Делиян Маринов
Пътуване през спомени (18)

Шестнадесета глава
Търсещи

Вечерта беше настъпила и високите дървета в Сенчестата гора започваха да губят върховете си в гъсто стелещата се мъгла. В това време възрастните разказваха приспивни приказки на децата си. Приказки, в които се говореше за страховити създания, тормозещи добрите хора, които хора в крайна сметка все намираха начин да победят и да станат герои.

Горките деца! Живееха в лъжа от самото си детство. В конкретния случай нямаше как добрите хора, препускащи из дебрите на вечно мрачния лес, да се обърнат срещу преследващите ги чудовища и да победят, така че да станат велики герои.

Първо, защото полуживите бяха непобедими.

И второ, защото добрите… ами всъщност не бяха особено добри.

Когато стъпките на приближаващите врагове спряха да отекват в далечината, Ехоу реши да събере отряда. За целта започна да подсвирква, но не му се получи. Магистъра по магия рискува да запали магическа светлина, която да сигнализира на останалите къде е.

Отрядът имаше нужда от почивка, най-вече конете. Затова трябваше да се съберат и да си направят някакъв импровизиран бивак. Макар и преследвани от ужасяващите врагове, членовете на човешкия отряд можеха да си позволят кратка дрямка. Въпросът беше, дали някой щеше да заспи отново след жестоката битка.

Първите привлечени от светлината на Ехоу бяха мъжете от Гилдията на Убийците. Останали четирима, воините бяха още по-смълчани. Ако не познаваше природата им, магът щеше да си помисли, че са му сърдити, понеже вечно се мусеха.

„Какво пък. От занаята е“ — помисли си заклинателят и мярна в далечината още препускащи фигури — без съмнение хората на Хлебарката.

Когато седмината мъже се събраха, Ехоу насочи сътворената от него светлинна сфера към земята и рече:

— Тук ще направим лагера си. Погрижете се конете да са оседлани, може да се наложи да потеглим незабавно.

Мъжете кимнаха и мълчаливо се захванаха с приготовленията.

Докато останалите бяха заети с организацията на лагера, Ехоу реши да обърне внимание на изпадналия в безсъзнание съгледвач.

„Напълно безполезен“ — помисли си Магистъра, но тъй като не беше съвсем жесток човек, предпочете да се погрижи за раната на мъжа, вместо да го зареже на произвола.

Въпреки че беше изтощен от Магията на Душите, с която беше унищожил един от полуживите, Ехоу имаше скрит запас от енергия за дребни заклинания.

Няколко минути по-късно Жреца на Камъка вече беше успял да извади вражеската стрела. Той прошепна неясни слова и отвори манерката с целителната отвара. Течността се разля върху раната и попи мигновено. Магистъра доскъса плаща на съгледвача, за да превърже мястото. До няколко часа Великия Изравнител щеше да ползва крака си като нов.

Отегчен от стотици пъти прилаганата възстановителна магия, Ехоу се прозина и се огледа. Ето че отдалеч се задаваше и Ллойд. Дипломатът спря до току-що запаления от хората на Хлебарката огън, но не слезе от коня си:

— Какво правиш, в името на Камъка? — възмути се Ллойд. — Трябва да продължим бягството си. Всяка секунда ги приближава към нас.

— Мисля, че конят ти не е на същото мнение — отвърна му Ехоу с насмешка.

Ллойд обърна внимание на животното и откри, че то е на края на силите си. Запенена и пръхтяща, кобилата на дипломата нямаше да издържи още много часове езда.

— Вместо да пълниш гащите, ела да починеш и да обсъдим накъде да поемем.

Преглътнал явната подигравка, Ллойд слезе от коня си и подаде юздите на мъжа, който тази нощ отговаряше за конете.

— Естествено, че ще поемем към Любов. В Храма на Изцелението ще сме защитени от тези нечестиви създания…

— Дали? — усъмни се Ехоу и направи нещото, за което си мечтаеше от няколко часа насам. Събу кожените си ботуши и въздъхна с облекчение.

— В живота трябва да се радваме на малките неща.

— О, не започвай пак! — скастри го Ллойд, който най-малко търпеше философстването на Магистъра. — Ще ги видиш малките неща ей сега, като те застърже стомахът.

Ехоу го изгледа надянал безизразна маска. Магът перфектно съзнаваше, че са зарязали провизиите си на пътя.

Останалата част от отряда се скупчи около огъня. Отвъд светлината от пламъците не се виждаше абсолютно нищо. Луната и звездите бяха далеч, обвити в плътната мъгла. Гората беше повече от призрачна.

— Къде са Стийл и Лилиен? — попита Ллойд, след като осъзна, че двамата липсват.

— Вероятно яздят насам — отвърна му Ехоу.

— Ако въобще някой успее да забележи тази жалка светлина в лепкавия мрак!… — заяде се дипломатът, който още беше във вражда с магьосника, задето водеше отряда.

Възмутен от нападката му, Ехоу искаше да отвърне:

— Ако искаш да знаеш, магическата светлина се забелязва в радиус от няколко километра. Блести като малка точица и се увеличава, като я приближаваш.

— Да бе! Дрънкай ги тия на полуживите, като те хванат. Току-виж решат да ти благодарят… — дипломатът забравяше типичното си формално поведение, когато влизаше в пререкания.

— Дори да не бяхме видели светлината, то гласовете ви със сигурност щяха да ни доведат — изсъска внезапно появилият се Стийл.

Зеленоокият войн издърпа окованото тяло на Лилиен до огъня.

— На шиш ли ще я печем, така вързана?… — попита единият от хората на Хлебарката, явно опитващ се да върне настроението в отряда.

— Ще опека тебе. По-тлъстичък си — озъби му се Стийл и приседна до другарите си.

— Ти се движеше по-бавно от нас. Случайно да знаеш, дали ни настигат? — попита Ллойд.

Седнал с кръстосани крака, Стийл тръгна да сваля ръкавиците си и отвърна:

— В случай че бяха наблизо, щях ли да стоя тук, приготвящ се за сън.

— Разбира се, че не! Страхливец като теб би побягнал веднага.

— Всеки разумен човек би… — отвърна безучастно Стийл, загледан в огъня.

Наемниците от Гилдията на Убийците и двамата брадати побойници, които Хлебарката мъкнеше със себе си приживе, предпочетоха тактично да си мълчат. По ирония на съдбата те бяха участвали в битката — не спорещите мъже.

— Има шанс да са се объркали и да са решили, че ще поемем покрай реката — предположи Стийл. — Най-вероятно е станало така и когато забележат липсата на следи от копита, ще се насочат към леса, където ще ги открият.

Мълчанието на компанията беше достатъчно красноречиво, тъй че Стийл продължи мисълта си:

— Разполагаме само с няколко часа за сън — завърши той с прозявка.

Тъкмо всички се нагласиха да лягат, когато откъм конете се чу животински вой.

— Мамка му! Да не би да са вълци? — скокна унасящият се Ехоу.

— Ще проверя — побърза да напусне огъня отговорникът за конете, който не понасяше тягостната атмосфера в лагера.

В същия миг Лилиен отвори очи, разбудена от виенето, и започна да се гърчи в опит да се освободи от веригите си.

— Нямаш шанс, малката! — гавреше й се Стийл.

— Защо й го причиняваш? — попита Ллойд, който чак сега забеляза, че жената на практика е пленница на мъжагата.

— За да й спася живота.

— Глупости! — извика тя. — Скар никога нямаше да ме нарани.

Стийл предпочете да не й отговаря, вместо това обърна погледа си към задаващия се от проверката на конете мъж. С ръцете си придържаше не вълк, а куче. Онова дръгливо куче, което Хлебарката водеше със себе си.

— Защо, в името на Камъка, си домъкнал тази гадина? — възкликна Ехоу.

— Не викай толкова! Благодарение на сръчността ми, тази вечер няма да стоим с празни стомаси.

Един от главорезите на Гилдията се закикоти и извади огромен нож от колана си.

— Изроди! Пуснете животното! — крещеше обезумялата Лилиен.

— Още ли сме боен отряд? Мисля си, че по̀ би ни подхождало да сме някоя циркова трупа… — подхвърли саркастично Стийл.

Ехоу се забавляваше на сцената, в която двамата брадати мъже със сплъстени коси се туткаха около горкото животно.

Забучиха го на клечка и го поднесоха към огъня. В този момент бивакът се изпълни с отвратителна миризма. Лилиен се благодари, че няма какво да повърне.

Жената се замисли, че всъщност е усещала и по-големи зловония. Сети се за хосписа. Отвратителната сграда я накара да й се повдига още по-силно.

Хората на Хлебарката хрупаха и глозгаха изпеченото месо. След като се нахраниха, побързаха да се проснат и захъркаха.

Дълго време никой не продума, защото умората взимаше връх и повечето се унасяха в дрямка.

Мислейки си за Скар, Лилиен изпадаше в поредица съновидения, в които той се появяваше, но само за да я убие. Тя се събуждаше с вик и пак заспиваше. В просъниците се опитваше да се върне към хубавите моменти, които имаха заедно.

Спомняше си за нощите, през които се криеха в градините на замъка. За поемите, които той й пишеше, и рисунките, които тя му посвещаваше.

Откога не беше рисувала!… Лилиен западаше като творец. Намираше сред шайка отвратителни мъже, които я разнасяха като вещ. Скар никога не би постъпил така с нея.

Веднъж й беше обещал, че ще идва с мъглата. А сега имаше гъста мъгла, но къде беше той? Татуираната жена се насили да си спомни част от една поема, която любимият й беше написал на младини.

Когато думите изникнаха в съзнанието й, Лилиен започна да си ги шепти напевно:

Тази нощ слях се с мъглата,

като в древен езически ритуал,

прегърнат и обсебен от тъмнината,

усетих твоята магия през гъстия воал.

 

С хладния въздух ме хапеше;

във влага къпеше лицето ми;

и жажда усещах в теб,

когато с шепот казваше:

„Ела в мъглата, където сладостта се ражда!…“

Не след дълго Лилиен успя да заспи спокойно, макар и за кратко.

След като се увериха, че всички дишат равномерно, Ллойд и Ехоу се надигнаха тихо и повървяха известно време, колкото да се отдалечат достатъчно от лагера.

— Какво ще правим, в случай че полуживите ни преследват до Храма и го нападнат? — попита Ллойд.

— Ще се бием, естествено. Но няма да сме сами. Великия Мъдрец е в Храма — отговори му Ехоу.

— Откъде знаеш? — рече недоверчиво дипломатът.

— Той е там от седмица и подготвя нови заклинания, които ще ни помогнат във войната.

Ллойд мълчеше. Въздухът тежеше от неловката тишина между двамата мъже.

— Ами Скар? Как ще действаме с предводителя им?

— Когато настъпи моментът, ще използвам Магията на Душите — рече самонадеяно Магистъра.

— Луд ли си? Не слушаше ли Великия Мъдрец? Този полужив, или там какъвто е, е важен за войната. Може би ще я обърне в наша полза.

— Ха! Защо вярваш на всичко, което плямпа Великия Мъдрец?

Шеговитият тон на Ехоу изключително ядоса Ллойд.

— Виж, не разбирам вашите политически игри. И не искам. Просто не сме ние хората, които да съдим Скар.

— Нима? Ти самият каза, че го познаваш. И то не с добро. Защо заставаш на негова страна в момента?

— Защото мисля, че заслужава прошка и нов живот.

— Аз пък не… Мисля, че заслужава да пръсна душата му на парченца.

— Ти нямаш нищо общо с него — заспори Ллойд.

— Напротив… — Ехоу млъкна, защото чу силно изшумоляване.

Минаха няколко минути, в които от челата им избиваше хладна пот. В крайна сметка обаче и двамата решиха, че шумът е дошъл от някое побягнало животинче. Ако полуживите ги нападаха, определено нямаше да се промъкват в храстите.

Ллойд си припомни, че Ехоу беше тръгнал да казва нещо.

— Ти също имаш сметки за уреждане със Скар, признай си! — Дипломатът заби пръст в гърдите на костюмирания маг.

— И да имам, те са си моя работа — отговори му Ехоу. — Знай едно. Че когато дойде моментът, няма да го пощадя.

С тези думи Магистъра по магия се отдалечи от събеседника си, оставяйки го сам с въпросите му.

Когато се завърна в лагера, Ехоу завари Стийл и Лилиен будни.

— Къде беше? И къде е Ллойд? — попита го със съмнение дългокосият мъжага.

— Ходих да проверя превръзката на Великия Изравнител — излъга Ехоу. — А дипломатчето сигурно пишка някъде…

— Откъде знаеш? Да не си му правил компания преди — отвърна заядливо Стийл и обърна гръб на Магистъра, демонстрирайки своето съмнение в разказа му.

Ехоу избра да не отвръща. В последните дни нервите в отряда бяха сериозно обтегнати. Заклинателят затвори очи и си представи как всичко е приключило. Ще се наспи хубаво в покоите си. Ще пие ментов чай на сутринта. Ще даде на слугинята да изпере шибания му окалян костюм.

„Не, мамка му! Ще изхвърля проклетия костюм. И без това имам достатъчно“ — бяха последните му мисли преди да заспи.

 

Безспорно един от най-добрите начини да те събуди някой на зазоряване е с псувни. Лилиен не понасяше дръзката проява на простащина, но откакто беше на път с наемническия отряд, трябваше да свиква с всичко.

Отваряйки сънените си очи, жената забеляза първо Магистъра по магия, който вървеше нервно напред-назад и риташе каквото му падне.

Стори й се около седем сутринта, но беше възможно да е и по-късно, тъй като Сенчестата гора беше винаги мрачна.

Лилиен успя да се надигне, доколкото й позволяваха завързаните крайници, и седна. Можеше да разгледа горичката по светло. Стори й се отблъскваща, защото есента настъпваше, а това не се харесваше на Лилиен. Скар щеше да възрази. Той обичаше есента.

За каквото и да си помислеше, жената все се връщаше към Скар. Тя силно се надяваше той отново да се превърне в онзи любящ и пълноценен човек от миналото. Беше усетила промяна в него и щеше да му помогне. Трябваше на всяка цена да се махне от мъжете, с които пътуваше по принуда.

Но къде бяха останалите? Лилиен виждаше единствено беснеещия Ехоу и Ллойд, чието лице също беше изкривено от ярост. Странно. Дипломатът рядко показваше истинските си чувства.

След известно време се появи Стийл. Е, по неговото лице яростта беше най-различима. Това донякъде забавляваше Лилиен. До момента, в който мъжете заговориха и тя разбра причината за гнева им.

— Проклети пастири и колибари. Шибани селяндури! — негодуваше Ехоу.

— Чудя се как не сме ги чули… — жалваше се тихо Ллойд.

— Използвали са случая. Издебнали са ни, докато спим — рече Стийл и втренчи поглед в Лилиен.

Тя само вдигна рамене.

— Заклевам се, че като ги намеря, ще ги яздя лично през цялото Кралство. Безсрамници, да откраднат конете!… — продължаваше да се ядосва Ехоу.

— Добре, нека се съсредоточим върху конкретната ситуация! — Ллойд потупа мага, за да спре лудешките му движения.

— Каква е конкретната ситуация? Шибаните наемници ни откраднаха конете и се изнизаха като пръдни от лагера. А по петите ни са най-страховитите същества, които са бродили по тази земя.

— Твоите наемници… — напомни му жлъчно Ллойд. — Доколкото помня, ти настояваше да вземем точно такъв тип хора за кампанията.

Последва кратка пауза, в която Магистъра по магия и дипломатът спориха. Стийл отиде до Лилиен и й подаде манерката си с вода. Жената беше наистина жадна и отпи на големи глътки.

— Не си мисли, че съм започнал да те харесвам… — подметна й зеленоокият мъж. — Просто не искам да припаднеш от жажда, като тръгнем след малко.

— Дори онова копеленце, чиято рана излекувах, е изчезнало — разкрещя се отново Ехоу, визирайки Великия Изравнител, който също беше взел решение да ги изостави.

— Хора, чакайте малко… — поде с изненадан тон Ллойд, опипвайки колана си. — Няма ги кесиите ми. За капак на всичко са ни взели парите!

— Ха-ха-ха!… — Магистъра избухна в истеричен смях и седна на един камък.

— Я се стегнете! — изсъска Стийл, който подпираше Лилиен. — Аз лично мисля да потеглям. Полуживите вече трябва да са навлезли в гората.

Ехоу се окопити. Предстоеше им тридневен поход до Храма на Изцелението. Шансовете им да се измъкнат бяха минимални.

 

Изминаха няколко изумително спокойни часа, в които нямаше и следа от полуживите. Сякаш мистериозно бяха изчезнали. Затишието подсилваше уплахата на спътниците. Тъкмо излезли извън пределите на гората, мъжете пак заспориха.

— Почти съм убеден, че са ни заобиколили, така че да отрежат пътя ни за бягство — подметна Ехоу.

— Възможно е — съгласи се с необичайна сериозност Стийл. — Обяснява защо не ги чуваме да приближават.

— Затова се налага да решаваме бързо — прекъсна ги Ллойд.

В момента остатъкът от отряда се намираше на кръстопът. Пътеката, по която вървяха, имаше две разклонения. На едното беше забита табелка със символа на Храма на Изцелението. На другата табелка бяха изобразени ковашки чук и наковалня. Тази пътека водеше до Ковачево. Градчето се намираше в близост до замъка Пламтящата Наковалня, в който живееше лордът на региона.

— Погледнете! — Стийл посочи множеството отпечатъци от копита по пътеката към Ковачево.

— Ей ги откъде са минали негодниците — ядоса се Ехоу. — Още тази вечер отиваме в Ковачево, намираме ги и си връщаме заграбеното.

— Стой! — кресна Ллойд, осенен от някаква мисъл. — Щом са тръгнали към градчето, е съвсем възможно да…

— … бъдат последвани от полуживите, които ще гледат за следи от коне — довърши мисълта му Стийл.

— Тогава нека да побързаме към Храма — рече решително Ллойд. — Значи все пак имаме някакъв шанс да им избягаме.

Изведнъж членовете на отряда се извърнаха с уплаха към гората, която все още се очертаваше на хоризонта. От нея прииждаха подплашени животни и птици. Полуживите бяха навлезли в леса и скъсяваха бързо разстоянието до отряда.

— Трябва да бягаме. Но няма как да стане, ако я мъкна на гръб… — оплака се Стийл, посочвайки Лилиен.

— Обещай ни, че няма да бягаш! — Ллойд я гледаше умолително.

— Не съм сигурна — отвърна му заядливо татуираната жена.

— Не можем да рискуваме — каза Ехоу, без да сваля притеснения си поглед от Сенчестата гора.

С едно мълниеносно движение Магистъра се извърна към окованата Лилиен, прошепна заклинание и я парализира. Стийл изсумтя и продължи да си я мъкне на гръб. Групата сви по пътя към Храма на Изцелението Любов, надявайки се, че полуживите ще последват хората на Хлебарката и наемниците от Гилдията на Убийците.

Това беше най-голямата услуга, която дезертьорите бяха направили на отряда.

Слънцето на новия ден се издигаше високо и не възнамеряваше да пощади никого…