Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории от Последното измерение (1)
Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Издание:

Делиян Маринов

Истории от Последното измерение

Книга първа: Пътуване през спомени (част едно)

 

Българска

Първо издание

 

Редактор: Нели Господинова

Рисунка на корицата: Лиляна Семкова

Дизайн на корицата: Рубен Лазарев

Редактор (ел. версия): Весислава Савова

 

ISBN 978–954–311–125–1

Печатни коли 14

Формат 84×108/32

София, 2013 г.

 

Издателство Весела Люцканова

http://www.vessela.eu

e-mail: [email protected]

Печат: Полиграфюг АД

 

 

Издание:

Делиян Маринов

Истории от Последното измерение

Книга първа: Пътуване през спомени (част две)

 

Българска

Първо издание

 

Редактор: Ралица Николова

Рисунка на корицата: Лиляна Семкова

Дизайн на корицата: Рубен Лазарев

Редактор (ел. версия): Весислава Савова

 

ISBN 978–954–311–133–6

Печатни коли 10

Формат 84×108/32

София, 2014 г.

 

Издателство Весела Люцканова

http://www.vessela.eu

e-mail: [email protected]

Печат: Полиграфюг АД

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава
Съживяващи

Тъмния Лорд седеше сред едно пусто поле в близост до Храма на Изцелението Форгивънс, който бойците му бяха завладели. Магьосникът беше вперил поглед в руините на сградата, която до скоро се издигаше величествено. Повелителя на Камъка на Живота нареди на армията си да щурмува храма и да го сравни със земята, а Забрава и командваните от него бойци се справиха със задачата повече от блестящо. Единственото, което беше останало на мястото на Храма, бяха сринатите мраморни плочи и порутени арки. Полуживите запалиха вещите и мебелите поради простата причина, че вече не бяха нужни никому.

— Готов ли сте, Господарю? — попита аморфидът, кацнал на рамото на концентрирания мъж.

— Да, Пту. Но отново ще се нуждая от силата ти — отвърна му Нумориус.

Съществото, добило образа на мастилено черен гарван, полетя към останките на храма. Мъжът насочи жезъла си към руините, под които се намираше магическото поле. Нумориус щеше да го изтръгне от земята и да го използва за предстоящия си ритуал.

Жреците на Целебния Камък внимателно използваха магията от енергийните полета, намиращи се под храмовете. Изстискваха я бавно, капка по капка, защото макар вечна, тя се нуждаеше от време, за да се възстанови. Така хората, които служеха на Камъка на Изцелението, черпеха сила за лечебните си заклинания вече няколко века и източниците им не пресъхваха. Нумориус щеше да се възползва от целия енергиен ресурс. Щеше да го изпие, направо да го разкъса без свян.

Тъмния Лорд осъзнаваше, че амбицията му за доминация беше по-силна от рационалното му мислене. И ето че сега, когато времето на втория ритуал беше настъпило, Нумориус щеше да изчерпи магическото поле на Форгивънс, така както беше прахосал това при Анър. А съвсем скоро армията му от полуживи щеше да завладее и Любов. Без да губи време, жадният за могъщество мъж щеше да проведе нов ритуал в Храма Любов. И така, докато изчерпи всички извори на магия в Силвернада, за да създаде достатъчно силна армия, с която да хвърли света в огън.

След като произнесе няколко думи на шифрования език на Камъка, Нумориус насочи жезъла си към руините. Камъка избухна в зелена светлина, от която се стрелнаха пет лъча. Те започнаха да се удължават и да се преплитат хаотично като пипала. След няколко минути лъчите достигнаха руините на Храма и Нумориус прошепна отново специалните магически слова. Пипалата от гърчеща се светлина застинаха в такава форма, че ако по тях се прокараше мислена линия, щеше да се получи обърната звезда.

По челото на чародееца се стичаше пот. Ако не беше достатъчно подготвен, щеше да изпадне в безсъзнание. Ала дните, прекарани в медитация, и енергията, която буквално бе погълнал от вълшебното поле на Анър, го поддържаха жив.

А ритуалът едва сега започваше…

Мина около час, в който зеленикавите лъчи продължаваха да се гърчат в пепелта на руините, като наподобяваха влечуги, борещи се с плячка.

Изведнъж един лъч премина от бледозелен в тъмнозелен цвят. Значи беше покорил една нишка от магическата материя. Нумориус се напрегна. Магьосникът започна да реди словата на заклинанието отново и отново.

След броени мигове втори лъч също промени цвета си. Оставаха още три лъча.

Мрачния Господар насочи мислите си към своето минало — дните, прекарани в учене на магически текстове и древни сказания. Дни, в които връстниците му се забавляваха, а той беше принуден да заляга над книгите. Младостта на мага беше преминала в ежедневно четене, а нощите — в практика, докато тялото му не застенеше. На другия ден заниманията започваха отново. Целия този гняв — за пропуснатото детство, игри и сладости, Нумориус насочваше към жезъла, от който струеше светлината.

Третият лъч също засили цвета си. Повелителя на Камъка обаче започваше да усеща слабост. А оставаха още два лъча, които трябваше да захванат от магическото поле. Затова заклинателят се върна към по-свежи спомени от миналото си, когато вече си беше извоювал място сред съвета на Мъдреците.

Макар и достатъчно способен, Нумориус винаги е бил пренебрегван и подиграван. Никой никога не се вслушваше в съветите му. Никой не харесваше трудовете му. Всички се подмазваха на Великия Мъдрец и Нумориус не излизаше от сянката на предводителя си.

Великия Роландан от своя страна се опитваше да се наложи над всичко и всички. По тази причина той управляваше еднолично първо Съвета, а после и цялото Кралство. Нумориус не просто му завиждаше. Той ненавиждаше шутовете на Роландан, в каквито се бяха превърнали Кралският двор и Съветът. Затова реши да сложи край на тази неправда. Всъщност искаше сам да управлява и сам да подчинява.

Волята му беше несломима. Четвъртият лъч също доби ярко зелен цвят. Остана само още един… Този, който завършваше върха на звездата.

Мрачния Лорд се напрегна със сетни сили.

Нищо…

Опита се пак да овладее силата с мисли за миналото, неговия източник на енергия. Но каквото и да си спомнеше — и за юмруците, с които го налагаше баща му, задето се е отплеснал от учебниците, и за поредния отхвърлен заклинателен проект — магът не успяваше да накара лъча да се свърже с магическата материя.

Пту кацна на треперещото рамо на заклинателя.

— Нека опитаме да инвокираме полето само с четири нишки.

— Дали ще успеем? Нали осъзнаваш, че ако изгубим контрол над него, то ще експлодира и ще ни унищожи.

— Ще успеем. Трябва да вярваш! — отвърна му аморфидът и литна отново по посока на руините.

Нумориус се напрегна още веднъж, но тъй като опитът пак беше неуспешен, той реши да последва съвета на Пту. Или щеше да успее, или да се провали.

Бяха изминали вече няколко часа в опити за контакт с полето. Мрачния Лорд зарецитира словата на следващото заклинание, което трябваше да изведе пипалата над повърхността. И макар че само четири от тях бяха успели да се свържат с магическото поле, имаше реален шанс заклинанието да бъде изпълнено.

Гърчещите се лъчи светлина започнаха бавно да излизат, наподобяващи корди, които изваждаха от водата улов. Вече извън почвата, лъчите се изпъваха, пронизвайки въздуха като харпуни. Тъмния Лорд усети магическата енергия, която носеха със себе си. Но тя все още беше първична. Не можеше да я използва в този й вид. Налагаше се да произнесе заклинание, с което да я запрати високо в небето, където да изригне. Това беше изключително трудно. Осъществилите контакт лъчи бяха четири, а не пет…

Невидима за човешкото око, чистата магия беше обозрима за Пту. В нея се преплитаха безброй цветове и влакна звезден прах. Почти всички цветове бяха непознати за хората — не просто нюанси, а нови цветове. Аморфидът беше очарован. Пту имаше за задача да рефлектира с тялото си магическото поле, което Нумориус щеше да запрати в небето. Така магията щеше да се взриви по-рано и да нарасне неимоверно в полза на Мрачния Лорд. За щастие, Пту беше резистентен към вредите от магиите и те нямаше да му навредят по никакъв начин.

Измина още един мъчителен час, в който лъчите постепенно се издигаха в небето. Видени отдалеко, те напомняха светкавици. Енергията им смущаваше атмосферата и около лъчите се струпаха облаци, които ръмжаха и бушуваха. Истинска буря властваше в небесата. А денят преваляше към нощ. Всепоглъщащ мрак заля земите около Храма и не след дълго достигна замъка Тетиво и градчето сгушено в него. Хората там отдавна бяха погубени от остриетата на полуживите.

Нощта вече напредваше, когато лъчите достигнаха кръжащия във висините Пту. Нумориус, който все още се държеше на крака, произнесе финалните си магически слова. Пипалата рязко се откъснаха от магическото поле и полека се прибраха в Камъка.

Освободено от досегашните си „вериги“, полето затанцува в небето, но само Пту виждаше движенията на енергията. Тя се уви около гарвана и се стрелна в тялото му. И тогава настъпи грандиозната експлозия. В секундата, в който чистата магия се докосна до тялото на съществото, тя стана видима и озари нощта. Смаян от красотата, Нумориус падна на колене, стискайки жезъла в ръка.

След няколко мига оформената магия започна да се спуска към земята под формата дъждовни капки, а Мрачния Лорд се канеше да я погълне с жезъла си и да я използва за ритуала. Пороен дъжд се изсипваше върху руините на доскорошния храм. Досега безучастно стоящ, Забрава вдигна своя Господар и го занесе в останките на храма, където до сутринта Повелителя на Камъка щеше да поглъща нужната магия за следващия ритуал по прераждане.

 

Утрото настъпи свежо и бодро, сякаш нищо не се беше случило. От магическата буря нямаше и помен. Небето беше ясно, а Нумориус стоеше гордо изправен, взирайки се в хоризонта. Придобил почти безгранична сила, Мрачния Лорд можеше да призовава хиляди и хиляди бойци.

— Виждаш ли тази територия? — Повелителя на Камъка посочи голите, лишени от всякаква растителност поля, разстилащи се на десетина километра пред него.

— Да, Господарю! — отговори Забрава вяло.

— Всичко наоколо ще се изпълни с покорни мои воини…

— Да, Господарю!

— Нима скърбиш за нещо? Не се ли радваш, че ще разполагам с легиони предани бойци, с които ще поробя света.

— Радвам се, Господарю. Но не смятате ли, че Скар ще се провали. Той не е добър пълководец.

— Скар? — Нумориус се обърна рязко към варварина. — Ха! А не допусна ли мисълта, че това не ме интересува?

— Как така — втрещи се Забрава, но величието на Мрачния Повелител му припомни как трябва да се обръща към него, — Господарю?

— Скар е просто дребна пионка. Дори да ме провали, за мен това няма да има значение! — Нумориус отново отправи взора си към полетата пред тях. — Войските, които ще командвам утре по това време, ще са достатъчни да завладеят всеки Храм или Крепост.

Забрава кимна.

— Войски, които ще командваш ти! — довърши мисълта си Мрачния Господар.

— Аз? — попита смаяно двуметровият някога-жив.

— Да! Именно ти. Затова избрах да запазя теб, а да изпратя останалите на мисия, в която вероятно ще се провалят. Нямам доверие на Скар — личната му воля е силна…

Успял да прозре мъдростта на Господаря си, Забрава беше благодарен за оказаната чест и бъдещото назначение. Грамадният воин се поклони ниско.

— А сега стой до мен и просто гледай!…

Нумориус беше изпаднал в пълен транс. Концентрираното му съзнание се беше сляло с това на сгушилия се в него аморфид. В момента физическото тяло на чародееца беше особено уязвимо. Ако някой искаше да го убие, може би това беше най-подходящият момент. Но до Мрачния Господар стоеше Забрава. Горд и неустрашим, варваринът за нищо на света нямаше да допусне нещо да се случи с неговия Повелител. Някога-живият беше доволен от своето ново съществуване в абсолютна разруха. А много скоро щеше да е пълководец на най-голямата и страховита армия, бродила някога в Последното Измерение.

Повелителя на Камъка ги виждаше. Всичките пленени души на хора, гоблини и планиняри. Хилядите блестящи светлинки в сърцевината на зеления Камък. Всяка една душица пулсираше неспокойна, вкопчена в безмилостна агония зад стените на артефакта. Нумориус можеше да различи всяко едно лице, всяка една история, намираща се зад зеленикавата повърхност. Хиляди същества, допринесли за мрака и отчаянието, бродещи по земята. А имаше още толкова отговорни. Мрачния Господар щеше да ги пороби и подчини всичките.

„Нуждаем се от нещо ново, Господарю!“ — Нумориус чу в главата си гласа на аморфида.

„Като например?…“

„Още по-кръвожадни войски…“ — долетя отговорът на съществото.

„Как?“

„Позволи ми да управлявам магията за ритуала, за да се науча. После ще ти покажа.“

Нумориус не би предал контрола на Камъка на никого. Той сам го беше открил и овладял. Но желанието за още повече власт и мощ беше по-силно от предпазливостта. Ето защо довери контрола на жезъла си на аморфида.

За изненада и на двамата, Пту успя с лекота да поеме заформящото се заклинание. И макар скиптърът да беше в ръцете на Нумориус, съществото го ръководеше.

От върха на магическия предмет изскочи дребна зелена искрица, която в полета си доби размерите на малка сфера. Тази сфера всъщност беше реплика на пленена в жезъла душа. Когато падна на земята, сферата се сгърчи и след няколко мига прие формата на човешко същество. В крайната си фаза душата очерта мъж със среден ръст, в чиито ръце имаше лък. Така се роди първият полужив от Втората Вълна. Носеше името Антъниъс и приживе беше ръководител на отбранителна стража.

Минаха часове, в които Нумориус и аморфидът се редуваха в направлението на ритуала. Околността се чернееше от налягалите фигури на хора и гоблини. Всички до един носеха дрехите или доспехите, с които бяха загубили животите си.

„Обеща да ми покажеш нещо!“ — припомни Мрачния Господар.

„Да“ — отвърна му Пту.

Аморфидът отново беше поел контрол над жезъла. След като от върха му изригна поредната искрица, съществото се съсредоточи върху нея. Душата на мъжа, който предстоеше да бъде прероден, беше наистина жестока. Това беше човек, не зачитащ нито семейство, нито принципи. Предател и лъжец. Той беше подходящ кандидат. Пту се опитваше да влияе на конструирането на тялото му.

Не успя. Репликата придоби облика, който мъжът имаше приживе. Пту смяташе, че се е провалил, защото душата на преродения човек не беше достатъчно зла, при все нещата, които беше вършил.

„Е, и? С какво се различава този полужив от останалите?“

„Дай ми още един шанс, Господарю!“

Всичко зависеше от това, дали следващата искрица ще бъде реплика на непростимо недостоен мъж. Сферичката се отдели от Камъка и Пту се съсредоточи върху нея. Дребен и плашлив човечец, който беше вършил малко недостойни дела в живота си. Аморфидът се притесни, че се е провалил за втори път, но въпреки това беше решен на всяка цена да опита отново. Затова се съсредоточи върху формата на репликата. Разучавайки тази дребна душица, Пту установи, че човекът никога не е имал желание за живот и никога не се е борил за нищо. Че дори в сетните си мигове не се беше съпротивлявал. Това беше наистина най-голямото престъпление, което човек можеше да извърши срещу себе си. Аморфидът се напрегна още малко и успя да деформира вече материализиращото се тяло по начина, по който желаеше. Новопоявилият се мъж беше без глава!

„Но… как може?“ — попита изумен Нумориус.

„Невероятно трудно, но е възможно. Всичко зависи от характера и делата, които е имал самият човек приживе. А този е бил наистина жесток… Към себе си. Затова сега полуживият е без глава. Тоест… не може да бъде унищожен по почти никакъв начин.“

Така се появиха Ужасите, едни от най-свирепите бойци, служещи на Мрачния Лорд.

 

Нощта измина неусетно за Нумориус и аморфида, които бяха погълнати от ритуала. Когато накрая мрачното дуо беше създало реплики на всички пленени души, Повелителя на Камъка си позволи да отвори очи. Веднага му се зави свят. Мрачния Господар се чувстваше напълно изтощен.

Ритуалът беше приключил и мъжът беше създал легионите си от полуживи.

Сега му предстоеше да направи нова магия, с която да ги пробуди и подчини. Нужна му беше още енергия, за да може да подхранва заклинанията си. Ето защо Мрачния Господар трябваше да спи ревитализиращ сън, преди да извърши следващото заклинание.

Забрава гледаше смаяно изпълнените с налягали същества поля. Нумориус нямаше сили да му продума каквото и да било. Трябваше да се наспи. А когато настъпеше следващият ден, щеше да ги призове. И тогава истинската война щеше да започне.