, а в другата — книга. Същински турист във ваканция. Приличаше на безобиден мъж на средна възраст, а не на брутален убиец, какъвто беше.

Не беше виждала Джон от времето на процеса. Сети се за последвалите ужасни дни: кошмарното пътуване да „Бедфорд Хилс“, побоя от Кора Бъде, при който едва не умря… Тогава още се надяваше Джон Меривейл да я спаси. Смяташе го за приятел, единствения й приятел.

Свали предпазителя на пистолета.

— Джон.

Не я чу и тя тръгна към него. Отначало бавно, после се затича.

— Джон!

Той се обърна, видя пистолета и пребледня. Изпусна чашата с кафе и тя се разби върху каменната настилка. Той се отдръпна инстинктивно и едва в този миг Грейс видя, че не е сам.

В шезлонга зад него се бе изтегнал друг мъж, обърнал лице към градината. Отначало зърна само главата му и протегнатите напред крака, обути в чехли.

Стоеше замръзнала, докато мъжът бавно се извръщаше. Още преди да види лицето му, знаеше кой е.

— Здрасти, Грейси — усмихна се Лени Брукстейн. — Очаквах те.