Делиян Маринов
Пътуване през спомени (24)

Епилог

Мисълта, с която се пробуди, беше, че е най-великият магьосник, съществувал в Сявасугда, Последното измерение. След това обаче си спомни, че има още много дела, които трябва да свърши, за да утвърди абсолютното си господство.

Мрачния Господар лежеше в руините на Храма на Изцелението Форгивънс, който неговите слуги бяха завладели и опустошили за него.

Слънцето на новия ден палеше пясъка под тялото му, но Нумориус не обръщаше внимание на дребните неудобства. Та той беше успял да покори цяло магическо поле, да го разкъса и да овладее изфабрикуваната нова магическа материя.

Мрачния лорд се чувстваше непобедим, чувстваше се безсмъртен. Изправяйки се с невероятна пъргавина, той отправи взора си в далечината. Докъдето стигаше погледът му, в която и посока да се обърнеше, Нумориус виждаше телата на хиляди полуживи.

Неговите бойци! Неговите легиони! Неговият миг на триумф. Трябваше да ги призове. И тъй като беше спал непробудно през изминалото денонощие, магьосникът беше акумулирал нужната енергия. С високо вдигнат жезъл, Нумориус занарежда словата на заклинанието, а до него стоеше Забрава, напълно предан и неустрашим.

Докато с лице, отправено към небесата, Нумориус мълвеше магията си, спящият в близост аморфид се пробуди и разпери криле. Двамата обединиха усилия и не след дълго Камъка на Живота, поставен за връх на скиптъра, засия в ярко зелен цвят. Около самия магически предмет се издигна гъста зелена мъгла, която беше почти непроницаема. За броени минути тя започна да се разпростира по цялата територия. Щом Забрава усети докосването й, осъзна, че силата му се удвоява. Чувството беше толкова блажено…

Много скоро магическата мъгла обви напълно телата на воините. Скверното й меко сияние се вмъкваше в дремещите им сетива и ги пробуждаше. А когато достигна и последния труп, мъглата започна да се издига в небето. Цветът й ставаше все по-тъмен и по-тъмен. И ето че земята беше хвърлена в огромна сянка. Тъмнина, в която единствената светлина идваше от Камъка, подчинен на Мрачния Господар. И всички полуживи откликнаха на повика, опиянени от зеленото сияние. Всички те тръгнаха към него. Легиони от хора, гоблини, планиняри и Ужаси, които щяха да служат вярно на Нумориус, защото той беше по-могъщ от всякога.

Мина се време, докато върнатите към живота същества успеят да стигнат Камъка. Сега те го обграждаха в кръг, подчинени на властта му и на строгият мъж, който го притежаваше.

— Вие бяхте призовани, за да служите — проехтя гласът на Нумориус.

Нямаше нужда поотделно да обладава мислите на слугите си. Всички можеха ясно да го чуят, защото Гласът му се извисяваше на километри, подсилен от черното му могъщество.

— Оттук нататък се очаква да служите на силата, към която винаги сте вървели приживе. На злото. На мен. Аз съм вашето олицетворение на злото. Вашият мрачен блян.

И тогава слугите до един се поклониха.

Вторият ритуал беше завършил успешно. Втората вълна полуживи щеше да залее и унищожи всяко кътче на Силвернада.

Но преди да се отправи с армията си към замъка Ефес, където да организира бъдещите си военни кампании, Мрачния Лорд реши да се свърже със Скар и бойците му.

И беше отхвърлен…

„Защо отказваш да се облееш във великолепието ми, робе?“ — запита го Гласът.

„Защото не си ми нужен!“ — съпротиви се съзнанието на Скар.

„Нима? Как си позволяваш да се опълчваш срещу господаря си?“ — гласът ставаше гневен.

„Нямаш власт над мен. Аз съм свободен!“

Мрачния Господар се опита да стовари целия си гняв върху Скар. Магьосникът все още държеше в плен душата му. Можеше да я смачка. Следващата заповед беше към Камъка на Живота. Само че той не му се подчини.

При цялото си могъщество Нумориус не можеше да унищожи душата на полуживия. Скар го беше отхвърлил — душата му беше неподвластна.

„Така да е! От този момент силата ми няма да те захранва повече. Ще загинеш в мъки от слабостта си. Ще се стопиш и изчезнеш, защото няма какво да подхранва живота ти!“

Това бяха последните думи на Гласа, преди да изчезне завинаги от съзнанието на Скар. Ветеранът беше наистина свободен и можеше да се отдаде на заслужен покой…

… който нямаше да настъпи.

 

Скар отвори очи. Чувстваше се както в деня, когато се беше пробудил в Забравената Долина. Липсваше му усещането за въздух. Дробовете му бяха празни.

След като се огледа, осъзна, че се намира в една от стаичките на Храма, където държаха пациентите. Стаичка, която му беше позната, най-вече заради сумрака от дебелите спуснати завеси. На съседното легло Скар разпозна приседналия Велик Мъдрец.

Ветеранът се вглъби в изучаване на възприятията си и установи, че не изпитва нищо. Нищичко. Погледът на война отново потърси белобрадия мъж.

— Аз… все още съм полужив.

— Да, синко. Все още си — отговори му Великия Мъдрец.

— Но аз… Аз успях да го победя. Отхвърлих го.

— Да, синко. Ти успя да го отхвърлиш.

— Защо тогава съм полужив? Не трябваше ли просто да изчезна, да бъда унищожен? — Скар не разбираше.

— Тялото ти е забъркано от есенцията на Камъка на Живота. То може да бъде унищожено единствено ако душата ти бъде унищожена. Но ти успя да я защитиш, противопоставяйки се на Мрачния си Господар. Ти си свободен и душата ти е твоя собствена.

— Това значи ли, че мога да продължа съществуването си? И какво съществуване ще да е това? — Скар скочи от леглото си.

— За съжаление, не, синко… — отвърна му Великия Мъдрец и в очите му имаше сълзи.

— Обясни ми.

— В момента си полужив. И както можеш да усетиш, си все още силен. Но тъй като Мрачния Лорд отдръпна магията си от теб, ще отслабваш с всеки изминал ден. Последното злодеяние, което извърши като предаде собствените си воини, успя да подсили енергията ти, но тя скоро ще се стопи.

— И тогава наистина ще умра?

Великия Мъдрец кимна и се изправи. Беше почти с една глава по-нисък от Скар. И при все това, войнът изглеждаше някак по-дребен и немощен.

— И все пак имаш възможност да живееш… Преди да ти кажа обаче каква е тя, ще те попитам нещо.

Скар погледна Роландан с надежда.

— Имаш ли за какво да живееш?

Великия Мъдрец беше задал въпроса, от който ветеранът най-много се страхуваше.

Имаше ли за какво да живее? Самият живот му поднасяше изпитание след изпитание, но никога удовлетворение.

Чест, Дълг, Морал. Тези благодетели Скар ги беше погазвал множество пъти през изминалия си живот. Нима си заслужаваха? Не.

Но това, което го беше спасило — то си заслужаваше. Лилиен. Любовта им, истинската обич. Да, заради нея си заслужаваше да опита още веднъж. Особено сега, след като се беше разплатил с миналото, му се полагаше нов живот.

— Има! Ще направя всичко възможно! Само ми кажете къде е Лилиен. Жива ли е?

Великия Мъдрец поклати отрицателно глава.

— За съжаление, не са я намерили никъде в Храма. Има много обезобразени след битките тела. Възможно е да е сред жертвите…

Думите на стареца ужасиха Скар. За момент войнът пожела да заплаче, но лишени от живинката си, очите му не трепнаха. В продължение на няколко минути Скар беше като хипнотизиран.

— Много бързо се отказваш, синко… Там ти е грешката — изрече с с тъжен глас Великия Мъдрец. — Винаги, когато положението изглежда отчайващо, се предаваш. Бягаш. А не оставаш да се бориш, надявайки се на чудо.

— А има ли чудо, което да я върне? — попита го разгневено ветеранът.

— Ти не ме чу правилно. Казах, че е съвсем възможно да е сред жертвите. Възможно. Но има шанс и да не е, и да се е измъкнала в целия хаос.

Скар млъкна и се замисли над казаното от Роландан.

— Ако живееш достатъчно дълго, може би отново ще я срещнеш. Може съдбата отново да ви поведе по един път. Искаш ли да живееш?

— Искам!

Скар се втренчи в очите на Мъдреца, в които видя стотици години мъдрост. Хилядолетие бродене по земята, през което Роландан беше срещал много отчаяни и изстрадали мъже като Скар. Мъже, които не бяха получили повторен шанс.

Не! Скар нямаше да пропилее този шанс.

— Какво трябва да направя?

— Ела с мен. Нека се разходим… — Великия Мъдрец хвана Скар за ръка и двамата излязоха.

Роландан развеждаше воина из различните коридори и отделения на Храма. Навсякъде лежаха ранени, но превързани и обгрижвани стражи. Жриците неуморно се трудеха, за да облекчат страданията на пострадалите. Всички погледи се обръщаха към Скар, припознавайки го не като предводителя на вражеската армия, а като защитника на Храма. Воини и жрици му се покланяха в знак на дълбока почит.

— Виждаш ли тези хора? — говореше му Великия Мъдрец. — Ти върна надеждата им в доброто. Това е огромен принос в предстоящата война. Заради тях също си заслужава да живееш.

Двамата продължаваха своята обиколка из Храма. Не след дълго стигнаха до вътрешния двор. Някога в него никнеха екзотични цветя и билки, но сега почвата беше разровена и пропита с кръв. И въпреки всичко, скоро градината щеше да бъде отново засадена, а в нея щяха да се разхождат бъдещите възпитаници на Храма.

— Трябва да живееш и заради себе си. Заради силната си воля, с която можеш да постигнеш всичко.

Слязоха по стъпалата и стигнаха до мястото, където Скар беше убил Стийл. Мястото, където се беше борил срещу ужасяващата Магия на Душите.

— Какво се случи с Ехоу Хоумс и останалите? — спомените на ветерана бяха все още мъгляви.

— Всеки го застигна това, което заслужава. Теб също. Ще получиш възможността да си върнеш живота.

Двамата се спряха насред превърнатия в бойно поле вътрешен двор. Великия Мъдрец извади втъканата в колана му карта и я подаде на Скар. Ветеранът я разгледа, но видя просто някаква непозната за него планина.

— Това е картата на Драконовите Планини — едничката съществуваща карта. Тя ти принадлежи.

Скар я разгледа още веднъж. Изображението не му говореше нищо.

Великия Мъдрец заговори отново:

— Някога… много отдавна… по земите, върху които сме построили Кралството си, са бродели други народи. Имало е други цивилизации… Но ние не знаем почти нищо за тях. Когато корабите на прадедите ти акостираха тук, завариха единствено разрушение. Аз бях с тях. Рамо до рамо с Ланс Пътешественика.

Скар го зяпна смаян. Значи все пак слуховете за Великия Мъдрец бяха верни. Той беше стар колкото Кралството.

— Когато дойдохме тук, в тези пострадали от неизвестен Катаклизъм земи, нямаше почти никакви следи от предишен живот… — Великия Мъдрец посочи жезъла си — … освен този Камък и писанията, които намерихме заедно с него. С помощта на хората от Островните Кралства разгадахме какво е предназначението му, а аз овладях силата му. Именно чрез него удължих живота си и основах Храмовете и Школите за лечение.

Скар кимаше, запленен от историята.

— Както знаеш, съществува и друг Камък, този на живота, който Нумориус успя да подчини. Според древните писания съществува и трети Камък. Знаем за него и предполагаемото му местонахождение от години, но до една експедициите за намирането му пропадаха.

— Защо? — попита Скар.

— Защото изследователите не се връщаха, а ние спряхме да изпращаме нови… Нуждаехме се от тях във войните срещу гоблините и варварите.

— Какъв е този Камък?

— Не се знае много за него, освен че е могъщ колкото и останалите. Нарича се Камъка на Кръвта и от скриптовете, които успях да разчета, разбрах, че може да направи безсмъртен този, който го овладее…

— И искате от мен да го намеря? — прекъсна го Скар с вълнение в гласа.

— Искам да го намериш и да си върнеш нормалния живот… — отговори му Великия Мъдрец.

— А защо решихте, че мога да се справя?

— Погледни картата. В Драконовите планини има пещера. Носи името Прекъснатото Измерение. Според древните писания в нея се крие проход, който ще те отведе при Камъка. Всички живи изследователи, които изпратихме, изчезнаха. Но ти си полужив, есенцията на съществуването ти е друга. Може би ще успееш там, където другите се провалиха.

Скар разгледа картата още веднъж — този път по-уверено. Щеше да опита. Спомни си за Драконовите планини — знаеше в коя посока се намират. От храма, в който се намираше в момента, го деляха три дена поход до Кралския Път. А оттам щеше за седмица да стигне до подножието на планинския масив.

— Как да ви се отплатя за тази възможност? — попита Скар, а тонът му издаваше въодушевление.

— Ако успееш да овладееш Камъка, върни се и заеми страната на Кралството в борбата срещу Мрачния Господар. Той отново въздигна легионите си от полуживи и ние човеците няма да можем да издържим дълго.

Скар беше повече от съгласен. Изведнъж целият му микросвят се наля със смисъл. Щеше да открие Камъка и да се включи във войната срещу Нумориус. А когато унищожеше Мрачния Лорд, щеше да започне нов живот.

Ветеранът се поклони на Роландан и с решителна стъпка тръгна към изхода на Храма. Кийтс го чакаше при портите. Скар не очакваше да срещне младия страж. Новината, че младокът, с когото по-рано имаше спречкване, е жив, накара Скар да се почувства някак щастлив.

Момчето носеше доспехите на загиналия си другар Попър, а на наметалото си беше закачил значка, идентифицираща го като отговорник по отбраната на Храма. Когато Кийтс видя Скар, се втурна и го прегърна по братски.

Ветеранът се усмихна и поздрави момчето.

— Здравей, доста неща се случиха през последното денонощие — той посочи новото снаряжение на младока.

— О, да! — отговори с лъчезарна усмивка къдрокосото момче. — Тъй като старият отговорник по реда загина героично в битката, Великия Мъдрец ме назначи с думите, че напълно заслужавам званието.

— Страхотно! Сигурен съм, че ще оправдаеш и занапред избора му! — отговори Скар.

След няколко секунди мълчание Кийтс се прокашля и подаде на Скар някаква огромна кожена торба.

— Разбрах, че ти предстои дълго пътешествие. Реших, че ще имаш нужда от това-онова. Всичко, което ще ти потрябва, е в торбата.

Полуживият пое вързопа и го разтвори. Вътре имаше скаутско въже, налакътници, няколко кинжала, кремък и други джунджурийки. Скар се усмихна на младежа, а той продължи.

— Намерихме ги на бойното поле. Мисля, че ще ти послужат добре!

Кийтс подаде на Скар оръжието му.

Ветеранът пое с финес верния си двуостър меч и благодари на Кийтс.

— Е, това е! Беше ми приятно да те срещна. Ти промени живота ми — младежът подаде десницата си на Скар.

— На добър час, приятелю! — бяха последните думи на младия страж, който се запъти към вътрешността на Храма.

Скар тръгна в обратна посока — навън — към света, който го очакваше. Винаги е приятно да чуеш благи думи за из път, особено когато не знаеш какво те очаква.

След половин час ветеранът вече напредваше по маршрута, който щеше да го отведе в Драконовите Планини. Небето беше толкова чисто и бодро, че се открояваше полетът на всяка птичка, напуснала гнездото си. Скар беше доволен. Красиво утро, в което той поемаше на поредното си пътешествие към… към… Драконовите планини! Към шанса си да бъде отново човек. Шанс, който не трябваше да пропуска, най-вече защото сам си го беше извоювал.

Налагаше се да побърза. Времето му изтичаше.

 

… Скрита в далечните сенки, тя го следваше неумолимо. Все още не можеше да го настигне, а и не трябваше да му се разкрива. Щеше да изчака подходящия момент. Леките й стъпки щяха да вървят по неговите. Нейната сянка щеше да се слее с неговата. Целия си живот беше отдала на това. На него. И макар той да беше срещнал края си, дори след края, тя щеше да продължи да го следва. Защото неговата съдба беше и нейна. Защото трябваше отново да са заедно.

Защото нямаше измерение на живота, което да ги раздели.

Никога…

Високо горе, в небето, изгревът над Силвернада зеленеше.