Делиян Маринов
Пътуване през спомени (5)

Трета глава
Изненадани

Скар и войните му се намираха в непосредствена близост до вътрешния вход на централното крило. Той бе наредил на полуживите си съратници да задържат атаката, с която мислеха да започнат, нахлувайки в помещението.

Залата, в която се намираха, бе дълга. Килимът в сребрист цвят започваше от входа на помещението и се простираше чак до огромен олтар, пред който бе изваян огромен монумент, завършващ със сребърна сфера. По-запознатите знаеха, че това е перфектна имитация на Белия камък. При все това, сребърната сфера излъчваше мека сила и светлина, които контрастираха с мрака, извиращ от сърцата и душите на неканените полуживи.

Не сферата обаче бе накарала Скар и хората му да спрат. В центъра на залата, точно до олтара, бяха застанали в дъга група войни, предвождани от жена. Ветеранът трябваше да се досети по-рано, че в храма може да има лекуващи се бойци, които са решили все пак да присъстват на церемонията, прекъсната от полуживите. Защитниците на крилото бяха също толкова организирани, колкото и отряда на Мрачния Повелител и щяха да се нахвърлят още при появата им. Всички до един усещаха мрачната аура, но тяхната предводителка също бе дала сигнал да спрат. Тя така и не бе забравила това, което Скар току-що си беше спомнил.

— Знаех си, че ще дойде този момент, в който отново ще се срещнем — рече жената, чиито черти, му подсказваха, че е опитен боец. Тя говореше единствено на Скар. — Ти ме промени. Знаех си, че някой ден ще се видим отново тук. Имам сметки за уреждане.

В началото той не я беше познал. Формите на тялото й се очертаваха още по-ясно от пристегнатия кожен корсет. Нямаше и следа от слабите рамена и тяло, което преди много години беше обезчестил. Пред него стоеше опитна жена-войн. Тя нямаше да му позволи да я докосне. Напротив, беше неин ред да бъде безкомпромисна и агресивна.

Ел Дриаде бе избрала живота на войник, лишена принудително от правото да бъде невинната жрица, грижеща се за раните на пострадалите в битка. Бе предпочела самата тя да нанася тези рани, отмъщавайки на всеки враг, най-вече заради злодеянието на мъжа, поругал я в най-светлите години от младините й. Украшението на сфера, въртяща се в собствена орбита, символизираше предаността й към Съвета на камъка.

Сигналът, който даде на четиримата обграждащия я войни, бе съвсем ясен. Мъжете връхлетяха отряда на Скар с мрачни изражения, верни на водачката си. Грешката им бе, че не подозираха каква е същността на враговете си. Предимство, което Скар реши да използва. Погледна Призрак и му кимна мрачно в посока на поклонниците и останалите жрици. Скаутът бе повече от доволен. Той щеше да се примъкне към клането.

Забравил за всички останали, Скар вдигна меча си, за да парира силния и прецизен удар на Ел Дриаде. Преди да му позволи да отвърне, жената-войн се превъртя, направи пирует и заби оръжието си в корема му.

Триумфалната й усмивка замря със същата скорост, с която се беше появила. Скар предвидливо й бе позволил да го наръга, за да може да отклони вниманието й. Моментът, в който тя се сепна от факта, че той не агонизира, при условие, че го бе убила, бе достатъчен за ветерана. Мечът му изсвистя и посече ръката, с която го бе наръгала, но не успя да я довърши.

Един безчувствен труп го изблъска с такава сила, че на Скар му се наложи да се съсредоточи върху това да остане прав. Скар с ужас осъзна, че обезглавеният торс, който бе забавил победата му, бе на един от неговите. Позна го веднага, заради липсата на кръв. За сметка на това, навсякъде се разнесе ужасна зелена пепел. Защитникът, който беше обезглавил полуживия, застана пред ранената си водачка с решително изражение. Ето, че противниците им знаеха как да ги победят. Скар обаче не се чувстваше уплашен. Това бе непознато за новото му съществуване чувство. Ветеранът скочи и със смайваща сила се озова пред война, пробвайки се да го посече откъм таза. Защитникът успя да предвиди тактиката на противника си, но нямаше достатъчно време да избегне удара по заучения от тренировките начин. Пътеката, на която се биеха между пейките в крилото, беше прекалено тясна. Краката му се преплетоха и, неспособен да запази равновесие, той падна. Смъртта му го срещна преди да се стовари върху студения мраморен под. В същото време Ел Дриаде връхлетя Скар и го мушкаше с камата си яростно. Ако той беше жив, това щеше да е една ужасяваща прегръдка на смъртта. Ударите, обаче, не му причиняваха болка, а само го разконцентрираха. Той отблъсна жената-войн от себе си и тя падна, а войнът едва тогава забеляза, че корсетът й се беше разкъсал. В същия момент Скар отново зърна онзи див поглед на отчаяно затворено в клетка, животно. Мечът й все още стърчеше от корема му. Ел Дриаде бе ужасена. В същия момент долетяха стоновете на умиращите от другия край на храма, където Призрак вилнееше. Именно тези стонове пречупиха волята й. Тя погледна Скар и му подари триумфираща усмивка, която изненада война повече, отколкото дори си беше представял.

— Този път няма да ти позволя… — бяха последните й думи.

След което жената-войн преряза гърлото си с решително и изкусно движение на камата.

Писъците се усилваха. Защитниците бяха сломени, след като отрядът на Скар започна клането. Войнът обаче не се включи. Времето спря хода си. Той остана загледан в жената-войн. Едва сега осъзна, защо е бил призован. Той бе започнал да служи на злото още приживе. Нещото, което довърши волята му беше Гласът, който се появи ненадейно в главата му:

„Вече имаш отговорите си. Поздравявам те, справи се по-добре от тогава. Сега вече си напълно готов да ми служиш.“

Когато Забрава, заедно с хората си, нахлу в централното крило, завари Скар да стои прегърбен и загледан във все още топлия труп на самоубила се жена. Погледът му беше празен като душата му, окъпана в пламъците на следващия спомен…

„— Намерете жриците на храма, имате пълното право да грабите и да правите каквото пожелаете! — думите му към останалите в отряда бяха безчувствени.

— Но, капитане… — Ллойд бе изумен.

— Ти идваш с мен, имаме работа за вършене! — заповедният тон на Скар не остави никакво съмнение в подчинените му.

Макар и да не ги забеляза, Скар знаеше, че хората му имат слаба воля. Повечето навлязоха в крилото за обучаващи се. Нямаха търпение да се позабавляват.

«Всичко е загубено, светът се къпе в поквара. Не можем да я спрем…» — мислеше си войнът.

Сякаш разчел мислите му, дипломатът уплашено го дръпна:

— Не можете да я спрете ей така, задачата ни беше да… трябваше да спасим тези жени и този храм, не да увеличим ужаса им.

Скар го изблъска, почувствал нарастващия си гняв:

— Не можем да ги спасим от самите тях. Не можем да спасим самите себе си. Ела с мен, трябва да заличим следите…“

* * *

Гласът на Забрава го извади от спомена:

— Не мога да повярвам, че си позволил на един от нашите да загине.

Исполинът се беше загледал в тялото на полуживия.

Храмът беше напълно превзет. Писъците на болка и смърт бяха заменени от още по-зловеща тишина, която по подобие на траурен воал, се беше спуснала над мястото.

— Но няма значение! Мрачният Повелител ще бъде доволен. Храмът е изцяло наш. Време е да излезем и да го посрещнем.

Всички се упътиха към изхода на крилото, а после и към храма. Не чувстваха дори капка умора след битката, макар да срещнаха достойна съпротива както от рицарите, така и от защитниците. Последен излезе Скар, потънал в собствената си мрачна вселена, изпълнена с пепелта на отдавна изгорели принципи и морални устои…

„… Храмът гореше. Цялата красота на градините и орнаментираните колони и статуии се къпеше в ужасяващия огън, който Скар и Ллойд бяха предизвикали. Останалите от отряда гледаха безразлично мястото, доволни от извършеното. От край време имаха нужда да задоволят мрачните си желания. Светът бе достатъчно покварен, за да се опитват да бъдат порядъчни. Един обаче плачеше.

— Трябва да напусна отряда. Нямам повече място тук… — макар и просълзен, Ллойд издържа погледа на Скар — капитанът, който доскоро ценеше и уважаваше повече от собственият си живот.

— Нали знаеш, че тайната за храма трябва да остане запечатана в развалините му.

— Достатъчно дълго се сражавах рамо до рамо с всички вас. Не бих ви предал — тонът на дипломата беше искрен, — но не мога да продължа след тази случка.

Скар му вярваше. Лойд не би престъпил собствения си кодекс — качество, заради което го уважаваше и в същото време му завиждаше.

— Тогава имаш позволението ми. Къде ще отидеш?

— Някъде далеч от тази страна, сигурно към Островните Кралства. Нямам повече място в тези покварени земи.

— Имаш благословията ми, приятелю! — тонът на Скар беше студен.

— Всичко хубаво или всичко лошо. Както предопределите съдбата си занапред — отвърна димпломатът по протокол.

След това тръгна.

Скар отново погледна горящия храм. Инсценировката беше добре планирана. Щяха да съобщят на емисарите, че са закъснели и, че бандитите са опожарили мястото. Тях можеха да излъжат. Себе си обаче — не…“

* * *

Сър Лотлансен погледна за последно храма. Кървавият изгрев вече си пробиваше път през ранните часове на сутринта. Бе загубил всичките си рицари в неравностойната битка с почти непобедимите си войни. Бе загубил надеждите си, събрани в изстиващото тяло на младият Сър Хонориен.

„Не!“ — тръсна глава някогашният предводител на рицарите, патрулиращи около превзетия храм.

„Ако загубя надежда, ще се превърна във всички тях…“ — Той си спомни труповете на съратниците си. Повечето бяха загинали, загърбили всяка вяра и надежда, която да крепи сърцата и силата им.

„Ще се стана един от тях…“ Когато повтори мисълта си, в съзнанието му изникнаха безмилостните образи на полуживите. Бяха го оставили жив, за да отнесе съобщение до господарите си, Мъдреците и самия Крал. Такива шансове се даваха рядко в живота. Колко странно, че почти винаги се пропиляваха. Той обаче нямаше да си позволи провал. Тепърва назряваше нова война, в която, за да победят врага, трябваше първо да сломят мрака в себе си. Имаше много работа за вършене.

Сър Лотлансен кимна в посока на храма и след като отдаде последна чест на умрелите, препусна към столицата. Яздейки, облечен в първите лъчи на слънцето, рицарят усещаше, че тревогата вътре в него е изчезнала.