Майкъл Крайтън
Ген (53)

51.

Валеше от сутринта. Джунглата се беше просмукала. Листата бяха мокри. Всичко беше мокро. Репортажните екипи от различни точки на света отдавна си бяха заминали, пратени да отразяват други събития от медиен интерес. Сега Хагар придружаваше само един клиент — някой си Горевич. Известен фотограф, долетял от Танзания.

Горевич остави нещата си под едно голямо дърво от рода на фикусите, отвори раницата си и извади мрежа от изкуствена материя, нещо като хамак. Опъна я грижливо на земята. После извади метална кутия, отвори я и сглоби пушка.

— Знаете, че това е незаконно — каза Хагар. — В резерват сме.

— Голяма работа.

— Ако се появят рейнджърите, добре ще е бързо да приберете това.

— Няма проблем. — Горевич зареди компресора и отвори камерата. — Колко голямо е животинчето?

— Подрастващ е, две или тригодишен. Може би трийсет килограма. Или по-малко.

— Добре. Значи десет кубични сантиметра. — Горевич извади една стреличка от кутията, провери нивото и я мушна в магазина. После още една. И още една. Затвори с щракване магазина и каза на Хагар: — Кога го видя за последно?

— Преди десет дни.

— Къде?

— Недалеч оттук.

— Често ли идва? Някъде наблизо ли живее?

— Така изглежда.

Горевич погледна през телескопичния обектив. Завъртя в дъга пушката, вдигна я към небето, после я сведе. Остана доволен и я остави.

— Да не прекалите с дозата?

— Нямай грижа — каза Горевич.

— Освен това, ако е високо в клоните, не можете да стреляте, защото…

— Казах, нямай грижа. — Горевич го погледна. — Знам какво правя. Дозата е само колкото да го замае. Сам ще си слезе, преди да е изгубил съзнание. Може да се наложи да го проследим на известно разстояние по земята.

— Правили сте го и преди?

Горевич кимна.

— С орангутани?

— С шимпанзета.

— Шимпанзетата са различни.

— Да бе. — Последното прозвуча саркастично.

Потънаха в напрегнато мълчание. Горевич извади видеокамера и триножник. После и далекообхватен микрофон с чиния с диаметър трийсетина сантиметра, който прикрепи на стойка над камерата. Получи се тромаво на вид устройство, но иначе изглеждаше ефективно, помисли си Хагар.

Горевич клекна и се загледа в джунглата. Слушаха дъжда и чакаха.

 

През последните няколко седмици говорещият орангутан постепенно беше изчезнал от полезрението на медиите. Историята беше отшумяла, както отшумяваха всички подобни истории с недоказана достоверност — за арканзаския кълвач, който никой така и не откри; за двуметровата конгоанска маймуна, която така и никой не успя да снима въпреки упоритите твърдения на местните за съществуването й; за гигантския прилеп с четириметров размах на крилете, който уж бил забелязан в джунглите на Нова Гвинея.

За самия Горевич отслабващият интерес към орангутана беше добре дошъл. Защото когато маймуната най-после бъдеше открита, медийното внимание щеше да бъде десетократно по-голямо.

Още повече че плановете на Горевич не се изчерпваха само с документирането на говорещата маймуна. Горевич възнамеряваше да я улови жива.

Вдигна догоре ципа на якето си под кроткия дъжд и зачака.

 

Беше късно следобед и започваше да се стъмва. Горевич се беше унесъл в дрямка, когато чу нечий нисък дрезгав глас:

— Alors. Меrde.

Отвори рязко очи и погледна Хагар. Хагар кимна.

— Alors. Comment ca va?

Горевич бавно се огледа.

— Merde. Espese de con. — Беше звук в долните регистри, гърлен, като на пиянде в бар. — Fungele a usted.

Горевич включи камерата. Не можеше да определи откъде идва гласът, но можеше поне да го запише. Завъртя обектива в бавна дъга, като следеше показанията за сила на звука. Микрофонът имаше тесен обхват и благодарение на това той успя да определи, че гласът идва от… от юг.

Вляво от него. Насочи обектива натам и приближи образа. Нищо особено не се виждаше. Джунглата притъмняваше бързо.

Хагар стоеше неподвижно и само наблюдаваше.

Чу се пукот на клони и Горевич зърна тъмна сянка, обективът я улови за част от секундата. Той вдигна очи и я видя да се катери все по-високо и по-високо, залюляваше се от клон на лкон тъмния балдахин над главата му. Само за мига орангутанът се покатери на двайсетина метра над тях.

— Gods vloek het. Задник wijkje. Vloek.

Горевич свали камерата от триножника и се опита да заснеме животното. Много беше тъмно. Така нямаше да стане. Превключи на нощно виждане. Уви, само зеленикави ивици — маймуната ту потъваше в листака, ту се появяваше за миг, всичко това твърде бързо. Придвижваше се странично и по вертикала.

— Vloek het. Тапо копиле.

— Ама че мръсна уста има този. — Но гласът бързо заглъхваше.

Горевич разбра, че трябва да вземе решение, при това бързо. Остави камерата и посегна за пушката. Вдигна я на рамо и погледна през телескопичния мерник. Нощно виждане каквото използваха в армията, яркозелено, много ясно. Видя маймуната, видя ярките бели точици на очите й…

— Не! — опита се да го спре Хагар.

Орангутанът скочи към друго дърво и за миг увисна във въздуха.

Горевич стреля.

Чу се съскане на газ и тъп удар, когато стреличката прелетя през листака.

— Изпуснах го. — Вдигна отново пушката.

— Недейте…

— Млъквай. — Горевич се прицели и стреля.

В клонака над главите им пукотът от движението на примата замря.

— Удари го — каза Хагар.

Горевич чакаше.

Клоните и листакът затрещяха отново. Орангутанът се движеше, вече точно над главите им.

— Не съм. — Горевич вдигна отново пушката.

— Казвам ти, удари го. Ако стреляш пак…

Горевич натисна спусъка.

Съскане на газ близо до ухото му, после тишина, Горевич свали пушката и щракна затвора да презареди, следеше с поглед надвисналия балдахин. Коленичи, отвори металната кутия и затърси опипом муниции. През цялото време гледаше нагоре.

Тишина.

— Удари го — повтори Хагар.

— Може би.

— Знам, че го удари.

— Няма как да знаеш. — Горевич зареди още три стрелички. — Просто няма как да знаеш.

— Не се движи. Ударил си го.

Горевич прецени внимателно посоката и вдигна пушката точно навреме, за да види през мерника й как тъмната сянка пада надолу. Орангутанът падаше през клонака от петдесет метра височина.

Срина се току пред краката на Горевич сред пръски кал. Непомръдваше. Хагар включи фенерчето си.

Три стрелички стърчаха от тялото. Една в крака, две в гърдите. Орангутанът не помръдваше. Очите му бяха отворени. И гледаха безжизнено.

— Браво бе — каза Хагар. — Нямам думи.

Горевич коленичи в калта, наведе се над орангутана и започна да му прави изкуствено дишане.