Делиян Маринов
Пътуване през спомени (15)

Тринадесета глава
Бягащи

Без да си дават почивка, Скар и неговите спътници бягаха вече няколко дни, ала умората така и не ги застигаше. Полуживите нямаха коне, но бяха освободени от ограниченията на смъртните си тела и не изпитваха болка в нозете си. Вести от Мрачния Господар така и не идваха. Нумориус не допускаше полуживите до себе си, а това можеше да бъде тълкувано по два начина. Той или ги беше изоставил, или отново ги изпитваше.

Скар, Призрак и Обелиск бяха напуснали гоблиновите земи преди едно денонощие. По-рано тримата полуживи бяха част от цял един отряд, като впоследствие се оказаха единствените оцелели.

„Цял отряд…“ — мисълта не излизаше от главата на Скар. На практика полуживите воини се бяха провалили, но и не съвсем… Загубиха много от верните служители на Мрачния Повелител, но успяха да изпълнят мисията, с която Той ги беше изпратил. Скар знаеше, че като капитан на отряда, за него щеше да има последствия. А какви щяха да бъдат те, можеше да каже изключително и само неговият Господар. Всичко зависеше от това как се бяха справили Забрава и неговите воински части.

Задълбочен в мислите си, предводителят на мрачния отряд от трима души насмалко да се блъсне във внезапно спрелия се Призрак. Призрак беше скаут по призвание и избързваше напред за да разузнава обстановката.

— Защо спря?

— Не съм убеден, че знам накъде да поемем…

— Трябва да изберем местност, където да им е по-трудно да водят битка. Нашето преимущество е, че издържаме на неравен терен, а тяхното е, че познават цялата област.

— Но проблемът е, че ние продължаваме да навлизаме в техните земи и теренът става все по-благоприятен за тях — включи се Обелиск, който току-що се беше появил.

Екстравагантният Обелиск бягаше най-бавно измежду тримата. Полуживият се отличаваше с оръфаното си бомбе, което издаваше, че приживе е бил благородник, а не обикновен наемник или войник. Потекло, което не му пречеше да борави изключително умело със сабята си.

Тримата се бяха умълчали и след известно време Призрак и Скар започнаха да размишляват на глас.

— Смрачава се — отбеляза Призрак.

— Това е добре — заключи Скар. — Сигурно преследвачите ни ще лагеруват за кратко.

— Нима са толкова глупави?

— Знаете ги хората колко са самоуверени и как често грешат именно заради тази си самоувереност! — подсмихна се Скар.

— Да, но те я намират за свое предимство. Мога да си ги представя… — Призрак се обърна и се загледа в посоката, от която тримата бяха дошли. — Убеден съм, че ни смятат за малоумни. Ще решат, че сме ги подценили и сме седнали да почиваме, защото и те почиват.

— Именно! В това се крие разковничето — в главата на Скар проблесна идея. — Има огромна вероятност да се откажат от почивката си и да продължат да ни преследват, решили че сме изгубили устрема си.

— В такъв случай скоро трябва да ни настигнат — отбеляза жлъчно Призрак.

— Да, но не могат да предположат в каква посока ще поемем.

— То е ясно, че ще тръгнем на север, където започна походът на Тъмния Господар.

Скар се вгледа в празните очни кухини на скаута, в които проблясваха две мънички зелени точици. След което подметна:

— Пътят на север е дълъг и има много разклонения…

Досетил се какво цели предводителят на отряда, Призрак кимна и предложи:

— Значи да минем през онова място. Не биха очаквали да поемем точно натам. Само че има малък проблем. Ще сме лесно забележими…

— Една подробност ти убягва. — Скар го погледна победоносно и хладният вятър развя дългата му коса. — Свечерява се, а помниш, че по онези места хората са страхливци. Почти съм сигурен, че още са вцепенени от ужас след последния път.

— Да тръгваме тогава — рече Призрак, като реши да не споделя мислите, които започнаха да напират в главата му, откакто напуснаха гробницата на гоблините. Щеше да зададе неудобния си въпрос на Скар едва когато се измъкнеха от цялата тази каша или поне се укриеха някъде.

Първите звезди изпълваха небето, а хоризонтът почерняваше. Единствените оцелели след битката с гоблините се насочиха към Стомана. Градчето, което все още не се беше възстановило от изненадващата атака на полуживите.

Малко преди полунощ Скар и компания влязоха в Стомана. Улиците й бяха зловещо безлюдни. В укритието на нощта тримата бързо се ориентираха по симетрично разпределените улици и стигнаха кметството без проблем. Макар труповете на множеството убити защитници да бяха разчистени, атмосферата наоколо караше завърналите се жители да избягват мястото. Обстановката ставаше особено тягостна през нощта. Затова на този етап кметството представляваше добро укритие, където Скар и хората му да обмислят спокойно плана си.

И тъкмо когато полуживите намериха убежище в една изоставена зала на кметството, Скар получи нов спомен. Но този път споменът не идваше от Мрачния господар, а от тъмните дебри на подсъзнанието на воина.

В един отчайващо безнадежден и жесток ден, в средата на лятото…

 

 

„… Слънцето, достигнало връхната си точка, блестеше ярко в лазурното небе. Скар не беше почивал близо две денонощия и изпитваше невероятна умора. Умора, която се дължеше и на липсата на питателна храна, с която да се подкрепи.

Преди да влезе в кметството на града, едва навършилият двадесет години младеж реши да провери с какви хранителни запаси разполага. Скар се надяваше да му е останала достатъчно храна, че да успее да позасити глада си поне за ден-два. Но на дъното на торбата си намери просто сухар и мъничка бучка развалено сирене, които не стигаха дори за едно ядене. След като изяде смръщен лишената от всякакъв вкус храна, младежът обърна поглед към внушителната сграда на кметството.

Стомана беше богат град, защото жителите му работеха неуморно от сутрин до вечер. Естествено, те не пропускаха да демонстрират състоянието, което бяха натрупали, и пищно украсяваха все по-натруфените си домове. Кметството също изглеждаше забележително — фасадата му беше позлатена и сияеше от инкрустираните в нея скъпоценни камъни.

Скар нямаше желание да оглежда повече околността. Трябваше да действа. Но когато пристъпи към входа на сградата, двама въоръжени мъже, явно пазачи, кръстосаха алебардите си пред него.

— Какво търсиш тук? — изрепчи се единият пазач.

— Идвам по работа — отговори Скар, запазвайки хладнокръвие.

Пазачите бяха видимо подразнени от държанието му, защото не отместиха алебардите си и го изгледаха още по-навъсено.

— Каква работа ще търси скитник като теб тук? Виж се на какво приличаш! Целият си дрипав.

— И миришеш — подхвърли колегата му и двамата се разкискаха злобно.

Скар огледа дрехите си. Ботушите му бяха захабени и скъсани, а плащът, който използваше и като одеяло в студените вечери, приличаше на парцал за миене на под. Носеше изтъркан кафтан — може би най-запазената му дреха. Да, беше облечен в дрипи, но стоманата на оръжието му все още си я биваше.

Скар тъкмо посегна недвусмислено към меча в ножницата си, когато вратата, която охранителите бяха препречили, се отвори. От нея се подаде плешив мъж на средна възраст, чието чело беше пропито с пот. Вероятно човекът бе излязъл с намерение да вземе глътка въздух извън задушните вътрешни помещения.

— Кой е този? Какво правите? — новопристигналият погледна укорително пазачите. — Не искам свади пред кметството!

Очевидно объркан от неочакваното смъмряне, единият пазач побърза да обясни на висшестоящия:

— Дойде преди малко. Каза, че имал работа тук.

Изучавайки Скар с поглед, мъжът от кметството продължи разпита си:

— А защо тогава не го допуснахте?

— Защото е мърляв и заплашителен. Чудя се как охранителите при главната порта са го пуснали!

— Щом те са го пуснали, значи и вие трябва! — нареди раздразнен мъжът, който все още стоеше на завардения вход, и погледна ножницата на Скар. — След като, разбира се, го обезоръжите.

Скар го изгледа учудено и изсумтя. Вниманието на плешивеца беше изцяло насочено към него:

— Какво? Не си ли чувал, че не можеш да влезеш въоръжен в кметството. Хайде идвай и се представи на портиера.

Поизгубил интерес към необичайния посетител, човекът от кметството обърна гръб на Скар, но преди да потъне обратно в сградата, плешивецът се обърна към охранителите.

— А вие го пуснете без да му правите проблем. Следващият път, когато възпрепятствате някой мирен гражданин да влезе тук, ще ви уволня на мига…“

* * *

Скар изживяваше новия спомен, който не идваше от покварната връзка с Камъка на Мрачния Господар. Жлъчен спор мигновено го извади от унеса му. Ветеранът не успя да се потопи напълно в картините, които само преди броени мигове се разгръщаха пред него, защото трябваше да се включи в разговора.

— Няма абсолютно никакъв смисъл да обикаляме целия континент. Имаме достатъчно удобни възможности за бягство — недоволстваше Призрак.

— Подценяваш хората! Знаеш, че вече познават тактиките ни и ще са подготвени — настояваше Обелиск.

— Какво става? — включи се разсеяно Скар.

— Какво става ли? Нима не ни слушаше през последните десетина минути? — в гласа на Призрак се четеше недоумение.

Решил да не разкрива на партньора си по оръжие случилото се, Скар рискува да излъже:

— Не ви слушах, защото се бях съсредоточил в изучаване на помещението.

— Както и да е — рече Призрак, чието чене тракаше неестествено. — Обелиск желае да заобиколим на запад през земите на Пламтящата наковалня, тъй като смята, че хората ще са завардили пътищата на север към Кралския път.

На Скар му беше все едно накъде ще потеглят. Войнът мислеше единствено как да измени на Тъмния Повелител. В последния си спомен полуживият не беше оковано чудовище, а обикновено момче. Сега той трябваше отново да поеме съдбата си в собствени ръце. Но за да стори това се нуждаеше от ясна представа за бъдещите планове на Господаря. Затова се налагаше да се измъкнат колкото се може по-бързо от запустялата зала в кметството и да се завърнат в Ефес, където се намираше Нумориус.

— Предпочитам да изберем възможно най-краткия път… — изрази желанието си Скар, което веднага се понрави на полуживия скаут. — Мисля, че Мрачния Лорд ни подлага на изпитание дори в момента. Не трябва да показваме малодушие и предпазливост. Та това са човешки качества…

Гласът на предводителя отекваше в обширната зала, помещаваща няколко прашасали шкафове, писалище и огледало.

— Ние сме полуживи оръжия за изтребление. От нас се очаква да се изправяме срещу врага.

Обелиск кимна, видимо убеден в това, и Скар се почувства уверен в решението си:

— Остана да решим откъде точно ще минем, щом продължаваме пряко на север.

— За съжаление, не разполагаме с карта — напомни му Обелиск.

— Призрак да се заеме! Това е кметството, сигурен съм, че държат карти някъде… Може би ще са на същото място, където намерихме онези на гоблиновите земи.

Призрак безшумно потъна в сенките на стаята и изчезна. Скар бързо трябваше да отпрати Обелиск и да опита да се върне дори за малко към връхлетелия го по-рано спомен.

— Обелиск, мисля, че трябва да завардиш главния вход. Възможно е някой да реши да тършува из изоставеното кметство.

Екстравагантният полужив се подчини и се отправи към временния си пост. Скар се радваше, че Обелиск не задава въпроси. Беше прекалено близко до ума, че двамата могат да се справят с изненадващата атака на някакви си смъртни. Но в случая Скар беше негласен ръководител на отряда и даваше заповед, която Обелиск трябваше да изпълни. Имаше си преимущества в поемането на ръководна функция.

Скар се опита да се съсредоточи върху това, което си беше спомнил. Знаеше, че като много млад е имал път към Стомана. Но защо? Какво е търсил там?

Ветеранът започна да обикаля нервно из помещението, надявайки се да зърне нещо, което да го върне към забравените спомени. Пред очите му се изпречи прашното огледало. Той се приближи към него и мъртвешкият му дъх пропълзя по замърсената повърхност. Воинът опита да изтрие мръсотията с ръка, след което щателно се заоглежда.

Беше си все така мъртъв, макар че лицето му сякаш беше започнало да възвръща нормалния си цвят. Ужасните рани, които се отваряха при изживяването на по-ранните спомени, бяха изчезнали от ръцете му. Плътта му изглеждаше жива, макар и някак нащърбена. Скар бавно се връщаше към човешкия си облик.

Решил да не губи време в оглеждане, ветеранът започна да претърсва залата. Единствените неща, които пробудиха интерес в него, бяха полупразните рафтове. Скар изтупа насъбралия се прах от няколкото папки и започна да чете етикетите им. Явно хората, които се грижеха за деловодството в тази част на кметството, бяха позапуснали работата си. Документите бяха натъпкани нехайно и покапани с петна. Скар местеше погледа си от папка на папка. Повечето имаха сходно съдържание, свързано с някакви отчети за приходи и разходи. Имаше обаче една зелена папка, върху чиято корица лежеше гербът на Стомана, а надписът под него беше изключително познат на Скар — „Регистър по заетостта“…

 

 

„Скар мълчаливо оглеждаше зелената папка, докато плешивият мъж, който му беше помогнал да влезе в кметството, му наливаше чай.

— Лимон?

Скар поклати отрицателно глава. Не обичаше този вид изтънченост. Макар че, ако го бяха попитали дали желае обяд, щеше да приеме с охота.

Мъжът от кметството обслужваше посетителя изискано и в мълчание. Когато двете чаши бяха напълнени, любезният домакин, представил се като Дезмог, кръстоса крака и обърна погледа си към невъзмутимия младеж.

— Откъде идваш, момче? — долетя въпросът му.

— Райска градина — отговори Скар, допирайки парещата чаша до устните си.

— Разкажи ми за себе си. Какво дириш при нас в Стомана?

— Поради независещи от мен обстоятелства бях прогонен от дома си. Реших, че след като нищо не ме свързва с онова място, мога да започна нов живот…

Дезмог се усмихна вяло на събеседника си, докато сипваше мед в димящата си напитка.

— Да не би да бягаш от закона?

— Според вас щях ли тогава да дойда право в лапите му? — озъби се насреща му Скар, който беше започнал сериозно да се изнервя. — Реших да дойда в града, който се смята за най-процъфтяващият в Кралството, и да си намеря работа. Доколкото разбрах, вие сте ангажиран с намирането на работа на хора като мен.

— Да, безспорно това е мое задължение. В такъв случай… Хм… — Дезмог започна да прелиства някакъв регистър. — Кажи ми, Скар от Райска градина, какво умееш? В какво те бива най-много?

Младежът не очакваше такъв въпрос. За сметка на това се налагаше да отговори бързо.

— Две години съм учил фехтовка и боравене с различни оръжия, владея…

— Тц! — махна с ръка насреща му Дезмог — В момента не се нуждаем от войници или пазачи.

— Мога да чета и пиша. Може би ще ви бъда от полза.

Почесвайки се по плешивото теме, служителят му отвърна отегчено:

— Администрацията е пълна. Дори мислим да освобождаваме част от подчинените си.

— Мога да пиша поеми и да пея…

— Върви в Кралския двор тогава! — прекъсна го ядосано Дезмог. — В Стомана нямаме нужда от шутове. Имаме нужда от ковачи и въобще хора, годни за тежък труд.

Скар мълчеше. Нямаше никакъв опит в тази сфера. Дезмог се опита да си придаде загрижен вид и попита:

— От какво семейство идваш? С какво се занимаха майка ти и баща ти?

— С нищо… Бяха благородници.

— Това обяснява някои от «качествата» ти. Уви, приятелче, нямаме работа за теб! — развеселен от жалкото положение на момчето, плешивецът реши да го довърши. — Всъщност имам нужда от заместник тук. Сещаш се… Някой, който да ми върши деловодството.

Скар го погледна с надежда.

— За съжаление, мисля да уредя племенника си…

Младежът нямаше какво да отвърне. Той се изправи и се запъти към изхода на стаята с бавна пораженческа стъпка. Загледан в дрипите, с които беше облечен двадесетгодишният юноша, Дезмог направи сравнение със своите собствени копринени одежди. В този момент той намери малко милост в сърцето си и за своя собствена изненада рече:

— Във всеки случай не се запътвай към столицата. Прекалено бързо ще посрещнеш смъртта в глад и бедност.

Скар се обърна и в погледа му се четеше въпрос.

— Отиди в земите на Златния Ефес. Там търсят добри бойци за професионалната стража на замъка. Информацията идва лично от лорд Лунуниен, който ми е близък приятел. Ако си достатъчно добър воин — ще те наемат…“

* * *

Скар бавно се отърсваше от спомена, който го беше залял подобно на освободена от дигата си река. Този епизод от миналото му показваше ветерана в една съвсем друга светлина. Някога той е бил просто един смирен и честен млад мъж в търсене на своя път. Скар не успя да си спомни повече. След което се върна на себе си и забеляза Призрак, който го наблюдаваше внимателно.

— Спомен ли получи? — в тона на скаута се усещаше нотка на алчност.

— Нещо такова… — отвърна Скар. — Ти изпълни ли заповедта ми?

Вместо да отговори, безплътният му другар извади няколко пергамента. Скар се вгледа в огромните късове хартия. Остана доволен, че картите бяха скорошни и щяха да им свършат добра работа.

Разполагащи с всичко необходимо, тримата спътници можеха да потеглят отново към владенията на Господаря си, където Скар щеше да отмъсти и да се освободи веднъж завинаги от влиянието на мрачните сили.

Но ветеранът не предполагаше, че връщайки го за малко към човешката му същност, този необичаен спомен го връщаше и към човешките му слабости. На излизане от Стомана Скар усети болка в прасеца си. Точно на мястото, където гоблин го беше ранил по време на битката в гробницата.

 

На другия ден по обед Скар и компания бяха постигнали невъзможното. След дванадесетчасов неистов бяг, непосилен за никое живо същество, полуживите воини стигнаха Кралския път. Вече познаваха по-добре местността, а и намаленият им състав позволяваше да действат по-бързо. Останали тримата, те се носеха без всякакви ограничения, бързо преодолявайки препятствията.

Трима. Скар все още не можеше да повярва, че те са единствените оцелели. Макар да бяха изпълнили специалната мисия, те бяха платили голяма цена. Но очевидно Тъмния Лорд не се интересуваше от загубите. Ако поданиците му имаха някакво значение за него, той щеше да направи нещо — някак да ги дари с магията си, със силата си… каквото и да е! Скар беше сигурен, че има начин. Това беше нов пламък, подклаждащ омразата към неговия тъмен наставник.

Омраза, която подсилваше неимоверно цялата същност на Скар!

Освен тази ненавист, полуживият изпита и други усещания, непривични за слуга на нечистите сили. Воинът изпитваше носталгия към онези моменти от отминалия си живот, в които е бил пълноценен, неподвластен на омразата и похотта човек.

Споменът за Нея изплува. Споменът за Лилиен… Изплува само за миг.

Само за секунда всички останали мисли в главата на Скар избледняха и той пожела да умре наистина. Пожела да има сърце, което да спре… сълзи, които да отрони. Самотата беше непосилна. Една секунда… и после…

Чуха роговете. Преследвачите сигнализираха, че са открили полуживите.

— Проклятие! — извика Обелиск и сложи ръцете на кръста си. — Не смятах, че са толкова организирани.

— Завардили са цялата източна част на Кралството — рече Призрак, докато се оглеждаше наоколо. — Всеки един офицер, водач на гарнизон и обикновен войник, от южните граници на Силвернада до Последна Буря и началото на Кралския Път, е мобилизиран към конните отряди, носещи се към нас в момента.

— Очакваше се… Кралските вестоносци яздят най-бързите жребци. Успели са да ни изпреварят и да съобщят на помощните отряди — Скар преценяваше на глас обстановката. — Цялата източна армия е насъскана и търси трима бегълци…

Купчините черни облаци в небето оформяха страховита буря. Ветеранът се надяваше лошото време да забави преследвачите им, понеже около Кралския път винаги се изливаха големи порои.

— Да тръгваме! — изкомандва неформалният лидер на отряда полуживи и се устреми на север.

Болката в прасеца му не отминаваше.

Единственото, на което Скар се надяваше момента, беше проницателният Призрак да не забележи съвсем леката гримаса на болка, която ветеранът правеше по време на нечовешкия преход.

 

Вечерта напредваше и полуживите печелеха преднина пред преследвачите си. Тъй като проливният дъжд, съпътстван от гръмотевици и градушка, беше наводнил пътищата, конницата на човеците изпитваше голямо затруднение с придвижването. За разлика от тях, Скар и неговите спътници не усещаха съпротивлението на водата и поддържаха бързото си темпо.

 

Като предводител на преследващия отряд, сър Уилсънт не губеше надежда, че ще настигнат отрепките, които едва преди седмица бяха застрашили жителите на Стомана. Подчинен лично на сър Денотериън, доблестният водач пристигнал в атакуваното градче ден след набега и извършил щателно проучване, което му помогнало да тръгне по следите на касапите.

Сър Уилсънт беше човек на честта. Рицарят се беше заклел в Короната, отдавайки напълно живота си на армията. Макар и разбрал, че противниците му не са човешки същества, той последвал полуживите чак до гоблиновите земи.

От отряда на Скар нямало и следа. Почти убеден, че злосторниците са изчезнали или загинали, Уилсънт бил на път да прекрати издирването, когато открил съществата да се сражават с огромна армия гоблини. Решен да се възползва от възможността, той нанесъл огромно поражение на гнусните гоблини. Ала от мелето успели да се спасят трима полуживи, а огромното земетресение всяло такъв смут, че битката приключила повсеместно. Уилсънт бил принуден да се оттегли и да се върне в границите на кралството си.

На връщане опитните скаути на рицаря успели да засекат следите на оцелелите полуживи. Жаден за слава, Уилсънт решил да погне отново бегълците и разпратил вестоносци към всяка казарма и гарнизон в Югоизточна Силвернада.

Амбициозният рицар държеше всички пътища и затягаше хватката си около бягащите слуги на Новия Враг, както хората от Кралството бяха започнали да наричат лорд Нумориус.

Така беше изминала последната седмица за сър Уилсънт. И въпреки че отгоре му се изливаше свиреп дъжд и много от хората му го изоставаха, той не губеше надежда, че ще хване полуживите и ще ги връчи лично на сър Денотериън, който щеше да го повиши в чин.

 

Скар не знаеше кой е надъханият предводител на войските, преследващи ги толкова упорито. Но ветеранът знаеше, че му дължи живота си.

Каква ирония на съдбата!

Отрядът от трима тъкмо успял да избяга от смъртоносния капан на гоблините, когато попаднал на огромна армия кръвожадни бойци, вардещи изхода.

Сега пък Скар и оцелелите му другари чуваха далечните рогове на приближаващите воини на Силвернада, които не отстъпваха по численост на гоблините. Ветеранът продължаваше своя бяг на север, като значително изоставаше от останалите. Най-пъргав от тримата беше Призрак, който се движеше свободно като вятъра. Но тъкмо когато полуживите прехвърлиха Кралския път и решиха, че са се изплъзнали на преследвачите си, разбраха, че са паднали в капана на собствената си самоувереност. Призрак спря, вперил остър поглед в далечината пред тях.

— Какво виждаш? — обърна се Призрак към току-що настигналия го Скар.

— Прах… Огромни облаци прах, които дори изсипващият се дъжд не може да разсее. Какво по дяволите?… — избълва невярващо Скар.

— Още конници — отбеляза мрачно Обелиск, като добави жлъчно — Аз ви казах…

— Попаднали сме в шибан капан! — извика Скар и изрита камък в яда си. Призрак мълчеше, защото знаеше, че собствената му идея ги беше провалила.

Решиха да изчакат Обелиск.

Изборът, който стоеше пред тях, не беше между битката или отстъплението. Те трябваше да решат срещу кого да се опълчат. Дали срещу внезапно появилите се конници, които изглежда имаха числено превъзходство, или срещу неуморните преследвачи, решени на всичко за да ги хванат? В крайна сметка ги връхлетяха първите…

Численото превъзходство на врага изобщо не притесняваше Скар и воините му, които опиянени от започнатата битка, бяха във вихъра си. Първата мишена, изпречила се на пътя им, се оказа един дорест жребец, чиято шия срещна острието на ветерана. Конят се свлече мигновено на земята, задушавайки с огромното си тяло клетия ездач.

Към Скар се насочиха пиките и алебардите на петима конници, които само си пречеха, докато воинът избягваше остриетата с изкусни движения. Благодарение на сравнително високия си ръст, Скар успяваше да нанася директни удари върху яростно атакуващите го ездачи. Първоначално решили, че имат преимущество заради конете си, впослествие рицарите осъзнаха, че животните по-скоро им пречат. Ето защо някои от воините слязоха от конете и връхлетяха полуживия с двойно настървение.

Друга група ездачи бяха решили директно да стъпчат Призрак. Разочарованието ги застигна, когато видяха как слабата фигура на воина успява да ги избегне с лекота.

В далеч по-голяма опасност се намираше Обелиск. Макар и движещ се с елегантни и добре премерени движения, фехтовачът не успяваше да прободе врага. От рамото на полуживия стърчаха две големи пики, които нарушаваха неимоверно баланса му. Решили, че тежко раненият не представлява заплаха, рицарите отклониха вниманието си към останалите двама.

Всъщност преимуществото на полуживите се криеше в това, че бяха точно трима и така атакуващите ги рицари не можеха да използват нито една позната бойна формация или тактика.

Скар се биеше едновременно с петима противници. Рицарите боравеха с оръжия за различни дистанции. Някои разчитаха на дългите си мечове, за да налагат притиснатия противник, а други бавно настъпваха към него с насочени пики. Леката бронята на Скар беше деформирана от вражеските удари. След като повали поредния рицар, той усети силно намушкване в хълбока. Нечия пика беше успяла да пробие екипировката му. Полуживият разсече оръжието на противника си, но нямаше време да извади острието от раната си. Съвсем скоро рицарите щяха да го притиснат и да отсекат главата му, която беше най-уязвимата част от тялото му.

Призрак се движеше невероятно бързо и представляваше въртележка от пробождащи кинжали, но рицарите, които го наобикаляха, ставаха все повече и повече. Дори да успееха да надвият настоящите си противници, полуживите бяха обречени, защото отрядът, който беше петите им, приближаваше.

Обелиск изпусна сабята си и се свлече на колене.

От плешките и стомаха му стърчаха разнообразие от копия. Фехтовачът се сгърчи безпомощен. Един рицар беше вдигнал високо своята алебарда, готов да отсече главата му. Слугата на Мрачния Господар чакаше равнодушно острието да се спусне отгоре му и да го заличи напълно. В този миг усети как земята се разтриса.

Войсковата част на сър Уилсънт се беше появила тъкмо навреме, за да ознаменува окончателната победа на рицарите над Скар и полуживите му спътници.

Сър Уилсънт, облечен в блестяща сребърна броня, пристигна на гърба на бял жребец. След като слезе от коня, мъжът се насочи към десетник Ойрам, който беше вдигнал алебардата си над тила на Обелиск.

— Поздравления, десетник! — по лицето на Уилсънт се четеше задоволство. — И на вас, и на всички доблестни мъже, които не предадоха Кралството.

После свали шлема си и се изплю върху полуживия.

Обелиск събра сили да вдигне глава и изкриви устата си в грозна усмивка:

— Жалък си. Празнуваш победа над трима… А колко от вашите посякохме?

Сър Уилсънт не беше особено впечатлен:

— През последната седмица спечелих толкова битки, колкото ти не си воювал през цялото си жалко съществуване, гадино!

— И колко човешки живота ти струваха тези победи?

— Стига да се опази честта на Кралството, падналите в боя нямат никакво значение! Щом хванахме теб и твоите изродски приятелчета, значи не след дълго ще паднат и останалите, дръзнали да разклатят реда в Кралството.

След като изрече тези думи, предводителят на преследващата войска се обърна към Ойрам, който не изпускаше Обелиск от поглед.

— Къде са другите двама?

Ойрам кимна на стоящ наблизо оръженосец, който поведе рицаря-предводител през бойното поле. То беше осеяно с телата на заклани коне и мъже, образуващи кървави локви. Сър Уилсънт разпореди на лечителите от войската си да се погрижат за тези, които можеха да бъдат спасени.

Раздал заповедите си, рицарят-предводител се насочи към група войници, които бяха наобиколили пленения Скар.

Въпреки многото рани, полуживият си оставаше страховит враг. Сплетената му коса откриваше лишеното от кръв лице и мъртвешката примиреност в погледа му. Той нямаше какво да губи.

Уви, фактът, че мечът му лежеше на десетина метра от него, го възпираше да се нахвърли върху рицарите.

— Какви сте ми изроди. Спипах ви, а? Отрепки. Ще ви предам на сър Денотериън, който ще разпореди на маговете да ви изследват.

Скар не обърна никакво внимание на думите на нахакания новопристигнал.

— Приятелчетата ти ги чака същата съдба. Този, на когото служите, ще бъде сразен веднъж и завинаги!

Изведнъж тялото на ветерана започна да се разтърсва от конвулсии и той изпадна в транс. Обградилите го рицари се стреснаха и отстъпиха крачка назад. Сякаш поваленият пред тях воин не беше на себе си. Сякаш духът му отсъстваше от тялото. За миг обели очи, а на мястото на зениците му проблеснаха две зелени пламъчета, които се завъртяха като водовъртежи. Водовъртежи, в които мъжете до един видяха собствената си смърт. Дори и смелият сър Уилсънт.

— Що за чародейство е това? — промълви с уплаха предводителят на преследвачите.

— Вашият край наближава… — зловещо промълви Скар. След това тялото му се отпусна безжизнено на земята.

В същия момент най-задните редици от новопристигналите воини бяха изненадани от неочакван противник. Огромна вълна от прииждащи врагове надвисваше като злокобна сянка.

Сър Уилсънт нямаше време да се окопити и да раздаде заповеди. Глъчката, която идваше от северната част на бойното поле, го свари неподготвен. Рицарят бързо намери коня си, след което препусна бясно към мястото, откъдето долитаха звуците от сблъскването на стомана в стомана.

И ги видя… Стотици от полуживите воини, дошли така внезапно, както облаците бяха сторили път на слънцето в небето. Те идваха със светлината. Зеленикаво сияние, което остави у рицаря усещането за омайваща поквара.

Но след толкова спечелени битки сър Уилсънт нямаше намерение да се предава точно днес. С боен вик, последван от роговете на неговите оръженосци, амбициозният рицар се насочи към вражеския отряд. В сблъсъка мъжът срещна безславната си смърт, посечен в гърба от могъщата бойна секира на двуметров мускулест варварин.

Минаха много дни преди дъжда да отмие поражението и кръвта на стотиците загинали воини на Кралството, които до последно вярваха, че са победили.