Делиян Маринов
Пътуване през спомени (3)

Първа глава
Подобрени

Планът беше да обградят храма незабелязани и след това да го нападнат бързо и неочаквано. Затова се придвижваха предимно вечерта, когато сенките бяха най-гъсти, а кошмарите — най-стряскащи. От опита си на професионален войн, чиито рефлекси бе запазил, за разлика от спомените си, Скар знаеше, че повечето планове се провалят и променят спрямо ситуациите, които възникват впоследствие. Това се случваше най-често или заради слабо командване, или заради нелоялни членове на бойния отряд — неща, които общо взето бяха силно свързани.

Планът им нямаше как да се провали. Въпреки че нямаха ясно изразен водач в групата си, всички бяха обвързани със съзнанието на Мрачния си Господар. Заповедите идваха пряко от него. Скар с изумление си спомни момента, в който ефектът от зелената светлина отмина и чу писъците на агония, обгърнали го от всички страни.

„Това се случва с непокорните и с тези, които не ми се подчиняват…“ — думите, които Гласът му нашепна в онзи ужасяващ момент, все още кънтяха в главата му.

„Засега ще се придържам към плана и Господаря си, поне докато получа нужните отговори…“ — помисли си Скар, все така оглеждайки белите мраморни стени на храма, който щяха да нападнат с първия леден полъх, предшестващ нощта. Нощ, която щеше да приюти последните жални стонове на много живи.

Скар спря да мисли за храма. През последните няколко дни той и бойният отряд, в който бе включен, се бяха придвижвали към него със завидна организация и бяха сигурни, че никой вражески съгледвач не бе успял да ги забележи. Повечето постове и скаути, на които се натъкнаха по пътя към храма, бяха или пияни, или потънали в дълбок сън, което улесни задачата на гарнизона от полуживи.

Храмът, който имаха за задача да завладеят, се наричаше Анър и се намираше в непосредствена близост до мястото, където се бяха пробудили. Скар си отбеляза наум, че са напуснали пепелявата земя, която Господарят им беше нарекъл Забравената долина. Доста подходящо име, имайки предвид факта, че отдавна никой жив, или поне човек със здрав разум, не я беше доближавал. Той все още не знаеше, с каква цел трябва да завладеят свещеното място. Мрачният Господар им даде ясно да разберат, че това бе първата точка от мащабната военна кампания, която подготвя и че тя е от особена важност за бъдещите им начинания. Нещо, свързано с магически енергии, което ветеранът не можеше, а и не искаше особено да разбере.

„Като отплата, покорни мои, ще получите част от отговорите на въпросите, които все още си задавате. Ще си спомните неща, които ще ви направят по-силни и още по-верни, ще опознаете себе си и това, което сте оставили като наследство в стария си живот. Никога няма да бъдете същите!“ — бяха последните думи на Повелителя им.

Отрядът им наброяваше четиридесет закоравели бойци. По мрачните им и уверени изражения, Скар можеше да прочете за стотиците битки, които бяха видели в предишния си живот. Живот… толкова далечна му беше вече тази дума. Макар че бързо свикна с липсата на топлота и жива енергия, които тялото му осигуряваше, той бе по-изумен от другия тип енергия, поддържаща го силен и ловък — „подобрен“. Думата изскочи ненадейно в съзнанието му и върна спомените отпреди няколко дни. Ето на какво се дължеше бързият им и безпроблемен преход — не бяха спирали нито да се хранят, нито да пият вода. Дори не бяха спирали за сън. Те не изпитваха нужда — плътта им бе полужива. Бяха пъргави, могъщи, почти недосегаеми, лишени от човешките си слабости. Една невиждана до сега сила.

„Спомените ще са вашите сънища. Те ще ви зареждат с нужната енергия. Както и верността ви към мен.“

Едва доловим шум в близките храсти прекъсна мислите на война. Отрядът лагеруваше в гъсто обрасъл с шипкови храсти и драки, пущинак. Мястото бе тъмно, дори когато слънцето беше в пиковите си часове, затова бе идеалното прикритие. Наоколо ги обграждаха множество високи дървета, някои от които гниещи и изсъхнали. Мъртвата атмосфера подхождаше напълно на смълчаната група войни, лагеруващи в дъбравата. Самата тя, обрасла и неподдържана, почти мъртва, контрастираше изумително със сградата на храма, изграден от бял мрамор и орнаментиран със знаците и символите както на Кралския двор, така и на Ордена на Белия камък.

Тези орнаменти, обаче, не говореха нищо на Скар и съратниците от бойния му отряд. Цялата им концентрация беше ясно доловима не при физическата част на храма, а при магическата. Те не разбираха енергиите, които витаеха там, но не се и чувстваха застрашени от тях. Силата на Господаря им ги пазеше.

„Черната му сила…“ — смразено помисли Скар и погледна отново храсталака, от който идваха звуците на приближаващ човек.

Войните не бяха уплашени, защото ясно доловиха тъмната аура. Затова те стягаха бойното си снаряжение — не от страх, че някой би ги нападнал, а защото знаеха, че това е съгледвачът им. Бе дошло време да действат.

Чу се съскащият звук на меч, излитащ от ножница, след което няколко високи папрати пред тях паднаха съсечени. Слабата фигура, изникнала на мястото, което папратите преграждаха, изгледа събралите се войни и им кимна мрачно:

— Предпочетох да разчистя част от пътя ни към храма. Главните му порти се охраняват от двадесетина пехотинеца, но докато го наблюдавах през цялата сутрин, забелязах две групи от по тридесетина рицари, които постоянно идваха и си отиваха. Явно патрулират по главните пътища. Какви глупци!

Скар и останалите ветерани кимнаха. Някои от тях бяха запознати със задълженията на стражата. Още повече бяха запознати с отегчението от това да вършиш едно и също нещо в продължение на месеци, без да очакваш да се случи някакво грандиозно събитие. Моментът бе повече от подходящ.

Скаутът се отдели от тях и отиде при останалата част от отряда, за да ги информира. Всички му имаха доверие — той бе първият, който получи спомен, след което бе станал неимоверно по-бърз и енергичен. В последните няколко дни всички получаваха спомени и по израженията им ясно личеше задоволството от ефекта. Всички се чувстваха свежи и силни. Скар се замисли за себе си. Предполагаше, че и неговото време ще дойде.

Забрава ги свика. Той бе нещо като неформален водач на групата — снажен и излъчващ неимоверна физическа мощ. Осанката му бе горда и арогантна. През по-голямата част от пътуването се беше превърнал в нещо като подкомандващ, защото не само им даваше идеи накъде да тръгнат или как да действат, а дори им заповядваше. Никой не се съпротивляваше. Така или иначе, важна беше целта — да завладеят храма в името на Мрачния Господар.

Снажният войн държеше преметната през рамото си двуостра секира, която дори високият и мускулест Скар не би могъл дълго да задържи в ръцете си. Ясно бе, че Забрава е варварин — от онези туземци, които бяха нещо като коренно население в тази част от континента. Вместо доспехи, той носеше дълго наметало и кожен панталон и за изненада на всички останали, се движеше бързо и пъргаво, напук на телосложението си. „Подобрени“ — думата отново отекна неканена в главата на Скар. Той се замисли за самия себе си и за това как бронята му, макар стоманена и тежка, бе по-крехка от самото му тяло. Войнът буквално не изпитваше болка в мускулите, въпреки дългия преход и тежкото снаряжение. Докосна кожата си — тя бе абсолютно безчувствена. Най-доброто доказателство бяха десетките резки и убождания от трънливия храсталак, в който лагеруваха. Абсолютно никаква болка.

— Време е. Ще се разделим на две групи — гласът на Забрава прокънтя и извади всички от мислите им. — Аз и още тридесетина мъже поемаме главния вход. Там ще отвлечем вниманието на защитниците.

Снажният войн изгледа всеки един полужив от отряда си с абсолютна увереност. Победата бе тяхна, още преди да са започнали битката. Погледът на Забрава срещна този на Скар.

— Ти! И останалите! Нахлуйте в храма през тайния проход, който Призрак е открил. Избийте всяка форма на живот, която намерите там, без значение дали е въоръжена или не. Без значение дори дали се съпротивлява!

Скар издържа на стоманения му поглед и се замисли. Една много мъничка част от съзнанието му не беше съгласна с план за подобно клане. Все пак целта им беше да завладеят храма. Защо трябваше всички да измират? Засякъл лекото недоумение у него, Забрава отбеляза с цинично изкривен, равнодушен тон:

— Заповедта идва пряко от Мрачния Господар. Тръгнете на север от сегашния ни лагер. Там ще ви чака Призрак и ще ви заведе при тайния проход към вътрешността на храма, който е открил.

Скар кимна и се обърна към тази част от отряда, която щеше да отиде с него. Мъжете го гледаха мрачно и очакваха да ги поведе. По лицата им не се четеше дори капка умора. Единствената емоция, която можеше да съзре в погледите им, бе пламенното очакване на предстоящата битка. За момент си помисли, че за добро или лошо, това са неговите съратници в момента. Помисли и за Господаря си, и за Зелената светлина. Нямаше да го разочарова. Особено сега, когато нямаше нищо друго, освен тях.

— Пригответе се! Когато частта на Забрава напусне лагера, тръгваме и ние. Победата е победа дори, когато е безславна.