Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории от Последното измерение (1)
Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Издание:

Делиян Маринов

Истории от Последното измерение

Книга първа: Пътуване през спомени (част едно)

 

Българска

Първо издание

 

Редактор: Нели Господинова

Рисунка на корицата: Лиляна Семкова

Дизайн на корицата: Рубен Лазарев

Редактор (ел. версия): Весислава Савова

 

ISBN 978–954–311–125–1

Печатни коли 14

Формат 84×108/32

София, 2013 г.

 

Издателство Весела Люцканова

http://www.vessela.eu

e-mail: [email protected]

Печат: Полиграфюг АД

 

 

Издание:

Делиян Маринов

Истории от Последното измерение

Книга първа: Пътуване през спомени (част две)

 

Българска

Първо издание

 

Редактор: Ралица Николова

Рисунка на корицата: Лиляна Семкова

Дизайн на корицата: Рубен Лазарев

Редактор (ел. версия): Весислава Савова

 

ISBN 978–954–311–133–6

Печатни коли 10

Формат 84×108/32

София, 2014 г.

 

Издателство Весела Люцканова

http://www.vessela.eu

e-mail: [email protected]

Печат: Полиграфюг АД

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Безчестиви

pjasychen_chasovnik.png

„… Конникът препускаше със скорост, която не оставяше никакви съмнения у Скар. Още преди да види гневното изражение на ординареца си, войнът знаеше — преговорите се бяха провалили.

— Проклетници с проклетници! Казаха, че по-скоро ще се самоубият с дръжките на мечовете си, отколкото да се предадат мирно и да получат присъдите си, според Кралският устав — дишайки на пресекулки, дипломатът изобщо не прикриваше силното си раздразнение.

Скар го познаваше прекалено добре и знаеше, че ядът на Ллойд идва не толкова от провалените преговори с бандитите, колкото от грубото им отношение и погазване на протокола. Но какво друго можеше да се очаква от шайка недостойни мъже, занимаващи се с обири и други престъпления?

Войнът погледна верния си дипломат, с когото бе създал наемническия си отряд. Под реброто на Ллойд стърчеше стрела. Едва сега Скар забеляза кръвта, попила белите одежди на подчинения си. За пореден път ветеранът се изуми от силната воля и верността на този човек.

— Когато подадох ръка на онази гнусна отрепка, която ми изпратиха за преговорите, той я заплю. А после…

— Спокойно, Ллойд! Отиди в при лечителя да се погрижи за раната ти. Не ги мисли. Още този следобед ще заплатят за всичките си злодеяния — прекъсна го Скар, притеснен, че от умората и загубата на кръв, дипломатът може да припадне.

— След това някой стреля. Първия път не ме улучиха некадърниците. Тогава започнах да им обяснявам, че нарушават всички етични принципи при преговори. После копелето ми обърна гръб и тогава долетя втората стрела, която ме уцели и…

— Ллойд! Отиди при лечителя да извади стрелата и след това си почини. Това е заповед! Следващия път, когато не ми се подчиниш, ще видиш къде ще ти завра и протокола, и останалите етични принципи — тонът на Скар не търпеше възражение.

— Добре, капитане! За мен е чест да ви служа! — дипломатът направи лек поклон, при който лицето му се сгърчи от болка и побърза към палатката на лечителя.

Скар му хвърли последен поглед. Макар и изключително добър в преговорите и намирането на нови задачи, Ллойд бе невероятно скучен и наивен в принципите си мъж. Нещо, което в конкретния случай му бе струвало ужасяващата рана в областта на корема — голямо неудобство при яздене.

Не че щеше да им се наложи да бързат за някъде, след като приключат с бандитите. Като капитан на наемнически отряд, в пряко подчинение на Короната и Съвета, Скар можеше да си позволи много неща. Командваше около двадесетина верни наемници и, макар че получаваше задачи и мисии от кралските емисари и посланици, ветеранът имаше пълното право да избира с какво иска да се захване и за какво да не си губи времето.

В момента го бяха наели да проведе спасителна операция в храма Анър. Мястото бе временно превзето от бандити, заблудили се, че могат да намерят някакво особено богатство. Скар бе слабо запознат с тайнствата на храма. Знаеше само, че той бе обител на служителите на Камъка на Изцелението — древна реликва, която бе дарила знанието за целебното изкуство, така ценно за Силвернада.

Разбойниците не бяха проблем за Скар. Единственото нещо, което успя да пробуди интереса му, бе дръзкото им и пагубно поведение. «Ужасно много си вярват. Нека да видим колко дълго ще продължи тази самонадеяност. Дали ще са толкова уверени в смъртта си?!» — помисли си Скар. След това събра вярната си дружина и се запътиха към задният вход на храма. Щяха да изненадат…“

* * *

… защитниците на храма. За момент Скар си помисли, че скаутът, за който Забрава спомена, че ще ги чака, е бил заловен и че акцията им ще бъде осуетена. Но след това видя вялото помахване на един сенчест силует. „Слива се идеално със сенките, които дърветата около него хвърлят…“ — отбеляза мислено войнът. — „Призрак! Ето откъде идва името му.“

След това се върна отново към спомена. Ето, че мястото му беше познато. Преди много време, в един далечен живот, той бе спасявал това място. Скар се усмихна на мрачния парадокс, в който Повелителя го беше намесил. Сега трябваше да избие тези, които преди време е спасил. Нещата започваха бавно да се наместват в съзнанието на ветерана. Тъмния Господар наистина бе замислил всичко лукаво. Самият спомен не бе дал на Скар кой знае какво, освен малко парченце от пъзела на предишния му живот. Парченце, което им гарантираше още по-убедителна победа.

След като Призрак им обясни набързо какво бе открил ги подкани да тръгнат по пътеката, Скар вдигна ръка и заповяда на останалите:

— Изчакай малко! Не можем направо да нахлуем през тайния вход и да убием пазачите. Когато видят такава вълна да се задава, ще задействат предварително подготвен механизъм, който ще го затвори и на практика няма да успеем да нахлуем.

Останалите войни от отряда полуживи го погледнаха озадачено, но още по-изумен бе погледът на Призрак. Слаб и хилав, почти прозрачен, когато излезе от сенките, приличаше повече на дух, отколкото на полужив:

— Интересно, знаеш за пазачите, а само аз имах задачата да проуча храма в тази част. И този механизъм… Откъде бихме могли да бъдем напълно сигурно, че…

— Защото вече съм бил тук…

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„… Скар и верният му отряд се приближаваха предпазливо към тайния вход на храма. Макар и решителни, всички бяха потиснати от мрачната горичка с множество изгнили и стари дървета. Падащи с трясък сухи клони ги стряскаха, но не и толкова, че да ги отклонят от крайната цел.

Ллойд, чиято рана беше изцелена от жреца в отряда им, се доближи до капитана и го попита:

— Ами ако бандитите са завардили тайния вход?

— Предполагам, че дори не са си направили труда да разучат напълно храма, за да го открият. Според хората, които ни възложиха мисията, при тайния път, построен за евакуация или бедствие, трябва да има пазачи да ни помогнат. Така ще изненадаме мародерите в гръб.

Увереността на Скар в плана им бе толкова голяма, че той се сепна, когато пристигайки до тайния вход, видя лежащия безчувствен труп. Тайният вход всъщност представляваше малка тухлена постройка, като съвсем обикновена гробница. Само запознати с устройството й знаеха, че под фалшиво издялания ковчег има стълбище, водещо към храма през мрачен коридор. Сградата бе хитро измислена. Непосредствено под ковчега падаше въже, което силно дръпнато, задействаше камбана, даваща сигнал на стражите да го отместят, за да могат, бягащите да излязат, тъй като самият ковчег не можеше да се помръдне от вътрешната страна. Самите стражи пък можеха да задействат друг механизъм, който да срути входа на тунела, при условие, че вражески сили откриеха тайния вход.

Сега и двамата стражи бяха мъртви. За момент Скар си помисли, че разбойниците са открили скрития път и почти механично издърпа меча от ножницата си, оглеждайки се за скрита опасност. Съратниците му направиха същото, но освен слабият повей на вятъра, не се чуваше нищо друго. Мястото бе изоставено. След като даде сигнал на хората си да свалят оръжия, Скар го огледа обстойно. Доста дълго време бе харчил парите от наемническия си живот по кръчми, за да прецени ситуацията за секунди — между двамата пазачи бе избухнала пиянска свада. Празните бутилки, от чиито гърла все още се носеше острия мирис на ракия, бяха единственото нужно доказателство. Най-вероятно се бяха скарали за последната останала бутилка, при което единият бе съсякъл другия. Скар проследи с интерес засъхналия отпечатък от кръв, завършващ под камара тухли и отломки — таванът на лъжливата гробница. Така бе намерил смъртта си и другият пазач. Беше се хлъзнал в кръвта на жертвата си, а след това, опитвайки се да намери нещо, за което да се хване, той бе избрал най-неподходящото — механизма за запечатването на тайният вход.

«Жалка история! — помисли си Скар. — Жалко и за тези, които са се надявали на спасение през този изход.»

Липса на морал и дисциплина. Ветеранът се изплю. Това усложняваше задачата им. Трябваше да нападнат бандитите, окупирали храма, през централния вход…“

* * *

Десетник Майк оглеждаше сънливо гората пред себе си, като предварително знаеше всеки детайл, който погледът му щеше да срещне и с досада отбелязваше силното хъркане на колегата си, заспал наблизо. Не че не можеше и той да си полегне. Откакто тайният вход към храма бе възстановен и охраната — върната, никой не го беше използвал. Единствените хора, идващи тук бяха другите дежурни.

Смяната му свършваше скоро. Мислеше си как след като приключи работа, ще се прибере в града и ще се упъти към първия бардак да изхарчи малко пари.

Погледна още веднъж заспалия си колега. Той беше семеен. Толкова по-лошо за него. Напоследък само се наливаше — преди, по-време на и след работа. Отдавна можеше да го издаде на командира на стражата в храма, но нямаше изгода от това, тъй като да пазиш тайна, понякога беше доходоносно. Или смъртоносно…

Така и не забеляза мъжа, който му преряза гърлото, не че би могъл и да го види. Призрак се бе слял напълно със сянката на малката постройка. Полуживият дори не си направи труда да изчисти камата си от горещата кръв. Тази вечер щеше да влезе още доста пъти в употреба. След като огледа жалкия труп на ленивия часовой, скаутът надигна снизходително рамене. После се насочи към другия пазач, който спеше блажено. Призрак изпита за момент досада от това, че жертвата му няма да усети дори болка, но това не беше проблем за полуживия. Той не изпитваше наслада от убийството или от молещия поглед на жертвата, толкова отличителен белег за хората. Двамата стражи бяха пречка, която бе отстранена безпроблемно.

„Ето, виждаш ли, смъртните сами се обричат на падението си!“ — Призрак бе чул гласа на Господаря в главата си. Намесата му беше неочаквана. Скаутът потръпна, но ако беше жив, може би щеше да усети студена пот по гърба си, защото тогава дойде неговият спомен.

Беше готов да се закълне, че за части от секундата бе видял трупа си, заровен под огромна канара отломки в центъра на помещението.

 

Забрава извади секирата си от купчината тленни останки, които само допреди минути имаха човешка форма. Полуживият исполин буквално бе раздробил жертвата си. Не че един добре премерен удар не би му свършил същата работа, но бойният стил на варварина всяваше страх дори в най-честолюбивите сърца. Именно Забрава беше причината повечето от пехотинците да се разбягат. Малодушието им буквално бе спечелило победата на отряда на полуживите. Още преди патрулиращите в околността рицари да се върнат в храма, за да докладват, войните на Забрава бяха унищожили следите от битката. Облачната и беззвездна нощ също си бе свършила работата. С настъпващата есен, денят ставаше все по-кратък и по-сумрачен. Когато рицарите пристигнеха, дори нямаше да заподозрат какво се беше случило. Те щяха да попаднат в смъртоносен капан.

Вероятно жриците и посетителите на храма бяха чули звуците на битката и агонизиращите писъци на защитниците, но скоро те щяха да имат още по-големи проблеми. Забрава силно се надяваше, че когато влезе, ще завари Скар и останалата част от отряда застанали триумфално сред труповете на живите.

Забрава ги презираше. Живял някога като свободен чергар и варварин, той бе обожавал природата, усещането на всеки неин аромат. От всичко обаче, той ценеше най-много полъха на вятъра. Сега нямаше как да ги усети. Той беше полужив. Затова презираше живите, които не оценяваха живота и простите богатства, които той им даваше. Защото Забрава копнееше за тях, а нямаше как да ги получи отново.

„Но сега имаш възможността да накажеш тези, които не ги оценяват и ги пропиляват…“

Прозрял простичката логика в думите на Повелителя си, Забрава беше напълно лоялен. Щеше да раздаде правосъдие.

— Бъдете внимателни! — обърна се исполинът към отряда си. — Рицарите са на служба в храма, заради принципи и клетви, а не за отплата. Те ще бъдат по-сериозната заплаха.

След което, добре скрит в розовите градини, украсяващи главния вход на храма, Забрава се загледа към главния път, очаквайки звука от конски тропот.

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„… Бандитите не се оказаха особено предизвикателство за опитните наемници. Това не беше първата шайка самозванци, които Скар и съратниците му бяха неутрализирали. Повечето бяха заловени и завързани. След това щяха да ги изпратят в Кралските елитни части, които пък от своя страна щяха да прочетат обвиненията им и да ги екзекутират публично. Скар не даваше и гарафа прокиснато вино за клетниците. Би предпочел да ги види загинали с чест на бойното поле. Чест. Поредната дума, при мисълта за която, Скар се изплю. Тази дума отдавна бе напуснала света на живите. Затова и не му пукаше как ще загинат бандитите. Вече не бяха негова грижа.

— Къде сте затворили жриците? — обърна се Скар към главатаря им.

Същият изглеждаше твърде жалко, тъй като бронята, която носеше, му бе твърде голяма и тежка за телосложението му. Причината, поради която я беше облякъл, бе, че носеше инсигнията на Кралския двор. «Доста непрактично!» — помисли си Скар, докато го оглеждаше. Заради едната кичозност, мародерът бе жертвал предимството, което би имал в боя, носейки по-удобно за тялото му снаряжение. Не че щеше да има някакво значение. Скар му се усмихна зловещо. Разчел усмивката му погрешно, главатарят на бандитите го погледна предизвикателно, макар че изглеждаше смешно, застанал на колене, със завързани ръце и подуто лице, свидетелстващо за силен удар с опакото на меч.

— Мислиш се за нещо повече, а? Професионален наемник! — разбойникът изкриви грозното си лице в още по-грозна иронична гримаса. — А всъщност си лакей, който ближе задниците на благородниците за шепа монети и…

Никой не чу продължението, тъй като думите се смесиха с хрущящия звук на счупена челюст. За Скар нямаше значение в какво състояние ще предадат наемника. Но думите на нещастника го бяха жегнали. Лакей. В съзнанието на Скар изникваха картини на надменни благородници, които гледаха на него като на инструмент. В действителност, никога не го бяха харесвали. Те го бяха използвали заради уменията му. И сигурно щяха да го заменят с някой друг, както бяха направили други в миналото… Скар си напомни, че трябва да освободи жриците, но в главата му се въртяха и други мисли. За прекалено отдадения на професията си живот, който водеше. Живот без никакви забавления и удоволствия…“

* * *

Тунелът ги отведе до вътрешния двор на храма. Това, което за тях се яви врата откъм страната на двора, бе един огромен гоблен, изобразяващ бял камък върху златен пиедестал и заобиколен от кланящи му се мъже и жени — Символът на Съвета на Камъка на изцелението.

Храмът, в който работеха и се обучаваха жреци-лечители, не беше единствен в Кралството. Имаше още няколко. Всички те, изградени върху полета с особено голяма мощ, където практикуващите целебна магия можеха да черпят постоянна енергия — както да обучават лечители-мисионери, така и да лекуват множеството страдащи от болести или военни кампании хора, идващи всеки ден да търсят изцеление. Постройката бе разделена на три крила, между които се простираше голям вътрешен двор, засят с най-различни красиви цветя и целебни билки. В средата на градината стоеше изкусно издялан, фонтан от бял мрамор, излъчващ бледо сияние. Там беше концентрирана силата на магическата енергия.

Нощта вече се беше спуснала. Скар и малката му група очакваха битката да започне още тук, но дворът бе напълно пуст и тих. Чуваше се единствено стичащата се от фонтана вода. След като им даде знак да го последват в колона по един, Скар тръгна бавно и предпазливо към централното крило на храма, откъдето се чуваха песните на поклонниците и главните жрици на Белия Камък. Явно всички се бяха събрали на някаква вечерна лекция или служба. Това значеше, че Забрава и хората му са все още отвън, а всички посетители на храма са в централната му част. Скар знаеше, че няма кой да ги изненада и нападне в гръб.

Утрото щеше да е кърваво червено.

 

Сър Лотлансен имаше лошо предчувствие, още когато се съгласи да води вечерния патрул в околностите на храма. Онова особено чувство, което човек получаваше когато очаква неприятности, бе заседнало като камък в стомаха му. Тази вечер беше необичайна.

След традиционната обиколка, конницата му се връщаше към храма. С удоволствие искаше да присъства на церемониите, създадени в чест на Белия Камък — най-свещеният и важен артефакт, който Кралството притежаваше. Сър Лотлансен се беше клел във вярност, както на Мъдреците-водачи на лечителския орден, така и на Краля си. Честта и принципите на възрастния рицар го бяха ръководили през целия му живот. Затова на път към Анър, той си мислеше за промените, които трябваше да покълнат в сърцата на хората:

„Прекалено много убийствена похот и поквара, влечение към злото и преданост към слабостите. Това трябва да свърши. Иначе ще се самоунищожим.“

След няколко дена сър Лотлансен щеше да присъства като почетен гост на официалното празненство в кралския двор по случай победата над съседните варварски племена. Рицарят щеше да отиде на празненството-съвет не за да потъне в гуляй, а за да постави въпросите за честта и морала пред благородниците, Мъдреците и самия Крал.

Тишината около входа на храма беше необичайна. Сър Лотлансен не вярваше охраняващите пешаци, предимно младежи, да са влезли да гледат специалните церемонии и ритуали. Познаваше ги прекалено добре, по-скоро щяха да си направят бардак в храма с жриците, отколкото да слушат с благоговение молитвите им към целебната сила. Нещо се беше случило.

Малко преди да стигнат входа, благородникът спря коня си и даде заповед на подчинените си да направят същото.

— Какво има, сър? — попита го оръженосецът му.

Командващият рицар вдигна забралото на шлема си, за да могат останалите да видят сериозността на лицето му:

— Нещо се е случило с пехотинците, които оставихме да охраняват храма. Трябва да сме по-бдителни.

— Ха! Сигурно са отишли в града да се забавляват с местните проститутки и да тъпчат парите си в местните ханове. Много добре знаят, че тази вечер са официалните празненства на храма и че никой не би си позволил да ги оскверни по някакъв начин… — изрече присмехулно един от по-младите рицари.

Сър Лотлансен му хвърли от онези погледи, които значеха само едно — понижение, — макар че вътрешно в себе си да знаеше колко разпуснати са войниците на служба при Краля, както и наемниците и, че предположението на младия рицар, можеше да се окаже съвсем правилно. Реално, заплаха нямаше откъде да дойде, тъй като бяха изтласкали върлуващите по земите им варвари надалеч, отвъд дори собствената им родина, а гоблините от съседните земи бяха понесли толкова големи загуби във войната, която се вихреше доскоро, че едва ли биха си позволили да кръстосват земите на Силвернада така дръзко. Не, нямаше откъде да дойде заплахата. И все пак…

— И все пак имам неприятното усещане, че нещо се е случило. Сър Хонориен! — рицарят се обърна към оръженосеца си. — Вземи петима от младоците и побързайте към храма. Останалите ще завържем конете си и ще ви настигнем пеша. Ако случайно има врагове и са ни устроили засада, е хубаво да бъдат разкрити по-рано.

Сър Лотлансен погледна оръженосеца си. Беше млад рицар с голям потенциал както за военното му бъдеще, така и за личния му принципен кодекс. Заради такива млади рицари сър Лотлансен крепеше надеждата си, че доброто ще възтържествува. Макар и да рискуваше, изпращайки младия войн към неизвестната опасност, рицарят знаеше, че той няма да се провали. В интерес на истината, му имаше повече доверие, отколкото на останалите ветерани и закоравели в множество битки рицари.

След като си отдадоха чест, сър Хонориен потегли в галоп към храма, заедно с по-младите си съратници в отряда. Гледайки го как изчезва в прегръдките на нощта, той с ужас установи, че тревогата му се засилва.

 

Виждайки приближаващата групичка рицари, Забрава изобщо не се учуди на малкия им брой.

„Най-големият ви съюзник в битките ще бъдат вашите западащи принципи и немарливост към служебните задължения.“

Споменът за Гласа караше Забрава да чувства повече увереност и повече сила. Победата щеше да бъде бърза.

Шестимата рицари слязоха от конете си. Макар полуживите да бяха скрили труповете, мирисът на битка и кръв бе осезаем. Рицарите побързаха да извадят мечовете си, но усещането за смърт ги бе уплашило дотолкова, че двама изтърваха оръжията си, а други трима трепереха. Само един изглеждаше уверен и изкрещя предизвикателно към мрака, настанил се във всяко ъгълче на градината пред главния вход.

„Този е мой!“ — със задоволство си помисли Забрава и даде сигнал на останалите от отряда си. Вече имаха план, но не подозираха, че врагът ще се окаже толкова малоброен. Бяха в съотношение 6 към 1. Рицарите нямаха никакви шансове. Забрава и войните му се изплъзнаха от прикритията си и тръгнаха бавно и уверено към рицарите. Искаха само да всеят ужас.

Лицата на младоците излъчваха уплаха, но по заповед на сър Хонориен се прегрупираха. Досега бяха воювали само с разбойнически шайки. За първи път виждаха добре организирани и уверени войни.

„Те са превъплъщение на смъртта…“ — помисли си младият рицар. Единственото, което го крепеше, беше вярата, че останалите ще дойдат навреме, за да отмъстят.

След няколко мъчителни минути очакване, полуживите бяха при тях. Тогава един от тях — висок и мускулест мъж — нареди на останалите да спрат и се приближи към рицарите.

— Кой е капитанът ви? — попита ги с безплътен глас Забрава.

Заплашителните размери на война накараха рицарите да преглътнат. Сър Хонориен престъпи гордо напред, счел въпроса на противника като покана за дуел. Застанал на три стъпки разстояние, младокът му отдаде чест и го попита:

— Защо сте тук, какво искате?

— Смърт… — бе единственият отговор, който получи.

След това мълниеносно се случиха няколко неща. Бойната секира, озовала се за секунди в ръцете на полуживия, описа смъртоносната си кървава дъга, отсичайки надеждите на рицаря за равностойна битка. В момента, в който Забрава даде заповед на войните си да избият останалите рицари, обаче, от мрака и тишината изникнаха други, връхлетащи полуживите с бойни викове и невиждана ярост. Преди да разбере какво се е случило, Забрава усети стоманено острие дълбоко в гърдите си. Там, където врагът му смяташе, че бие сърце…

Сър Лотлансен се проклинаше вътрешно за това, че беше изпратил младия си подчинен, вместо самият той да отиде. Ето защо, когато връхлетя огромния противник, мислеше само за едно — как да отмъсти.

Мечът се впи жадно в гърдите на могъщия войн. С мрачно задоволство, рицарят установи, че варваринът не носи никаква броня. За негова изненада обаче, когато извади блестящото си острие, то не беше покрито с кръв, а по-скоро — с пепел. Войнът пред него се усмихна злобно и замахна със секирата си. Многото битки, които сър Лотлансен беше преминал, го накараха инстинктивно да залегне и да се претърколи, предусещащ, че само един замах на бойната секира бе достатъчен, за да го повали. Секирата замахна още веднъж по посока на рицаря, само че той беше пъргав и я избегна. Мечът му изсвистя по посока на полуживия, като сър Лотлансен очакваше грамадният исполин да е със забавени реакции. Но нищо подобно не се случи. Той отскочи назад и застана с вдигната бойна секира пред гърдите си. Раната, която рицарят му беше нанесъл, вече почти не личеше. По повърхността й, вместо засъхнала кръв, имаше зеленикаво-сива пепел.

„Тези същества не са живи“ — осъзна той.

Рицарите от верния му отряд бяха изпаднали в същото недоумение и в този момент се бяха оттеглили от полуживите войни, които също се държаха на разстояние от тях, явно гледайки объркването им със задоволство. Рицарите бяха участвали в множество битки и опитът им помогна да нанесат не едно или две смъртоносни пробождания на враговете си. Но враговете не бяха живи, и в същото време не отстъпваха по нищо на рицарите с бойните си умения.

Сър Лотлансен хвърли бърз поглед на хората си — бяха по-малко, но все още достатъчно. Трябваше им точната тактика. Враговете допускаха сериозна грешка, оставяйки ги да се прегрупират. Трябваше само…

— Чуйте ме всички — провикна се сър Лотлансен, за да привлече вниманието на войните си. — Когато нападнат, не ги пробождайте, а се…

Рицарите му така и не го чуха, тъй като думите му се загубиха сред ужасяващите агонизиращи писъци и стонове на умиращи мъже и жени, идващи от храма. В същото време полуживите ги връхлетяха като ураган.

pjasychen_chasovnik.png

 

 

„… Вътрешният двор му се видя доста очарователен, най-вече заради красивия фонтан, излъчваш бледо и успокояващо сияние. Скар спря до причудливата градина от рози, която го ограждаше, и си позволи да откъсне една. После бавно започна да я разлиства и да гали цветовете й…

Ароматът на цветето го върна назад във времето, когато още обичаше… Сети се за нея, за деликатните й черти и причудливата татуировка, която напук на мнението на останалите, красеше още повече лицето й. Сети се за непокорния й характер — нещото, с което го беше спечелила. Аромат на рози… Скар си спомни градините в замъка й, тяхната целувка, кичурите й коса, които винаги галеха лицето му, когато бяха един до друг и… аромата на рози около тях. Бяха му я отнели. Същите благородници и придворни лакеи, на които служеше за пари.

Скар извади меча си и с необуздана ярост започна да разсича розите около фонтана. Разсичаше, разсичаше, разсичаше…

След това се спря. В предверието на второто крило, където живееха обучаващите се лечители, стоеше млада жрица и го гледаше с ужасено лице. Имаше нещо в нея, което го накара да се осъзнае. Беше унищожил градината от рози. Прокле спотаения си гняв, когато видя, че жрицата бяга обратно назад, към крилото. Краката й почти не се виждаха, прикрити от дългата бяла роба, която се развяваше след нея. Краищата на робата бяха пропити с ален цвят. Белият мрамор, от който бяха направени стъпалата, водещи към второто крило беше кървав. Скар хукна след жената. Трябваше да я успокои и да разбере какво се е случило с другите.

Бягайки, тя извръщаше главата си назад, но когато видя високия войн, уплашено продължи напред — все по-бързо и по-бързо. Скар я настигна и я дръпна за рамото. Жената спря и дишайки на пресекулки, го отблъсна:

— Махнете се, достатъчно безчинства и злодеяния вече направихте. Тук няма никакви богатства, не и за вас…

— Извинете ме, мадам — опита се учтиво да я успокои Скар, — бандитите са обезвредени. Ние сме наемници. Дойдохме да…

Жената отскочи още по-уплашено от него. Погледът й беше безумен.

— Вие сте същите като тях! Оставете ни, изроди! Къде са благородниците и благочестивите мъже? — изкрещя тя.

В този момент Скар обезумя. Беше му писнало да го пренебрегват и обиждат. Подсети се за онова пламъче на оправдан гняв, което го изгаряше вътрешно. Тази жена беше решила да го разпали. Тя не изпитваше никаква благодарност към него и войните му, жертвали живота си за «шепа монети». Поиска да сложи край без да се оправдава или обяснява… Тя беше предубедена. А той сигурен, че аристокрацията настройва както жриците в храмовете, така и обикновените хора срещу него и войните му. Целият свят беше против тях. С бързина, която младата жрица не очакваше, Скар хвана ръцете й и ги изви. Жената изкрещя, пребледняла от болка, и се опита да се измъкне от хватката му. Безуспешно…

Той я придърпа към себе си, а тя, предусетила намеренията му, започна да се бори още по-ожесточено и диво. Ноктите й се забиваха в плътта му, но прегръдката му не се отпускаше. С едната си ръка Скар разкъса бялата роба, увиваща се около крехкото й тяло, а после разкопча кожения си колан и се освободи от тежестта на оръжието. Хлъзнала се в кръвта, пролята върху белия мрамор, жената изгуби равновесие и падна на колене, правейки отчаян опит да задържи разкъсаната роба. Изражението на лицето й издаваше повече свян, отколкото ужас. Ужасът личеше в отчаяните й опити да пропълзи назад, които дадоха повод на Скар да осъзнае, че тя бе още девица. После гърбът й срещна студенината на мраморната колона. После… тя вече не се опитваше да задържи превърналата се в парцал дреха — някога символ на чистата й служба като лечителка в храма.

Скар протегна хищно десница. Приличаше на звяр, надушил кръвта и страха на жертвата си. Звяр, който не познаваше и не даряваше нежност. Събра грубо косата и главата й се изви назад, а другата му ръка похотливо опипа нежната крехка гръд.

Усещайки насилника толкова близо, жрицата се чувстваше още по-отвратена. Тялото й се гърчеше отчаяно, в опит да се откъсне от него. До обонянието й достигаше зловонието на животинската му пот и това я вбесяваше.

Опиянен от съпротивата, Скар стисна косите й още по-силно и я принуди да застине, а лявата му длан, загрубяла от стискането на оръжие, продължаваше да мачка грубо тялото й.

После младата жена осъзна, че съпротивата й е напълно безсмислена и се отпусна в ръцете му. Ветеранът реши да не губи повече време. Спусна ръката си тежко надолу и зверски разтвори бедрата й…

… след което проникна, грубо и властно…

После тя стана само плът, парче месо, задоволяващо мерзките му страсти.

Девицата знаеше, че няма как да го отхвърли и затвори очи, надявайки се кошмарът да свърши по-бързо.

Скар не прояви никаква милост. Движенията му бяха бързи и яростни. Той не намали темпото си, дори когато усети, че я разкъсва.

За жената, обаче, страданието на тялото вече нямаше никакво значение. Душата й бе много по-наранена. Приличаше на осквернената, скъсана роба.

Скар започна да ръмжи като звяр, потънал в неописуем оргазъм. Той не чу тихия й плач, не видя сълзите й, не разбра мислите в главата й…

Жрицата нямаше никакво значение за него…“