Сидни Шелдън
След тъмнината (14)

13.

Керън Уилис разтърка очи. Беше два след полунощ и Грейс Брукстейн се настаняваше до нея на нара.

— Грейс? Какво има? Добре ли си?

Грейс поклати глава. Двете се сгушиха под одеялото, за да им е по-топло. Керън усети гърдите на Грейс, опрени в гърба й, миризмата на кожата й, дъха й… Инстинктивно пъхна ръка под нощницата й и посегна към сладостната влага между краката й.

— Обичам те — каза Керън и впи устни в тези на Грейс.

В първия момент Грейс отвърна на целувката, но после се отдръпна.

— Извинявай. Не мога…

Грейс се разкъсваше. Част от нея копнееше да приеме утехата, която Керън й предлагаше. Какво значение имаше? Лени вече го нямаше. А тя също обичаше Керън по свой начин. Същевременно съзнаваше, че не е редно. Не обичаше Керън по този начин. Не беше честно да й дава надежди. Особено като се има предвид какво смяташе да й сподели.

Керън се стресна. Как можа да се покаже толкова глупава?! Явно не бе разчела правилно сигналите.

— Боже, сърдиш ли ми се?

— Не, не. Никак.

— Нямаше да ти посегна, но реших, че… Все пак ти дойде при мен…

— Знам. Извинявай. Аз съм виновна — промълви Грейс. — Трябва да говоря с теб. Искам съвет.

— От мен?

— Да. Ще избягам.

Керън се изсмя така гръмко, че едва не събуди Кора.

— Какво е толкова смешно? — недоумяваше Грейс.

— Ти сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Скъпа, това е невъзможно. Никой не е успял да избяга от „Бедфорд Хилс“.

— Винаги има първи път, нали?

— Не и за това. — Керън вече не се смееше. — Наистина ли мислиш да го направиш? Лудост е, Грейс. Поглеждала ли си навън? Между нас и свободата има девет реда бодлива тел. По всичките тече ток. Да не забравяме пазачите, кучетата, камерите и прожекторите.

— Всичко това го знам.

— Затова ти казвам, че е глупост. Дори да намериш начин да избягаш — което е невъзможно, — ти си едно от най-познатите лица в Америка. Докъде се надяваш да стигнеш?

Грейс прокара ръка по счупения си нос.

— Вече не съм същата. Не изглеждам както преди. Освен това смятам да се дегизирам.

— Когато те хванат, ще те разстрелят, без да задават въпроси.

— И това го знам, но съм готова да поема риска.

В тъмнината Керън я погали по бузата. Това беше лудост. Никой не беше успял да избяга от „Бедфорд Хилс“. Ако Грейс предприемеше такава стъпка, щеше да бъде убита. Дори по някакво чудо да я хванат жива, никога повече нямаше да я види.

— Не го прави, Грейс. Моля те. Не искам да те загубя.

Грейс видя как очите на Керън се напълниха със сълзи. Приближи лицето й и я целуна. Страстно и с копнеж. Целувка, която се помни. Целувка за сбогуване.

— Трябва да го направя, Керън.

— Защо?

— Защото Лени е бил убит.

Керън се втрещи.

— Какво?! Кой ти каза?

— Дейви Букола. Намерил е доказателства, пренебрегнати при процеса.

„Значи Букола я е навил. Ще го убия.“

— Трябва да открия убиеца на съпруга си.

— Но, Грейс…

— Ще го открия и ще го убия.

Грейс очакваше изригване, шок. Нищо подобно не последва. Керън я прегърна и я притисна към себе си. Не искаше да я загуби, но я разбираше.

— Имаш план, предполагам.

— Да. Именно за него исках да поговорим…

 

 

Сестра Агнес наблюдаваше как Грейс Брукстейн събира пъзел от една маса и отправи безмълвна молитва към Бога.

„Благодаря, че ми прати тази изгубена душа, Господи. Благодаря, че ми позволяваш да съм проводник на Твоята безкрайна милост.“

Тя беше сестра Агнес едва от пет години. Преди това беше Трейси Грейнджър — самотна, непопулярна тийнейджърка от Френчтаун, Ню Джърси. Трейси Грейнджър се влюби в местно момче на име Гордън Хикс. Гордън й каза, че я обича, и тя му повярва. Когато забременя, Гордън я заряза, а тя се прибра вкъщи и нагълта всички хапчета, които намери. Бебето не оцеля.

Трейси Грейнджър — също.

Момичето, събудило се в болницата след натравянето, притискаше корема си и плачеше от чувство за вина, ала не беше онова, което Гордън Хикс изостави; не беше и посредствената ученичка, разочароваща родителите си от деня, когато се роди; не беше недодяланата абитуриентка, която никой не пожела да съпроводи на бала. Това момиче се оказа съвършено нов човек. Човек, обичан от Бога. Човек, чиито грехове са простени, и един ден щеше да стане посредник на Бога. Ако някой вярваше в силата на опрощаването на греховете, това бе сестра Агнес. Бог опрости нейните. Спаси й живота. Сега, с безкрайната си любов и милост, Той опрости и греховете на Грейс Брукстейн. И позволи на нея — сестра Агнес — да изиграе малка роля в това чудо.

— Чувствам се толкова удовлетворена, сестро — каза й сутринта Грейс. — Да работиш с деца е такава благодат. Както и с теб. Все едно ми е даден втори шанс за живот.

Тези думи я изпълниха със задоволство. Сестра Агнес се надяваше да не се е сдобила с греховна гордост. Не биваше да забравя, че Бог бе преобразил Грейс, не тя. Ала същевременно знаеше, че и дружбата им е допринесла за тази промяна.

Грейс от своя страна преобрази сестра Агнес. Животът на монахиня понякога е самотен. Повечето от Сестрите на Милосърдието бяха достатъчно възрастни да са майки на сестра Агнес, ако не и нейни баби. От няколко месеца тя се радваше на непринуденото приятелство на Грейс Брукстейн. Разменяха си погледи, усмивки. Вярваха си.

Грейс събра парченцата от пъзела в кутията и я постави на лавицата. Сестра Агнес се усмихна топло.

— Благодаря, Грейс. Аз ще довърша. Знам, че искаш да отидеш в библиотеката.

— Не, не — възрази Грейс весело. — Приятно ми е да помагам. Между другото, трябва да върнем глината за моделиране, която поръчахме миналата седмица.

— Така ли? Защо?

— Сутринта отворих шест-седем от кашоните. Глината вътре е изсъхнала. Сложих я във вода, но се разми. За нищо не става. Трябва да я върнем.

Много досадно, помисли си сестра Агнес. Със сестра Тереза почти цял ден пренасяха кашоните в склада на детския център. Сега пък се налагаше да ги изнесат.

— Пратих имейл на компанията — продължи Грейс. — Ще дойдат да я приберат във вторник, в четири часа.

— Във вторник? — Сестра Агнес се притесни. — Много мило, че си го уредила, Грейс, но не мога да наблюдавам изнасянето във вторник. От отдел „Затвори“ ще идва делегация на инспекция и със сестра Тереза ще ги развеждаме, а после имаме заседание да обсъдим бюджета. Ще отсъстваме цял следобед.

— О! — Грейс изглеждаше разочарована. Изведнъж се оживи: — Да го направя аз тогава?

— Не знам, Грейс… — свъси вежди сестра Агнес.

На затворничките от крило А не бе разрешено да помагат при пристигането или изпращането на доставки. Според директора това криеше потенциален риск. Грейс обаче беше толкова примерна и изпълнителна. Сестра Агнес не искаше да я остави с впечатлението, че не й гласува доверие.

— Децата чакат от седмици — подметна Грейс. — Много ще се разочароват, ако се забавим още.

— Кашоните са доста тежки, Грейс — отбеляза сестра Агнес. — Работата е за двама.

— Кора ще ми помогне.

— Кора Бъдс?

Идеята съвсем не се хареса на сестра Агнес.

— Във вторник е дежурна по кухня, но обикновено приключва до три.

Грейс изглеждаше така обнадеждена, така искаше да помогне. Сестра Агнес се поколеба. Какво ще навреди? Един-единствен път…

— Ами… Ако с Кора ще се справите…

Грейс се усмихна и каза:

— Ще натоварим кашоните в камиона за доставки. Двете с Кора ще се справим.

Сърцето й биеше толкова силно, че се изненада как сестра Агнес не го чува. Тя беше добра и мила жена и на Грейс й беше неприятно, че я мами, но нямаше друг начин.

Започваше се.

 

 

Новината за опита за бягство, замислен от Грейс Брукстейн, бързо се разпространи сред затворничките в „Бедфорд Хилс“. Планът беше прост: камионът ще пристигне при детския център. Грейс и Кора Бъдс ще започнат да товарят кашоните с глината. Кора ще отвлече вниманието на шофьора, а Грейс ще се върне в склада, ще изпразни един кашон и ще се скрие вътре. Кора ще довърши товаренето сама, като се погрижи да остави капка на кашона с Грейс леко открехнат, за да влиза въздух. Този кашон ще бъде скрит сред другите в задната част на каросерията.

Следващата стъпка от плана беше най-уязвимата. Всичко зависеше от това колко щателна ще бъде проверката. Всеки ден камиони пристигаха и напускаха „Бедфорд Хилс“. Доставяха всичко — от тоалетна хартия и препарати за чистене до храна. Системата за сигурност беше доста засилена. Съпроводени от кучета, пазачите проверяваха товарите. Понякога прекарваха превозните средства през скенери. Допълнителна трудност създаваха поставените навсякъде камери за наблюдение. Но най-важна си оставаше бдителността на пазачите. Не им ли харесаше видът на шофьора или на превозното средство, задържаха го с часове, докато проверят всичко. Грейс се надяваше в студената януарска вечер желанието на пазачите да разтоварват кашон след кашон с глина за моделиране да не е особено голямо. Но не можеше да знае какво ще се случи, преди да стигне до пропускателния пункт.

След като пуснеха камиона — ако го пуснат — и той се отдалечи от „Бедфорд Хилс“, тя щеше да излезе от кашона и да застане до вратата. При първото спиране на кръстовище ще я отвори и ще излезе на свобода.

Лесно.

 

 

— Нищо няма да излезе.

Керън се пресегна и си взе от рядкото картофено пюре в чинията на Грейс. Обядваха. Беше няколко дни преди замисленото бягство.

— Благодаря за доверието.

— Мислила ли си какво ще правиш, ако се измъкнеш от тук?

Грейс почти не мислеше за друго. Представяйки си бягството, тя се виждаше в ролята на ловеца, който ще изобличи убиеца на Лени и ще получи възмездието си. Но в действителност също щеше да бъде преследвана. За да оцелее, й трябваха храна, подслон, пари и дегизировка. Нямаше представа как ще се сдобие с тези неща.

— Имаш ли приятели навън? Някой, на когото вярваш, който да те скрие?

— Не — поклати глава Грейс. — Никой.

Само на един човек вярваше. Дейви Букола. Той събираше нова информация, проверяваше алибито на всички, които бяха в Нантъкет в деня, когато Лени умря. Грейс можеше да се обърне единствено към него, но не възнамеряваше да споделя това с Керън.

— В такъв случай се налага да те обзаведем с комплект за оцеляване.

— Комплект за оцеляване ли?

— Да. Нужна ти е нова самоличност. Даже няколко, за да можеш да се придвижваш. Ще ти трябват шофьорски книжки, кредитни карти, пари в брой. Няма да стигнеш далеч като Грейс Брукстейн.

— От къде ще взема шофьорска книжка, Керън?! Или кредитни карти?! Невъзможно е.

— Твърди жената, която смята, че ще успее да избяга от „Бедфорд Хилс“. Не се тревожи за дребните неща, Грейс. Остави ги на мен.

Керън предупреди Грейс, че е необходимо да осведоми „някои от момичетата“ за плана й за бягство, за да успее да й набави нещата за толкова кратко време. За ужас на Грейс „някои от момичетата“ се оказаха почти всички затворнички в „Бедфорд Хилс“. Да се фалшифицира кредитна карта или шофьорска книжка не беше толкова лесно. Керън се видя принудена да търси помощ из целия затвор. Дежурните в канцеларията на надзирателите, в библиотеката и компютърната зала се заеха да пишат, печатат, обработват, ламинират, като всяка рискуваше евентуалното си помилване и бъдещето си, за да помогне на Грейс и да стане част от Великото бягство. За бягството не знаеха единствено надзирателите и Лайза Халидей.

Имаше колебания дали Лайза би издала Грейс, но Керън не се решаваше да рискува.

Грейс беше благодарна за помощта на всички, но и притеснена.

— Прекалено много хора знаят.

— Не са просто хора — възрази Керън, — а твои приятели. Можеш да им имаш доверие.

Доверие — дума от друг живот, от друга планета.

 

 

Вторник дойде студен и сив. Грейс почти не беше спала. Цяла нощ я преследваха гласове.

Лени: Каквото и да стане, Грейс, обичам те.

Джон Меривейл: Не се притеснявай, Грейс. Прави каквото ти каже Франк Хамонд и всичко ще е наред.

Керън: Като те заловят, ще те разстрелят, без да задават никакви въпроси.

 

 

Не докосна овесената си каша на закуска.

— Трябват ти сили — напомни й Кора Бъде. — Хапни нещо.

— Не мога. Ще повърна.

Очите на едрата чернокожа жена се присвиха.

— Не те моля, Грейс, нареждам ти. Трябва да успееш. Днес си залагам главата заради теб. Важи за всички. Хайде — яж.

„Права е. Мога да успея. Трябва да успея“ — каза си Грейс и започна да яде.

 

 

— Сигурна ли си, че си добре, Грейс? По-добре иди да си легнеш.

Беше по обяд. Делегацията затворнически инспектори щеше да пристигне в дванайсет и половина. Сутринта в детския център подреждаха играчки, окачваха нови рисунки по стените и придаваха чист и спретнат вид на помещението. Ако гостите останеха доволни, имаше шанс да увеличат бюджета; или поне да не го намалят. Грейс се трудеше старателно, както винаги, но сестра Агнес се тревожеше за нея. Изглеждаше зле, когато пристигна сутринта, а сега бе силно пребледняла. Преди секунди се пресегна да подреди някакви книги на лавицата, зави й се свят и едва не припадна.

— Добре съм, сестро.

— Не ми изглеждаш така. Най-добре лекарят да те види.

— Не! — Гърлото на Грейс пресъхна от паника. Ами ако я задържат в отделението цял следобед? Спомни си думите на Кора на закуска. Крайно време беше да се стегне. — Малко съм дехидратирана, това е всичко. Една чаша вода ще ми дойде добре.

Сестра Агнес отиде да донесе вода. Докато я нямаше, Грейс се ощипа няколко пъти по бузите, за да придобие малко цвят, и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Когато монахинята се върна, изглеждаше малко по-добре.

От ъгъла на помещението Лайза Халидей наблюдаваше сцената с подозрение.

— Какво й става на мадам Брукстейн днес? — попита тя една от майките, чернокожа жена, която бе отскоро в „Бедфорд Хилс“. — Държи се доста странно.

— Ти нямаше ли, ако се готвиш да изчезнеш от тук? — отвърна момичето.

Един поглед към лицето на Лайза й подсказа, че е направила гаф, но вече беше прекалено късно.

— Какво каза?!

— Нищо… Не знам какво говоря. Какви ли не слухове се носят…

Лайза Халидей се доближи до младата жена.

— Кажи ми!

— Моля те. Не бива. Кора ще ме убие.

— Кажи ми всичко или ще се погрижа никога вече да не видиш детето си.

— Моля те, Лайза.

— Нали си наясно, че мога да го направя?

Момичето се замисли за сина си Тайрън. Тригодишен, сладък и пухкав като кутре. Щеше да пристигне след половин час, за да се сгуши в нея и да й рисува картинки, които да окачи в килията си.

Разприказва се.

 

 

Хана Дензел свъси гъстите си вежди и поведе важните гости към детския център.

— Насам, дами и господа.

Дени не обичаше да развежда делегации из „Бедфорд Хилс“. Свещеници, социални работници, терапевти, монахини — натрапници, които нахлуваха в територията й два пъти годишно и даваха всевъзможни препоръки. Никой от тях не разбираше, че тези жени са измет. Бяха попаднали в „Бедфорд Хилс“, за да бъдат наказани, не спасявани.

Групата изрази одобрението си и плъзна из детския център. Макинтош ги наблюдаваше като горд баща. Изведнъж изражението му се промени. Грейс Брукстейн подреждаше книги. Изглеждаше бледа и болна. По дяволите. Съвсем бе забравил за нея. Никак не му се искаше присъствието на най-забележителната му затворничка да отклони вниманието на гостите от постигнатото в детския център.

— Разкарай я от тук. Тихичко — прошепна той на Хана Дензел. — Ще ги разсее.

Жестоките очи на надзирателката заблестяха.

— Да, сър. — Отиде при Грейс и грубо я дръпна. — Хайде, Брукстейн. Връщаш се в килията.

— Килията ли?! Не мога… Работя.

— Край засега. Хайде.

Грейс отвори уста да възрази, но не излезе нито звук. От обзелата я паника щеше да повърне.

— Някакъв проблем ли има? — приближи се сестра Агнес.

— Не — сряза я Дени и побутна Грейс към вратата. Ненавиждаше присъствието на монахините в „Бедфорд Хилс“. Сестра Агнес най-добре да си чете молитвите в параклиса и да остави затворничките на професионалистите. — Директорът иска да я изведа. Хайде, без сцени.

Грейс погледна умолително сестра Агнес.

— Малко почивка ще ти дойде добре, Грейс — усмихна й се монахинята. — Чувствай се свободна след обед. Утре пак ще сме тук.

"Да. И аз също — помисли си Грейс. Идеше й да се разплаче.

 

 

Лайза Халидей успя да си тръгне от детския център едва в три и четирийсет и пет. Безмилостната сестра Тереза й връчи списък със задачи, дълъг колкото полицейското й досие. Отправи се към кабинета на директора и заяви на секретарката:

— Трябва да я видя. Спешно е.

Секретарката я изгледа победоносно и отсече:

— Днес господин Макинтош не приема. Съпровожда делегацията и…

— Спешно е.

— Съжалявам, но не е тук.

— А къде е?

— Цял следобед провежда съвещания — осведоми я секретарката с още по-леден тон. — Мога ли аз да помогна с нещо?

— Не — отвърна Лайза троснато.

Трябваше да види Макинтош, но насаме. Ако се разчуеше, че тя е издала Грейс Брукстейн, с нея беше свършено.

— Добре. Както искаш.

Лайза се настани на един от столовете, подредени край стената.

— Ще го изчакам.

 

 

Кора Бъдс излезе от кухнята в четири без десет и според уговорката се отправи към детския център. Две майки се сбогуваха с децата си, а отегчен пазач ги наблюдаваше.

— Къде е Грейс? — попита Кора една от майките.

— Дени я изведе преди часове. Не изглеждаше добре.

„Не се съмнявам“, помисли си Кора. След, като Грейс я нямаше, целият план пропадаше.

Отиде в склада сама. Може би така бе по-добре.

 

 

Грейс седеше на нара и се взираше в пространството. Чувстваше се прекалено изцедена, за да плаче. Всичко свърши. Бог знае кога щеше да има шанс да опита отново. Можеше да минат години; години, през които убиецът на Лени ще се разхожда навън щастлив и ненаказан. Тази мисъл я съсипваше.

Гледаше часовника на стената: 3:55… 4:00… 4:05… Камионът трябваше вече да е пристигнал. Кора го товари сама и се пита какво ли е станало.

В 4:08 тя чу превъртането на ключ в ключалката. Смяната на Керън вероятно бе свършила по-рано. Тя поне щеше да е доволна, че планът за бягство се провали. Вратата се отвори.

— Ставай! — Очите на Дени блестяха от злоба. Цял ден мислеше за думите на сестра Агнес. „Чувствай се свободна след обед.“ Това да не е курорт? Няма свободни следобеди в „Бедфорд Хилс“. — Пропусна четири часа работа, хитра кучко. Да не мислиш, че си на ваканция?

— Не — плахо отвърна Грейс.

— Правилно. В крило А няма ваканции. Не и когато аз съм тук. Започваш да наваксваш пропуснатото още сега. Занеси си задника в детския център и започвай да търкаш пода.

— Добре.

— Когато приключиш, започваш отначало. И днес няма да вечеряш. Ще търкаш пода, докато дойда. Ясно ли е?

— Да.

— ТРЪГВАЙ!

Грейс хукна по коридора, а Дени я наблюдаваше с доволна усмивка.

Нямаше представа, че Грейс тича към спасението си.

 

 

Кора Бъдс почти бе свършила с товаренето на кашоните.

— Нали щяхте да сте две? — сумтеше шофьорът. — Щях да доведа някой, ако знаех, а не аз да влача кашоните.

— Животът е гаден? — сви рамене Кора.

В двора до склада на детския център вече цареше мрак. Температурата падна под нулата, а от вятъра ставаше още по-студено. Кашоните не бяха кой знае колко големи. Като ги гледаше, Кора се чудеше как Грейс въобще си е представяла, че ще се навре в някой. Но бяха тежки. Тежестта им и студът бавеха работата.

— Извинявай, че закъснях.

Грейс трепереше под светлината на мъждукащата лампа. Все още с „градската“ пола и блуза, тя изглеждаше съвсем неподходящо облечена за зимната вечер. Очите на Кора се разшириха от учудване, но си замълча.

— Вие шегувате ли се? — сопна се шофьорът. — Това ли е помощничката ти? Тя не може да вдигне чаша с кафе, какво остава за кашон с глина.

— Може — увери го Кора. — Остави ние да довършим товаренето.

— С удоволствие — каза той и се върна в топлата кабина. — Дайте знак, щом сте готови.

В склада Кора и Грейс действаха трескаво. Очакваха всеки момент да се появи сестра Агнес или някой от пазачите. Кора извади документите на Грейс от джоба на униформата си и ги напъха в сутиена й. Имаше четири фалшиви карти за самоличност, кредитни карти със същите имена, листче хартия с имейл адрес и тънка пачка пари.

— Приятел на Керън ще ти изпрати пари по „Уестърн Юниън“, когато ти трябват. Прати му по електронната поща нужната сума, дай кода на района, където се намираш, и инициалите на фалшивата карта за самоличност, която използваш в момента, и човекът ще свърши останалото. Вземи и това. — Тя подаде на Грейс сребрист нож. — Човек никога не знае.

Грейс огледа острието в ръката си, поколеба се и го пъхна в обувката си. Кора отхлупи един кашон и със светкавична бързина изпразни съдържанието му. Празен, кашонът изглеждаше още по-малък.

— Невъзможно е, Грейс — промърмори Кора. — Вътре няма да се побере и котка.

— Ще стане — увери я Грейс. — Била съм гимнастичка. Гледай.

Кора проследи как Грейс влезе в кашона с дупето напред, а после скръсти ръце и крака. Заприлича на свил се на топка паяк.

— Момиче, позата ми изглежда доста болезнена. Сигурна ли си, че си добре?

— Е, не е като пътуване в първа класа, но ще оцелея. Затвори капака, за да видим дали прилепва плътно.

Кашонът се затвори добре.

— Ще те поставя на третия ред и ще оставя капака открехнат, за да имаш въздух.

— Благодаря ти.

— Стой кротко, докато тече проверката. Като минете портата и камионът спре — бягай.

— Благодаря, Кора. За всичко.

— Късмет, Грейс.

И Кора Бъдс изнесе кашона с Грейс от склада.

 

 

Макинтош гледаше Лайза Халидей с подозрение.

— Нали не ми разправяш врели-некипели?

— Не.

— Грейс Брукстейн е в килията си от обяд. Освен това затворнички от крило А никога не товарят камионите. Сестра Агнес знае политиката ни.

— Сестра Агнес не блести с особен интелект.

— Достатъчно! Не проявявай неуважение към онези, които полагат доброволен труд!

— Слушай, ако искаш, провери камиона, ако не искаш — недей. Все ми е тая. Но да не кажеш, че не съм те предупредила.

Макинтош не желаеше да проверява камиона. След дългия и уморителен ден копнееше да свърши с текущата бумащина и да се прибере при жена си. Съзнаваше обаче, че няма избор.

— Добре, Лайза, ще се погрижа.

 

 

Грейс чу как задните врати на камиона се затварят и за миг си помисли: „Попаднах в капан.“ Пое бавно няколко пъти дъх, за да се успокои. Позата й беше неудобна, но щеше да издържи. Студът обаче беше нещо друго. Усещаше как крайниците й се вдървяват.

Двигателят забръмча и потеглиха. В следващия миг Грейс чуваше единствено туптенето на собственото си сърце. Започна да се моли:

„Моля те, Господи, нека не проверят всички кашони.“

 

 

Тупването отекна толкова силно, че шофьорът го чу въпреки надутия докрай диск на Брус Спрингстийн. Явно някой кашон беше паднал.

— По дяволите!

Натисна спирачката и излезе от кабината. Дявол да ги вземе тези жени! Толкова ли бе трудно да се подредят няколко кашона? Просто ги слагаш един върху друг.

Грейс чу как вратите се отварят. Мярна се лъч светлина, после се чу влаченето на кашони по пода. Стигна до нейния. „О, Господи, ще ме види!“ Шофьорът не я видя, видя обаче открехнатия капак и го намести. После вдигна съседен кашон и го постави върху нейния. Вратите се затръшнаха и камионът отново потегли.

Студена пот обля Грейс.

Въздухът не й стигаше.

Щеше да се задуши.