Делиян Маринов
Пътуване през спомени (14)

Дванадесета глава
Планиращи

Капаците на прозорците в „Щастливия пътник“ бяха високо вдигнати, така че да осветяват всички помещения в странноприемницата. Самата сграда бе майсторски боядисана и полирана, а надписът на входа, намиращ се непосредствено до нарисувания облик на благородник бе позлатен. Несъмнено скъпо заведение. Едно от най-скъпите в столицата, където идваха обикновено да обядват и закусват знатни господа, най-често търговци или пътуващи благородници. Предвид високите си цени, странноприемницата бе рядко посещавана. За това допринасяше факта, че се намираше в един от най-скъпите квартали на Бриляна — Златната дъга. Беше разположен до източната стена на крепостния зид на кралския дворец, така че сутрин винаги бе огрян от пронизващи слънчеви лъчи, които правеха квартала наистина да изглежда златен. В него нямаше място за простолюдието.

Ханджията бършеше дъбовия плот на бара за кой ли път — не защото бе мръсен, а от скука. Стените на странноприемницата никога не бяха ставали свидетели на кръчмарски бой. Мебелите, украсени от фина дърворезба, никога не бяха чупени. Старият Роб държеше заведението вече тридесет години, наследил го от своя покоен баща. Самият съдържател не беше напускал богаташкия квартал никога, само защото нямаше какво да прави извън него…

След като свърши с поредното търкане на бара и съдовете до него, Старият Роб вдигна въпросително поглед към единствените посетители, които бяха отседнали вече пети ден. След като всички му показаха с различни жестове, че не желаят нищо, старият и прегърбен ханджия се насочи към една от малките стаички, в които само той влизаше. Доволен, че не трябва да се ангажира с желанията на странните посетители, чиято работа в столицата не го интересуваше, старецът можеше спокойно да се отдаде на мръсни занимания с десет годишното момиче, което държеше под ключ в малкия си килер и което лично бе купил от тържището за роби в столицата.

В съседното помещение, което се водеше всекидневна на странноприемницата, закусваха мълчаливо Лилиен и Стийл — най-рано събудилите се спътници по неволя. Въздухът между двамата беше изключително тежък. Докато красивото, но и невероятно жилаво момиче пиеше кафе, личният телохранител на Великия Мъдрец се наливаше с вино и човъркаше с вилицата си някакво месо, мляскайки шумно. Беше едва десет часа сутринта, а на Лилиен й се гадеше от обноските и поведението на дългокосия зеленоок мъж. След няколко мига погнусата й се насочи в друга посока.

От близкото помещение зад бара се чуха стонове и плач на младо момиче. Лилиен не можеше да се стърпи повече.

— Защо не станеш и не отидеш да го накараш да спре. Това е едно от най-уважаваните заведения в Бриляна до сами двореца и просто… не мога да си обясня… — възмущението й бе явно.

Стийл продължаваше да мляска, приковал поглед в чинията си, незаинтересован от оплакванията на спътницата си.

— Ако не го направиш ти, по дяволите, ще отида аз! — гневните й думи бяха съпроводени от демонстративно ставане от масата.

Зеленоокият войн прикова пронизващия си, злобен поглед в нея, хвърляйки на масата току-що оглозгана пилешка кълка:

— Но не бива да го правите. Би било проява на ниска култура многоуважавана дама като вас да прави забележки на добродушния съдържател, погрижил се предоволно за благоденствието й.

Пропитите с гнусен сарказъм думи не й убягнаха:

— Остави подигравките си за други, мен не можеш да ме засегнеш.

— Но аз дори не целя да го правя. А и кой би се засегнал от истината? — в опит да направи реверанс в седнало положение, войнът събори чинията си, а остатъците храна се разпиляха по лъскавия под.

— Каква истина? Добродушен съдържател, който изнасилва младо момиче на метри от нас. Момиче, което трябва да я защитим. Да я измъкнем от този затвор в името на честта си.

— Добродушен съдържател, който й дава храна и подслон… — тонът на Стийл бе станал хладен и сериозен. — Стаичката й може и да е затвор за нея, но в същото време е и преграда от студените улици, където всеки един разбойник може да я изнасили със същата лекота.

Лилиен мълчеше, но по свиващите и отпускащите й се юмруци можеше ясно да се разчете спотаения гняв. Местейки поглед от жлъчния войн към вратата, от която все така долитаха звуци на плач, примесени с ругатни и звуци от удари, татуираното момиче наистина не знаеше как да постъпи.

— Можеш ли да я защитиш от глада и студените вечери?… — Стийл продължаваше да не откъсва преценяващия си поглед от нея. — Дори простодушният, потънал в идеали сър Лотлансен не би се намесил.

— Нима той е като теб? — отвърна с навъсен тон Лилиен, заемайки отново мястото си на масата. — Безсърдечен и подмолен мъж…

— Правилно каза — мъж. Май размислих. Може да отида при ханджията. — Дългокосият войн изкриви устните си в грозна усмивка. — Да видим за колко златни монети ще ми позволи да се включа във веселието му.

Това преля чашата на търпение у Лилиен. Блъскайки масата, тя му изкрещя в лицето:

— Отвращаваш ме!…

Реакцията само разсмя спътника й, чийто поглед бе леко натъжен, заради празната чаша вино.

Лилиен тъкмо бе решила да отиде и да се саморазправя с ханджията, когато по стълбите, водещи към втория етаж на заведението, където отсядаха гостите, се чуха стъпки. Звуците на тежък ток и тракаща катарама идваха несъмнено от кожените ботуши на Ехоу. Прозявайки се, магът слезе във всекидневното помещение на странноприемницата и изгледа въпросително останалите.

— Каква е тази врява? Не оставяте човек да вземе сутрешния си тоалет на спокойствие. Ако заведението беше пълно, сигурно всички щяха да ви чуят.

— Всички освен онези там, които са достатъчно заети — Лилиен кимна към стаичката зад бара.

Сядайки до Стийл и оглеждайки отегчено масата и бъркотията, която зеленоокият войн бе оставил на земята, Ехоу отвърна:

— Аа… Това ли? Нещо обичайно за повечето странноприемници. По-добре не се месете. Старият Роб има много познати в двора. Някои с по-знатно потекло от вашето.

— И какво? Искаш да ми кажеш, че ти, уважаван магистър по магия и близък приятел на Великия Мъдрец, одобряваш това, което се случва. — Лилиен насочи гнева си към него.

— Не съм казал, че го одобрявам. Някои неща са такива, каквито са. Не можем да променим нещо, което е закономерност в съвременното ни общество — философският дух, изпълващ тона му, караше Лилиен да се ядосва още повече.

Видяла, че няма да получи подкрепа от спътниците си, тя отново седна на мястото си, втренчена във все още пълната си чаша кафе. Откакто се помнеше, обичаше да пие кафето си бавно. Нещо като сутрешен ритуал, който обаче трябваше да наруши в тепърва започващия наемнически живот.

— В името на камъка, къде ми е чаят? — троснато промълви Ехоу, обърнал поглед към празния бар.

След няколко минути още по-тегаво мълчание в странноприемницата влезе сър Лотлансен, следван от Ллойд. Лицата и на двамата бяха ведри, в пълна противоположност на останалите им спътници, седящи мълчаливо на масата в заведението.

След като и двамата заеха местата си на масата, сър Лотлансен проговори:

— Имаме новини. И добри и лоши. Откъде да започнем?

— Откъдето и да е… — отвърна безучастно Лилиен, все още оскърбена от доскорошно разменените със Стийл думи.

— Какво има, милейди? — побърза да я попита рицарят, който от всичко най не понасяше вида на оскърбена дама.

— Не съм никаква милейди, не и сред мъже като вас — дойде язвителният й отговор.

Неразбиращ какво става, мустакатият рицар предпочете да замълчи и да потъне в собствените си мисли. За да разбие буреносния облак напрежение, проговори Ллойд:

— Предстоят ни важни дела днес. Най-вероятно ще напуснем столицата още тази вечер. Но първо трябва да закуся.

— А аз трябва да пия чай! — рече за пореден път Ехоу.

Чул гласовете в общото помещение, ханджията се появи зад бара, готов да обслужи новодошлите клиенти. По челото му бяха избили капки пот. Потривайки в една кърпа леко кървавите си ръце, той попита:

— Какво ще желаете, многоуважавани господа?

Пръв се обади икономът.

— За мен бъркани яйца и бекон.

— Една кана ментов чай — пригласи му Ехоу.

— За мен само чаша, за да споделя сутрешното кафе с лейди Лилиен.

Стийл мълчеше, явно забавлявайки се с обстановката.

След като съдържателят ги обслужи един по един, погледна отегчено мизерията на пода и вдигайки безучастно рамене, започна да я почиства. За целта използваше същата кърпа, в която бе обърсал по-рано изцапаните си ръцете. Всички закусваха мълчаливо, а Лилиен не отместваше поглед от ханджията, който мудно търкаше пода. Накрая не се сдържа:

— Какво й стори, мръснико?

— О, нищо. Просто малко прокърви… Знаете ги младите момичета — теснички са. Но пък аз се погрижих — ханджията огледа усмихнато гостите в заведението си без да почувства смущение дори за миг.

Стийл и Ехоу споделиха усмивката му, докато сър Лотлансен, явно още не разбрал напълно историята, се пулеше глуповато.

— Свиня! — обидата на Лилиен дойде толкова неочаквано, че Ллойд се задави, а Ехоу втренчи пронизващия си поглед в нея.

— О! Я, гледайте, младата принцеска се меси, където не й е работа! Това е моята странноприемница и ще правя каквото си искам — тонът на Стария Роб беше присмехулен.

— Ще видим дали ще си толкова самонадеян, когато опиташ стоманата ми — афектираното момиче сложи ръка на канията си.

— Лилиен, спри! — Ехоу започна да жестикулира, опитвайки се да привлече вниманието и.

— О, не. Оставете я да буйства. Така най ги обичам. — Дебелият ханджия облиза устни. — Може би пък ако ми я дадете за един час, ще я вкарам в пътя, щот май от т’ва има нужда.

Отдавна подала се на гнева си, Лилиен извади късия си меч от канията и с ловко движение се озова на сантиметри от ханджията. Втрещеният и неочакващ атаката мъж отвори уста в опит да извика, очаквайки острието да го прониже. Никога през живота си Старият Роб не беше попадал в някаква схватка и не знаеше как да реагира.

Но удар така и не дойде. Масата потрепери за няколко секунди. Ехоу редеше някакви непознати за другите думи. Лилиен застина в бойната си поза, парализирана достатъчно, за да може ханджията да се отмести и да побърза уплашено да се върне към бара.

Самата Лилиен чувстваше, че е парализирана и това я ядоса. Можеше да използва само разсъдъка си, но той не й помагаше. Напротив. Само доразпалваше яда й.

След няколко минути, в които Ллойд побърза да довърши закуската си, Ехоу реши да свали заклинанието си от нея без да й каже. Получила неочаквано пак контрол над крайниците си, Лилиен се строполи на пода.

Сър Лотлансен стана бързо от масата и й подаде галантно ръка. Тя обаче отказа. С ловко движение и високи вдигната глава, момичето подмина опуления рицар и зае мястото си на масата, без да промълви и дума.

За да разсее напрежението, вече нахранилият се Ллойд промълви:

— Има много неща, които трябва да обсъдим.

— Хайде тогава, изморих се да чакам вече! — отвърна му Ехоу.

— След посещението ми в главния рицарски корпус получих важни сведения, които ще определят хода на бъдещите ни занимания.

Мълчанието на всички събеседници бе ясен жест да продължи.

— Полуживите или каквито са там се движат на юг — икономът обиколи с поглед всички на масата. — Нападнали са Стомана…

— Какво безочие и каква дръзка проява! — възмутено го прекъсна Ехоу.

— Не са се срещнали почти никаква съпротива. Вестоносците от онзи край съобщават за много хора, напуснали домовете си и областта, без дори да опитат да се защитят.

— Типичните страхливци — подсмихна се Стийл.

— Ще те видим и теб, когато се изправиш срещу тях! — нападна го сър Лотлансен, който беше единственият, изправил се лице в лице с ужаса на полуживите слуги на Мрачния Господар.

— Нямам търпение да те видя и теб, благородно рицарче, пълнещо благородно гащите си! — не му остана длъжен зеленоокият, саркастичен мъж.

Сър Лотлансен беше почти готов да покани опонента си на дуел, за да защити накърнената си чест, когато осъзна, че Ехоу и Ллойд са продължили разговора си, напълно невъзмутени от кратката дрязга. Икономът тъкмо изказваше предложение:

— Мисля, че ще е хубаво да се обърнем към Рицарския корпус и да наемем елитно обучени бойци. Специално тренирани и носещи отлична екипировка, те…

— Зарежи тази високопарщина — прекъсна го Ехоу. — Повечето от, както ти ги нарече „добре обучени“ рицари, са пълни некадърници и страхливци.

Бузите на сър Лотлансен избухнаха в ален цвят, но не от срам, а от яд, породен от нанесената обида. Достатъчно предвидлив, Ехоу реши да поясни:

— Естествено нямам предвид благородния рицар сър Лотлансен, който е наш спътник и част от ядрото на отряда. Вие се бихте смело при Анър.

Рицарят реши да не отвръща на разглезеното магистърче по магия, за какъвто наистина смяташе Ехоу, че няма право да обсъжда битка, на която не е присъствал. Лотлансен спазваше суров кодекс, който изключваше заяждане с по-висши особи, какъвто беше магът-жрец.

Ехоу се обърна отново към Ллойд, който изглеждаше готов да избухне в онези дълги спорове, в които отстоява своята позиция, без значение дали е правилна или не. Още повече, че мъжът с вече посивели и редки, късоподстригани коси бе отдавнашен дипломат и често водеше спорове само за собствено удоволствие.

— Всички знаят, че истинските битки печелят наемниците и скъпо-платените главорези, които няма да напълнят гащите при първата среща с унищожителните войски на Мрачния Господар.

— А каква ти е гаранцията, че същите тези наемници, които за мен пък са едни мерзавци и непрофесионалисти, няма да си плюят по петите заедно с парите ни, след като се срещнат с врага.

Въпросът свари Ехоу неподготвен. Магът беше видимо изнервен и пилеше ноктите си на масата, което беше в изключителен разрез с естетическата му визия.

Обади се Стийл:

— Тогава би било по-добре да отидем до местните тъмници и да наемем бандити и „бивши разбойници“. Те поне ще ни имат страха.

— Те ще ни прережат гърлата още в първата нощ, в която решим да лагеруваме — отвърна му невъзмутимо Ехоу, продължаващ заниманието си, което погнусяваше Лилиен.

Момичето всъщност не обръщаше особено внимание на разговора, в който изглежда трябваше да вземе страна рано или късно. Мислите й отлитаха към Скар. Тя искаше да го види отново, да го освободи по някакъв начин от мрачното чародейство, което беше поробило съзнанието му и да избягат далеч от всичко и всички. Да започнат в някоя далечна страна — тя да рисува, а той да захвърли живота си на боец и да се върне към поемите, които тя толкова обичаше и които пазеше. За жалост не можа да ги вземе при инцидентното напускане на замъка. Какво ли им се беше случило? Дали бяха оцелели, или бяха опустошени по подобие на сегашното аз на нейния отколешен любим. Мислите й препускаха волно, като освободени от робския труд коне, устремени към естествената си свобода и среда. Където и да я отведеше съдбата, Лилиен знаеше едно — искаше да е далеч от хора като баща си и сподвижниците му в това противно кралство. Но се налагаше да се върне отново към разговора, тъй като, за добро или зло, беше част от отряда.

— Аз гласувам да вземем рицари и пехотинци от войската — изрече патетично Ллойд.

— Подкрепям многоуважаемият Ллойд Паркксън — даде своя глас и рицарят.

— Аз заставам зад това да привлечем наемници — опонира Ехоу.

— В крайна сметка, смятам, че платените войни са по-добри от глезените и лъскави рицари — с тона, с който говореше, Стийл не оставаше съмнение в никой, че се забавлява искрено със ситуацията. — Всъщност, защо не предложим някоя друга златна кесия на ханджията. Ще е страхотно попълнение за отряда, особено с младата си девойка!

Магът се присъедини към смеха на бодигарда на Великия Жрец. Ллойд ги гледаше равнодушно, а сър Лотлансен обърна поглед към Лилиен:

— А вие, кой бихте подкрепили, лейди?

Многоуважаемата дъщеря на лорд Лунуниен беше почти готова да подкрепи избора на иконома и мустакатия рицар, най-вече заради личната си вражда със Стийл и неприязънта към прилежния, но подъл маг. Но в последния момент Лилиен си наложи да помисли по-реалистично на нещата и тогава стигна до прозрението, че дори неприятно, предложението да заложат на платени бойци, вместо на рицари е по-приемливо. Самото татуирано момиче бе станало свидетел на това, как едни от най-добре обучените професионални войни на баща й бяха сразени. Бившият й годеник, сър Фредерик, се бе отправил да защити Ефесово и не се беше завърнал, а бе един от майсторите на меча и копието в цялото кралство — спечелил не един или два официални турнира.

Съжалила, че не може да се въздържи от отговор, Лилиен проговори с неохота:

— Взимам страната на Висшия магистър по магия.

Ллойд ахна, а Ехоу кимна с видимо задоволство.

— Желая да обоснова решението си — единствената дама на масата обходи спътниците с поглед. — Смятам, че това е рискована операция и че няма смисъл да жертваме част от хората, клели се да защитават Кралството. Тяхната работа е да водят реални сражения, а не да са, както е нашата идея, изследователски отряд.

— Но, лейди! Вярно е, че бяхме изпратени да следим действията на полуживите, както и да изпробваме влиянието на новата магия върху тях, но ако се стигне до сражение…

— Ако се стигне до сражение, господин Паркксън, предпочитам в него да сме жертвали живота на мерзавците, както вие ги нарекохте, а не на благородните люде със семейства, които ги очакват в домовете им.

Ехоу разшири усмивката си, съзрял проницателното измъкване на Лилиен. Магът започваше да изпитва все по-голяма и по-голяма симпатия към нея.

Неспособен да обори аргумента й, и по-скоро притиснат от времето, Ллойд кимна.

— Добре, съгласен съм. В такъв случай, вече имаме готов план как да процедираме — той кимна по посока на Стийл.

Зеленоокият войн, станал ненадейно сериозен, проговори:

— Сутринта получих писмо от Великия Мъдрец, в което ви праща поздравите си. В него той ни дава инструкции как да процедираме, според това какво действие ще изберем.

След като наемният бодигард им прочете заръките на Роландан, всички се отправиха към личните си стаи, за да съберат багажа си. След няколко минути вече бяха отново в общото помещение, готови за път. Най-нетърпелива беше Лилиен, която повече от всичко искаше да се разкара от тази долнопробна елитна дупка. Оставаше само едно, Ллойд — човекът, който се занимава с бюджета на отряда — да заплати престоя им в „Щастливия пътник“.

След като кръчмарят прибра парите в едно чекмедже, той се ухили насреща им:

— Радвам се, че висши персони като вас бяха мои посетители!

— Някои от нас пък не! — отвърна му троснато Лилиен, усетила гнусния му, подмазвачески тон.

— О, сприхавата девойка! Е, ако желаете, все още е валидно предложението ми да я оправя, че да й мине.

Дрезгавият му смях, този път не беше подкрепен от никой, тъй като Стийл бе отишъл да извежда новите им коне от хамбара на заведението. Смутен, че шегата не му е приета добре от останалите, ханджията вдигна рамене глуповато.

В същия момент, обаче, сър Лотлансен го издърпа за яката и блъсна дебелото му лице в бара, който беше единствената преграда между двамата мъже.

— Ако още един път си позволите да говорите така на многоуважавана лейди, ще се наложи да защитавате живота си.

Тлъстият ханджия се свлече на пода полузамаян. Лицето на Ехоу беше пребледняло. Естетът побърза да се отправи към изхода на заведението, последван от останалите, когато към тях долетяха ругатните на стария Роб.

— Кой си ти, бе? Че си позволяваш да ме нападаш в собственият ми хан… — със счупен нос и деформирано от силния удар лице, разпаленият мъж по-скоро фъфлеше, явно загубил и някой друг зъб. — Лотлансен Блейдър! Знам ги Блейдърите, никакви не сте. Ще си го получите! Имам познати в Кралския двор.

Сър Лотлансен напусна сградата видимо облекчен, след като се беше саморазправил с отблъскващия управител на хана.

Малко преди да се качат на конете, които бяха закупили преди броени дни и да потеглят към покрайнините на града, където да наемат хора за кампанията, Ехоу реши да бъзикне доблестния рицар:

— Много дръзка проява. Не мислиш ли, че може да използва връзките си и да срине реномето на дома и семейството ти?

— Майната му! Ставам наемник.

— Един въпрос — Лилиен яздеше плавно и умерено редом с Ехоу.

Магът я погледна въпросително, явно отегчен, че трябва да бъде откъснат от мислите си.

— Защо в „Щастливия пътник“ възпряхте мен, а сър Лотлансен не?

— Защото наистина знам какви хора познава старият Роб и не искам репутацията ви да пострада.

— Нали знаете, че на мен не ми пука.

— Да, но на лорд Лунуниен му пука…

С този прост отговор магистърът по магия реши, че е приключил разговора и се отдалечи от нея, изравнявайки се най-отпред с яздещия Стийл. По време на краткото им пътуване в града, докато напуснат елитната и скъпарска част и се прехвърлят в по-долните и пропаднали квартали, Ехоу и бодигардът на Великия Мъдрец се бяха сближили неимоверно много. Другата група, която също се беше сближила, бе съставена от Ллойд и сър Лотлансен, благородният рицар, който постепенно започваше да зачерква точки от кодекса си. Саможертва, нужна, за да бъде пълноправен член на специалния отряд.

Лилиен, обаче, не гледаше на тях като на отряд, а по-скоро на група хора, които се ненавиждат. Нямаха никаква сплотеност, дори целта им беше неясна. Та те дори нямаха доблестно име. А всички отряди имаха имена. Или поне беше чела за това в приказките и беше слушала така в историите, които стражите от покоите й разказваха. Ето защо Лилиен, която всички наричаха момиче, заради все още неотлитащата й младежка красота, не се чувстваше на място в отряда.

Бяха потеглили преди час от „Щастливия пътник“ и доколкото тя разбра, трябваше да отидат на Доковете. Това беше сбор от квартали, заемащи една голяма част от крайбрежието на столицата. Тъй като се намираха в периферията на Бриляна, се водеха най-изпадналите квартали, където нормалните хора не излизаха по здрач. По улиците на един такъв квартал дебнеха представители и на Гилдията на Крадците, и на Гилдията на Убийците, които виждаха в почти всеки минувач потенциална жертва. И тъй като местните жители на тази част на столицата бяха изключително внимателни нощно време, Гилдиите се прехранваха с това, което успяваха да докопат от моряците на търговските кораби, които пилееха парите си по крайбрежните кръчми. „Славата“ на тези пропаднали квартали беше доста бегло позната на Лилиен, която беше живяла през целия си живот в уютните покои и ароматните градини в Ефес.

Купчинките тор, животинска и човешка, дали убежище на множеството просяци, нямаха нищо общо с лалетата и зюмбюлите, сред които Лилиен се разхождаше, отдавайки се напълно на въображението си. Мизерията по улиците, по които минаваха в момента, я отблъскваше и потискаше естетическата й привързаност към изкуството.

Докато Стийл решаваше да подритва забързаните, облечени дрипаво хора, изкарващи прехраната си с различен хамалски труд, татуираното момиче предпочиташе да отвръща поглед от тях и да го насочва към небето, защото само то беше чисто и неопетнено.

Кирпичените съборетини, едва държащи се цели, бяха оплетени от простори и изцапани с различни нечистотии; те надничаха с неприветливите си прозорчета, през които светлината пробиваше трудно, защото бяха занемарени или отрупани с множество непотребни уреди и закърнели гъсти паяжини. Всички тези сгради озадачаваха Лилиен, защото тя не бе виждала никога толкова голямо нехайство към домовете, в които живеят хора. Сякаш тукашните столичани, сякаш те не се грижеха за мястото, на което принадлежат, напълно отдадени на простоватото си съществуване. Ефесово, откъдето татуираното момиче идваше, всъщност бе една спокойна и приветлива провинция, в която къщите бяха изработени от майсторски резбован дървен материал и украсени с множество цветя. Дори там, където се отглеждаше добитък, хората почистваха редовно и бяха усмихнати. Тукашните за съжаление гледаха на Лилиен и на останалите като на хора, които могат да ограбят, а конете им могат да бъдат присвоени и заколени, за да осигурят дневната хранителна дажба.

Всичко това Лилиен виждаше в очите им, изпълнени с гняв и омраза, но и тъга, дошла от ясното осъзнаване на собственото затъване и пропадане.

От мислите й я извади течност, която се беше изляла на сантиметри пред нея. Лилиен погледна нагоре и видя някаква мургава жена, чийто тъмен цвят на лицето идваше по-скоро от месеци некъпане. Нечистоплътната домакиня изливаше някакво нощно гърне по средата на самата улица. Знатната дъщеря на лорд Лунуниен се замисли как ли гледат на нея, облечена във фина пурпурна туника и копринен бледорозов плащ. Дори токата на обувките й струваше повече от цялата улица! В този момент, обаче, тя се почувства изключително жалка и незначителна в очите на тези хора, които вероятно гладуваха със седмици. Виждаше подигравателните им усмивки в моментите, в които й правеха лоши реверанси. Донякъде я успокояваше факта, че останалите членове на групата, които яздеха пред нея — Ехоу и Стийл — също са добре сложени и облечени. Но тя се различаваше от тях по едно нещо. Те изпитваха презрение към хората, покрай които минаваха, и се чувстваха горди от факта, че са в скъпарските си облекла, особено Ехоу (с черните си панталони и сако, облечено върху копринена бяла риза). Но Лилиен изпитваше по-скоро жалост и милосърдие към бедните хора от Доковете, колкото и да я отвращаваха.

Всъщност колкото повече мислеше за това, толкова повече искаше събитията да се забързат. Да срещне Скар и да избягат от този свят.

Ехоу и Стийл бяха спрели и бяха слезли от конете си в една невзрачна уличка, чието име никой не знаеше, а и на никой не му пукаше да й даде. Изчакваха Лилиен, която се движеше по-бавно и следователно беше поизостанала.

— Май не й понася на госпожичката — обърна се Стийл към магистъра по магия.

— Е, нормално е това. Все пак идва от провинцията. Хората там не познават столицата и на един процент от това, което всъщност е…

Подпрял се на стената на постройката, до която се бяха спрели, високият чернокос войн изгледа философски настроения си другар.

— Ха! Знам за какво говориш. Аз самият идвам от Райска Градина, което също е на майната си.

Двамата прихнаха в задружен смях. Стийл реши да продължи разговора, докато чакаха спътницата си.

— По моя край се носеше мълвата, че столицата е най-доброто място за живеене. Че Бриляна е блестящ и красив за всички… — зеленоокият войн натъртваше на всяко използвано прилагателно. — Ето защо аз и братята ми повярвахме на този малоумен мит и се озовахме тук без пари в джоба, чакащи великолепието му да се излее върху ни.

— Както много други младежи от цялото Кралство…

Стийл кимна.

— Ето така столицата се препълни с наемни бойци и престъпници, както и с проститутки. Единствените професии, които новодошлите без пукнат грош в джоба могат да започнат, без да познават никой.

— Да, неслучайно съм казвал винаги, че най-щастливи са тези, които си стоят на село. Вървят след животните, отглеждат си продукцията, плащат си данъка, плодят се из плевните и умират от старост.

Стийл отново се разсмя.

В същия момент се появи Лилиен, която реши, че двамата мъже се подиграват на нея. Ето защо тя ги удостои само с кисела и надменна гримаса, която естествено предизвика у спътниците й нови вълни смях.

— Какво правим тук? — попита тя, докато слизаше от белия си кон, дарен с буйна грива.

— Имаме среща с една много интересна личност — отвърна й Ехоу.

— Дали другите вече са свършили тяхната част от работата? — беше следващият въпрос на момичето, което визираше Ллойд и сър Лотлансен, отишли в някаква част от града, за да снабдят отряда с нужните за дълго пътуване провизии.

— Най-вероятно! Така или иначе, ще намерят как да уплътнят времето си. Имаме среща с тях надвечер, на главните порти, преди официално да напуснем града.

Лилиен сви рамене и отправи поглед към постройката, пред която бяха спрели. Врата на практика нямаше, което беше много странно за момичето. Първи вътре пристъпи Стийл, след него беше Ехоу, който покри нос с яката на ризата си, в която рано сутринта бе пръснал ароматен парфюм с уханието на авокадо. Лилиен бе не по-малко погнусена от него, но реши да не показва слабост пред мъжете.

Коридорът, в който се бяха озовали, ухаеше на мърша и екскременти. Това беше може би най-противното място, където бяха стъпвали. Не след дълго се озоваха в голямо помещение, в което бяха налягали множество окаяници, облечени в изпокъсани и висящи от тях дрехи. Десетки мухи и плъхове ги обикаляха, очевидно заинтересовани от това, което могат да си гризнат от полубезжизнените тела.

От стаята имаше няколко разклонения и Ехоу им нареди да спрат.

— Мирише досущ като на бойно поле — подметна шеговито Стийл, имайки предвид миризмата на разлагащата се плът и телесни течности.

— Да, имаш право! Това е заради кланицата — отвърна му Ехоу.

— Какво е това място??! — опита се да изкрещи Лилиен, но почти не успя да чуе гласа си. В сградата, се носеше жужащ, негостоприемен звук, омесен с много други механични такива.

— О, забравих да ви упомена. Това е хоспис. Един от многото в Доковете.

— Защо тези хора са налягали така безпомощно в тази стая, какво чакат? — запита го Лилиен и обходи с поглед десетките легнали мъже и жени.

— Чакат да ги разпределят.

— За?

— Сигурна ли сте, че искате да узнаете?

Стийл се подхилваше, явно досетил се какво представлява така нареченият „хоспис“.

Лилиен подтикна мага да говори.

— Е, тука идват хора, които или са болни от някакво тежко заболяване, или умират от глад и нямат препитание в живота — Ехоу казваше всяка дума бавно, първо, защото масовата смрад и задух му пречеха, и второ, защото не знаеше как точно да поднесе информацията на дамата, която на практика, никога не се бе сблъсквала с подобно нещо. — Та тези хора биват използвани за „различни опити“. В замяна на това, семействата им получават храна и някой друг петак, с който да опитат да си уредят живота.

Втрещена от чутото, Лилиен ахна:

— Какви опити?

— Виждате ли онази врата ето там? — Ехоу посочи единия край на стаята с огромна метална порта. — Тя води до лаборатория. Там се провеждат опитите.

От току-що получената информация на Лилиен й се догади, момичето се свлече на колене и погледна с тотално отвращение към металната порта, оцапана с кръв и друга мръсотия. Вонята като че ли наистина долиташе от нея…

Но мозъкът й все още не можеше да асимилира рационално информацията, затова тя рече:

— Искате да кажете, че там…

— Иска да каже — прекъсна я Стийл, — че има магьосници в столицата, които експериментират с поданиците на Кралството, оставени от богаташите в това жалко състояние.

Това попадна право в целта. Момичето, вече свестило се, се изправи, но предпочете да запази мълчание и отвърна погледа си от металната врата, като се обърна към Ехоу.

— Вие откъде знаете това място и защо в крайна сметка ни доведохте?

Магът й отговори:

— Познавам мястото, защото неведнъж съм идвал с хора от храма и сме отвеждали мъже и жени в светилището на Камъка.

— Искате да кажете, че тези обекти, върху които изпробвате магиите си, идват именно оттук. Това е отвратително. Нямате ли капка доблест?

— Науката изисква жертви, предполагам. А и тези хора отдават живота си доброволно. — Ехоу замълча, търсещ следващите си думи. — Правят го, за да осигурят допълнителен залък на децата си.

— И кой стои зад всичко това?

— Кралството, естествено.

— Защо, по дяволите? Защо не изкупуват трупове за експериментите си?

— Защото така е по-скъпо, а този начин е достъпен и удовлетворява всички живи.

— Освен нормалните, които не подозират за това…

— Няма и нужда. Болните не питат по какъв начин са изнамерени ваксините и лекарствата за тях.

— Призлява ми от всичко това — Лилиен сведе разочаровано глава към пода.

— Истината винаги е такава. Призлява ни от нея, но трябва да я преглътнем — вечно настроения за философски разговори Ехоу изпадна в дълбоки разсъждения. — Всъщност хапчето с натрапчив вкус, което поглъщаме, за да ни освободи от болестта е адски нужно. А горчивият привкус е цената, която плащаме.

Магът се насочи към една друга врата в стаята и повика спътниците си.

— Елате, тука мисля, че не е толкова смрадливо!

След като отвориха вратата и влязоха, тримата се озоваха в малко помещение, обзаведено с бюро, стол. Няколко шкафа бяха напълнени с множество лавици и хартия. Явно това беше деловодството. На трикрак стол, подпрян от няколко дебели тома книги, стоеше прегърбен стар мъж, който пазеше в очите си онзи характерен блясък на зъл човек, живеещ цял живот на гърба на другите.

Обам беше управителят на тази „хоспис“ и се занимаваше с делото си цял живот.

— Знаех, че ще дойдете. Казаха ми — изрече с въздрезгав глас, кашляйки и подсмърквайки.

Ехоу пристъпи напред, но преди да успее да проговори, Обам го прекъсна:

— Не се представяйте. Не ме интересувате кои сте и какви сте. Сядайте на онази пейка ей там и го изчакайте — възрастният управител посочи „пейката“ в ъгъла на стаята, която представляваше една врата (явно тази на входа), сложена върху няколко тухли.

Магът подкани останалите да го последват и да се настанят. Погледна изключително косо, но и внимателно Лилиен, като с поглед й казваше да не повдига спорове с управителя относно бизнеса му.

Усетил притеснението му, Стийл подметна:

— Добре, че рицарят не е тук, да раздава уроци по благочестие…

Преди магът естет да му отвърне, Обам ги изгледа строго и рече:

— Пазете тишина, докато сте тука. Деловодството изисква концентрация!

След тези думи старият мъж хвърли изключително ловко голямата тетрадка, която попълваше, върху единия шкаф при множество такива и се зае да попълва нова.

Измина около половин час, в който нищо не се случи, освен това, че звукът от неизвестната машинария спря и тръгна почти незабавно. Спирането му бе съпроводено от ругатните на Обам:

— Проклети роби, как смеят да ми спрат машината. Това са загуби, които ще изпиша по гърбовете им.

Лилиен трепереше от нови вълни гняв, а Ехоу стискаше бедрото й, опитвайки се да я успокои. Магистърът по магия знаеше защо момичето изпитва такава омраза към този, стоящ спокойно и прегърбено на стола си човек. Но знаеше, че няма и какво да бъде направено. Ако Лилиен си позволеше да го критикува и напада, това наистина щеше да доведе до големи последици, тъй като в сравнение с връзките на стария Роб, Обам беше личен приятел със хора от свитата на краля.

„Слава на камъка!“ — помисли си той, когато врата се открехна леко и вътре влезе фигурата на изключително слаб и мършав човек. След детайлно вглеждане, в което Ехоу видя, че на новодошлия му липсват косми по гърдите и краката, той достигна на извода, че това е момче на не повече от петнадесетина години.

Обам вдигна глава от бумагите си и погледна алчно Ехоу:

— Давам ти го за шест часа. Ще ти струва тридесет Кралски монети.

Стийл се изуми като чу цената, за която старият управител дава под наем шпионина си — дори самият бодигард не получаваше такъв надник за един месец служба при Великия Мъдрец!

Едва след като на излизане чу името му, Стийл си обясни цената. Беше чувал легенди за това момче и беше изключително доволен от шанса да го срещне.

Лилиен успя да отърси малко от отвращението си чак след като излязоха отвън и поеха към „Разсъблечената русалка“. Тя попита къдрокосия юноша за името му, тъй като не го беше чула добре в сградата.

— Наричат ме Ушенцето, госпожо…

 

Чашата с вино стоеше наполовина пълна пред нея.

По принцип момичето не би си поръчала алкохолно питие, знаейки, че в долнопробно заведение като това, със сигурност го разреждат с вода. Факт, с който тя беше добре запозната, но който игнорираше. Татуираната младолика жена имаше нужда да поразсее нервите и страстите си от изминалия час. Затова фалшивото вино, което тя пиеше в момента, й доставяше удоволствие и облекчение много повече, отколкото майсторските питиета, с които бе известна избата в родния им замък.

Компанията й споделяха двамата мъже и младото момче. Явно доволен от това, че дамата си е поръчала нещо различно от кафе, Стийл бе смекчил отношението си към нея и на моменти пускаше любезности, които тя тактично пускаше покрай ушите си. Ехоу и Ушенцето обсъждаха това, с което все още ненапълно сформираният отряд се занимаваше. Лилиен реши да изостави собствените си мисли и се концентрира върху говорещия Ехоу, който беше видимо изнервен и объркан.

— … доведе ме тук, обещавайки ми да ме запознаеш с наемници, а единственото, което виждам е скучен ханджия, сервитьорка, която е нищо повече от ниско платена уличница и трима неизвестни търговци, които не ни вършат никаква работа!

— Имайте търпение, господарю. Още малко да се свечери и кръчмата ще се напълни с хората, от които имате нужда.

— Не разполагаме с толкова време. При градската порта вече ни чакат нашите другари.

— Не се безпокойте, ще им изпратим вест да се присъединят към нас.

Още преди Ехоу да възрази или попита къдрокосия младеж, откъде по дяволите знае кои са другарите му, Ушенцето се беше шмугнало през вратата на кръчмата.

— Особняк е, дявол да го вземе! — констатира Ехоу и кашляйки отпи от силното бренди, което си беше поръчал.

Измина известно време, в което, за радост на спътниците, заведението бе започнало да се изпълва с хора. „Разсъблечената русалка“ бе добро място за моряците с нисък надник, които искаха евтино питие и евтини курви. Хората от морето обаче не бяха единствените посетители. Придружаващите ги търговци или контрабандисти често се навъртаха с тях, надявайки се да срещнат местни главорези, които да наемат за охрана на корабите си. Ето защо в „русалката“ идваха и много представители на Гилдията на Убийците, надяващи се да бъдат добре наети.

Стийл тъкмо бе станал клатушкайки се, за да си поръча следващо питие директно от бара, когато се сблъска с широкоплещест мъж, чието брадясало лице, сякаш небръснато с години, го квалифицираше повече към животинския вид.

— К’ъв си ти бе, за първи път те виждам тука?… — грубоватият мъж сръга с лакът Стийл.

Напълно пияният бодигард не можа да отговори нищо, опитвайки се да си поеме дъх. Това явно развесели брадясалия и приятелчетата му, които не му отстъпваха по нечистоплътност, но и видима физическа мощ.

— Явно нашето приятелче си има проблеми — Лилиен се обърна към Ехоу, като в игривите й от виното очи, се виждаше явно задоволство.

Магистърът по магия й отвърна с вяла усмивка, замислен за Ушенцето и внезапното му изчезване. Все пак беше похарчил доста пари за него.

Ето, че Стийл успя да се добере до бара и жестикулирайки странно си поръча следващо питие, когато безшумен като Смъртта, Ушенцето се озова до него.

— Приятелите ви ще дойдат до час…

Ехоу се сепна и почти се задави от ненадейната поява на малкия шпионин. Преди да успее обаче да му отвърне, вниманието му пак беше привлечено от Стийл, прекатурил се върху някаква маса, на която стояха мъже и чиито дрехи издаваха, че са най-малкото търговци на скъпи стоки. Тъкмо охранителите им бяха решили да се саморазправят с дългокосия неадекватен войн, когато магистърът се появи при тях, опитвайки се да ги усмири. Лилиен наблюдаваше сцената и за първи път откакто беше дошла в гнусната столица, си позволи да се засмее искрено.

Момичето реши да обърне малко внимание на кльощавото момче и да го поразпита, когато втренчи погледа си в ръцете му, онемяла.

Ушенцето, който също я наблюдаваше, разбрал откъде идва покрусата й и побърза да обясни:

— Преди да премина в Гилдията на Шпионите, бях в Гилдията на Джебчиите — юношата кимна към ръката държаща по-лека чаша, явно изработена от тънко стъкло. — Там се наложи да ми отрежат палеца. За по лесно преджобване.

Лилиен нямаше готов отговор на изумителната кратка история, вместо това го попита:

— Много ли те болеше?

— Да, но беше по-добре от стържещия гладен стомах или ритниците на по-големите ми братя, които изяждаха храната.

— Значи си избягал от дома си?

— Не само… Дори успях да го подпаля — Ушенцето се ухили заговорнически.

Лилиен предпочете да доизпие чашата си вино, вместо да разсъждава как това петнадесет годишно момче е запалило жалката съборетина, която бе визирало като дом.

Ехоу и Стийл, или по скоро Ехоу, влачещ Стийл, се появиха на масата. Високият зеленоок войн захърка почти веднага, след като магистърът го постави на малката пейчица. Още с влизането си в кръчмата, спътниците бяха избрали един от мрачните ъгли в помещението, където да са незабележими за останалите посетители.

 

Неусетно се беше свечерило и „Русалката“ се бе изпълнила с всякакви хора. Наблюдавайки различните клиенти, които варираха от добре сложени търговци до дрипави и изпаднали наемници и комарджии, ухажвани от местните квартални проститутки, Лилиен и Ехоу, заедно с притихналото Ушенце, не разбраха как бе минал последния час. По едно време всички посетители на мръсната кръчма насочиха вниманието си към някакви нови посетители, но бързо след това се върнаха към разговорите и заниманията си.

Изисканият и грациозен дипломат, съпровождан от рицаря в блестящи и благородни доспехи, определено предизвикваха смут и интерес от страна на останалите. Не след дълго, забелязали другата част от компанията си, двамата се насочиха към спотаената масичка в ъгъла. Там стояха пресушени няколко бутилки вино и една почти празна бутилка бренди. Ллойд кимна към Стийл, който вече почти изтрезняваше и се настройваше към новата обстановка в заведението. Ехоу беше притеснен, защото типът, с когото дългокосият мъж се беше сблъскал, често обръщаше злобен поглед към тях. А сега, споделили компанията и на благороден рицар, определено бяха център на вниманието. Не че Ехоу беше особено притеснен, можеше да парализира и уязви поне няколко врага. Магистърът беше тук по работа и не трябваше да се разконцентрира със свади.

— Какво става? — попита Ллойд, решил да загърби официалния тон, потапяйки се в кръчмарската атмосфера.

Кимвайки към Стийл, облеченият в официален костюм маг отвърна.

— За малко да ни създаде проблеми.

— Остави го него — махна пренебрежително с ръка Ллойд. — Някакво развитие?

Предпочел да не отговаря, Ехоу изгледа Ушенцето, който бе изкривил лицето си в лукаво изражение.

— Предпочетох да ви събера всички и тогава да обсъдим хората тук. От тях ще си изберете нужните бойци.

— Но как ще преценим силата и възможностите им, без да ги видим в битка?

— Не бъдете толкова сигурен, господине — Ушенцето посочи брадатите мъже, по-рано сдърпали се със Стийл. — Ето, тези там, вечерта им почти не минава без да се сбият с някой.

Сър Лотлансен прихна:

— И какво? Смятате, че в кръчмарска борба можем реално да преценим силата на някой?

— Явно не сте присъствали на кръчмарски бой, а тези, които се водят тука, са специални. Но няма какво да говоря. Преценете сами.

Вниманието на групичката бе насочено към току-що създалата се ситуация. Наподобяващият горила як мъжага, който беше сръгал Стийл с лакът, тъкмо минаваше покрай централната маса на кръчмата, където бяха седнали двама търговци с охранителите им. За страничните наблюдатели беше ясно, че грубиянинът се спъна нарочно в стола на единия търговец. Невинният мъж се претърколи на земята, а охранителите веднага се надигнаха и извадиха обикновените си мечове. Четиримата бодигардове изглеждаха смели и, за разлика от заядливия широкоплещ мъж, имаха леки брони. Брадатият само се изхили злобно насреща им и повика компанията си, която се състоеше от четирима едри мъже, приличащи си с него по многото белези.

Ханджията, който ставаше свидетел на подобни изпълнения всяка вечер, побърза да вземе една тетрадка и да мине покрай всички присъстващи в кръчмата, за да събере залози. Обикновено парите, които печелеше като „букмейкър“ му стигаха, за да възстанови щетите, а щом толерираше подобни прояви, явно излизаше и на печалба. Когато мина покрай масичката в ъгъла, където се намираше специалният отряд, Ехоу и Стийл решиха да заложат на грубите едри мъже, а Ллойд заложи на охранителите на търговеца. Сър Лотлансен не одобряваше такъв тип хазарт, а Лилиен искаше само да наблюдава.

— Какво чакат още? — нашепна Ехоу на Ушенцето, като не изпускаше от поглед мъжете в центъра на кръчмата.

— Кръчмарят да събере залози от всички, които желаят да участват.

— Нима всичко е нагласено?

— Не точно. Виждаш ли този, брадатия, главния в компанийката им? Това е Хлебарката. Всяка вечер печели срещу случайни и невинни търговци, които се подадат на провокациите му.

— Искаш да кажеш, че Хлебарката действа с ханджията и отарашват посетителите си?

— Новите посетители… Виждаш ли масата, на която са седнали търговците и охранителите им.

Ехоу кимна:

— Като чисто нова е!

— Именно! Ханджията я купи тази сутрин от пазара за мебели. Снощи Хлебарката и момчетата му направиха поредната свада. Който седне на тази маса винаги е жертва. Затова ви доведох на тази, най-незабележимата.

— Аха — Ехоу потъна в мисли. — И все пак не мисля, че този, как му викахте… Хлебарката, би имал шансове срещу екипирани наемници, макар че заложих на него.

— Гледайте…

Ханджията беше събрал залозите и кимна към Хлебарката и хората му. Охранителите на търговците не знаеха какво се случва и бяха видимо притеснени от това, че заелите бойни пози мъже срещу тях не предприемат никаква атака.

— Ей, тлъсто търговче, искам да ми платиш, загдето ме спъна със стола си! — Хлебарката тръгна невъоръжен към леко изплашения мъж, който още стоеше седнал на пода.

През това време тълпата в кръчмата образува пръстен около мястото, където предстоеше схватката. Така, и да искаха, търговците нямаше да се измъкнат преди края й.

— Ако пристъпиш още една крачка към господаря ми, ще се разделиш със самонадеяната си усмивка! — единият от охранителите застана пред падналия търговец с острие, насочено към главата на Хлебарката.

Огромният мъжага не беше никак притеснен. Гледайки отегчено към стоковедите, той започна да ги обикаля. Добил смелост от това, че го защитават, падналият на земята мъж, доби самоувереност.

— Кой си ти бе, мишка страхлива? Кой си ти, че смееш да се правиш на важен!

— Майка ти — отвърна Хлебарката, което породи дружен смях в хората му и публиката.

Не можещ да се сдържа, другият търговец нареди на своите охранители да нападнат Хлебарката, но водилият много кръчмарски свади мъж успя да ги зърне с периферното си зрение навреме. Още преди да замахнат с мечовете си, Хлебарката се отблъсна назад и грабна свободен стол, с който успя да блокира и двете атаки. В същия момент хората на брадатия се хвърлиха към охранителите на другия търговец, както успя да забележи Ехоу — с голи ръце. Наемните бойци, пазещи търговците, явно бяха добре обучени, тъй като размахваха майсторски мечовете си. Проблемът им беше, че не се бяха изправяли никога срещу такъв противник — двойно по-едър и мощен.

Хлебарката запрати стола към единия бодигард, който не очакваше подобен род атака и бе повален, тъй като облегалката на високия стол го блъсна в главата. Другият бе толкова объркан, че не забеляза Хлебарката, приближил се опасно близо. Брадатият мъж издърпа меча от ръцете на наемника и го сграбчи с голи ръце, вдигайки го от земята. В същото време хората на свададжията бяха съборили останалите телохранители и ги налагаха с пестници. Подобно на циркаджия, Хлебарката се въртеше, показвайки на събралите се сеирджии безпомощния охранител. И тогава направи нещо неочаквано за новите посетители в кръчмата. С едно силно напрягане на мускулите си, грубоватият мъж прекърши гръбнака на наемника, заедно с бронята, която уж трябваше да го предпазва.

— Каква сила! — ахна Ллойд, а стоящият до него Стийл беше радостен, че не е стигнал до личен бой с тази грамада.

Двамата търговци вече се опитваха да избягат, но плътният обръч от зрители им пречеше. След като бодигардовете им бяха обезоръжени и в несвяст, а единият от тях мъртъв, изплашените мъже паднаха на колене и започнаха да крещят:

— Моля ви, спрете. Ще ви платим, колкото искате.

Хлебарката се захили злобно, приближи се до единия търговец, сграбчи главата му и я пръсна с голите си, но невероятно силни длани. Експлодиралата кръв опръска хората от първия ред, които нададоха радостни възгласи, явно спечелили в тазвечерното залагане. Другият търговец изпадна в несвяст.

— Това беше, загдето не знаеше кой по дяволите е Хлебарката! — изкрещя брадатият. — Ханджия, дай бира! Бира за всички в заведението! Аз плащам тази вечер.

Кръчмата отново изабухна в радостни възгласи, опиянена от своя идол.

Минаха няколко минути, в които Хлебарката и хората му отарашиха търговците и изхвърлиха мъртвите и припадналите отвън.

Отрядът стоеше смълчан на масата.

— Е? — попита Ушенцето.

— Ще го вземем — рече силно впечатления Ехоу. — И него и дружките му.

Стийл и Ллойд кимнаха, а Лилиен стоеше и гледаше равнодушно кръвта на единия търговец, която ханджията не си бе дал труда дори да разчисти. Новата маса отново бе пръсната на трески. Кръчмарят явно печелеше и от нея, защото някои от зяпачите бяха решили, че парчетата натрошено дърво имат антикварна стойност и ги закупуваха.

— Ужасно място — промълви момичето.

— Тука се раждат мъжете с характер — рече изпадналият в еуфория магистър по магия, който беше и на печалба от добрия залог.

Ллойд, също впечатлен от зрелището, се обърна към Ехоу с одобрително изражение:

— Май бяхте прав за наемниците. Познавах тези охранители, както и знатните търговци, които охраняваха. Познавам и техните качества.

— Нека отидем при тях.

Двамата мъже, които още от самото им приобщаване към отряда даваха индикации, че желаят лидерството му, станаха и отидоха към масата, където вече пируваха Хлебарката и хората му. Брадатият мъжага пиеше тъмно пенливо пиво, а в скута му беше седнала слаба и невероятно гримирана девойка. При все това вниманието на побойника бе привлечено от двамата, необичайно облечени за подобна дупка, мъже. Костюмираният тип с небрежно вързана на опашка коса пристъпи към него.

— Ехоу Хоумс, магистър по магия на Висшата школа, изследовател от храма на изцелението Надежда. Приятно ми е да ви срещна!

Хлебарката се спогледа със сподвижниците си и дружно се изсмяха, след което прикова мътните си очи, наподобяващи точки под буйните вежди, върху новодошлия маг.

— А стига, бе! Първокласен лъжец! Приятно ти било да ме видиш. Я се разкарай!

Ехоу се усмихна топло по посока на нагрубилия го мъж и заговори отново:

— Имам предложение, на което малко хора биха отказали.

Разбрал накъде бие, Хлебарката отблъсна момичето от себе си и подпря масивните си като дънери ръце на колената си.

— За какви пари говорим?

— Повече, отколкото струваха търговеца и жалката му шайка охранители.

Хлебарката се ухили отново и кресна на един от хората си:

— Докарай един стол за господинчото!

След като имаше къде да седне, Ехоу се настани удобно срещу грубия мъж. Напълниха му една халба бира, която не бе типичното му питие, но Ехоу се усмихна отново топло към събеседника си.

— Бих желал съдружникът ми също да се присъедини към нас! Още повече щом ще говорим по работа.

Друг спътник на Хлебарката освободи мястото си и се насочи към бара, където младата сервитьорка беше събрала достатъчно голяма компания, за да се отплесне от ангажиментите си.

Ллойд също зае мястото си на дъбовата маса.

— Отсега ти казвам! Ти говориш, приятелчето ти мълчи. Не ми е приятно… — проговори фъфлейки Хлебарката и посочи с пръст слисания иконом.

Разбрал накъде бие побойника, Ехоу реши да защити спътника си:

— Той е човекът, който плаща. Аз съм само по-разговорливият.

Удовлетворен от отговора му, Хлебарката вдигна вежди.

— Е? За какво иде реч?

— За корави типове, които ни създават проблеми. Които ще създадат проблеми на теб и хората ти също… — Ехоу предпочете да не разказва за служителите на Мрачния Господар, поради простата причина, че Хлебарката, силно неинтелигентен човек, не би могъл да загрее.

— Ха! Ако са корави колкото онези, които смачкахме преди малко, може да поступаме и вас, като за компенсация.

Доволен от посоката, в която върви разговора, Ехоу надигна халбата си бира за наздравица и отпи. Питието беше ледено студено и натрапчиво. Магистърът по магия би предпочел да се върне към брендито, но знаеше, че когато преговаря с подобни типове, трябва да се опита да им влезе под кожата и да спечели симпатията им. А това ставаше като правеше нещата, които и те правят.

— Да пием за добрата сделка! — Хлебарката вдигна халбата си отново по посока на Ехоу. — Да знаеш, харесвам те, контенце! Ще ги пречукам. Трябва само да ми кажеш кои са. Направо ме заведи при тях.

— Там е работата, че в момента са извън столицата — Ехоу премерваше внимателно думите си. — Имаме сведения къде се намират. Вие ще ни придружите, а аз ще ви заплащам за всеки ден престой в отряда, който ще сформираме.

Хлебарката гледаше тъпо. Явно задача от този сорт му изглеждаше трудна за асимилиране.

— Нека да поясня — Ехоу започна да чертае с пяната от бирата си по масата. — Ние сме тук. Те са тук. Вие вървите с нас, докато ги стигнем. И там, ако ни нападнат — ги премахвате.

— Аха. К’вот кажеш. За к’ви пари говорим?

— Както казах — много.

— Колко много?

Тъй като не беше мислил върху това, какво възнаграждение да им платят, Ехоу сви рамене и кимна към Ллойд, който още от началото на разговора преценяваше брадатия мъж.

— По една Кралска златна монета на ден — промълви Икономът.

Хлебарката, който не беше виждал никога Кралски монети, защото типовете като него обикновено се залъгваха с медни петаци или най-много благородни сребърни монети, онемя. Ченето му бе увиснало до краен предел. Достатъчен знак, че смята това заплащане за прекалено.

— И за петима ви… — рискува Ллойд.

— Съгласен съм! — тропна с ръка на масата широкоплещият мъжага. — Но искам нещо в аванс!

Ллойд, доволен от добрата сделка бръкна в кесията си и извади пет Кралски монети.

Твърде непредпазливо.

Някакъв качулат тип, който изглеждаше изключително невзрачно и незабележимо, скочи от съседната маса и грабна кесията на иконома, като побърза да хвърли острата си кама по посока на Ехоу. Магистърът по магия не успя да реагира навреме и оръжието се заби в ръката му, малко под рамото. Хлебарката, още не знаещ какво става, не успя да реагира, преди закачуленият странник да се шмугне между масите сред хората. Ллойд, онемял от ловката кражба, хвърли поглед към масата в ъгъла, където смяташе, че са останалите от отряда, които трябваше да не откъсват поглед от тях. Стийл беше реагирал мигновено и беше скокнал от мястото си към посока на входа, където да срещне очи в очи крадеца и да го обезвреди. Но нямаше нужда… Когато зеленоокият бодигард се озова при входа на кръчмата, завари качулатата фигура, просната на самия праг по корем. От тила на разбойника се подаваха три стрели. Кесията стоеше все така в ръката му, но погледът му беше застинал. Нямаше съмнение, че крадецът бе мъртъв. Ставали свидетели на безброй подобни случки, останалите посетители в „Русалката“ се върнаха към разговорите си, незаинтересовани от случилото се. Само някакъв странник стана от мястото си и се насочи по посока на трупа, където измъкна стрелите и кесията. Стийл прикова студения си поглед в новопоявилия се. Имаше дълга къдрава коса и небръсната, поне от месец, брада. Под плаща, който носеше, се виждаха жилави ръце с малки, стегнати мускули.

Къдравият хвърли кесията по посока на Стийл и се върна на мястото си. Там обаче го чакаха Ллойд, Хлебарката и Ехоу и искаха обяснение. Пръв проговори икономът:

— Благодаря ви за временната намеса. Бих желал да узная името ви и да ви попитам, какво ще поискате в отплата?

— Имах сметки за уреждане с Качулатия Джоко, така или иначе…

Прозрял, че това не е пълната истина, Ехоу го погледна преценяващо.

— Сигурен съм, че си го следил… Защо не го елиминира по-рано?

— Защото той ви наблюдаваше цяла вечер и бях сигурен, че ще изчака удобния момент, за да ви обере.

Отмалял от загубената кръв, Ехоу се свлече на единия стол, стоящ до масата. Стийл го подкрепи и му помогна да седне, като се зае да вади забития кинжал.

Ллойд реши да продължи разговора:

— Тогава защо изчака събитията да се пренаредят по този начин?

— За да ме забележите.

— Е, добре! Ето ни при теб. Кой си ти и какво желаеш в замяна на помощта си?

Къдравият мъж извади изпод плаща си дълъг, добре изработен лък плюс две ками.

— Наричат ме Великия Изравнител и съм наемник. Ако имате нужда от стрелци — аз съм вашият човек.

Няколко маси през тях, в самия ъгъл на кръчмата, Ушенцето се ухили предоволно, тъй като нещата се бяха развили по план.

Лилиен, която избягваше да говори с глуповатия рицар, реши да наруши мълчанието, което тегнеше помежду им.

— Явно отрядът се запълва сам, сър рицарю!

— С отрепки и наемници, безспорно…

— Ще ни служат безотказно.

— Докато са пълни кесиите ни, лейди!

— Такава е природата им. Затова се радвам, че благороден рицар като вас също е част от отряда. Така ще можем да разчитаме не само на платените, но и на верните войни.

Поласкан от комплимента, сър Лотлансен се усмихна добродушно на младата жена, към която изпитваше неимоверна симпатия. Лилиен се смути от леката тръпка обич, която виждаше в сините очи на благородния рицар, затова се обърна отново към останалите си спътници, които вече наближаваха масата им с новите попълнения.

Когато всички се събраха на едно, Хлебарката реши, че отрядът трябва да се сплоти още същата вечер и гонейки някакви случайни моряци от съседната маса, я събра на едно с тяхната. Така всички можеха да седнат и да пият по някое питие. Ушенцето отново се беше изгубило.

 

Вече бе късна вечер, когато кръчмата започна да се опразва. Хлебарката и Стийл, явно очаровани един от друг и от много изпито количество концентрат и пиво, разговаряха дружно, забравили първия си сблъсък. Сър Лотлансен мълчеше стоически, тъй като не искаше да има нищо общо с почти никой от масата, а Лилиен се опитваше да говори с Ллойд. От дума на дума общи разговори, накрая татуираното момиче стигна до темата, която открай време отбягваше, но трябваше да започне:

— Значи, познавахте Скар в миналото, наистина?

— Не само, многоуважавана лейди, бяхме добри приятели.

— Защо бяхте? Нима не изпитвате надежда за него?

Ллойд отпи бавно от питието си и втренчи очите си в нея. Бяха изпълнени с тъга, но и с мрачна решителност.

— По думите на сър Лотлансен и Великия Мъдрец, той вече не принадлежи на този свят. Той е чудовище. Той беше чудовище дори тогава…

— Сигурно е имал причина за това. Аз не го познавах като толкова ужасен човек.

Разбрал накъде бие спътницата му, икономът хвана приятелски ръката й и проговори:

— Лейди, била сте влюбена и объркана. Не сте имала възможността да забележите онези негови черти, които показват истинската му същност!

— А тя е? — обърна въпросително очите си към него Лилиен, отдръпвайки ръцете си.

— Че е лабилен психически и лесно податлив на вътрешния си гняв и омраза.

Вместо да му отговори Лилиен се зарови в спомените си, където често виждаше Скар ядосан и избухващ. В моментите, в които се налагаше да се крият от останалите, особено от строгия й баща. В пътите, в които пренебрегваха уменията му, само защото потеклото му не беше знатно… Замислена за Скар, Лилиен не обръщаше внимание на почти никой от масата. Не че имаше и на кой. Спътниците на Хлебарката бяха налягали заспали, а самият той грачеше пиянски песни със Стийл. Другият мъж, който се представи като Великия Изравнител обсъждаше бъдещото им начинание с Ллойд, а рицарят беше затворен в себе си.

Нямаше с кого да сподели мислите и чувствата си, освен с Ллойд, който беше зле настроен към бившия й любим. Но оставаше все пак нещо, което трябваше да го попита:

— Когато дойде моментът… ще го нараните ли?

Оставен в неудобно положение да отговори този въпрос, икономът се зарадва, че в този момент се появи Ушенцето, водейки десетина мъже със себе си.

Още преди някой да проговори на масата, защото всички бяха учудени от неспиращият да ги удивява млад шпионин, най-високият от новодошлите мъже, облечен в черни кожени дрехи като другарите си, проговори:

— Привет на всички в тази късна вечер. Гилдията на Убийците изпраща поздрави на Ехоу Хоумс. Като едни от най-добрите им поданици, предлагаме оръжията си в служба на вашия отряд…

Отрядът от двадесетина мъже и една жена напуснаха рано сутринта портите на Бриляна. Някои радостни, че са напуснали гнусната столица, други объркани, но доволни, че ще получат добри пари в бъдещите начинания. Но имаше и няколко човека, които изпитваха истинско удоволствие. То идваше от това, което им предстоеше да свършат — да се изправят очи в очи със слугите на Мрачния Господар и по-точно онзи от тях, с когото имаха стари сметки за уреждане…

Епилог

Великият мъдрец стоеше замълчано в личният си кабинет в Надежда. Пръстите му почукваха върху дъбовото бюро, резбовано със символите на Кралството. Не можеше да се каже, че Роландан беше притеснен. По-скоро беше изнервен.

За първи път в съзнателният си живот, а той не беше никак малък, Великият Мъдрец не можеше да контролира съдбата. Не че преди успяваше. По-скоро създаваше перфектната илюзия за това и се хранеше с нея. Беше един от първите, вървели по земите на континента. Беше един от първите, основали Кралството.

А сега всичко се разпадаше…

На Роландан не му пукаше за пропадането на Силвернада. Не му пукаше за състоянието на краля и поданиците.

Светът се разпадаше пред очите му — и той не можеше да направи нищо. Нещо повече, той дори не беше замесен в целия ход на нещата. Усещаше, че ролята му във всичко това е минимална и нищожна — като на второстепенен актьор. Дори не актьор, а човек, който разнася нещата по сцената и дори няма конкретна длъжност.

Роландан нямаше да се помири с това положение.

Ето защо бе решил да се намеси.

Не защото го беше грижа за бъдещето на Последното Измерение.

Искаше само да получи повече могъщество и слава.

И възможности.

Това, с което разполагаше, беше Камъкът на Изцелението. Той щеше да го насочва. А Великият Мъдрец от своя страна щеше да продължава да го манипулира както винаги.

Преди шест дни, когато беше решил да контактува с енергиите на Камъка, Роландан разбра, че мащабите на злото, породило се в Забравената долина, са стигнали до своя предел. Оттогава насам нощите на Великия Мъдрец бяха изпълнени с кошмари. Във всички ужасяващи сънища той беше само един наблюдател. Нумориус бе овладял Камъка на Живота. Нещо повече — беше се превърнал в по-могъщ заклинател. Нямаше значение, че континентът ще гори в пламъци. Нямаше значение, че Камъните не се използваха по предназначение.

Единствено от значение беше фактът, че Роландан губеше властта си. А той не можеше да си го позволи.

Но можеше да си позволи да пожертва няколко живота в повече.

Всички те — дисциплинираният иконом, наивно влюбената Лилиен, амбициозният Ехоу, дори собственият му бодигард Стийл — всички те бяха пионки в задаващата се война. Ето защо Роландан можеше да ги пожертва…

С надеждата, че могат да променят хода на събитията.

Великият Мъдрец се настани по-удобно в креслото си и се вгледа в свободно левитиращата сфера, намираща се непосредствено пред лицето му. За да може да контактува с Камъка, трябваше да го освободи от жезъла си. Трябваше да спре да го контролира и да контактува с него, все едно му е равен.

Естествено, това не му се нравеше, но така или иначе Великият Мъдрец трябваше да го направи. След обичайните слова, с които събираше енергията си и навлизаше в тази на Камъка, заклинателят получи пълен достъп до него.

А това, което се откри пред очите му, обещаваше още повече кошмари и унищожителни съновидения.

Защото щом веднъж човек разбереше какво ще е бъдещето му — мозъкът му нямаше да го забрави.

Последното Измерение щеше да рухне…

Това не беше изненада за Роландан. Както всички светове досега и този щеше да срещне своя край. Само че Великият Мъдрец не очакваше този край да дойде толкова бързо.

Но може би все пак имаше малка надежда. За негово най-голямо съжаление тя се криеше в една обикновена житейска история… Тази на Скар.

Магьосникът виждаше множество сблъсъци — физически и емоционални; отвъд тях стояха срещи и раздели; живот и смърт. Компонентите на един обикновен живот. Този на Скар…

А Роландан щеше да получи отговорите си чак когато Скар приключеше своето пътуване през спомени. Пътуване, чийто изход щеше да предопредели хода на съдбата. То щеше да отнеме време, но не много. Нужните събития трябваше да се напаснат. Роландан беше планирал и подготвил всичко това, изпращайки младите авантюристи на специална мисия.

Това обаче, което Великият мъдрец не можеше да подготви и да разгадае, беше какъв ще е изборът на Скар.

Избор, който дори Камъкът на Изцелението не можеше да предскаже.

Роландан трябваше да е търпелив. Имаше още време…

Време, през което Великият Мъдрец щеше да продължава да сънува кошмари и да генерира гнева и желанието си за власт.

Защото отвъд възможностите Кралството да бъде унищожено, Последното Измерение да се разпадне и жалката му амбиция за повече контрол и власт да не се осъществят — стоеше мисълта, че той трябва да владее и втория камък.

Така, потънал в размисли и жажда за могъщество, Роландан не усети как е настъпило новото утро.

Следващото утро, в което Скар беше поел своето пътуване през спомени.

А какво вещаеше то?

Дори самият Ветеран едва ли знаеше. Още една причина, която щеше да направлява стъпките му напред.