Сидни Шелдън
След тъмнината (19)

18.

Да бъде отново в Ню Йорк, да вижда познати места и да долавя познати аромати се оказа донякъде като завръщане вкъщи. В града се чувстваше в по-голяма безопасност. Новият й външен вид също помагаше. Къса, шоколадовокафява коса, тъмен грим, развлечени мъжки дрехи. Едно от момичетата в „Бедфорд Хилс“ й бе казало, че промяната на походката помага до неузнаваемост. Грейс прекара часове да усъвършенства по-широки, не толкова женствени крачки. Продължаваше обаче да трепва, когато виждаше „старото“ си лице, минеше ли край телевизор или павилион за вестници. С течение на времето започна да става по-уверена, че дегизирането й и анонимността на града ще я опазят поне още малко.

През втория си ден в Ню Йорк се престраши да влезе в интернет кафене и да изпрати съобщение на адреса, който Керън й бе дала, като използва предварително уговорения код: „200011209ЛУ“. Надяваше се, че е изпратила правилно съобщението: „Моля, изпратете 2000 долара в район 11209 в Ню Йорк на името на Лизи Ули“. Притесняваше се нещо да не се обърка. Две хиляди долара малко или много пари бяха? Даде си сметка, че не знае с какви пари разполага приятелят на Керън и дали ще е склонен да й ги даде. От друга страна, не й се рискуваше със съобщения всяка седмица, особено като се имаше предвид, че всички полицейски участъци в страната я издирваха.

Парите пристигнаха без никаква засечка, точно както я бе уверила Кора. В аптеката на ъгъла имаше клон на „Уестърн Юниън“. Около петдесетгодишен дебел, мрачен мъж хвърли поглед на картата й за самоличност и без да си дава труда да разгледа лицето й, бутна към нея плик, пълен с пари, и разписка.

— Заповядайте, госпожице Ули. Приятен ден.

Грейс започна да се съсредоточава не толкова върху това да не я заловят, а върху предстоящата й среща с Дейви Букола. Дейви проверяваше алибито на всички, които им бяха гостували през онзи фатален уикенд в Нантъкет. На Грейс продължаваше да й се струва невероятно Престънови, Меривейлови или дори една от сестрите й да са направили такова нещо: да откраднат парите, да убият Лени, да я пратят в затвора и да се укрият. Но какво друго обяснение можеше да има? Надяваше се, като види какво е открил Дейви, нещата да й се изяснят. Всичко зависеше от тази среща.

Сама в стаичката, Грейс извади куп вестникарски изрезки от чекмеджето на бюрото и ги подреди върху леглото. Ето ги: Онър и Джак, Кони и Майк, Андрю и Мария и, разбира се, Джон и Каролин. Един от тези осем души държеше ключа към истината. Малко по-настрана Грейс сложи девета снимка — на детектив Мичъл Конърс, чиято задача бе да я залови. Определено беше привлекателен. Улови се, че се пита дали е женен и дали обича съпругата си толкова, колкото тя бе обичала Лени.

Той, естествено, все някога щеше да я залови. Късметът едва ли щеше да я съпровожда непрекъснато. Но за Грейс това нямаше значение. Важното бе да свърши, каквото си бе наумила.

Затвори очи и заговори на Лени:

„Ще го направя, скъпи. Ще успея и заради двама ни. Ще открия кой те отне от мен и ще го накарам да си плати. Обещавам.“

Заспа, за да събере сили.

 

 

— Още чай, детективе? Съпругът ми ще се върне всеки момент.

Онър Уорнър видимо се притесняваше. Мич забеляза как треперят ръцете й, докато вдигаше сребърния чайник от подноса. Част от течността се разля по бялата покривка.

— Не, благодаря, госпожо Уорън. Всъщност дойдох да говоря с вас. Сестра ви правила ли е опит да се свърже с вас, откакто избяга?

— Да се свърже? Не. Ни най-малко. Ако Грейс ми беше звъннала, щях да съобщя веднага на полицията.

Мич наклони глава, усмихна се и попита:

— Нима? А защо?

Тази жена го заинтригува. Беше сестра на Грейс Брукстейн, нямаше начин по някое време да не са били близки. Двете дори си приличаха. Но когато Грейс е изпаднала в немилост, Онър Уорнър я бе изоставила.

— Как така? Не ви разбирам.

— Грейс е ваша сестра — обясни Мич. — Естествено е да искате да й помогнете. Няма нищо нередно в това.

Онър се обърка напълно. Огледа стаята, сякаш търсеше начин да се спаси. Или я оглеждаше за скрити микрофони и камери? Дали смяташе, че я следят? Най-накрая подхвана:

— Грейс си създаде много врагове, детективе. Тя е в по-голяма опасност извън затвора, отколкото в него. Мисля за нейната безопасност.

Как ли пък не, помисли си Мич и се усмихна.

— Не присъствахте ли на процеса?

— Не.

— Доколкото знам, не сте посетили сестра си в „Бедфорд Хилс“ нито веднъж.

— Не.

— Защо?

— Аз… Съпругът ми… Двамата решихме, че така е най-добре. Джак положи доста усилия, за да стигне, където е днес. Ако избирателите го свържат със станалото в „Кворум“… Е, нали разбирате?

Мич не се постара да прикрие отвращението си. Идеално разбираше.

Сякаш прочела мислите му, Онър зае отбранителна позиция:

— Съпругът ми е направил доста добрини за съгражданите си, детективе. Наистина. Редно ли е името му да се опетнява заради алчността на Лени Брукстейн? Грейс сама направи своя избор. Тревожа се за нея, но… — Не довърши изречението си.

Мич се изправи.

— Благодаря, госпожо Уорнър. Няма нужда да ме изпращате.

 

 

Същото се повтори при Кони Грей.

— Най-малката ми сестра не се научи да поема отговорност за постъпките си, детектив Конърс. Грейс си въобразява, че богатството, красотата, щастието и свободата й се полагат, независимо какво ще струва това на другите. Та, в отговор на въпроса ви — не, не ми е жал за нея. И не съм се чувала с нея. Нито очаквам това да стане.

„При роднини като тези на кого му трябват врагове?“

Докато разговаряше с безжалостната, огорчена сестра на Грейс, Мич почти съжали жената, чиято алчност беше накрала Ню Йорк да падне на колене. Гневът на Кони присъстваше почти физически в стаята: тялото й го излъчваше като топлина от радиатор. Атмосферата беше задушаваща.

— Сещате ли се за друг, с когото би се свързала Грейс? Някой, на когото да може разчита. Стара приятелка от училище? Предишна любов?

Кони поклати царствено глава.

— Не. Когато се омъжи за Лени, тя напълно се изключи от този свят.

— В думите ви долавям неодобрение.

— Лени и аз… Да кажем, че не бяхме близки. Винаги съм смятала, че не си подхождат с Грейс. Във всеки случай тя няма стари приятели. До едно време Джон Меривейл я подкрепяше, но после Каролин вля ум в главата му. Горкият Джон.

— Защо „горкият Джон“?

— Стига, детективе. Срещали сте го. Той обожаваше Лени. Беше му лакей от години.

— Но не е бил и нещо друго?

— Кой — Джон ли? Не! Никога! — Кони се изсмя злобно. — Медиите го описват като финансов факир, важна фигура в „Кворум“. Пълен фарс. Той дори не беше вече партньор, след двайсет години сътрудничество. Лени го използва. Както и Грейс. Дори сега на него се падна да разчиства кашата около „Кворум“. Нищо чудно, че колегите ви от ФБР не се намерили парите. Слепец предвожда слепците.

 

 

Атмосферата на пресконференцията определено беше враждебна. Хората искаха отговори, а Мич Конърс не разполагаше с тях.

Бе изминала почти седмица от драматичното бягство на Грейс Брукстейн от „Бедфорд Хилс“. Върху Мич Конърс и екипа му оказваха натиск да обявят известен напредък. Медиите си бяха втълпили, че нюйоркското полицейско управление задържа информация. Мич се усмихна. Де да беше така. Истината бе, че не разполагаха с нищо. Грейс Брукстейн бе изчезнала без следа. Не беше се свързвала с никого — нито с роднини, нито с приятели. Вчера нюйоркската полиция бе предприела действие, определено като „отчаяно“. Обяви награда от 200 000 долара за човека, който даде информация за Грейс. Оказа се грешка. Само за два часа екипът на Мич получи над осемстотин обаждания. Бяха видели Грейс Брукстейн на десетки места — от Ню Йорк до Нова Скотия. Изглеждаше, че две от информациите ще дадат резултат, но до нищо такова не се стигна. Мич се почувства като хлапе, което се опитва да улови сапунен мехур. Как можа да се заблуди, че случаят ще бъде лесен за разрешаване?

— Това е всичко за днес. Благодаря.

Недоволни и мърморещи, журналистите се разотидоха. Мич се върна в кабинета си, за да се скрие, но днес очевидно нямаше да има покой. Лейтенант Хенри Дъбрей, който и в най-добрата си форма не изглеждаше добре, днес имаше ужасен вид. С подпухнало от алкохола лице, той седеше като гигантска жаба на стола за изтезания на Мич. Напрежението от случая „Брукстейн“ се отразяваше на всички.

— Кажи някоя добра новина, Мич.

— Отборът на „Никс“ спечели снощи.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Играха страхотно. Не ги ли гледа?

Мич се усмихна, но не и Дъбрей.

— Извинявай, шефе. Не знам какво да ти кажа. Не разполагаме с нищо.

— Времето тече, Мич.

— Знам.

Дъбрей си тръгна. Нямаше какво повече да му каже. Двамата бяха наясно с действителността. Ако до двайсет и четири часа Мич не откриеше сериозна улика, щяха да му отнемат случая. Рискуваше да го понижат, или дори да го уволнят. Мич не искаше да мисли за Селесте и за скъпото частно училище, за което Хелън настояваше той да плаща. В този момент ненавиждаше Грейс Брукстейн.

Загледа се в таблото в кабинета си. По средата му висеше снимката на Грейс. Около нея бяха групирани други снимки: затворнички от „Бедфорд Хилс“ и хора от персонала, приятели и роднини на Грейс, служители в „Кворум“, както и лица, звънели с най-обещаващите улики. Как бе възможно толкова много източници да не доведат до никакъв резултат?

Телефонът звънна.

— Търсят те на първа линия, детектив Конърс.

— Кой?

— Грейс Брукстейн.

Мич се засмя.

— Благодаря, Стела, но не съм в настроение за налудничави обаждания.

Затвори. След трийсет секунди телефонът звънна отново.

— Стела, обясних ти, че имам достатъчно проблеми и без да…

— Добро утро, детектив Конърс. Обажда се Грейс Брукстейн.

Мич застина. Часове бе прослушвал показанията й в съда, би разпознал гласа й навсякъде. Започна да маха усилено, за да привлече вниманието на колегите си отвъд стъклената преграда.

„Тя е — изрече безмълвно той. — Проследете обаждането.“

Съзнателно си наложи да говори бавно. Не искаше вълнението му да проличи. И още по-важно: трябваше да я задържи достатъчно дълго, за да проследят откъде се обажда.

— Здравейте, госпожо Брукстейн. С какво мога да ви помогна?

— Като ме изслушате.

Гласът беше същият като на записите от съда, но тонът се различаваше — беше по-твърд, по-решителен.

— Слушам ви.

— Данните срещу съпруга ми и мен са фалшифицирани. Никога не съм крала пари, Лени — също.

Мич направи пауза, за да я задържи на телефона.

— Защо ми съобщавате всичко това, госпожо Брукстейн? Аз не съм съд.

„Ти си глупачка. Не биваше да се обаждаш. Продължавай да говориш.“

— Казвам го, защото ви видях по телевизията. Сторихте ми се добър човек. Честен.

Комплиментът изненада Мич.

— Благодаря…

— Приличате на човек, който би искал да разбере истината. Така ли е?

„Всъщност съм човек, който иска да те задържи на линията още десет секунди. Девет… осем…“

— Знаете ли, госпожо Брукстейн, най-доброто, което можете да направите за себе си сега, е да се предадете…

Шест… Пет…

Грейс се засмя.

— Моля ви, детективе, не подценявайте моята интелигентност. Ще затварям.

— Не! Чакайте! Ще ви помогна. Ако сте невинна, както твърдите, има законни канали…

Щрак.

Линията прекъсна. Мич погледна с надежда към мъжете от другата страна на стъклената преграда, но те само поклатиха глави.

— Още две секунди и щяхме да я засечем.

Мич потъна в стола и покри лице с ръцете си. Телефонът отново звънна. Мич скочи да вдигне като нетърпелив любовник.

— Грейс?

— Детектив Конърс? — попита мъжки глас.

— Да?

— Детектив, казвам се Джон Родвил. Приемам спешните случаи в Медицинския център в Пътнам.

— Ъхъ… — измънка Мич вяло.

Името не му говореше нищо.

— Имаме пациент, докаран миналата седмица с рана в гърба. Беше в кома до тази сутринта. Не вярвахме, че ще оцелее.

— Чудесно, господин Родвил. Радвам се за него.

Мич се канеше да затвори, но мъжът обяви жизнерадостно:

— И аз така си помислих. Особено след като току-що идентифицира нападателката си като Грейс Брукстейн.