Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории от Последното измерение (1)
Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Издание:

Делиян Маринов

Истории от Последното измерение

Книга първа: Пътуване през спомени (част едно)

 

Българска

Първо издание

 

Редактор: Нели Господинова

Рисунка на корицата: Лиляна Семкова

Дизайн на корицата: Рубен Лазарев

Редактор (ел. версия): Весислава Савова

 

ISBN 978–954–311–125–1

Печатни коли 14

Формат 84×108/32

София, 2013 г.

 

Издателство Весела Люцканова

http://www.vessela.eu

e-mail: [email protected]

Печат: Полиграфюг АД

 

 

Издание:

Делиян Маринов

Истории от Последното измерение

Книга първа: Пътуване през спомени (част две)

 

Българска

Първо издание

 

Редактор: Ралица Николова

Рисунка на корицата: Лиляна Семкова

Дизайн на корицата: Рубен Лазарев

Редактор (ел. версия): Весислава Савова

 

ISBN 978–954–311–133–6

Печатни коли 10

Формат 84×108/32

София, 2014 г.

 

Издателство Весела Люцканова

http://www.vessela.eu

e-mail: [email protected]

Печат: Полиграфюг АД

История

  1. — Добавяне

Девета глава
Контролирани

Когато господарят усети, че робът се опитва да се изплъзне от влиянието му, затяга още повече хватката около него.

Скар беше напълно подчинен. Или поне тази част от него, която общуваше с Мрачния Повелител. Ветеранът не си спомняше почти нищо от последните часове в Ефес, когато триумфът на отряда му беше пълен. Това беше така, защото Господарят му, усетил съпротивата, бе успял навреме да го подчини отново. Скар, обаче, бе запечатал мислите за това, че е различен, беше ги изолирал — частта от него, която се бунтуваше срещу поробената душа бе дълбоко скрита, с приспани намерения. Войнът трябваше да чака подходящ момент, когато Господарят му не подозира, за да му измени и се освободи. Но засега трябваше да служи, да заблуждава и Повелителя, и дори себе си, изпълнявайки мрачни поръчки и мисии.

Мислите бушуваха в главата на ветерана и нямаше изглед мрачните облаци да се вдигнат. Напоследък всъщност и облаците над Силвернада не се вдигаха. Макар есента да беше настъпила, което предполагаше постепенно разваляне на времето, Скар беше обърнал внимание, че денят ставаше все по-мрачен и по-мрачен, а слънцето оставаше далечно, обвито в облаци. Сякаш самата природа се опитваше да го потули. Не че това бъркаше Скар и войниците му. Поддържани от силата на Камъка на живота, те бяха издръжливи, независимо дали бе ден или нощ. Качество, което им позволяваше бързо придвижване от една територия в друга и даряваше Мрачния Повелител с успешна военна кампания.

Само седмица след увенчаното с успех нападение над земите на Ефес, полуживите войни бяха прекосили стотици километри пеш, измествайки се от северната част на Силвернада към южната. След първоначалния изненадващ удар срещу Кралството и силите на доброто, Нумориус бе сметнал за нужно да прецизира ходовете си във войната, така че да бъде с няколко пред противника си, без да разсейва прекалено много армията си от полуживи войни. За целта той беше разделил първоначалния отряд, с който бе нападнал Храма на Изцелението Анър и Ефес, на две групи. Единият боен отряд, предвождан от Забрава, щеше да се насочи към следващ храм, привличайки силите на врага, докато другият отряд, предвождан временно от Скар, трябваше да нахлуе незабелязано в южната част на Силвернада, където Мрачният Господар бе обещал да им възложи специална мисия. Всъщност самият Нумориус сам виждаше, че най-силните му преродени мъже са двама — Скар и Забрава — и нарочно им беше поверил различни задачи. Така щеше да има силно представителство на два бойни фронта и щеше да прецени кой от двамата е по-могъщ и по-добър лидер, за да го провъзгласи за главен офицер, когато реши да нанесе заключителния си удар във войната.

Самият Скар знаеше за тези намерения на Мрачния си Господар. Тъй като душата и съзнанието му бяха дълбоко, макар и не винаги пряко свързани с Повелителя, ветеранът усещаше тъмните пътища, към които продължаваше да го води злата повеля. Самият той я беше подхранвал в предишния си живот.

— Търсиш усамотението… — констатацията дойде от Инстинкт, чиято сенчеста фигура изникна иззад гърба на седящия и съзерцаващ небето войн.

Скар се обърна към полуживия и вдигна равнодушно рамене.

— Нима когато сме заедно, чувстваме присъствието на другия?

Отрядът се намираше на един самотен хълм, където нямаше никакви наченки на природа, с изключение на бодливите корени и храсти, растящи в напуканата, скалиста почва. Такава неплодородна беше почвата около Кралския Път.

Кралският път беше продълговата ивица, започваща от най-източната част на Кралството — столицата Бриляна — и минаваше през цялата територия на Силвернада, като в центъра си обединяваше всички главни пътища, идващи от северната и южната и част. Той срещаше своя край в подножието на Драконовите планини и Замъка „Последна буря“. Естествено, самият Кралски път криеше множество тайни проходи и пътеки, но всички те бяха завардени или от различни групи бандити, или от малки отряди гоблини, дръзнали да навлязат в страната, дори официално победени в последната война. В това се криеше и иронията, защото Кралският път символизираше героичната поява на Ланс Пътешественика по тези земи. Вместо да бъде сигурен за търговците и пътешествениците в Силвернада, той гъмжеше от недоброжелатели. Крал Фиъръс бе назначил специални патрули, които обикаляха друмището. Патрули, които естествено работеха заедно с бандитите, като им оповестяваха за пътуването на по-богати търговци и не се намесваха в най-ключовите моменти. Самата масивна пътека, дълга стотици километри, бе низина, което благоприятстваше добри засади и нападения още повече. И вместо величествена пътека, чиято история би карала жителите на Силвернада да се гордеят, Кралският път се бе превърнал в пустош от камънаци, мрак, мъртва растителност и постоянно дебнеща опасност.

Скар и компанията му установиха временен лагер на едно от възвишенията до самия пътя. Трябваше да разузнаят дали наоколо се спотаяват бандити, дебнещи в засада или обикалящи патрули. Не че нямаше да се справят с лекота с тях! Мрачният Господар беше настоял пътуването да остане в тайна, затова отрядът от полуживи гледаше да се движи безшумно, добре планирано и само когато бе тъмно. Последното условие не бе трудно изпълнимо, тъй като дните бяха къси и тъмни.

— Нима когато сме заедно, наистина чувстваме присъствието на другия?

Скар повтори въпроса си не толкова, защото очакваше някакъв адекватен отговор. Той изпитваше някакво мрачно удоволствие, когато думите „заедно“ и „чувстваме“ отекваха празно в съзнанието му. Загледан по посока на Кралския Път, ветеранът можеше да оприличи терена повече на бойно поле, отколкото на нещо друго. А какво друго сравнение можеше да направи мъж, чието единствено призвание беше войната и унищожението.

— Не знам отговора на въпроса ти, водачо. Но знам, че бойният инстинкт ни подтиква да лагеруваме на група, така бихме били по-организирани и…

— Едва ли нещо може да ни заплаши, Инстинкт… — Скар отмести погледа си от здрачаващия се небосвод по посока на война си. — Бандитите няма какво да откраднат от нас, а патрулиращите стражи ще предпочетат да се търкалят пияни по полянките и да се забавляват с някоя невръстна девойка, насилствено взета от близкото село.

Последва кратка пауза, през която Скар се загледа отново в далечината, сякаш търсеше с поглед сцените, които беше описал на подчинения си войн.

— Всичко е загубено. Тези хора са загубени, а дори не подозират как това ще предопредели пътя на душите им.

Инстинкт погледна седящия и размишляващ войн с учуден поглед.

— Техните съдби ни интересуват толкова, колкото ако се изправят срещу нас в битка. Начинът, по който водят живота си, не е наша работа.

— И нима това е правилно?

— Когато си загубил способността си да чувстваш и да живееш нормално, когато мракът и злото са най-добрите ти приятели, нищо не може да е правилно — Инстинкт обърна гръб и се отдалечи, но в последния момент се спря и се обърна към водача на отряда им и някогашния му близък и верен приятел. — Когато загубиш всичко, но все пак имаш мисия, нещо, което да правиш и в което да се уповаваш — трябва да го следваш, колкото и отблъскващо да е. Защото иначе съществуването би било още по-безсмислено.

Скар предпочете да не отговаря. За момент може би изпита някакво чувство, подобно на щастие. Причината бе, че беше оставен сам — с мрачното небе и още по-мрачната пропаст, в която затъваха мислите му.

По-късно, когато Призрак се върна с рапорта за огледа си, войните отново потеглиха с бързото си нечовешко темпо. Мрачното небе не спираше да е по петите им ден и нощ. След около седемдесет и два часа непрестанен преход, полуживите пристигнаха в околностите на Стомана — градчето, в което трябваше да се спотайват, чакащи нови заповеди от Господаря си и където трябваше да си спомнят…

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„… Стомана беше градче, сгушено в една от граничните долини на Силвернада. Тъй като на юг Кралството граничеше с не дотолкова плодородните земи на гоблините, градчето беше изградено изцяло върху неплодородна почва. Затова и поминъкът на местните жители беше не земеделието и дори скотовъдството, а обработката на различни метали. Хората, населяващи земите около градчето и Замъка «Стоманен Звън», се сдобиваха с различни руди и полезни изкопаеми от съседните Драконови Планини, населявани от Ниските Народи — изключително негостоприемна раса, чиято връзка с външния свят беше единствено, когато се налагаше да търгуват. Наричаха ги още Планинярите. Неутрална фракция, която снабдяваше населението със стомана, въглища и други така ценни за войната материали, които Планинярите добиваха в Драконовите Планини. Ето защо и в селището процъфтяваха занаятите, свързани с изковаването на оръжия, доспехи, както и създаването на бойни машини. Професии, които във военно време вдигаха жизнения стандарт на местните неимоверно много. Така Стомана в последствие беше запомнена от историята и легендите като един от най-богатите и проспериращи райони. А където имаше много пари и злато, имаше и много проблеми…

«Всички сте копелета!» — Това беше единствената мисъл, която танцуваше в съзнанието на Скар, докато ветеранът наблюдаваше свечерения град. Дори в полунощ, много от ковачниците в града все още горяха. Това създаваше перфектната илюзия, че работливите жители на Стомана винаги са будни и нащрек. Заслепени от пламъците на собствените си огньове, повечето хора оставаха невежи за кроежите на врага, който се намираше съвсем наблизо, в лицето на гоблините — вечно жадни за грабежи и плячка…

Наемният отряд на Скар лагеруваше в близост до градчето. По-рано войните бяха наети със специална мисия да «бдят» над Стомана. Доносниците, които Кралството имаше в Драконовите Планини, бяха дали ценна информация относно предстоящо нападение над граничното селище на Силвернада срещу добра цена. Изкопчването на информацията не беше кой знае колко трудно. Гоблините се бяха снабдили с оръжия от Планинярите, разменяйки роби, които Ниските Народи експлоатираха в мините си. Така долните създания осъществяваха търговията си, докато в същото време Кралството използваше хранителни припаси, сол и платове за подобни размени. Лоялни единствено на джобовете си, Планинярите, естествено, бяха продали ценната информация на шпионите, които Кралството беше изпратило в планините. Затова Скар и хората му бдяха над градчето, надявайки се да съзрат промъкващия се враг и да го изненадат. Беше им платено да контрират атаката на гоблините, осуетявайки плановете им. Самият водач на наемническия отряд, ветеран в множество сражения, беше прекалено отегчен от подобна мисия.

«Ковачево, Ефесово, Райска Градина…» — Скар изброяваше наум някои от многото селища, чиято защита бе осигурявал през годините. Твърде ниско платена работа, тъй като много често се случваше врагът да се откаже или да нанесе големи поражения върху наемническия отряд — все неща, които причиняваха загуби от парите, с които Скар и войните му разполагаха.

Ето защо от перфектен войн, Скар се беше превърнал в перфектния циник, ругаещ и гоблините, и работодателите си в лицето на Рицарският корпус и най-вече жителите на Ковачево, които не познаваха проблемите на наемническия живот, вариращи от сън върху твърда и неудобна почва, до дни, в които трябваше да се изхранват с каквото намерят по път.

Дори в момента високият войн и предводител на наемническия отряд не можеше да се сети откога и той, и момчетата му са яли нещо различно от студени сухари или мършав дивеч.

— Тръгваме! — Скар се обърна към Мегидо, широкоплещ боец, известен с добрите си умения, както във въртенето на късия си боздуган, така и в налагане на ред вътре в отряда, когато авторитета на Скар сред войните е нисък. Както беше в момента… Заради ниското заплащане…“

* * *

И заради човешката природа, изконно свикнала да се държи с всеки спрямо заслуженото, дори то да е плод на независещи от никой фактори.

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„… Ллойд, дипломатът на отряда, бе останал в столицата да търси други поръчения, а в същото време наемническата група на Скар се разпадаше. Много от лоялните му иначе бойци дезертираха и се насочваха или към по-популярни и търсени отряди или към разбойнически фракции. Всичко на всичко, ветеранът разполагаше с двадесетина другари, чиято вярност също се измерваше с размера на надника, който при неуспех на сегашната мисия би бил никакъв.

Потънал във финансови проблеми, Скар предпочиташе да предаде изпълнението на повечето задачи на Мегидо, който бе един от малкото войни от формацията, биещ се заради удоволствието от битката, а не толкова заради парите.

— Дадено, шефе! — веселият тон принадлежеше от широкоплещия.

Наемническия отряд започна да се изнизва от укритието си към селцето бавно и постепенно. Целта им да беше да се разпръснат и претърсят повечето стратегически за бойна формация места, където врагът би могъл да остави следи от предварителна подготовка. Гоблините обикновено така воюваха. Разделяха се на отделни формации и нападаха дадената цел от всяка една страна, като предварително узнаваха дали теренът е в тяхна полза. Най-често разделени на малки отряди, те създаваха илюзията, че са слаби и нападаха града, като после се отдръпваха назад, повличайки разярените защитници, които, поели в глупава триумфална атака, попадаха в капана.

Скар знаеше тази тактика прекалено добре. Беше му омръзнало всеки път да губи време в претърсване на региона около набелязаната за щурм цел. Ето защо и не се изненада, когато той и наемникът с него се натъкнаха на гоблин-разузнавач, който явно като тях сканираше областта. Само че съществото беше по-неопитно. Но тъй като бе и по-безмозъчно, бе решило, че може да се справи с двама тежковъоръжени бойци. В такива случаи Скар направо прерязваше гърлото на злополучните скаути, но този път, неразполагащ с конкретна информация за вражеския отряд, ветеранът трябваше да изкопчи възможно най-много данни от създанието (преди да го довърши естествено).

— С каква информация разполагаш, изрод? — острието на личния кинжал на Скар беше опряно на гърлото на зеленикаво-сивото същество.

Мегидо се оглеждаше нервно, очаквайки вражески части да ги нападнат всеки момент, чули звуците от иначе кратката схватка, довела до обезоръжаването на гоблина.

— Разполагам с много информация, особено за теб, наемниче! — думите на противното създание му костваха тъмна струйка лилава кръв, следвана от кисела гримаса.

Лицето на гоблина обаче пазеше подлото си изражение.

— Господарят Хай’щи иска да говори с теб…

— Не бих общувал с отрепки от племето ти, било то самозвани господари.

Скар изрита гоблина, очаквайки молбите и риданията му. Нищо подобно! Скаутът по-скоро се забавляваше с изпусналия нервите си предводител на наемническия отряд, отколкото изпитваше някаква болка.

— Ние не сме толкова различни колкото смяташ — изглежда гоблинът изричаше с голямо усилие думите на общия език, тъй като го владееше слабо. — Хай’щи иска да те види. Намира се в една пещера на тридесет минути оттук, посока север. Близо до Пустите Зъбери. Няма как да я пропуснеш.

Пустите Зъбери бе местност в близост до Стомана и един от главните пътища към основите на Драконовите планини. Това, с което бе характерна, беше твърдият скалист терен, осеян с множество неравномерно разположени остри скали и малки пропасти, позволяващи добро укритие на вражески единици в близост до селището. Как не се беше сетил по рано?!

— И защо реши, че мога да имам доверие на теб и нечестивата ти раса?

— Защото също като нас имаш нужда от плячка и богатства.

Тъкмо решил да приключи с наглия гоблин, след като беше получил нужната информация, Скар се сепна и отпусна натиска на камата.

— Кажи ми повече!

— Шефе, какво става? Прекалено дълго се бавим с тази гнилоч. Приключвай с него! — нервният Мегидо хвърляше недоброжелателни погледи към скаута, като премяташе боздугана си от ръка в ръка.

— Казвай, ако не искаш да се разделиш с и без това жалкото си съществуване!

— Отиди сам при Хан’ши. Той те очаква. Ако нямаш доверие, ме остави при твоя главорез като гаранция, че няма да попаднеш в клопка.

— Нима на твоя «господар» му пука за живота ти?

— И двамата знаем, че не, но аз разполагам с още много информация относно плановете на племенните лидери и не би рискувал да попадна в ръцете на рицарите.

Доводите на съществото не се струваха надеждни на Скар. Съвсем възможно беше да му беше приготвена засада, а самата измет, наричаща се Господар, да бе пратил някой съвсем обикновен гоблин.

Рискът беше голям.

Предизвикателството също.

И тогава в главата на Скар забиха хиляди камбанки.

Не звук от камбанки, проумя войнът. Това по-скоро беше звукът на стотици, очукващи се една в друга монети…“

* * *

Потънал в неочаквания спомен, ветеранът бе прекъснат от Мрачния господар. Скверното усещане на мрака изпълни напълно сетивата на Скар. Сякаш мозъкът му се пържеше, разцепваше, вкочаняваше и изсъхваше. Всъщност чувството беше много по-лошо и всеки път, когато Мрачният Повелител го посещаваше с мисъл, Скар предпочиташе точно нещо такова да се случи с мозъка му, само за да го отърве от…

„Достигнахте ли градчето, робе?“ — властните думи бяха неумолими и привличащи.

Магията бе изпълнила отново ветерана и той бе готов да служи. Чувство, което вля нова, почти свещена сила във всеки един негов мускул.

„Отдавна, Господарю. Получих и обещания спомен. Чувствам се готов за задачата, която ще ми възложите!“ — Скар бе повече от подчинен. Той живееше чрез тъмните повели на Мрачния Лорд Нумориус.

„Ще бъда кратък и ясен. Разпространи съобщението на другите в бойната формация и ги управлявай от мое име, както сметнеш за добре. Промъкнете се в Стомана възможно най-бързо. Навлизайки в градчето ще получиш още спомени за по-добър ориентир. Намерете сградата, в която заседават управникът и наместникът на града. Там има планове и карти на близките до границата гоблинови територии. След като се сдобиеш с тях, потърси къде са разположили главната си могила или гробница, а после се свържи с Мен.“

Преди да зададе какъвто и да е въпрос, Скар усети внезапна празнина в съзнанието си. Празнина, която напомни на ветерана, че съществуването му без Повелителя и полуживата форма, която бе приел, не струваше нищо. Напълно нищо. Скар се подчини.

Когато и най-дълбоките сенки на нощта се сгъстиха в околностите на сгушения в каменистата долина град, войните, служещи на Смъртта, нахлуха тихо в Стомана. Жителите не подозираха нищо, защото стражата както обичайно спеше, а портите бяха широко отворени заради невниманието й.

Жителите на Стомана не подозираха абсолютно нищо… Понякога невежеството беше благословия. Факт, в който се увериха някои, дръзнали да се разходят по улиците в нощта хора, попаднали на безшумно движещата се Гибел. Прекалено късно…

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„… прекалено късно бе да се отметне от плана. Колкото и изобретателен да е човек, щом си сложи главата в торбата, картите са хвърлени. Но не и в случая. В реалния наемнически живот, игрите на съдбата се въртяха със стомана, не с карти и зарове.

Скар се разхождаше из слабите укрепления на града, които се състояха от няколко обърнати каруци, служещи за барикади. Битката между защитниците на градчето и гоблините щеше да се разнесе по улиците, където, успели да се разтегнат в бойна формация, нападателите щяха да нанесат огромни и фатални поражения. Тъй като жителите на градчето бяха прекалено заети в денонощния си усърден труд и производството на различно снаряжение, бяха забравили да подсигурят самите себе си поне с елементарна протекция. Градът бе изцяло лишен дори от подобие на крепостна стена. Но най-лошата част от всеобщата картина, както мрачно отбеляза Скар, бяха самите хора, заети с охраната на града. Предводителят им, който се водеше и нещо като местен шериф, тъкмо вървеше забързано срещу него.

— Здравейте, мисля, че беше крайно време да се появите. Сега, когато врагът се разкри и е ужасно близо, имаме нужда от вас повече от всякога.

Скар дори не си даде труда да стисне подадената му ръка. Водачът на наемниците предпочете да гледа студено и надменно човека, зает със защитата на Стомана. Вместо да отвърне на ентусиазираните му думи, Скар реши да го унижи:

— Погледни се, погледни и хората си. Нямате никакъв шанс. Как мислиш въобще да браниш това селище, като разполагаш единствено с ковачи и коняри?!

— Това е груба обида и погазване на всякакви кодекси относно…

— Аз съм наемник и не спазвам кодекси…

— А аз съм Главен Защитник и Пазач на това място и няма да позволя да обиждаш хората ми.

— Ще те видим какъв защитник си, когато многобройният враг нахлуе в жалко укрепеният ви град. Сигурен съм, че пръв ще си плюеш на петите.

— Ще се видим, наемнико. И ще видим в кого се крие повече доблест…

Защитникът се изплю в краката на Скар и му обърна гръб. Ветеранът също му обърна гръб и отиде при войните си, останали при главните порти на Стомана. Те щяха да рухнат още в началото на гоблиновата атака, защото наемникът беше направил своя избор и беше взел страна в конфликта… Своята.“

* * *

Когато Скар и полуживите проникнаха в кметството, се натъкнаха на нещо неочаквано. Стражи.

Прекалено улисани в тихото си промъкване в Стомана, слугите на Мрачния Повелител бяха забравили да изпратят напред съгледвач, тъй като бяха също решени да не се отделят един от друг. Грешка, която не им струваше чак толкова много.

Още с разбиването на главната врата на сградата, Скар се натъкна на единия пазач, който не можа да изтегли оръжието си навреме, и беше посечен от двуострия меч на ветерана. Другият страж реагира по-бързо, като насочи към Скар мълниеносен пирует, който щеше да го разсече през рамото, ако не беше някаква стрела, забила се в ръката с меча. Охранителят изпищя и изпусна оръжието си, вгледан ужасено не в ранения си крайник, а във фигурата, която бе възпроизвела изстрела. После пазачът припадна, но не от загубата на кръв, а от гледката на безплътен скелет, която представляваше Призрак. Пламтящите му в зелено очи гледаха безмилостно жертвата, която бавно се свличаше.

— За малко да се простиш с неживото си съществуване — поздрави скаутът предводителя на отряда си.

Преди останалите полуживи да влязат в сградата на третия страж, за който никой от тях не подозираше, той вече търчеше към покрива на сградата, където щеше да бие с камбаната тревога. Предстоеше дълга и ужасяваща нощ. Най-вече за жителите на Стомана…

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„… Повечето от жителите на градчето боравеха зле с каквото и да било оръжие. Свикналите на ковашки чук ръце трудно държаха ръкохватката на меча, без да разтреперят ръцете си. Макар и да бяха добре въоръжени, повечето, най-вече младите, не разполагаха с нито един ден военен опит. Факт, дължащ се на отмяната на задължителните дни в Рицарство или Войската, които за по-предните поколения бяха задължителни.

Скар виждаше страха в очите им. Ветеранът осъзнаваше, че той и наемниците му, колкото и да бяха низвергнати, всъщност са единствените хора, вещи в боравенето с оръжие. Ходът на битката зависеше от тях. От опитните. И никакъв кураж, който заблуденият и нахакан Главен Защитник на Стомана вдъхваше на хората си, нямаше да им помогне. Защото героичната победа на слабите, намерили смелост в сърцето си, беше само мит; приказка, с които залъгваха младоците…“

* * *

Камбаните, предупреждаващи жителите на Стомана за бедствие и подтикващи ги да се евакуират и напуснат моментално селището, биеха яростно. Стражът, бил тревогата и един от потенциалните организатори на бъдещата евакуация в размирно време, беше служил като такъв приблизително тридесет години. Като всеки достоен мъж и войн, той трябваше да се върне в кметството и да вземе участие в битката. Вместо това, успял да зърне лицето на врага, куражът му бе изневерил. Последното, за което си мислеше, докато скачаше от покрива на кметството беше, че бутилката бренди стои почти пълна в стаичката на часовоите…

Чули камбаните, известяващи тревога, жителите на Стомана започнаха бавно и зле организирано да излизат по улиците без реално да знаят какво да правят. Стражите на градчето, които трябваше да ги евакуират, също си нямаха и на идея какво се случва. Всички очакваха войска от гоблини или организирани бандити. Нищо такова. Нощта беше по-тъмна от всякога. Във въздуха се носеше аромата на смърт. Близка, но тайнствена. И тишината, остра като наточено острие, прорязвана единствено от чистия звук на битите камбани. Страхът от неизвестното. Той бе по-убийствен дори от слугите на Мрачния Господар.

Хората, изпаднали в пълна паника и безпомощност, понесли ръчен багаж (най-вече богатство и скъпоценности), започнаха да се разбягват към покрайнините на града с цел да го изоставят, защото в крайна сметка какво, ако не спасяването на собствената кожа бе по-важно?

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„… По-важно за Скар беше да държи групата си войни в сплотена формация. Така ръководителят на нападащата войска противни създания щеше да ги разпознае. Това намаляваше шанса някой от наемния отряд да пострада.

Скар нямаше доверие на гоблините, но имаше доверие в себе си и хората си. Ако планът се объркаше, щяха да напуснат сражението, оставяйки жителите на Стомана на тяхната предварително предначертана съдба. От тях самите…“

* * *

Наместникът на Ковачево обикновено не се задържаше до късно вечер на работното си място. Но тази нощ той трябваше да се погрижи за нещо. Потайните задачи и дейности се извършват по късни доби, когато будните умове спят. Приемната на кметството беше потънала в мрак, с изключение на една свещ, поставена върху дълга правоъгълна маса и грейнала ярко в средата на помещението. Около свещта се виждаха три изключително негостоприемни и изкривени в алчни усмивки лица. Едното бе на Наместника, а другите две на представители на сенчестия бизнес в Кралството. Ако всичко протечеше по мед и масло, кметът щеше да осигури привилегии на едни производители от Силвернада над други, като в същото време щеше да получи и добър подкуп (което естествено беше незаконно).

Практиката беше всъщност широко разпространена в Кралството. Пазарът на произвежданите стоки беше динамичен и много производители затъваха за сметка на други. Разковничето се криеше в доброто управление и политика. И естествено, връзки. Но най-сигурният метод си беше корупционният.

В Стомана с производството на нараменици се занимаваха три фамилии, две от които членуваха в Гилдиите на занаятчиите и търговците. Те имаха достатъчно връзки, за да успеят да продадат безпроблемно произведеното си снаряжение на Рицарския корпус. Третата фамилия не членуваше в Гилдиите, защото не искаше да плаща таксите, с които биха я обложили там. Така спестяваше пари от евентуалния данък за членство, но губеше пряката връзка с представителите на Кралството. Затова в момента нейният лидер бе решил направо да подкупи Наместника на Стомана, чието задължение беше еднолично или след консултация с местните представители на Гилдиите да реши, коя фамилия ще продава. А той бе направил вече своя избор…

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„Изборът му бе да се облагодетелства за сметка на задълженията, които имаше, както към наелите го, така и към хората, чиито животи щяха да бъдат погубени завинаги. Но на Скар не му пукаше за простите селяни, които по-скоро обиждаха оръжията носейки ги, отколкото отдавайки им бойна чест. Атаката на гоблините беше мълниеносна. Изключително бързи и ловки, макар и слаботелесни, създанията пометоха предните редици на защитниците. Жителите на градчето незнайно откъде намериха някакъв минимален кураж и не се разбягаха, но това беше още по-жалко за тях. Скоро пред слабите порти на Стомана течаха реки от кръв. Човешка.

В суматохата от звънящи мечове и бойни викове на ярост и агония, Скар и бойците му решително извадиха оръжията си по посока на битката. Адреналинът бушуваше в главата на наемника. Винаги беше така преди битка. Двуострият му меч щеше да посее много смърт.

Видели решителната подготовка на наемниците, хората от Стомана нададоха радостни възгласи и се хвърлиха още по-ожесточено върху гоблините, които за миг се поколебаха и изтеглиха назад. Ръководителите на защитата при портите си помислиха, че нападателите им искат само да се прегрупират, видели, че мълниеносната им атака не е успяла да пробие волята на обръча защитници.

Гнусните същества обаче не настъпиха повторно. Между тях и жителите на градчето зейна празен терен, изпълнен единствено с труповете на падналите в боя. Явно гоблините изчакваха нещо или някой.

Главата на Скар пулсираше от кръв. Той се насили да не мисли за това, което щеше да последва. Да не мисли за принципите си.

Една изключително малка част от хората, пазещи главния вход на Стомана, разбра откъде всъщност идва по-голямата опасност. Твърде късно…

За Скар и наемниците му не беше особено трудно да избият нищо неподозиращите защитници на града, удряйки ги в тила.

Наемникът и капитанът на гоблиновата войска си стиснаха ръцете, заобиколени от мъртвото присъствие на изколените жители на Стомана. Тяхната орис никак не тежеше на наемническия отряд, изменил на собствената си раса. Златото в кесиите тежеше повече от всяка съвест…“

* * *

Скар бе изпратил полуживите си съратници да наглеждат района около кметството в случай на офанзива от страна на жителите или местните стражи. Естествено, ненужно, тъй като всички бяха започнали да напускат града, нехаещи за друго, освен собственото си благосъстояние.

С Призрак нахлуха в приемната без да се опитват да бъдат тихи или внимателни. Присъствието им веднага бе усетено и отбелязано от тримата мъже, струпани около единствената грееща свещ в помещението. Единият от тях извади къс меч — явно беше бодигард на останалите. Само след миг оръжието му изтрополи на пода до безжизненото му тяло. Приел безплътна форма, предан на пълната власт на Мрачния Господар, Призрак виждаше перфектно в тъмното, което подсилваше уменията му на стрелец. Още преди да успее да зареди втора стрела на лъка си, партньорът му се намираше при останалите две фигури и посичаше едната.

Само движейки се от входа към средата на стаята, Скар бе помлял всички мебели, създавайки невероятен хаос от счупени и разпилени предмети. Острието му бе напълно обагрено с кръв. Самият той също бе окъпан в алено. Признакът на перфектно нанесен удар по посока на артерия.

Кметът се беше изтърколил на земята и хлипаше. Застанал на колене, той бе сметнал, че нападателите му са граждани, търсещи възмездие заради някоя разкрита сделка от миналото. Той имаше в изобилие такива. С гърлен рев и жалостив поглед по посока на убиеца си, той рече:

— Моля те, пощади ме. Тук имам много пари, ще се споразумеем.

— Не можеш да откупиш жалкото си съществуване с пари. Всъщност не можеш с нищо.

Мечът на Скар прокара симетрична резка по гърдите на Наместника. Ветеранът повече не го удостои с поглед.

Съвсем скоро с Призрак откриха нужните карти и заедно с останалите от отряда напуснаха кметството и града, незабелязани и необезпокоявани от никой или нищо.

И макар, че Стомана не беше окъпана в кръвта на много хора — изглеждаше призрачна…

Защото беше град, изоставен заедно от всяко достойнство и чест.