Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории от Последното измерение (1)
Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Издание:

Делиян Маринов

Истории от Последното измерение

Книга първа: Пътуване през спомени (част едно)

 

Българска

Първо издание

 

Редактор: Нели Господинова

Рисунка на корицата: Лиляна Семкова

Дизайн на корицата: Рубен Лазарев

Редактор (ел. версия): Весислава Савова

 

ISBN 978–954–311–125–1

Печатни коли 14

Формат 84×108/32

София, 2013 г.

 

Издателство Весела Люцканова

http://www.vessela.eu

e-mail: [email protected]

Печат: Полиграфюг АД

 

 

Издание:

Делиян Маринов

Истории от Последното измерение

Книга първа: Пътуване през спомени (част две)

 

Българска

Първо издание

 

Редактор: Ралица Николова

Рисунка на корицата: Лиляна Семкова

Дизайн на корицата: Рубен Лазарев

Редактор (ел. версия): Весислава Савова

 

ISBN 978–954–311–133–6

Печатни коли 10

Формат 84×108/32

София, 2014 г.

 

Издателство Весела Люцканова

http://www.vessela.eu

e-mail: [email protected]

Печат: Полиграфюг АД

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Насърчени

Бяха запалили лагерния огън само заради навика, който все още имаха от отминалия си живот. Вече нямаха нужда от топлина и светлина. Не се страхуваха, че някой би могъл да ги види. Знаеха, че областта е безлюдна, но фактът пораждаше у тях повече безразличие, отколкото облекчение. Те не изпитваха никакъв страх.

Скар и новият отряд се бяха настанили в една борова гора в близост до замъка Ефес. Трябваше да го завладеят, защото Предводителят им имаше нужда от щаб. Макар добре укрепена и построена, крепостта имаше една огромна слабост — слабата организация на хората, които я бранеха, когато благородникът отсъстваше.

По необясними за войните от Ефес причини, техният командир и водач Лунуниен все още не се бе завърнал от столицата. Макар и поканен на специална церемония по случай края на войната с омразните гоблини и варвари, всички знаеха, че лордът не се хвали с обичта си към подобна парадност и празничност и че самата му визита в кралския дворец е по-скоро протоколна. Затова бяха притеснени и объркани, че той отсъстваше повече от обичайното. Още по-объркани бяха, когато от Ефесово, градчето-владение на васала, дойдоха тревожните новини за неочаквано нападение и тормоз над жителите. Местните стражи бяха изпратили вестоносци, търсещи помощ от замъка. Временните командири, управляващи в отсъствието на лорда, съсредоточиха лекомислено по-голямата си бойна част в града, без да подозират, че така оголват защитата на самата крепост. Лорд Лунуниен би могъл да предвиди подобна вражеска маневра и да разпредели бойците си правилно, но го нямаше. И полуживите го знаеха. Бяха получили изрични инструкции от Мрачния Господар, запланувал всичко предварително. Бе разделил войните си така, че една огромна част от тях да привлекат вниманието върху себе си, а друга, по-малка част да се промъкне към крепостта и да я завземе.

Скар бе водач на отряда, наброяващ двадесетина полуживи, подготвени за щурм — от повече нямаха нужда. Очакваха единствено вестоносецът да съобщи, че Забрава, ръководител на операцията в Ефесово, се е сблъскал с войниците, дошли от замъка. Това означаваше, че крепостта е почти опразнена и лесна за завладяване.

Вечерта достигаше най-тъмния си етап. Ако всичко вървеше по план, щяха да атакуват малко след полунощ. Не че през деня не бяха също толкова ужасяващи и унищожителни, но когато всичко тънеше в мрак, полуживите щяха да намерят изключително верен съюзник зад крепостните стени на замъка — страха, който обитателите му изпитваха.

Типичният лагерен огън бе оформен от скупчени в кръг нацепени дърва. Хаотичните му езици осветяваха лицата на хората на Скар. Всеки бе потънал в мрачния унес, който ограничените спомени осигуряваха. Да, вече повечето от тях получаваха картини от миналия си живот, помрачаващи още повече съзнанията и възприятията им. След събитията в храма, Скар бе усетил как волята му намалява и как е все по-трудно да отклони мислите си от спомена за зелената светлина и Господаря. На места кожата на ръцете му бе започнала да загнива. Ветеранът си даде сметка, че съвсем скоро щеше да изгуби всичките си човешки черти.

„Не че има някакъв смисъл…“ — добави си наум той. — „Аз изгубих най-важните — тези, вътре в мен — още приживе…“

Вниманието му се отклони към Призрак. Скаутът, който бе преживял повече и по-силни спомени в храма, се бе разделил напълно с типичните черти на човешката физика. Тъй като ръцете му бяха лишени от налакътници, ръкавици и друга екипировка, Скар можеше перфектно да съзре белите кости, без каквато и да е тъкан. Самото лице на разузнавача бе максимално изпито и със зловещ зеленикав оттенък. Процесите на превръщането в някога-жив, бяха явно напреднали. За момент ветеранът се попита, в какво ли щеше да се превърне самият той. Самият Призрак, обаче, се чувстваше невероятно енергичен и готов за битка.

Всички се бяха умълчали в чакане на новините. Много от тях бяха водили обсади в предишните си животи и си спомняха ясно големите лагерни огньове, пияните свади, песните и героичното очакване на бъдещата победа. Спомените ги отегчаваха. Фактът, че бяха лишени от повечето човешки страсти, ги правеше по-будни и светкавични в действията си. Но това не означаваше, че не копнееха за тях. Мрачния Господар бе оставил в полуживите си слуги спомена за копнежа към удоволствия, за да може да ги гризе фактът, че никога не биха могли да ги удовлетворят. Единственото, което им носеше удоволствие, бе смъртта, която сееха, както и абсолютното подчинение, което предлагаха.

Точно преди да настъпи предполагаемият час, всички усетиха пристигането на вестоносеца. Дори без да го поглеждат, те знаеха, че е вече сред тях и очакваха новините. Вестоносецът носеше името Инстинкт. Той беше най-бързият, включително сред полуживите, и се различаваше от останалите — изпитваше прекомерна лоялност към Скар както приживе, така и след смъртта. Но самият ветеран не подозираше този факт, защото неговите спомени тепърва щяха да дойдат…

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„Ароматът на борове изпълваше изцяло гърдите му, а Скар се питаше дали би могъл да усети нещо друго, например пушека, ако случайно в замъка избухнеше пожар. Наричаха я Гората на Странстванията, макар че името й нямаше никаква връзка с реалността — поне за непросветените. Хората от Ефесово избягваха боровата дъбрава, тъй като за нея се носеха множество легенди за зли духове. Хора, замръкнали там по необичайни причини, изчезваха по още по-необичаен начин. Скептиците смятаха, че някоя бандитска шайка има постоянен бивак сред високите борове, докато вярващите в паранормалното хора стояха зад твърдото убеждение, че когато някое живо същество наближи гората, пробужда зли и древни сили.

Скар допускаше първото твърдение за по-правдоподобно. Избягвано от хора, мястото беше идеално да се укрие някоя бандитска шайка, използваща факта, че самата гора е близо до крепостта и града. Инстинктът му на стратег и тактик, който по това време още не беше развит практически, рисуваше подробно мародерската тактика в съзнанието му. Бандитите нападаха движещи се по главния път, свързващ замъка и града, търговци или благородници и след това се скриваха обратно зад вечните сенки на масивните борове, където мракът бе уютен само за тези, които хранеха сърцето си с него.

Войнът ясно виждаше отпечатъците както на бандитите, така и на различни товарни животни, носещи заграбените стоки или пленници. Скар бе почти сигурен, че самите бандити имат връзки в Ефесово и разпространяват легендите за призраците, за да държат интереса на властите далеч от Гората на Странстванията.

Амбициозният мъж, обаче, не би споделил находката си с лорда. Не и преди да смени статута си. На двадесет години Скар бе само страж в почетната охрана на Ефес. Обикновеният кадрови надник и добрите вечери с момчетата от стражата, обаче, не стигаха на младежа. Той искаше да бъде повишен не само заради огромната печалба, а и заради самия престиж. Славата му беше нужна поради две основни причини. Първо, защото се нуждаеше от одобрението и благоразположението на лорд Лунуниен и второ, защото бе млад, безразсъден и авантюристичен — последните, служещи му за оправдание пред малките пламъчета на чест, които догаряха в сърцето му.

В замъка и земите, обаче, не се случваше нищо от много години. Лорд Лунуниен и подчинението му почти не участваха във войната, която кралството водеше със северните варварски племена — факт, автоматично изключващ възможността Скар да получи слава и признание в битка. А и самият той смяташе, че това би било рисковано. Имаше по-лесни и по-хитри начини. Трябваше единствено да замести началника на почетната стража. Най-добрият начин бе да го отстрани. Скар бе много амбициран и дори пренебрегна факта, че началникът на стражата го уважаваше и обичаше като свой собствен син. Нищо не бе в състояние да го спре. Главният Страж би го разбрал, ако въобще имаше разбирателство в смъртта. Той щеше да бъде необходимата жертва. А след като го отстранеше, Скар беше сигурен, че той щеше да заеме мястото му, тъй като началникът на стражата неведнъж го бе изтъквал като свой фаворит, макар че беше в разцвета на средната си възраст и щеше дълго да заема поста си.

Мястото му беше нужно. Искаше да се добере до върховете на аристокрацията, тъй като…

 

Нещо го извади от унеса му. Беше движение. Бързо и рязко движение. Недоверчивият войн светкавично извади двуострия си меч от канията и се обърна към предполагаемата заплаха с енергичен пирует. Въпреки оскъдната светлина, която бе дефицит дори денем, Скар веднага разпозна силуета. Беше Инстинкт — верният му приятел от детството и компания в множество тежки и весели моменти.

Сега, обаче, срещата им бе необичайна. Вместо да се намират в любимата си кръчма в Ефесово, където прекарваха множество вечери, мъжете бяха избрали Гората на Странстванията. Инстинкт имаше поверена задача и съдейки по изражението му, я беше изпълнил.

— Взех я — отговори той на неизречения въпрос.

Младият страж се поклони фалшиво на приятеля си, както обичаха да правят, когато единият е доволен от нещо, което другият е казал или направил.

Инстинкт развърза кесията си и извади от нея малко черно шишенце с надписи, които Скар едва ли би могъл да разчете, тъй като не бе запознат с фармацията. Войнът прибра бързо малкия съд в една от своите кесии и се усмихна зловещо:

— Колко ти дължа?

— Една студена халба от личното пиво на лорда — захили се Инстинкт.

— Съвсем скоро, когато успея, ще имаме възможността да пресушим цялата изба.

Двамата избухнаха в дружески смях, след което се прегърнаха.

— Сбогом засега, приятелю. Скоро новините ще ви достигнат и в Ефесово. Тогава ще те поканя на официалната церемония по назначаването ми. — Скар се усмихна искрено.

— Нямам търпение, Скари. Аз и без това бързам да се върна, че старият Хобо ще прави някакъв експеримент и ще съм му нужен, а и не трябва да му се губя от полезрението, за да не заподозре липсата на…

— Добре, добре, тръгвай. Ще се чуем скоро.

Двамата отново се прегърнаха братски. После Инстинкт се насочи обратно към Ефесово и аптеката, в която чиракуваше като млад знахар, а Скар — към замъка, където трябваше да поеме вечерната стража. Тази вечер, обаче, нямаше да бъде на пост, тъй като лично Началникът на стражата го бе освободил. Мъжът празнуваше четиредесетата си годишнината и желаеше Скар, неговият любимец, да присъства на празненството. Празненство, на което амбицираният младеж щеше да го отрови…“