Майкъл Крайтън
Ген (93)

91.

Малко след дванайсет по обяд Франк Бърнет влезе в зашеметяващо модернистичните офиси на рисковия капиталист Джак Уотсън. Не идваше за пръв път тук. Авангардният интериор, модернистичното изкуство — рисунка на Уорхол с образа на Александър Велики, изчанчена скулптура от балони и така нататък. Телефоните звъняха тихо, килимите бяха бежови, а жените — шеметно красиви, тихи и делови. Една от тях стоеше до Уотсън с ръка на рамото му.

— А, Франк — каза Уотсън. Не стана. — Познаваш ли се с Жаклин Море?

— Мисля, че не.

Тя му протегна ръка. Много спокойно, много директно.

— Господин Бърнет.

— Техническия ни гений го познаваш вече, нашия Джими Максуел. — Уотсън кимна към един младеж на двайсетина години, който стоеше в дъното на кабинета. Младежът носете очила с дебели рогови рамки и яке на „Доджърс“. Вдигна поглед от лаптопа си и махна на Бърнет.

— Как е хавата?

— Здрасти — поздрави го Бърнет.

— Помолих те да дойдеш — каза Уотсън и се размърда на стола си, — защото сме кажи-речи на финала на това начинание. Тази сутрин милата Жаклин приключи преговорите по лицензионното споразумение с университета „Дюк“. Условията по договора са изключително благоприятни за нас, нека отбележа.

Жената се усмихна — усмивка на сфинкс — и каза:

— Имам подход към учените.

— Колкото до Рик Диел — продължи Уотсън, — той си подаде оставката като изпълнителен директор на „Биоджен“. Уинклър и другите основни служители си тръгват заедно с него. Повечето ги чакат неприятности със закона и аз със съжаление трябва да отбележа, че компанията няма да е в състояние да им помогне. Ако нарушиш закона, застрахователната полица на компанията не покрива съдебните ти разходи. Така че ще трябва да се оправят сами.

— За жалост — каза Жаклин Море.

— Така стоят нещата — каза Уотсън. — Като се има предвид настоящата криза, управителният съвет на „Биоджен“ ме помоли да поема ръководството на компанията и да я изправя на крака. Съгласих се срещу справедлив дял от капитала на дружеството.

Бърнет кимна.

— Значи всичко е минало според плана.

Уотсън го изгледа странно.

— Хм, да. Така или иначе, Франк, вече нищо не ти пречи да се върнеш при семейството си. Сигурен съм, че дъщеря ти и внукът ти ще се радват да те видят.

— Надявам се да е така — каза Бърнет. — Алекс сигурно ми е ядосана. Но нещата ще се оправят. Както винаги.

— Точно така — каза Уотсън. И все така без да става, протегна ръка, като примижа едва забележимо.

— Всичко наред ли е? — попита Франк.

— Нищо особено. Попрекалих с голфа вчера. Изглежда, съм си разтегнал нещо.

— Но пък е хубаво да се разсее човек от работата.

— Съвсем вярно — каза Уотсън и го удостои с прочутата си усмивка. — Съвсем вярно наистина.