Делиян Маринов
Пътуване през спомени (22)

Двадесета глава
Прощаващи

Въпреки че бяха изминали толкова много години, красотата й се беше съхранила — вихър от кестеняви коси, деликатно лице с издадена брадичка, описано от татуировка, тънки устни, в чиято сладост се беше потапял стотици пъти, изящно, но криещо невероятна пъргавина и женственост тяло.

Макар Скар да беше успял да я зърне на Кралския път, чак сега усети в себе си първичната нужда да бъде с нея.

Неусетно се вкопчиха в прегръдка… и с ужас осъзнаха, че не усещат нищо — нямаше я онази топлина, която телата им обменяха, онзи трепет, когато се докосваха…

Устните му погалиха лицето й. Тя го ухапа лекичко. После се целунаха. Влажните им езици се намериха и преплетоха в лудешка целувка… и за втори път двамата се ужасиха, че не изпитват нищо. Нямаше я сладостта, която трябваше да експлодира след целувката. Нямаше ги възбудата и желанието…

Скар вече не беше човешко същество. И колкото и да му се искаше да изпита всички тези усещания — не можеше. А когато желанието остане неутолено, идва болката — по-силна от всякога.

Той се отдръпна от Лилиен. По лицето му се четеше безмерна тъга по отминалите дни, когато все още можеха да споделят любовта си.

Жената беше още по-съкрушена. Със сълзи на очите Лилиен се свлече на пода, а Скар побърза да я подкрепи, но тя го отблъсна.

— Върви си! Върви си!… — започна да крещи тя.

Ветеранът опита да запази самообладание. Притесняваше се, че някой може да я чуе и да влезе, решил, че той я наранява.

— Нямаме време, Лилиен. Исках само да ти кажа… — подхвана Скар, но спря, защото татуираната жена не го слушаше, потънала в собствената си мъка.

— Мислех си, че след като съдбата ни събере отново, всичко ще е както преди… — рече тя, щом се успокои.

— Аз също… Но явно животът може да е много по-жесток, отколкото сме предполагали. Това е последната ни среща и се радвам, че успях поне да те видя.

— Какво?! — стресна се Лилиен. — Как така последната ни среща?

— След няколко часа ще поведа полуживите си бойци срещу Храма, където ще ги очаква клопка. Ще ги предам. А след като Мрачния Лорд разбере за стореното от мен, ще прекъсне връзката ми с Камъка.

— Не е възможно… — рече тя и се хвърли към него.

Скар отново я пое в обятията си, но съвсем нежно и внимателно. Ветеранът знаеше, че това ще я утеши поне малко.

— Няма ли някакъв начин да оцелееш? Ще говоря с Великия Мъдрец, той може би ще успее да те изцери…

— Аз не съм болен. Аз съм пленник. А когато Тъмния ми Господар научи, че съм му изменил, ще спре да захранва тялото ми с магията на Камъка.

Лилиен не знаеше какво да му отговори. Стоеше, потънала в прегръдката му, и не искаше да се разделят.

— Прости ми… — рече той. — За всичко, което сторих приживе. Осъзнах, че съм виновен за прекалено много злини и в момента изплащам дълга си.

— Простила съм ти отдавна. Предполагам… това е любовта…

Постояха така само още няколко минути. Ветеранът бавно галеше косите й — една последна ласка. Преди много, много време, когато още бяха млади и в разгара на любовта си, той обичаше да я реши като малко момиче, а тя се разтапяше под грижливите му пръсти.

— Налага се да замина… След няколко часа ще се стъмни, а трябва да поведа отряда към Храма колкото се може по-скоро — рече той, загледан през прозореца.

— Щом се налага, не мога да те спра — отговори му Лилиен и се отскубна от ръцете му, — но ми обещай нещо…

— Каквото пожелаеш, стига да е по силите ми — отвърна той.

Лилиен се огледа притеснено. Имаше чувството, че някой подслушва разговора им.

— Ще те съпроводя до входа на Храма. Там ще ти кажа…

Двамата преминаха през вътрешния двор на комплекса, хванати ръка за ръка. С колкото и малко време да разполагаха, щяха да бъдат заедно до края.

След десетина минути вече се намираха при главния вход. Въпреки всичко, Скар и Лилиен бяха хубава двойка. Скар беше обул червения си платнен панталон, а Лилиен носеше бял корсет, загърната с пурпурно наметало.

На входа на Храма стояха стражите, с които Скар беше разговарял сутринта. Попър му кимна уважително и му подаде канията с двуострия меч, а младокът отмести поглед.

И двамата пазачи вече знаеха защо полуживият беше проникнал в Храма. И ако не друго, то поне нямаше да го закачат на излизане. Когато Скар и Лилиен се отделиха на достатъчно голямо разстояние от стражите, се прегърнаха отново и Лилиен прошепна в ухото на Скар:

— Обещай ми да се пазиш от високия дългокос войн, както и от мъжа в костюма. Не знам защо, но те желаят смъртта ти.

— Знам защо Ехоу Хоумс иска да ме убие. Замесен в смъртта на майка ми и баща ми…

Лилиен го погледна смаяна.

— В миналия ми живот… той ми бе брат, кръвен брат, с който се ненавиждахме — поясни той.

— Защо тогава не го потърси и не му отмъсти? — попита го татуираната жена.

— Защото никога не съм целял да мъстя на когото и да било… Ехоу ме прогони от родния ми дом и така пътищата ни се разделиха. След това аз дойдох в Ефес и започнах нов живот. С теб.

— А защо никога не ми каза? — попита го Лилиен с нотка на разочарование в гласа.

— Защото се срамувах и исках да изтрия миналото си… Ето обаче че сега миналото иска да изтрие мен. Човек никога не трябва да оставя неуредени сметките си — отвърна й той и я целуна по челото. — Сега трябва да вървя, защото ставаме съмнителни.

— Обещавам ти, че ще го разоблича. Ще отговаря лично пред Великия Мъдрец и краля. Знаеш… Баща ми е влиятелен.

— Не се хаби за такъв като Ехоу, Лилиен! — рече й Скар и понечи да тръгне, но тя здраво стискаше ръцете му.

— Няма ли да ми кажеш нещо, преди да си тръгнеш завинаги? — попита го тя.

— Дори и да не го кажа, знаеш, че го изпитвам… Именно ти спря ръката ми в Ефес. Именно ти спаси моята душа.

Очите на Лилиен се пълнеха със сълзи.

— Единствено любовта ми остана и с мисълта за нея ще посрещна смъртта и избавлението си… — бяха последните му думи.

Скар се отдалечи по посока на гората. Лилиен постоя още малко, загледана в гърба на своя любим. Наложи си да спре да ридае. Лицето й придоби сурово изражение. Предстоеше й да се подготви за битката при Храма. О, да! Тя щеше да е там и да защити Скар, ако се наложеше.

Малко по-късно Лилиен вече вървеше към покоите си, изчислявайки наум времето, с което разполага. Тъкмо влизаше в стаята си, когато чу гласове от съседната, превърната във временнен кабинет на Ехоу стая. Тласкана от парещо любопитство, Лилиен се доближи до дървената врата. Отвътре се чуваха гласовете на Магистъра по магия, на Стийл и от време на време този на дипломата.

Лилиен не искаше да ги прекъсва, стори й се, че обсъждаха нещо важно — затова реши да се вмъкне без да я усетят и да подслуша разговора, тъй като вратата беше леко открехната. За неин късмет пантите бяха добре смазани и тя не издаде никакъв шум.

Жената се озова в кабинета на Магистъра по магия. Помещението всъщност представляваше огромна библиотека, в която жриците от Храма държаха томовете си с литература, свързана с целебни магии и митология. Лилиен се възхити, защото библиотеката беше доста богата. Това, естествено, беше в нейна полза, тъй като успя да се скрие зад един претъпкан рафт с табелка, на която прочете: „Учения за билките“.

Самото помещение беше доста тъмно — завесите бяха спуснати над прозорците, а единствената светлина идваше от запалената камина — типично библиотекарска атмосферата.

Лилиен се вслуша в разговора, който мъжете водеха.

— Да, определено нещата не се развиха в наша полза — обясняваше Ехоу.

— За какво му беше притрябвало на Великия Мъдрец да пуска полуживия?! — негодуваше Стийл с най-сериозния си тон. — Можехте да го унищожите още тук. След това щяхме да намерим шайката му в гората и да ги избием.

— Великия Мъдрец е един изкуфял старец! — повиши тон Ехоу и тропна с юмрук по нещо, най-вероятно маса.

Лилиен се опитваше да диша спокойно. Двоумеше се усеща ли сърдечния си пулс, или по-скоро го чува.

— Вие защо толкова държите Скар да умре? Бях в лечебната стая, когато разговаряше с негово Върховенство. Беше с разсъдъка си и знаеше какво прави. Може би е проумял грешките си и има право на прошка — рече Ллойд.

— Ти не разбираш… — отвърна троснато Ехоу. — Той трябва да умре.

— Защо? — попита недоумяващо Ллойд.

— Не ти влиза в работата, ясно ли е? — рече Ехоу.

За разлика от дипломата, Лилиен знаеше защо Магистъра по магия желае смъртта на Скар. Ехоу Хоумс се страхуваше от ветерана, защото той беше единственият, който помнеше мрачното минало на мага. Татуираната жена копнееше още сега да излезе от укритието си и да разкрие истината на Ллойд. Но бързо се спря. Беше сама срещу трима мъже. Трябваше да запази самообладание. Каквото и да решеше Магистъра, тя щеше да е на бойното поле утре, за да го възпрепятства.

От мислите й я извадиха стъпките на Стийл. Чуваше ги все по-близко и по-близко. Мъжът с дълги катранено черни коси явно се разхождаше между рафтовете на библиотеката, изгубил интерес към разговора. Лилиен тъкмо се уплаши, че бодигардът ще я намери, когато изведнъж спря да чува стъпките му.

— А! Книга за мъжката сексуалност — Стийл беше измъкнал някакъв дебел том от рафта за сексология. — Вижте! „Полезни съвети за активен полов живот“.

Последва звук от книга, стоварваща се върху дървена повърхност. Изглежда, воинът беше хвърлил находката си на масата, около която стояха Ехоу и Ллойд.

— Дайте тази книга на Великия Мъдрец. Мисля, че трябва да я прочете… — рече Стийл.

Лилиен въздъхна. Засега нямаше опасност да я открият.

— Дай му я ти. Нали си му бодигард — чу се гласът на дипломата. — Всъщност… той къде е?

— В залата за експерименти. Прави някакво проучване във връзка с ритуала на Мрачния Господар — отговори му Ехоу, който напълно беше в течение на дейностите на Роландан. — Научил е от Скар, че Мрачния Лорд готви ново прераждане, в което да се снабди с още войски.

— Още полуживи, които да ни сритат задниците! — възкликна зеленоокият войн с дрезгав глас.

— Значи няма да бъде с нас, когато битката започне? — попита Ллойд.

— Да — отвърна му магът. — И назначи мен да го замествам по време на сражението. На защитниците ще им трябва способен заклинател.

Ллойд не му отвърна. Не след дълго Лилиен чу как вратата на стаята се отваря и демонстративно затръшва. В библиотеката бяха останали само двамата мъже и тя. Тъкмо беше решила да се измъкне от помещението, когато чу Ехоу да шепне на Стийл.

— Когато сражението започне, ще насоча Магията на Душите срещу Скар. Искам да си там и да ме пазиш.

— С удоволствие — отвърна му с малко по-бодър глас бодигардът. — Аз също желая смъртта на копелето повече от всичко.

— Нима? И защо? — подпита го Ехоу с интерес.

— Само ако и ти ми кажеш.

— Добре. Кой почва?

— Ти! — изсъска заговорнически Стийл.

— Е, няма много за разказване. Скар ми е брат. Когато баща ни получи удар, се погрижих да отровя майка ни. В сетния си час я принудих да подпише и подпечата документ, с който получавам цялото наследство и власт над замъка ни.

— Бива си те… — рече му със задоволство Стийл. — Аз пък бях част от банда, на която Скар беше главатар. При едно нападение над някакъв конвой се оказа, че сме пленили самата кралица с децата й. Аз бях този, който хвърли малкото й бебе в Спиралата. Не понасях да бъда командван от Скар.

Беше ред на Ехоу да ахне.

— Значи си бил ти!… Години наред кралството издирва мародерите, опозорили Кралицата и отнели децата й…

— Виждаш ли? Моето минало е не по-черно от твоето. Ето защо е хубаво да сме съучастници. Аз съм личен бодигард на Великия Мъдрец. Кой би ме заподозрял?

Последваха звуци на звънтящи стъклени чаши. Мъжете вдигаха тост. Лилиен беше потресена. Беше яздила в един отряд заедно с едни от най-големите престъпници в Силвернада, които продължаваха да правят кроежи за още злини.

Жената усети, че й се вие свят. Успя обаче да се съвземе за секунди, защото трябваше на всяка цена да напусне библиотеката и да намери Ллойд. Но ако му издадеше чутото, дипломатът щеше да ангажира стражите на Храма за залавянето на заговорниците. А съвсем скоро предстоеше битката с полуживите.

Не. Лилиен щеше да изчака сблъсъка да премине. Щеше да направи всичко по силите си, за да спре Ехоу.

Стъпвайки бавно и леко, Лилиен започна да се движи към изхода на стаята. Вглъбена в безшумното си измъкване, тя не забеляза няколкото паднали от рафта пред нея книги. Спъвайки се в тях, жената загуби равновесие и се хвана за близкия шкаф. За жалост, не успя да се задържи и падна на земята, повличайки зле закрепената мебел със себе си.

Стийл за секунди се озова при нея.

— Какво по дяволите? Ти! — възкликна бодигардът и извади оръжието си. До него се появи Магистъра по магия, който изглеждаше не по-малко изненадан.

— Какво правиш тук? Подслушваш ни… Какво чу? — приближи се към нея костюмираният мъж.

Тя обаче скочи ловко и го блъсна, след което се насочи към вратата. Стийл се оказа по-бърз. Със силен удар в гърба бодигардът я повали и извади от кесията си връв, с която да завърже ръцете й.

— Тя знае — констатира Ехоу.

— Няма да се измъкнете ненаказани, кучи синове… — започна да му крещи Лилиен.

— Ще видим тая работа — рече магът и я шамароса. — Стийл, вържи я добре и й запуши устата.

Ехоу извади ключ от джоба си и го размаха пред Лилиен:

— Не се безпокой. Няма кой да те открие тук. След като свърши битката, ще се разправяме с теб.

Стийл сбута Лилиен в един мрачен ъгъл на стаята и я завърза за много тежък шкаф, пълен с книги. За добавка, заклинателят произнесе няколко магически думи, за да я парализира напълно. Заклинанието щеше да трае поне няколко часа. Точно докато трае битката.

Мъжете излязоха от импровизирания кабинет, подсмихвайки се заради добре свършената работа. Ехоу не пропусна грижливо да заключи библиотеката, доверена му лично от Великия Мъдрец.

Не след дълго огънят в камината изгасна. Изгасна заедно с всяка надежда за Лилиен да се освободи. А най-тежката й болка идваше от факта, че нямаше да успее да помогне на Скар. Щяха да го убият, след това да се погрижат и за нея. Дано поне се срещнеха след смъртта.