Майкъл Крайтън
Ген (45)

43.

Нещата не въряха добре, мислеше си Рик Диел, докато изтриваше граховото пюре от лицето и очилата си. Беше пет следобед. В кухнята беше напечено. Трите му деца седяха на масата, крещяха и се удряха. Замеряха се с кетчуп и горчица, които оставяха петна навсякъде.

Бебето във високото столче отказваше да яде и плюеше. Трябваше да я храни Кончита, но тя беше изчезнала някъде този следобед. Изобщо не можеше да се разчита на нея, откакто съпругата на Рик си беше заминала. Поддържаха се, кучките му с кучки. Сигурно щеше да се наложи да я уволни, което беше крайно неприятно, защото трябваше да й намери заместничка, а и тя, разбира се, щеше да го съди. С малко късмет може би щеше да се разбере с нея, преди нещата да са стигнали до съд.

— Искаш ли го? На ти! — Джейсън, най-големият, натика хотдога в лицето на Сам. Сам изпищя и започна да скимти, все едно се е задавил. След миг вече се търкаляха по пода.

— Татко! Татко! Спри го! Души ме!

— Джейсън, недей да душиш брат си.

Джейсън не му обърна внимание. Рик го хвана за яката и го издърпа от Сам.

— Казах да не го душиш.

— Не съм го душил. Той си го просеше.

— Искаш ли да останеш без телевизия довечера? Не? Тогаваа си изяж хотдога и остави брат си да си изяде неговия.

Рик пак взе лъжичката на бебето, но малката госпожица стискаше упорито уста и го гледаше враждебно с черните си очички. Той въздъхна. Защо високите столчета караха бебетата да си стискат устите и да хвърлят всичките си играчки на пода? Май не беше чак толкова добре, че жена му си беше тръгнала.

А в работата положението беше дори по-лошо. Бившият шеф на охраната беше чукал Лиза, а сега, когато го бяха пуснали от затвора, несъмнено правеше същото. Това момиче нямаше никакъв вкус. Ако Брад го осъдеха за педофилия, имиджът на компанията щеше да пострада, но това Рик се надяваше да го осъдят. Вълшебното лекарство на Джош Уинклър явно убиваше хората. Джош самоволно и без ничие разрешение беше изпробвал лекарството върху хора, но ако отидеше в затвора, това също щеше да се отрази зле на компанията.

Опитваше се да вкара лъжичката в устата на дъщеря си, когато телефонът звънна. И положението се сговни окончателно.

— Копеле!

Рик Диел обърна гръб на мониторите.

— Не мога да повярвам — каза той. На записите от охранителните камери се виждаше как омразният Брад Гордън отваря с картата си вратите на лабораториите, докосва къде що види петриеви чашки и продължава нататък. Във всички лаборатории в сградата. Рик стисна юмруци.

— Влязъл е в сградата в един през нощта — каза временният шеф на охраната. — Изглежда, е имал административна карта, за която не сме знаели, защото неговата беше деактивирана. Минал е през всички складови точки и е замърсил всички налични култури от клетъчната линия „Бърнет“.

— Брад е задник, но иначе няма проблем. Имаме външни складове в Сан Хосе, Лондон и Сингапур.

— Работата е там, че въпросните проби са били изнесени вчера — каза охранителят. — Някой е взел клетъчните линии и си е заминал. Напълно легално. Секретен електронен трансфер на кодове.

— Кой е наредил преместването?

— Вие. Нареждането е дошло през вашия секретен акаунт.

— О Господи! Как е възможно това?

— В момента се опитваме да разберем.

— Но клетъчната линия… Имаме други места…

— За жалост, изглежда…

— Но все пак имаме клиенти, които са взели на лизинг…

— Боя се, че няма такива.

— Какви ги говориш? — повиши глас Рик. 0 Казваш, че не е останала и една култура „Бърнет“? По целия свят? Изчезнали са?

— Доколкото знаем, да.

— Това е истинска катастрофа, по дяволите!

— Така изглежда.

— Това може да е краят на компанията ми! Тези клетки бяха предпазната ни мрежа, дълбокият ни резерв. Платихме цяло състояние за тях. И ти ми казваш, че са изчезнали? 0 Рик смръщи гневно чело, истинските мащаби на катастрофата започнаха да се очертават пред погледа му. — Това е организирана и координирана атака срещу моята компания.

Имали са хора в Лондон и в Сингапур. Всичко е било уредено предварително. — Да. И ние така смятаме.

— За да бъде унищожена компанията ми.

— Вероятно.

— Трябва да си върна тези клетъчни линии. Веднага.

— Няма от кого. Освен, разбира се, от самия Франк Бърнет.

— Ами тогава ми дайте Бърнет.

— За жалост, господин Бърнет, изглежда, също е изчезнал. Не успяваме да го открием никъде.

— Страхотно — каза Рик. — Направо страхотно. — Обърна се и изкрещя на секретарката си: — Повикай шибаните адвокати, свържи се с Калифорнийския да пратят някого и гледай всички да са тук до осем тази вечер!

— Не знам дали…

— Действай!