Сидни Шелдън
След тъмнината (21)

20.

Дейви Букола крачеше напред-назад из хотелската стая като затворен в клетка тигър. Апартаментът в хотел „Парамонт“ на Таймс Скуеър беше луксозен. Сатенени чаршафи, модерни мебели с изчистена линия, кашмирени одеяла по петстотин долара, метнати небрежно върху гърба на креслото.

„Впечатляващо място, където да доведеш жена“ — помисли си Дейви.

За жалост не беше с жена; беше с няколко ченгета. Наблюдаваха го внимателно и това го изнервяше.

— Стой на едно място, Букола. Трябва да проверим жиците.

Дейви запали цигара. Третата за половин час.

— Пак ли?

— Да — пак. — Мич Конърс беше в лошо настроение. — Ако искаш да видиш онези двеста хиляди долара, трябва да ни сътрудничиш.

На Дейви му беше кофти, задето предава Грейс Брукстейн. Винаги я беше харесвал. Нещо повече: убеди се, че е невинна за престъпленията, в които я обвиняват. Но двеста хиляди долара — двеста хиляда… Опита се да се оправдае за решението си. Защитаваше Грейс. Така щяха да я заловят, но нямаше да я наранят. Не беше съобщил на Конърс или на другите ченгета каква информация е открил. По-късно, когато Грейс бъде в безопасност, ще я използва, за да преразгледат присъдата й и да подновят разследването на смъртта на Лени.

„Или ще я продам на «Венити Феър». Колко ли ще платят?“

Може да удвои сумата от наградата!

Дълбоко в себе си обаче Дейви знаеше истината. Предаваше невинна жена срещу пари; предаваше я така, както всички я бяха предали. Не за двеста хиляди долара, а за трийсет сребърника.

— Господин Букола, чувате ли ни?

Дейви се сепна. Мич Конърс крещеше.

— Разполагаме само с час. Да повторим отново плана.

 

 

Грейс потопи поничката в горещото черно кафе и отхапа със задоволство.

С Лени разполагаха с първокласни готвачи във всичките си къщи. Те приготвяха омари или суфле с грюер по всяко време на денонощието, но едва тази седмица Грейс за пръв път опита понички. Направо не разбираше как е живяла без тях.

Изминалата седмица беше пълна с нови изживявания. Когато се завърна в Ню Йорк, изпита нещо познато, но чувството бе сменено от учудване. В този град бе живяла цял живот, сега бе толкова различен. Този Ню Йорк — на обикновените, бедните хора — беше непозната планета за нея със своите мотриси на метрото, мръсните автобуси, веригите за бърза закуска, квартири с обща баня. Лени постоянно й повтаряше, че да си беден е ужасно. „Бедността е най-отвратителното нещо. Тя унищожава душата“. Грейс не беше съгласна. Вярно, доскоро не беше бедна, но пък Лени никога не бе попадал в затвора, за разлика от нея. Тя знаеше какво е „да унищожат душата ти“.

По всички обективни стандарти хотелът в Куинс, където отседна, беше „дупка“: мръсен, занемарен, с потискащи жълти стени и линолеум по пода. Но Грейс свикна с миризмата на лук от количката за хотдог под прозореца си, както и с безкрайните караници на двойката отсреща. Така беше по-малко самотна; имаше чувството, че е част от нещо.

Сутринта, докато се обличаше за срещата си с Дейви, дори си помисли, че това място ще й липсва. Съзнаваше, че не бива да остава. От една страна, не се намираше в безопасност; не биваше да се застоява на едно място. Но по-важно бе, че дойде времето да изпълни мисията си. Въоръжена с информацията на Дейви, ще започне пътешествието си.

За срещата се облече скромно: джинси, маратонки, черно поло и яке, а плетената сива шапка придърпа плътно над боядисаната си коса. Джинсите вече я стягаха малко повече, отколкото в Ричардсвил. Напълняваше — страничен ефект от новата й пристрастеност към поничките. Допи кафето и погледна часовника. Единайсет часът.

Отправи се към метрото.

 

 

Мич Конърс не мигна цяла нощ. Планът беше прост. Дейви имаше среща с Грейс точно по пладне пред магазина за играчки на Таймс Скуеър. По това време там щеше да гъмжи от хора, плъзнали към зимните разпродажби, и от неизменните орди туристи. Мич постави двама души зад Дейви във фоайето на магазина и двама на входа на метрото, а шестима други щяха да се смесят с тълпата. Всичките десетима мъже в цивилно облекло, но въоръжени, разполагаха с устройства, за да поддържат връзка помежду си. Мич не очакваше засечки, но след начина, по който Грейс се бе разправила с негодника Томи Бърнс, не желаеше да рискува. Веднага щом я зърнеше Грейс в тълпата, Дейви щеше да използва скрития си микрофон, за да предупреди ченгетата, а те щяха да я обкръжат. Когато тя застанеше до Дейви, щяха да я притиснат и заловят. Лесна работа.

Самият Мич щеше да наблюдава хода на операцията от хотел „Парамонт“. Снимката му не слизаше от новините вече цяла седмица. Ако Грейс го видеше, веднага щеше да се усети.

Дейви Букола запали поредната цигара. Единайсет и четирийсет и пет. Беше време да слиза. Погледна стреснато, когато един от полицаите провери пистолета си, преди да го пъхне в кобура под сакото.

— Това за какво е? Нали няма да я нараните?

Полицаят го изгледа с презрение. Никой не обича доносниците.

— Убеден съм, че госпожа Брукстейн ще остане доволна от твоята загриженост. Готов ли си?

Дейви кимна.

Двеста хиляди долара.

— Готов съм. Да вървим.

 

 

Дванайсет без десет.

— Виждаш ли я?

Дейви Букола пристъпваше от крак на крак, за да се стопли.

— Още не — прошепна той.

Таймс Скуеър се оказа по-препълнен, отколкото очакваше. Половината от жителите на Ню Йорк бяха без работа, но биха предпочели да стоят гладни, отколкото да лишат детето си от най-новата играчка. „Наистина е необяснимо“, помисли си Дейви.

 

 

Жената срещу нея я зяпаше и Грейс усети как стомахът й се свива.

— Ей!

В препълнения вагон на метрото никой не говореше и гласът на жената изкънтя като камбана.

— Ей! На теб говоря!

Грейс вдигна поглед и усети как поруменява.

„Разпознала ме е. Боже! Ще каже нещо, ще насочи вниманието на всички към мен. Ще ме разкъсат на парчета.“

— Свърши ли с вестника?

Вестник ли? Грейс сведе поглед. Брой на „Ню Йорк Пост“ лежеше в скута й. Нямаше представа как се е озовал там. Подаде го, без да продума.

— Благодаря.

Изведнъж влакът спря. Светлините трепнаха и угаснаха. После отново светнаха. Грейс погледна часовника. Дванайсет без пет.

— Забрави — обади се мъжът до нея. — Закъдето и да си тръгнала, ще закъснееш.

По вътрешната уредба се чу глас.

— Извиняваме се за неудобството. Заради проблеми с електричеството ще има кратко закъснение.

„Не! Не и днес! Защо точно днес?“

Грейс си пое дълбоко дъх. Не бива да привлича внимание върху себе си. Всичко ще бъде наред. Дейви ще я изчака.

 

 

Докато наблюдаваше през прозореца, сърцето на Мич застина.

„Няма да дойде.“

Толкова беше сигурен, че ще стане; ще я залови. Часовникът на стената показваше дванайсет и десет. Какво се беше объркало? Да не би Букола да е променил решението си и да я е предупредил? Или Грейс е преценила, че не може да му има доверие? Или се е случило нещо непредвидено: някой я е разпознал и е взел правосъдието в свои ръце.

— Май я виждам.

Гласът на Букола звучеше накъсано в слушалката на Мич.

— Не си ли сигурен?

Букола не отговори.

— Добре. Къде е? — Мич не успя да прикрие вълнението си.

— Току-що излезе от метрото. Не успях да видя добре лицето й. Може да не е тя.

— Дани, Лука, видяхте ли нещо?

Двамата полицаи при входа на метрото оглеждаха внимателно лицето на всяка жена, която излизаше.

— Не…

— Нищо…

Боже!

— С какво е облечена, Дейви?

— Джинси, черно яке. И шапка. Плетена сива шапка. Гадост!

— Какво?

— Изгубих я.

— Изгуби я?! Към теб ли беше тръгнала? Видя ли я?

— Забрави. Не е тя.

 

 

Грейс изхвърча през входа на метрото и излезе на улицата. Закъсня. Много закъсня. Дали Дейви ще я чака толкова дълго? Боже, дано. Но той поемаше огромен риск, като въобще приемаше да се срещне с нея.

Проправяше си път през тълпата. Многоцветният надпис над магазина за играчки се виждаше от другата страна на площада. Грейс се отправи натам, търсейки познатото лице на приятеля си.

 

 

Полицай Лука Бонета остана разочарован. Е, с това се изчерпа участието му в голямото шоу. Грейс Брукстейн очевидно бе променила плановете си.

Все пак да оглежда жени не се оказа толкова тежка задача. Сладка брюнетка мина забързано край него.

— Ей, маце, как си?

Шляпна я по дупето, но тя продължи забързано.

— Какво правиш, Бонети?! — смъмри го партньорът му. — От нас се очаква да хванем най-издирваната жена в Америка, не да закачаме мацки.

— О, стига, Дани. Беше толкова сладка. А в случай че не се сещаш — мадам Брукстейн няма да дойде.

Сърцето на Грейс биеше лудо. Задник!

След онова, което шофьорът на пикапа й стори, от мисълта мъж да я докосне или дори да я погледне, й идеше да се разпищи. Но не можеше да си го позволи. Трябваше да се слее с тълпата, да стане невидима.

Къде беше Дейви, по дяволите?

В същия миг го видя. Стоеше на метри от входа на магазина. Тръгна към него усмихната и сякаш доловил присъствието й, Дейви се обърна към нея. В този момент Грейс се усети.

— Виждам я. Тя е. Идва към мен. Джинси, тъмно яке и плетена шапка.

Мич заговори на полицаите:

— Видяхте ли я?

— Да, сър. Обкръжаваме я.

 

 

Умът на Грейс заработи трескаво.

„Каза, че папката с информация е у него. Защо не я виждам? Защо не я е донесъл?“

Нещо не беше наред! Не ставаше въпрос само за папката. Лицето на Дейви изглеждаше някак различно. По него се четеше вина. Точно в този момент двама мъже бързо минаха край нея и се отправиха към входа на магазина. Шестото й чувство я накара да забави крачка.

„Ченгета. Това е капан.“

Нямаше време да се замисля. Инстинктивно свали шапката и я напъха в джоба си. Група ученици, отправили се към метрото, идваха насреща й и тя се вмъкна сред тях.

 

 

Мъжете трескаво слушаха нарежданията и виковете, които кънтяха в слушалките им. Горе, в хотелската стая, Мич крещеше неистово.

— Къде е тя?! КЪДЕ Е?!

— Не знам — отвърна объркано Дейви Букола. — Идваше към мен и изведнъж… изчезна.

На Мич му идеше да се разреве.

— Разпръснете се. Всички. Търсете я. Тя е в тълпата.

Не издържаше повече. Излезе тичешком от хотелската стая и се насочи към стълбището.

 

 

От шестия етаж на „Парамонт“ Мич наблюдаваше целия площад. Сега, докато тичаше по улицата, виждаше едва на метър пред себе си. Имаше хора навсякъде; някои мъкнеха обемисти торби с покупки, други бутаха детски колички.

„Джинси, тъмно яке, плетена шапка. Тя е тук. Трябва да е тук.“

Продължаваше да си пробива път през тълпата.

 

 

Грейс почти стигна до метрото. Каменните стъпала я подканваха примамливо, предлагаха й безопасност. Само още няколко секунди, няколко крачки.

Погледна надясно. Мъж с шапка на „Янкис“ се озърташе трескаво и мърмореше нещо. Едно от ченгетата. Колко ли бяха? Мъжът се насочи към групата ученици, спря ръководителя и го попита нещо.

Изведнъж Грейс забеляза мъжа, който я беше опипал преди малко. Още стоеше до входа на метрото. Като го разгледа по-внимателно, видя, че е млад, привлекателен италианец. Тръгна към него.

 

 

Мич затаи дъх. Видя я на пет метра пред себе си. Дребна, с джинси и тъмно яке. Почти беше стигнала входа на метрото. Той се затича.

— Ей, приятел! Гледай къде вървиш!

— Не се бутай, глупако!

Мич тичаше слепешком, разбутвайки пешеходците. Грейс точно стигна до стъпалата и той се хвърли отгоре й — събори я с лице към земята. От носа й рукна кръв. Тя се разпищя, но беше късно. Мич закопча белезниците на ръцете й. Всичко приключи.

— Грейс Брукстейн, арестувана си. Имаш право да мълчиш. Имаш право на адвокат. — Обърна я с лице към себе си и свали плетената шапка. — Боже!

Под него лежеше ужасена блондинка.

 

 

Лука Бонета не вярваше на късмета си.

— Ей, секси, ти се върна.

— Върнах се.

Разкошната брюнетка се изправи на пръсти, обгърна врата му с ръце и започна да го целува страстно. Лука отвърна на целувката и този път сложи и двете си ръце на дупето й.

С крайчето на окото Грейс видя, че ченгето с шапката на „Янкис“ още разговаря с ръководителя на ученическата група. Вероятно я описваше. Младият италианец щеше да е прикритието й, докато се метне във вагона. Ще слезе на следващата станция и ще се отърве от него.

Прекъсна целувката и му се усмихна.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— И още как — ухили се Лука.

— Зает е.

До тях се бе появил по-възрастен мъж с дебели прошарени мустаци. Гледаше я убийствено.

— Зает е — повтори той.

— Не съм — възрази Лука. — Хайде, Дани, бъди човек. Тук и без това свършихме.

— За какво говориш?! — Мъжът се обърна към Грейс. — Слушайте, госпожице, ние сме от нюйоркската полиция и провеждаме акция. Изчезвайте от тук, преди да ви задържа за проституция.

Грейс усети как й прилошава. Той бе един от тях. Краката й се подкосиха. Обърна се и побягна.

 

 

На Мич му трябваха няколко секунди, за да реагира.

Извиняваше се на младата жена, чийто нос току-що бе счупил, когато край тях прелетя момиче, което вземаше по две стъпала наведнъж. От джоба му стърчеше плетена сива шапка.

— Спри! — изкрещя той. — Полиция!

Грейс стигна перона, чуваше виковете зад себе си.

— Полиция! Дайте път!

Вагонът беше препълнен. Тя се опита да се вмъкне, но някакъв мъж я изблъска.

— Сляпа ли си! Тук няма място. Качи се в друг вагон.

— Полиция!

Виковете ставаха по-силни и Грейс хвърли поглед през рамо. Беше той — детектив Конърс. Разпозна лицето му от телевизионните репортажи.

Съседният вагон също се оказа пълен. Хората започваха да се отдръпват, за да изчакат следващия влак; в този нямаше място. Грейс се хвърли напред, притискайки се плътно към пътниците вътре. Вратите се затвориха. Влакът бавно пое.

— Грейс Брукстейн!

Грейс чу името си. Чуха го и всички наоколо. Изведнъж стотици очи започнаха да обхождат перона.

Мич Конърс тичаше по перона. Беше по-бърз от влака. Подмина последния вагон, после — предпоследния. Когато стига третия, се озова лице в лице с нея.

Очите им се срещнаха. Ловецът и плячката. За миг между тях прехвърча искра на взаимно уважение; но само за миг.

Влакът набра скорост и Грейс се извърна от прозореца.

Мич Конърс стоеше на перона, загледан как мотрисата потъва в тъмнината на тунела.

 

 

В управлението лейтенант Дъбрей не беше на себе си.

— Как така я изпуснахте?! Как?!

— Не знам, сър — въздъхна Мич.

Опитваше се да гледа на нещата от положителната страна. Сега знаеха повече, отколкото преди четирийсет и осем часа. Знаеха, че Грейс е още в Ню Йорк; знаеха, че сега е брюнетка и е понапълняла. Утре щяха да разпратят нов портрет до медиите.

Благодарение на Лука Бонети екипът на нюйоркската полиция, натоварен със задачата да залови Грейс Брукстейн, знаеше още нещо: най-издирваната жена в Америка се целува страхотно.