Делиян Маринов
Пътуване през спомени (21)

Деветнадесета глава
Проникващи

Скар успя да напусне Ковачево без проблем. Промъквайки се по странични улички, полуживият избегна целия хаос от бягащи хора, горящи сгради и служители на реда, опитващи се да овладеят положението. Трезво мислещите жители на градчето, които не участваха в калъбълъка, предаваха от уста на уста клюката за ужасяващо същество, предизвикало клане в „Калната дупка“ — заслужено име за една от най-долнопробните дупки в самия център на града. В тъмнината никой не обръщаше внимание на Скар. Ветеранът обаче запазваше предпазливост и следеше внимателно обстановката. Оставаше му още съвсем малко, докато стигне портите на града. Там при нужда щеше да елиминира пазачите.

Тъкмо беше излязъл на улицата към централния вход на Ковачево, когато зърна група униформени. Полицаите в градчето, за разлика от тези в другите части на Кралството, не бяха екипирани с брони или ризници, а носеха тъмно червени ризи и наметки. Най-вече се биеха с мечове, но някои използваха и ками. Служителите на реда смятаха, че като не носят тежко снаряжение са по-бързи и ефективни в преследването на престъпници.

Скар забави ход, докато групата полицаи премине, и се спотаи в сенките. Но един от мъжете се отдели от колоната и даде знак на полицаите да спрат. С бързи крачки мъжът се приближаваше към ъгъла, зад който се беше скрил Скар. Ако униформеният се приближеше още малко, щеше да спипа полуживия.

Ветеранът не изпускаше от поглед полицая, който разкопчаваше панталона си, явно решил да се облекчи. Човекът смяташе да го направи точно там, където се беше притаил Скар. Полуживият трябваше да действа бързо. Той се засили и прободе уриниращия мъж с меча си. Шашнатият полицай не успя дори да извика. Тялото му се свлече върху един от металните казани за боклук. Съдът се обърна и разсипа, причинявайки ужасна шумотевица. В това време Скар вече беше готов да посрещне противниците си, но те така и не тръгнаха към него.

Ветеранът се подаде, за да погледне какво става и с изумление видя как униформените преследват бързо бягаща фигура.

Чейс. Това можеше да е само полуживият, заради когото биха тревога по-рано и заради когото Скар успя да оцелее в странноприемницата, която повечето полицаи напуснаха, привлечени точно от камбанения звън.

Без да го осъзнава, Чейс пак беше спасил офицера си. Скар реши да не губи повече време и се насочи към портите на града, тъй като пътят му беше разчистен.

Малко преди да влезе в тунелчето, което го извеждаше извън крепостните стени на Ковачево, Скар се обърна и погледна в далечината. Полицаите от по-рано носеха факли. Бяха хванали Чейс. Полуживият воин се бореше за живота си, но противниците бяха прекалено много, а Скар нямаше как да му помогне в момента. Затова го изостави и се насочи към градската порта, където все още на смяна беше словоохотливият пазач, който ги беше пуснал в Ковачево.

— Какво се случва в града? — попита го стражът.

— Някакви нашественици… — отвърна му Скар.

— От доста години камбаните не са удряни! — възкликна мъжът, който можеше да говори цяла вечер без да му омръзне, но не и да се замисли, чия беше вината за случващото се.

— Виж — рече му Скар и пристъпи нетърпеливо напред, — трябва да напусна това място възможно най-бързо.

— Защо? — попита го пазачът със съмнение. — И къде са приятелчетата ти?

Откакто беше влязъл в града, Скар си проправяше път с лъжи и схеми. Беше му втръснало. Отговорът на ветерана се оказа изваден меч. Стражът, естествено, не очакваше такъв развой на събитията. Сладкодумецът се пресегна към колана си, но оръжието му не беше там. Беше беззащитен. А слугите на Мрачния Господар нямаха милост, независимо дали се изправяха срещу въоръжен или беззащитен човек.

Ала Скар вече не беше подвластен на Повелителя на Камъка, затова не посегна на втрещения мъж.

— Пусни ме и няма да те нараня.

Стражът кимна и побърза да извади ключовете, с които отвори градската порта. След по-малко от минута ключалката изщрака.

— Има и още нещо… — погледна го ветеранът. — Трябват ми дрехите ти.

Пазачът беше слисан, но се съгласи охотно предвид създалата се ситуация.

След като пазачът остана само по бельо и подаде некадърно сгънатите си дрехи на странника, мъжът побърза да се прибере в караулната си стаичка.

Скар излезе от Ковачево, но не прибра меча си. Напускането на града не означаваше, че опасността е преминала. Вечерта вече преваляше към зазоряване, когато полуживият стигна кръстопътя, където го очакваха бойците му. Трябваше да ги поведе колкото се може по бързо към Храма на Изцелението, докато Мрачния Лорд беше все още зает с ритуала си. Ветеранът едва издържаше…

 

Любов беше висок Храм, обгърнат от широколистни гори, а южните му стени бяха построени върху брега на опасната Спирала. Единственият начин, по който Скар можеше да проникне в храма, беше през централния му вход. Ето защо водачът на мрачните легиони се радваше, че е предвидил план за действие.

— Сигурен ли си? — попита го Призрак. — Ще изложиш цялото нападение на риск!

— Длъжен съм да опитам… — отговори му Скар, сваляйки леката си броня.

Двамата се криеха в една горичка от дясно на главния път към храма. Войската от полуживи също беше скатана зад дебелите стволове на дърветата. Скар и Призрак решиха да се отделят от войниците си, за да обсъдят на спокойствие предстоящите планове. А скаутът определено не беше доволен от това, което предводителят му възнамеряваше да направи.

Ветеранът успя някак да се вмъкне в стражарската униформа. Тялото му беше много по-едро от това на хилавия караул. Скар въобще не приличаше на страж, но и това беше нещо. Важното беше, че тялото му все още не беше започнало да гние. Колкото до зеленещия цвят на лицето му и изпъкналите му скули, Скар се надяваше да използва невежеството на охранителите на храма.

— Отиваш право в ръцете им… Няма да се измъкнеш… — безизразно рече Призрак.

— Виж ни колко останахме след битката на пътя — Скар махна към полуживите воини, скрити навътре в гората. — Длъжен съм да проуча с каква армия разполагат зад стените на Храма.

— А ако те хванат? — попита го опитният скаут.

— Ако ме разобличат, командването ще поемаш ти и ще чакаш връзка с Мрачния Господар. Може да сме ужасяваща сила, но трябва да се осланяме и на останалите си инстинкти. Не мога да рискувам да се хвърлим срещу враговете, без да зная поне числеността им.

— Ти си офицерът. Ти си знаеш — отвърна му Призрак, без да прави следващ опит да го разубеди.

За миг Скар се замисли, че някога-живият, макар и безмилостен, не заслужава да бъде предаден. Още повече, Призрак беше спасил живота му и бяха почти неразделни от самото си прераждане. Ветеранът имаше чувството, че скаутът се е привързал към него, а в известна степен той също смяташе съгледвача за близък.

Преди да се отправи към Храма, Скар даде последните си заповеди на скаута. Призрак трябваше да се върне на кръстопътя и да следи за приближаващи войски, така че да предупреди армията полуживи за евентуална заплаха в гръб.

Освен това, Призрак не можеше да напуска поста си, докато Скар и слугите на Мрачния Господар не се завърнеха след атаката срещу Храма. А те нямаше да се завърнат, Скар много добре го знаеше.

Лоялността на Призрак беше абсолютна. Именно заради нея той заслужаваше живота си.

 

Слънцето вече се подаваше иззад близките хълмове. Двама стражи бяха препречили входа на храма и гледаха новопристигналия с каменни лица.

— Кой си ти и по каква работа идваш в Храма на Изцелението Любов? — попита единият.

Мъжът имаше вид на закоравял войн. Ако дори за момент Скар покажеше, че представлява опасност за реда, щеше да срещне доблестен противник. Ветеранът внимателно поде историята, с която мислеше да измами пазачите.

— Идвам от Ковачево. В последната нощ там станаха кръвопролития… Имам нужда от лечение — Скар посочи лицето си.

Бледозеленият му цвят стресна воините на входа.

— Какво точно ти се случи?

— Слугите на Мрачния Господар някак си успели да проникнат зад стените на града и всяха смут по улиците. Бях изпратен заедно с малък взвод полицаи, за да ги спрем. Тогава ни направиха някаква магия. Другарите ми не издържаха.

Беше невероятно трудно за Скар да се прави на омаломощен. Но съдейки по загрижените лица на пазачите, изглежда му се получаваше. По-опитният страж, който го гледаше с повече съмнение, рече:

— Ще получиш помощ. Ще извикаме някой лечител тук и той ще прецени как да постъпим с теб по-нататък.

— Но аз умирам, пуснете ме! — симулира разтреперване Скар и се свлече пред воините.

— В момента ни дебне заплаха. Агентите на Мрачния Господар са навсякъде, не можем да допуснем странници! — не отстъпваше стражът.

По-младият страж, явно вързал се на Скар, рече:

— Нека го пуснем. Ще го съпроводя лично до някое от отделенията за лечение.

Колегата му се съгласи, но имаше нещо покрай новодошлия, което го караше да не го изпуска от поглед.

— Дай ми оръжието си! — рече възрастният страж.

С добре изиграни немощни движения Скар свали канията от колана си и я хвърли в краката на мъжа. Той я вдигна и извади двуострия меч на ветерана.

— Хей, това не е оръжие на полицай от Ковачево. Виждал съм ги техните, те са по-къси и с по малък ефес.

— Взех оръжието от един от враговете. Ако в храма има някой, който е водил сражение срещу тях, веднага ще го припознае. То е моето доказателство.

Опитният страж прибра оръжието и рече:

— Ще го предам на приятелите на Великия Мъдрец, които пристигнаха в Храма вчера. Те твърдяха, че са се сражавали срещу отряд на Мрачния Лорд. Ще познаят оръжието — пазачът премери с поглед все още свлечения непознат, — освен ако не ни лъжеш.

Скар не чу последните думи на мъжа, защото мислеше трескаво върху казаното по-рано. Значи все пак нападателите от Кралския Път бяха в Храма. С един удар Скар беше уцелил два заека. Сега ветеранът щеше не само да успее да предаде полуживите, които го чакаха отвън, но и да зърне Лилиен. Ако, разбира се, някак си се измъкнеше от пазачите.

След няколко минути младокът поведе Скар по коридорите на Храма. Излязоха насред градина с разхождащи се хора и ветеранът потърси познати лица, но без успех. След което двамата завиха към източното крило на храма, където се лекуваха пострадалите.

Ветеранът не изпускаше от поглед обстановката. Когато се увери, че около тях няма никой, Скар се завъртя и с едно мълниеносно движение хвана за врата нищо неподозиращия пазач. Тъй като полуживият беше много по-силен от жертвата си, успя да я блъсне в една близка мраморна колона. Младият страж се свлече в безсъзнание на земята, а Скар го завлече бързо в някаква случайна стаичка. За радост на ветерана, тя беше празна, явно неизползваема.

За миг полуживият се замисли дали не е по-добре да убие жертвата си, но веднага отхвърли тази мисъл от главата си. Той вече не беше същият звяр. Старият Скар беше останал в миналото.

Трябваше да поправи злините, които беше сторил. Нямаше да отнема повече невинни животи.

Скар извади от вътрешния джоб на униформата добре намотаното дебело въже, с което върза обезвредения страж. После скъса част от плаща си и запуши устата на младока.

При все това, Скар не беше сигурен дали някой нямаше да реши да влезе в стаята. Разполагаше с отрицателно малко време. Трябваше да намери Лилиен. Да поговори с нея за последно. А после щеше да се предаде на служителите на Храма, издавайки защо е дошъл.

Изминаха десетина минути, в които ветеранът беше успял да провери източното крило. Изплъзвайки се от забързаните жреци, Скар остана незабелязан за повечето хора в Храма. Дори обикновените посетители не се изненадваха при вида на полуживия. Домът на изцелението беше често посещаван от най-различни странници, търсещи изцеление.

Скар обаче се изнервяше все повече и повече, защото времето се топеше, а той не намираше Лилиен. Ами ако тя беше поела с мъжетете, яздили към Ковачево. Ако беше загинала в размириците там.

Ветеранът осъзна, че нейната смърт щеше да е само и единствено по негова вина. Още едно убийство, което да тегне над съвестта му. Убийството на единствената жена, която истински беше обичал, но на която беше изменил много пъти. А тя успяваше да му повярва отново и отново, дори докато ветеранът се гърчеше в юмрука на Мрачния Господар.

Скар не издържаше повече. Най-голямото му наказание се оказа неведението. А всяка изминала секунда увеличаваше възможността младият рицар да бъде намерен. Или още по-лошо — Мрачния Господар да приключи по-рано ритуала си и да се свърже с полуживите си воини.

Не! Ветеранът нямаше да се лута повече. Трябваше да действа. Щеше да жертва това свое последно желание да види Лилиен. Щеше да го жертва в името на своето изкупление. До сетния си момент полуживият нямаше да спре да се надява, че неговата любима е невредима.

Скар мярна по-възрастния страж, който се беше насочил с уверена крачка към централния корпус на Храма. Значи там бяха главните жреци. Всичко, което трябваше да направи полуживият, беше да последва пазача, който носеше канията с двуострия му меч.

 

Попър, който вярно служеше вече десетки години на стражата на Храма, качваше за пореден път стъпалата, водещи до главната зала, където в момента се намираха Роландан и някакви наемници. Стражът не познаваше приятелите на Главния Мъдрец, но ги гледаше с уважение, защото се бяха изправили лице в лице с мрачните създания, за които цялото Кралство говореше. Мъжът тъкмо беше преминал вътрешния двор, когато инстинктът му нашепна, че някой го следва, но Попър го пренебрегна.

След като изкачи последното мраморно стъпало, стражът се насочи към масивната врата на Молитвеното помещение. Така наричаха продълговатата зала, намираща се в самата сърцевина на храма. В нея жреците се молеха на изкуствено създадена сфера — реплика на Целебния Камък, и така получаваха лечебните сили. В този момент залата беше почти празна, тъй като Великия Мъдрец събираше енергия за предстоящ експеримент.

Когато отвори вратите на залата, Попър веднага разпозна тримата мъже, стоящи около масата в центъра й. В средата беше Великия Мъдрец, облечен във величествена млечнобяла роба. Отдясно седеше единият от наемниците — костюмиран заклинател, чието лице, обрамчено от катинарче, изглеждаше много умислено. Другият мъж на масата беше дългокос воин — носеха се слухове из Храма, че този мъж е личен бодигард на Великия Мъдрец.

След като вниманието и на тримата беше насочено към току-що дошлия страж, той се прокашля и поклони.

Великия Мъдрец му кимна и рече:

— Добре си дошъл. Сигурно носиш много важна вест, защото наредих на служителите в Храма да не ни безпокоят, тъй като готвим важен експеримент.

— Изключително много се извинявам, но идвам директно от портите на Храма и не съм чул за заповедите ви! — отвърна объркано стражът. — Ще ви оставя сега, а по-късно, когато свършите, ще се върна с вестите.

Костюмираният мъж моментално изгуби интереса си към пазача и започна да изследва внимателно някакви пергаменти и свитъци. Великия Мъдрец мълча известно време, явно преценявайки какво да прави, след което се обърна отново към стража.

— Говори сега. Експериментът е дълъг и ще отнеме много време, а може би вестите са важни.

— Благодаря ви, ваше Върховенство! — рече Попър и започна с делови тон. — Слугите на Мрачния Господар са проникнали снощи в Ковачево и са всели смут сред жителите му. Имало е боеве и палежи по улиците. — При тези думи костюмираният вдигна глава от свитъците и изгледа ужасен стража. Телохранителят също изглеждаше притеснен. Нещо в изражението на тези мъже караше Попър да мисли, че те вече знаят какво се случва.

— Продължи! — подкани го Великия Мъдрец.

— Новините идват от някакъв полицай, който е водил схватка със съществата. Той пристигна тази сутрин. Беше болнав и твърдеше, че са го нападнали с магия. Донесе този меч, твърдейки, че принадлежи на полуживите бойци. Затова и дойдох — да ви го предам, заедно с вестите.

Попър извади меча от канията и тогава се случи нещо, което стражът не очакваше.

Стийл, който невероятно добре познаваше огромния двуостър меч на Скар, скокна от мястото си, сграбчи оръжието от ръцете на стража, след което го изблъска:

— Къде е този полицай? Заведи ме веднага при него. Трябва да го разпитаме.

Попър се окопити и запази самообладание. Вместо да се подчини на зеленоокия двуметров гигант, пазачът обърна въпросителен поглед към Великия Мъдрец.

— Заведи го веднага при човека от Ковачево! — рече Роландан и после се обърна към Стийл. — Искам на секундата да ми докладваш какво си научил.

След няколко мига двамата мъже вече слизаха обратно по стъпалата.

Видял, че стражът и високият войн се отдалечават към вътрешния двор на храма, Скар реши, че е време да влезе в залата…

Когато ветеранът пристъпи вътре, завари само Великия Мъдрец и костюмирания мъж, убил Обелиск със заклинание на Кралския път. Сега Скар имаше добра възможност да огледа детайлно лицето на чародееца. Но ветеранът не очакваше вихъра от спомени, който нахлу в главата му. Спомени, които се завихряха толкова стремглаво, че Скар не можа да се овладее и припадна. Картините тепърва се заразстилаха в съзнанието му…

 

 

„… Очакваха го във вечерната зала, където фамилията провеждаше и специални заседания. Скар мразеше тези формални семейни вечери. Мразеше всяка етикеция и прилежност, която трябваше да спазва, но нямаше как да отсъства — все пак беше един Хоумс. Син на една от най-влиятелните фамилии в Кралството, притежаваща замъка Студена Роза и владееща най-китните градчета — областта Райска градина.

Младежът почти беше навършил двадесет години и животът беше пред него. Щеше да стане влиятелен благородник, а и вече беше обещаващ боец. За съжаление, баща му получи сърдечен удар преди няколко седмици и не успя да се пребори със смъртта. Скар се дразнеше, че е принуден да присъства на поредната официална вечеря, заедно с омразния си брат и съветниците на семейството.

Младият Скар пристъпи в залата, където останалите го очакваха. На продълговатата, покрита с бяла покривка маса бяха подредени пет комплекта прибори. По средата на масата имаше чайник, върху който бяха изрисувани заплетени рози, символът на фамилията.

Зад наредените прибори стояха мирно петима мъже. Централното място на масата беше заето от Ехоу, по-големия син на починалия лорд Хоумс. Мястото принадлежеше на покойния им баща. Това разяри и без това изнервения Скар.

— Как смееш? — подвикна той на брат си.

Ехоу беше облечен в траурен костюм, под който се подаваше риза в тъмносин цвят. Косата на преминалия тридесет години мъж беше вързана на опашка. От двете страни на Ехоу бяха насядали съветниците на семейството — все мъдри, но студени мъже.

— Братчето ми — проговори Ехоу, — настани се първо. Трябва да поговорим.

Скар предпочете да опре юмруци в масата. Ненавиждаше ги… всички до един!

— Къде е майка ни? — попита разгневеният младеж, гледайки със злоба брат си.

— За съжаление, не може да присъства на това важно съвещание, тъй като е много болна. Горката, не можа да преживее смъртта на баща ни!… — отговори му Ехоу с възможно най-престорения си тон.

Скар едва се държеше на себе си. Не вярваше, че майка му изведнъж се е сгромолясала на смъртно легло. Тя винаги беше в отлично здраве, още повече че никога не би си позволила да отсъства от съвещание на семейството. Думата на Орхедеа Хоумс тежеше със същата сила, с която и тази на покойния лорд.

Младежът си наложи да запази самообладание. Затова отправи поглед към старинното кръгло огледало, намиращо се зад брат му. Повърхността му беше напълно излъскана, а рамките му бяха от черен оникс. На масичката под огледалото имаше златен часовник и две нощни лампи.

— Тогава за какво ме извика, щом знаеш, че тази официална вечеря няма как да се проведе без поне един от родителите ни? — попита Скар, като ненадейно помести погледа си върху купчината книжа, струпани пред Ехоу.

Брат му размени поглед с всеки един от съветниците по отделно и му отговори:

— Времената се менят, братчето ми! Правилата с тях — също.

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го Скар, защото ненавиждаше философстването му. — Виждаш ли, до вчера баща ни, Лорд Хоумс, управляваше замъка и земите. Сега, когато него вече го няма, а майка ни е тежко болна — Ехоу направи кратка пауза, — аз съм новият лорд Хоумс и новият собственик на всичко.

— Но как? — ахна Скар, а кокалчетата на пръстите му побеляваха.

— Ето така — отговори му Ехоу и вдигна парче свитък, на който отчетливо се виждаше семейният печат. — Грег, обясни му.

Грег беше дългокос мъж на средна възраст, който се занимаваше с административните дела на фамилията. Сега стоеше отдясно на Ехоу.

— Притеснена заради здравето си, Орхедеа Хоумс, в качеството си на съпруга на внезапно загиналия лорд Хоумс, избра Ехоу Хоумс за новия лорд на замъка, както и за абсолютен наследник на цялото материално състояние на семейството.

Скар ги гледаше онемял. Гневът му тепърва се развихряше.

— Това не е вярно. Вие сте сторили нещо, сигурен съм! — изкрещя Скар и се втурна към брат си.

Дори невъоръжен, младежът можеше да се справи с крехкото тяло на по-възрастния Ехоу.

В това време стоящите зад двата големи свода на залата стражи изникнаха и уловиха Скар.

Младежът се бореше, но напразно. Мъжете го повалиха на земята и започнаха да го ритат.

— Престанете! — заповяда Ехоу.

Стражите се подчиниха и се отдалечиха от момчето, но без да го изпускат от поглед.

Заговори друг от съветниците на семейството, който стоеше вляво на новия Лорд:

— От днес нататък ти, Скар Хоумс, си обявен за враг на фамилията и ще бъдеш прогонен от нейните земи. Връщането ти ще бъде считано като желание и опит за възмездие, тоест — наказуемо със смърт.

Мъжът вдигна друг пергамент:

— Заповед, подписана лично от Ехоу Хоумс…“

* * *

Ветеранът се събуди в слабо осветено помещение. След като се съвзе, Скар откри, че сумракът в стаята се дължи на тежките спуснати завеси.

Полуживият беше пренесен на меко легло, в стая, която предположи, че е болнична, тъй като разполагаше с мивка и аптечка. Осъзнал, че не е окован по никакъв начин, Скар се надигна и установи, че е напълно гол. Но породилата се у него паника изчезна в мига, в който видя, че дрехите му са грижливо сгънати на малка табуретка близо до леглото му.

Сега Скар разгледа по-добре тялото си. Имаше съвсем човешки вид. Нямаше язви или окапваща кожа като на съратниците си. Плътта му се беше запазила, с разликата че… Ветеранът огледа ръцете си.

Дупки от игла, намиращи се на предполагаемите вени.

Бяха го изследвали и трябва вече да са установили, че е полужив. Но дори и да не бяха, Скар знаеше, че е разкрит. Човекът в костюма го познаваше прекалено добре. Двамата бяха братя, макар да нямаха нищо общо. Скар започваше да навързва историята на живота си. Като съвсем млад, той беше прогонен несправедливо от дома си, а по-големият му брат Ехоу беше оглавил фамилията при повече от странни обстоятелства. И сега имаше добро име и длъжност, тъй като стоеше до самия Главен Мъдрец.

Но каквото и да се беше случило досега, Скар вървеше успешно към целта си. Щом не го бяха обезглавили, явно имаха планове за него. А той също имаше планове за тях.

Вратата се отвори широко и в стаята влезе Великия Мъдрец, следван от плешив мъж на среден ръст.

Скар познаваше придружителя на Роландан. Това беше Ллойд — дипломатът, който в миналото беше част от наемническия отряд на Скар. Последната им среща се състоя на Кралския път. Там обаче Ллойд беше един от предводителите на вражеския отряд.

На Скар му предстоеше скоро да намери своите отговори.

— Колко време измина, докато бях в безсъзнание? — попита ги Скар.

Великия Мъдрец затвори вратата на стаята и седна на съседното легло. Ллойд предпочете да стои прав. Лицето му беше абсолютно безизразно.

— Няколко часа. Вече е обед. Намерихме стража, който си оставил вързан. Жив и здрав е, но едва го удържахме. Желае смъртта ти повече от всичко.

Скар някак си беше радостен, че младокът не е пострадал сериозно от силния удар.

— Наложи се… Трябваше да ви открия.

— Но защо? — прекъсна го Великия Мъдрец. — Ти си слуга, подчинен на човека, който ни обяви война. Знаеш, че те грози смъртна опасност тук. Знаеш, че ще те накажем по един или друг начин.

Скар кимна, защото ясно осъзнаваше положението, в което се намира.

— Единствената причина, поради която упражних властта си и те предпазих от отмъщението на младия страж или от предложението на Магистъра по магия да те включим в предстоящия експеримент, е че се чудя защо се промъкна в Храма, представяйки се за някого другиго…

Ветеранът беше доволен, неговият шанс дойде. Великия Мъдрец прояви достатъчно любопитство.

— Пред стените ви, в близките гори, се крие армия от полуживи бойци. Аз съм този, който ги предвожда.

— Значи си шпионин? — изкрещя Ллойд. — Убийте го, ваше Върховенство!

— Успокой се! — погледна го строго Великия Мъдрец и се обърна към Скар. — Тъмния Господар знае ли за проникването ти тук?

— Не. Той е зает в момента. Това е причината да съм тук. Искам да го предам, затова дойдох да ви предупредя. И да ви направя предложение.

Роландан беше силно заинтригуван. Дипломатът гледаше към полуживия с отворена уста.

— Мрачния Господар няма вече контрол над мен. В момента е зает с грандиозен ритуал, с който смята да прероди още мъртъвци за своите легиони. Поради тази причина ме назначи да предвождам отряд полуживи. Докато извършва заклинанието, магьосникът не може да се свързва с нас. Трябва да го предам… Колкото се може по-скоро! Затова съм тук…

Настъпи дълъг момент на неловко мълчание, в което Роландан и Ллойд се споглеждаха. Думите на ветерана звучаха искрено, но все пак той си оставаше полужив. Оръжие за унищожение, призовано от един от най-големите врагове на кралството.

— Но защо го правиш? Защо искаш да предадеш Нумориус и да се обречеш на смърт? И как можем да ти вярваме?… — попита го Великия Мъдрец, приглаждайки брадата си.

Скар забеляза, че скиптърът с белия камък лежи отдясно на стареца. Блясъкът, чистата му сила и доброта обливаха ветерана и той се чувстваше спокоен. Беше уверен в желанието и волята си да измени на злото, което го контролираше.

— Защото осъзнах, че макар и да съм сторил много злини в миналия си живот, не заслужавам такава участ. Не искам да служа на мрачните сили. Не искам да съм инструмент за избиване на невинни. Не искам да съм пионка в нечия чужда кауза за завладяване на света. Искам просто да получа полагащия ми се покой.

Скар усети лек сърбеж в областта на очите си. Когато ги докосна с пръсти, разбра, че това бяха сълзи. И в този момент ветеранът беше повече човек, откогато и да било.

— Младият страж е доказателството, че не съм като тях. Че съм се освободил от тъмната магия на Камъка на Живота. Позволете ми да извърша това, за което съм тук.

— Какво предлагаш? — попита Великия Мъдрец.

— Да ме пуснете… — при тези думи Ллойд сви нервно юмруците на ръцете си, готов да започне да възразява — … да отида при бойците си и да ги поведа към Храма, където вие ще сте подготвили клопка. Така поражението за нас ще е пълно, а вашата победа — абсолютна.

Великия Мъдрец само кимна и излезе от стаята заедно с Ллойд.

За известно време Скар отново беше сам. Малко по-късно Роландан се завърна с отговорника по защитата, който командваше пряко всички воини на Храма. Тримата мъже създадоха плана, по който щяха да проведат предстоящата битка. Тяхното съвещание протече близо един час.

Когато приключиха, коравият мъж, водещ отбраната на храма, напусна стаята, за да подготви хората си.

Великия Мъдрец се обърна към Скар:

— Знам, че много хора прибързват да те съдят. Много от тях не могат да си представят през какво си минал.

Великия Мъдрец подаде ръката си, а полуживият я пое и стисна здраво.

— Те не те разбират и не ще те разберат никога. Не ги съди! Аз виждам белега на злото в тебе. Запечатан в душата ти… Но този белег ти напомня какъв си бил и какъв никога не трябва да бъдеш. Пази го.

Скар не беше сигурен дали е разбрал думите на Великия Мъдрец, но беше признателен за разбирането му. Ветеранът осъзна каква добрина се крие в този човек, срещу когото Нумориус воюваше.

— Ако всичко протече по мед и масло, ще получиш своето изкупление… Нов шанс.

Скар изгледа Роландан въпросително и понечи да го попита какво има предвид. Ала старецът в бяла роба вдигна ръка, за да прекъсне напиращия въпрос:

— Няма време да ти разяснявам — скоро ще разбереш. А сега върви! Никой няма да те спре. Но първо се отбий в съседното помещение. Там има един човек, който те чака.

— Благодаря ви за всичко! — сведе глава Скар и побърза да напусне стаята.

Когато ветеранът пристъпи в съседната болнична стая, не можа да повярва на очите си. Лилиен седеше на легло, приличащо досущ на онова, на което Скар лежа допреди час. Била е толкова близо. Тя го очакваше. А полуживият не знаеше как да постъпи… или какво да каже… Просто стоеше и се взираше в нея…