Делиян Маринов
Пътуване през спомени (17)

Петнадесета глава
Сразяващи

Бяха изминали едва няколко седмици от появата на Мрачния Господар и войските му, а вече близо половината Кралство беше превзето със сила.

Другата половина тънеше в мъчително очакване. Къде ли щеше да е следващият удар на страховитите и непобедими воини, пред които дори най-доблестните мъже се разтреперваха и побягваха?… Нумориус беше превзел двата главни храма на Изцелението в северната част на Силвернада. Градовете, намиращи се в близост, бяха почти опустошени, а жителите им се укриваха в горите, където срещаха нови врагове в лицето на тежкото време, дивите животни и недостига на храна. Тези от жителите, които решаваха да се укрият в столицата и предприемаха пътуване дотам, рядко стигаха, тъй като лесно попадаха в лапите на множеството бандитски шайки и търговци на роби. Кралството беше разтърсено.

 

Скар предвождаше войска от петдесетина бойци, целящи да осигурят на Мрачния Господар трети храм на Изцелението, в който магьосникът да възстанови силите си след приключването на ритуала по прераждане. Ветеранът ясно осъзнаваше, че Повелителя искаше да върне към живот както множество мерзавци и недостойни люде, така и гоблините, чиито души бяха пленени в главната гоблинова гробница. На практика Нумориус щеше да е непобедим. А щом отряд от петдесетина полуживи успяваше да завладее храм, и дори замък, какво оставаше за хилядите напълно подчинени бойци, принадлежащи към и без това безскрупулната раса на гоблините?

Полуживите се движеха с умерена скорост към Любов, следващия набелязан храм. Те нямаха нужда от хранителни провизии, които да ги бавят. Мобилност и сила. Техните най-полезни качества.

Въпреки това, носещият се в челните редици на армията Скар беше разтревожен. Елементът на изненадата липсваше и противниците им знаеха с каква тактика могат да сразят полуживите. Оставаше и численото превъзходство на човеците. Трябваше само рицарите и доблестните хора от Силвернада да намерят смелост в сърцата си и да отвърнат на удара на полуживите.

Скар тайничко се надяваше на такъв развой. И когато моментът настъпеше, щеше да предаде своите собствени бойци… Най-близките му души.

Но нима хората, които щяха да се опълчат срещу тях, заслужаваха помощта му? Нима им дължеше нещо?

Не. Скар нямаше да се обърне срещу Господаря си, за да заеме страната на Кралството. Ветеранът искаше да се опълчи, защото не желаеше да има нищо общо с всичко това.

Уви, съдбата не се интересуваше от нещата, което той, дребното същество, желае. Тя следваше своята строга линия.

 

Изминаха няколко дни в муден преход, с който полуживите целяха да останат незабелязани от някой съгледвач, подчинен на Кралството. Слугите на Повелителя възнамеряваха да прекосят Кралския път. Идеха от запад, където територията представляваше дефиле, а зад гърбовете им оставаха опасани с гори високи скални възвишения. Пред армията се простираше открояващата се траектория на Спиралата, единствената река в Силвернада. В този район пълноводната река вървеше успоредно на Кралския път, така че за да преминат в южната част на страната, полуживите трябваше да прекосят водите.

За Скар представляваше по-голямо удобство да мине по пътя към Стомана, но опитният ветеран знаеше, че заради последните размирни събития цялата област щеше да гъмжи от войскови части. Не че не можеше да рискува и да отведе армията на Мрачния Господар право при враговете. Това би осъществило плановете му да предаде Нумориус. Офицерът на нечестивите войски обаче искаше да провали мисията си в точния момент. Може би пред стените на Храма на Изцелението. По този начин Скар щеше да вдъхне кураж на защитниците на храма. Но как щеше да осъществи умисъла си, още не знаеше… Въпреки всичко, той имаше достатъчно време.

Трябваше да решат как да прекосят реката. Дали да навлязат директно в буйните й вълни, или да използват някой от охраняемите мостове.

Имаше и нещо друго. Предприели такъв маршрут, полуживите навлизаха в Кралството, все по-навътре и все по-близо до столицата, а там патрулиращите отряди и съгледвачите бяха двойно повече.

Скар не подозираше за издирващия го отряд, който по чиста случайност беше в района…

 

Великия Изравнител беше що-годе опитен съгледвач. Както се очакваше от човек, който е умел с лъка, стрелецът имаше силното зрение, необходимо за един добър шпионин. Професия, което посрещаше със смесени чувства. От една страна, слабичкият мъж се ядосваше, че трябва да се занимава с нещо толкова отговорно и ангажиращо, но стискаше зъби, защото все пак му плащаха. От друга страна, наемникът се радваше, че това занимание го държи далеч от отряда му, който вечно се намираше под напрежение или в свада. Застанал на едно малко хребетче, идеално укрит в гъстите храсти под дебелата сянка на един кипарис, Великия Изравнител бдеше над разстелената пред него далечина и зорко следеше за движение. Седейки си в шубраците, съгледвачът размишляваше за събитията от последните дни. Отрядът, включващ дипломат, бодигард-самозванец и заблуден рицар, предвождани от странен костюмар, беше поел по Кралския Път. Групичката напредваше бързо и уверено, защото разполагаше с информация, че мишените им са вършили набези в източната част на пътя, на доста километри от столицата.

Великия Изравнител мислеше за жената, която се движеше с отряда му. Макар и пораснала, Лилиен криеше невероятна невинност и юношеска красота. Шпионинът два пъти беше ставал свидетел на нейния темперамент. Първият път срещнали някакъв търговец на роби и Хлебарката настоял да си вземат проститутки за из път. Тогава Лилиен скастрила брадатия мъжага, че не са пътуващ бардак, а той, решен да се дразни с нея, я обвинил във фригидност.

Вторият скандал бил къде по-сериозен, провокиран от пияните изцепки на Хлебарката и компанията му. Докато организирали лагер за нощуване, почерпените мъже на три пъти щели да направят пожар.

Не стига, че бавеха похода, ами бяха и толкова непохватни, роптаеше Лилиен.

При тези спомени Великия Изравнител се усмихна вяло. Ако не друго, бяха весела компания. Като изключеше, естествено, хората от Гилдията на Убийците, които бяха абсолютни темерути и не говореха много.

Улисан в мисли, стрелецът-съгледвач за малко не заспа. След като разтърка очи, отново огледа далечината. От своята позиция, той можеше да наблюдава целия път в обширен радиус. Областта, в която предстоеше да навлязат другарите му, представляваше малка низина, заобиколена от високи части — нещо като ждрело. Доста удобно, ако някой решеше да им устрои засада. И още по-удобно, ако те трябваше да устроят засада. В такива случаи по-съобразителният печелеше. А за съобразителен се смяташе онзи, който съумее обстойно да проучи областта, в която пътува.

Засега Великия Изравнител не забелязваше някакво движение в далечния хоризонт. Очите му мярваха прибягвания на различни тревопасни животни, подплашени от хищници. Това бяха естествените движенията на природата, които опитният съгледвач трябваше отчасти да игнорира, за да се съсредоточи в необичайните неща. Острият поглед на наемника се закова в отсрещното плато, намиращо се от другата част на широката пътека. Той фиксира бързите движения на друг човек. Или по-скоро същество.

Великия Изравнител веднага осъзна, че това не е човешко създание. Да! Може на ръст да беше колкото човек, със същата костна структура, но му липсваше… плътта.

Съгледвачът притаи дъх. Съществото, което мярна в далечината, съответстваше на описанието на враговете, с които предстоеше битка. Невъзможно.

Великия Изравнител рискува да се покачи на високия кипарис, за да вижда по-добре. С ловки движения пъргавият мъж се озова в короната на дървото.

Груба грешка. Явно съществото също беше скаут и беше забелязало наемника без проблем. Внезапно под тежестта на мъжа се прекърши клон. Озовал се на земята, Великия изравнител отново отправи поглед към създанието. То държеше лък и зареждаше стрела. Съгледвачът погледна и към мястото, от което се беше сгромолясал, и забеляза забита в ствола на дървото стрела.

Разминал се на косъм със смъртта, той реши да отвърне на огъня. Когато двама скаути от противоположни войски се засичат, единият трябва задължително да отнеме живота на другия. В противен случай едната войска щеше да бъде предупредена за появата на другата.

Стрелата, която Великия Изравнител запрати към скелетоподобното създание, пропусна целта си. Мъжът изруга и започна да зарежда нова, но снарядът на противниковия скаут уцели крака му. Ала съгледвачът не беше вчерашен и с невероятна бързина запрати втора стрела към съществото.

За негово учудване, уцели.

Но колко по-голямо стана учудването му, когато видя, че създанието не изглежда никак притеснено от забитата в гръдния му кош стрела. То просто я извади и прибра в собствения си колчан, след което вдигна лъка си в знак на поздрав и изчезна за броени секунди в горичката зад него.

Великия Изравнител изруга, защото знаеше, че е загубил. Раната не го притесняваше. Можеше и сам да се превърже, но щеше да се движи по-бавно и може би нямаше да стигне отряда си навреме. Нямаше да успее да ги предупреди. А ужасяващото същество сигурно вече преполовяваше разстоянието до своите собствени другари, за да ги информира за наближаващите врагове.

 

Вероятно Призрак щеше отдавна да се е върнал при отряда си, ако не беше решил да разузнае повече. Нямаше смисъл да се връща. Като опитен скаут, информацията, че е намерил вражески съгледвач, би могла по-скоро да го изложи, тъй като не беше толкова ценна. Ето защо полуживият, който разполагаше с невероятна пъргавост и бързина, реши на собствена глава да се разтърси в областта за още следи. Дори не го споходи мисълта, че може да се върне и да докладва, след което отново да потегли на разузнаване. Естествено, решението му би било разумно, ако скаутът беше на прав път. Защото Призрак допусна една огромна грешка.

След като се спря на една малка поляна, намираща се на платото от западната част на Кралския път, той започна да разглежда стрелата, която беше изстрелял вражеският разузнавач. Перата й бяха от гарван. Скаутът се замисли. Стрелец на служба при Краля никога не би ползвал толкова евтини и нискокачествени стрели.

Изстрелът беше дошъл от най-обикновен разбойник. Поне така смяташе Призрак.

По тази причина полуживият разузнавач се отправи към малките тъмни горички над пътя, които бяха удобни за лагеруване. В тях той се надяваше да открие бандитстката шайка и тихомълком да се саморазправи с нея.

О, да! Призрак щеше да събере достатъчно слава. Отрядът му дори нямаше да разбере, че се случва меле. Заслепен от възможността да се доказва, скелетът-скаут изгуби от полезрението си главния път и отиде да претърсва горите и хълмовете от западната страна. За съжаление, той не знаеше, че много наемнически отряди, служещи пряко и косвено на Короната, също си купуваха обикновени и евтини стрели по подобие на бандитите. За наемниците по-важно беше как стреляш, а не с какво.

Големият отряд от полуживи се предвижваше бавно и уверено по Кралския път. До час, че и по-малко, щяха да се сблъскат с отряда наемници в служба на Великия Мъдрец, който се движеше в срещуположната им посока.

Скар беше наредил на воините си да спрат. Намираха се на място, което му изглеждаше смътно познато. Пътят беше широк, колкото да побере каруца. Докъдето стигаше погледът на предводителя, Кралския път запазваше все така тясна и неудобна за поход ширина. От едната му страна се извисяваха отвесни скали, невъзможни за катерене, а от другата течеше Спиралата, разпростираща се на петдесет метра от ръба на пътя.

Полуживите можеха да продължат само направо, освен ако не искаха да се хвърлят в скалистото речно корито. Течението му беше чудовищно. Въпреки необикновените си качества, войските на Тъмния Господар едва ли щяха да издържат дълго, преди костите им да се разбият в скалите. Такава беше Спиралата — опасна и променлива река. Плитка и лесна за прехвърляне в някои райони, на места тя ставаше изключително широка и дълбока.

Ветеранът пристъпи смело напред. Каквато и опасност да дебнеше на пътя пред тях, те щяха да я неутрализират.

Но защо всеки път, когато се вглеждаше в буйните вълни и хлътналите скални образувания, Скар имаше чувството, че познава това място. Че и преди е съзерцавал играта на водите и отражението на нежните слънчеви лъчи, които успяваха да пробият през пелената буреносни облаци…

 

 

„— Не бива да протакаме повече, водачо! — чу се прегракнал глас. Нетърпеливият мъж беше настинал — съвсем нормално в развалящото се време.

Скар не откъсваше поглед от каруците, които, вероятно поради зле премерена заповед, спряха насред пътя.

Ветеранът и бандитската му шайка наблюдаваха тази част от Кралския Път близо цял следобед. Скар беше почти сигурен, че човекът, свързал се с тях и подал им информацията, ги е излъгал. Чудеше се по какъв начин да накаже хитреца, ако го срещнеше отново. Но накрая очакването на разбойническата банда беше възнаградено и пред очите на дебнещите бандити се откри конвой от четири каруци и една златна карета, движеща се в средата. Нейният кочияш носеше синя униформа, извезана с различни ширити и орнаменти. Определено беше кралски служител.

Да, не биваше да губят повече време.

Скар се обърна към един от другарите си — мъж със сипаничаво лице и изтъркани кожени дрехи, които не му бяха особено по мярка.

— Нареди на останалите да нападат. Искам да обградите конвоя в кръг, така че никой да не може да се измъкне.

Сипаничавият кимна и понечи да разпореди заповедите, но Скар го хвана за рамото и го дръпна близо до себе си, прошепвайки в ухото му:

— Когато ги нападнем, ще видите мъж в пъстри дрехи, нахлупил шапка с голяма периферия. Същият ще носи сабя. Не го убивайте. Него и Кралицата.

— А останалите?

— Тях можете да ги заколите преспокойно… — бяха финалните заповеди.

Довереникът на Скар отиде при останалите бандити и им даде допълнителните разяснения. Мъжете, към двадесетина на брой, подготвиха оръжията си и тръгнаха към спрелия конвой.“

* * *

— Странно. И двамата помним това място — рече равнодушно Скар на току-що пристигналия Обелиск.

Екстравагантният боец също наблюдаваше вълните на реката, но често поглеждаше и към пътя. Полуживият добре си спомняше историята, която сегашният му предводител изживяваше повторна в ума си.

От гъсто скупчилите се облаци започна да се сипе лек дъждец.

 

 

„… Съвсем предвидливо разбойниците бяха обградили плячката си в кръг. Добре бронираните и подготвени стражи на конвоя се хвърлиха веднага срещу нападателите. Но мародерите също бяха опитни и имаха далеч по-разнообразни, плячкосани при предишни кражби оръжия.

Предводителят на бандитите, носещ броня на елитен дворцов страж, беше най-страховитият от шайката. Размахващ ловко двуостър меч, мъжът на средна възраст посичаше охранителите без никакъв проблем. Обелиск се вгледа в герба на бронята му и веднага разпозна инициалите ЗС, «Замъкът Ефес». Странно! Разбойникът беше бивш служител на елитна фамилия.

Обелиск, който беше водач на конвоя, нямаше време да разсъждава върху историята на лидера на разбойническата шайка.

Кралицата Мира Сребърна отвори с трясък вратата на каретата и отправи изпълнен с искрено възмущение поглед към разиграващата се ситуация.

— Лорд Обелиск, в името на Камъка, какво се случи?

— Бандити, ваше Върховенство! — отбеляза мрачно лордът. Беше облечен в бял костюм, обагрен тук-таме в цветни краски, и на главата му се подвизаваше широкопола шапка.

В същия момент трима по-мощни разбойници вдигнаха с голи ръце едната от каруците и я обърнаха по гръб върху няколко от защитниците. Превозното средство премаза телата на клетите мъже, а от вътрешността му се изсипаха различни накити.

— Не можем да им позволим да ни ограбят! Защитете ни! — започна да крещи истерично Кралицата.

Кралският конвой пътуваше към Пламтяща Наковалня вече четвърти ден. Кралицата искаше да заведе по-голямата си дъщеря, дванадесет годишната Айсбела, на годежната й церемония с местен лорд. Класически брак по сметка заради богатства и власт. Освен нужните за пътешествието провизии, конвоят превозваше семейни скъпоценности като подарък за бъдещата сватба.

По традиция годежът се правеше в замъка на жениха, а сватбата се състоеше в самия Кралски Двор. Фиъръс, владетелят на Силвернада и баща на сгоденото момиче, не придружаваше семейството си към Наковалнята, защото беше на дипломатическа мисия при Островните Кралства.

А тъй като страната водеше две войни — с варварите на север и с гоблините на юг, кралското семейство не можеше да си позволи голяма охрана за пътуването, което трябваше да протече спокойно и мирно. Заради това властната кралица Мира Сребърна беше наредила на лорд Обелиск, дребен благородник от столична търговска фамилия, да организира охраната от тридесетина гвардейци.

Уви, сражението не вървеше в полза на кралското семейство. Макар и по-малобройни, разбойниците успяха да съборят каруците и да всеят смут сред остатъка от защитниците.

— Ужас! Оседлайте два коня! Трябва да се измъкнем… — извика Кралицата, изпаднала в паника.

— И как смятате да го направим? — попита я Обелиск, който беше запазил необичайно спокойствие.

— Бандитите нямат коне. Ако с теб се организираме, можем да пробием редиците им и да се отдалечим.

— Боя се, че не мога да оставя мъжете ми да загинат. Трябва да участвам в битката — рече с равен тон Обелиск.

— Децата ми са в опасност! Заповядвам ви!…

Мира Сребърна беше интелигентна жена. Зоркият й поглед не пропусна факта, че благородникът стоеше с прибрана сабя и не се включваше по никакъв начин в битката. А сега мъжът директно отказваше да й помогне да се спаси.

Поведението му я караше да осъзнае какво се беше случило.

Отвратена, Кралицата се дръпна от него, отстъпвайки бавно назад.

— Вие стоите зад всичко… Как посмяхте да ни предадете след двадесет години вярна служба и искрено приятелство?!…

— Простичко е. Пазя си репутацията на свестен човек, за да я издъня, когато се появи нещо голямо… — вдигна рамене Обелиск.

Десетина минути по-късно, когато напълно всички пазачи на конвоя бяха повалени, предводителят на разбойниците се доближи до позлатената, украсена с богати инкрустации карета. Там го чакаше Обелиск, държащ в здрава хватка безпомощната кралица. Беше насочил сабя към мекия й врат.

Скар поздрави лорда с усмивка, която човек даваше на стар познайник.

— Та каква ни беше уговорката?…“

* * *

— Явно съдбата ни е обвързала с мрачно минало. И с мрачно бъдеще… — изрече Скар след изживения спомен.

Обелиск кимна, но вниманието му беше привлечено от далечен тропот на копита, идващ от посоката, в която се бяха запътили полуживите.

Ветеранът бързо се свести и си спомни, че Призрак така и не се беше завърнал от разузнавателната си мисия. Почувствал моментен гняв, Скар изруга. Срещу тях се задаваше конница. Вероятно рицари…

Каквито и да бяха, устремените към тях ездачи не бяха приятели.

Полуживите нямаха приятели.

Скар разпореди на воините си да образуват защитна формация. Четиридесетината страховити воини, слуги на мрачния Повелител, не знаеха срещу какво точно са изправени, затова не трябваше да хукват безразсъдно.

Засега можеха само да чакат.

Минаха няколко минути. Загледан в далечината, Скар потъна в поредния спомен…

 

 

„… Лицето на Кралицата беше безизразно като камък. Първоначално уплашена и в истерия, жената си беше възвърнала самообладанието, въпреки че се намираше в плен на предалия я благородник. Тя не беше облечена достатъчно богато за положението си, но излъчваше царственост и величественост.

На Скар му се повдигаше от нея. Ветеранът се приближи към Кралицата и се изплю в краката й, след което й обърна гръб и се насочи към каретата.

— Я да видим какво криете тук — подметна водачът на разбойниците.

В същото време хората му плячкосваха каруците и пълнеха множеството си кесии и джобове с разнообразни бижута, скъпоценности и златни кралски монети.

— Казах ти, Скар! Вземете всичкото съкровище, аз искам момичето. Онова с русите коси! — подвикна Обелиск на страховития мъж, който тъкмо отваряше вратата на каретата.

— Значи това си искал, мръсник! — не се сдържа Кралицата.

Думите й костваха силен юмрук в областта на слепоочието, който едва не я изпрати в безсъзнание.

— Млъквай!

Скар беше прекалено широк в раменете и трябваше да се наклони на една страна, за да може да се вмъкне в каретата и да я огледа отвътре. Стените на помещението бяха тапицирани с червен плат и единственото прозорче в каретата беше затъмнено с копринени перденца. На малко кресло седеше момиченце, което все още не беше влязло в пубертета. Въпреки това, красотата му беше лесно обозрима. Златнорусите му коси се спускаха върху невероятно нежно и млечнобяло лице. Ветеранът плъзна любопитен поглед по цялото тяло на принцесата, изследвайки формите й. Въпреки възрастта си, все още незрялата девойка беше привлекателна.

Скар се подсмихна. Младите момичета не го интересуваха, та дори да бяха кралски дъщери! Щеше да даде на похотливия лорд Обелиск исканата от него награда за добрия удар.

Главатарят на шайката тъкмо беше решил да излезе от задушната карета, когато чу плач. Той идеше от кошницата, оставена на срещуположното кресло. Дъщерята на кралицата тутакси грабна писукащия вързоп и Скар се досети, че това трябва да е другото дете на Краля.

Ветеранът напусна каретата и се отправи към Обелиск, който вече беше успял да върже кралицата така, че да не може да движи нито краката, нито ръцете си.

— Омота кравата, а? — отбеляза с мрачно задоволство Скар. — Не знам какво ще я правиш, ама вътре има някакво бебе…

Обелиск ахна. Очите на кралицата щяха да излязат от орбитите си. Заговорникът беше сложил лепенка на устата й, така че да не може да крещи.

Изминаха няколко минути, в които Скар огледа какво може да си открадне, и организира хората си за потегляне. През това време Обелиск изведе изплашеното момиченце. При вида на кръвта и мъртвите тела, девойката пребледня, но някак си успя да запази самообладание. Но в мига, в който забеляза завързаната си майка, започна да реве.

Бандитите се захилиха.

— Не знам какво ще я правиш тая малката, но я укротявай по-бързо! — подвикна някой от мародерите.

Обелиск подаде бебето на Скар, който го пое нескопосано и за малко да го изтърве.

— Можеш да го продадеш на някое тържище на роби… — рече благородникът. — Ще му вземеш добра цена.

— Шегуваш ли се? Детето е на Краля. На секундата ще бъде потърсено и разпознато. Ще ни обесят за това — отвърна със сериозен тон Скар.

— Нима? Не го ли виждаш? Всички бебета си приличат. А и нямаме свидетели.

Вместо отговор, Скар кимна към Кралицата. Обелиск разбра какво имаше предвид главатарят. Благородникът тръгна бавно към нея с извадена сабя, но се спря разтреперан.

Едно беше да предадеш толкова важна особа, друго беше да я убиеш пред децата й.

— Хайде, какво чакаш? Шубе ли те хвана? — подигра му се висок дългокос мародер, стоящ близо до Скар.

— Ако искаш ние ще го сторим… Не е кой знае какво! — приближи се сипаничавият разбойник, довереникът на Скар. — Когато бях фермер тия ми взимаха и последния петак с огромните си данъци.

Разбойниците се назлобиха и един по един започнаха да окуражават Обелиск, чиято смелост се беше стопила с честта му. Видял, че лордът няма да предприеме нищо, Скар даде заповед на хората си да се заемат. Освирепелите от битката и плячката мародери се нахвърлиха на Кралицата и започнаха да разкъсват дрехите й.

Обелиск ужасен гледаше сцената, придърпал русокосата принцеса.

Забелязал изражението на благородника, двуметровият мъж до Скар не пропусна да се заяде:

— Айде бе, кв’о ги гледаш така? Кой знае как ще постъпиш с тая малката… — думите му бяха придружени от гърлен смях.

Момичето ридаеше неудържимо. Обелиск сложи ръце на очите й и я прегърна, докато разбойниците изнасилваха и биеха Кралицата. Някои от тях бяха сметнали, че не е достатъчно само да задоволят похотта си. Сипаничавият беше извадил крив кинжал и грубо режеше русите къдрици на омерзената дама.

— Какво ще правиш с бебето, по дяволите? — извика към ветерана Обелиск, видимо изнервен.

— Не знам. Но не ми трябва. И не мога да рискувам да го влача със себе си. Когато Кралят и всичките му там мъдреци разберат, ще направят чистка на цялата страна! — отвърна му Скар и погледна с отвращение плачещото бебе.

После за миг се сети за своето, което никога нямаше да зърне, защото беше…

Ветеранът си наложи да не мисли за това и подаде бебето на бандита до себе си.

Объркан, дългокосият мъж го пое с несигурни ръце и погледна въпросително Скар, който се канеше да се отдалечи, потънал в мрачните си мисли.

— Какво пък, притрябвало ни е! — рече той и запокити невинното същество надолу към реката.

Когато чу силния плясък от цамбурването, Скар светкавично се обърна към другаря си. Беше очаквал всичко, но не и подобно зверство.

Ярко зелените очи на разбойника пронизваха злорадо главатаря…“

* * *

… Същите тези ярко зелени очи го приковаваха и в момента. Нима беше възможно? Скар внимателно наблюдаваше току-що пристигналите воини. Най-вече зеленоокия. Спомни си, че познаваше този мъж. Негов другар от годините, прекарани в грабежи и разбойничество. Сега познайникът му беше част от вражески отряд.

Скар си позволи да огледа и мъжете до Стийл. Единият носеше странен костюм и не приличаше на воин. Другите двама бяха знаменосец, яхнал кафява кранта, който държеше знаме с инициалите на Кралството, и рицар, облечен в пълна бойна екипировка.

Врагове. Несъмнено врагове, които стояха в далечината и също ги изучаваха.

Ето че рицарят извади меча си, а иззад първата редица мъже изникнаха още дузина воини. Всички до един необичайно изглеждащи.

Налагаше се Скар да действа бързо. Моментално нареди на полуживите войници да бъдат в готовност за атака. Но трябваше да внимават. Пътят беше тесен и не допускаше разгръщане или впускане в бърз и унищожителен щурм.

Имаше нещо, което притесняваше ветерана. Нещо, което го караше да бави атаката си. Полуживият заключи, че това притеснение се дължи на непълното му отдаване на властната магия на Камъка.

А и далечният спомен беше събудил нежелани чувства. Обелиск чакаше заповед. Всички воини на Мрачния Господар бяха готови да се нахвърлят безмилостно върху новопоявилия се враг. Липсваше единствено командата на Скар, техния офицер.

Последваха минути на тих покой. Дори разразилата се по-рано буря замря в очакване.

И тогава Скар я „видя“, но беше прекалено късно да реагира по какъвто и да било начин.

Силно концентрирана енергия, която нямаше мирис и не се виждаше с човешко око. Енергия, която се усещаше, изпитваше.

Тя премина покрай Скар и се заби подобно на копие в гърдите на Обелиск.

Ветеранът инстинктивно се отдръпна, защото тази енергия не идваше от камъка на Господаря му. Беше чиста и блестяща. Но за мъртвите сетива на Скар, беше отблъскваща.

Тялото на екстравагантния боец се повдигна над земята и се разтресе в невероятни конвулсии. Скар огледа враговете си и забеляза как костюмираният мъж вдига и насочва ръце по посока на Обелиск.

Маг! При това могъщ.

Колко неочаквано!…

Воините от отряда на Скар не изпитваха страх, макар да виждаха агонизиращия си събрат. Те не помнеха това чувство. Но бяха изпаднали в ярост, че офицерът им задържа атаката.

Тялото на Обелиск се гърчеше все по-упорито и започна да се смалява. Постепенно загуби цветовете си и почерня като овъглено, като накрая от него остана само малка черна купчинка сажди. Магът не просто беше унищожил прероденото тяло на Обелиск, а и беше изтрил душата му, освободила се от своята клетка.

Усещайки отблизо могъщата магия, ветеранът погледна на враговете си с почит.

В същия момент, по нареждане на Ллойд, бойците от Гилдията на Убийците се втурнаха към полуживите. Отрядът на хората трябваше да се възползва от изненадата, която магията на Ехоу беше предизвикала.

— Убийте тези, които ви нападат, но вие не тръгвайте в атака! — долетя заповедта на Скар.

— Но защо? — надигнаха гласове някои от полуживите.

— Имат маг, който владее неизвестна за нас магия. Възможно е да има и други заклинатели.

— Не можем да си стоим и да чакаме да ни избият.

— Знам! Трябва да помисля… — Скар млъкна и вдигна оръжието си.

Вражеските бойци ги връхлетяха като вихрушка. Бяха около десетина, но въртяха дългите си мечове с изящно майсторство. Облечени изцяло в кожени дрехи, телата им бяха слабо защитени, но за сметка на това изключително пъргави.

Скар знаеше с какви хора си има работа.

Професионални наемници от Гилдията на убийците, за чиито качества беше чувал приживе. Отдаваше му се възможност лично да изпита силата на тези жадни за кръв мъже.

Бойният дух на ветерана се приповдигна и заедно с бойците си, полуживият посрещна опитните врагове.

Разигра се брутално меле, в което звънтяха настървено мечове. Представителите на Гилдията, специално обучени за всякакъв тип битки, сякаш танцуваха с оръжията си и с финес избягваха замахванията на полуживите. Ако слугите на Тъмния Господар изпитваха болка, щяха отдавна да са налягали в гърчове по тесния път. Самият Скар усети на няколко пъти забито в корема си острие, но имаше преимуществото на полужив, което реши да използва.

При следващата атака Скар откри нарочно гърдите си и противниковият меч потъна в тях. С бързо движение ветеранът се долепи до смаяния боец, така че забитото оръжие да остане дълбоко вклинено. Противникът остана обезоръжен, а мечът на Скар го посече без проблем през шията.

Разбрали, че враговете не могат да умрат от обикновени намушквания, наемниците започнаха да разсичат телата им. Видът на полуживите, тяхната окапващата и загниваща в зелено кожа, въобще не стряскаше хората, служещи на Кралството. Стоицизмът на човеците се беше превърнал в тяхно огромно преимущество в боя.

Двама от полуживите паднаха. Единият с насечени крайници, а другият — обезглавен. Скар се ядоса, защото враговете му не се страхуваха.

Забравил всяка предпазливост, той заповяда на останалите да ударят заедно. Без значение колко щеше да загуби, ветеранът искаше да даде урок на самонадеяните типове.

Професионалистите от Гилдията очакваха атаката. Останали шестима, воините бяха по-мобилни от скупчените полуживи, за които тесният път представляваше пречка. В същия миг Ехоу започна да се подготвя за следващото заклинание. Мозъкът му се пържеше. Магистъра по магия се опита да се концентрира, но вместо това се свлече на колене.

Ллойд побърза да слезе от коня си, за да помогне на мага.

Стийл нареди на Хлебарката и едрите му мъжаги да се включат в битката и да подкрепят останалата част от отряда.

Сър Лотлансен също реши да действа. За доблестния рицар беше дошло време за отмъщение. Щом видя омразните демонични създания, той влетя в битката, яхнал черния си брониран жребец, и запя епична бойна песен.

Чули тропота на копита зад гърбовете си, професионалните убийци успяха да се отдръпнат навреме. Сър Лотлансен се вряза в редиците на полуживите, които не очакваха толкова дръзка атака. Хората от Гилдията и компанията на Хлебарката последваха примера на рицаря и се обърнаха в нападение. Огромните силни побойници бяха въоръжени с яки секири. Не след дълго паднаха първите им жертви.

Но най-много поражения беше нанесъл рицарят, който с мускулестия си кон беше успял да избута петима полуживи към реката. Слугите на Мрачния Господар се разбиваха в скалите, неспособни да се върнат в сражението.

Забелязал опасността, идваща от жребеца, Скар с няколко движения се озова при него и го заколи с премерен замах. Рицарят не загуби съзнание след падането си на земята, ами се изправи с още по-бушуващ адреналин.

Сър Лотлансен и Скар с омраза кръстосаха мечове, приковали поглед един в друг. В този момент съвзелите се от човешкия щурм полуживи се разпръснаха, за да образуват единични схватки. По този начин слугите на Повелителя имаха по-голям шанс да убият враговете си.

Трима от спътниците на Хлебарката паднаха мъртви. Самият той размахваше секирата си, държейки на разстояние няколко полуживи. Воините се опитваха да го обградят, но оръжието му имаше добър обхват и не ги допускаше. Брадатият тип, на когото викаха Хлебарката, беше свикнал повече на стандартни кръчмарски битки и щеше отдавна да е превъртял при вида на ужасяващите същества, ако не беше огромното количество изпит по-рано спирт. Побойникът си мислеше, че халюцинира. Ето защо той раздробяваше полуживите безстрашно. При все това, те прииждаха. Още двама от Гилдията на убийците паднаха покосени. Другите мъже решиха да започнат бавно оттегляне.

Бойното поле постепенно се пренасяше близо до Ллойд. Дипломатът тъкмо даваше на Ехоу предварително подготвената от мага отвара за възстановяване. Костюмираният маг като че ли се съвзе, но близостта на враговете елиминираше възможността да се подготви за нова магия. А и в крайна сметка заклинанието щеше да убие само един полужив, след което Ехоу щеше да бъде тотално омаломощен.

— Да бягаме. Целта беше да изпробваме заклинанието… — рече с отпаднал глас Ехоу и заотстъпва назад.

Ллойд кимна и побърза към конете. Добре, че имаха предварителен план, който да им осигури бягство. Дипломатът освободи част от „конете-бойци“, които бандитския отряд водеше със себе си от столицата, и им подвикна. Плашливите животни побягнаха по посока на сражението. Биещите се живи и полуживи се принудиха да прекратят схватките си, за да се предпазят от връхлитащите тела на добичетата. Хлебарката, обаче, пиян като свиня, не успя да разчете правилно сигнала с пуснатите коне и продължи да се бие. Полуживите, видели, че враговете им се измъкват, не бяха сигурни как да постъпят.

Предводителят им все още водеше схватка с блестящия рицар. Сър Лотлансен извъртя сражението така, че да притисне Скар близо до ръба на пътя. Тогава се случи нещо неочаквано. Появи се Лилиен, яхнала своя жребец. Тя делеше седлото с отпуснатия, но дишащ Велик Изравнител. Дългото отсъствие на шпионина беше притеснило отряда и татуираната жена отиде на разузнаване. Оказала се на бойното поле, Лилиен можеше ясно да види какво се е случило в нейно отсъствие. Когато конят й се изравни с този на Ллойд, дипломатът я скастри:

— Късно идвате… — но преди да продължи изречението си, мъжът забеляза загубилия съзнание шпионин, който Лилиен беше завързала за себе си, за да не падне от коня.

— Какво му се е случило?

— Загубил е много кръв от рана в крака — жената посочи бинтованото мястото, от което стърчеше стрела.

Явно бинтът на Великия Изравнител се беше оказал несполучлив.

Лилиен фокусира погледа си върху сганта от полуживи, които все още се опитваха да убият подивелите коне, всели смут в редиците им. Почти всички от човешкия отряд бяха напуснали битката и чакаха на конете си.

— Кои останаха? — попита напрегнато Лилиен.

— Сър Лотлансен и Хлебарката — отвърна дипломатът.

— Трябва да им помогнем! — извика татуираната жена и напипа дръжката на собствения си меч.

— Не прави глупости! — скара й се Стийл, който наблюдаваше отстрани бойното поле, докато придържаше Ехоу. Зеленоокият бодигард предпочете да не се хвърля срещу враговете под претекст, че трябва да пази Ехоу. — Трябва да изчезваме, иначе гадовете ще ни спипат.

Но тя не го слушаше. Сърцето й беше в смут. В недалечната схватка Лилиен успя да мерне искрящата броня на доблестния рицар, от която тялото му изглеждаше наистина внушително. Но не толкова внушително, колкото тялото на неговия опонент, на Скар…

Тяло, което тя познаваше в невероятен детайл. До всеки мускул.

Полуживите не смееха да се доближат до дуелиращите се. Любимецът на Мрачния Господар трябваше сам да убие достойния рицар. Като вид трофей. Слугите на Повелителя смятаха, че именно мустакатият рицар е предводител на нападналия ги отряд и гледаха с наслада развихрилото се меле.

Естествено, не един или двама от тях разчитаха на това, човекът да вземе превес и да убие Скар, така че Нумориус да избере нов офицер.

Лилиен стоеше вцепенена и дори не чу възклицанията на другарите си, които наблюдаваха как полуживите разсичат тялото на Хлебарката на парчета.

— Бая имат да режат… — захили се Стийл, но млъкна, защото на никой не му беше до шеги.

— Да потегляме! — изкрещя Ллойд и подплашен се впусна в галоп обратно към посоката, от която мъжете бяха дошли по-рано.

Останалите от отряда, без Лилиен и Стийл, го последваха.

— Какво чакаш, а? — викна й подигравателно зеленоокият войн. — Любовниците ти да се избият ли?

Жената не го слушаше, беше вперила поглед в схватката. Нямаше да помръдне преди някой да сложи край.

Сър Лотлансен налагаше противника си с цялата ярост, на която беше способен. В гнева си, рицарят не разбра, че се бие с предводителя на Мрачната армия. Всеки един загубен живот на млад рицар или невинен човек беше подхранил волята и острието на храбрия мъж. Затова рицарят нямаше да се предаде преди да разсече врага си или поне да го изтласка достатъчно, че да го блъсне в реката.

След това, разбира се, щеше да се хвърли и срещу останалите врагове в една честна и доблестна битка, в която силите на доброто щяха да победят.

Това бяха последните мисли на сър Лотлансен Блейдър, преди черната пелена да се спусне пред очите му. Давейки се в собствената си кръв, величественият рицар се сгромоляса на земята.

Тридесетина метра по-високо, върху студен чукар, Призрак изпитваше зловещ екстаз от навременното си завръщането, спасило лидера на мрачния отряд. Четири безпогрешно изпратени стрели бяха дълбоко забити в шията на иначе добре защитения с броня рицар. Едната от стрелите имаше гарванови пера. Сър Лотлансен така и не разбра, че е умрял сам на бойното поле, докато съратниците му бяха предпочели да избягат.

Скар тъкмо беше решил, че е изгубил битката с рицаря, и очакваше евентуалната си гибел. Просто чакаше противникът му да вземе нужния превес. Ветеранът щеше да бъде обезглавен или натрошен. За агонизиращата му, залостена от тъмна магия душа, това нямаше почти никакво значение.

Полуживият се изненада, когато яростно налагащият го мъж внезапно се свлече с трясък на земята. Скар веднага забеляза стърчащите от незащитения врат на рицаря стрели. Призрак беше дошъл в точния момент. Вниманието на ветерана се прикова към бойното поле. Вместо да види битка на живот и смърт, Скар забеляза само бездействащи полуживи. А когато обърна очи към мястото, откъдето първоначално бяха дошли противниците, той зърна любимата си. Позна татуировката. Вгледа се в очите й. Кафеникавите очи, които бяха съживили онази малка частица човечност у него. Те го гледаха с ужас.

Скар трябваше да нареди на армията си да се втурне към противниците. Но не го направи. Стоеше неподвижно и не можеше да откъсне вниманието си от Нея.

Лилиен също не сваляше погледа си. Въпреки че се беше разстроила заради кончината на честния и самоотвержен рицар, жената вече беше започнала да го забравя, защото пред нея беше Скар. И макар да ги деляха пълчищата полуживи, тя го чувстваше невероятно близо. А фактът, че той не разпореди да ги нападнат, беше достатъчно красноречив. Той я помнеше и нямаше да я нарани.

— Скар — извика тя, — идвам! Нареди да не ме нападат!

Лилиен развърза и смъкна от седлото тялото на умиращия шпионин. Беше на път да пришпори коня си в галоп, когато усети тъп удар от дръжка на меч в слепоочието си.

Стийл я беше приближил за броени мигове и я беше пратил в несвяст. Съвзелият се Ехоу се прехвърли на коня й. Магистъра по магия реши да не се бави и се отправи към другата част от отряда, която се предвижваше напред.

Стийл беше изключително ловък. Със здрави метални вериги успя да завърже ръцете на лежащата по очи жена. С лекота вдигна крехкото й тяло и я омота върху собствения си кон. За късмет на бодигарда, полуживите още не предприемаха нищо. Той впи катарамите си в животното, предизвиквайки го да потегли стремглаво. С малко късмет щеше да настигне останалите навреме.

В същия момент Скар се върна на себе си. Той беше станал свидетел как дългокосият мъж удря някогашната му любима и я поваля. Ако имаше сърце, ветеранът щеше да изпита невероятна болка.

Затова пък имаше душа, която макар и в клетка, изгаряше в гореща омраза и желание за мъст.

— След тях! Избийте ги до един! Оставете момичето на мен.

Най-после доволни от получените заповеди, полуживите воини побягнаха към враговете си.

Въпреки известното преимущество, от човешкия отряд не знаеха колко нощи безмилостен бяг ги очаква.