Сидни Шелдън
След тъмнината (18)

17.

Мария Престън седеше в ресторанта на шестия етаж на хотел „Четири сезона“ в Хонконг. Беше с новите перли, купени от бижутерийния квартал в града. Развълнувано размаха вестника пред съпруга си.

— Разбра ли, Анди?

— Какво, скъпа?

— Грейс Брукстейн е избягала от затвора!

Андрю Престън пребледня.

— Избягала ли?! Как така е избягала? Това е невъзможно.

Грабна вестника и се зачете в статията на първа страница.

„От снощи, след бягството на Грейс Брукстейн от затвора, в Ню Йорк е в действие голяма полицейска операция. Брукстейн беше осъдена по обвинение, че е откраднала над седемдесет милиарда долара, като е действала в конспирация с покойния си съпруг Ленард…“

— Представяш ли си? — изхили се Мария и си наля нова чаша портокалов сок. — Избягала е от затвора. Все едно е епизод от „Отчаяни съпруги“. Мислиш ли, че ще я хванат?

Прекалено потресен, Андрю не й отговори. Това беше истинско бедствие; катастрофа. Точно когато се успокояваше, че целият кошмар е зад гърба му, Грейс да направи такъв номер и да отвори стари рани. На Мария й се струваше забавно. И защо да не й се струва така? Представа нямаше какъв стрес преживява той. Стига да имаше пари за харчене — сегашното пътуване до Хонконг струваше над четирийсет хиляди долара, без да се броят астрономическата сума, която похарчиха за перлите, — тя беше щастлива. От къде да знае, че Андрю не е спал като нормален човек от година? Откъде да знае, че го преследват кошмари с Лени Брукстейн и с всяващото ужас лице, покрито с белези, на мъж на име Доналд Антони льо Брон? Ако не беше Мария, никога нямаше да направи подобно нещо. Никога нямаше да предаде приятел, никога нямаше да стане крадец, никога нямаше да си има работа с такъв като Льо Брон. Но не можеше да й каже. Просто не можеше.

Най-тревожно от всичко беше оплешивяването. От миналата Коледа косата на Андрю започна да пада на кичури. Паникьоса се. „Разпадам се. Буквално. Това е началото на края.“

Слава богу, че не той, а Джон Меривейл работеше с ФБР. Стресът щеше да го довърши. Андрю чуваше гласа на Джон да му повтаря като мантра: „Придържай се към първоначалната версия и всичко ще е наред. За всички ни.“

Досега беше така. Но бягството на Грейс променяше всичко.

— Анди, слушаш ли ме? Питах те дали мислиш, че ще я хванат.

— Да, разбира се.

„Трябва да я хванат.“

— Какво ще стане с нея?

— Не знам. Ще я върнат в затвора, предполагам.

Андрю се замисли за Грейс Брукстейн — сладкото, наивно дете, което познаваше от години. Горката Грейс. В цялата история тя наистина бе невинна жертва. За жалост това се случваше с агънцата. Колят ги.

Мария отпи със задоволство от портокаловия сок.

— Не бъди толкова унил, Анди. Човек ще си помисли, че полицията издирва теб, а не нея. Върни ми вестника. Има разкошна рокля на модната страница.

 

 

Джак Уорнър видя новината по телевизията. Седеше на бара с Фред Фаръл, ръководителя на кампанията си, и обсъждаха стратегията за преизбирането му. Като видя лицето на Грейс на екрана, Джак се задави с фъстък.

— Мили боже, можеш ли да повярваш?!

Фред Фаръл не можеше да повярва. Никой не се измъква от „Бедфорд Хилс“. Не и в истинския живот. И още по-малко дребни, руси, наивни съпруги като Грейс Брукстейн.

— Налага се да направиш изявление.

Бляскавият политически ум на Фред Фаръл вече действаше. Моментът въобще не беше подходящ да се припомня отново скандалът с „Кворум“. Грейс вероятно щеше да бъде заловена до няколко часа, но подновяването на интереса на медиите към Брукстейн можеше да продължи с месеци. Джак не биваше да се замесва.

— Ще ти напиша нещо. Междувременно се прибери вкъщи и стой кротко.

Джак Уорнър се прибра. По време на едночасовия път до Уестчестър събра мислите си. Фред Фаръл не знаеше цялата истина. Знаеше за натрупаните от комар дългове, за отказа на Лени Брукстейн да ги плати, но Джак Уорън имаше тайни; скъпоструващи тайни, които биха го унищожили и сложили край на политическите му надежди.

„Истината знаеше Лени. Но Лени е мъртъв и гори в ада, където му е мястото.“

Въпросът беше дали е отнесъл тайната в гроба, или я е споделил с любимата си съпруга. Докато Грейс беше зад решетките, нямаше значение. Сега обаче се намираше на свобода и се бореше за живота си. Нямаше какво да губи.

„Не бива да позволя тази кучка да ме унищожи. Няма да го допусна.“

Онър изтича по алеята да го посрещне. Очите й бяха зачервени и подпухнали.

— О, Джак, гледа ли новините?

— Да, разбира се. — Бързо я вкара в къщата. Пресата щеше да се появи всеки момент. — За бога, стегни се. Защо си плакала?

Онър не знаеше. Винаги бе завиждала на Грейс; дори я бе ненавиждала. Същевременно осъждането й я тревожеше. Грейс не бе в състояние да извърши подобна измама, както не би могла да смени спукана гума или да попълни данъчна декларация. Онър знаеше това по-добре от всеки друг. „Трябваше да се застъпя за нея пред съда. Или поне да бях отишла на свиждане в затвора. Не го направих. Постъпих както Джак ми каза. Винаги правя каквото иска Джак.“

— По новините съобщиха, че някой може да я застреля. Обществото било много по-опасно за нея, отколкото полицията.

— И? — Джак не се вълнуваше от проблемите на Грейс. Имаше си свои. — Фред ми пише изявление. Дотогава искам ти и децата да стоите вкъщи. Няма да говориш за Грейс с никого. Ясно ли е?

Онър кимна.

— Ако се опита да се свърже с теб, ще ми кажеш веднага. На мен, не на полицията.

— Да, Джак…

Той тръгна да се качва, а тя извика след него:

— Джак, защо мислиш, че го е направила?

— За какво говориш?

— Защо е избягала? Съзнавала е на каква опасност се излага. Да не говорим, че проваля всякакви шансове за помилване. Струва ми се… безразсъдно.

Джак Уорнър сви рамене.

— Може да се е променила. Затворът влияе на хората, както знаеш.

Същото важи и за политиката, помисли си Онър. Погледна се в огледалото в преддверието. Не разпозна жената, в която се бе превърнала.

 

 

— Избягала е? Боже!

Майкъл Грей прекара деня на новата лодка, която Кони му подари за годишнината от сватбата. Чу новината едва когато се върна за вечеря.

— Да. Не смятах, че е способна на такова нещо. Скрила се в камион за доставки, представяш ли си? И това ми било затвор с подсилена охрана.

— Мислиш ли, че трябва… — Майкъл изглеждаше загрижен. — Дали да не й помогнем по някакъв начин?

— Да й помогнем?! — Кони го погледна с разширени от смайване очи. — Как така? Как да й помогнем? И по-точно: защо да й помогнем след онова, което направи?

Майкъл Грей обичаше съпругата си и приемаше мнението й за сестра й. Но му беше неловко, защото колективно си измиха ръцете и след процеса обърнаха гръб на Грейс. Тогава му се стори нередно; сега му се струваше още по-нередно.

Толкова неща се бяха променили след онова съдбоносно пътуване до Нантъкет преди година и половина. Тогава Лени и Грейс имаха всичко — идеален брак, огромно състояние, — а той и Кони — нищо. Майкъл Грей не бе забравил онези мрачни дни. Като загуби работата си в „Лемън Брадърс“, все едно загуби родител. Възприемаше компанията като нещо повече от работодател. Тя му даде достойнство и самоуважение. Сриването на „Лемън Брадърс“ бе като смърт на близък. Но Майкъл нямаше време да скърби. Последваха криза след криза. Видя как спестяванията му се стопяват, загубиха къщата си. Но най-ужасна беше дистанцията, която се появи между него и Кони. Майкъл Грей имаше чувството, че би могъл да понесе всичко, ако имаше подкрепата на жена си. Но след всеки удар Кони се отдалечаваше все повече и повече, гледаше го така разочаровано, почти с отвращение. Сякаш той бе виновен за случилото се.

Всичко това стана преди осемнайсет месеца. Преживяха срива на „Кворум“, смъртта на Лени, арестуването на Грейс, процеса, а сега — и това. Беше сюрреалистично. Щастието на Грейс намаляваше, а сякаш невидима нишка издигаше живота на Майкъл И Кони нагоре. Майкъл си намери работа като съветник в бутикова фирма. Заплатата не беше главозамайваща, но по-важното бе, че отново имаше причина сутрин да става от леглото. Кони вече не беше така отчуждена и стана по-любяща. Разочарованието й изчезна. Отново се появи доверието и уважението, което изпълваше Майкъл с увереността, че е способен да премести планини. Толкова много я обичаше.

„Тя е моята сила и слабост. Бих умрял за нея и бих убил, а тя го знае.“

Но най-хубавото предстоеше. Няколко месеца след като Грейс започна да излежава присъдата си в „Бедфорд Хилс“, адвокатът на Кони се обади. Някаква далечна възрастна роднина й оставила нещо в завещанието си. Майкъл очакваше да е бижу или малко акции.

Оказа се, че съпругата му получава петнайсет милиона долара.

Същата вечер го люби със страст, каквато не бе проявявала отпреди женитбата им.

— Явно ти допада да си заможна — пошегува се той.

— Така е — сияеше тя. — Да си купим нова къща, Майк. Тази е пълна с болезнени спомени.

— Стига. Имаме и хубави спомени. Тук се родиха децата. Наистина ли искаш да я напуснем?

Кони не се поколеба.

— Да. Искам ново начало. За всички нас. Няма да гледаме назад.

Продадоха къщата.

 

 

— Не мога да повярвам, че искаш да помогнеш на Грейс! От къде ти хрумна?

Седяха в големия салон на новата къща.

— Не знам. Просто в момента имаме повече средства.

— А Грейс няма?! — Кони се изсмя зловещо. Станеше ли дума за Грейс или Лени, тя неизменно побесняваше. — Парите на „Кворум“ са някъде, Майк. От ФБР са убедени, че Грейси знае къде са. Кои сме ние, че да не им вярваме?

„Семейството й“, помисли си Майк, но замълча.

Кони видя страха в очите му и усети как нейните страхове намаляват.

Чудесно. Нямаше да настоява. Прекалено много я обичаше.

Тя се изненада от бягството на сестра си. Онази Грейс, която познаваше, никога не би измислила нещо толкова дръзко, да не говорим за успеха й да се изплъзне на полицията засега. Дълбоко в сърцето си Кони знаеше, че Грейс няма нищо общо с кражбата на милиардите на „Кворум“.

„Не я интересуват парите. Нещо друго я движи. Може би истината?“

Майк все още нямаше понятие за връзката на Кони с Лени Брукстейн. Не зададе въпроси и за тайнственото й наследство. „Прекалено доверчив е. Също като Грейс.“ Това я устройваше.

Прегърна Майкъл през врата и прошепна:

— Искам да сме щастливи, скъпи. Искам да загърбим миналото. Ти не искаш ли?

— Разбира се, скъпа.

Прегърна я силно.

— Тогава вече никакви приказки да помагаме на Грейс. Тази глава от живота ни е затворена завинаги.