Сидни Шелдън
След тъмнината (24)

23.

Жасмин Делевин се възхищаваше на голото си тяло в огледалото. Двайсет и четири годишна, тя имаше кожа с цвят на мляко с кафе, стройни крака и нови, идеални силиконови гърди — подарък за рождения й ден от могъщ клиент. Опипа ги гальовно и си помисли: „Не. Повече от клиент е. Той е мой любовник. Обожавам го.“

За нея не беше характерно да се привързва към мъжете, които плащаха, за да споделят леглото й. Дъщеря на френски бизнесмен и персийска принцеса, Жасмин не се нуждаеше от парите, които изкарваше като скъпо платена проститутка. Правеше го заради тръпката. Мисълта, че богати, могъщи мъже с красиви съпруги и още по-красиви метреси я намират за неустоима и се опияняват дотолкова, че да плащат, за да са в леглото й, я замайваше. От години не беше пипала парите от фонда на нейно име. С перфектното си тяло тя бе купила апартамента на Пето авеню, луксозната кола, гардероба си, пълен с бутикови дрехи и обувки по хиляди долара. Някои биха я нарекли курва. Хора като баща й например, чието внимание бе приковано изцяло и единствено върху майка й — той никога не забелязваше усилията на дъщеря си да го зарадва. Ала на Жасмин не й пукаше какво мислят хората.

„Феминистка съм. Чукам се, с когото искам, защото ми е приятно. Не отговарям пред никого.“

Отиде в гардеробната и си избра бельо. Шоколадови пликчета от „Ла Перла“ и камизола в същия цвят. „Хем класика, хем женствено. Точно както обича той.“ Не го бе виждала от седмици и се вълнуваше. Имаше и други, разбира се. Всичките й клиенти бяха привлекателни, преуспели мъже и всичките бяха добри в леглото. Жасмин Делевин беше най-добрата и работеше само с най-добрите. Но никой от другите мъже не й въздействаше като него.

На вратата се позвъни.

Беше подранил. Нямаше търпение. Също като нея.

Жасмин отвори величествено вратата, като принцеса, каквато си беше.

— Здравей, скъпа.

Сграбчи я за шията.

— Свали си шибаните дрехи. Веднага.

Зениците на Жасмин се разшириха.

„Толкова много ми липсваше.“

 

 

— Моля те. Недей!

Гавин Уилямс затегна възлите на китките на Грейс Брукстейн, вдигна камшика и го стовари върху задната част на бедрата й. Появиха се две нови кървави дири. Гавин Уилямс се усмихна.

— Пак питам, Грейс — къде са парите?

Тя плачеше, умоляваше. Съпругата на Лени Брукстейн умоляваше него — Гавин Уилямс — да я пощади. Но Гавин Уилямс нямаше да прояви никаква милост.

„Грешниците да изчезнат от лицето на земята. Да няма повече зло…“

Усети, че получава ерекция. Вдигна отново камшика.

— Извинете, сър, добре ли сте?

Фантазията му се изпари и той се върна в залата на Научната библиотека на Медисън Авеню. Библиотекарката стоеше до него.

„Глупава кучка. Защо не си гледа работата, а се занимава с него?“

— Добре съм.

— Сигурен ли сте? Зачервен сте. Да отворя ли прозореца?

— Не! — сряза я Гавин.

Възрастната жена долови гнева му и се оттегли.

Глупаво беше да го принуждават да работи в обществена библиотека. След като Хари Бейн го освободи изцяло от случая „Кворум“, прекият му шеф настоя да си вземе платена отпуска.

— Стресиран си, агент Уилямс. Необходима ти е почивка. Случва се на всички ни.

„Случва се на малодушни идиоти като теб. Не и на мен.“

— Няма нужда. Добре съм.

— Излез във ваканция, Гавин. Ще се видим след два месеца.

Два месеца?! Гавин знаеше какво е станало. Джон Меривейл заговорничеше зад гърба му. Всички мислеха, че е луд. Обсебен от случая. Ще видят те. Когато Грейс Брукстейн го отведе при парите, ще съжаляват горчиво. Бе на път да успее. Усещаше го.

Извади дезинфектираща мокра кърпичка и започна да трие мястото на бюрото, където се бе опряла библиотекарката. После затвори очи и опита да се потопи отново във фантазията как Грейс Брукстейн, завързана като животно, го умолява за пощада.

Не се получи.

 

 

— Сър, вижте това.

Мич се наведе към монитора на младия детектив.

— Нали казахте да проуча сенатор Уорнър. Този имейл пристигна току-що от колега от отдел „Обществен морал“.

Мич прочете писмото.

— Никой ли не е разследвал в тази насока?

— Не. Сенатор Уорнър е голям приятел на Нюйоркското полицейско управление.

„Не се съмнявам.“

— Това не е официално запитване. Приятел от отдела ми прави услуга.

— Има ли адреса на момичето?

— Да, сър. Доста хубаво местенце. — Детективът отвори друг прозорец. — Дали да не пратим първо жена? Да не я подплашим от самото начало.

 

 

Джак Уорнър седеше на задната седалка в лимузината и усещаше как адреналинът му се покачва. Да е отново с Жасмин, да я докосва, да я обладава, да усеща как му отдава тялото си… Не бе изпитвал по-върховно усещане. Съзнанието, че цяла Америка го идеализира за християнския му консерватизъм, като олицетворение на съвършения съпруг и баща, само изостряше тръпката. Припомни си съвета на Фред Фаръл относно страстта му към хазарта. „Разбирам те. Възбужда те. Но не забравяй риска. Заслужава ли си да провалиш възможността да си следващият президент на Щатите? Това се запитай, Джак. Може да загубиш всичко.“

Да, имаше право. Но в това се състоеше тръпката. Да си наясно, че може да загубиш всичко. Фред Фаръл беше в течение на залаганията му и на извънбрачните му връзки. Но не знаеше за Жасмин. Само един човек знаеше за Жасмин. Някога.

Сега той беше изяден от червеите труп.

 

 

Жасмин Делевин наля чай от сребърния чайник в две порцеланови чаши. Подаде едната на полицайката.

Тя — привлекателна, бледа млада жена с къса черна коса и очила с тежка рамка — огледа апартамента и си помисли: „Не съм се хванала с подходящия бизнес.“

— Захар?

— Не, благодаря. Много красиво място.

— Благодаря. Доста се потрудих, за да го постигна. — Жасмин се облегна удобно на кожения диван и кръстоса дългите си крака. — Е? Какво искате да знаете за сенатор Уорнър?

Когато полицайката цъфна неочаквано и започна да задава въпроси за Джак и за отношенията му с Ленард Крукстейн, първата реакция на Жасмин беше паника. Втората — преданост. Обичаше Джак. Нямаше да го предаде. Но накрая третата й реакция — защита на собствения й интерес — надделя. Може би й се отваряше шанс да откъсне Джак от съпругата му завинаги. Той стоеше при Онър само защото тя обслужваше политическите му амбиции. Ако тези амбиции умрат, логично беше същото да стане и със семейството му.

— От кога се познавате?

Жасмин отпи от чая.

— От пет години. Любовници сме от три. Бисквитка?

— Не, благодаря. Казахте „любовници“?

— Сенатор Уорън е мой клиент. Плаща за услугите ми — говореше без капка срам. — Независимо от това бих определила отношенията ни като любовна връзка. Обожаваме се един друг.

— Разбирам. Значи сенатор Уорън ви се доверява?

— Напълно.

— Споменавал ли е някога Лени Брукстейн?

— Да. Лени знаеше за нас. Единственият, който знаеше.

— Джак му е казал?

— Не! Господи — никога. Но някак разбра. Лени Брукстейн шантажираше Джак. Беше коварен, жесток човек и превръщаше живота на Джак в ад. Зарадвах се, когато чух, че се е самоубил.

Полицайката видимо се изненада от прямотата й и Жасмин забеляза това.

— Извинявайте — сви рамене. — Можех да излъжа, но не виждам смисъл. Ненавиждах Лени Брукстейн. И Джак го ненавиждаше. Беше манипулатор и лъжец.

— Госпожице Делевин, смятате ли, че сенатор Уорнър е мразил толкова силно Лени Брукстейн, че да го убие?

Жасмин се усмихна, а полицайката си помисли: „Дори зъбите й са идеални.“

— Дали го е мразил достатъчно? О, да. Лени заплашваше да унищожи всичко, за което Джак се трудеше. Караше го да подкрепя гласувания, от които „Кворум“ би се облагодетелствал. Всеки път го уверяваше, че е за последно. Но продължаваше, изцеждаше го докрай. — Жасмин тръсна ядно глава. — Джак имаше основание да мрази Лени Брукстейн, но не го е убил.

— Звучите убедена.

— Защото съм. Джак трябваше да излезе да плава в деня на бурята, когато Лени Брукстейн изчезна.

Полицайката погледна записките си.

— Така е. Излязъл е да плава. Бреговата охрана на Нантъкет го е спасила. Върнал се е в дома на семейство Брукстейн към… шест вечерта.

— Бреговата охрана не е спасявала Джак.

— Моля? Не разбирам — свъси вежди полицайката.

— Джак не се качи на яхтата. Цял ден беше с мен в бунгало в Сиасконсет. Бреговата охрана само потвърди измислената версия.

— Искате да кажете, че бреговата охрана е дала на сенатор Уорън фалшиво алиби?

Жасмин се засмя.

— Не се шокирайте така. Случва се постоянно. Сенатор Уорнър е влиятелен мъж. Правят му услуги, за да им отвръща със същото. Предполагах, че с вашата професия сте наясно по въпроса.

Жасмин съпроводи учтиво полицайката до вратата и на прага я попита:

— Значи полицията смята, че Лени Брукстейн е убит? Следих случая, но не чух нищо за убийство.

— Това е една от версиите, които проверяваме.

— Мислите ли, че вече ще се разчуе? Имам предвид — за мен и Джак.

И тя наклони глава очаквателно.

„Значи това било — помисли си полицайката. — Иска да се разчуе. Иска да извие ръцете на сенатора, та той да напусне съпругата си.“

— Не знам, госпожице Делевин. Не зависи от мен.

Жасмин се наведе напред и прошепна конспиративно:

— Разчитам на любовницата на Лени. Тя е безскрупулна.

Полицайката се усмихна.

— Грешите. Господин Брукстейн не е имал любовница.

— Напротив. Кони Грей, снаха му. Бяха любовници, докато Лени не я изостави и не се върна при жена си. Не знаехте ли?