Сидни Шелдън
След тъмнината (10)

9.

Докато съдебните заседатели се връщаха в Зала №14, Грейс Брукстейн си играеше с копчетата на сакото си от „Шанел“. Притесняваше се, но не от решението им. Щяха да кажат, че е невинна. Франк Хамонд я беше убедил в това.

— Прави точно каквото ти кажа, Грейс, и остави другото на мен. Журито ще те оправдае.

Тя го слушаше като пророк. Спазваше стриктно указанията му, дори по отношение на това с какви дрехи да се явява в съда.

— Излишно е да изглеждаш разкаяна. Ти си невинна. Искам да влезеш в съдебната зала гордо, с високо вдигната глава. Не забравяй, че представляваш не само себе си, но и Лени.

Не, притесненията на Грейс не бяха относно решението на съдебните заседатели. Притесняваше се какво ще стане, когато процесът приключи. Как ще разбере кой е злепоставил Лени? До този момент от ФБР бяха успели да открият едва няколко милиона от липсващите пари на „Кворум“. Щом те не можеха да ги намерят, каква надежда имаше за нея? Но тя бе длъжна да го направи. Трябваше да изчисти името на Лени. Него го нямаше от шест месеца. Вече беше декември, почти Коледа. Първата й Коледа като вдовица. Макар да беше евреин, Лени обичаше Коледата, с раздаването на подаръци, с веселите събирания. Беше толкова щедър…

Гласът на съдията звучеше далечен, неистински. Той се обърна към председателя на журито.

— Стигнахте ли до решение?

„Предполагам, че ще прекарам Коледа със семейство Меривейл“ — мислеше си Грейс.

Коледата беше семеен празник, но и двете й сестри я бяха изоставили. Нито се обадиха, нито я посетиха, след като я арестуваха. Грейс се надяваше да ги види в залата, когато процесът започна, но отсъствието им беше красноречиво.

„Като ме обявят за невинна, положително ще се появят. Тогава ще им простя. Ще ми трябва подкрепата им, ако искам да оправя нещата. Как иначе ще открия кой е откраднал парите, кой е изфабрикувал фактите срещу скъпия ми Лени?“

Председателят я погледна и се усмихна. Тя му отвърна с усмивка. Изглеждаше симпатичен човек.

— Какво е решението по отношение на обвинението в парична измама?

— Виновна.

Областният прокурор Анджело Мишел видимо тържествуваше. Големият Франк Хамонд се бе провалил. Явно не беше толкова непобедим.

Грейс усети първите признаци на паника. Обърна се към Франк Хамонд, но той бе впил поглед в съдията.

— По отношение на обвинението за пране на пари?

— Виновна.

„Не! Не съм виновна. Това е грешка. Направих всичко, което Франк ми каза да направя“ — крещеше тя безмълвно.

— По отношение на обвинението в лъжесвидетелстване… съзнателна измама… присвояване на средства…

— Виновна… виновна… виновна…

Думите се забиваха като ножове в нея.

— Ваша чест, моля ви. Това е грешка. Невинна съм, както и съпругът ми. Фактите срещу нас са изфабрикувани!

Дюдюканията и подсвиркванията от залата бяха толкова оглушителни, че сама не чуваше думите си. На съдията му трябваше цяла минута, за да въдвори ред в залата. Обърна се към нея с леден гняв:

— Грейс Брукстейн, заедно със съпруга си сте задигнали невероятно голяма сума пари. Страданията, които причинихте на хиляди инвеститори, са огромни, но в нито един момент вие не показахте съжаление. Явно смятате, че заради привилегированото си положение в обществото законите на нашата велика страна не важат за вас. Не е така.

Присъстващите в залата шумно изразиха одобрението си. Грейс чу приглушените възгласи от тълпите на улицата, които следяха събитията в съдебната зала на специално монтирани монитори.

— Решението ви да пледирате пред този съд, че сте невинна, въпреки изнесените факти срещу вас, само по себе си е престъпление. Именно грубото потъпкване на закона и причиненото страдание на хилядите хора, проявили доверие към вас, повлияха на решението ми каква да бъде присъдата. Несъмнено твърдението ви, че не сте били в течение на служебните дела на съпруга си, е лъжа. Безсрамно повтаряна лъжа и в тази зала, и пред властите, които се борят да обезщетят жертвите на съпруга ви. Затова ще се погрижа да прекарате остатъка от живота си лишена от свобода.

Съдията продължи да говори, но Грейс не го чуваше.

„Какво стана? Какво се обърка?“

Франк Хамонд седеше до нея, закрил лице с ръцете си.

Грейс усети ръката на съдебния пристав на рамото си. Погледна към Джон Меривейл, който безмълвно произнесе: „Не се безпокой“, но изражението му бе като на ударен от гръм. Дори Каролин, която се държеше хладно по време на процеса, изглеждаше шокирана.

А Грейс мислеше за Лени.

„Провалих го. Сега как ще докажа невинността му?“

Възторжена тълпа заобиколи Анджело Мишел на стъпалата пред съда. Всеки искаше да му стисне ръката, да го потупа по гърба. Беше отмъстил за тях, беше отмъстил за Ню Йорк, беше отмъстил за обеднелите, останали без домове жертви на алчността на семейство Брукстейн.

Един репортер придърпа Хари Бейн настрана.

— Виж Мишел. Обожават го.

— Той е герой — заяви Хари Бейн.

За Анджело Мишел представлението беше приключило. За Хари Бейн и Гавин Уилямс то едва сега започваше.

Те трябваше да намерят парите.