Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Next, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
Статия
По-долу е показана статията за Ген (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- За понятието от биологията вижте ген.
Ген | |
Next | |
Автор | Майкъл Крайтън |
---|---|
Първо издание | 2006 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
ISBN | ISBN 978-954-585-803-1 |
Ген (на английски: Next) е техно-трилър от американския писател Майкъл Крайтън, издаден за първи път през 2006 г.
Сюжет
Действието се развива в настоящето, където както правителството, така и частният сектор харчат милиарди долари всяка година за генетични изследвания. Романът проследява опитите на множество герои, включително трансгенетични животни, да оцелеят в свят, доминиран от генетични изследвания, корпоративна алчност и юридически намеси.
Франк Бърнет получава агресивна форма на левкимия, и преминава през интензивно лечение и четири години с редовни прегледи. Той по-късно научава, че тези прегледи са претекста за изследователите на генетичната база на неговия необичайно успешно лечение, и медицинският университет е продал правата за клетките на Франк на BioGen, биотехнологична startup компания.
Издания на български език
- 2007 — „Ген“ — изд. Бард, ISBN 978-954-585-803-1
Източници
- ((en)) Genetics gone wild. What's the world to do? Рецензия на романа Ген от Майкъл Крайтън в The New York Times. November 28, 2006.
68.
Колите направо пълзяха. Магистрала 405 приличаше на река от червени светлини в мрака. Алекс Бърнет въздъхна.
Джейми седеше до нея.
— Още колко остава? — попита той.
— Доста, Джейми.
— Уморен съм.
— Смъкни си седалката и си почини.
— Не мога. Тъпо е.
— Няма да пристигнем скоро — каза пак тя. Отвори новия мобилен телефон и откри номера на приятелката си от детството, който беше вкарала в паметта. Не знаеше на кого другиго би могла да се обади. На Лин винаги можеше да разчита. Когато се развеждаше със съпруга си, пак при нея и Хенри беше потърсила пристан. Двете малки тогава деца, нейният Джейми и тяхното момченце, което също се казваше Джейми, се бяха сдушили веднага.
Алекс беше останала при тях една седмица.
Сега обаче не успяваше да се свърже с Лин по телефона. Първо реши, че е сбъркала номера. После, че нещо не е наред с евтиния апарат, оставен от баща й. След това обаче попадна на телефонния секретар, а сега…
— Ало? Ало, кой е?
— Лин, Алекс съм. Слушай, аз…
— О, Алекс! Извинявай, съжалявам. Не мога да говоря сега…
— Какво?
— Не сега. Съжалявам. Обади се по-късно.
— Но какво…
Чу се жужене на прекъсната връзка. Лин беше затворила.
Алекс впери поглед в червените светлини на пълзящите автомобилна колона.
— Кой беше това? — попита синът й.
— Леля Лин. Но каза, че не може да говори в момента. Явно е заета.
— Значи няма да ходим при тях?
— Ще видим. Може би утре.
При Сан Клементе слезе от магистралата и започна да се оглежда за мотел. По някаква причина отказът на Лин да говори с нея я беше лишил от реална перспектива, поне временно. Не си беше давала сметка колко много е разчитала на приятелката си.
— Къде отиваме, мамо? — Джейми беше разтревожен.
— Ще отседнем в мотел.
— Кой мотел?
— Ще видим. Ще си изберем някой.
Подминаха един, от веригата „Холидей Ин“, но беше прекалено голям и някак на открито. По-нататък откри един на „Бест Уестърн“, по-невзрачен, и спря отпред. Каза на Джейми да остане в колата и влезе във фоайето.
На рецепцията стоеше пъпчив кльощав младеж. Потропваше с пръсти по полираната гранитна повърхност и си тананикаше. Изглежда, не го свърташе на едно място.
— Здравейте — каза Алекс. — Имате ли свободни стаи за тази нощ?
— Да, госпожо.
— Бих искала да се настаня.
— Сама ли сте?
— Не, със сина си.
Младежът погледна през вратата към Джейми.
— Под дванайсет ли е? — Продължаваше да потропва с пръсти.
— Да, защо?
— Ако иска да се къпе в басейна, трябва да го придружавате.
— Няма проблем. Продължаваше да потропва. Алекс му даде кредитна карта и той я прокара през четящото устройство, като потропваше в такт с другата си ръка. Това започваше да й действа на нервите.
— Мога ли да попитам защо го правите?
Момчето запя монотонно:
— Беда е където отивам, беда е където съм бил. Бързо потропване по гранита. — Защото беда е моето име, където съм и където бях, беда е моят грях. — Усмихна се. — Това е песен.
— Не съм я чувала — каза Алекс.
— Баща ми обичаше да я пее.
— Разбирам.
— Той умря.
— Разбирам.
— Самоуби се. — Съжалявам.
— С пушка.
— Съжалявам.
— Искате ли да я видите? Тя примигна.
— Може би някой друг път.
— Държа я тук — каза той и кимна към бюрото на рецепцията. — Не е заредена, разбира се. — Потропване, пеене. — Бедата е пристанът мой…
— Дайте да се регистрирам — каза Алекс. Той й върна кредитната карта и тя попълни формуляра. Момчето не спираше да потропва. Алекс се замисли дали да не идат другаде, но беше уморена. Джейми я чакаше. Детето трябваше да вечеря, имаше нужда от нови дрехи, четка за зъби и така.
— Готово — каза младежът и й даде ключовете за стаята.
Чак когато се върна в колата, за да я премести по-близо до стаята, Алекс се сети, че не трябваше да използва кредитната си карта.
„Твърде късно, уви“.
— Мамо, гладен съм.
— Добре, миличък. Ще идем да хапнем нещо.
— Искам бургер.
— Добре.
Мина през паркинга и излезе на улицата. По-добре беше да хапнат, преди да се настанят в мотела.