Делиян Маринов
Пътуване през спомени (2)

Пролог

Скар лежеше по корем на черната пепелява земя. Първата му мисъл, когато отвори очи, бе, че е преминал в отвъдния свят. След това, обаче, си спомни, че никога не бе вярвал в него. Когато проумя този факт, той бързо се надигна и се изкашля, както би се предполагало да направи човек, чието лице е било заровено дълго в пепел. Но той не дишаше. С ужас прозря, че дробовете му са празни. Липсваше усещането за въздух. За момент си помисли, че сънува, но острият аромат на изгоряло бързо го върна към реалността. Той беше жив. Или не съвсем.

След като се изправи, Скар обходи с поглед всичко до хоризонта: пепел, изгорели дънери, сиви облаци и никакви наченки на живот. Доста огън бе бушувал по тези изстрадали земи!

Но как се беше озовал тук? Къде се бе озовал? Изведнъж проумя, че онова място в главата му, където по принцип стоят разхвърляни спомените му, е напълно празно с изключение на… с изключение на…

„… нещо го бе разбудило в пиянския му сън. Бяха празнували дълго обира на търговския керван. Не се нуждаеха от пари или стока — направиха го за забавление…

Чуваше някаква гълчава… Опита се да тръсне глава, но ефектът от тръстиковия ликьор още не беше отминал. Някой го ритна в стомаха. Друг извика. Макар мозъкът му да работеше бавно, рефлексите на войн реагираха мигновено. Скар се претърколи и посегна инстинктивно към колана си, където държеше двуострия меч. За негово нещастие, обаче, оръжието не беше там.

Някой го ритна отново, този път в слепоочието. В последния миг, преди черната и блудкава тъма да се спусне над съзнанието му, Скар си спомни за камата, която държеше в десния ботуш. Това, което видя за последно, бе друга кама с орнаментирана змия. Кама, която проблесна в черно. Кама, която преряза гърлото му с прецизна точност…“

* * *

Скар трябваше да бъде мъртъв. В момента, в който прозря този факт, той инстинктивно посегна към гърлото си, очаквайки да напипа мястото, където то бе прерязано. Такова, обаче, нямаше.

Колко време бе лежал в пепелта? Кой го беше довел тук? Въпроси, чиито отговори, нямаше как да разбере. Не и сега.

Високият почти два метра войн се огледа отново. Навсякъде бе пустош. Нямаше никакъв ориентир, който да напомня дали е посещавал това място някога. Скар погледна небето. Сивкавите облаци бавно се разместваха, само за да покажат, че зад тях се крие още по-тъмна и празна бездна. Абсолютно нищо. Дори лекият повей на вятъра не му носеше аромати, сигнализиращи за нещо различно от пепел и сажди.

Изведнъж, в далечината проблесна зелена светлина. За един кратък момент може би, но Скар я фиксира и с нерешителна стъпка тръгна в тази посока. Сега поне имаше ориентир. Всичко, което искаше, беше да се измъкне от това проклето място. Отговори щеше да търси след това.

Сигурно беше вървял с часове. Не можеше да реши точно. Времето също бе напуснало това проклето място. Не усещаше нито глад, нито жажда. Беше забравил значението на тези думи. Нямаше нужда от тях. Светлината отново се появи в далечината.

„Ето защо мога да виждам толкова надалече, макар небето да е празно!“ — с ужас отбеляза той. Всичко, което погледът му можеше да съзре в тъмнината, имаше зеленикав оттенък. Отблъскващо зелен. Но не и като онзи блясък, към който се беше устремил в началото неуверено, а сетне с умерена стъпка. Сякаш знаеше какво ще намери там, сякаш го очакваше.

С всяка крачка войнът се чувстваше все по-завладян и все по-очарован от тази светлина. Тя го призоваваше. Измести всичко, дори множеството въпроси и мисли, които пускаха кълнове в главата му. Сега целта му бе не да се измъкне от пъкленото място, а да достигне зелената светлина и да се потопи в нея.

Всъщност, колкото повече вървеше към странната и завладяваща зелена светлина, толкова повече отговори намираше или поне си въобразяваше, че е намерил. Първо, Скар осъзна, че съвсем не е нощ, както бе сметнал в началото, а по-скоро утро.

„Да, утро. Утро, на което му липсва изгревът…“ — осъзна безучастно той. Прозрението го сепна, но не заради пронизващо празното утро, а заради пронизващо празната си вътрешна реакция към този факт. Тогава той се сети за…

… небето, което беше толкова чисто и бодро, че дори неопитно око би могло да забележи полета на птичката, напуснала гнездото си, да се наслади на удоволствието от полета си и… и…

Беше ранна пролет. Макар земята все още да пазеше спомена за сковаващия зимен студ, навсякъде се виждаха следи от борба. Плахата зеленина, украсена с нежни кокичета, бавно се надигаше от зимния си покой, за да ознаменува поредния успешен кръговрат на природата.

Скар седеше, скръстил крака и ръце, на ръба на една пропаст. Дивите животни, които обикаляха гората зад него в търсене на плячка или нови убежища, дори не го забелязваха. Не че не го усещаха. Мирисът на човешка кръв бе както призив за едни, така и предупреждение за други. Застиналата фигура на война излъчваше покой, възвишеност, сила, увереност. Качества, отблъскващи хищниците, и усмиряващи другите не толкова опасни животинки в гората.

Едно красиво утро, в което Скар щеше да поеме на поредното пътешествие към… към…

* * *

Спомените изчезнаха с бързината, с която се бяха появили в главата му.

Скар въздъхна. Това щеше да е първото, за което да се погрижи, след като стигнеше светлината — да се опита да разбере какво се бе случило с всичките му спомени.

Светлината…

Войнът се сепна за пореден път, осъзнал, че е спрял да върви. Оглеждайки се, за да се съсредоточи върху местоположението на зеления светлик, той видя нещо живо за първи път откакто се бе пробудил. Живо… или не съвсем. Във всяка посока, в която се разстилаше хоризонтът, ветеранът засичаше с поглед други движещи се фигури — бронирани, екипирани, въоръжени. Приличаха си. Приличаха си по това, че никой от тях не даваше признаци на разум и всички те се бяха запътили към светлината.

А, ето я! Скар почувства отново несекващото си желание да се потопи в нея. А докато вървеше, проумя и друго нещо. Цялото му бойно снаряжение бе върху него. Непокътнато. От орнаментираната броня на… на… професионален наемник от втора специална кралска част до… до двуострия му меч, чието блестящо острие бе отразило множество битки, ужасени противници и щастливи лица на хора, върнали надеждата си в живота. Неща, за които Скар все още нямаше как да си спомни.

Най-интересен за него беше фактът, че колкото повече се приближаваше към светлината, размерите й не се увеличаваха. За сметка на това, зеленото сияние ставаше все по-наситено и концентрирано.

„Нещо трябва да я излъчва“ — помисли си войнът и забърза крачка. Ако кожата му беше жива, сигурно щеше да е настръхнал от вълнение. Но тя не беше… Във вените му също не течеше кръв. Когато бе напипал гърлото си в търсене на порезна рана, Скар не отбеляза липсата на пулс, така лесно доловим около сънната артерия. А сега, като се сети за това, ветеранът само кимна мрачно. Каквото и да му се беше случило, то имаше нещо общо с призрачната светлина.

Скар я погледна отново с обожание, вече виждайки ясно откъде идва. Беше на един малък хълм, само на двеста крачки от него. Вече можеше да разгледа спокойно околността, без да има нужда да насилва зрението си — виждаха се малки детайли. Самата земя не беше вече толкова пепелява, колкото песъчлива и скалиста. Войнът забеляза други пробуждащи се мъже и жени в бойно снаряжение като на лицата им се четеше същото объркване, каквото той бе усетил при първите си минути престой на това странно място.

Хълмът, от който извираше светлината, изглеждаше още по-самотно дори от празния хоризонт. Тъй като бе висок и открояващ се, той контрастираше с безличната равна околност от черен пясък и камъни. Изглеждаше по-самотен дори от празното небе… Скар се вгледа още по-съсредоточено и съзря сива камара, която стърчеше като злокобен обелиск.

Изминаха още няколко минути във вървене, през които той почти не мислеше, съсредоточил се жадно върху зелената светлина, към която вървеше. Струваше му се, че дори огромна скала да се стовари в непосредствена близост до него, не би могла да отклони вниманието му. Тогава войнът чу ужасяващия рев на гръмотевица, после още един и още един… Нещо го накара да спре точно там, пред хълма и огромната канара, в чиято сърцевина зееше черна пещера. Всички около Скар бяха спрели и затаили несъществуващия си дъх. Тогава войнът ги видя. Две фигури пред пещерата. Единият беше много нисък, с рошава къдрава коса и мургава кожа, най-вероятно резултат от непрестанно стоене под безмилостно жаркото слънце. Дори от това разстояние очите на дребния човечец се отличаваха — пронизващо лукави и тъмни. За момент Скар си помисли, че би предпочел да се потопи в пещерата зад човека, отколкото в очите му, в които зееше непроницаема пропаст от хитрост и коварство.

Той отмести поглед към другата фигура и с ужас отбеляза факта, че се чувства изключително дребен и нищожен пред нея, макар и да бяха на еднаква, доста внушителна височина. Това беше мъж на средна възраст, със сива дълга коса и сбръчкано лице. Въпреки определено неприветливите черти на лицето си, мъжът изглеждаше повелително и дори застрашително. Въпреки тях и въпреки крехкото си за този ръст тяло.

„Нещо, което дори черната солидна броня, която беше облякъл, не можеше да прикрие…“ — отбеляза наум жлъчно Скар.

Не, този мъж определено не беше войн. Защо тогава излъчваше могъщество?… После Скар го видя. В дясната си ръка, мъжът държеше дълъг жезъл, чиято големина бе достойна за рицарска пика. Жезълът бе напълно лишен от всякаква украса, като изключим зеления камък, който бе вграден на върха му. Именно този камък излъчваше призрачната лъчиста зелена светлина, която Скар и войните, струпали се мълчаливо под хълма, бяха последвали.

Изведнъж високият мъж вдигна повелително ръка и гръмотевиците, които идваха не от небето, а от собствения му жезъл, стихнаха. Тогава Скар чу за първи път Гласа в главата си:

„Ти беше призован!“ — този глас беше плътен, заповеден, ала и някак си благ, но от онези благи неща, които често те подвеждат. — „Единственото, което от тук нататък се очаква да правиш, е да служиш на това, към което винаги си вървял приживе!“

В главата на Скар пробягваха много въпроси, но той осъзна, че не може да ги зададе, нито да се обърне към господарския глас, кънтящ в мозъка му:

„Разбирам объркването ти, но ще получиш отговори на въпросите си постепенно. Те ще те направят по-силен и по-лоялен. Към мен, твоят Мрачен Господар…“

Скар чувстваше волята си сломена. Той трябваше да служи на този странен и злокобен мъж. Опита се да се възпротиви поне за миг, но светлината в жезъла го погълна и той забрави мислите, които се въртяха в главата му преди броени секунди.

„Нямаш друг избор. Всеки път, по който поеме човек, води така или иначе до смърт. Съдбата ни е обвързана със смъртта, още от самото ни раждане. Дори още от самото прераждане, чийто плод в момента си ти. Нужен съм ти. Само моята магия те поддържа силен и жив. Пардон — полужив, защото от днес нататък, ти никога няма да почувстваш свежестта на въздуха или ударите на сърцето… Но те не са ти нужни, защото те правят несъвършен, слаб и зависим. Както и емоциите, които вървят в комплект с тях. Ти си подобрен. Ето защо, ще ми служиш добре. Ще ми служиш вярно, докато врагът, срещу когото се борим, не те сломи в битка. Тогава някой друг ще заеме мястото ти в моите редици.“

Безучастният, дори циничен тон в Гласа не направи никакво впечатление на Скар. Той чуваше само думите, загледан хипнотизирано в зелената светлина. Щеше да следва този човек. Този Господар. Такава беше повелята.

В главата му, обаче, изплува неочаквана и неканена мисълта:

„Кой съм аз?“

„Много скоро ще разбереш, робе мой, много скоро ще разбереш. Единственият отговор, който ще ти дам за в момента е, че ти си най-вече роб на себе си. Или по-скоро на това, което си бил!“

Зелената светлина изригна за част от секундата и потопи всичко в призрачно студената си мекота, след което заобикалящият свят изчезна за Скар.