Сидни Шелдън
След тъмнината (32)

31.

Мич не разбираше.

Ако разполагаш с всички пари на света, можеш да отидеш където поискаш — Маями Бийч, Барбадос, Хавай, Париж. Защо ще си купиш къща тук?

Явно Лени Брукстейн не бе имал най-изискания вкус на света. Взел си за съпруга красива жена, която го обожава, а предпочел да си намери отблъскваща любовница, която го ненавижда. Така наречените му приятели не струваха нищо и на тях не можеше да се разчита. Но това беше върхът. Мич не разбираше с какво го е привлякъл Нантъкет. Със сивите си улички, пусти плажове и постоянния дъжд това място би депресирало всекиго.

— Какво правят хората тук? — попита той аптекаря на Главната улица.

— Някои рисуват, други пишат.

„Какво пишат? Предсмъртни писма ли?“

— Трети ходят за риба. През март е доста тихо и пусто.

Мич вече го знаеше. В пансиона, където отседна, цареше гробна тишина, нарушавана вечер единствено от тиктакането на стенния часовник в гостната.

Двайсет и четири часа след пристигането му из острова се разчу, че непознат обикаля и разпитва за Лени Брукстейн. Инстинктивно и колективно обитателите на острова се затвориха. Фелисия Торес, готвачката на Грейс и Лени в тукашното им имение, сега работеше в едничкия отворен извън сезона ресторант на острова. Мич я потърси.

— Опитвам се да си съставя по-ясна картина на събитията, предшестващи бурята през лятото на две хиляди и девета. Живели сте при семейство Брукстейн тогава, нали?

Мълчание.

— От колко време работехте при тях?

Отново мълчание.

— Госпожо, това не е официален разпит. Няма защо да се притеснявате. Забелязахте ли някакво напрежение между гостите през онзи уикенд?

Отначало реши, че тя не знае добре английски. После се запита дали не е глуха, няма или и двете. Фелисия остана затворена като мида, чиито черупки са залепени с лепило. Мич потърси икономката, прислужницата, градинаря. Навсякъде се сблъска с едно и също.

— Не помня.

— Нищо не видях.

— Свърших си работата и се прибрах.

Утре щеше да слезе на пристанището, за да разговаря с рибарите. Все някой трябва да е излязъл с лодката си през онзи фатален ден. Вътрешно обаче не хранеше особени надежди. Сякаш всички са от някакъв тайнствен клуб или общност. Като масони. Не виждаше никаква логика. Лени Брукстейн вече беше мъртъв. От какво мислеха, че го защитават?

 

 

Хана Кофин извика мъжа си.

— Тристрам, ела да видиш.

— Ей сега.

Семейство Кофин работеше в хотел „Уауинет“ на една от най-тихите улици на острова. Подобно на всички големи хотели, този беше затворен през пролетта, но поддържаше минимален персонал, който да се грижи за дребни ремонти и да го подготви за лятото. Хана и мъжът й надзираваха този персонал и разполагаха с много свободно време, което Тристрам посвещаваше на мотора си, а Хана — на телевизия.

— Тристрам!

— Зает съм, скъпа!

Тристрам Кофин въздъхна. „Купи си проклетите обици или универсалната белачка за зеленчуци, или «Най-големите хитове на Нийл Даймънд», или каквото там предлагат. Не ти е нужно моето мнение.“

— Важно е. Ела!

Неохотно остави отвертката и влезе в хола на скромния апартамент на приземния етаж. Както обикновено, телевизорът беше включен.

— Помниш ли този тип?

Хана посочи към екрана. Интервюираха мъж във връзка с убийството на Мария Престън. От ден на ден историята ставаше все по-пикантна и по-пикантна. Сега излизаше, че мъжът й е наел човек от мафията, за да я убие, защото я подозирал в извънбрачна връзка. Хана Кофин се интересуваше много от случая, понеже Мария Престън бе отседнала веднъж в хотел „Уауинет“.

Тристрам разгледа внимателно лицето на мъжа.

— Изглежда ми познат.

— Разбира се — възтържествува Хана. — Къде е на квартира ченгето? Онзи, дето обикаля и разпитва за Лени Брукстейн.

— В пансион на Юниън Стрийт. Защо?

— Защото ще му звънна.

Тристрам я погледна неодобрително.

— Стига, скъпа. Не се намесвай.

— Защо не? — Хана надигна стокилограмовото си тяло от дивана и се отправи към телефона. — Знам къде съм виждала този тип. И кога.

 

 

— Сигурна ли сте? — попита Мич.

Ако не се страхуваше, че ще се сецне, щеше да вдигне Хана Кофин на ръце и да я целуне.

— Сто процента. Регистрираха се заедно. Беше в деня на бурята. Той и Мария Престън.

— И останаха…

— Целият следобед, както ви казах. Ще го напиша, ако искате. Като показания. По телевизията говореше, все едно едва я познава. А я познава много добре, ако разбирате какво имам предвид.

Мич я разбираше. Трябваше да е на пристанището след половин час, но плановете се променяха. Отправи се към летището.

 

 

Летището на Нантъкет приличаше по-скоро на барака. „Г“-образната постройка беше разделена на две части. На едната пишеше „Пристигащи“, а на другата — „Заминаващи“. Двумоторни чесни кацаха и пътниците помагаха на пилота да разтовари багажа. В залата за заминаващи охраната се състоеше от възрастен мъж със сива брада, Джо. Той хвърляше поглед към саковете на местните, после им махаше дружелюбно и напомняше:

— Ще се видим довечера. На събирането в баптистката църква. Не закъснявай.

Мич отиде до гишето за регистрация.

— Искам да видя бордовите ви дневници, моля. Интересува ме списъкът на пътниците от дванайсети юни миналата година.

— Вие пък кой сте? — забели очи момичето.

— Полиция.

— Дарлен? — провикна се тя през рамо. — Още един. И той иска списък на пътниците от дванайсети юни. Ще го поемеш ли?

От офиса излезе възрастна жена с карирана пола и бяла коса, прибрана в стегнат кок. С очилата, кацнали на върха на носа й, приличаше на бабата на Червената шапчица.

Мич я погледна озадачено.

— И друг ли е искал списък на пътниците от въпросния ден?

— Да. Дарлен Уинтър — представи се жената. — Вие, полицаите, сте като автобусите. Никога ви няма, когато ни трябвате, и изведнъж се появявате вкупом — намигна му тя. — Елате.

Мич я последва в спретнат като самата нея офис. В единия ъгъл имаше компютър, но тя го поведе към бюро в другия край на помещението. Върху него лежеше голяма подвързана с кожа тетрадка, която приличаше на древна библия или на книга за посещения в средновековен шотландски замък.

— Всичките ни данни, естествено, са вкарани в компютъра — обясни Дарлен на Мич. — Такъв е законът. Но ние предпочитаме да се придържаме и към старомодните начини. Вписваме всекидневно пътниците в тази тетрадка. Подозирам, че вече се досещам кого търсите.

Посочи познато име, изписано калиграфски с черно мастило.

— Качил се е на самолета в шест и десет за Бостън, заедно с още петима пътници. Каквото и да е мислил да прави през този ден, явно е променил решението си, защото в седем и двайсет и пет… — тя обърна страница — се е качил на осемместен самолет и се е върнал на острова. Ето го в списъка на пристигналите. На дванайсети юни, в осем нула пет. Полет номер 27 от Логан. Джон Х. Меривейл.

Мич прокара ръка по списъка.

Значи Хана Кофин не си измисляше. Джон Меривейл наистина е бил в хотел „Уауинет“ с Мария Престън.

По думите на Хана двойката пристигнала в хотела ранния следобед. Цели пет часа след връщането на Джон на острова, и то с осигурено вече алиби. Предостатъчно време да стигне до яхтата на Лени Брукстейн, да се качи на борда и да го убие.

— Споменахте, че и друг е искал да види този списък. Ченге ли беше?

— Каза, че е от ФБР, но ми приличаше повече на военен. Делови, малко грубоват и късо подстриган. Прекалено късо.

— Помните ли името му?

Възрастната жена свъси вежди.

— Уилям — рече тя накрая. — Май беше Уилям. Не помня фамилията. Поиска да види страницата от дванайсети юни. Търсеше Джон Меривейл. Този господин май е загазил.

„Кой, по дяволите, е Уилям?!“ — зачуди се Мич.

 

 

Пазачът погледна изцапаната с кал кола и самотния шофьор. Очакваше да пратят брониран автомобил с ескорт, а не мъж на средна възраст с мръсна семейна кола. Приличаше на баща й, дошъл да я прибере след преспиване у приятелки.

Лагерът извън Дилвин, Вирджиния, представляваше секретен правителствен обект, което означаваше, че е под шапката на ЦРУ. От време на време тук за кратко пребиваваха затворници, прекалено опасни, за да ги пратят веднага в изправително заведение. Някои бяха обвинени в тероризъм; други — в шпионаж. Този мъж бе дошъл да отведе новопостъпилата Грейс Брукстейн, за да я прехвърли в килия на ФБР във Феърфакс. Явно щеше да го направи с обикновена кола.

— Документите, моля.

Сивокосият подаде исканите книжа. Последваха няколко минути напрегнато мълчание, докато пазачът ги изучаваше подробно. Всичко беше наред.

— Минавай. Очакват те.

 

 

Грейс стоеше в средата на миниатюрната си килия. Разкрачи крака и протегна ръце нагоре, дишайки дълбоко.

От две седмици се намираше в Дилвин и по двайсет и два часа в денонощието стоеше заключена в тясната килия без прозорци. Никой не й говореше, нямаше контакт с никого и физическите упражнения бяха единственото й спасение от отчаянието.

„Жива съм. Силна съм. Няма да съм тук завинаги.“

Или щеше? Часовете, дните и нощите вече се бяха слели в едно. Осветлението в килията й бе постоянно включено, макар че не беше много силно. Храна й подаваха редовно през шест часа, но нищо не отличаваше закуската от обяда или вечерята.

„Опитват се да ме пречупят. Искат да полудея, за да ме заключат в психиатрия и там да изгния.“

Засега не успяваха. Когато не правеше упражнения, тя лежеше на нара със затворени очи и се опитваше да си представи лицето на Лени. В края на краищата той беше причината да продължи да живее. За него се бореше. В „Бедфорд Хилс“ и по-късно, докато се криеше от полицията, единствено мисълта за него я крепеше. Тогава й беше лесно да извика любимите черти. Разговаряше с него, както хората разговарят с Бог. Присъствието му й вдъхваше огромна утеха. Но в това ужасно, сковаващо ума място откри, че образът му започва да избледнява. Вече трудно си припомняше гласа му, погледа му, когато я любеше. Той й се изплъзваше и тя не успяваше да се отърси от чувството, че когато Лени изчезне напълно, разсъдъкът й ще си отиде заедно с него.

Неизменно виждаше съвсем ясно само лицето на Мич Конърс. Преди няколко вечери сънува еротичен сън — не й се беше случвало отдавна. — в който Мич изпълняваше главната роля. Събуди се с чувство за вина, но се опита да се отърси от него. „Не отговарям за подсъзнанието си. Това поне доказва, че съм жива. Все още съм жена, човешко същество…“

Вратата на килията се отвори и тя се стресна. Не беше време за разходката. Пазачът изкомандва:

— Тръгвай с мен. Отвеждат те.

От седмица насам някой й проговаряше. Беше й необходимо известно време, за да възвърне гласа си.

— Къде?

Пазачът не й отговори, сложи й белезници и я поведе по безкрайните коридори. Надеждата й се завърна.

Най-сетне излизаше от тук.

Запита се дали Мич Конърс има пръст в освобождаването й и се зачуди къде ли ще я заведат. Където и да е, нямаше да е по-лошо от това място. Пазачът набра седемцифрен код върху апарата на тежката врата и тя се отвори. Грейс се озова във вътрешен двор.

— Здравей отново, Грейс — усмихна й се Гавин Уилямс. — Чака ни дълъг път. Да тръгваме.

 

 

Селският път се точеше неравен. При всяка дупка нервите на Грейс се изостряха до краен предел. Уилямс беше луд. Припомни си предишните им две срещи: в моргата, когато й се нахвърли като животно, и в болничното отделение на „Бедфорд Хилс“. Втория път беше убедена, че иска да я нарани. Макар по онова време да беше упоена, добре помнеше омразата в очите му.

— Къде ме водиш?

Без да откъсва очи от пътя, Гавин Уилямс вдигна ръка от волана и силно я зашлеви през лицето.

— Няма да говориш, ако не ти кажа!

Шокирана, тя притисна длан към пулсиращата си буза. Дясната й китка беше закопчана за вратата с белезници, впиващи се в плътта й. Стараеше се да седи неподвижно, за да е по-малко болезнено. Гавин Уилямс започна да си говори сам:

— Мислех, че във ФБР ще е по-различно. Излъгах се. Същото невежество, същата глупост. Ракът е навсякъде. Затова ме е изпратил Господ. Надарил ме е с интелигентност и мъдрост. Чака действия от мен.

Грейс усети как пулсът й се учестява. Трябваше да се измъкне. Откакто напуснаха Дилвин, сякаш пътуваха все по-навътре в някаква пустош. Пейзажът наоколо беше зловещ. Смрачаваше се.

— Бейн, естествено, му се довери. Всички му се довериха. Той е по-умен от Бейн. По-умен е и от Брукстейн. Но не е по-умен от мен.

„Трябва да ангажирам вниманието му, да го насърча да говори, докато измисля как да се спася.“

— Кой не се оказа по-умен от теб?

Грейс очакваше нова плесница, но на Гавин Уилямс явно му се говореше.

— Меривейл, естествено — изсумтя той презрително. — Опита се да ме унижи. В Женева. Ходил е там с Лени. Накара Бейн да ме изхвърли от екипа, но още не си бях свършил работата. Разкрих тайната му.

Гавин се усмихна и в очите му лумнаха налудничави пламъчета.

— Каква е тайната му?

— Той е убил съпруга ти, скъпа — засмя се зловещо Гавин. — Не знаеше ли?

Грейс седеше смълчана. Уилямс не спираше да говори.

— В деня на бурята Джон е летял до Бостън. От полицията, естествено, ги е домързяло да проверят списъците на пътниците. Наложи се аз да го направя. Веднага щом се е приземил, Меривейл е взел следващия полет обратно. С хеликоптер е отишъл до яхтата на Лени. По онова време бурята още не се е била разразила. Изпили по няколко питиета. В чашата на мъжа ти имало сънотворно. После Джон си свършил работата. Лени, впрочем, е бил съсечен, не рибите са изяли крайниците му. Частният детектив, който нае, не ти ли каза?

Той се наслаждаваше на обземащия я ужас и си играеше с нея като котка с мишка, преди да я убие.

На Грейс й се зави свят.

— Джон е задигнал парите, отклонявайки всички средства от „Кворум“. След като се е отървал от твоя старец, е премахнал и теб от пътя си. А после се сближи с онзи фукльо Хари Бейн. Глупак! През цялото време престъпникът е бил под носа ни! Вонеше като трупа на мъжа ти, но Хари не го забелязваше!

Грейс се опитваше да осъзнае думите му. Той очевидно беше луд, но шестото чувство й подсказваше, че казва истината за Джон. Беше проверил списъците на пътниците. Значи Джон бе задигнал парите, бе убил Лени и задкулисно бе водил процеса, за да отклони подозренията от себе си. Инстинктите й не я бяха подвели. Защо не им се довери?

Но имаше и хубава новина: щом Уилямс знаеше истината за Джон, значи знаеше и че тя е невинна. Нито тя, нито Лени бяха откраднали парите. Те бяха жертви.

„Той не ме отвлича! Той ме спасява!“

Отвори уста да му благодари, ала не успя.

Гавин Уилямс се обърна и я зашлеви така силно, че тя загуби съзнание.

 

 

Беше мокра; мокра до кости. Гавин Уилямс изливаше леденостудена вода по главата й. Грейс потрепери от студ.

Уилямс избута седалката й назад, после се извъртя и я възкачи. Тя се разпищя и задърпа, очаквайки неизбежното, но той не се опита да я изнасили. Само притисна краката й с ръце, за да не може да помръдне, затвори очи и започна напевно да рецитира нещо като литургия:

— Злото ще бъде унищожено и премахнато… Ще бъде заличено веднъж завинаги… Дори в тъмнината ще се появи светлина… Господи, освободи ме от злото…

— Невинна съм! Знаеш, че съм невинна.

— Виновна си! — просъска Гавин с разкривено от ярост лице. — И ти, и противният ти съпруг, и Меривейл. Вие сте богати паразити. Смятате се за нещо повече от останалите. Вие сте измет. Но не се отчайвай. Изпратен съм да те пречистя.

Пресегна се към шофьорското място, взе ново шише вода и изсипа и него върху главата й.

— Обливам те с водата на пречистването…

Дъхът на Грейс секна от студ. Уилямс развъртя капачката на туба с бензин и започна да го излива върху дрехите й.

— Но ще има и второ пречистване. С огън. Бог е решил така.

От възбуда той говореше вече по-високо, слезе от нея, отвори вратата и стъпи навън.

— Злото ще бъде унищожено. Огънят ще го прогони… — не спираше да нарежда, докато вадеше от джоба си кутия кибрит.

Грейс се сви инстинктивно, за да си даде тласък, опъна се като пружина и изрита в слабините. Той изкрещя от болка и изпусна кибрита.

— Кучка!

Хвърли се отгоре й като разярен бик и впи нокти в лицето й. Тя успя да го захапе и той отново изкрещя, отпусна за миг хватката си, но бесът надделя над болката. Трябваше да я унищожи. Трябваше да освободи Америка от ненаситната алчност, преди да погълне всички.

— Покай се! — Сложи палци върху очите й и натисна силно. — Покай се, грешнице. Покай се, Евина дъще.

С последните й останали сили Грейс вдигна свободната си ръка и го удари силно по тила. Чу изпукване, сякаш се счупи клон. Уилямс застина и се свлече на пода на колата. Главата му увисна под странен ъгъл, в отворените му очи се четеше изненада.

Грейс го хвана за ревера на сакото и го придърпа към себе си. След много усилия успя да бръкне в джоба му и напипа ключа за белезниците.

Лесно ги отключи. По окървавените й бузи потекоха сълзи на облекчение. Излезе от колата и изчака дишането й да се нормализира. После отиде до тялото на Уилямс. Измъкна портфейла му и другите ценности, които намери, запали клечка кибрит и я хвърли към подгизналата от бензин кола. Загледа как пламъците поглъщат тялото на Гавин Уилямс и се почувства добре.

Беше жива.

Беше свободна.

Но я чакаше работа.