Сидни Шелдън
След тъмнината (23)

22.

Андрю Престън вървеше по Уолстрийт с познатото усещане за стягане в гърдите. Мария се бе впуснала в нова връзка. Вече различаваше признаците.

„Ако не я обичах толкова, нищо от това нямаше да се случи“, помисли си той.

Беше пет и половина и улиците започваха да се пълнят с прибиращите се по домовете чиновници. Откакто започна новата работа като финансов консултант към „М&А“, Андрю често работеше до девет-десет вечерта. Но днес беше четвъртък — ден за посещение на фитнес салона. Лекарят му изрично би подчертал колко е важно редовно да прави физически упражнения. „Нищо не преборва по-добре стреса. Какъв смисъл има да си важна клечка от Уолстрийт, ако на четирийсет и пет години сърцето ти е разбито?“

Да, Андрю Престън беше важна клечка, но не и в очите на Мария. Каквото и да постигнеше, колкото и пари да изкараше, все не я задоволяваше. Скъпата му кола беше паркирана в подземния гараж близо до офиса. Таксата беше астрономическа, но да кара скъпата кола до работа бе един от малкото луксове, които си позволяваше. От грижа за сърцето си не взе асансьора, а слезе по стълбите. Отвори колата с дистанционното и седна зад волана.

— Здравей, Андрю.

Толкова се шокира, че едва не изпищя. Свита на задната седалка, Грейс Брукстейн държеше пистолет и се усмихваше.

— Отдавна не сме се виждали.

 

 

Мич Конърс не вярваше на ушите си.

— Сър, при цялото ми уважение, това са глупости. Трябва да възобновим разследването на смъртта на Ленард Брукстейн. В противен случай, ако по-късно се разбере, че сме укрили тази информация…

След щателен разпит Мич най-после получи от Дейви Букола флаш памет. Данните бяха толкова смайващи, че той ги разпечата и ги отнесе на шефа си.

— Никой нищо не укрива — затвори папката лейтенант Дъбрей. — Откровено казано, Мич, не ми е ясно защо толкова искаш да започнеш ново разследване, когато доникъде не си стигнал със случая, по който работиш в момента. Грейс Брукстейн те направи за смях. Направи за смях цялото управление.

— Знам, сър, но ако мъжът й е бил убит, справедливостта е сериозно нарушена.

— Справедливост ли? — изсумтя Дъбрей. — Лени Брукстейн беше задник, Мич, ясно ли ти е? Богат, алчен задник, който не се посвени да ограби хората в града. Ако някой го е пречукал, просто е направил услуга на човечеството. На никого не му пука. Най-малкото на мен.

Мич мълчеше. Сериозно ли говореше Дъбрей? Цялото разследване около смъртта на Лени Брукстейн се оказваше фарс. Обявиха, че е самоубийство, само защото цяла Америка възропта срещу някогашния си любимец. Лени Брукстейн беше крадец и алчен лъжец, ограбил бедните и обрал собствения си фонд.

Но ако Америка грешеше относно Лени и Грейс?

От самото начало на разследването Мич изпитваше смесени чувства към Грейс Брукстейн. Първоначалната омраза, която споделяше с останалите американци, бързо бе изместена от съжаление и — да, защо да не го признае — уважение. Грейс се прояви като смела, решителна и изобретателна; качества, които Мич смяташе за предимно мъжки. Същевременно, когато най-после видя лицето й на живо, докато вагона на метрото се отдалечаваше, то му се стори изключително женствено: уязвимо, състрадателно, добро. Мич допускаше, че при други обстоятелства, в друг живот, би се влюбил в нея. „Мога да я спася. Мога да спася и двамата.“ Върна се в действителността.

— Да предположим, че Ленард Брукстейн е невинен.

— Моля? — очите на Дъбрей се разшириха.

— Да предположим, че е невинен, казах. Някой друг може да е взел парите.

— Кой? Вълшебната фея ли?

— Андрю Престън, например. При цялото ми уважение, сър, но прочетохте ли папката на Букола? Престън е отклонявал средства от фонда от години.

Дъбрей махна пренебрежително с ръка.

— Дребни суми. Освен това всички от „Кворум“ бяха разпитвани навремето. Е, добре, агентите на ФБР не са най-интелигентните, но не мислиш ли, че Хари Бейн щеше да е надушил, ако някой разполагаше с милиардите? Частният ти детектив не си е свършил добре работата.

— Може, но няма ли поне да проверим информацията? Колкото повече се вглеждам в случая „Кворум“, толкова по-съмнителен ми се струва.

— Тогава спри да се вглеждаш. Върши си работата. Намери Грейс Брукстейн и я върни в затвора, където й е мястото.

Мич влезе в кабинета си, затвори вратата и изключи телефоните. В затвора ли беше мястото на Грейс Брукстейн? Вече силно се съмняваше. Опита се да прогони съмненията, но те избуяваха като плевели на слънце.

Всичко бе нагласено: разследването, процесът. Като режисирано риалити шоу.

Дъбрей не се интересуваше от истината; нито пък ченгетата от Масачузетс, разследвали смъртта на Лени Брукстейн; от истината не се интересуваха и медиите, и дори ФБР. Измамата с „Кворум“ беше като филм, в който Америка вече бе определила злодеите: Грейс и Лени Брукстейн. Никой не желаеше друг финал. Не и след заплатената скъпа цена.

Дъбрей му бе наредил да забрави за информацията на Букола. „Изтрий я, заличи я, изгори я. Направи каквото искаш. Не ме интересува. Лени Брукстейн е мъртъв и погребан“. Мич знаеше, че няма да го направи.

Тази информация щеше да го отведе до истината.

С малко късмет щеше да го отведе и до Грейс Брукстейн.

 

 

Андрю Престън стисна зъби. Щом като ще мре, поне щеше да се опита да изглежда смел.

— Направих всичко заради Мария. Повярвай ми, Грейс.

Грейс затегна кордата около китките му. Бяха в Ню Джърси, в изоставена плевня край магистрала 287. Навън беше тъмно и започваше да вали. Студените капки се процеждаха през покрива и мокреха ризата на Андрю. Гредата, към която беше завързан, болезнено се впиваше в гърба му.

— Не ми казвай на какво да вярвам. Отговаряй на въпросите ми. Колко открадна от Лени?

— Не съм крал от Лени.

Металният приклад на пистолета се стовари върху носа му и Андрю изкрещя от болка.

— Не ме лъжи! Разполагам с доказателства. Още една лъжа и ще те застрелям. Вярваш ли ми?

Андрю Престън кимна. Вярваше й напълно. Ако срещу него стоеше предишната Грейс, щеше да моли за милост. Но онази Грейс очевидно беше изчезнала. Андрю Престън не се съмняваше, че жената пред него ще пусне куршум в главата му без колебание.

— Колко?

— Към три милиона общо. През годините. Не те лъжа. Не съм крал от Лени. Взех парите от „Кворум“. Винаги съм възнамерявал да ги върна някога.

— Но не го направи.

— Нямаше как. Дълговете на Мария… — разплака се. — Толкова много харчи, дори се обърна към лихвари. При нея е болестно състояние, Грейс. Зависимост. Неспособна е да я преодолее. Нямах представа докъде са стигнали нещата. Един ден вкъщи дойдоха хора. Жестоки хора. Убийци. Не ми пукаше за мен, но заплашиха да наранят Мария. Показаха ми снимки. — Той потрепери неволно. — Няма да ги забравя, докато съм жив.

Грейс се сети за подпухналото обезглавено тяло на Лени върху масата в моргата.

— Значи си откраднал от фонда, но Лени е разбрал.

Андрю провеси глава.

— Да. Мислех, че съм прикрил следите. Държавната комисия за регулиране на борсата ни проверяваше периодично, без да открие нищо. Лени се оказа по-умен от тях.

— И затова го уби? За да продължиш да крадеш и да се разплащаш с гангстерите?

Андрю я изгледа с искрена изненада.

— Да съм го убил?! Не съм го убил, Грейс. Само крадях от „Кворум“. Никога не бих наранил Лени. Беше ми добър приятел.

— Стига! — спря го Грейс с горчивина. — Лени е знаел какво си направил. Двамата с Джон са го обсъждали в Нантъкет. Изплашил си се, че ще те уволни или ще те предаде на властите, и си го убил. — Тя освободи предпазителя на пистолета. Ръката й трепереше. — Не вярвам, че си откраднал само три милиона. Взел си всичките пари. Задигнал си милиардите и си инсценирал всичко, за да изглежда, че Лени го е сторил.

— Не е вярно.

— Убил си го! Знам, че си го направил — крещеше Грейс истерично.

Андрю Престън затвори очи. Поне щеше да е бърза смърт.

„Дали ще липсвам на Мария?“

 

 

Мич Конърс лежеше на леглото и четеше. Дейви Букола може да беше мижитурка, но бе педантичен. Бе събирал информацията добросъвестно. Да, голяма част от нея представляваше недоказани твърдения при неофициални разпити и нямаше да послужи в съда, но обрисуваше образа на заможен мъж, заобиколен от фалшиви приятели, паразити и пиявици.

Мич си представяше какво изпитва Грейс, докато чете всичко това. На него му прилошаваше, а какво ли бе за нея да разбере истинската същност на най-близките си хора? Нищо чудно, че не се бе обърнала към никого от тях след бягството си от „Бедфорд Хилс“. С приятели като тези кому са нужни врагове?

Единственият проблем с информацията беше, че е изобилна. Прекалено много хора бяха имали мотива и възможността да ликвидират Лени Брукстейн. Мич се замисли. Грейс сигурно проследяваше уликите точно както правеше той. Къде би отишла първо?

 

 

Андрю Престън отвори очи. Чакаше Грейс да го застреля, но с изненада видя сълзи по страните й.

— Искам да признаеш — хлипаше тя. — Искам да чуя, че съжаляваш.

— Грейс, наистина съжалявам за стореното, но не съм убил Лени. Това е самата истина. В деня, когато почина, бях в Ню Йорк, забрави ли?

— Не съм. И знам какво си правил. Платил си на наемник да го убие. — Грейс посегна към раничката и извади снимка. — Доналд Антони льо Брон. Сигурно ще отречеш, че го познаваш.

Лицето на Андрю пребледня.

— Не. Не отричам. Познавам го. И е наемен убиец, права си. Работи за банда от Доминиканската република. Да, наех го. Но не за да убие Лени.

— Продължавай — насърчи го Грейс.

— Представяха се за хора, които събират неизплатени дългове. „Законни бизнесмени“, както обичат да се наричат. Дойдоха вкъщи и ми показаха снимки на бити и малтретирани жени. Казаха, че Мария ще бъде следващата. Месец преди бала на „Кворум“ един от тях се появи в кабинета ми. Донесе отрязан пръст, увит в кухненска кърпа. — Андрю затвори очи при спомена. — Бях изплатил дълговете на Мария дотогава, но те искаха още. Никога нямаше да има край. Не можех да се обърна към полицията, защото се опасявах, че ще разберат за парите, които откраднах от „Кворум“. Затова се свързах с Льо Брон. Той и неговите хора уредиха всичко.

Грейс се опита да подреди мислите си. Когато прочете в папката за измамите на Престън и научи за контактите му с бандитите, беше сигурна, че е открила своя човек. Всичко се подреждаше. Разкритите от Лени кражби са били върхът на айсберга. Андрю бе подправил счетоводните книги на „Кворум“, за да излезе, че Лени е крадецът. После бе наел професионалист, за да го ликвидира, и е гледал безучастно как за всичко обвиняват нея. Но докато го слушаше сега, докато гледаше ужаса по лицето му, когато си припомняше заплахите към Мария, тя се убеди, че той казва истината.

Андрю Престън не беше убиецът на Лени.

Този удар направо я съсипа.

— Лени беше като баща за мен, Грейс, а аз го предадох. Ще нося вината до смъртта си, но никога не съм искал да го видя мъртъв. За разлика от Джак Уорнър.

Грейс, вече запозната с информацията на Дейви за Джак, знаеше за дълговете му, натрупани от комар, и за отказа на Лени да ги плати. Но това не беше достатъчен мотив за убийство. А и Джак разполагаше с желязно алиби. Бреговата охрана го бе спасила на километри от мястото, където откриха яхтата на Лени.

— Джак беше сърдит на Лени, знам.

— Сърдит? — Андрю я погледна изненадан. — Той го ненавиждаше, Грейс. Лени знаеше всичките му мръсни тайни. Всички в Сената са наясно, че Джак Уорнър е куклата на конци на „Кворум“ и гласува както Лени Брукстейн му заповяда. Лени цедеше Джак като мокър парцал. Онзи не можеше да диша.

Грейс го погледна невярващо.

— Не може да е било чак така. Лени никога не би шантажирал Джак. Никога не би шантажирал, когото и да било.

Андрю Престън се усмихна. За миг зърна нещо от предишната Грейс: доверчива, привързана, убедена, че Лени няма да причини зло никому. Не я винеше. Той знаеше по-добре от всеки друг какво е да обичаш някого безрезервно и да го защитаваш на всяка цена.

— Грейс, каквото и да се е случило с Лени, то е станало в морето в деня на бурята. Джак също беше излязъл да плава, помниш ли?

Грейс помнеше. Подобно на Майкъл Грей, Джак Уорнър също беше отличен моряк. Достатъчно ли беше опитен, за да се качи някак на яхтата на Лени и да го убие? Да го хвърли през борда и да симулира злополука? Да, беше възможно.

— Опитай се да намериш жена на име Жасмин — продължи Андрю. — Не мога да ти дам по-добър съвет. Ще ти помогне да видиш нещата в нова светлина.

 

 

Мич отиде в апартамента на семейство Престън импулсивно. Надяваше се да разпита Андрю за евентуални злоупотреби в „Кворум“, но там го посрещна изпадналата в истерия Мария. Наближаваше полунощ, а Андрю не се обадил. Никой не го бе виждал, откакто излязъл от офиса в пет часа. Обадила се в полицията, но не я взели на сериозно. Мич обаче го направи.

— Да ви налея едно бренди, госпожо Престън.

Да не би Грейс да бе взела правосъдието в свои ръце? Вече бе разбрала, че Андрю е крал от Лени. Не бе изключено да го е отвлякла. Или още по-лошо. Ако решеше, че Андрю е виновен за смъртта на Лени, не се знаеше докъде ще стигне.

В този миг вратата на апартамента се отвори и Андрю Престън влезе. Мич изпита облекчение не по-малко от това на Мария. Ризата на Андрю беше окървавена, а носът — натъртен, но той изглеждаше овладян. За разлика от съпругата си, която се хвърли мелодраматично в обятията му.

— О, Анди, Анди. Какво стана? Изкарах си акъла. Къде беше?

— В болницата. Добре съм. Претърпях лека злополука, това е всичко.

— Каква злополука?

— Нелепа история. Подхлъзнах се и паднах по лице на тротоара. Щях да ти звънна, но ме мотаха в спешното с часове. Знаеш какви са. Не исках да те тревожа, скъпа.

— Но ме разтревожи. Полицията е тук.

Мария посочи Мич. Андрю Престън го разпозна от телевизионните репортажи като човека, натоварен със задачата да открие Грейс. Положи максимални усилия, за да си придаде непринуден вид.

— Боже, в наше време закъснението на съпруга чак такова внимание ли получава? Съжалявам за безпокойството, детектив.

— Няма нищо, господин Престън. Всъщност дойдох да говорим за друго, но ще почака. Радвам се, че всичко е наред. Въпросът ми сигурно ще ви прозвучи глупаво, но през последните четирийсет и осем часа Грейс Брукстейн правила ли е опит да се свърже с вас?

Андрю изглеждаше озадачен.

— Грейс? Да се свърже с мен? Защо би го направила?

— Просто питам — отвърна Мич. — Ще тръгвам. Не ме изпращайте.

 

 

По-късно, в леглото, Андрю се загледа в спящата си съпруга. Толкова много я обичаше. Остана трогнат от нейната загриженост, когато се прибра. Възможно бе нещата помежду им все пак да се уредят.

Замисли се дали да не каже на детектив Конърс истината за Грейс и за случилото се следобеда. Но само за миг. Грейс го бе оставила жив и му прости греховете. Най-малкото, което можеше да направи, е да й върне услугата.

Ако Лени наистина бе убит, Андрю се надяваше тя да открие убиеца му. Каквото и да бе мнението на света, Лени Брукстейн беше добър човек. Пресегна се и привлече Мария по-близо към себе си. От топлото й тяло го лъхна лек полъх на афтършейв. Очите му се напълниха със сълзи.

Той никога не използваше такъв афтършейв.