Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории от Последното измерение (1)
Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Издание:

Делиян Маринов

Истории от Последното измерение

Книга първа: Пътуване през спомени (част едно)

 

Българска

Първо издание

 

Редактор: Нели Господинова

Рисунка на корицата: Лиляна Семкова

Дизайн на корицата: Рубен Лазарев

Редактор (ел. версия): Весислава Савова

 

ISBN 978–954–311–125–1

Печатни коли 14

Формат 84×108/32

София, 2013 г.

 

Издателство Весела Люцканова

http://www.vessela.eu

e-mail: [email protected]

Печат: Полиграфюг АД

 

 

Издание:

Делиян Маринов

Истории от Последното измерение

Книга първа: Пътуване през спомени (част две)

 

Българска

Първо издание

 

Редактор: Ралица Николова

Рисунка на корицата: Лиляна Семкова

Дизайн на корицата: Рубен Лазарев

Редактор (ел. версия): Весислава Савова

 

ISBN 978–954–311–133–6

Печатни коли 10

Формат 84×108/32

София, 2014 г.

 

Издателство Весела Люцканова

http://www.vessela.eu

e-mail: [email protected]

Печат: Полиграфюг АД

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава
Отмъщаващи

Следите продължаваха към градчето. Значи враговете се опитваха да се укрият в Ковачево, мислейки си, че някакви си градски стени могат да ги предпазят. Скар беше убеден, че с армията от полуживи ще сринат целия град. Дори сега, когато от войската бяха останали само тридесетина бойци, ветеранът беше сигурен, че победата ще е тяхна.

В желанието си да пролива кръв, офицерът на Тъмния Господар почти беше забравил плановете си за предателство. Приоритет имаше намирането на изплъзналите им се нападатели. Наемният отряд озадачаваше Скар — включваше най-различни бойци, при това доста добри. С особена сила беше надарен рицарят, който едва не елиминира Скар.

Полуживите трябваше да действат бързо, мощта на Кралството се пробуждаше.

Ветеранът беше наредил на спътниците си да претърсят реката, което беше забавило преследването. Наложително беше да огледат за оцелели другари. Съобразителността на офицера остана възнаградена. Оказа се, че от падналите в пропастта полуживи, едва двама са се разбили в скалите. Останалите слуги на Мрачния Господар бяха невредими и готови за битка.

А такава, изглежда, им предстоеше съвсем скоро.

— Какви действия ще предприемем? — попита Призрак.

— Ще опустошим Ковачево. Трябва да ги намерим — Скар беше непоколебим.

— Ако са в града, със сигурност имат подкрепление — отбеляза скаутът.

— Имаш право. При все това, можем да се справим.

— Да, но е възможно да претърпим още загуби. Това няма да се хареса на Мрачния Господар.

Скар се замисли над думите на скаута. Призрак беше страхотен съгледвач и умел тактик. И определено имаше право. Ако се втурнеха към добре укрепеното Ковачево, може би щяха да загубят още бойци. А това беше недопустимо, имайки предвид факта, че предстоеше да нападат Храм на Изцелението. И двете им цели се намираха на ден, максимум два, път. Ветеранът трескаво мислеше.

— В крайна сметка тези страхливци не ни трябват. Получиха поражението си и избягаха. Вероятно се опитват да ни вкарат в клопка — предположи Призрак.

В думите на скаута отново имаше логика. Бегълците не им трябваха, но… Ветеранът се опомни. Беше видял с очите си как момичето, което приживе обичаше, бива отведено против волята му. Лилиен искаше да дойде при Скар. Макар и жесток предводител на армия свирепи бойци, подвластен на нечистивите сили, ветеранът бавно възстановяваше волята си, а с нея и зрънцето надежда, че все пак може да бъде различен.

Да, той щеше да спаси Лилиен от похитителите й. И след това да й разкаже за плановете си да предаде Мрачния си Господар. Единственото, което искаше, беше да види в очите й прошка.

Споменът за нея счупи още една халка от оковите на тъмното му настояще.

След като изчака да се стъмни, ветеранът избра четирима от най-добрите си бойци, с които трябваше да проникнат в градчето и да намерят бегълците. Призрак и останалата част от отряда щяха да се спотайват в сенките на пътя, убивайки всеки преминаващ. Без изключения. По този начин Скар щеше да подхрани кръвната жажда на армията си, така че да не заподозрат неговата промяна.

 

Не беше особено трудно да се вмъкнат в града. Скар избра онези от полуживите, които все още бяха запазили човешкия си облик. Ветеранът се надяваше, че в мрака стражите няма да обърнат внимание на неестествения оттенък на кожата им. Самите полуживи воини бяха инструктирани, че влизат в града не за масово клане, а за да намерят избягалите нападатели и да ги елиминират. Слугите на Тъмния Господар се съгласиха с охота.

При портата полуживите се спряха и подробно разпитаха скучаещия пазач, а той ги пусна, развеселен от вниманието, което му бяха оказали. С радост им разказа всичко, което беше успял да научи за хората, дошли по-рано през деня.

Скар разбра, че сред днешните посетители е имало множество търговци. Причината бил Търговския Сбор, който се организирал всеки месец. На въпрос дали сред посетителите е имало странно облечени пътешественици, пазачът беше отговорил, че има смътен спомен за такава шайка. За съжаление, той не си спомняше точния им брой, но това не безпокоеше Скар. Ветеранът знаеше, че жертвите им се намират в селището. Ала градът беше голям, а търсенето едва сега започваше.

Първото място, което полуживите щяха да проверят, беше Търговския Сбор.

— К’ви са тея дет’ ги водиш със себе си? — попита търговецът на коне, втренчен в спътниците на Скар. Въпреки спуснатите качулки, воините не можеха да прикрият зеленикавия си цвят.

— Болни са… Търся лечител. Затова се спрях да ви питам, но сигурно не сте от града.

Търговецът беше висок, но мършав, и със загрубяла кожа. Беше преминал четиридесетте и изглеждаше като да е виждал какво ли не. Той отстъпи крачка назад, погнусен от съмнителните мъже.

— Не, не… От града съм — той не изпускаше от поглед единия от спътниците на Скар, чиято кожа около устата беше започнала да загнива и да се свлича. — Търсите лечител… Хм! Бреко Небесните ръце! Мисля, че той ще ви помогне.

— Къде бихме могли да го намерим? — попита Скар, като постоянно оглеждаше хората, които минаваха покрай него.

Търговецът на коне започна да им дава подробно обяснение на маршрута. Скар не го слушаше. Целта на полуживия беше да разпита мъжа за групичката, която беше похитила Лилиен.

След като свърши тирадата си от обяснения, мършавият мъж обърна вниманието си към някаква млада двойка, желаеща да си купи бърз кон. Скар използва момента и даде заповеди на спътниците си да пообиколят наоколо. Ветеранът вече беше формулирал следващите си въпроси към търговеца и го чакаше да обслужи клиентите си.

Когато му се отдаде възможност, Скар попита:

— По-рано днес случайно да са минавали оттук някакви странно облечени мъже.

— Какво разбираш под странно облечени? — търговецът преглътна предишното си притеснение, като видя, че новопристигналият е останал сам. — Опиши ми ги!

Скар се опита да си спомни в детайл, след което рече:

— Единият носи официален костюм. Придружен е от висок войник със зелени очи. Мисля, че се мъкнат с няколко мазни брадати типове и разни мъже в черни кожени дрехи. Съвсем възможно е с тях да има и момиче.

Търговецът кимна утвърдително. По-рано през деня беше срещнал част от хората, за които Скар питаше.

— Да, да. Днеска минаха оттука четирима, които имаха вид на убийци, придружени от двама брадати, възголеми мъжаги. Продадоха всичките коне, които водеха.

За да потвърди думите си, търговецът посочи животните, които беше купил изключително изгодно от пътниците.

Скар огледа конете, видимо доволен от това, че е намерил следа.

— А казаха ли къде отиват?

Този въпрос преля чашата. Мъжът се разстрои:

— Моля ви… Оставете ме на мира! Не искам да се меся в чуждите работи. Аз просто търгувам с коне.

Ядосан, че ситуацията излиза извън контрол, Скар се приближи и извади меча си наполовина, в опит да сплаши търговеца.

Голяма грешка. От известно време стражите наблюдаваха ветерана и сега тръгнаха към него:

— Извинете господине, но ако продължавате да създавате проблеми на търговеца Рич, ще се наложи да ви арестуваме.

Полуживият се дръпна и прибра оръжието си. Не трябваше да привлича толкова внимание. Вместо отговор, Скар се поклони и се гмурна в тълпата. Но единият от стражите кимна на колегата си да го проследи.

 

Нощта беше в разгара си. По тъмно битакът беше още по-претъпкан с хора — от честни търговци на животни, платове и скъпоценности до подли измамници и предвидливи кръчмари, разпънали маси навсякъде, където имаше свободно място. Естествено, не отсъстваха и скитниците и джебчиите. Ето защо полуживите не привличаха кой знае колко внимание, въпреки че хората се разминаваха с тях, сложили ръце на кесиите си или върху дръжките на оръжията си. Пазарът се ширеше на три километра, по дължината на цялата главна улица в Ковачево.

Скар се намираше при сергиите с керамични изделия и се правеше, че ги разглежда с интерес. В това време забеляза един от полуживите си другари и го повика.

— Нещо интересно?

— Не, но Чейс започна да обикаля кръчмите по главната улица. Реши, че негодниците може би се крият в някоя от тях.

Гласът на полуживия беше призрачен и стържещ. Продавачът, пред чиято сергия се намираха Скар и спътникът му, ги огледа недоверчиво.

— Разумно… Ние можем да последваме примера му.

Полуживите тръгнаха към първата кръчма, която мярнаха.

На няколко метра зад тях стражът вървеше предпазливо и не ги изпускаше от поглед. Определено бяха по-различни от всички разбойници, които залавяше на Търговския Сбор, а той го охраняваше повече от десет години.

 

Чейс наблюдаваше мишените вече приблизително половин час. Брадатите мъже от компанията на Хлебарката отдавна бяха пияни. Лежащите на масата десетина празни бутилки от водка свидетелстваха за състоянието им. Полуживият ясно си ги спомняше от сражението и беше сигурен, че може да им види сметката сам. Притесняваха го обаче професионалните наемници, тъй като те не отместваха ръце от оръжията си и се оглеждаха нервно.

И имаше защо. Брадатите побойници бяха привлекли вниманието на останалите посетители в кръчмата, които бяха стари кучета от Ковачево и знаеха всички жители наизуст. Буйните мъжаги бяха нови в града, вероятно дошли за битака, и разполагаха с много пари, които пилееха безразсъдно. Това щеше да им създаде двойни проблеми.

Чейс само това и чакаше. Макар че Скар не му беше давал конкретни заповеди, полуживият не можеше да си позволи да изпусне жертвите, заради които се бяха промъкнали в града. Те трябваше да умрат.

Имаше и още нещо. Останалата част от човешкия отряд не се мяркаше никаква и Чейс искаше да държи под око тези, които беше намерил. Разбира се, това не изключваше възможността да се промъкне и да ги изколи до крак, ако предизвикат някакъв пиянски бой.

Когато барманката мина покрай накачуления непознат и го попита дали иска бира, Чейс отказа. Нищо светско и плътско не можеше да го съблазни. Единственото, за което живееше след смъртта, беше за да убива.

 

Скар и другарят му бяха на път да се отчаят. Обиколиха обстойно поне десет заведения и в нито едно не намериха следа. Тъкмо свиваха по малка уличка и видяха Катч — друг полужив от отряда. Скар го поздрави, след което поиска информация:

— Някаква следа?

— Не. Обиколих всички бордеи по центъра, но никой не ги беше виждал.

— Къде може да са? — запита сякаш себе си ветеранът.

— Не знам… Чейс тръгна да ги търси по кръчмите, а Снийк — по странноприемниците. Решихме, че така можем да покрием най-много терен.

Скар не беше доволен от хода на събитията. Полуживите се бяха появили в града като странници, разпитващи за други странници… Неминуемо са привлекли вниманието на властите. Не можеха да си позволят да се шляят повече.

— От сега нататък няма да се делим! — изкомандва Скар и допълни. — Тръгваме по хановете да търсим Снийк. Ще се престорим, че ни е водач, опитващ се да намери място за нощувка.

— Откъде предлагаш да започнем? — попита Катч.

— Де да знам… Например от там! — Скар посочи с брадичка някакъв средна класа хан, намиращ се на срещуположната улица, който носеше името „Благоденствие“.

След броени минути полуживите вече се намираха в общото помещение на хана. Ветеранът неочаквано го споходи спомен…

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„… Дъщерята на съдържателя на «Благоденствие» беше хубаво двадесетгодишно момиче. За разлика от останалите девойки, работещи по заведенията, тя държеше на честта си. Колкото и да се опитваха да я ухажват, посетителите на хана не постигаха никакъв успех. А това още по-силно разпалваше похотта на най-настоятелните.

В този момент Лена, така се казваше момичето, тъкмо сервираше вечеря на Скар и четиримата му спътници. Буйните й огнени къдрици галеха масата всеки път, когато момичето се накланяше, за да сложи подноса на масата. Ветеранът й благодари, а тя му се усмихна лъчезарно. Луничките й я правеха невероятно чаровна.

— Ах, как ще я скъсам!… — прошепна замечтан един от спътниците на Скар.

— Ти ли, бе? Ти не можеш даже да го вдигнеш… — подигра му се Стийл, след което отпи от една гарафа на бързи глътки.

Двамата бандити започнаха да се обиждат по приятелски. От време на време и другите двама се включваха хапливо в дрезгите, за да доразпалят страстите. Скар, който знаеше наизуст всички псувни, които си подмяташе разбойническата му банда, потъна в мисли за изминалия ден.

На Търговския Сбор бяха успели безпроблемно да продадат платовете, задигнати от кервана, който бяха нападнали няколко дни по-рано. Сега разполагаха с много пари. Скар нямаше търпение да напусне задушаващия го град и да се върне при хората си в бивака, вдигнат в близост до Сенчестата гора. Щеше да им даде техния дял от плячката, но това щеше да се случи утре. Скар и компанията му имаха нужда от добра вечеря и сън, а ханът беше подходящ.

От потока мисли го откъснаха трима пияни полицаи, седящи на съседната маса. Ветеранът не се притесняваше, че могат да го разобличат като главатар на една от най-страховитите разбойнически банди. Ако това се случеше, Скар просто щеше да им плати солиден подкуп. Практика, която му се налагаше да прилага често.

Представителите на реда, видимо пияни, безпокояха Лена, а това ядосваше Скар. Единият от полицаите — нисък, мургав и идеално плешив мъж, реши да шляпне момичето по задника. Изглежда, този жест настърви останалите мъже и те също се разпуснаха. Видял непристойното поведение на мъжете, ханджията побърза да се намеси, за да защити дъщеря си.

Окуражени от факта, че в «Благоденствие» нямаше много посетители тази нощ, полицаите се развилняха. Единият се вдигна мълниеносно от масата и блъсна силно ханджията.

— Старче, веднага се скривай зад тезгяха, иначе ще те пречукам!

Ханджията обаче не го послуша и също го блъсна.

— Оставете дъщеря ми на мира и напуснете хана ми!

— Или какво? На кого ще се оплачеш? На закона ли? Ние сме закона… — присмя му се грубиянът.

Ханджията замахна да го удари, но униформеният светкавично го неутрализира и с няколко ритника го прати в безсъзнание. Другите полицаи бяха хванали съпротивляващата се девойка и опитваха да я разсъблекат.

Пребилият ханджията полицай явно беше с по-висок ранг и ги беше инструктирал. Извергът се обърна към седящите си Скар и Стийл, които бяха единствените свидетели на случващото се. Останалата част от компанията им бяха излезли да се позабавляват из бардаците.

— Хайде, махайте се, ако не искате да спите в тъмницата! — подвикна им униформеният.

Скар, който беше видял много битки и зверства, не се впечатли от тона на полицая.

— И за какво ще ме вкарате в тъмницата? Затова че съм възпрепятствал орган на реда да изнасили невинно момиче?

Разбрал какво се кани да прави инатливият мъж, полицаят реши да не губи повече време. Извади меча си и се втурна към спокойно седящите си на масата клиенти. Стийл само се ухили и за няколко мига успя да издърпа от канията любимия си кинжал. Още преди полицаят да е замахнал, мечът му вече се търкаляше на земята, а нещастникът се намираше в ръцете на Стийл.

— Продумай още нещо на главатаря ни и ще те резна…

Скар стана и пристъпи към останалите полицаи. Уплашени от скоростната схватка, мъжете бяха пуснали момичето и се опитваха да извадят оръжията си, но без успех.

— Алкохолът май ви пречи да се биете, а? — рече Скар и изрита масата им. — Внимавайте какви ги вършите… — понечи да довърши ветеранът, когато единият униформен все пак успя да се въоръжи и му връхлетя.

С елегантно движение Скар го наръга в стомаха. Мъжът издъхна, опитвайки се да задържи коремните си вътрешности. Игнорирайки гърчовете му, ветеранът се приближи до другия тип и също го намушка. Полицаят падна на колене с невярващо изражение.

Скар подаде ръка на момичето, което все още беше в шок и не знаеше как да отвърне.

— Дишай спокойно — рече й той с нежност, възвърнал самообладанието си. — Погрижи се за баща си и за бъркотията наоколо. Аз ще се погрижа за останалото.

Мародерът се обърна към последния шаващ служител на реда, който зяпаше онемял.

— Слушай ме внимателно, псе! Не искам повече нито ти, нито други твои хора да влизате в «Благоденствие» и да безпокоите собствениците му — в очите на Скар нямаше милост. От кафявите им орбити искреше само свирепа справедливост — Ако пак си позволите да тормозите тези хора, ще се върна и ще запаля скапаното ви полицейско управление. Погледни ме хубаво! Знаеш ли кой съм аз? Името ми е Скар. Водач на една от най-опасните шайки, плячкосвала по този свят…

Полицаят беше убеден, че мъжът говори напълно сериозно.“

* * *

… Години по-късно Скар отново се намираше в същата тази странноприемница. В общото помещение шеташе къдравото момиче, което Скар позна от спомените си — сега беше красива зряла жена.

Ала Лена не го беше разпознала и го гледаше с недоверие. Полуживите, които влязоха след него, засилиха безпокойството й.

— Извинете, но тази вечер нямаме посетители, нито в стаите за отдих, нито в столовата, затова решихме да затворим за днес! — в тона й се четеше притеснение, но жената не ги лъжеше.

Скар залагаше главата си на това. Мишените им не бяха в кръчмата. Той кимна и се обърна към изхода, когато в хана ненадейно нахълтаха една дузина полицаи.

— Стойте на място, арестувани сте! — изкрещя единият от тях, чието лице се струваше познато на Скар.

Ветеранът вдигна ръце, но знаеше, че може да извади меча си по-бързо от униформените и да ги накълца с лекота. Но целта му не беше такава.

— За какво сме арестувани, ако не е тайна? — попита той.

— За ето това… — рече заядливо униформеният представител на реда и даде знак на хората си да се разместят.

Двама полицаи придърпаха голям чувал през вратата на помещението.

След като мъжете развързаха чувала, опасенията на Скар наистина се потвърдиха. Това беше обезглавен труп. Не на кой да е, а на Снийк.

Полицаите ги бяха разкрили.

„Проклетите стражи са докладвали…“ — Скар беше гневен.

— Вие сте агенти на най-върлия враг на Кралството. Демонични създания… Присъдата ви е смърт. Тук. Сега — рече хладно полицаят и със самодоволна усмивка допълни. — А теб, аз лично ще те убия.

Тогава Скар осъзна, че това е същият униформен, с чиято компания се беше спречкал в заведението, за да защити Лена.

Минало и настояще се срещнаха отново на живот и смърт.

 

Чейс беше в готовност. Брадатите мъже се заяждаха все по-настървено с някакви пиянки от съседната маса. Полуживият не ги изпускаше от поглед нито за миг. Беше се свил в един от ъглите на кръчмата, където дори беше успял да чуе за какво се бяха сдърпали мъжете.

А причината беше леко казано идиотска.

Единият брадат бияч постоянно подхвърляше оглозгани пилешки кълки на кучето, вързано за съседната масата.

Собственикът на кучето не беше доволен, че някакъв непознат е решил да подхвърля остатъци на любимеца му. Затова мъжът стана, обърна масата на бегълците и размаха малък нож.

Опитните наемници скочиха и извадиха мечовете си, които бяха далеч по-застрашителни от малката чекийка на мъжа с кучето.

Местните бабаити това и чакаха. За няколко мига се заформи меле в заведението. Срещу наемниците от Гилдията на Убийците полетяха столове. Боят беше неравностоен и много скоро мъжете в кожа паднаха, а тълпата започна да ги рита и блъска.

Това беше моментът на Чейс — неканен като смъртта, закачуленият полужив скочи в хаоса от хора и счупена мебелировка с къма в ръка.

Когато полуживият успя да се добере до епицентъра на схватката, видя, че хората от Гилдията бяха смачкани. Само закоравелите в стотици кръчмарски побоища брадати биячи удържаха връхлитащата ги тълпа.

Тогава Чейс свали качулката си и всички застинаха. Темето му беше голо и на места липсваше плът. Очите му бяха просто две зелени точки, а скулите — необичайно изпъкнали…

Стъписани, хората се заотдръпваха от съществото.

— Абе, ти не си ли от онея… — поде единият от брадатите типове, но Чейс го прекъсна с летящ кинжал, който се заби дълбоко в незащитените гърди на побойника.

Полуживият се възползва от паниката, настъпила сред останалите в хана, и се обърна към втория брадатко.

— Къде са останалите? Казвай, иначе ще умреш и ти.

— Кои? А… Ето ги там… — последният оцелял събрат на Хлебарката посочи натръшканите мъже от Гилдията на Убийците.

— Не тези, глупако. Костюмираният маг и момичето. Останалата част от отряда ви… — Чейс започна да губи търпение.

С периферното си зрение полуживият наблюдаваше как посетителите на кръчмата се разбягват един по един.

Много скоро щяха да уведомят властите.

Почти изтрезнял, брадатият мъж започна също да отстъпва назад, но гърбът му срещна бара. Нямаше къде да избяга.

— Ние… ние… тях… Измамихме ги. Откраднахме им конете… — пелтеченето беше породено от неистов страх. — Изоставихме ги в Сенчестата гора. Не сме ги виждали оттогава.

С едно бързо движение Чейс се приближи до треперещото мъжище и с лекота откъсна ръката му.

След което полуживият излетя през прозореца, пръсвайки го на парчета, и побягна към първата тъмна уличка. Някой вече беше разказал на стражите за ужасяващата случка в хана и те биеха камбаната, сигнализираща за голяма опасност. Жителите и гостите на Ковачево изпаднаха в паника…

 

През това време в „Благоденствие“ също се случваше меле. Полицаите бяха успели да насекат единия от полуживите, а Скар и Катч се биеха с поне двадесетина от униформените, които ги притискаха към запаленото огнище. Предводителят на стражите стоеше отстрани и гледаше победоносно ветерана, който се сражаваше на живот и смърт.

Тогава чуха камбаните.

— Какво по дяволите?!… — разкрещя се началникът.

— Шефе, градът е в опасност! — извика един от полицаите.

— Сигурно съществата са ни нападнали. Трябва да опазим хората! — подвикна друг и забърза към изхода на странноприемницата.

— Никъде няма да ходиш! — заповяда му началникът. — Трябва първо да убием тези!

— Убий си ги сам! Аз трябва да пазя дома си… — рече му един по-младичък полицай и другите кимнаха утвърдително.

Само след секунди ханът беше опразнен, като вътре бяха останали единствено шефчето и свитата му от трима, която водеше схватката със Скар и другаря му.

Мургавият, нисичък мъж се нахвърли върху полуживите, готов да завърши схватката веднъж завинаги. Скар беше в доста неудобно положение и нямаше как да се защити от още един противник. Полунаврян в беснеещия огън, ветеранът едва отблъскваше умелите атаки на двамата полицаи, когато шефът им се промъкна с намерението да го довърши.

И тогава в гръдния кош на началника се заби стрела от арбалет. Високо на стълбището беше приклекнала Лена, запазила самообладанието си. Жената си беше спомнила за случката преди години, когато Скар защити честта й. Лена зареди следваща стрела и втори полицай падна мъртъв на пода.

Останал срещу един противник, Скар ловко го наръга в хълбока, а после със силен ритник повали тялото му на пода.

За съжаление, четвъртият полицай беше успял да избие оръжието от ръцете на Катч. Опиянен от битката, униформеният замахна към главата на полуживия и тя тупна на дървения паркет.

Изпълнен с гняв, Скар връхлетя полицая, който дори нямаше време да се зарадва на постижението си. Смъртта му беше мигновена.

В „Благоденствие“ настъпи тишина. Отвън се чуваше глъчката на вайкащи се хора. Градът беше пълен с хулигани и разбойници, които палейки и грабейки се възползваха от хаоса.

Лена все още държеше арбалета, но не го зареждаше.

Скар й се поклони:

— Благодаря ти, че ме спаси!

Жената не спираше да го гледа. Сега, когато ветеранът беше отметнал качулката си, тя виждаше зеленото му мъртвешко лице. По-рано беше огледала и спътниците му. Те вече не бяха хора.

— Тогава не те нараних — продума той, — сега също няма. Но по-добре се заключи. Градът е опасен.

С тези думи той напусна „Благоденствие“ и се насочи към главните порти.

Нямаше време да търси Чейс. В главата му се стрелкаха множество въпроси, докато бягаше през постепенно разрушаващите се от хорските набези улици.

Това момиче с рижави коси… Тя го беше спасила тази вечер… не само физически. Скар си пое въздух. Тя беше доказателството, че той не винаги е бил единствено коравосърдечен злодей…

Скар вече знаеше, че е готов на милост и благородство към хората. Беше свободен, независещ от магията на Мрачния Господар, и най-сетне щеше да му отмъсти. Нумориус беше зает с ритуала си и не можеше да го спре.

Скар само трябваше да се върне колкото се може по-скоро при останалите полуживи и да ги поведе към Храма на Изцелението, където щеше да ги предаде и да получи своето спасение.