Делиян Маринов
Пътуване през спомени (10)

Осма глава
Изобретяващи

Библиотеката на храма, използвана също и за приемна на гости от висок ранг, бе осветена единствено от запалената камина.

Тъй като Надежда, най-главният от всички храмове в Силвернада, бе построен изцяло от камък, във всяко едно помещение беше хладно. Древните създатели на светилището бяха решили да използват каменни блокове за създаване на постройката не защото се опасяваха от бъдещо опожаряване на храма — такова всъщност бе изключено, тъй като самата столица, в която се намираше беше практически непревземаема, — а защото всъщност твърдата скала задържаше магията концентрирана зад стените му. Надежда беше гордостта на кралството и включваше в себе си не само специално обособена лечителска част, но и Академия по лечителско изкуство и изследователска лаборатория.

Ето защо в библиотеката винаги бе запалена камината. Така самото посещение беше по-уютно и внасяше топла атмосфера за посетителите си, които в момента бяха двама отдадени на дълга и честта рицари. Или поне само единият…

Сър Лотлансен наблюдаваше внимателно главнокомандващия рицар, сър Денотериън, който избухваше постоянно в противния си, истеричен, пиянски смях. За последното свидетелстваха неколцина бутилки билков ликьор, включващ в себе си вкусовете на дива мента, дива роза и див бръшлян. Всъщност малцината, които можеха да си позволят това скъпо питие, го наричаха „Питието на дивите“, може би заради ефекта, който имаше върху темперамента на пиещия го.

Истеричните нотки в смеха на сър Денотериън обаче идваха от неспособността му да приеме няколко факта, един от които — съществен. Продължаваха да губят. Врагът бе превзел още един храм и цял замък, избивайки по-голямата част от населяващите го хора.

— Това дори не е война, а изтребление! Те искат да ни заличат като раса. Тук има намеса на тайни отвъдокеански организации и групировки! — Сър Денотериън тръшна поредната празна бутилка на масата пред себе си, иначе предназначена за четене или писане.

Сър Лотлансен, дошъл като личен повереник и подкомандващ на главния предводител на рицарите, кимна уморено. Вече втори час се правеше на заинтересован от безсмислиците, които злоупотребилият с лечебните и елитни ликьори на храма сър Денотериън бълваше.

Получили тревожните новини на бежанците от завладяното и напълно опустошено Ефесово и пленения храм на изцелението Форгивънс, намиращ се в близост до земите на Ефес, рицарите бяха съставили на пръв поглед разумен план за ответен удар. Трябваше само да обсъдят намеренията си с Великия Мъдрец и да го помолят за помощ, тъй като се носеше мълвата, че самият той готви също отговор на безмилостната инвазия на непобедимия немъртъв враг. План, който сър Лотлансен трябваше да съгласува с Мъдреца, защото самият предводител на рицарите и наемниците не бе в състояние да направи нищо, освен може би да води банални конспиративни разговори.

Преживелият много битки и смърт, но запазил честта и принципите си, Лотлансен въздъхна по посока на сър Денотериън и му обърна гръб. След това се насочи към камината. Загледан в меките й подскачащи пламъци, рицарят си спомняше горчиво за горящия храм, от който се беше измъкнал жив единствено той. Вгледан в разпадащите се на пепел цепеници, сър Лотлансен се сети за по-младите си подчинени рицари — всички служещи вярно и до един загинали. Или поне някои от тях. Без да усети, по челото му изби пот, а гърбът му започна да се тресе от конвулсии. Печалният рицар се опита да се овладее, но горящите дърва в камината безмилостно му напомняха за сграбчените от смъртта животи на всичките му съратници. На практика той беше останал без приятели, а най-близкият му човек беше пияният, вече хъркащ върху писалището на библиотеката, сър Денотериан — близък по оръжие и професия, но не и по сърце. Изведнъж потта изчезна така, както бе избила, а тялото му се успокои, обляно от мека топлина, която обаче не идваше от камината. Преди да осъзнае какво се е случило, сър Лотлансен чу нежен и грижовен глас:

— Много рани си получил… Но тези, които разяждат душата ти са най-силни. Там са най-грубите белези… — Главната жрица Аерастраза обикаляше объркания рицар с вдигнати към него ръце, от които извираше мека синя светлина.

„Магия!“ — помисли си рицарят-ветеран, осъзнавайки какво е прогонило нежеланите конвулсии на тялото му.

— Да, магията ми може да помогне на болно тяло. Виждала съм осакатени войничета, невнимателни занаятчии, майки, губещи все още неродените си рожби, отровени лордове, в чиито очи се крие страхът от загубата на съкровищата, а не живота… — жрицата спря и го погледна изпитателно. — На мое място би ли върнал животите им?

Рицарят отвори уста да отговори, но после се разколеба. Почувства се незначителен и някак си неспособен да отсъди кое е правилно и кое не. Неговите тревоги също бяха значими, но не бяха единствените проблеми на това кралство, на този континент. На този свят. Затова Лотлансен реши да замълчи и да изчака жрицата да проговори отново. Харесваше гласа й. Той беше по-стоплящ от огъня в камината.

— Виждам… И знам! — жрицата отмести поглед от него и се загледа в камината.

Лотлансен реши, че и тя като него вижда в гърчещите се пламъци животите на умрелите му другари.

— Да. Мога да излекувам всяка една рана или белег, които мъчат и грозят плътта, но раните, които всички ние имаме вътре в нас, трябва да излекуваме сами.

Не напълно сигурен за какво говори жрицата, сър Лотлансен кимна разбиращо като веднага се почувства жалко, защото знаеше, че тя разчита всяка негова емоция, всеки негов страх, всеки негов принцип… И тогава разбра…

— Да, рицарю. Лекът за вътрешните ти терзания се намира вътре в теб. Той е като цвете, което чака да бъде почистено от всички бурени, след което трябва да бъде грижливо отглеждано и, веднъж откъснато — посветено на подходящата кауза.

Жрицата го погледна за последен път с изпиващите си очи, след което се усмихна. Неспособен да каже каквото и да било, сър Лотлансен само кимна почтително, след това й обърна гръб и се отдалечи към изхода на библиотеката. Беше намерил поне един малък отговор на множеството си въпроси. Трябваше да действа. Дори когато беше сам сред целия хаос от събития.

Малко преди да напусне стаята, я чу за последно. Този път жрицата говореше на все още унесения в пиянски сън сър Денотериън:

— Жалко за теб, че поливаш бурените…

В същото време през портите на храма, с невероятна скорост, объркваща постовите, връхлетя конник със сив и изпокъсан плащ, какъвто дори разбойник не би навлякъл.

 

Залата за изпитания бе утихнала. Сър Лотлансен направи неуместна съпоставка с тренировъчната зала на военната академия, където беше завършил. В нея звънът на стомана и крясъците не стихваха.

Тишината в храма обаче бе плашеща и зловеща. Коридорите, водещи до частта, използвана за лаборатория и експерименти, бяха украсени с множество колони, с издялани във формата на лица върхове. Самият рицар не искаше и да се замисля какво символизираха. За него изкуството беше занимание, приложимо само след няколко бутилки твърд алкохол. А Лотлансен не пиеше.

Той тъкмо се гласеше да нахлуе в главната зала за изпитания, по-тиха дори от гробница, когато нечия слаба, но жилава ръка го хвана за рамото.

— Приемете искрените ми извинения, господин Рицарю, но не можете ей така да влезете в тази част от комплекса. Не и преди официалното разрешение на Великия Мъдрец и Главната свещенослужителка.

Сър Лотлансен се обърна към появилия се сякаш от нищото, мършав, но облечен в представителни дрехи мъж и вдигна безучастно рамене. Сега пък щеше да си има работа с наперени икономи.

— А къде мога да намеря Великия Мъдрец? Всъщност, аз точно него търся и стражите, които ни настаниха в библиотеката по-рано днес, ми споделиха информацията, че от няколко дена е в залата за Изпитания.

— Да, правилно са Ви казали. А е недопустимо да Ви споделят такава информация. Великият Мъдрец заема главна роля в изключително важен за изхода на предстоящата война експеримент и ще се наложи да си почине поне няколко дена, така че може би няма да имате възможност да разговаряте скоро с него. Моля Ви за имената на стражите, ще се погрижа да…

— Многоуважаеми Ллойд, не се притеснявайте. Здравето ми е последна грижа в момента… — икономът и сър Лотлансен се обърнаха към също внезапно появилата се фигура от съседния коридор.

Нещо в силуета на новопристигналия накара сър Лотлансен, отдавна обучен в етикеция рицар, да падне на едно коляно с вдигнат за приветствие меч.

— Стани, дете мое! Мисля, че сме се виждали… — Роландан излезе от сенките на коридора и се изправи със светлата си роба и сияещия си жезъл пред изпадналия в благоговение рицар.

Икономът отново забъбри:

— Ваше величие. Все пак предлагам да накажем…

Явно свикнал с постоянното дърдорене на иконома на храма, Роландан вдигна заповедно ръка и промълви:

— Успокой се Ллойд. Всъщност по-рано днес ме осведомиха за появата на сър Денотериън и сър Лотлансен, който стои до Вас в момента. Учуден съм, че предводителят на рицарите го няма. Може би, Ллойд, трябва да отидеш и да се погрижиш за него. Сигурно е все още в библиотеката.

— Мое задължение е, Велики Мъдрецо! Ще отида в библиотеката да видя как е гостът ни.

— Правилно ще постъпиш… А сега можеш да ни оставиш сами.

След размяната на обичайните думи, които етикетът изискваше при сбогуване, икономът се отправи към библиотеката. Уверил се, че са останали сами, Роландан погледна повелително объркания рицар:

— Последвай ме!… — след което се обърна към един от ъглите на коридора, от който беше дошъл. — Стийл, можеш да се покажеш. Срещата ти с госта ни няма да е никак случайна.

Бойната екипировка и тежко снаряжение на новодошлия не оставиха никакво съмнение у сър Лотлансен. Прекомерно високият мъж, появил се от укритието си в сенките, явно бе охрана на Великия Мъдрец. Нещо, което беше съвсем обяснимо, имайки предвид постоянното съперничество за водачеството на Съвета на Мъдреците.

Макар че Роландан притежаваше пълни и изконни права за водач, това не означаваше, че няма други, които желаеха да вземат властта му. Стийл погледна с абсолютно недоброжелателно изражение рицаря и се поклони на Великия Мъдрец.

— Както казах, сър Лотлансен, известиха ме, че сте дошли, а и аз самият знам защо. Но нека ви разведа из залата за Изпитания. После ще поговорим на спокойствие. Тъкмо сър Денотериън ще е изтрезнял… Билковият ликьор на храма го поваля не за първи път.

Веселото изражение на Великия Мъдрец беше неочаквано за Лотлансен, който не знаеше как да отвърне и също се усмихна.

— След Вас… — бяха последните думи на Роландан, преди тримата да влязат в залата за Изпитания. Място, което в бъдеще Лотлансен щеше да си спомня с ужас, надминаващ дори този, който беше изпитал, гледайки горящия Анър.

 

Противно на рицарските очаквания залата за Изпитания беше напълно тъмна. Личният телохранител на Великия Мъдрец носеше запалена факла, чийто огън буквално танцуваше. Сър Лотлансен си помисли, че това е странно, защото в самото помещение нямаше вятър. Нямаше дори прозорци. За последното свидетелстваше застоялият въздух, в който миризмата на плесен беше всъщност най-приятната миризма. Рицарят си спомни дните, когато още млад и буен, се беше сбил за момиче в някаква пропаднала кръчма, което му костваше цяла вечер в тъмницата.

— Ваше Върховенство, защо е толкова мрачно тук, не виждам почти нищо… — рицарят реши да започне някакъв разговор.

— Сър, убеден съм, че благочестив рицар като Вас няма какво да види тук. А и повечето магове, които посещават това място, не се нуждаят от светлина, тъй като останалите им сетива са достатъчно развити така или иначе.

Подразнен от неудовлетворителния и леко засягащ го отговор, както и злобното подхилване на Стийл, който бе застанал от другата страна на Великия Мъдрец, сър Лотлансен реши да опита още веднъж:

— Но на мен винаги ми е била интересна медицината. Преди даже исках да се посветя на това изкуство, но знаете — мъж съм — и влечението към стоманата взе връх.

Злобното подхилване на Стийл премина от шепот в откровен смях. Този тип дразнеше рицаря ужасно много. Великият мъдрец погледна с интерес сър Лотлансен.

— Не сте добър лъжец, многоуважавани рицарю! Но тъй като любопитството Ви е по-остро дори от меча на личния ми телохранител, ще го задоволя.

Поредното споменаване на Стийл намръщи рицаря отново — изражение, което и Великият Мъдрец, и охранителят му забелязаха, но и всъщност бе нещо, което очакваха.

За първи път сър Лотлансен виждаше Великия Мъдрец в такава светлина. Бе свикнал да го свързва с постоянна доброта, състрадателност и мир. Рицарят запечата тези свои мисли в едно специално място в съзнанието си, за да може да им обърне внимание по-късно, защото това, което се разкри неочаквано пред него, го зашемети.

Роландан направи магическо заклинание и жезълът му окъпа залата в меката си, бледосиня светлина. В зловещата тишината тихото ахване на сър Лотлансен прозвуча като вик на агония.

Залата за изпитания бе огромно помещение с форма на квадрат. В центъра й имаше друг квадрат, който също представляваше стая, тъй като имаше врата върху всяка от четирите страни. Самите врати бяха по-скоро решетки.

„Не стая, а тъмница!“ — помисли си рицарят, забелязал множеството крайници, които се подаваха между металните пръти на четирите решетки.

Плътно до стените на тази стая-тъмница бяха прилепени маси, покрити с всевъзможни инструменти; епруветки с разнообразно съдържание; различни дебели тонове книги, чиито подвързии бяха оцветени във всеки възможен цвят. Помещението беше отблъскващо за Лотлансен.

Главният мъдрец, сър Лотлансен, и Стийл вървяха бавно към централната стая. Рицарят продължаваше да разглежда мястото, на което беше попаднал. Светлината от жезъла на Роландан не осветяваше напълно всичко. Стените приютяваха гъсти сенки и сър Лотлансен отчете дивашко движение, сякаш хората или съществата, които прибягваха там, се опитваха да се скатаят още по-навътре в тях.

Усетил погледа на рицаря, Роландан кимна по посока на един от мрачните ъгли и насочи жезъла си. Меката светлина освети безмилостно малка сгърчена фигура, седнала на каменния под, притисната до студената стена и покрила главата си с ръце. Приличаше на човек, но толкова мършав човек сър Лотлансен не беше виждал дори на пазарите за роби. Висока фигура на гологлав човек, облечен в синя мантия, стоеше срещу жалкото същество и си водеше записки.

— Това е един от изследователите ни. Държим гладни със седмици някои от обектите за експерименти, за да проследим как се отразява това на човешкото тяло.

Сър Лотлансен погледна с увиснало чене Главния мъдрец и проговори, забравил всякакви титли и обръщение.

— Но вие експериментирате с хора?

— А ти какво очакваше? Медицината, дори тази, в която използваме магия, изисква жертви. Погледни! — Роландан обърна жезъла си към друг участък от огромната зала.

Ново осветеното място разкри огромен уред, на който беше закачен човек, с бледа от изтощение кожа и празен поглед. До него стоеше друга висока, наметната с работна манта фигура. Изследователят използваше странната машина, за да извива крайниците и тялото на клетия мъж в различни форми. Пред тях имаше малка група по-млади мъже, явно обучаващи се, които си водеха записки. Сър Лотлансен се вгледа в скиците, които стояха непосредствено до уреда. Изследователят показваше една конкретна от тях, върху която бе изобразена пирамида, след което задейства уреда отново.

Сър Лотлансен извърна поглед, макар да бе свикнал с множество ужаси по време на битки. Главният Мъдрец го гледаше внимателно. После той щракна с пръсти и изведнъж рицарят бе залят от множество звуци — повечето на мъчещи се хора, скърцащи метални уреди и забързани разговори.

— Да, както се досещаш, поддържаме тишината в стаята изкуствено, защото иначе целият храм би бил огласен от стонове. Не искаме да притесняваме излишно посетителите на храма, дошли да се излекуват или търсещи отдих — Роландан не откъсваше погледа си от сър Лотлансен.

— Но, това е… някак си… нелепо. Те са живи същества.

— Те са престъпници и врагове, заслужават участта си! — Стийл се включи в разговора им. Басовият му глас звучеше изключително зловещо на фона на всички ужаси в стаята.

Сега сър Лотлансен обърна внимание, че залата е пълна с хора. Рицарят за малко не изгуби разсъдъка си. Накъдето и да отправеше взор, виждаше хора със стоически изражения и експериментиращи с такива, чиито лица издаваха само отчаяние и примирение. И навсякъде имаше кръв. Сър Лотлансен спря на едно място, неспособен да продължи повече.

— Не ги съжалявай! — Роландан му подаде приятелски свободната си ръка. — И без това не са дали нищо друго на света, освен смърт и зло. Така поне са полезни. Ние ще им простим, защото те изкупват греховете си.

Неспособен да се съгласи с мнението на Великия Мъдрец, Лотлансен не отвърна на жеста му и го изгледа гневно:

— Но така ние ставаме като тях. Ние с нищо не се различаваме от тези, срещу които воюваме. Аз бях там, видях ги… Нима смятате, че страданията на мнозина оправдават спасението на неколцина?

Великият мъдрец отново му подаде ръка, а изражението му беше приятелско и приветливо.

— Сър Лотлансен, силата на камъка отслабва. Има опасност да изгубим магията… Какво ще правят поколенията след нас?… Затова ни е нужна медицина отвъд магията, изобретения отвъд тези, които познаваме. Заради тях…

Поддал се на аргументите на Висшия Маг и Лечител, рицарят склони глава и стисна ръката му, но някак си вяло и неубедително.

— Последвайте ме. Дойдохме до тук, не за да ти открия тази истина за света и живота. Време е да ти представя новата сила, която открихме и изобретихме. Така ще имаме шанс срещу врага.

Заинтригуван, сър Лотлансен последва Великия Мъдрец. Стийл вървеше зад тях, като саркастичната усмивка не падаше от лицето му.

Твърде дълго бе лична охрана на Роландан, за да знае всеки един трик, с който убеждава хората да се съгласят с гледната му точка. Особено удобно беше да намесиш децата, слабите. Особено удобно беше да ги използваш само, за да засилиш аргументите си. Саркастичната усмивка бе само бледа реплика на още по-грубите мисли, които изпълваха бодигарда.

 

Кокалчетата на ръцете му бяха отдавна побелели от поредното неуспешно усилие да призове мощта на магията си. Разкрачен, с напрегнати рамене и хванати ръце, които се стискаха една друга с нечовешка мощ, Магистърът на Магията, отдавна преминал средната възраст, бе на прага на изтощението.

Винаги беше така, когато експериментираха с ново заклинание. Проблематиката в случая беше, че използваха свещената сила на магията си за направата на нападателно заклинание. Нещо, което противоречеше на изконния смисъл. Главният Мъдрец му беше казал, че изобретенията сами по себе си са неутрални, независимо в каква насока се използваха. Важното беше в чии ръце са. А новата магия щеше да бъде е в ръцете на Служителите на добрия камък — така добрите. Така му беше казал…

Ехоу не искаше да се заблуждава. Беше се борил дълги години за ръководното място на Магистър по Магията. Имаше си собствен кабинет в главния храм на изцелението и се грижеше всеки новопостъпил бъдещ свещеннослужител да получи максимално знания и морални устои.

Морални устои, които бяха разклатени с времето от експериментите и множеството страдащи в името на науката. Ехоу беше против това, но последна дума имаха по-високостоящите Мъдреци. Самият той беше поканен в кръга им като легитимен член, но отказваше. Магистърът по магия харесваше малките неща и максимално опростения живот. Там се криеше щастието. Щастие — дума, която избледняваше на фона на цялата зала за Изпитания.

Потънал в мислите си, забравил дори за конкретната работна задача, Ехоу почти подскочи, когато усети лекия допир върху рамото си. Средновисокият мъж се обърна — познаваше това лице и го виждаше често. Сведе главата си в знак на почит, а част от хванатите му в опашка руси кичури се развързаха и покриха лицето му — Ехоу винаги носеше косата си завързана. Освен това, той държеше и на сламенорусата си брада. Друга негова чудатост спрямо многото му колеги беше тази, че смяташе работната манта и наметалото за излишна магическа префърцуненост и бе облечен само с черен костюм. Единственият контраст в облеклото му беше бялата риза. На пръв поглед — повече от беззащитен, освен за тези, които естествено не знаеха за магическите му способности.

Ехоу сведе главата си по посока на Главния Мъдрец още веднъж и му подаде ръка като на стар приятел.

— Добре дошъл, Роландан! — репутацията на мага-изследовател бе толкова голяма, че можеше да си позволи да говори с Великия Мъдрец без обичайните официалности. — Очаквах те. Имаме напредък, но усещам колебание в самата есенция на магията. Сякаш ни се противи.

Великият мъдрец кимна мрачно:

— Тогава трябва да я подчиним. Продължавай да я притискаш и експлоатираш. Внедри й мисълта, че го правим с добра умисъл… — Роландан потупа жезъла си. — Самият камък е напълно убеден в светостта на мисията ни.

— Ще успеем! — вдъхнатият кураж върна тонуса у Ехоу, който вече оглеждаше с любопитство спътниците на Мъдреца.

Усетил анализиращия поглед на Магистъра, Роландан се обърна към Стийл:

— Запознайте се! Това е човекът, който прекарва повече време в сенките около мен, отколкото реално до мен. Дори и най-великите се нуждаят от охрана, защото съдбата често решава да възнагради глупостта на алчните за повече власт.

Ехоу се усмихна разбиращо. Политическите игри в Съвета бяха другата причина, поради която не искаше да се присъедини — беше му омръзнало от тези, които кръжаха около самия него в Академията по лечителско изкуство.

Русият маг кимна въпросително към другия спътник. Рицарят побърза да се представи преди Великият Мъдрец да успее да продума.

— Сър Лотлансен, преди водач на рицарска част, защитаваща храма на изцелението Анър, а понастоящем служа в личната свита на Сър Денотериън.

— Чувал съм за Вас. Ако не се лъжа, Вие бяхте последният оцелял след унищожението му. — Ехоу му подаде ръка. — Би ми било интересно да поговорим за вражеската сила. Експериментът, който водим в момента…

Великия Мъдрец вдигна ръка в обичайния си повелителен жест:

— Всичко с времето си, приятелю. Както казах по-рано и на тях двамата, срещата ни не е случайна. Доведох ги тук, за да им покажа какво създадохме.

— Страхотно. Аз тъкмо се готвех за пореден опит — Ехоу обърна гръб на Мъдреца и спътниците му и помаха с ръка на един от послушнците си. — Ратт, доведи обект номер 665.

Чул номера на жертвата на предстоящия експеримент, сър Лотлансен преглътна, отказвайки дори да помисли колко хора държат затворени в това пространство. Послушникът на мага се отдалечи и това даде достатъчно време на рицаря да засегне въпроса, който стоеше на върха на езика му:

— Извинете, но нужно ли е всичко това? — усетил прикованите погледи и на тримата, сър Лотлансен почувства нещо неприятно в стомаха си, но опита му на ветеран не позволи да издаде емоциите си. — Имам предвид всички тези хора, които страдат тук. Магията трябваше да ги лекува, а не да ги кара да страдат, нали?

Роландан го погледна и за разлика от рицаря, не прикри гневна нотка в гласа си:

— Нищо ли не разбра досега? При все, че беше там и видя как обикновената стомана не помага срещу тези създания на Злото!

За момент сър Лотлансен съжали, че е ядосал Главния Мъдрец. Принципите му повеляваха да се държи почтително с лица от по-висок сан.

Рицарят бе решил да запази почетно мълчание пред Роландан, но подигравателната усмивка на Стийл наля допълнително масло в огъня. Сър Лотлансен се обърна към високия чернокос бодигард:

— На теб май ти харесва да гледаш как другите страдат?

— Щом не съм от тези, които го причиняват, значи не ми харесва — басовият глас проехтя призрачно в залата, която макар голяма и пълна с хора, бе невероятно тиха, заради магията на Роландан.

Сър Лотлансен бе твърдо решен да предизвика безпринципния охранител на дуел, но в последния момент се сети в чие присъствие се намира. Точно тогава Ратт се появи изневиделица, водейки жертвата. Това, което правеше впечатление на рицаря беше, че завързаният човек бе в идеално физическо и психическо здраве, ако можеше да се съди по погледа му.

Послушникът опря потенциалната жертва на предстоящия експеримент до стената. Тогава се случи нещо, което никой от присъстващите не очакваше. „Обектът“, както го нарече Магът, удари с глава Ратт и се опита да побегне. Младият помощник се строполи в безсъзнание на каменния под от не толкова силния, колкото изненадващ удар. В същото време човекът, чиито ръце бяха оковани, но краката свободни, се опита да избяга, но една изсвистяла с невероятна скорост кама се заби точно между незащитените му плешки.

— Благодаря ти, Стийл. Понякога се случва обектите да се бунтуват — Ехоу изгледа без никаква емоция трупа на опиталия се да се спаси човек, след което повика други послушници да отнесат трупа.

Ратт тъкмо се беше свестил, когато получи следващата заповед да доведе „Обект 666“. През същото време странна, закачулена със сив плащ фигура влезе в залата за експерименти. „Обект 666“ отдавна бе приел участта си. Сериен убиец, който отнемаше живота на жертвите си не за пари, не от омраза, а за удоволствие, без дори да се замисля на каква възраст бяха или какво положение заемаха в обществото. Когато го бяха заловили след поредното убийство на младо момиче, той дори не отричаше. Отвратителното му съществуване бе стигнало дотам, че дори основното му занимание му беше омръзнало. Той не искаше нищо от живота — затова не се и противеше. Очакваше физическа болка, кръв. Очакваше да страда физически. Но не бе подготвен за това, което стоящите пред него в застинала поза магове плануваха.

Роландан бе участвал заедно с русия маг в общо заклинание и преди, затова енергиите, които двамата съчетаваха и извличаха от камъка, се съчетаваха безпогрешно. Застанали със затворени очи, стиснали ръцете си и разкрачили леко краката си, заклинателите започнаха да мълвят слова на език, който беше непонятен за рицаря и бодигарда.

Сър Лотлансен успя да потисне силното си негодувание единствено поради любопитството си да разбере какво представлява нападателното заклинание. Очакваше огън, лед или магически снаряд, които да парализират жертвата и да унищожат плътта й. Усмихна се вътрешно на себе си, знаейки, че така магията няма да успее, защото неживият ужас, който таяха враговете у себе си, се дължеше на факта, че бяха физически неуязвими.

Маговете бяха напълно съсредоточени в енергиите, извиращи от близостта на камъка и от недрата на земята, върху която неслучайно бе построен храмът. Магията беше сложна. Матрицата й бе съградена от Ехоу. Използвайки знанията си за успокоителната магия, той бе опитал да създаде нападателно заклинание, което в случая не оставя душата в покой, а тъкмо обратното — пленява я. Така немъртвите врагове, макар и неподатливи на болка, щяха да бъдат практически неспособни да правят каквото и да било, тъй като душите им, свързани с тяхната черна магия и Господар, щеше да бъде изолирана от самите тях.

Експериментът щеше да им покаже, че могат да хванат душата на случайния обект, след което да я изпратят някъде далеч, където тя би се скитала, неспособна да намери тялото си, а да блуждае като насън.

Това, което Роландан и Великият Мъдрец бяха подготвили за потенциалната жертва като допълнителна нишка в заклинанието, беше изтезание. Душата щеше да страда толкова по-силно, колкото повече се отделяше от тялото.

Обектът бе подходящ — човек, отдавна загубил волята да живее, очакващ съдбата си. Очакващ може би да умре… Нищо подобно!

Ехоу виждаше перфектно душицата му — мъничка, страхлива, нямаща никаква воля в нея. Душица, която командваше иначе здравото за достоен труд тяло да тъне в порочна престъпност. Русият маг се напрегна, кичурите отново заиграха върху лицето му. Челото му беше потно. След като овладя магията, той отпусна ръцете си и ги насочи срещу жертвата.

Бялата бледосиня светлина на целебната магия сега беше сива като светлосянка. Ехоу я насочи с цялата си вътрешна сила срещу обекта. Магията бе оформена като конус, който след първия удар не успя да извади душата от тялото на жертвата.

Магът усети раздразнението у Великия Мъдрец, който го подсилваше със собствената си енергия. Предстоеше втори опит.

Вторият конус също бе запратен. В него Ехоу вложи цялата омраза и гняв, които беше насъбрал с годините към всичко. Този път отпратената енергия успя да оттласне душата на обекта, като едновременно с това я обгърна както кехлибар — насекомо. Тялото на клетия човек се свлече безжизнено на студения под. Единственото, което свидетелстваше за вътрешната агония, беше разкривеното от вътрешна борба лице с вперени в нищото очи, потънали в най-дълбокия мрак.

Ехоу задържа магическия конус, който беше видим само за него и Роландан, а после го подаде на Великия Мъдрец. Предстояха множество мъчения за душата, която нямаше никога повече да намери покой, заключена в този магически конус, изпратен в необятното пространство на Вселената.

Следващият, който се свлече на земята, но от изтощение, беше русият маг. Заклинанието завърши успешно.

Загледани в нечовешкото зрелище, рицарят и бодигардът не усетиха присъствието на току-що пристигналия скитник със сив плащ, чиято качулка скриваше добре лицето му.

Роландан се обърна към новопристигналия и се усмихна. Той не беше засегнат от умората.

— Очаквахме и теб. Радвам се, че дойде навреме.

Той обиколи с поглед спътниците си, след което се спря и върху Ехоу:

— Хайде, приятелю! Време е да проведем отдавна очакваната, макар и подсъзнателно, среща.

Всички се отправиха към изхода на Залата за Изпитания и към света, който не подозираше какви низости крият хората от него…

Пламъците в камината играеха все така лениво и стопляха библиотеката. Сър Лотлансен имаше чувството, че не е напускал това място в последния един час, в който Великият Мъдрец го бе превел през Залата за изпитания. „Или по-точно — залата на мъченията“ — помисли си рицарят. Но най-големите мъки преживяваше самият той, осъзнал, че не може да направи нищо по въпроса. Че аргументите на Роландан успяваха да оборят принципите, в които вярваше. Но най го болеше от осъзнаването на сложността на света.

Решен да се абстрахира от жестоките коридори, през които го превеждаха спомените му, сър Лотлансен се съсредоточи върху събеседниците, с които току-що бе влязъл в библиотеката. Всички се бяха настанали на дебела дървена маса от бук, орнаментирана със символите на кралския двор. Явно беше подарък за храма. Сър Денотериън бе изтрезнял и се държеше обичайно арогантно и доминиращо, сякаш нищо не се бе случило, откакто бе дошъл в храма. Лотлансен отбеляза язвително наум, че пиянските преживявания на по-висшия от него и ръководител на военните части Денотериън бяха единственото, с което се отличаваше от останалите.

Великият Мъдрец стоеше кротко и също наблюдаваше с нескрит, изучаващ поглед останалите хора по масата. Това, което сър Лотлансен с ужас забеляза върху лицето на Роландан, беше липсата на всякакво смущение от случилото се в залата за Изпитания. Колкото повече рицарят опознаваше стария и висш ръководител на ордена на Белия камък, толкова повече се отвращаваше от него.

Ехоу, магистърът по магия, изглеждаше все така изморен, готов да заспи всеки момент. Сър Лотласен предполагаше, че русият маг е стъкмил някое просто заклинание, което да го поддържа буден. Четвъртият му събеседник стоеше точно срещу него и му хвърляше погледи на неодобрение, които сър Лотлансен беше сигурен, че не са породени от някаква конкретна причина. Стийл беше недоволен от живота злобар, използващ всяка възможност, за да намеси сарказма си.

Петата фигура беше тази, която събуди интереса му най-силно. Сега рицарят можеше да я огледа по-внимателно. Макар и очевидно възголямо за телосложението й, наметалото не можеше да скрие чертите на деликатните рамене и слабите, макар и жилави ръце. С учудване Лотласен осъзна, че зад качулката на плаща най-вероятно се крие лице на момиче. Разпален от новото си откритие, мустакатият рицар се прокашля, надявайки се да привлече внимание.

Забелязал нетърпението му, Главният Мъдрец се подсмихна и рече:

— Имайте спокойствие, сър. Много скоро ще открием началото на този, макар и неофициален, форум — гласът му бе приел дипломатически тон, нещо което дразнеше вътрешно рицаря.

— Какво или кого чакаме, че не можем да започнем още сега? — сър Денотериън, по природа войн, свикнал да е постоянно в движение, също беше доста нетърпелив.

Роландан го погледна невъзмутимо:

— Дори неофициална, всяка среща се нуждае от спазване на етикеция и норми. Нека да изчакаме прислугата да сервира добре охладеното вино, а виждам, че някои от нас имат нужда и от кафе… — При тези думи, все още отпадналият Ехоу кимна благодарно. — Така че, сър Денотериън, ще се наложи да изтърпите още съвсем малко.

Предводителят на рицарите се съгласи неохотно и реши да измести разговора в друга посока, защото не можеше да стои бездейно и да чака:

— А как всъщност е крал Фиъръс, имате ли информация относно здравословното му състояние?

— Кралят все още е на легло. Здравето му е крехко и всички, които се грижим за него, внимаваме много да не му навредим. През това време той е оставил властта изцяло в мои ръце — да взимам решения от негово име, включително и за екзекуции — Роландан каза последното с особена твърдост, явно държейки останалите присъстващи на масата да се вслушат.

Главният рицар отново кимна, прозрял очевидно нежеланието на Роландан да говори за каквото и да е в този момент.

Не се наложи да чакат дълго. Скоро главният иконом на храма Ллойд донесе две бутилки, съответно бяло и червено вино, които сервира грациозно на масата. Заедно с него имаше още двама по-млади, все още обучаващи се слуги, които сервираха чаши и купи с плодове. Както Великият Мъдрец бе обещал, пред Ехоу бе сервирана и силно ароматна чаша кафе, която русият маг побърза да изпие, още преди останалите присъстващи на масата да са разлели виното. Стийл и сър Денотериън заложиха на червеното вино, докато Роландан си сипа бяло и отпи с добре премерен жест. Сър Лотласен отказа да пие какъвто и да е алкохол — държеше на принципите си, особено когато бе на служба. За негова най-голяма радост, все още неидентифицираният гост на масата, за чийто пол имаше съмнения, също беше отказал пиене.

Видял, че всичко с обслужването е наред, Ллойд изрече обичайните фамилиарности и се поклони, твърдо решен да остави посетителите да свършат важните си разговори и дела.

— Почакай, Ллойд. Ти също трябва да присъстваш. Енергиите на камъка ми нашепват, че твоята линия на живота има много общо с нещата, които ще обсъдим и предприемем.

Смутен от неочакваното предложение, главният иконом реши да не се противи на волята на Роландан и издърпа един стол, сядайки до сър Лотлансен. След като всички съсредоточиха вниманието си върху Великия Мъдрец, той най-сетне реши да заговори.

— Драги приятели, събеседници и гости! — Роландан обходи с поглед всеки един. — Явно съдбата си знае работата и, както винаги става в тежък период, ни дава уникален шанс да намерим, ако не лесен, то въобще някакъв шанс да спрем лудостта на тези, които искат да доведат света, който познаваме, в унищожение.

Думите му бяха гръмки, а мракът в библиотеката, поради недостатъчната светлината на огъня и свещниците, се сгъсти още повече, сякаш също заслушан в словото на Великия Мъдрец.

— Има неща, които очаквах и предвидих, които знаех и заради които събрах част от вас тук… — изражението на Роландан беше като каменен монумент, лишено от всякаква разпознаваема емоция. — Но има неща, които се случиха като по чудо и които ми дават… НИ дават повече надежда.

Великият Мъдрец прикова погледа си в човека със сивия плащ и продума:

— Но за да спра да ви говоря с гатанки, което съм сигурен, че ви уморява — висшият жрец имаше предвид най-вече прозяващият се сър Денотериън, — е време да ви представя единствения присъстващ, когото не познавате или може би не лично.

Роландан погледна закачулената фигура и кимна:

— Време е да се разкриеш, дете мое.

Сега вниманието бе приковано в забуленото лице. Деликатните, но здрави ръце отметнаха бавно меката качулка, под която се откриха чертите на момиче. Косата й беше вързана, а лицето — белязано от малки рани и много умора. Въпреки това, всички я разпознаха. Нямаше човек в Силвернада, който да не беше чувал за дъщерята на лорд Лунуниен — единственото момиче, дръзнало да татуира лицето си.

С тих и добре премерен глас, тя разказваше историята си. За неочакваното нападение над Ефесово, отклонило основните войскови части от замъка, оставяйки го незащитен. За падението на собствените пазители на Ефес. За зверствата. За пожарите. И за Скар — предводителят на полуживите, но смъртоносни войни, който тя познаваше, или поне си мислеше, че познава.

Притихнали, мъжете на масата я слушаха, загледани в поразяващите й кафеникави очи, още отразяващи ужаса, на който беше станала свидетелка. Погледите на събеседниците й обаче неминуемо проследяваха формата на татуировката, почваща от очите и слизаща бавно по бузите й. Явно само Лилиен разбираше това, което си беше татуирала, но този факт не пречеше изображението да е красиво, най-вече заради прецизните линии и цялата мистика, която нарисуваните между тях символи криеха.

Сър Лотлансен беше раздвоен между това да слуша внимателно разказа й и да разсъждава над значението на странната по негово мнение татуировка. Консервативният дух, неминуем спътник на вътрешния му кодекс, подклаждаше и друг въпрос — как уважаван благородник като лорд Лунуниен въобще е позволил подобна дръзка проява. Едно кътче в главата на рицаря обаче се съпротивляваше на тази мисъл, нашепвайки му, че е време за промяна във възгледите на обществото. Кътче, което той често пренебрегваше, но сега загледан в тази млада и преживяла много за изключително кратко време жена, започваше да му дава воля.

Роландан кимваше доста често, слушайки подробния й разказ. Явно Великият Мъдрец имаше предварително начертан план.

С голямо нежелание сър Лотлансен погледна Стийл, който продължаваше невъзмутимо да се налива с вино. И след всяка чаша маската на незаинтересованост, която си беше надянал още в началото на историята, която Лилиен разказваше, се пропукваше. Това трябваше да означава нещо, но самият принципен рицар не знаеше какво. Той беше войн. Отговорите на въпросите му обикновено се намираха и решаваха с въртенето на меча.

Усетил, че се е разконцентрирал и е спрял да я слуша, Лотлансен отново възвърна вниманието си към момичето.

— … тогава замахна към мен. Мислех си, че краят настъпва, но тогава той се спря. Сякаш някаква невидима ръка задържа неговата собствена. Тогава в погледа му, в този поглед, който познавах достатъчно добре, видях частица от старата му същност. Видях живот, живот, окован в клетка…

Очевидно възмутен от начина, по който младото момиче се изказваше, сър Денотериън реши да я прекъсне:

— Чакай, чакай малко… Какви са тези бръщолевения? Говориш безсмислици. Опитай се да ни обясниш нещата по човешки!

— Не съм и очаквала от един войн да разбира нещо, което се отнася до душевния свят на човек… — отговорът й беше предизвикателен. — Както казах, Скар, но не този Скар, който познавах, вече изглежда омагьосан или прокълнат. Но той се бори с това, и за доказателството, че успява, аз стоя пред вас!

— Това са глупости. Не съществуват такива маг…

— Бъдете по-уважителен към нея! — сър Лотлансен реши да се намеси, очевидно смутен от грубиянщината на сър Денотериън. — Аз също ги видях там, на бойното поле. Съгласен съм с това, което многоуважаваната дъщеря на лорд Лунуниен каза. Тези хора, дори не мога да ги нарека „хора“, са прокълнати. Бездушни. Сякаш са загубили всичко човешко.

— Моля Ви само — не започвайте и вие…

Изведнъж библиотеката избухна в множество спорове. Десетки въпроси и опити за разсъждения изпълниха иначе притихналия въздух в стаята. Сър Денотериън и Ехоу стояха зад позицията, че не съществува подобна магия и че разказът на Лилиен е пресилен. Лотлансен и момичето ги оборваха, твърдо вярващи на нещата, които бяха видели. Ллойд и Главният Мъдрец мълчаха умислени, а Стийл се подхилваше злобно и насърчаваше двете страни в спора.

Изведнъж Роландан се изправи, усетил, че положението излиза извън контрол.

— Замълчете! — повелителният му тон секна всеки разговор. Изведнъж всички погледи се насочиха към него. — И едната и другата страна в спора имат право и същевременно грешат.

Още по-объркани, всички започнаха да го засипват с въпроси и твърдения, в които бяха напълно убедени. Стийл избухна в гръмогласен смях и тросна пресушената бутилка червено вино на масата, пръсвайки я на множество парчета. Това накара останалите отново да замълчат и да го погледнат объркано.

— Благодаря ти за, макар и неочакваното, но правилно включване — Роландан се усмихна на бодигарда си. — Така… Сега, след като всички запазихте мълчание, е време да ви разкажа това, което знам и което можах да свържа от фактите.

Разбрали, че ще получат отговор, събеседниците му замълчаха и насочиха погледи, изпълнени с интерес.

— Както вече всички знаете, в самото сърце на Силвернада се ражда нова сила. Сила, подхранвана от гниещото сърце на Кралството ни. Един маг, доскорошен Мъдрец и мой приятел, реши да се отцепи и да наложи желанието си да властва над всичко и всички. Според древни текстове, които успях да намеря и изчета от Островните Кралства, съществува друг магически камък, освен този, чиито сили са под наш контрол. Изглежда Нумориус, алчен за сила, е успял да овладее камъка на Живота и е започнал да възкресява паднали в борба войни, които да му служат. Тъй като умисълът му е зъл, той е покварил силите на камъка. Войните, които връща към живот не са какви да е, а хора, отдадени на поквара и пороци приживе. И в момента същите тези хора са върнати отново към живота, за да сеят разрушение, а Нумориус, техен господар, успява да наложи волята си и да ги обедини. Ето защо те не могат да бъдат убити от пробождания. Вече са мъртви и единственото, което е живо, е душата им — пленена и обвързана със съзнанието на Единния им Господар. Доказателство за това е фактът, че могат да бъдат неутрализирани единствено чрез обезглавяване — така се прекъсва връзката между разума и пленената душа. А сега благодарение на новото ни изобретение в света на магията, можем да се борим срещу тях не само с оръжие.

За някакъв период от време всички се бяха умълчали, всеки потънал в собствени мрачни мисли. Невиждащ смисъл в думите на Великия Мъдрец, сър Денотериън се обърна с изпълнен с недоумение поглед към него:

— Това някак си е невъзможно. Откъде можем да сме сигурни, че нещата наистина са такива, че тези, както вие ги нарекохте, „преродени хора“, наистина са били нечестиви, нима…

— Негово Върховенство е прав. Те действително са били такива — за първи път в разговора, Ллойд беше вземал думата.

Кръвта се беше изтеглила от лицето на иконома, който през цялото време беше най-замислен и сякаш блуждаеше в спомените си. Притеснен от въпросителните погледи, които повечето от присъстващите му хвърлиха, той заговори неохотно:

— Този войн Скар. Мисля, че го познавам. Съдбите ни бяха обвързани в миналото — за добро или зло.

— Какво искаш да кажеш? Че си познавал предводителя на войските, нападнали Ефес?

Ллойд погледна Лилиен:

— Налага се да Ви помоля за пълното му описание.

Момичето отново заговори, като този път обръчът от интерес се беше стеснил около нея още повече. Разказът й клонеше повече към характера на Скар, към неговата моралност, весел характер, нестихващото желание и отвореност към света — качества, които я бяха пленили в младостта, когато любовната връзка помежду им се разпалваше. Изражението на Ллойд се проясняваше. Вече поостарелият иконом я прекъсваше често, сякаш опитвайки се да навърже своите спомени с нейните представи.

— Казваш морален? — Ллойд я погледна въпросително.

Лилиен кимна.

— Защото аз не го помня точно в тази му светлина.

— Какво искаш да кажеш? — в погледа й се четеше лека уплаха.

— Преди време, в разцвета на средната ми възраст… и аз, и той яздехме и се биехме рамо до рамо — имахме наемнически отряд. Аз бях дипломатът и знаменосецът. Той беше командирът. — При споменаването на наемническия отряд сър Денотериън също наостри уши. — Изпълнявахме множество мисии и веднъж, всъщност преди да напусна…

Сър Денотериън го прекъсна:

— Как се наричахте?

— Пазителите на сребърните поля.

— Аха. Спомням си за вас. Обезчестителите…

— Тъкмо затова исках да разкажа…

Библиотеката отново изригна в гневни разпри и разговори. Всички едновременно задаваха въпроси и изискваха отговори. Само Стийл мълчеше. От лицето му отсъстваше типичната иронична усмивка.

Роландан се опитваше да въдвори ред, но напразно. Накрая затвори очите си за момент, след което изкрещя.

— Замълчете — тонът му беше толкова зловещ и ефективен, че огънят в камината изведнъж изгасна, както и множеството пламъчета от свещите, закачени по метални свещници върху стените.

Не толкова уплашени, колкото изненадани и втрещени, гостите в храма отново замълчаха. Великият Мъдрец кимна по посока на Ллойд.

Разбрал, че трябва да продължи разказа си, Икономът прочисти гърлото си и започна от там, където беше стигнал преди прекъсването:

— Вярно е, по-късно ги нарекоха „Обезчестителите“. Точно заради случката, която искам да ви разкажа. Веднъж бяхме изпратени да спасим един храм от бандитско нашествие. Макар че бяхме закъснели, успяхме да ги изненадаме и победим, тъй като отказаха преговори. Не си спомням добре, но се сещам, че Скар претърси храма за пленените жрици. Забави се повече от обичайното. Когато се върна, няма да забравя лицето му — разкривено от садистично и мрачно удоволствие. Разреши на всеки, който пожелае, да плячкоса храма и да прави каквото иска с жриците. Повечето от отряда се съгласиха, без да се замислят.

Ллойд преглътна. Лилиен бе замръзнала, а лицето й беше лишено от емоция.

— След обезчестяването на свещеното място ни нареди да запалим храма, за да заличим доказателствата.

— Това не е вярно — Лилиен изкрещя и стана от масата, удряйки я гневно с юмрук.

— Напротив, вярно е — сър Денотериън се намеси. — Дълго ги търсихме след това. Разбрахме и за други техни безчинства. Явно осъзнали, че можем да ги заловим и накажем за деянието, по-късно се разпаднаха и разпръснаха из кралството. А за историята с храма, както и за другите им злодеяния, разбрахме от тези, които заловихме и обезглавихме по-късно…

— Не е възможно… Той, той не беше такъв — Лилиен отказваше да приеме очевидната истина.

— Явно е бил — думите излетяха от Роландан. — Така се навързва и историята. Скар, макар и благочестив, се е обърнал към злото и по-късно, когато съдбата е отнела живота му, е бил върнат, за да служи обратно на това Зло в лицето на Нумориус.

Настъпи пореден дълъг период на мълчание. Библиотеката бе станала неимоверно студена и отблъскваща. Единствената светлина идваше от Камъка и Жезъла. Както сър Лотлансен отбеляза, обичайната й чистота и белота в момента бяха отстъпила място на по-скоро сив светлик. Сякаш самият камък бе покрит с гъст слой прах.

Накрая принципният рицар реши да наруши мълчанието, неспособен да издържи на напрежението, породено от тягостната тишина:

— Ваше Върховенство, казахте, че сте ни събрали с някаква цел. Не вярвам, че целта ви е била само да се запознаем с историята на една отрепка, която в последствие, макар и да е сред вражеските редици, си остава несъществена за войната!

— Грешите, сър Лотлансен — погледът на Мъдреца беше смразяващ, — разковничето се крие именно в този някога-човек. В Скар. Не случайно събрах всички вас.

— Нима всички го познаваме? Аз самият не го познавам! — сър Лотлансен обходи с поглед останалите присъстващи, след което отправи остър взор отново в Роландан. — А и откъде сте можели да знаете?

— Както на всички ви е известно, благодарение на Камъка, имам дарбата освен да лекувам и да пророкувам. Камъкът ми нашепна. Той ме накара да събера именно вас. А случайната поява на Лилиен, многоуважавана лейди от Ефесово, потвърди мъждивото пророчество. И макар вие, сър рицарю, да не го познавате, познавате ужаса и силата на врага и сте полезен в специалната мисия, на която ще ви изпратя. Всички.

Сър Лотлансен очакваше библиотеката отново да се изпълни с прелитащи и спорещи гласове, но напук на очакванията му всички бяха притихнали и очакващи.

— Всички вие познавате Скар в различните етапи от живота му, през които сте го срещали. Тъй като съм пряк наместник на Краля, докато се оправи здравословно, имам правото да ви призова в името на Кралството и народа на Силвернада.

Сър Лотлансен ахна.

— Отсега нататък, желаете или не, ще бъдете един отряд. След като всички отпочинат в храма, ще обиколите столицата и ще съберете още хора, след което ще отправите предизвикателство към Скар и войските, с които се движи.

— С каква цел? И защо въобще ще трябва да се включа, при условие, че дори не го познавам? — гневът на Лотлансен бе породен не от това, че го призоваваха против волята му в новообразувания отряд, а защото самият той не знаеше какво е неговото място там.

Роландан го погледна властно:

— Ти ще представляваш сър Денотериън, тъй като Предводителят на Рицарите има неотложни задачи, свързани с войната. Същата ще е задачата и на Стийл. Той също не познава Скар, но това, което го обвързва с отряда Ви, е фактът, че представлява мен. А другите — мъдрецът погледна поотделно всеки един от масата, — Ллойд и Лилиен познават Скар. Главен магистър Ехоу успя да овладее магията, която ще пусне в употреба, когато се изправите срещу Врага, а и ви трябва лечител. Но както протоколът повелява, при призоваване на специален отряд е редно да ви попитам първо дали ще се включите.

Всички кимнаха един по един, с изключение на сър Лотлансен и Лилиен.

— А каква ще бъде целта на отряда? Редно е да ми отговорите преди да ви дам окончателното си решение.

— Главната ви цел е да срещнете в битка Скар и войниците му. Там ще трябва да пуснем в употреба новата магия. А Лилиен и Ллойд ще бъдат хората, които ще призоват нови спомени и колебания у полуживия. Така ще се опитаме да прекъснем връзката му с Нумориус, като се надявам да го предаде.

— Аз съм съгласен. И без това имам сметки за уреждане с тези изчадия — тонът на Лотлансен издаваше ярост и импулсивност. — Но сигурни ли сте, че е възможно той да предаде Господаря си. На какво залагате?

— Вие сте тези, които ще заложите. Животите си… — Роландан се усмихна. — Време е да се подготвите за пътуването.

— Аз не съм се съгласила. Какво ако ви откажа? Какво ще се случи тогава, по силата на законите на Кралството? — иронията в думите й не остана скрита за никого в библиотеката.

— Ти нямаш право на избор така или иначе — усмивката на Главния Мъдрец стана още по-широка.

В същото време масивната врата на библиотеката проскърца пронизително. В помещението пристъпи високата фигура на лорд Лунуниен — Лорд на замъка Ефес и пръв приятел на Роландан, предводителят на жреците на Белия камък.